1. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Согиал Ринпоче
Tибетска книга за живота и смъртта
Преработено и допълнено издание
Бих искал да посветя тази книга на Камянг Кхиешпсе Чьокийаодрьо, на Дуджом
Ринлоче, на Димо Кхиешпсе Рикпоче, Ньошул Кхенпо Ришгоче, Кхакдро Тсерикг Чьодрьон
и на всичките си обичани учители, вдъхновявали ме през този живот.
Дано за живите, които я четат, а също така зa умиращите и мъртвите, тя се
превърне в пътеводител към освобождението.
Дано помогне на meзu, които я четат, и дано по-бързо достигнат просветление!
Предисловие от Негово Светейшество Далай Лама
В ТАЗИ НАВРЕМЕННА КНИГА Согиал Ринпоче насочва вниманието към това,
как да разберем истинското значение на живота, как да приемем смъртта и как да
помогнем на умиращите и мъртвите.
Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се
срещнем с нея. За мен има две възможни отношения към смъртта, докато все още сме
живи. Можем да предпочетем или да я пренебрегваме изцяло, или да я гледаме лице в
лице, като мислим за нея и се опитваме да намалим колкото може повече страданието,
което тя може да причини. И в двата случая обаче не сме в състояние да я победим.
Като будист аз разглеждам смъртта като нормален процес - реалност, която
приемам и за която зная, че неизбежно ще настъпи, щом пребивавам в това земно
съществуване. След като съм наясно, че не мога да я избегна, не виждам смисъл да се
тревожа заради нея. Мисля за смъртта като за смяна на остарели и износени дрехи, а не я
приемам като някакъв абсолютен край. И все пак смъртта е непредсказуема - ние не знаем
кога и как ще настъпи. В такъв случай е разумно да се подготвим за нея, преди да я
срещнем.
Естествено, повечето от нас биха предпочели да умрат от спокойна смърт, но също
така е ясно, че не можем да се надяваме на това, ако животът ни е бил изпълнен с насилие
или ако съзнанието ни през по-голямата част от времето е било обзето от гняв,
безпокойство или страх. Ако искаме да умрем добре, трябва да се научим да живеем добре
- ако се надяваме да умрем в покой, трябва да се научим да постигаме покой на ума си и
покой в начина си на живот.
Както ще прочетете в тази книга, от гледна точка на будизма реалното преминаване
през смъртта е нещо много важно. Макар че това, кога и къде ще бъдем преродени, зависи
преди всичко от кармичните сили, нашето духовно състояние по време на смъртта може да
повлияе върху смъртта въпреки голямото разнообразие от карми, които сме акумулирали,
ние положим усилия да предизвикаме добродетелно състояние на ума си, можем да
активираме благоприятна карма и така да предизвикаме щастливо прераждане.
Освен това в момента на смъртта могат да се преживеят най-дълбоките и
благотворни вътрешни състояния. Чрез непрекъснатото опознаване на процеса на смъртта
в медитацията един опитен медитатор може да използва своята действителна смърт, за да
www.izvorite.com 1

2. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
постигне духовна реализация. Именно затова завършените медитатори се отдават на
медитация, когато издъхват. За постижението им можем да съдим по това, че често телата
им започват да се разлагат дълго след настъпването на клиничната смърт.
Не по-маловажно от подготовката за нашата собствена смърт е да помагаме на
другите да умрат добре. Като новородени всички ние сме били безпомощни и без грижите
и обичта, които сме получили тогава, просто не бихме оцелели. Тъй като умиращите също
не са в състояние да си помогнат сами, трябва да ги освободим от тревогите и неприятните
усещания, да им помогнем - доколкото можем - да умрат, без да губят самообладание.
Най-важното е да не правим нищо, което би могло още повече да смути ума на
умиращия. Главната цел е да му помогнем да намери покой, а за това има много начини.
Припомнянето на духовното начало може да окуражи и вдъхнови запознатия с него, но
дори само внимателното окуражаване от наша страна би могло да породи нужното
спокойствие в ума на умиращия.
Смъртта и умирането са точката, в която се срещат тибетският будизъм и
съвременната наука. Убеден съм, че двете се допълват взаимно и че могат да допринесат
много за разбирането на тези явления, а това би имало голяма практическа стойност.
Согиал Ринпоче е в положение, което особено улеснява тази среща - той е роден и
възпитан в тибетските традиции, слушал е учението на някои от нашите най-велики Лами
и в същото време е изпитал благотворното влияние на съвременното образование на Запад,
където е бил и духовен учител в продължение на много години и е имал възможност да се
запознае с начина на мислене на хората там.
Тази книга предлага на читателя не само теоретични познания за смъртта и
умирането, но и практически съвети за тяхното разбиране, за това как да подготвим себе
си и другите за покой и удовлетворение при срещата с тях.
2 юни 1992 г.
Далай Лама
www.izvorite.com 2

3. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Въведение към преработеното издание
ИЗМИНАХА ДЕСЕТ ГОДИНИ, откакто „Тибетска книга за живота и смъртта"
излезе за първи път. В тази книга опитах да споделя част от мъдростта на традицията, с
която съм отраснал. Стремях се да покажа практическата същност на древните учения и
начините, по които те биха могли да ни помогнат на всеки етап от живота и умирането.
През годините мнозина са ме насърчавали да я напиша. Казваха, че би помогнала да се
облекчат поне отчасти тежките страдания, през които много от нас преминават в модерния
свят. Както изтъква Негово Светейшество Далай Лама, живеем в общество, в което за
хората става все по-трудно и по-трудно да показват помежду си и най-елементарни
чувства и в което всяко вътрешно измерение на живота почти винаги остава
пренебрегнато. Никак не е чудно, че днес е налице толкова силна жажда за състраданието
и мъдростта, които предлагат ученията.
Вероятно добрият прием, който „Тибетска книга за живота и смъртта" намери по
целия свят, отразява тъкмо тази необходимост. В началото бях стъписай - въобще не бях
очаквал книгата да окаже такова въздействие, още повече че по времето, когато я писах,
смъртта все още беше избягвана и пренебрегвана тема.
После пътувах из различни страни, обучавах и водех семинари, основани на
ученията в книгата, открих до каква степен тя е докоснала струна в човешките сърца. Все
повече и повече хора идваха при мен или ми пишеха, за да ми кажат колко много са им
помогнали тези учения по време на криза в живота или да понесат смъртта на техен
близък.
И макар ученията в книгата понякога да са непознати, имаше и хора, които казваха,
че са я чели няколко пъти и винаги се връщат към нея като източник на вдъхновение. Една
жена в Мадрас, Индия, след като прочете „Тибетска книга за живота и смъртта", се
вдъхнови до такава степен, че основа медицински фонд с хоспис и център за палиативни
грижи. Друга жена – от Съединените щати – дойде при мен и ми каза, че била стъписана,
че една най-обикновена книга, по нейните думи, можела „да я обича така всецяло".
Разкази като тези - толкова лични и същевременно вълнуващи - свидетелстват за
силата и мястото на будистките учения в наши дни. Когато ги слушам, сърцето ми се
изпълва с благодарност както към самите учения, така и към учителите и практикуващите
ги, преживели толкова много, за да ги въплътят и предадат на други.
С времето научих, че „Тибетска книга за живота и смъртта" е била приета от
множество институции, центрове, групи от всякакъв вид - образователни, медицински,
духовни. Медицински сестри, лекари и други хора, професионално ангажирани с оказване
помощ на умиращите, са ми разказвали как са включвали методите в ежедневната си
работа, слушал съм и множество разкази на обикновени хора, които са прилагали прак-
тиките и са установили, че с тяхна помощ са преживели по друг начин смъртта на близък
роднина или приятел.
За мен е особено вълнуващ фактът, че книгата се чете от хора с различно
вероизповедание - мнозина са ми казвали, че тя е засилила и задълбочила собствената им
традиционна вяра. Всички тези хора си дават сметка за универсалността на посланието й и
разбират, че целта й не е да убеждава или подтиква хората да променят религията си, а
чисто и просто да предложи мъдростта на древните будистки учения и така да допринесе
възможно най-много полза.
Постепенно „Тибетска книга за живота за смъртта" заживя свой собствен живот
сред хора от най-различни области и дисциплини, а аз започнах да осъзнавам коя
www.izvorite.com 3

4. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
всъщност е дълбоката причина за нейното въздействие и притегателност. Удивителните
учения в нея са съкровената същност на устната традиция, на непрекъснатото наследство
на мъдростта, предавана като жизнен опит през столетията.
Някой нарече книгата „нещо средно между жив учител и книга" и е истина, че
както в самата „Тибетска книга за живота и смъртта", така и зад нея, стоят най-великите
учители на нашето време - със своите съвети, с отговори на възникващи въпроси. Тъкмо с
техния глас говорят тези страници, с тяхната мъдрост и представата им за един
състрадателен свят, пропит от знанието за истинската ни природа, най-дълбоката природа
на ума. Въздействието на „Тибетска книга за живота и смъртта", струва ми се, се дължи на
благодатта на наследството и жизнеността на устната традиция. Популярността на книгата
предизвика у мен смирение и ми напомни, че ако имам някаква способност да предавам
ученията, тя се дължи единствено на всеотдайността, която тези учения са вдъхновили у
мен, и на добротата на моите учители - на нищо друго.
През последните десет години настъпиха множество промени в отношението ни
към смъртта и грижите, които ние като общество предлагаме на умиращите и скърбящите.
Обществото е все по-чувствително към смъртта и множеството въпроси, свързани с
умирането. Книги, интернет страници, конференции, сериозни радио- и телевизионни
поредици, филми и организации допринесоха много за по-голямата откритост в отно-
шението ни към смъртта. Значително се разшириха работата в хосписите и палиативните
грижи и през този период в някои страни цялата сфера на грижите за умиращите се отвори
към външния свят. Осъществиха се множество най-различни инициативи, вдъхновени от
храбри мъже и жени, към които изпитвам уважение и от които се възхищавам.
Междувременно все повече нараства броят на поканите за участие в различни проекти,
отправяни към работещите според будистката традиция, все по-често се търси помощта
им.
Няколко мои приятели и студенти постепенно създадоха международна програма за
обучение и образование, базирана на ученията в книгата, която предлага духовна грижа за
умиращите, техните семейства и всички, които скърбят за тях. Предлагаме курсове за
медицински работници и широката общественост, координираме усилията на доброволци,
работим ръка за ръка с болници, клиники, хосписи и университети. Окуражаващо е това,
че навсякъде все повече и повече се признава, че в грижите за умиращия духовните
измерения са от основно значение, а медицинските учебни заведения в няколко страни
вече предлагат курсове по духовност в медицината.
Въпреки всичко се твърди, че според проучванията отрицанието на смъртта все още
преобладава, че все още не сме напълно готови да предложим духовна помощ на
умиращите и да отговорим на най-съкровените им нужди. А начинът, по който умираме, е
от такова огромно значение! Смъртта е най-критичният момент в живота ни и човек трябва
да може да умре в покой и удовлетворение, със съзнанието, че е обкръжен от духовна
грижа.
Ако „Тибетска книга за живота и смъртта" е помогнала поне малко да се замислим
над това, как да се отнасяме към собствената си смърт и към смъртта на близките си, значи
молитвите ми са били чути, благодарен съм и дълбоко развълнуван. Все още мечтая
ученията, представени тук, да бъдат достъпни за хората навсякъде, на всякаква възраст и с
всякакво образование. Първата ми надежда беше книгата да помогне да се вдъхнови тиха
революция в начина, по който гледаме на смъртта и се грижим за умиращите, а
следователно и в начина, по който гледаме на живота и се грижим за живите.
www.izvorite.com 4

5. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Нуждата от духовна промяна, нуждата да поемем отговорност - в най-истинския
смисъл - за себе си, никак не намаля през изминалите десет години. Какво би се случило,
ако все повече и повече хора се замислят сериозно за собственото си бъдеще и за бъдещето
на света? Представете си какво би било, ако можеше животът ни да е изпълнен със свещен
смисъл? Ако грижите в края на живота бяха винаги озарени от страхопочитание пред
лицето на смъртта? Ако гледахме на живота и смъртта сами по себе си като на едно цяло?
Какво би станало, ако се стремяхме любовта и състраданието да се превърнат в мяра за
всяко наше действие, ако се стремяхме да осъзнаваме до каквато и да било степен
истинската същност на ума, която е в основата на цялото ни съществувание? Това би било
истинска революция, която би дала на мъжете и жените свободата да открият собственото
си рождено право, това вътрешно измерение, пренебрегвано така дълго, би ги обединило в
пълнотата на човешкия жизнен опит с цялата му тайнственост и величие.
Согиал Ринпоче
Льораб Лен, Ноември 2001 г., Франция
Предговор
РОДЕН СЪМ В ТИБЕТ и на шестмесечна възраст съм бил взет в манастира на моя
учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо в провинция Кхам. В Тибет има много силни
традиции в откриването на превъплъщенията на големите духовни учители от миналото.
Те се издирват още от деца и преминават през специално обучение, за да станат бъдещи
учители. Дали са ми името Согиал, въпреки че едва по-късно учителят ми разпознал у мен
превъплъщението на Тертьон Согиал - известен мистик, който бил негов учител и учител
на тринадесетия Далай Лама.
Моят учител Джамянг Кхиентсе беше висок за тибетец и винаги стърчеше над
околните, когато беше сред хора. Имаше сребриста, много късо подстригана коса и добри
очи, които искряха от веселие. Ушите му бяха дълги, като ушите на Буда. Но най-много
биеше на очи присъствието му. Погледът и осанката му подсказваха, че това е мъдър и
свят човек. Имаше звучен, гърлен и омайващ глас, а когато преподаваше, главата му се
накланяше леко назад и учението му се лееше като поток от красноречие и поезия. И
въпреки целия респект и дори страхопочитание, които будеше, във всичко, което правеше,
се чувстваше някакво смирение.
Джамянг Кхиентсе е стълбът на моя живот и вдъхновението на тази книга. Той бе
превъплъщение на учителя, който промени будизма в страната ни. В Тибет никога не е
било достатъчно само да носиш името на нечие превъплъщение, освен това винаги е било
нужно да спечелиш и уважението на хората със знанията си и с духовния си живот. Моят
учител бе прекарал години в усамотение и за него се разказваха множество чудни истории.
Притежаваше задълбочени познания за духовната реализация и не след дълго открих, че
той е истинска енциклопедия на мъдростта, че знае отговора на всеки въпрос, който би
могъл да му зададеш. В Тибет има множество духовни традиции, но Джамянг Кхиентсе
беше авторитет във всички тях. За хората, които го познаваха или бяха чували за него, той
бе олицитворение на тибетския будизъм, живо доказателство за това, което човек може да
постигне, ако осъществи ученията и ги практикува всеотдайно.
Често чувах учителя си да казва, че ще помогна работата му да продължи, и без
съмнение винаги се е отнасял с мен като със свой собствен син. Чувствам, че това, което
www.izvorite.com 5

6. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
успях да постигна досега в дейността си, това, че думите ми успяха да докоснат толкова
много хора, е само узрелият плод на неговата благодат.
Всичките ми ранни спомени са свързани с него. Влиянието му бе средата, в която
израснах, и то доминираше над всичко друго в детството ми. За мен той беше като баща.
Даваше ми всичко, което пожелаех. Неговата духовна съпруга Кхандро Тсеринг Чьодрьон,
която беше моя леля, често казваше: „Не безпокой Ринпоче1, може да е зает." Аз обаче
винаги исках да съм до него, а на него моето присъствие му доставяше радост.
Непрекъснато го засипвах с въпроси и той отговаряше търпеливо на всеки от тях. Бях
непослушно дете — никой от възпитателите не можа да ми наложи да бъда
дисциплиниран. Когато някой от тях се опиташе да ме набие, аз винаги изтичвах при
учителя си и се скривах в стаята му, където никой не смееше да влезе. Там се чувствах
горд и доволен от себе си, а той само се смееше. Един ден, без мое знание, възпитателят
ми го помолил за съдействие, обяснил му, че за мое собствено добро това повече не може
да продължава. Следващия път, когато избягах и се скрих в стаята, той влезе след мен,
поклони се три пъти пред учителя ми и ме измъкна навън. Помня, че докато ме теглеше, си
мислех колко странен е фактът, че възпитателят ми не се страхува от учителя ми.
Джамянг Кхиентсе живееше в стаята, където на неговото предишно превъплъщение
се бяха явили видения, които го подтикнали да постави началото на възраждането на
културата и духовността в Източен Тибет през миналия век. Това беше чудесна стая - не
много голяма, но с вълшебна атмосфера. Беше пълна със свещени предмети, рисунки и
книги. Наричаха я „небето на будите" и „стаята, в която се придобива сила". Ако помня
някое място в Тибет, това е именно тази стая.
Учителят ми седеше на нисък стол, направен от дърво и кожени ремъци, а аз седях
до него. Приемах да се храня само от неговата купичка. От малката спалня в съседство се
излизаше на веранда, но там винаги беше тъмно. На малката печка в ъгъла по всяко време
бълбукаше пълен чайник. Обикновено спях при учителя си, на малко легло до долния край
на неговото. Звукът, който никога няма да забравя, е потракването на неговата мала -
будистката му броеница, - докато той шепнеше молитвите си. Когато заспивах, учителят
ми продължаваше да се упражнява, а когато се събуждах сутрин, виждах, че вече е станал
и отново се упражнява. Усещах как излъчва сила и благодат. Когато отварях очи и го
виждах, ме изпълваше някакво топло и неизразимо щастие. Той излъчваше такова
спокойствие!
Когато пораснах, Джамянг Кхиентсе ме оставяше да водя церемониите, а самият
той водеше напевите. Бях свидетел на всички учения и посвещения, с които даряваше
другите, но не помня подробности - най-добре помня атмосферата. За мен той бе самият
Буда и в мислите ми това не подлежеше на никакво съмнение. Всички други също го
признаваха. Когато посвещаваше някого, последователите му бяха изпълнени с такова
страхопочитание, че не смееха да го погледнат в очите. Някои от тях в негово лице
виждаха предшественика му или някое от превъплъщенията на будите и бодхисатвите2.
Всички го наричаха Ринпоче — „Скъпоценен" - и никой не се обръщаше така към друг
учител в негово присъствие. Присъствието му беше толкова впечатляващо, че много хора с
любов го наричаха „Изначалния Буда"3.
Зная, че ако не бях срещнал учителя си Джамянг Кхиентсе, сега щях да съм
напълно различен човек. С топлотата, мъдростта и съчувствието си той олицетворяваше
свещената истина на своето учение и така го правеше практически приложимо, изпълнено
с живот. Когато споделям атмосферата на своя учител с други, те могат да изпитат същите
дълбоки чувства, които тя събужда у мен. Какво е това, което в края на краищата Джамянг
www.izvorite.com 6

7. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Кхиентсе вдъхнови у мен? Непоклатимата вяра в учението му и убеждението, че ролята на
учителя е централна и незаменима. Това, което съм разбрал досега, дължа изцяло на него.
То е нещо, за което не мога да се отплатя, мога само да го предам на други.
През цялата си младост имах възможност да се докосвам до любовта, която
излъчваше Джамянг Кхиентсе към околните и особено когато помагаше на умиращи и
мъртви. Ламата в Тибет не е само духовен учител, но и мъдрец, лечител, свещеник, доктор,
лечител на духа, човек, който помага на болните и умиращите. По-късно научих и
специфичните техники за помагане на умиращите и мъртвите, взети от учението на „Ти-
бетска книга за мъртвите", но най-великите уроци за смъртта, които получих, бяха
възможностите да наблюдавам как учителят ми помага на умиращите с безкрайното му
състрадание, с мъдростта и разбирането му.
Моля се тази книга да предаде на света нещо от великата мъдрост и състраданието
на Джамянг Кхиентсе и като я прочетете, вие също - където и да сте - да се докоснете до
тях и да намерите жива връзка с него.
Част първа
Животът
ЕДНО
В огледалото на смъртта
ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ СРЕЩНАХ със смъртта, когато бях на около седем години.
Готвехме се да напуснем планините на изток и да заминем за Централен Тибет. Самтен,
един от личните помощници на моя учител, беше чудесен монах, който се държеше много
добре с мен в детството ми. Имаше приветливо закръглено червендалесто лице, винаги
готово да се усмихне. Заради благия си характер той бе станал всеобщ любимец в
манастира. Моят учител проповядваше и посвещаваше ежедневно, всеки ден изпълняваше
обреди и ритуали. Към края на деня аз събирах приятелите си и устройвах малко театрално
представление, в което пресъздавах събитията от сутринта. Самтен винаги ми даваше
костюмите, които учителят ми беше носил. Не ми е отказал нито веднъж.
Неочаквано Самтен се разболя и стана ясно, че не му остава да живее много.
Наложи се да отложим заминаването. Никога няма да забравя двете седмици, които
последваха. Навсякъде се усещаше гнилата миризма на смъртта и когато се замисля за
онова време, винаги си спомням именно този мирис. Манастирът беше пропит с усещането
за смърт. Но това не беше болезнено или страшно - в присъствието на учителя ми смъртта
на Самтен придобиваше особено значение. Тя се превърна в урок за всички нас.
Самтен лежеше в едно малко светилище в резиденцията на учителя ми. Знаех, че
умира. От време на време влизах и сядах до него. Той не можеше да говори и аз бях
ужасен от промяната в лицето'му - бе станало изпито и измъчено. Давах си сметка, че той
ще ни напусне и никога повече няма да го видя. Чувствах огромна тъга и самота.
Смъртта на Самтен не дойде леко. Звукът на тежкото му дишане ни преследваше
навсякъде, усещахме как тялото му линее. В манастира не се чуваше нищо друго, освен
това дишане. Всичко бе насочено към Самтен. И въпреки огромното страдание, което той
изпитваше в дългата си мъчителна смърт, у него имаше някакво спокойствие и вътрешна
увереност. В началото не можех да си обясня този факт, но после разбрах на какво се
дължи - на вярата, на обучението му, на присъствието на учителя ми. И въпреки че
www.izvorite.com 7

8. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
изпитвах тъга, знаех, че щом учителят е там, всичко ще бъде добре, защото той ще успее
да помогне на Самтен да се освободи. По-късно научих, че всички духовни практици
мечтаят да умрат преди учителите си, да имат щастието те да ги преведат през смъртта.
Джамянг Кхиентсе поведе Самтен през настъпващата смърт и го запозна с всички
етапи на процеса, през които щеше да премине, един по един. Бях изумен от познанията на
учителя си, от неговата увереност и вътрешен мир. Със спокойствието си той можеше да
вдъхне сили и на най-объркания. Джамянг Кхиентсе разкриваше пред нас безстрашието си
пред лицето на смъртта. Не че се отнасяше към нея несериозно - често ни казваше, че се
бои от смъртта и че не бива да я приемаме наивно или безучастно. И все пак кое беше
това, което му позволяваше да гледа на смъртта толкова трезво, и в същото време с леко
сърце, толкова практично и едновременно с това така непонятно безгрижно? Този въпрос
ме вълнуваше и не ми даваше спокойствие.
Смъртта на Самтен ме потресе. На седемгодишна възраст имах възможност да се
докосна до огромната сила на традицията, част от която ми предстоеше да стана, и
започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дало на Самтен способността да
приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок
естествен процес на пречистване. То бе дало на учителя ми пълни познания за същността
на смъртта и прецизна „технология" за превеждане на хората през нея.
След като Самтен умря, ние тръгнахме за Лхаса, столицата на Тибет - мъчително
тримесечно пътуване на коне. Оттам продължихме прехода си към свещените места в
Централен и Южен Тибет. Това са светилищата на светците, владетелите и учените, които
са въвели и разпространили будизма в Тибет през седми век и след това. Моят учител
беше еманация на много предходни учители и на всички традиции и заради репутацията
му навсякъде ни посрещаха с радост.
За мен това пътуване беше много вълнуващо и от него съм запазил множество
красиви спомени. Тибетците стават рано, за да.могат да използват цялата естествена
светлина през деня. Лягахме си на смрачаване и ставахме преди зазоряване, така че с
първата дневна светлина яковете, пренасящи багажа ни, вече бяха натоварени и ние
потегляхме. Последни се прибираха палатките на кухнята и на учителя. Изпращахме
напред специален човек, който избираше място, подходящо за лагер, и някъде към обяд
спирахме и се установявахме до следващата сутрин. Обичах да лагеруваме край река, за да
слушам шума на водата, да седя в палатката и дъждът да барабани по брезента.
Не бяхме много хора - палатките бяха около тридесет. През деня яздех златист кон
редом с учителя. Докато яздехме, той ме учеше, разказваше истории, практикуваше и
измисляше упражнения специално за мен. Един ден, когато стигнахме до свещеното езеро
Ямдрок Тсо и зърнахме тюркоазените му води, един друг лама от нашата група, лама
Цетен, също започна да умира.
Смъртта на лама Цетен се оказа още един много сериозен урок за мен. Той беше
възпитател на духовната съпруга на моя учител, Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която е жива
и до днес. Много хора я смятат за най-добрата медитаторка сред жените в Тибет и за
непроявен учител, чието любящо присъствие само по себе си е урок. За мен тя беше и е
олицетворение на всеотдайността. Лама Цетен имаше удивително човечен и добър
характер. Беше прехвърлил шестдесетте, висок, със сива коса, от него просто струеше
доброта. Освен всичко останало, той беше и завършен медитатор и дори само да стоиш
край него беше достатъчно, за да се изпълниш с вътрешен мир и спокойствие. Наистина
понякога ми се караше и аз се боях от него, но въпреки строгостта си той никога не губеше
човешката си топлота.
www.izvorite.com 8

9. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Лама Цетен умря необикновено. Макар че наблизо имаше манастир, той отказа да
отиде там, защото не искал да затруднява монасите с трупа си. Така че ние вдигнахме
палатките си в кръг, както обикновено. Кхандро се грижеше за лама Цетен, защото той
беше неин възпитател. В палатката му бяхме само тя и аз, когато той неочаквано я повика
с умалителното „А-ми", което на неговия диалект означава „дете мое". „А-ми - каза той
нежно, -ела тук. Вече започва. Повече не мога да ти дам никакъв съвет. Продължавай да
служиш на учителя както досега и всичко ще бъде наред. Доволен съм от теб."
Тя веднага се обърна и понечи да изтича навън от палатката, но лама Цетен я улови
за ръкава. „Къде отиваш?" - попита той. „Отивам да повикам Ринпоче" - отвърна тя. „Не го
безпокой, няма нужда - усмихна се лама Цетен. - С учителя разстоянията не съществуват."
След тези думи той се втренчи към небето и издъхна. Кхандро освободи ръкава си от
пръстите му и изтича да повика учителя. Аз останах, но не бях в състояние да помръдна.
Бях изумен, че човек, който гледа смъртта в очите, може да запази такова
спокойствие. Лама Цетен би могъл да повика своя лама, за да се
- но не го направи. Не беше необходимо. Сега разбирам защо - той вече бе
реализирал присъствието на учителя в себе си. Джамянг Кхиентсе винаги беше с него, в
сърцето и в ума му, никога не се отделяше от него. Кхандро доведе учителя.1 Никога няма
да забравя как той се наведе, за да влезе в палатката. Погледна лицето на лама Цетен,
вгледа се в очите му и започна да се смее. Винаги го наричаше „Ла-джен" - „Старият
лама", което беше израз на привързаността му към него. „Ла-джен - каза той, -не прави
това!" Сега си давам сметка, че учителят веднага е разбрал, че лама Цетен се е отдал на
една специфична медитация, в която природата на ума на медитиращия се слива с
пространството на истината. „Ла-джен, при тази практика, ти знаеш това, понякога
възникват непредвидени препятствия. Хайде, аз ще те водя."
Изумен гледах какво се случи след това и ако не го бях видял с очите си, никога
нямаше да повярвам, че е възможно. Лама Цетен оживя. След това учителят ми седна до
него и го преведе през пхоуа - техниката на водене на съзнанието в момента преди
смъртта. Има много начини за осъществяването на тази техника и учителят ми използва
един от тях, който завършваше с трикратно произнасяне на звука „А". Когато учителят
произнесе първото „А", съвсем ясно чухме как лама Цетен му пригласяше, втория път
гласът му не беше така ясен, а третия път не го чухме - беше издъхнал.
Смъртта на Самтен ми показа каква е ползата от духовното обучение, а смъртта на
лама Цетен - че много често практикуващите с неговото ниво прикриват забележителните
си способности цял живот. Понякога тези способности се проявяват само веднъж - в
момента на смъртта. Разбрах, макар и да бях още дете, че между смъртта на двамата
съществуваше огромна разлика - едната смърт беше на добър монах, практикувал учението
цял живот, а другата - на завършен медитатор. Самтен умря като обикновен човек, в болка,
макар и със спокойствието, което дава вярата. Смъртта на лама Цетен беше демонстрация
на духовно съвършенство.
Скоро след погребението на лама Цетен ние отидохме в манастира Ямдрок. Както
обикновено, аз легнах да спя в стаята на учителя си и помня трептящите сенки от
маслените светилници върху стените. Всички други бяха заспали дълбоко, а аз останах
буден и плаках цяла нощ. Онази нощ разбрах, че смъртта е реална и че аз също ще трябва
да умра. Докато лежах и мислех за смъртта въобще и за своята собствена смърт, в цялата
ми тъга постепенно се появи и усещането за примирение и приемане, а с това и
решеността да посветя дните си на духовното усъвършенстване.
www.izvorite.com 9

10. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Така от много малък аз се сблъсках със смъртта и нейните последствия. Тогава
нямах никаква представа с колко много и различни видове смърт ще се срещна по-късно -
една след друга. Смърт, каквато е трагичната загуба на моята страна Тибет след китайската
окупация. Смърт, каквато е изгнанието. Смърт, каквато бе загубата на всичко, което
притежавахме семейството ми и аз. Семейството ми, Лакар Тсанг, беше сред най-богатите
в Тибет. Още от четиринадесети век то е било сред най-значителните привърженици на
будизма, поддържа разпространението му и подпомага работата на учителите.2
Най-страшната смърт обаче все още предстоеше - смъртта на моя учител Джамянг
Кхиентсе. С неговата кончина аз почувствах, че губя основата на своето съществуване.
Това стана през 1959 година - годината на падането на Тибет. За тибетците смъртта на
учителя ми беше втори опустошителен удар. А за страната ми тя отбеляза края на една
епоха.
СМЪРТТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ
Когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между
отношението към смъртта, с което аз бях закърмен, и това, което заварих. Въпреки целия
си технологичен напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което
се случва в смъртта или след нея.
Научих, че на съвременните хора се внушава да отхвърлят смъртта, че тя не
означава каквото и да било друго, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че
по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори
говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й
споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.
Други пък гледат на смъртта с някаква наивна, необмислена веселост, струва им се,
че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да
се безпокоят.
Когато мисля за тях, си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често
допускат грешката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: е, добре, всички
умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред.
Добра теория, докато човек не започне да умира наистина."3
Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се
бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. колко далеч са тези
възгледи от истинското значение на смъртта!
Всички велики духовни учения по света - включително и християнството, разбира
се - ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си
представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен
смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна
пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот. Без
истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора
се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.
Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта
се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който
водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност
пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат
непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за
бъдещето. Още колко предупреждения, подобни на това на един бивш бразилски министър
на околната среда, са ни необходими?
www.izvorite.com 10

11. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична
религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на
планетата. Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да
изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална
промяна в сърцата, душите, в представите ни Земята ще завърши като Венера —
обгоряла и мъртва.4
Страхът от смъртта и неведението по отношение на отвъдното подхранват
унищожаването на нашата околна среда, което застрашава живота на всички ни. Нима
тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво представлява смъртта и
как да умират? И никой не им дава и капка надежда, свързана с онова, което е отвъд
смъртта, и следователно с това, което се крие зад живота?
Нима има по-голяма ирония от факта, че младите хора се обучават във всякакви
дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и
към нашето оцеляване?
Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители
задават един прост въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат обучени:
„Вярвате ли в живота след този, който живеете?” Те всъщност не се интересуват дали
хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в
сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият
му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и
морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния
живот да съставят общество, чиято идея фикс са краткосрочните резултати и което не
мисли за последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина да
създадем бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?
Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват
сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в
невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за
духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта,
докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпругите и
любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от
разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за
щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват - те само ги
правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.
Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към
възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс
и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме
старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не
е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому
ненужни?
Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от
неизлечими болести, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от
СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят с тях като към
низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да
смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е приключил.
Дори когато умира познат или обичан човек, близките му много често откриват, че
нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ги насърчава да
мислят за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как биха могли и
www.izvorite.com 11

12. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
занапред да им помагат. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се смята за
ненужен и нелеп.
Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда
от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.
За щастие нещата все пак започват да се променят. В приютите за неизлечимо
болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че
практическата и емоционалната помощ са крайно недостатъчни - умиращите наистина
имат нужда от любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва
да открият същинското значение на смъртта и живота. Без това как можем да им дадем
истинска утеха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и
духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем да посрещнем смъртта и да
я разберем истински.
В последно време съм обнадежден от факта, че някои пионери като Елизабет
Кюблър-Рос и Реймънд Муди повдигат въпроса за смъртта и умирането. Вглеждайки се
дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, Елизабет Кюблър-Рос ни
показва, че чрез безусловна любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла
да се приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото
различни аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на
Реймънд Муди, дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със
смъртта и че наистина има „живот след живота". За жалост не всички разбират изцяло
значението на тези открития за смъртта и умирането. Понякога се стига до другата
крайност - да се величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади
хора посягат на живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще
избегнат проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я
приемем, или й придаваме романтичен блясък, е все едно - и в двата случая я превръщаме
в нещо тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта
не е нито потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.
Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато
наближи смъртта! Често си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава:
„Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи
смъртта. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?" А нима може да има
по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират,
без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота?
ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ЖИВОТА И СМЪРТТА
Според мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се
подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или
сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък
сме прокълнати да вървим към смъртта с празни ръце, да се сблъскаме с неизвестното.
Можем да започнем -тук и сега - да търсим смисъла на нашия живот. Можем да
използваме всеки миг, за да се променяме и подготвяме за смъртта и вечността - с цялото
си сърце, прецизно и в душевен покой.
Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало
на нова „глава" от живота. Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на
живота ни.
Този възглед е централен за ученията на най-древната школа на тибетския будизъм.
Много от вас вероятно са чували за „Тибетска книга за мъртвите". Тук се опитвам да
www.izvorite.com 12

13. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
разширя и да обясня изложеното в нея така, че да засегна не само темата за смъртта, но и
темата за живота, да опиша с подробности цялото учение, от което „Тибетска книга за
мъртвите" е само част. В това чудесно учение животът и смъртта се представят заедно,
като поредица непрекъснато променящи се преходни реалности, наречени „бардо". Думата
„бардо" се използва, за да обозначи междинното състояние между смъртта и
прераждането, но всъщност бардо настъпват непрекъснато както в живота, така и в
смъртта. Това са онези моменти, в които възможността да се освободим и да достигнем
просветление се увеличава многократно.
Както показват ученията, тези моменти са много по-силни от останалите и са
заредени с огромен потенциал, така че всичко, което правим в тях, има решаващи и
значими последствия. Бих сравнил бардо с мига, в който правим крачка към ръба на
пропаст. Такъв силен миг е например моментът, когато един учител разкрива пред ученика
си основната, изначалната и най-съкровена природа на неговия ум. Но най-велик и най-
зареден с потенциал е моментът на смъртта.
И така, от гледна точка на тибетския будизъм ние можем да разделим цялото си
съществуване на четири взаимосвързани реалности: (1) живот, (2) умиране и смърт, (3)
след смъртта и (4) прераждане. Те са известни като четирите бардо: (1) естественото бардо
на този живот, (2) болезненото бардо на умирането (3) сияйното бардо на дхармата и (4)
кармическото бардо на възникването.
Поради обема и всеобхватността на учението за бардо структурата на тази книга е
изградена много внимателно. Стъпка по стъпка вие ще бъдете преведени през
разширяващата се представа за пътешествието през живота и смъртта. Нашето изследване
по необходимост ще започне с непосредствени размисли какво означава смъртта и за
многото страни на истината за непостоянството - тези размисли ще ни дадат възможност
да използваме пълноценно живота си, докато все още не е станало късно, и ще ни вдъхнат
увереност, че ще умрем, без да изпитваме угризения, че сме го похабили. Както казва
известният тибетски светец и поет Миларепа: „Моята религия е да живея и да умра без
съжаление."
Дълбокият размисъл над тайното послание на непостоянството - какво всъщност се
крие зад непостоянството и смъртта — ни води направо към сърцевината на древните и
могъщи тибетски учения - към въвеждането в „природата на ума". Осъзнаването на
„природата на ума", както би могла да бъде наречена нашата най-съкровена същност -
истината, която всички ние търсим, - е ключът към разбирането на живота и смъртта.
Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии
и в така възникналата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето
същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота,
така и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръдката си цялата Вселена.
Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която
изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме
новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е
жизненоважно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи. Само в такъв
случай ще сме готови за момента, когато тя се разкрива пред нас спонтанно и
величествено при смъртта, ще можем да я разпознаем „също така естествено - казват
ученията, - както детето тича към скута на майка си", и оставайки в това състояние, ще
можем в крайна сметка да се освободим. Описанието на природата на ума води по
естествен път до обучаване в медитация, защото медитацията е единственият начин, по
който можем да разкрием, постепенно да осъзнаем и да стабилизираме тази природа. След
www.izvorite.com 13

14. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
това ще бъде дадено обяснение на човешката еволюция, на прераждането и на карма,
което ще ви даде възможно най-пълна представа за значението и контекста на нашия път
през живота и смъртта.
Тогава вече вие ще бъдете напълно подготвени да навлезете с увереност в
същността на тази книга - подробния разказ за четирите бардо и различните фази на
смъртта и умирането, почерпен от множество различни източници. Тук ще срещнем
подробни напътствия, практически съвети и духовни упражнения, чрез които ще можем да
помогнем на себе си и на другите да преминем през живота и умирането, през смъртта и
след смъртта. Книгата завършва с една представа за това как учението за четирите бардо
би могло да ни помогне да разберем дълбоката същност на човешкия ум и на цялата
Вселена.
Учениците ми често ме питат: „Откъде знаем какво представляват тези бардо и
откъде идва изумителната прецизност на учението за тях, това ясно познание за всяка фаза
на умирането, на смъртта и прераждането?" За много читатели в началото може би ще е
трудно да разберат отговора, защото в западния свят понятието „ум" е много ограничено.
Въпреки значителните постижения в последните години, особено в хуманитарните науки и
трансперсоналната психология, огромното мнозинство от учените продължават да свеждат
ума единствено до физическите процеси в мозъка, а това влиза в противоречие с
хилядолетния опит на медитаторите и мистиците на всички религии.
Кое тогава дава правото да се напише книга като тази? „Вътрешната наука" на
будизма се базира, както се изразява един американски учен, „на дълбокото и цялостно
познаване на реалността, на вече установеното дълбоко разбиране на личността и околната
среда, тоест върху пълното просветление на Буда".5 Източник на науката за бардо е
просветленият ум, напълно будният буда-ум - така, както той е преживян, обяснен и
предаден от много поколения будистки учители, достигащи назад чак до изначалния Буда.
Техните внимателни, педантични, би могло да се каже, научни изследвания и
формулировките на техните открития за ума в продължение на много векове ни дават
възможно най-пълната представа както за живота, така и за смъртта. Именно тази пълна
представа, вдъхновена от Джамянг Кхиентсе и всичките ми други учители, ще се опитам
смирено да предам на Запада за първи път.
След много години на размишления, преподаване, практика и изясняване на
множество въпроси с учителите си аз написах „Тибетска книга за живота и смъртта" като
квинтесенция на духовните съвети на всичките ми учители и с желанието тя да стане една
нова „Тибетска книга за мъртвите", но едновременно с това и „Тибетска книга за живите".
Ще ми се тя да е наръчник, справочник и източник на свещено вдъхновение. Струва ми се,
че само след многократното й прочитане могат да бъдат разкрити всичките пластове на
нейния смисъл. Ще се убедите, че колкото повече я използвате, толкова по-дълбоко ще
почувствате нейното значение и все повече ще осъзнавате дълбочината на мъдростта,
която ви се предава чрез ученията.
Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за
смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не
би могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще
заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този
отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си
пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този
отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана
www.izvorite.com 14

15. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от
страдание, който ние, будистите, наричаме самсара6.
Фундаменталното послание на будисткото учение е, че ако се подготвим,
съществува огромна надежда както за живота, така и за смъртта. Това учение разкрива
пред нас възможността да постигнем изумителна и безгранична свобода, за която трябва
да работим сега, докато сме живи - свободата, която ще ни даде възможност да изберем
смъртта си, а по този начин и прераждането си. Защото за този, който се е подготвил и е
обучен, смъртта идва не като поражение, а като триумф - най-висшият и величествен
момент от живота.
ДВЕ
Непостоянство
Няма място под слънцето, където смъртта да не може да ни намери - дори
непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки, сякаш сме в чужда и неприятелска
земя... Ако имаше начин да се предпазим от ударите на смъртта - аз не бих се отказал
от него... но е лудост да мислиш, че можеш да успееш...
Хората идват и си отиват, скачат и танцуват, но не обелват и дума за смъртта.
Много добре. И все пак когато тя наистина дойде -при тях, при съпругите, децата,
приятелите им-и ги завари неподготвени, какви бурни страсти ги обземат, какви викове,
какъв гняв, какво отчаяние...
За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека
приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от
непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума
ни по-често от всичко друго... Ние не знаем къде ни очаква смъртта - нека ниея очакваме
навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек,
който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.
МОНТЕН7
ЗАЩО Е МНОГО ТРУДНО да преминем през смъртта и да бъдем свободни? И
защо толкова се страхуваме от смъртта, че се боим дори да я погледнем? Някъде дълбоко в
себе си знаем, че не можем да я избягваме вечно. Знаем - нека използвам думите на
Миларепа, - че „онова нещо, наречено „труп", от което толкова се ужасяваме, живее с нас
тук и сега".
Колкото по-дълго отлагаме да погледнем смъртта в лицето, колкото по-дълго я
игнорираме, толкова по-големи стават страхът и несигурността, които ни измъчват. И
колкото повече се мъчим да избягаме от този страх, толкова по-чудовищен става той.
Смъртта е необятна мистерия, но за нея можем да кажем две неща: абсолютно
сигурно е, че ще умрем, и не е сигурно кога и как ще умрем. Значи единственото сигурно
нещо е тази несигурност за часа на нашата смърт, несигурността, която използваме като
извинение да отлагаме момента, в който да погледнем смъртта в лицето. Приличаме на
децата, които покриват очите си в играта на криеница и си мислят, че никой не ги вижда.
Защо живеем в такъв ужас от смъртта? Защото инстинктивно желаем да живеем и
да продължаваме да живеем, а смъртта се явява жесток край на всичко, което ни е познато.
Чувстваме, че когато тя дойде, ще бъдем хвърлени в нещо напълно неизвестно или ще се
превърнем в нещо съвсем различно. Струва ни се, че ще се окажем изгубени и отчаяни, в
ужасяващо чужда обстановка. Имаме чувството, че ще се събудим съвсем сами, объркани
www.izvorite.com 15

16. Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче
и разтревожени, в някаква неизвестна, напълно непозната страна, без да знаем езика, без
пари, без паспорт, без приятели...
Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои
сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се
вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна
поредица външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата,
приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори
търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?
Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност -една личност,
която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с
когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним
всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и
само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?
А нима всичко това не показва фундаменталната трагичност на нашия начин на
живот? Живеем с чужда самоличност в някаква невротична приказка, която не е по-реална
от костенурката в „Алиса в страната на чудесата". Хипнотизирани от желанието да строим,
ние сме издигнали сградите на живота си върху пясък. Този свят може да изглежда много
убедителен, докато смъртта не срути илюзията и не ни прогони от скривалището ни. А
какво ще стане с нас, ако не познаваме никаква по-дълбока реалност?
Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на
което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние
не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за
няколко минути. Ще видите, че е като бълха - непрекъснато скача насам-натам. Ще се
убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И
пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако
това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на
ума си в момента на смъртта е безразсъдство.
ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА
Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той,
толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се
засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му
да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.
КУАН ТЗУ
След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче - един от
най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му
минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго
гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче
казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където
държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са
така чисти."
„А, да - отговорил той. - Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат
такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове
и за живите трупове."
Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде
животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност.
www.izvorite.com 16