This subject reveals the problems of the town in a wider context - as a complex field and spatial manifestation of different interrelated cultural processes; it indicates alternatives for another viewpoint on the city and another ways for influencing its development. Wider knowledge is obtained on the town, on the interrelations between cultural processes and urban development. Skills are acquired for a specific approach to the socio-cultural value of urban and rural development.

1. Културна
антропология
на града
Какво означава
за мен
„задръстване“
(есе)
Благой Петков

2. EUROPEAN CREDIT TRANSFER SYSTEM (ECTS) INFORMATION PACKAGEЕВРОПЕЙСКА СИСТЕМА ЗА ТРАНСФЕР НА КРЕДИТНИ ЕДИНИЦИ (ECTS) ИНФОРМАЦИОНЕН ПАКЕТ
Практика Practice
Сигнатура CANbEBU
Наименование на дисциплината по учебен план
Културна антропология на града
Започва в семестър 5 Завършва в семестър 5
ECTS 4.0
СтатутИзбираем
CodeCANbEBU
Title of the discipline in the academic curriculum
Cultural Anthropology
Starts in semester 5 Ends in semester 5
ECTS4.0
Type Elective
30
0
60
60
Анотация
Дисциплината разкрива проблемите на града в по-широк контекст – като сложно
поле и пространствена проява на различни взаимносвързани културни процеси
и показва възможностите за друг прочит на града и други пътища за
въздействие върху неговото развитие. Придобиват се по-широки познания за
града за взаимовръзките между културните процеси и градското развитие.
Създават се умения за специфично отношение към социокултурната стойност
на градското и извънградското развитие.
Annotation
This subject reveals the problems of the town in a wider context - as a complex field
and spatial manifestation of different interrelated cultural processes; it indicates
alternatives for another viewpoint on the city and another ways for influencing its
development. Wider knowledge is obtained on the town, on the interrelations between
cultural processes and urban development. Skills are acquired for a specific approach
to the socio-cultural value of urban and rural development.
30
30
0
60
60
Катедра
Градоустройство
Department
Urban Planning
Principal lecturer
Assoc. Prof. Dr. Arch. Aleksandar Aleksandrov
Водещ преподавател
доц. д-р арх. Александър Александров
Самостоятелна
подготовка
Аудиторни часове (общо) Academic hours(total )
Individual
independant study
LecturesЛекции 30
Упражнения/Семинарни занятия Exercises/Seminars
Форма на оценяване
Изпит
Form of assessment
Exam
URBCANbEBU5U.pdf
- -Възможност за преподаване на чужд език Possible training in foreign languages
Урбанизъм - бакалавър*UACEG, 26.10.2006, A- 2439
CANbEBUUrbanism - bachelor*

3. Благой Георгиев Петков УРБ 10047
Културна антропология на града стр. 1
Какво означава за мен „задръстване“?
(есе)
ОПРЕДЕЛЕНИЕ ОТ ТЪЛКОВНИЯ РЕЧНИК:
задръ̀ствам
задръ̀стваш, несв. и
задръ̀стя, св.; какво.
1. Изпълвам ограничено пространство до непроходимост. Задръствам
улицата.
2. Прен. Претрупвам (съзнание, теория) обикн. с ненужни подробности. –
задръствам се/задръстя се. Изпълвам се до непроходимост. Пътят се е
задръстил с коли. // същ. задръ̀стване, ср. // прил. задръ̀стен, задръ̀стена,
задръ̀стено, мн. задръ̀стени. • Задръстен човек. Който не може да мисли
свободно, скован е от теории или принципи.
Задръстването може да бъде разгледано в много аспекти, тъй като
значението на самата дума има и преносен смисъл, който е свързан със
съзнанието на човек.
Първата и най-силна асоциация, особено когато говорим за градска среда,
е свързана с автомобилното движение. По определение задръстването е
свързано с непроходимост и най-голямото истинско задръстване, в този
смисъл е регистрирано на околовръстното шосе М25 на Лондон, когато
стават почти едновременно две тежки катастрофи една до друга в
различните посоки. Тогава пътя просто се превръща в един огромен
паркинг за над 200 хил. автомобила. Но за задръстване може да се говори
и когато трафикът е нарушен или затруднен. Ако се направи преброяване
на кое да е натоварено кръстовище ще се наблюдава намаляване на
пропускателната способност в пиковите часове, защото автомобилите са
повече от колкото пътя може да поеме. Разбира се кога точно се появява
състоянието на задръстване зависи от много фактори, дори и от културата
на водачите. Първите теории за изчисляване на теоретична пропускателна
способност са свързани с калкулиране на дължина автомобил плюс
спирачен път, което е крайно неточно защото водачите поддържат по-
малка дистанция. В последствие навлизат динамични характеристики, но и

4. Благой Георгиев Петков УРБ 10047
Културна антропология на града стр. 2
до ден днешен най-доброто и задължително при планиране изследване е
преброяване на място. Почти всички характеристики използвани при
проектиране на пътища, като радиус на завой за определена скорост,
наклони и уширения на вътрешно платно са изведени опитно, а чертежът
може да ни помогне при осигуряване на видимост.
Обзалагам се, че ако сменим българските шофьори с много по-толерантни
германци например, задръстванията рязко ще намалеят. В САЩ и
Великобритания местата, където не трябва да се навлиза за да не се пречи
на следващите в цикъла на едно кръстовище са маркирани с
кръстообразна маркировка под 45 градуса, у нас и да ги маркираме – пак
няма да помогне. То колчетата (които са си доста мощни, със сигурност
могат да повредят автомобил) по трамвайната линия на Граф Игнатиев не
спират нарушители пък камоли някаква маркировка.
За паркирането въобще няма какво да говоря. То е един от основните
фактори да се стигне до тази затруднена пътна обстановка в централната
част на София. Много от сградите строени през 50-те и 60-те години на
миналия век разполагат с хубави вътрешни дворове, до които умишлено
не е осигурен автомобилен достъп. За обитателите остава единствената
възможност за паркиране на пътното платно или тротоара, но с
реорганизацията на движението и с превръщането на много улици в
еднопосочни, половината сгради на практика остават отрязани.
Това е само един от многото примери, които могат да се дадат като довод,
че справянето с проблемите на града е възможно и безболезнено само с
приложение на умело планиране, т.е. решението да бъде заложено преди
появата на проблема.
Задръстване по главните градски артерии можем да търсим не само от
автомобилно движение, но и от пешеходно, както и от реклами и
билбордове, а за града като цяло можем да кажем – задръстен от коли,
хора, сгради, боклуци по тротоарите и алеите и т.н.

26. 1
УАСГ. АРХИТЕКТУРЕН ФАКУЛТЕТ- КАТЕДРА "ГРАДОУСТРОЙСТВО"
"КУЛТУРНА АНТРОПОЛОГИЯ НА ГРАДА"
ИЗБИРАЕМ ЛЕКЦИОНЕН КУРС ЗА СТУДЕНТИ ПО УРБАНИЗЪМ 3 КУPC И ПО АРХИТЕКТУРА 5 КУРС.
КОНСПЕКТ ЗА ИЗПИТА
Изпитът ще се проведе на 21.01.08 от 9 часа в зала З07 върху:
A/ Коментар върху предварително приготвено есе по избрана от студента тема. За студентите по урбанизъм определената
тема, по която трябва да представят разработка е "Задръстването".
Б/ Коментар на проведената симулационна игра - които са присъствали.
В/ Разговор по определен в деня на излита обобщаващ въпрос, задача, проблем, базиращ се на изнесения лекционен
материал и семинарите, даден в приложението.
А/ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ЕСЕТАТА ЗА ИЗПИТА ПО "КУЛТУРНА АНТРОПОЛОГИЯ НА ГРАЦА" -
АНАЛИЗ НА ХАРАКТЕРНИ ПРОСТРАНСТВА ИЛИ ПРОБЛЕМИ
ПРЕДСТАВЯНЕ: Текст от 4 до 8 страници плюс скици или фотографии - общ обем от 5 до 12 страници. ТЕМИ: Всички
заявени от студентите по време на лекциите теми се приемат. За незаявилите още теми се предлагат в допълнение като
обекти за анализ следните характерни пространства на София:
"Попа"
Пространството пред НДК
пл. "Славейков"
бул. "Витоша"
Централна гара
Женския пазар
Подлезите на София
пл. "Ал. Невски"
В и около футболния стадион
Покрайнините на София
Теми на есетата могат да бъдат и примерно:
Знаците на кризата /или напредъка / в обществените пространства на София;
Битките за центъра на София;
София - европейски град
София - ориенталски град:
София на бедните и на богатите;
Политическите пространства на града;
Религиозните пространства на града;
Културните пространства на града;
Големите крайсофийски градове - жилищните комплекси;
Публичните пространства в жилищните комплекси;
Жилищните блокове и социалният живот в тях;
Къде е българската "малка спретната къщурка с две липи отпред"?
Моят дом - моето" Аз";
Предложените заглавия са само примерни. Могат да бъдат променени или да бъдат предложени нови. СЪДЪРЖАНИЕ:
Есето следва да се разработи в следната последователност:
1. Кое е мястото - кратко описание на мястото с неговите градоустройствени и архитектурни особености ¬функционални,
комуникационни, пространствени, стилови и Т.н.; Ако темата на есето е някакъв по общ проблем - кой е той? Обозначаване
на проблема с кратки мотиви за избора.
2. Какво става на това място? Наблюдение и анализ на характерните особености на мястото, пространството, обекта. Кои
са дейностите, които се извършват и защо именно там? Какви са хората и групите, основни "актьори' на това място и защо
именно те ? Какви са пространствените конфигурации на тези дейности и тяхната взаимозависимост с различните
елементи на средата?
З. Кои са основните проблеми? Определяне на основните проблеми, които следва да бъдат решени в съществуването или
развитието на мястото, пространството, обекта. Позитивни или негативни са ефектите от съществуването на това място за
градския живот?
4. Какво да се направи с това място? Предложение за решаване на проблемите или за бъдещото развитие на мястото,
пространството, обекта;
Особено внимание следва да бъде отделено на взаимовръзката между:
а/ характера на човешките дейности на специфичните групи от хора, които се събират на тези места и
б/ пространствените, архитектурни, културни, знакови и други особености на местата.
Основните теми, на лекционния курс са дадени в конспектен вид в приложения текст.
Водещи курса - проф. арх. Ал. Александров, 0888797549 и гл. ас. Диана Йорданова

27. 2
ПРИЛОЖЕНИЕ:
АНТРОПОЛОГИЯ НА ГРАДА
Въведение.
Антропологията е научно поле за изследване на различните светове, построени, живяни и интерпретирани
от човека.
Развита и институционализирана като научна дисциплина в последната четвърт на XIX век, преминала през
множество битки за самоидентификация и еманципация от вече съществуващите дисциплини в обпаспа на хуманитарното
знание, днес антропологията (позната като културна антропология във Франция и САЩ и като социална антропология
в британската научна традиция) е едно от най-високо продуктивните научни полета, поставящи в центъра на своя интерес
човека в целостта на неговия свят.
Понятието свят често под вежда в своята самоочевидност. .Всички ние обикновено споделяме представата, че
обитаваме един общ свят, чиито координати, смисъл, ценности и правила са разбираеми, приемливи и валидни за
всички.
Една от основните заслуги на антропологията е, че именно нейните изследвания правят възможна в научна форма
ексцентричността. В смисъл на напускане или изоставяне обичайния център на проектиране на нашия собствен свят.
Антропологията дълго време е форма на научно изследване на световете на Другите и опит за смислена
интерпретация на тези чужди светове на езика на нашия собствен свят.
Основното значение на навлизането в светове, различни от нашия, а опам и на самата антропология, е във факта, че
то като преживяване ни кара да разберем, че нашият свят е само една културна конструкция. Една между множество други.
от 50-те години на XX век антропологията прави интересен завой. Започват да се роят антропологически изследвания,
чийто терен е собственото общество. До този момент антропологията е схващана като наука за екзотичното, правеща
чуждото разбираемо, най-общо казано - като наука за Другия в цялото своеобразие на неговия друг свят. Настанявайки се
върху терена на западните общества, антропологическите изследвания установяват като факт съжителството в техните
рамки на множество различни светове (или на множество културно конструирани по различен начин светове),
комуникацията между които често е затруднена, проблематична, незначителна или практически несъществуваща. Целият
грижливо изграждан с години инструментариум на полевата антропологическа работа е впрегнат за изявяване, от една
страна, на собствената специфика на тези своеобразни светове, и от друга, за търсене на механизмите на съвместяването
им в рамките на голямото, смятано за функциониращо според изискванията за целесъобразност цяло.
В този смисъл пространството на града е един от най-благодатните нови антропологически терени.
Понятието град също като понятието свят подвежда в своята самоочевидност.
В Западна Европа едва някъде от XVI век започва трансформирането на града като факт в понятие за град.
Понятието за град предполага, че градското струпване като факт може да бъде третирано като единица, по отношение
на която е възможно прилагането на градоустройствена рационалност - Т.е. изработването на проект за преодоляването и
артикулирането на противоречията, породени от градското събиране.
Планирането на града е знание и власт да се артикулира.
Градът на утопичния и на по-късния градоустройствен проект имат няколко общи характеристики:
- произвеждането на собствено пространство: рационалната организация изтласква или елиминира всички
заварени форми на пространствено структуриране, които биха я компрометирали;
- заменяне на упоритите съпротиви на традициите (и на различните начини на възприемане и валидизиране на
времето) с безвремие или с актуално спа на една синхронна система;
- създаването на анонимен и универсален субект, който е самият град, на когото постепенно биват приписани всички
функции и предикати, до този момент разпръснати и предназначени за многото реални субекти, групи, общности,
индивиди. "Градът" като собствено име предполага по този начин възможността да се замисля и изгражда пространството,
изхождайки от краен брой постоянни, изолируеми и артикулирани едно от друго свойства.
Веднъж възникнало, понятието за град, свързано с конкретния град като субект, може да се създаде и собствена
градска История.
Някъде тук, в изследването на факта на града и неговото противопоставяне на понятието за град като
рационалистичен проект се срещат полетата на антропологията и градоустройството. Трябва да се признае, че множество
от антропологическите изследвания на градското пространство и на подслонява ните и съвместявани от него светове са
форма на критика, понякога взимаща твърде остър тон, на рационалистичните урбанистични проекти и на скрито
предполаганите от тях идеологии. Критиката на дисциплиниращата функция на рационално проектираните пространства,
на многобройните и често рафинирани форми на изключване на цели групи хора от възможностите за използване на тези
пространства, на социалната безотговорност, прикрита с многословна демагогия и реализирана в конкретни
градоустройствени решения са само малка част от проблемите, които антропологията на града разчита в многослойния
градски текст. Тук антропологията се присъединява към общата критика на модерността, предприета през 70-те години и
развила като реакция понятието постмодерност с цялата му противоречивост.
Срещата между антропологията и градоустройството обаче не върви само по пътя на конфронтацията. Значителна
част от антропологическите изследвания за града са посветени на семиотиката на живота в града - Т.е. на разчитане и
изясняване на смисъла на неизброимите и изобретателни практики на живеене в града, на живеене на града, очертаващи
не само сложната социална тъкан на градските жители, но и борбата, усилието, унижението, удоволствието,
недомислиците, поезията, играта, пустотата на градския живот.
Не са малко и изследванията, посветени на специфични групи от градските жители. Детството, старостта, грижите за
душата, болестта или поддържането на здравето, смъртта и всички онези форми на непълноценност на живота в града
изискват свои собствени пространства. Понякога конкретните проявления на използването на подобни пространства се
различават значително от очакванията за успешно съвместявани функции в общия градоустройствен проект.
Макар и разработена твърде слабо като конкретна изследователска практика в България, антропологията на
градското пространство разполага с достатъчно значителни изследвания, представящи необикновената сложност на
проблемите от съвместяването на многобройните светове, поместени в пространството на града. Едно надникване в
нейната проблематика би могло да предпази бъдещия урбанист от самонадеяна си, която съчетана с непознаване на
необикновената феноменология на градското, може да има твърде нежелани последствия.
Както беше казано. планирането на града е знание и власт за артикулиране. При боравенето с властта винаги е добре
да се действа внимателно.

28. 3
1. Въведение. Какво представлява антропологията. От наука за "екзотичните" общества към наука за човешкия свят.
"Репатриране" на антропологията. Градска антропология или антропологически подход към градската среда.
Трудно е да се даде кратка и еднозначна дефиниция за това какво представлява антропологията. Едно представяне
на дисциплината добива истински смисъл само чрез представянето на нейното съдържание или по-точно но нейните
експериментални и интелектуални съдържания.
Дълго време антропологията е идентифицирана като учение за "примитивните общества". Образът и е свързван с
археологията и търпеливото инвентаризиране на нравите и обичаите на екзотични народи. Въпреки съвпадението на
първоначалния предмет на дисциплината с изострянето на интереса към екзотичното в западната култура от XVI в. насам
обаче, от самото си създаване антропологията си определя и един друг проект - този да надскочи особеностите,
партикуларизмите, и да мисли човечеството в неговото цяло.
Напрежението между универсализма и партикуларизма винаги е характеризирало дисциплината. Изострянето на
вкуса към другото, към различното и към разликата взима в съвременните общества многобройни и понякога
противоречиви форми - експанзията на масовия туризъм в търсене на една безкрайно подновявана консумация на
"екзотичното", интереса към чуждите религиозни и културни светове, носталгията по едно идеализирано минало или
природа.
Изправена срещу тези явления, антропологията се опитва по нов начин да дефинира своите емпирични обекти и
своите интелектуални конструкции. Опитва се да избягва затварянето единствено в пасивната реконструкция на далечни,
изчезващи или изчезнали култури. И ако все още се занимава с търсене на образи на другото, то е заради усилието да
мисли върху общото функциониране на социалното и по-общо на културата. да се намерят универсални аналитични
понятия, способни да обяснят едновременно разликата на човешките общества и единството на човешкия род. Това е
фундаменталният и постоянен проект на дисциплината.
Емблематичен за антропологията като специфична изследователска традиция с обособена научна територия се явява
моделът на теренното изследване - извършвано от един изследовател за дълъг период от време в рамките на относително
затворено и немногобройно общество. В редица от въвеждащите в антропологията произведения именно той се сочи като
основен белег и своеобразен запазен знак на модерната антропология, ограничаващ я както от ранните образци на
правене на антропология до Първата световна война, така и специфициращ я по отношение на останалите социални
науки.
Между антропология и "теренно изследване" нерядко се слага дори знак на равенство. особено в американската
изследователска традиция, решително "най-теренистка". Завещаният от Бронислав Малиновски, британски антрополог,
изследователски модел на дълбочинно теренно изследване се изтъква като по-представителен за антропологията дори от
нейния предмет, претърпял, в рамките на историята на тази дисциплина значителни трансформации.
Повечето от предимствата на антропологията (наричана "културна" най-вече в американската изследователска
традиция, "социална" - преимуществено в британската. а във френската традиция - все още често назовавана етнология),
дефинираща се като особена област на познание за човека в неговите универсални прояви. се виждат именно на
равнището на метода, предоставящ уникална изследователска оптика ("микроскопско познание)1
и възможност за
скъсяване на дистанцията между субект и обект на познанието с всички епистемологически уговорки, налагани от
природата на хуманитарните науки.
Теренното изследване, в болшинството от случаите белязало за дълго. а понякога и до края професионалната
кариера и сфера на интереси на отделните изследователи, не просто се изтъква като условие, без което не може в
антропологията, но се представя като единствения път за влизане в професионалната общност на антрополозите, като
своеобразен и задължителен "ритуал на прехода" за професията.
Днес антропологията все повече се практикува в индустриалните общества. Но това връщане на антрополозите към
техните собствени общества създава известен брой проблеми, засягащи предмета и методите на дисциплината.
Практиката на антрополога дълго време е била схваща на единствено от гледна точка на външния поглед, който
изследователят има върху културата, която се опитва да дешифрира. Външният поглед е смятан като известна гаранция за
обективност, тъй като се смята, че пристъпването към различното позволява отърсването от собствените предразсъдъци и
излизането от своя собствен мента лен свят, за да стане възможно отварянето към възможно най-отдалечените културни
светове.
В наши дни екзистенциалната и интелектуална дистанция на антрополога по отношение на неговите обекти на
изследване не е вече толкова очевидна. Странността на практиките и на ценностите не се налага по толкова фрапантен
начин. както когато той работи в далечни и различни общества. Понятия като различие, дистанциране на изследователя,
външен поглед, участващо наблюдение, които до този момент са съставлявали основите на антропологията, днес също
трябва да бъдат преоценени.
Самата дисциплина се характеризира с ясно изразена хетерогенност - както на нивото на изследваните обекти, така и
като теоретична хетерогенност. Трябва да се добави, че подобно на всяка рефлексия в науките за човека.
антропологическата рефлексия е свързана с еволюцията на идеите и на мисленето вътре в обществото, което я е
породило - в западното общество. Тя е свързана също така с отношенията на обмен и на доминация между Европа и
извъневропейските общества. Може да се каже, че антропологията е родена от това отношение на доминация.
На практика до втората половина на XIX в. не може да си говори за антропология като научна дисциплина в
собствения смисъл на думата. Преди 1850 година може да се говори за едно все по-засилващо се интелектуално
любопитство по отношение на Другия. Рефлексията върху Другия се практикув'а в рамките на различни жанрове като
пътепис, различни литературни форми или философски коментари.
С утвърждаването на еволюционистките идеи в науката и с напредването на процеса на колониализация, някъде към
края на XIX в., антропологията се конституира в автономно научно знание, Т.е. отделно научно поле със своите методи и
понятия, със своите "терени", със своите преподавателски и изследователски институции, академични и професионални
санкции.
Историческата и социална локализация на антропологическото знание е важна поне от една гледна точка: тя
позволява да се схване кога едно познание, фокусирано върху Другия става възможно за Запада. И след това, че
познанието на Другия е и познание за самия себе си. Антропологическото знание за другите цивилизации, развито от
Европа, е част от културната антропология на самата Европа.
Съвременното индустриално общество, което не спира да се развива и трансформира и което се стреми все повече
да овладява своето собствено функциониране, може само да спечели от разгръщането на антропологическата
1
Geertz, Cliford. The Inteгpretation ofCulture. New York. 1973

29. 4
изследователска перспектива на собствената си територия. Дългата традиция и разработен научен инструментариум при
изследването на многобройни различаващи се културни и социални модели могат да бъдат успешно прилагани и вече се
прилагат към новите начини на социално групиране, сдружаване..сътрудничество и конфликт, появяващите се в контекста
на нарастващата урбанизация в света. Под въпрос са залозите, които технологическите промени и генерализацията на
междукултурните и междуетнически отношения поставят върху начините за идентификация на съвременните групи и
общества.
"Репатрирането" на антропологията в нейното собствено общество обаче често е заплашено от един вид
"етнографски ефект". Една такава ориентация в някои случаи води до затварянето на дисциплината в своего рода нов
провинциализъм. Партикуларизмите, които тя упорито търси, не са вече в екзотичните общества, а в модерното общество.
При своето първоначално завръщане на територията на индустриалните общества в Европа, антропологията е преди
всичко селска. Тя се посвещава изключително на традиционното общество - на изследване на традициите и на обичаите,
застрашени от урбанизацията имиграционните процеси - развитие на музеографията, валоризиране на традиционното
срещу разрушаващия град, търсене на корените, носталгията по един изчезнал или изгубил истинската си природа свят.
Чувствителна към странното и необичайното, антропологията. интерпретира промените, моментите на прекъснатост и
конфликтите в съвременното общество. Интересува се от новите форми' на социална организация.- структури на
самоуправление, общностен опит, възникването на нови групи за взаимопомощ; от новите колективни форми на
изразяване - големите политически чествания, спортни или музикални празници; от новите прояви на свещеното -
трансформации на традиционната религиозност, нови места за проява на свещеното; от трансформациите на
солидарността и социалността - умножаване на техните пространства, вграждането на нови политически и икономически
аспекти например във времето запразнуване и в свободното време.
Антропологията дължи своята рефлексия върху модерността на диалектиката, която тя прави видима, между
разликите и приликите, между континюитета (традицията) и дисконтюнитета (промяната, модерността). Това и позволява
да представи модерността като динамичен исторически феномен с много лица.
Антропология на градската и индустриална среда.
Днес изследванията на градската среда се умножават. Много причини могат да бъдат изтъкнати за развиването на т.
нар. "градска" антропология: ускоряването на урбанизацията навсякъде в света, включително и в напредналите
индустриални общества; не на последно място невъзможността за правене на антропология на традиционните "екзотични"
терени; умножаването на специалностите и под-дисциплините в областта на научното изследване и неговото прилагане
¬наличието на междудисциплинарна конкуренция; все по-силната носталгия по т. нар. традиционен град, който на свой ред
се сблъсква с ускоряването на модернизацията и прекалената урбанизация, което мотивира финансирането на проекти от
публичните власти или други организации в стремежа им за опазване на националното и местното наследство.
Последните са обикновено изследвания, имащи за цел да набележат и анализират елементите на промяна, на прекъсване
и на отклонение, забелязващи се в новите градски и индустриални пространства.
Всички тези практически съображения довеждат до развитието една нова специалност, наречена "градска
антропология" или антропология на градското пространство. Крайното различие на изследванията, които се представят
под това име, теоретическите ориентации, които се развиват, срещата им с другите социални науки, които се вписват в
тази проблематика - социология, социална психология. социална история - всичко това по-скоро предполага използването
на названието "градска антропология. като удобен етикет, отколкото добре конституирана поддисциплина на
антропологията. Умножаването на местата за изследване е за сметка на разпиляването на проблематиката и темите, които
се изучават.
В този смисъл много от антрополозите отхвърлят названието градска антропология и предпочитат да говорят за
антропология на града или на градските пространства. В случая не става дума само за терминологичен спор, а за
настояване на факта, че трябва да се удържа спецификата на антропологическия подход. макар той да е приложен към
необичайни за "класическата" антропология обекти на изследване. При това не трябва да се изпуска от поглед, че една от
основните цели на този подход е реконструкция на тоталността на социалното, а не регистрирането на разпилени, макар и
"интересни" социални фрагменти. Антропологията в полето на града трябва да покаже с какво погледът на антрополога,
насочен върху града или върху техническата и индустриална среда е по-проницателен в разбирането на местната
социална логика, отнесена към общата. Антропологът не просто трябва да преоткрие социалните отношения и местата на
модерността, изследвани и в някакъв смисъл етикетирани от останалите социални науки. Той трябва да каже нещо повече
за тези места и обществото, които ги приютява.
Антропологията на градската среда трябва да обхване и да анализира пространствата на съжителства в градската
среда, социалните отношения, които се развиват там, разделянето на местата за работа и за обитаване, разпределението
на мрежите на социализация, възможностите за социално и етническо групиране и идентификация. В продължение
традициите на Чикагската социологическа школа, която в първите години на XX в. изучава предимно пространственото
разпределение на социалните групи в кварталите на града, от 70-те години на XX век антропологията се концентрира
върху
изучаването на историческата последователност, белязала града, върху потоците на миграция, върху градските
общности и тяхното конституиране, върху факторите, обуславящи тяхното сцепление и възпроизводство (ендогамия) и
накрая върху представите за града - техниките за присвояване и употреба на града от неговите жители.
2. Особености на модерната рационалност. Позицията на всевиждащото око. Градът-панорама - "теоретическо”
тотализиране на градското пространство от факта на града към понятието за град. Особености на утопичния и
рационалния градоустройствен проект. Артиулиране и власт.
В европейската историография е прието периодът от XVII до края на XIX в., а според някои историци до края на
Първата световна война, да се нарича Ново време или Модерност. Това е периодът на навлизането в Европа на новата
форма на организация на производството - капиталистическата, довела до силна динамизация на стопанския живот и
като цяло, до основна реорганизация на социалния живот. Своето най-пълно разгръщане като външно проявление
модерността преживява през XIX в., под формата на т. нар. капиталистическа революция, съпроводена с бърза
урбанизация на Западна Европа Градовете, превърнали се в центрове на индустрията, стават главният герой на
европейската модерност.
Много преди пълния разцвет на модерността обаче се състои разгръщането на това, което днес се нарича модерна
рационалност или философия на Новото време. Това е твърде общ термин, който условно обединява промяната в
основните акценти на европейското световъзприятие и налагането на нови представи и понятия в мисленето, които стават
определящи за епохата. Ключовите думи на това ново мислене са рационализъм и емпиризъм. Двете понятия, макар в

30. 5
началото да се схващат като определения на противоположни течения във философското мислене, всъщност са вплетени
в едно ново, практически целеполагащо отношение към реалността.
На първо място, мисленето на Новото време издига почти в нов култ вярата в човешкия разум и неговият капацитет
да познава. "Знанието е сила" е лозунгът на епохата, знанието е инструментът, който дава възможност на човека да
овладее природата, да се разпорежда с нея, да я променя и да я използва. Светът е подреден чрез обективни закони. .
Задача на знанието е да ги установи и подреди в един нов ред на самото знание, знанието е обективно и нищо не стои на
пътя на човека в неговия устрем да построи обективен аналог на света чрез познанието. Резултатите на знанието се
вграждат в корпуса на науката - обективната възможност за съществуването на една система на знанието, поставено на
непоклатими основи, развивано и уплътнявано чрез методите на наблюдението и контролирания експеримент. Човекът
прави своя свят чрез науката. Науката е недостъпно за налагане на догматизъм отвън поле на разгръщане на човешкия
разум, територия със собствено законодателство, поле на автономия, затова и знаещият е свободен, независим от
външен авторитет. Науката предоставя на човека суверенитета на знанието.
Вярата в науката има свои реални основания - през втората половина на XVII и през целия XVIII в. новите природни
науки постигат значителен напредък, а техните открития - непосредствено техническо приложение в производството.
Техническите нововъведения започват видимо да вдигат нивото на материалната култура и всекидневния бит. Усещането
за появата на динамика в живота, за изнамирането на все нови и нови "чудесии”, хитроумни приспособления,
съкращаващи реални човешки усилия и облекчаващи изнурителни човешки дейности, водят до утвърждаването на един
нов тип вяра ¬вярата в напредването, в ускореното устремяване на живота на човека напред, в неговото оптимизиране, в
издигане на неговата стойност, в изпълването и валозирането му чрез новото. Тази специфична вяра, всъщност непозната
на отминалите епохи, е прословутата вяра в прогреса, в напредването. Движеща сила на прогреса е не кое да е, а .
опредметената форма на човешкия разум и стремеж към познание - науката. Интересно е, че кривата на човешкото
"прогресира не" се движи едновременно напред и нагоре, Т.е. имаме сливане на напредване и издигане, науката води
човечеството към непрестанен "възход". Напредването става толкова осезаемо в границите на обикновения човешки
живот, че то създава илюзията за необратимостта и неотменността на този процес. Миналото и традицията - до този
момент неоспорим носител на авторитета - започват да се девалоризират, силата и властта се съсредоточават в
овладяването на "тук и сега", като това овладяване е подчинено и на един устойчив проект за бъдещето. Науката служи за
овладяване на света, за да може светът да стане по-добър и по-щастлив, за да може човекът да има по-достоен живот.
Разумът е впрегнат в задачата да работи за достойнството на човека. В последна сметка Разумът е неговото (на човека)
най-голямо достойнство.
Едновременно с това разумът е уподобяван на светлина, именно като такъв той осветява все още неизследваните от
него области, всичко, с което влезе в досег. Разумът осветява, прокарва преки пътища, изправя криволиците на
отъпкваните хилядолетия маршрути на невежеството. Разумът се възцарява като яснота, като прозрачна рационална
схема, наложена над непроходимия гъсталак на вековния опит, в който еднооки са водили слепци. .Разумът се превръща в
онази привилегирована позиция на знанието, независима от всеки опит, издигната над опита, позицията на универсалния
субект, наблюдаващ нещата в тяхната цялост, без да пребивава в тях.
Така представата за Разума почти се приближава до тази за всевиждащото око, окото на Бога, изобразявано в
ренесансовите рисунки на идеални градове.
Някъде от последните векове на Средновековието датират първите рисунки на града-панорама, градът такъв, какъвто
би бил видян от един "теоретичен" поглед - от позицията на един наблюдател, стоящ над града, абстрахиран от
конкретността, свободен от хватката на града. Такъв поглед първоначално е бил предпоставян като възможен за
„всевиждащото око на Бога", градът е бил изобразяван като гледан отвисоко преди реално да е могъл да бъде видян като
такъв.
В Западна Европа едва някъде към XVI в. започва трансформирането на града като факт в понятие за град. Понятието
за град предполага, че фактът на градското струпване може да бъде третиран като единица, по отношение на която е
възможно прилагането на градоустройствена рационалност - Т.е. изработването на проект за преодоляване и
артикулиране на противоречията, породени от градското събиране.
Но едва Новото време прави възможно от една страна, "теоретичното тотализиране" на града - Т.е. представянето му
като абстрахирана от конкретността, разположена в абстрактна плоскост цялост и от друга страна, откритието, че тази
цялост може да бъде "манипулирана", моделирана, обработвана, артикулирана (учленявана), Т.е. че в нея могат да бъдат.
внасяни корекции, да бъде подчинена на рационална схема, без това да застрашава целостта, а обратното - с цел
оптимизирането, съвместяването и примиряването на градските функции.
Приложена по отношение на rpада, .модерната. рационалност запазва характерните си черти - отричане на миналото
като не валидно, радикално лреустройство на завареното чрез подчиняването му на рационални схеми-проекти,
устройване на настоящето с оглед на бъдещето, залагане на принципа на развитието, превръщането на бъдещето в
конститутивен елемент на настоящето. Т.е. урбанистичният ппан на града е всъщност план-прогноза.
Градът на утопичния и по-късния градоустройствен проект имат няколко общи характеристики:
 произвеждането на собствено пространство: рационалната организация изтласква или елиминира всички
заварени форми на пространствено структуриране, които биха я компрометирали;
 заменяне на упоритите СЪПРОТИВИ на традициите (и на различните начини на възприемане и валидизиране
на времето) с безвремие или с актуалността на една синхронна система;
 създаването на анонимен и универсален субект. който е самият град, на когото постепенно биват приписвани
всички функции и предикати, до този момент разпръснати и предназначени за много различни субекти, групи,
общности, индивиди. Градът като понятие предполага по този начин възможността да се замисля и изгражда
пространство, изхождайки от краен брой постоянни, изолируеми и артикулирани едно от друго свойства.
Веднъж възникнало. понятието за град, свързано с конкретния град като субект, може да създаде и собствена градска
история. Градът като субект може да огледа своята проекция както напред - в бъдещето, така и назад във времето - в
миналото. Избрана за столица на малкото българско княжество в последната четвърт на XIX в., едва тридесетхилядната
София (известна и като града на 1ОО-те джамии) например в течение на по-малко от 10 години не само се сдобива с
градоустройствен план, но се разполага удобно с оглед на новите си функции и в хилядолетната история на град, основан
и устроен от римляните. преживял бурно средновековие, принадлежал на няколко държави, оцелял и свързал името си с
младата българска държава.
Последната характерна черта на урбанистичното проектиране е, че това, което го прави възможно, е една
специфична.власт. Властта на знанието да се артикулира. Но тази власт трябва реално да съвпада с центъра на

31. 6
действителна власт - този център, който може да проведе устройването и артикулирането като политическа воля. Т.е.
необходимо условие за възможността на урбанизма е съвпадането на знания и власт за артикулиране.
3. Пространства и места. Маршрути и карти - от описание на пътя до многофункционално съвместяване в плоскост
на абстрактни "географски места". Пространства и разказ; разказ и граници. Градът като пространствена схема на
технологически проект и като градски пространства, живеещи в разкази. Градът като текст и въпросът за неговото
авторство.
Пространства и места
Не е пресилено да се каже, че всеки разказ е разказ за пътуване, а всяко пътуване е своеобразно практикуване на
пространството.
Този текст въвежда малко абстрактни определения на понятията място и пространство. Това са може би най-често
използваните понятия в антропологията на града, в говоренето за града изобщо и затова се нуждаят от дефиниране. Целта
е да се избегне саморазбиращата се словоупотреба, която показва, но и много често скрива тяхното действително
съдържание.
И така, място бихме могли да наречем редът, според който дадени елементи са разпределени в отношения на съ-
съществуване.
Т.е. мястото е условно - то е моментна конфигурация от позиции, то се определя ситуативно в зависимост от
съотношенията на други неща, също условно наречени елементи. Предположените елементи са разположени едни редом
с други, всеки поместен в собствено и от граничено, дефинирано от самия него място. По този начин се изключва
възможността две неща да са едновременно на едно и също място. Отделните елементи на града са предполагаемо
устойчиви (макар също условно) във времето и затова мястото предполага някаква стабилност.
Понятието пространство е по-трудно за дефиниране - за разлика от мястото, то не е толкова очевидно, не притежава
нито еднозначността, нито стабилността на мястото. Ние не можем да мислим пространството без посоки, нито
без придвижване - Т.е. без промяна на мястото, без движение между местата. Но движението между местата не е
никога абстрактно, то протича в конкретно време, при конкретни обстоятелства, което подчинява самото пространство на
обстоятелствата. темпарализира го.
Пространството може да се дефинира като .практикуваното място'. То е ефектът, произведен от действията,
движенията придвижванията, които го ориентират, темпарализират. Пространството е като думата в момента на нейното
изговаряне. Думата има свое дефинирано в речника, нормативно съдържание, но тя живее, тя е действителна само в
речта, в комплектността на осъществяването си, модифицирана от контекста. от употребата на другите думи, белязана от
двусмисленост. често от условност, чиито изразители са интонацията, жеста и други извънезикови фактори.
от тази гл. т. има толкова пространства, колкото и пространствени опити. Градът като пространство се създава от
пространствения опит на всичките си обитатели, като всеки от тях е на свой ред сложно цяло от разнородни и породени по
различно време представи, емоционални реакции, стереотипи, индивидуална история.
Пространството на града се оказва антропологично, живяно, екзистенциално пространство. То съществено се
различава от абстрактното, геометрично пространство, Създадено от една неучастваща в него, извънпространствена
позиция - пространството на урбанизма. Улицата, геометрично дефинирана от урбанизма, се преобразува в
пространство, от минувачите, от движещите се по нея, от сложния комплекс от асоциации и спомени, които нейното име
извиква у тях, от многобройните начини на нейното „практикуване”.
Интересно е, че това, което придава обемност на нашите представи и асоциации, свързани с определени места, е
разказът. Самото място не може да живее като чисто място, освен 8 абстрактен план-схема.
Разказите непрестанно трансформират местата в пространства - мястото става обемно и към него се прикачва
своеобразна история, става значимо и различимо чрез разказа. Т.е. чрез разказа самото място клони към превръщането си
в пространство, темпарализира се и се обвързва с обстоятелствата.
Маршрути и карти
Описанието на маршрут, от една страна, и картата, от друга, са форми на два различни езика на пространството -
антропологичен и символичен. Те отразяват двата възможни полюса на пространствения опит.
Картата е тотализиращо оплоскостяване на наблюденията. Тя предполага коментираната вече позиция на излизане
извън конкретността на опита, позицията на един неучастващ, но „всевиждащ” наблюдател.
Далеч преди това тотализиращо оплоскостяване да бъде възможно, повтарянето на опита на един' осъществен
преход от една точка към друга например е възможно благодарение на описание, на разказ за маршрута, който
представлява дискурсивна серия от различни действия от типа: Тръгваш от А, вървиш половин ден през полето и стигаш
до реката В. Преминаваш реката през брода... и до залез стигаш до С. От С до Е има два дни бърз ход с... през планината
Д... и пр. Най-старите запазени карти са всъщност комбинации от „маршрути” и „карти”.
Първите средновековни карти са съдържали само праволинейни трасета на маршрутите - указания за целите на
поклонничеството - означения на етапите на пътуването и на разстоянията, пресмятани в часове или в дни, т.е. във време
за ходене.
Всяка една от тях е меморандум, предписващ действия. Те често са съпътствани от своеобразни „дневници на
пътуването” - истории, хроники, разкази на преживяното.
Между XV и XVII в - времето на зараждането на съвременния научен дискурс картата бавно се освобождава от
маршрутите, били някога условие за нейното съществуване.
Между XV и XVII в. картата се автономизира. Все още в нея остават множество .наративни~ фигури, които още дълго
я населяват - изображения на кораби, животни, различни други персонажи. Те все още сочат „начини на действие” -
историческите операции, чийто резултат е картата.
Картата постепенно надделява над тези фигури и се конструира във формална цялост от абстрактни места, каквато я
познаваме днес.
Картата от преходния период - да кажем запазените карти на света от ХIII - XIV в. поставя в един и същи план
разнородни места:
 едните, получени от традицията, приеманата през цялото средновековие за меродавна антична география на
Птолемей, представяща земята. като плосък диск, заобиколен с вода, а в центъра му - Средиземно море;
 другите, произведени от наблюдението, от реалната практика на пространството.
Пространствените разкази от Средновековието излагат последователности от действия, протичащи в едно като цяло
принуждаващо пространство (препятствия, опасност от изгубване, страх, разбойници, липса на пътища, пречки от всякакъв
род). Налице е фактическо раздробяване на пространството.

32. 7
Новото време построява картите като собствени места, където се излагат редоположени продуктите на знанието. В
тях пространството служи като фон на наложения в него ред. Модерните карти образуват картини от четливи резултати. Те
представят като по принцип възможни всички пространствени преходи.
Няма пространственост, която да не е организирана от определянето на граници.
Разказването е основател на пространства. Там, където разказите изчезват или деградират в музейни предмети, има
загуба на пространство.
Лишени от разкази, както се констатира и в града, и в селата, групата или индивидът регресират към неспокойния,
фаталистичен опит на една безформена, неопределена, тъмна тоталност.
4. Социални разделения на пространството. Социумът и неговата "черупка" - посоки на зависимост и конфликт.
Социално конструиране на пространствата и местата. Възможности за трансформация на конструкциите и организиране на
социалните практики. Места на "прокъсване" на социалната тъкан - прекъсване на социалните връзки и мрежи на
солидарност. Изследване на прекъснатостите и възпрепятстваната комуникация.
Изправени пред факта на града и ръководени от чисто практическата задача за неговото планиране ¬подчиняването
на завареното застроено пространство на рационална схема, предполагаща определени технически параметри на
градската организация, урбанистите често забравят, че градът не е самодостатъчна реалност с присъща и породена от
самата нея функционална логика.
Въпреки привидната близост във външните белези на структуриране на пространството в различните исторически
типове градове, не трябва да забравяме, че това, което се опредметява в тях, е всъщност породилата ги социалност,
особената организация на социалния живот на хората, които ги населяват, с нейните специфични отношения и форми.
Именно тази социална организация, а не някакъв имагинерен вътрешен живот на града като субект, се разгръща и
разполага' външно в пространството. Това, което дава живот на града. което обуславя конкретната форма на
структуриране на пространството и разполагането на отделните елементи в него е именно специфичната социална
организация на неговите обитатели. И без да сме пристрастни към някакъв вид социологически детерминизъм, трябва да
признаем, че социумът е живото тяло на града, а произведеното и обитава но от него .материално. пространство е
неговата "черупка”.
Това не означава, че не може да бъде съставена например история или някакъв вид типология на градове и техните
конкретни исторически форми. Но всеки подобен опит би бил класификация или типологизация на външните форми,
направена на основата на външни белези на градското застрояване. Сходствата с голяма степен на вероятност могат.да
бъдат търсени по посока по-скоро на сходства в социалните практики, които произвеждат тези външни форми.
Разбира се, отношенията между социума и неговата „черупка” не са непременно прости, Градът живее чрез социума,
а животът на социума се обуславя на свой ред от неговите „опредметени” форми. Специфичното структуриране на
пространството оказва своето обратно влияние върху обществото, което го е произвело, както и поотделно върху всеки
един негов член. Това не може да се поставя под въпрос. По-важното е, че разполагайки с властов ресурс да променя или
коригира завареното градско пространство, урбанистът често действа като "техник", свеждайки тези комплексни
взаимоотношения до еднопланова функционална логика.
Социално конструиране на пространствата и местата.
За социално конструиране на пространствата може да се говори в няколко отношения.
Предвид даденото .антропологическо. определение на пространството като „практикувано място” можем да
допуснем, че за индивидуалните употреби на местата може да бъде търсена някаква типология, изхождаща от
принадлежността на отделните .практикуващи. към различни социални групи, Признакът, на основата на който се прави
това групиране, може да бъде най-различен - възрастов, свързан с тип заетост, образователно ниво, специфичен социален
или материален статус, принадлежност към особен вид етническа, професионална или друга общност.
Всяко „по-дълго живяно” пространство обикновено носи в себе си и „външни” белези на своите особени употреби.
Тези белези трябва да бъдат внимателно търсени и „разчитани”, защото могат да бъдат важни указания, в случай на
наложителна корекция на мястото. Урбанистът трябва да помни, че всяка негова намеса в заварената градска среда не
само създава условия за нови, „по-добри”, „по-рационални” употреби на пространството, но означава и разрушаване на
динамичния и все пак в значителна степен устойчив модел на предишната употреба. Често „рационализацията” на
пространството означава изземане на възможността за съществуване на важни, на символични пространствени употреби
или физическо заличаване на „символични места” в паметта на града. Интересно е, че тези „символични места”
продължават да се преживяват като „място” в градската тъкан, защото представата, събирателният образ на града се
прави от историята на пространствения опит на неговите обитатели.
Пространството се конструира социално и в друг смисъл. Всяко централизирано планиране на града предполага, че
схемата на неговата рационална организация изхожда от определен вид управленска идеология. Със средствата на .
урбанизма могат да бъдат символично подчертани или.направени да изпъкнат едни пространства за сметка на други, да
бъдат развивани едни сегменти на града за сметка на други. Вече изяснихме въпроса, че урбанистичният проект е свързан
и с представа за бъдещото развитие на града - той в голяма степен е план-прогноза, задаваща посоката на развитие на
града
Социалното групиране на територията на града в смисъл на поделяне на зони на обитаване и ползване обикновено е
„спонтанно”, в смисъл, че изглежда като естествен процес на очертаване териториите на отделните елементи на
Социалната структура във физическото пространство на града. Но този процес може да бъде засилен, подпомаган и дори
ръководен чрез градското планиране, особено ако то се превърне в инструмент на политиката.
Извършеното през 70-те и 80-те години мащабно разширяване на по-големите градове в България с помощта на
придобилото промишлени размери панелно строителство е бърз и съобразен с наличните тогава ресурси на държавата-
предприемач отговор на лавинообразната миграция от селото към града. Но конкретният начин на това разширяване
отразява официалната тогава държавна идеология на липса на значими социални и класови деления в българското
общество. Отричането на наличието на социална стратификация и нейното външно маркиране в структурирането на
резиденциалните квартали, съчетано с технократския подход при справянето с проблема нa нуждата от "жилищна мощ",
.довежда до построяването на панелните квартали, превърнали се в много мощен символ на социализма като „безкласово"
общество. Разпределението на жилищата съобразно доказване "степен на жилищни нужди” и съответстващо на нея
„картотекиране" в общината - т.е. посредством един безразличен към социалната позиция на индивида абстрактен
механизъм, превръща обитаването на този тип квартали в странна и често пъти конфликтна смесица от социални
практики.

33. 8
До голяма степен именно това е причина за многократно коментираната атмосфера на безстопанственост и липса на
социалност, на пропаднала или невъзможна социалност, демонстрирана в знаци на липса на грижа или жестове на
отмъстителност към обитаваната среда. Неуместността на споменатия механизъм за „безразлично" към социалната
позиция разпределение на жилищата може би най-красноречиво се демонстрира в неизброимите и изобретателни
„корекции" чрез неформални форми на намеса в неговото действие.
5. Паркът като среща на природата и културата в пространството на града. Съвременните градове са особени
пространства на човешко съжителство, в които зависимостта от природата изглежда овладяна и контролирана, т.е ”те” са
пространства на подчинената посредством достигнатото ниво на технологичен контрол природа, стихийността на която е
„канализирана”, укротена. Целият патос на технологичната цивилизация от поне два века насам е впрегнат за
превръщането на градовете в защитена от несигурността на природата човешка среда, т.е. в пространство, в което
човешкият живот се разгръща в условия на поддържана чрез непрекъснат рационален контрол социална сигурност.
Накратко казано, в градовете е най-видим фактът, че хората обитават една създадена от самите тях среда, която
бихме могли да наречем според предпочитанията културна или социална и която се превръща в тяхна .втора природа.
Процесът на изтласкване на природата от пространството на града обаче далеч не винаги е равномерен и
последователно гладък..Градовете са традиционно зависими от постоянна налични или възобновяващи се природни
ресурси, чието поддържане зависи от осигуряващо се в много по-голям от локалния социален мащаб природно
равновесие.
Затова в много случаи с разрастването на градовете особено когато то е преминало през етапи на рязко,
взривообразно увеличаване на градската територия, балансът, поддържан в отношението с околната природна среда, е
сериозно нарушен. Вътре в градската територия продължават да съществуват „късове" природа, където последната обаче
е деградирала до пустош до опустошено от нехайството на хората или неспособността им да го култивират място, чието
присъствие в града е обидно както за природата, така и за социалността.
Човекът е природно и културно същество едновременно. Тай има нужда от постоянна връзка с природата, която да
преминава през стандартите на усвоената от него култура. .Нарушаването на връзката с природата (същото важи и за тази
с културата), което често е последица от един недалновиден утилитаризъм при мътното застрояване на градската
територия, има опустошителни последици за качеството на живота на града.
Природата в града може да присъства само като постоянно „обгижвана” от човека. Тя е изгубила способността да се
самоподдържа като система, защото голямо число от компонентите на тази система са отнети от човешката намеса. За да
я има до себе си в един желан от него вид, човекът трябва да култивира природата при условията на постоянна,
непрекъсната грижа.
Такъв пример за срещата на природата с културата в града са градските паркове. Продукт на едно аристократично-
покровителствено отношение към природата при своето възникване, днес парковете са истински пример за уважение на
градската общност преди всичко към самата себе си. Наличието на градски парк и особено грижата за неговата поддръжка
са белег на висока градска култура и добър стандарт на градско живеене. Проектирането и строителството на паркове е
истинско културно строителство.
Паркът е място, където природата и културата присъстват заедно при условията на взаимно зачитане и
разбирателство, където уваженото към природата е белег на уважение към целостта на човешкото същество и на грижа на
градската общност към качеството на живот на нейните членове.
Диана Йорданова