1. Горда усмивка цъфна на лицето на Найл, когато протегна копието към
трона, срещайки погледа си с този на Ана. Публиката бе въодушeвена от
играта, кралят не винаги си позволявашe да се включва в нея, понеже щом
го правеше, играта приключваше с известно количество кръв на пясъка на
арената.
В този момент стоеше върху един от най-добрите коне, а именно белият
кралски жребец, който принадлежеше на кралят. Никой нямаше правото
да пипа, докосва, дори доближава собствеността на Найл, освен ако той не
бе позволил.
Ана както винаги не бе доволна от тази игра, намираше я за една от най-
големите глупости на петнадесети век. Но не можа да устои на красивата
усмивка, с която съпругът й я дари. Въпреки, че Найл бе по-млад от нея, тя
го обичаше. Ценеше, уважаваше..Въпреки грешки, които допускаше,
въпреки държанието му. Тя винаги щеше да бъде до него и винаги щеше
да си остане кралицата на Англия.
- Моята Кралица. – възтържествува Найл, подканвайки я да стане от
трона и да се приближи плавно към оградата.
- Мой Лорд. – поздрави го тя също. Свали розовият маншет от китката
си и го завърза на върха на копието стегнато. През този кратък
контакт с очи, тя забеляза увереността в него. Ана се усмихна
гальовно, а Найл отмести глава и огледа публиката неловко,
очаквайки тази негова бърза смяна на държанието да си остане
незабелязана, след което се отдалечи заедно с конят си. Народът го
окуражаваше.
- Съперникът на кралят, Лорд Томас. – чу се острият и висок глас.
Макар и да бяха далеч един от друг, Найл виждаше хапливата
усмивка на приятеля си. Двамата играеха играта много често.
Томас имаше тъмна коса и красива усмивка, която пречупваше всяко
едно девойче. Освен Луи, Томас бе вторият най-близък приятел на
кралят. Найл ценеше момчето, ценеше и прекалената му
загриженост за кралят понякога. А това го водеше до мисълта, че
всички около него бяха загрижени за Найл. Абсолютно всички. Дори
и Чарлз – дебелият готвач в кралската кухня, който го гледаше

2. угрижен и обезпокоен, въпреки това, че Найл два пъти го бе
изхвърлил от двореца.
Но напоследък загрижеността на хората около него нарастваше с
дразнеща скорост.
Найл отвърна на усмивката му, но неговата бе скоро извънреден
намек за предстояща победа. Когато застана на мястото за начална
позиция.
Преди да свали предната част на шлема си, чу вика на Томас, който
бе отправен към него.
- Готов ли си ? – приятелят му бе ухилен до уши.
- Аз съм роден за това, Томас. – викна обратно кралят и свали вече
шлемът, издавайки лек непредвиден стон, щом усети как шлемът
натежава върху плещите му. Храброто му сърце започна да бие
бързо. Тесният хоризонтален процеп му позволяваше да вижда само
напред, като ясно забелязваше фигурата на Томас и конят му. Насочи
копието си и затаи дъх. Нетърпеливият жребец на кралят
продължаваше да пъхти и издава неспокойни звуци, дърпайки
юздите от ръцете на пажа.
Момчето в посредата на арената бе видим за всеки и държеше
високо вдигнатото знаме, което не след дълго рязко бе свалено и
той се отдръпна.
Найл дръпна юздите силно, които най-накрая бяха в неговите ръце и
потупа мястото, малко по далеч от стомаха на коня, както правеше
всеки един рицар. Погледна напред, присви очи и внезапно извика,
като подкани животното да побегне.
Всичко се случи доста бързо пред погледа на народа, чиито очи
светеха от вълнение. На децата не йм бе позволено да гледат, затова
по дървените пейки имаше само възрастни.
Найл държеше копието с лявата си ръка, докато Томас бе от дясната
страна на оградата, която ги разделяше. Найл извика агресивно и
посегна право към шлема на съперника си, секунда след което го
повали на земята.
- УДАР ! Точка за кралят !
Последва похвала от страна на публиката и кралицата.
Продължителни аплодисменти.

3. - ОЩЕ ВЕДНЪЖ !
Найл и Томас смениха копиетата си с помощта на пажа и потупаха
конете си и битката започна наново.
Само миг по-късно из арената се разчу.
- УДАР ! Още една точка за кралят !
Народът вече полудя от наслада. Някои мъже бяха толкова
въодушовени и пленени, че вдигнаха буйно юмруци.
Ана се стресна от последният удар и почти подскочи, след което
преглътна тежко. Но онова странно чувство у нея, че това няма да
завърши благоприятно, се увеличаваше с всяка изминала секунда.
В дворецът, Стаята на прислужничките
- „Прави ме тъжен това, че не прие брошката, която ти подарих. ”-
четеше Миа дума по дума писмото на кралят за сестра й,
подхилквайки се от време на време.
- „ ..Тя бе направена за теб, не за някой друг. И защо докато те
ценя толкова много, ти си мислиш, че не означаваш нищо за мен ?!
Всъщност искам да знаеш, че тайно желая да присвоя една част
от твоето сърце и горещата ти любов – ” – Миа не се сдържа и
избухна в смях. Голите й рамене се разтресоха. Смехът й бе коварен
и заразителен.
- Горещата ти любов ?! – повдигна вежди по-младата девойка и
погледна към сестра си, очаквайки и нейната реакция.
Мери седеше на един от дървените столове до кухненската маса,
подпряла глава с ръка и се подсмихваше весело.
- Да, гореща. – съгласи се тя. Искри на възбуда прехвърчаха от очите й.
Беше почти успяла. Бе горда със себе си.
Миа върна погледа си отново върху пожълтелият, стар лист и
продължи да чете на глас.
- „ Поне е възможно да се видим тайно, след като се върнеш. Не ме
разбира погрешно, целта е смислен разговор. Отпечатъкът от
целувката ни все още е горещ. Не издържам и минута, без да си
помисля за теб. Моля те, върни се в двореца и приеми новият ми
подарък – ” - Миа внезапно ококори очи и хвърли поглед към

4. седящата срещу нея красива девойка. – За какво става въпрос ?
Какъв подарък ? – попита тя, без да губи време. Беше любопитна, но
не отричаше също, че завиждаше на сестра си. Тя бе успяла да
направи това, което тя не беше.
Мери се надигна, вирна нос и гордо бутна косите си назад, като
позволи на великолепната си и изящна шия да се открие. А още по-
невероятно бе това, което висеше около врата й.
Огърлицата лежеше малко над ключицата, подчертавайки деколтето
й. Императорското бижу представляваше красив наниз от 27 големи
диаманти със закопчалка във формата на панделка.
- О, боже .. – изтръгна се тихо от пресъхналите и леко притворени
устни на Миа.
- Утре ще с кралят ще се срещнем. Предполагам ни очакват
приключения. – усмихна се лукаво Мери.
И нека бъде по-голяма забава, каза си наум Томас, докато се усмихваше
предизвикателно, щом ръцете му хванаха два пъти по-голямото копие от
предишното. Хвана го под мишницата си, като се опитваше да не го
изтърве случайно. Би било болезнено.
- Какво е това ? – провикна се с усмивка кралят.
- Смятам да ви убия, Ваше Величество. – изсумтя Томас, след което
започна да се смее неудържимо. – Добре, признавам. Шегата ми бе
съвсем неуместна. – заедно с думите си изпусна дървото на земята.
Найл се засмя и поклати глава. Вече огромното количество метал, с
което бе облечен и предпазван едновременно го подтискаше. Беше
изморен, но трябваше да продължи.
- Следващият съперник на кралят, Господин Ричард Брадуел !
Ха, още един приятел.
Найл се засмя при вида на Ричард. Взе копието и застана в начална
позиция с конят си.

5. - Копие ! – заповяда Ричард гневно, при което мъжът му подаде
исканото. Момчето свали шлема си и потупа своят жребец.
- Готови ? – още един път гласът над арената.
Знабето бе свалено..
Публиката отново остана без дъх..
- ААААА ! – извика ядно Найл, при коеото ноздрите на носа му се
разшириха и той буквално гореше. Насочи за пореден път днес
копието си напред и тръгна, заедно с конят.
В момента, в който го направи кралицата се изправи на крака,
наблюдаваше с разширени очи, докато самата тя не извика.
- ДЖЕЙМС, СВАЛИ ШЛЕМА СИ ! – при този разтревожен вик, народът
насочи погледа си към кралят.
- Спрете ! Кралю, спрете !
- Ваше Величесто !
- Ваше..
След което се чу продължителен, силен крясък от страна на Найл.
Копието на Ричард се бе забила точно в откритото му лице.
Още една детска постъпка.
Кралят безпомощно падна от конят.
Уилям и още мнозина души се затичаха към лежащият на земята
Найл.
Той крещеше, викаше, стенеше от яд. Не от болка.
Ричард моментално подскочи и свали шлема си, след което побегна
към приятелят си. Чувстваше се ужасно виновен в този момент.
Найл бе крал. Той можеше да го накаже. Той можеше да го набие.
Той можеше да го лиши от работа. Той можеше да го лиши от вода и
храна..
Найл можеше всичко..
- Няма ми нищо ! – изкрещя кралят, докато нетърпеливо махаха
шлема от главата му.
Просто имаше нужда от чист въздух. Не от натрапчиви хора.

6. Хенри Уайът пръв надигна краля и с две ръце задържа лицето му.
- Казах, че ми няма нищо! – повтори Найл раздразнено. Мястото под
окото му бе наранено. По носа му имаше кръв.
- Да благодарим на Господ, че не е уцелил окото му. – кресна
господин Уайът.
- Донесете ми кърпа ! – извика Найл, докато се опитваше да се
изправи. – Трябва ли винаги да повтарям –
Дори не успя да завърши изречението си. Кралят отпусна тялото си
отново на земята, но този път бе със затворени очи.
- Той припадна.. Кралят припадна !
Бе настъпил хаос сред народа.
Това събитие щеше да се помни винаги.