1. Найл гледаше известно време Ана, без да направи нищо. Без да каже нищо. На лицето му бе
изписано едно нищо. Не знаеше как да отговори на нападките и въпросите й. Беше виновен.
Чувстваше се виновен..може би.
Кралят въздъхна раздразнено и изправи се от стола, който вече му се струваше съвсем неудобен,
след което възкликна.
- От къде разбра ?
- В целия дворец за това се говори.. – Ана поклати глава отрицателно, опитвайки се да
асимилира случващото се и да покаже всъщност колко ядосана бе на Найл. Лицето й постоянно
сменяше цвета си, показвайки най-острите й черти. – Как можа ? – продължи тя.
- Съжалявам. – почти прошепна Найл, но дори той самият не повярва в казаното. Думите му,
които потвърдиха и най-лошите съмнения на Ана й причиниха жестока болка в сърцето. За момент
дори си позволи да помисли, че всичко това е просто кошмар. Просто един от онези отвратителни и
невъзможни кошмари, от които лесно се събуждаше. Защо тогава не можеше да се събуди от този ?
- Знаеш ли какво ще стане, когато това се разчуе ? – продължи с нападките Анна, напълно
игнонирайки извиненията му. Найл завъртя очи абсолютно смущен, преглъщаше по-тежко от преди
и се опитваше с жалки опити да бъде крайно спокоен.
- Би ли престанала да ми крещиш. – измърмори той, сякаш на себе си.
- Не се интересуваш, нали ? Няма да търпя това твое държание. Онази уличница няма да роди
това дете, разбра ли ме ?!
- МЛЪКНИ. – извика изведнъж Найл, което стресна кралицата. Той се доближи рязко и
максимално до нея и стисна ръцете й. Не искаше да загуби контрол над себе си и да направи друга
грешка.
Кралят чу внезапното й вдишване на въздух. По това разбра, че се е уплашила поне малко.
- Приключваме разговора тук, Ана. – започна Найл тихо, силно стискайки вече раменете й, за
които ръцете му бяха залепени. Гледаше я в очите, без дори да премигне, заплашително. – Друг
път не си позволявай подобни реплики, не забравяй, че съм ти съпруг.
- Ха, сега ли се сети ? – възкликна тя, но моментално бе прекъсната.
- Млъкни. Лейди Ем ще ме дари с това, което ти не можеш. Ще роди това дете. – Найл знеше, че
думите му излизаха прекалено арогантно от пресъхналите му устни. Осъзнаваше какво опущение
допускаше в този момент, знаейки колко чуствителна Ана можеше да бъде понякога.
Тя спря да говори или да издава шум. Онемя за миг. Почуства се сякаш самата тя будеше
презрение, отвращение у мъжа си. Ана сведе глава, игнорираше контакт с кристалните очи на
Найл. Онези очи, от които спорадично хвърчаха искри на ярост, от които толкова се плашеше.
Найл отпусна хватката си и въздъхна за пореден път. Настъпи неловко мълчание. Найл мина покрай
Ана и отвори вратата, след което излезе, затръшвайки вратата след себе си. Кралицата надигна
дясната си ръка и с юмрук изтри сълзите си.
***
- Това е стаята Ви, надявам се да Ви хареса. – Джейн чу думите на Луи, докато оглеждаше
всяка една част от стаята. Помощничките й разопаковаха багажа й. Пътуването щеше да продължи
дълго.
- Става. – Луи не хареса дразнещият й тон на говорене.
- Леглото е малко, но удобно. – посочи го то, опитвайки се да й угоди. – За всякакъв вид
екшън..
- Екшън ? – погледна го изненадано Джейн.
- Ако случайно ни нападнат. – отвърна спокойно Луи.
- Кой може да ни нападне ? –приближи се към него Джейн, придържайки определена
дистанция помежду йм.
- Пиратите. – след тези думи Джейн завъртя очи и го погледна с насмешка.
- Ако питате мен, мили ми Херцог, пиратите в този кораб са много по-опасни.

2. Луи задържа погледа си известно време без да мигне върху нея, след което тихо се подсмихна.
Сведе глава в поклон и излезе от стаята, оставяйки Джейн, заедно с нейните помощнички.
СЛЕД НЯКОЛКО ДЕНА
Найл държеше писмото в ръцете си и прочиташе наново всеки един ред. Всяка една дума, да не би
да бе пропуснал някоя важна. Но, не. В писмото не пишеше нищо, което да го зарадва. Да му
вдъхне малка доза надежда. Скъпоценните камъни стояха отново пред него, върху червената
възглавничка. Не вземаше за истината това, че Мери бе ги върнала обратно. Не ги бе приела. Как
въобще се осмеляваше да го направи ? Това бе Найл – кралят на Англия. Красив. Богат. Секси.
Жадуван. Очакван, пожелаван от всяка една жена на неговите години.
Не знаеше на кого трябва да се ядосва – на нея или на себе си ? Едва ли клеветеше себе си, той
нямаше вина. Бе привлечен от нея по странен начин, а тя не отвръщаше на ‘удара’. И ясно го бе
обобщила в писмото си.
„ Ваше Величество,
Да върна подаръците, които сте ми изпратили ми причинява наистина мъка и тъга, но за съжаление
те са толкова красиви, а аз не ги заслужавам. Иска ми се да не бях причината за тях, аз съм едно
нищо, а Вие сте всичко.
Моля, дайте ги на някой, който заслужава Вашата любов. Ще отида в къщата ми в Хевър. Не искам
да мисля, за това, което направихте.
Не бих желала да съм част от Вашият живот, нито Вие от моят.
С любов и уважение,
Мери Уайът… „
След прочитането на името, Найл сгъна листа и го хвърли на страна. Момент по-късно тихо изреди
няколко ругатни.
***
Джейн се обърна на другата страна, при което косите й прехвърчаха. Затвори очите си, надявайки
се сънят да е прегърне силно. Но никак не се получаваше, поради звънливите смехове на мъжете от
съседното помещение.
- Ще си прекараме хубаво в Лисабон. – каза един дълбок глас, след което последва бурен
смях. – Джейн се надигна леко и с яд оправи възглавницата си, която изобщо не й се струваше
мека. – Уличниците там са много привлекателни, дори и да не разбираш какво говорят. – тя
сбръчка вежди и застана в седнало положение на леглото. Огледа се набързо и видя малката
пукнатина на стената, в близост до леглото й. Въпросната стая, от която идваха всякакви
изключително дразнещи гласове и звуци бе на Луи. Джейн се приближи максимално до пукнатината
и надникна през нея. Видя няколко мъже, насъбрали се около една маса. Изглеждаха
доста въодушевени от играта, която играеха на карти. Не бяха пропуснали и да наредят скъпите
алкохолни напитки.
- Аз печеля, скъпи ми херцог. Моят Поп ще изяде твоята дама. – засмяно говореше единият от
тях, заедно с думите си хвърли свободно своите карти на масата. Гласът му бе стържещ и
непоносим, както и самодоволната му усмивка. Срещу него седеше Луи с необикновено красивата
си прическа.
- А аз си мислех, че дамите ядат момчетата. – отвърна той на шегата, миг след което усети, че
е наблюдаван и извърна глава към пункта. Видя две красиви очи да мигат непрестанно. Джейн щом
се усети, светкавично бързо се скри под чаршафите отново. Опитвайки се да не мисли за Луи или
затова, че бе сигурна как след минутка той ще се яви в нейната стая.

3. Сякаш съдбата бе решила да си поиграе с нея и точно след известно време някой отвори
вратата на стаята и нахлу вътре. Тя преглътна, след което затвори очите си и ги стисна.
Фигурата се приближи достатъчно близо до леглото на младата девойка, при което тя затаи
дъх.
- Знам, че не сте спите, Принцесо. – Джейн чу гласа тихият и вече дрезгав глас. Бе неговият
глас. Тя не помръдна. Луи се надсмя и реши извънредно да я провокира. – Добре, само исках да Ви
съобщя, че ще спя в тази стая. – след думите си се надигна и отиде до второто свободно легло.
Джейн ахна, преди да се приповдигне внезапно.
- Какво ?
- Хей, я вижте. Била сте будна. – Момичето забеляза, че Луи вече бе премахнал връхните си
дрехи. Беше останал само по един бял потник.
- Как така решихте да спите тук ? – попита го Джейн набързо, нетърпеливо очаквайки
безнадеждният му отговор.
- Нали трябва да Ви пазя ?! – съблече той и потникът, дарявайки жената с прекрасна гледка.
Тя не се поддаде на подмамката и легна отново, като се обърна към стената. Приличаше на
малкото дете. Лека усмивка цъфна на лицето на херцогът и той също легна спокоен на леглото и
затвори очи, оставяйки се в ръцете на друг, по-сладникав свят.
***
- Тази къща ли трябва да е ? – попита кралят своят съветник.
- Да, Ваше Величество. – отговори му Уилям.
- Ти ще стоиш тук. – заповяда му той. Уилям се съгласи и кралят слезе от каретата. С
бързи крачки се запъти към къщата, оглеждайки се да не би някой да го следи или да
го види, че посещава мястото.
Почука на портата и зачака нетърпеливо. Тя се отвори и иззад нея се показа красивото лице на
Мери. Тя ококори очи щом видя кралят пред себе си. В първият момент не знаеше какво да прави.
Това не бе част от плана. Стъписа се.
Найл се усмихна, показвайки белите си зъби. Намери търсеното. Той си я заплю. Тя му
принадлежеше.
- Ваше Величество. – Мери се поклони, след което набързо се изправи заставайки в целият си
ръст срещу Найл, който бе по-висок от нея.
Очите й мигаха пъргаво и устните й представляваха права линия.
Найл влезе вътре, без покана и бутна с крак портата, което издаде скърцащ шум. Огледа се, но
щом никой не се появи, сметна, че тя е сама. Още по-хубаво.
- Ще се върнеш в двореца. – рече той с заплашителен поглед.
- Защо ? – отвърна тя, съвсем забравяйки кой стои пред нея.
- Защото такава казвам аз. – кресна той. Очите му хванаха нейната усмивка. Найл се
приближи към нея, бутна я леко грубо, така ,че гърба й срещна стената. Тя издаде тих стон, но
запази равновесието и спокойствието си.
Найл прилепи тялото си с нейното и сложи единствено едната си ръка на врата й, притискайки го,
сякаш се канеше да я удуши. Мери разтвори устни и започна да диша по-учестено, ала погледа й
не се отдели от този на Найл.
- Обиден съм ти затова, че не прие подаръците ми, чернокоске. Постарах се да избера най-
скъпите и красивите. – прошепна той, дъхът му докосваше меката кожа на лицето й.
- Бях омагьосана от тях. Но не може да ме спечелите само с скъпоценности. Може би търся
изкушение. – промълви също толкова тихо тя.
- Това го чух и в съня си. – каза Найл, докато оглеждаше всяка част о лицето й,
наслаждавайки се. – По дяволите. Желая те толкова силно, Мери. – в продължение на няколко
секунди той се бе втренчил в омайващите й устни. Отпусна хватката си от врата й и рязко придърпа
нейното лице към своето.

4. Мери така и не разбра как и кога той започна да я целува, засмуквайки устните й. Тя му отвърна и
тогава започнаха да се целуват още по горещо.
Девойката се усмихна по време на силно и дълго прилепналите им устни. Тогава разбра, че
той отдавна се е залепил нехайно за паяжината.
Нямаше да се отърве.
И Мери , в ролята на самият паяк щеше да го довърши .. бавно и мъчително.