1. Повече от 70 души се бяха събрали на тържеството във френският дворец, по случай
споразумението на кралят на Англия и кралят на Франция. Найл не бе доволен от подреждането на
събитията и никак не се опитваше да го скрие, но трябваше да следва плана на стария си
съветник, кардинал Уилиям. Единственото, което успяваше в момента да привлече и задържи
вниманието му повече от три секунди върху себе си, бе борбата между двама рицаря. Битката,
която водеха в средата на залата, размахвайки смело сабите си. Както при всяка битка, така и при
тази Найл си имаше любимец. Масата на кралете и кралиците беше голяма , отрупана с ястия и
бутилки и украсена със свещи. Другите две маси на придворниците бяха поставени срещу техните.
На една от тях бяха Луи, Ричард и Томас, следящи също с любопитни очи битката. След още
няколко остри звуци, идващи от сабите,които повдигаха интереса на краля на Англия, всичко
утихна. Битката свърши сполучливо и единият от рицарите се поклони пред масата на кралете,
личеше си че бе изморен, леко притеснен и останал без дъх. Кралете станаха на краката, за да ги
похвалят, като ръкопляскаха , видимо очаровани от двамата мъже. След като залата затихна,
крал на Франция, Филип проговори.
- А сега е време да Ви представя своят подарък. – заедно с думите си чернокосият крал и
запази погледа си на друга страна. Найл проследи погледа му и забеляза мъж, облечен с дрехи на
мускетар, който се приближаваше бавно към тях. В ръцете си държеше един не много
малък, дървен сандък. Дебелите токове от ботушите му проникваха през тишината и проваляха
търпението на кралят на Англия да разбере какво има вътре. Мъжът постави дребният сандък пред
кралете, между двете свещи по средата на масата. С несигурни движения Найл го отвори. Вътре
имаше повече от 50 скъпоценни камъка. Уилиям, който беше на тяхната маса, въздъхна отчаяно,
което показваше, че не е много впечатлен от подаръка. Но освен него всеки един в залата започна
да ръкопляска, всички бяха на едно мнение.
- Засрами ме, братко. – подхвърли Найл шеговито, поглеждайки към Филип, стоящ до него.
- Не, не.. – отвърна кралят на Франция, правейки обидена гримаса, въпреки, че преструвката
му бе кристално ясна.
- А аз, в замяна на това, единствено , което мога да ти дам аз е тази паста.. – изговаряше
Найл думите бавно ,насочвайки поглед към готвачът, който пристигаше тържествено с голям поднос
в ръце. В първият момент Филип си помисли,че блондинът се шегува. Разнесоха се тихи смехове из
залата. Луи също закри устата си с ръка ,за да спре силните стонове, приготвящи се да излязат от
устните му. Готвачът постави пред краля на Франция подноса, на който имаше кралска торта, а
върху нея изкуствена патка. Луи не спираше да се подхилква, както и още някои от придворниците
от Англия, които бяха разбрали подигравателната ситуация. Филип очакваше някой да го избави от
тази конфуза. Секунда по-късно се подсмихна, недоумяващ случващото се. Готвачът смъкна
изкуственото животно ,после надигна глава и погледна мъжът, изправил се в целият си ръст пред
себе си. След като краля на Франция издърпа острият нож от ръцете му, той се поклони и се
отдръпна настрана.Филип огледа ножа с преценяващ поглед, след което го заби по средата на
тортата. Изведнъж той сбръчка вежди, заради което чертите му изглеждаха неестествени за
двадесет и шестте му години. Макар и късно се осъзна и дръпна бързо ръката си, след което
пастата сама се разкъса и отвътре прехвърчаха няколко птички. Животните очевидно бяха радостни
да получат, така силно желаната свобода. Тази нестандартна идея явно се бе харесала на гостите,
тъй като последваха силни овации и бурни ръкопляскания. Найл остана доволен, при мисълта,че
дори с една проста паста бе успял да разгневи чернокосият крал. Филип се усмихна
недоброжелателно и недоволно.
- Впечатляващо. – сподели той, гледайки към блондинът. Той му отвърна с усмивка и
направи лека гримаса с ръка, която заповядваше всички да продължат с празненството. Луи,Ричард
и Томас също не можеха да не бъдат доволни от привлекателната картинка пред очите йм –
прекрасни, млади девойки, които криеха външната си красота. Лесни, но и внушителни жертви.
- За какво мислиш, Луи ? – попита го Ричард с ехидно изражение на лицето.
- Мисля си ,докато сме тук, да се държим като краля на Франция.
- Което означава ? – включи се и Томас.
- Което означава, че сме длъжни да опитаме френска кожа. – момчетата започнаха да се
подхилкват и не след дълго да се потупват закачливо.

2. Найл наблюдаваше всеки един в залата, докато вниманието му не привлече ръката, потупала
рамото му. Леко наклони глава и усети,че зад него стои Филип.
- Виждаш ли младото момиче там ? – насочи той погледа си към две жени, които бяха
изключително красиви. Една от тях бе, със светло кестенява къдрава коса и по-ниска от момичето
до себе си, а тя бе с катранено черна дълга коса.
- Тази с лилавата рокля ? – Кралят на Англия бе насочил погледа си към чернокосото момиче
с тъмночервената, зашеметяваща рокля, но рязко премести погледа си върху по-младата, която бе
въпросното момиче.
- Да. – отвърна Найл, очаквайки следващите му приказки.
- Името й е Миа Уайът, а тази до нея е по-голямата й сестра, Мери Уайът. Дъщери са на
посланикът ти. Наричам Миа своето английско конче, защото постоянно я яздя. – след това
започна да се смее епично и потупа два пъти Найл по рамото. Той се усмихна фалшиво, до колкото
да не покаже колко отвратен, всъщност бе в момента.
По-късно през вечерта всички се намираха в друга палатка, в която се извършваха кралските
борби. Кралете отново бяха на приготвените за тях места, а враждуващите помежду си мъже от
Англия и Франция, бяха в средата на палатката. Всеки един наблюдаваше с голям интерес,
летящите юмруци и голите до кръста изпотени тела на мъжете. Всичко това бе за удоволствие.
Колкото и налудничаво да звучеше. Найл може би бе единственият, на който му бе съвсем
безразлично случващото се наоколо, бе замислен и гледаше право в една точка, докато Филип
не го бе изкарал от транса, в който беше попаднал незнайно.
- Да ! Да ! .. Видя ли това, братко ? – развали той спокойствието на Найл, като го накара да
се обърна към него. – Ние французите, в повечето неща сме много над вас. – говореше краля на
Франция, сигурен в думите си, което накара блондинът да се засмее невярващо и иронично. – Ние
имаме най-талантливите художници, най-добрите музиканти и най-добрите писатели. И повечето от
тях живеят в двореца ми. – Найл се обърна отново напред, като се опитваше да не му обръща
внимание, опитваше се да послуша съвета на Уилиям, на когото имаше безкрайното доверие.
Защото ядоса ли се, нещата нямаше да продължат по лекият и милостив начин.
- Най-добрите философи, инженери, архитекти .. и разбира се, най-красивите жени. С това и
ти си съгласен, нали ? – подсмихна се французинът. – Дори и борците ни са по-добри от вашите.. –
облегна се на стола и въздъхна. На Найл малко му оставаше,за да се сбие. Нервите му бяха
опънати до крайност, въпреки привидно спокойната маска на лицето. Бавно се обърна към другият
крал до него и го погледна.
- Сигурен ли си ? – попита той, като ноздрите на носът му се бяха разширили и по-скоро
ръмжеше, от колкото говореше.
- За кое ? – отвърна на въпроса с въпрос, Филип, без да го поглежда.
- Попитах дали си сигурен ? Всичките твои борци по-добри ли са от моите ? – Ана, която
стоеше на столът до него забеляза как гласът на съпруга й се повишаваше и го погледна
ускорително. Найл, след като получи самодоволна усмивка от кралят се изправи рязко на крака,
което предизвика недосхващащите погледи на околните. Русокосият се наведе към чернокосият и
го погледна кръвнишки.
- Искаш ли да го докажеш ? – процеждаше Найл през зъби
- Какво предлагаш ?
- Предизвиквам те на борба, братко. – каза той, като на последните думи с ръка посочи
арената пред тях, на която до преди минути се биеха доброволци. Филип се изправи до него и
проговори.
- Разбира се, защо не. Приемам предизвикателството ти. Така и за двамата ни е по-добре.
Да го направим ..
- Слуга ! – извика Найл и зачака, докато все още гледаше Филип така ядно, сякаш се
опитваше да го убие с поглед.
Двамата крале свалиха сияещите си дрехи, останаха само по ленените черни панталони. Застанаха
нетърпеливи на арената един срещу друг, единственото което ги разделяше бе ръката на мъжът,
който контролираше играта.

3. - Крале ! Господа.. Има само едно правило. Този, който пръв събори противника си на земята,
печели. Разбрахте ли ? – попита накрая мъжът, докато оглеждаше и двамата.
- Да. – отвърна Найл. Мъжът бавно отстрани ръката си, след което извика.
- Бийте се ! – веднага щом контрольорът се отдалечи Найл бутна силно Филип и той залитна
назад, но успя да запаси равновесие. Отстрани се чуваше подсмихване, окуражаващи викове. По
лицето на Ана се четеше силното притеснение, което изпитваше. Тя бе от малкото хора,които
знаеха,че Найл се държеше детински и лудешки почти през цялото време. Лекомислените му
действия бяха причина, поради която той страдаше често. Но приключенският му дух винаги
контролираше мозъка му. Точно затова, когато бе здравата ядосан се превръщаше в разгневено
чудовище и неконтролируем звяр, изпълнен с черни мисли и чувства.
Едни от тези, които превъзбудено и развълнувано наблюдаваха борбата, бяха приятелите на Найл.
Луи не пропускаше нито едно движения, което и двамата правеха.
- За какво да се хванем на бас ? – каза Томас.
- Хайде, Найл !! – видимо ядосан, Луи продължаваше да даваш кураж на краля. Томас и
Ричард погледнаха Луи за момент, след което Ричард се изказа.
- 2ма крале, две кралици и един глупак.
- Кой е глупака ? – попита Томас.
- За сега не знам, но все някой ще излезе.
Найл и Филип правеха кръгове, очаквайки атака помежду си. Найл се спря за миг и внезапно
нападна Филип.Започнаха да се боричкат, Найл продължително се опитваше да намали хватката на
Филип и да го събори на земята. Опитваше се да го пречупи, може би на две. Тяхното яростно
ръмжане, в комбинация със виковете на публиката, се получаваше хаос. Найл почти бе успял да
постигне целта си ,когато Филип рязко го избута от себе си и двамата отново бяха един срещу друг.
Русият крал, без да почака покана, нападна отново съперникът си, хвана го за врата и го буташе
със всички сили на земята. За упора хвана й кръста му и притискайки зъби, продължи да го бута.
Секунда след това обаче самият той беше падналият. Луи , Томас и Ричард веднага тръгнаха към
своят приятел, в момента единственото, което трябваше да правят бе да го укротят, поради
причината,че Найл рядко приемаше загуби.
Той се изправи и преди да е направил някоя глупост, бе спрян от момчетата.
-ИСКАМ ОЩЕ ЕДНА БОРБА !! – крещеше той. Залата бе утихнала.. чуваха се единствено
победоносният смях на Филип и виковете на Найл. – СТРАХУВАШ ЛИ СЕ, ГЛУПАК ТАКЪВ ! – Найл бе
целият почервенял от яд и едва ли не зениците му заплашваха да изскочат от орбита си.
- Наричаш ме страхливец ? – викна и другият крал, като избута слугата, които се опитваха да го
облекат наново. – И от какво се предполага,че трябва да се страхувам ?
Миа, която бе изгледала всичко от първия ред, изглеждаше уплашена, докато сестра и Мери се
наслаждаваше на момента. Харесваше й да вижда кралят на Англия в такъв вид. Държанието на
блондинът определено бе привлякло вниманието й.
- ОТ МЕН, ИДИОТ ! – Изкрещя обратно Найл. Уилям избута Луи и останалите и застана пред
Найл, след което го придърпа на по отдалечено място. Найл се изплю върху крака на един от
придворните на Филип, докато излизаха навън, заедно със съветника му.
- Няма да подпиша шибаният договор ! – просъска Найл. – Кажи им, няма да го подпиша ! –
говореше той, опитвайки се да нормализира дишането си.
- Добре, ще измислим.. –
- КАЗАХ, ОТИДИ И ЙМ КАЖИ ! – Уилям притисна главата му с ръцете си, което го накара да
спре да крещи.
- Както искаш ! Ако желаеш целият свят да си помисли що за дете е кралят на Англия веднага
ще отида и ще йм кажа. – след казаните на един дъх думи, Уилям го пусна, Найл хвърли един
поглед към вече празнуващият Филип, обърна се и излезе от палатката.
Тази вечер Найл трябваше да пренощува в Френският дворец, а на следващият да се върне в
Англия. Ирландецът не се бе облякъл, след борбата, затова стоеше върху един нисък стол, гол до
кръста в голямата стая, която бе предвидена специално за него.Французите знаеха колко е

4. прецизен. В момента притежаващ съвсем отчаяно изражение, той се оглеждаше в широкото
огледало със златна рамка, което държеше в ръцете си. Лицето му вече бе пребледняло, устните
му бяха присвити в тънка линия и винаги перфектно изглеждащата коса , сега бе разрошена.
Нямаше и следа от онова 18 годишно хлапе, което бе пристигнало от Ирландия преди три години.
Въпреки,че физиономията му все още бе сладникава, държанието му бе коренно променено. Поне
така си мислеше той.
Дразнещото скърцане,което дойде от страна на дървената врата разруши мислените кръгове, които
се бяха появили в главата му. Найл извърна глава и погледна натам, от където идваше шума. Пред
вратата се появи Луи и застана мирно , явно влачеше някого след себе си. Усмихна се самодоволно
и зачака. Веднага след това зад него се появи жена, облечена в уникална лилава рокля,която бе
украсена със златни орнаменти. Късото черно наметало, което стигаше до кръста й и прикриваше
лицето й, й даваше мистериозен и мрачен вид. Единственото , което можеше да се види под
качулката бе извивката на челюстта й и кафявите къдрици ,които се подаваха. Найл прикани
момичето да се приближи и то го направи, с несигурни и леко плашливи крачки ,докато не застана
пред седящият на стола, крал. Луи схвана,че вече е време да се изнизва от стаята, затова отвори
вратата, като й позволи отново да издаде шум и излезе с възможно най-веселото изражение.
Блондинът вдигна очи и погледна косите й, които висяха на неравни къдрици. След като бавно се
изправи фактът,че бе с една глава по-високо от момичето пред него му се изясни. Пропусна
церемонията от излишни думи, протегна се и свали качулката от главата й. По-рано бе виждал това
лице и бе чул не много приятни неща за тази ‘невинна’ личност. Жалко,че не бе чувал за сестра й..
Но в момента мислеше единствено да се възползва от това, че знае компрометиращата я истина.
- Лейди Миа. – изрече дръзко кралят.
- Ваше Величество. – отвърна момичето, като продължаваше да наблюдава пода, сякаш бе
много интересен. Кралят хвана брадичката и я повдигна, влизайки в невинен контакт с очи.
- Чух доста за теб. – погали косата й с грубите си, мъжки пръсти, премина по лицето й и
продължи надолу, заедно с думите си. – От две години си във Френският дворец. – на последната
дума Найл стисна силно челюстта й, след което с пръст разтри устните й. – Кажи ми, какви номера
научи ? – Блондинът се усмихна и зачака нейната реакция.
- Ако Вие позволите. – поиска разрешение Миа.
- Разбира се. – отговори Найл, без дори да се замисли за части от секундата. Беше пределно
нетърпелив за това, което го очакваше. Миа се наведе бавно и прецизно, протегна пръсти и полека
развърза верижката на черните му панталони. След това трябваше да откопчае старинните копчета.
Минута след това се чуваха тихите стонове на кралят, поради обилното удоволствие, което
получаваше от малката дъщеря на семейство Уайът.
СЛЕД НЯКОЛКО СЕДМИЦИ
ДВОРЕЦЪТ УАЙТБАЛ, АНГЛИЯ
След като Филип и Найл подписаха договора, макар и трудно, кралят се върна в своя дворец.
Чувстваше се, сякаш е предал някого, сякаш е предал баща си.. Как копнееше поне за малко да
види майка си.Да види собствената си красива майка, да я прегърне, да я целуна, да се сгуши в
нея, като малко дете.Но тя едва ли би го погледнала отново..Трудната за приемане истината бе, че
майката му беше в Ирландия и нямаше никакво намерение да се мести в английският, кралски
дворец. Живееше в къщата, в която малкият Найл бе прекарал всяко ниво от детството си. В онази
‘съборетина’, както той наричаше бе празнувал първият си рожден ден, вадил първият си зъб, бе
направил първата си крачка, бе казал първата си дума. Порасна, бе едно безгрижно дете, докато
майка му не му призна, че баща му е великият Найл II. Ирландецът прие твърде навътре и сериозно
нещата, тогава настъпиха промените му. Навършил цели 18 години, без позволение от майка си,
бе се включил в ирландската военна армия. След 5-те месеца,които прекара, като шпионин, в
Ирландия се разчу новината, че кралят и кралицата са починали поради неизвестна причина. Дълго
време в английските земи бе настъпил хаос. Тогавашната 17-годишна принцеса бе останала
напълно сама, Англия се нуждаеше от крал. Историята на Найл III започна, когато кардиналът,
съветникът на старият крал призна пред света, че владетелят има изоставен син в Ирландия.

5. Всичко се бе развило прекалено бързо. Найл беше сърдит на майка си, а тя напълно се бе отказала
от сина си с думите. „Стъпиш ли в онзи дворец, няма да се връщаш повече !”
Единственият спомен останал от родината му бе една малка стъклена детелинка, която небрежно
висеше на неговият врат. Колието,с което в момента Миа си играеше. Младият крал лежеше отново
замислен в леглото, с гола до него жена. Къдриците на Миа дразнеха дясното му рамо, а Найл
отказваше всякакъв контакт с нея, освен сексуален. Сега, както от седмица, Миа лежеше до него,
прикривайки тялото си с чаршафи, украсени шарени и се усмихваше унило. Леко се наклони и
целуна гърдите на Найл, очаквайки някаква реакция, освен безразличното му отношение. И
определено я бе получила.
- Напусни. – каза Найл, без да отделя студен поглед от тавана. Миа стоя известно време, без
да каже нещо. След което се осъзна и стана бавно,при което грабна дневната си рокля. Ето, че
времето бе дошло. Беше му писнало от нея. Беше му писнало от малкото момиченце, което се
опитваше да ‘порасне’ така бързо. Вече бе странно отвратен от нея. Из чака докато тя чуе
вратата да се затваря и въздъхна дълбоко. Прокара потискащо пръсти по лицето си, след което се
обърна на страна, заедно с движението си придърпа и памучните чаршафи, като се зави изцяло,до
над главата. Присви се на кълбо, опитващ се да се скрие от слънцето, което нагло нахлуваше в
стаята му. Избра една произволна точка в тъмното, под завивките и се вгледа внимателно в нея.
Една красива, руса и висока жена почука грациозно на дървената врата на стаята,в която се
намираше съветникът на краля. Изчака отварянето й от придворникът и влезе бавно в стаята.
Старият Уилям седеше зад бюрото с изправен гръб и пишеше с натопено в мастило гъше перо.
Когато видя синеоката жена, въздъхна леко раздразнено и придоби сериозен вид.
- Сър. – произнесе тя, едва доловимо за човешкото ухо и поздрави традиционно, по-висшият
от нея.
- С какво мога да Ви помогна, Лейди Ем. – попита Уилям. Спокойствието му премина в
незаинтересованост.
- Аз.. Аз..Съм с дете, Сър Кардинал. – притеснението на момичето си личеше, колкото и да се
опитваше да го прикрие.
- Колко хубаво. И ?
Лейди Ем вече бе започнала сериозно да се дразни от равнодушието на кардинала.
- С детето на кралят.
Уилям рязко вдигна глава и я погледна. Той беше мъж, който винаги действаше разумно.
Всичко от, което се нуждаеше в момента бе да подреди мислите в главата си и да разсъждава
реално и смислено. Знаеше,че това момиче не веднъж бе пренощувала в стаята на Найл. По
изражението и си личеше съжалението й, независимо , че не искаше да прегази своята гордост.
Несъзнателно вече го бе направила.
- Сигурна ли сте ?
- Да.
- Каза ли на кралят ? – Ем забеляза, че Уилям замени ‘официалното’ говорене.
- Не. – поклати тя глава отрицателно. Кардиналът остави перото настрана, преплете пръсти и
се замисли. В такива случаи, трябваше да се действа разумно. Уилям бе принуден да ‘избави’
кралят от това. Найл беше още млад за дете, та той самият си беше такъв. Мъжът с побелялата
коса въздъхна за пореден път и закова погледа си върху момичето.
- Аз ще съобщя лично на краля, когато е удобно. И ти няма да казваш на никого за това, дори
и на най-близкият ти човек, разбра ли ме ? –каза на един дъх кардиналът. След като получи знак
на одобрение от страна на Ем, продължи. – Когато бременността ти започне да си личи, ще те
изпратим на някое тайно място, за да извършиш раждането си. Там може да родиш копелето си.. –
завърши тихо кардиналът. Ем бе готова да му се нахвърли, но вдиша няколко пъти, решавайки ,че
това ще й помогне да запаси самообладание. Преглътна, преди да се поклони и поиска разрешение
за излизане.
- Благодаря Ви, сър. – щом не получи никаква реакция от негова страна, Ем излезе възможно
най-бързо от стаята.

6. Кафявия безгрижен орел, стоеше на едно клонче в градините на една от къщите, близо до двореца.
Едно момиче с чудна красота се приближаваше към него. Момичето имаше кристално сини очи и
черна, катранена и дълга коса. Шумът от токовете на обувките й, които се криеха под огнено
червената рокля се разнасяше наоколо. Тя пристъпи към чичо си и баща си, които я чакаха до
орела. Щом стигна пред тях, момичето се поклони поздрави чичо си, като клекна. Мъжът, чиято
шапка бе преувеличено украсена подаде ръката си към нея, момичето я хвана и целуна нежно.
- Здравейте, чичо. – поздрави го този път с думи тя.
- Мери. – усмихна се сърдечно мъжът. Той се обърна към бащата на Мери,който стоеше
отстрани и ги наблюдаваше с мистериозният си поглед, впрочем който голямата му дъщеря бе
наследила от него. Чичо й, Александър направи странна гримаса, под която се подразбираха думите
‘Говори с нея’. След което заобиколи клекналото на земята момиче и продължи пътя си. Хенри
Уайът протегна ръка към дъщеря си, тя я хвана и се изправи с нейна помощ. Хенри се засмя весело
и двамата продължиха да вървят по отлично подържаните градини на имението.
- Дъще.
- Да, татко.
- Знаеш ли, защо те повикахме в Англия ?
- Не, татко. – говореше чернокосата с невероятният си акцент, като не спираше да се
усмихва на баща си. – Никой не ми обясни в Париж.
- Това е добре. По-добре е така.
- Какво става ? – попита заинтересувано момичето.
- Кралят е на косъм да разруши договора си с Франция. И очевидно съвсем му писна от
сестра ти. Вече не я вика в леглото си. – След тези думи Мери се подсмихна, завъртя очи и
използва иронични думи.
- Горката Миа.
- Когато тя му беше любовница , богатството ни се увеличаваше. А сега започна да спада
постепенно. – Тогава се спря и погледна дъщеря си. – Разбира се, ако ти ..
Мери разбра какво иска Хенри да й каже и въздъхна.
- От къде може да сме сигурни, че няма да остави и мен, след като ме притежава известно
време ? – повдигна тя вежда въпросително. – Не е само Миа, хората казват, че рано или късно
връзките му приключват. Прекалено бързо му писва от едно и също..Типично държание за един 21
годишен мъж.
- Забрави ли,че и ти си на тази възраст ?! Може би, ако намериш начин да задържиш
желанието му за себе си за.. повече време. Научи се във Франция за това. Играй си със страстите
му. – изговаряше бавно думите баща й, правейки опити да разгадае мислите на дъщеря си в
момента. Усмихна се по странен начин и продължи.
- Ти си по-различна от всяка друга Мери. С твоите умения и тези очи можеш да събудиш и
мъртвите.
Мери се замисли, можеше ли да го направи ? В момента животът и бе пределно скучен, имаше
нужда от адреналин, игри и рискове. Накрая тя се усмихна лукаво и ехидно. Сестра й бе глупава,
но тя .. тя бе коварна.