1. - Кралят на Англия ! – след тези думи в залата отново настъпи тишина и неподправено
спокойствие.
Джейн стоеше по- средата пред погледите на всички придворници около нея. Ръцете и трепереха
видимо, чувстваше се ядосана, уплашена, кисела, сърдита и обидена на брат си.
Луи бе до нея, като неин закрилник, бъдещият й придружител през това дълго кратко пътешествие.
След като младият крал благоволи да влезе в залата, той тържествено наведе глава, както и
останалите зад него. Джейн направи същото в знак на уважение, въпреки ожесточените й
представи в съзнанието, относно как би могла да убие брат си в този момент. Още не можеше да
осъзнае как той я бе задължил на подобно нещо ? Защо беше толкова безчувствен ? Тя дори не
познаваше шестедесетгодишният. Но този факт бе съвсем маловажен за брат й.
Найл се приближи към Джейн и Луи, без да зарадва с внимание останалите около тях. Хвана с ръка
нежно брадичката на лицето на Джейн и я повдигна, за да успее да вникне в кристално сините й
очи, които в този миг не гледаха никак весели.
- Милата ми сестра. – измърмори той, сърдечно и кротко. Надигна дясната си ръка и
очарователно погали бузата й. – Пожелавам ти приятно пътуване. – след което свали ръката си и
продължи. – И запомни..че бъдещият ти съпруг, кралят на Португалия те обича и уважава. В замяна
на това и ти трябва да чувстваш същото към него.
Устните на Джейн припнаха. Очите й започнаха да мигат по-учестено. Знак за предаване. Беше
предала себе си.
Затвори очи и ги стисна, след което преглътна тежко. Намери себе си в момент на успокоение и
силно прегърна брат си, увивайки ръце около врата му. Физическият израз на добри или лоши
чувства беше изненадал Найл. Джейн доближи червените си устни до ухото на Найл, уверявайки
се, че само той ще я чуе и прошепна съвсем тихо.
- Не забравяй обещанието си. Ще правя каквото си поискам, когато той умре. Ще намеря
своята любов и ще се оженя за някой, когото искам. – процеди тя през зъби, опитвайки се да звучи
леко заплашително. Найл направи гримаса, присвивайки устните си в права линия и я избута от
себе си. Приближи се към Луи и той надигна глава, поглеждайки го и разтегна устните си настрани
в израз на радост.
- Луи. Колкото цениш и обичаш мен, така цениш и обичаш нея, запомни го. Грижи се за нея.
- Да не таите никакви съмнения. Ще се грижа за нея, като сестра ми. – при което се чу
иронично подхилване от страна на Джейн. В следващият миг Найл я погледна рязко. Обърна отново
към Луи видя все още усмивката, стояща на лицето му. Потупа го по рамото и застана вече и пред
двамата.
- Нека Господ бъде с вас. – извика той. – И не забравяйте задълженията си към Англия. – с
тези думи той завърши и се обърна с гръб към тях. Луи хвърли един последен поглед на Джейн.
Беше свела глава и гледаше надолу. Явно подът вече бе много по-интересен.
Найл тъкмо щеше да излезе през вратата, но не след дълго бе спрян от очите си. Кралят забеляза
новодошлите прислужници до вратите.
По дяволите, бе пропуснал тържеството за пристигането им!
Мигновено сините му, развълнувани очи потърсиха чернокосата девойка. Миг по-късно той я
намери. Беше навела глава, както всички нейни придружителки. Изглежда тя сякаш забеляза
втренченият поглед към нея, при което се надигна леко и погледна Найл. Усмивката, която цъфна
на лицето й беше приятна за мъжки поглед. Русокосият постоя в същата поза още няколко секунди,
напълно игнорирайки народът в залата, които си шушукаха по между си.
Когато се осъзна, се подсмихна леко, премигна два пъти и накрая се изнесе от стаята.
„ … Найл вървеше из дългите коридори в замъка, които му се струваха безкрайни. Единствената
светлина, която му помагаше да различава предметите бе жълто-червената от факлите, небрежно
закачени по стените. Направи още няколко несигурни крачки и бутна дървените, огромни порти.
Кой знае до къде водеха.. Кой знае какво го чакаше зад тях. Рязката слънчева светлина, която
раздразни очите му, подсказваше,че входът към залата, която се бе открила пред него беше

2. позволен. Закрачи по-навътре и се спря, след което набързо огледа къде се намираше.
Объркването му определено се увеличаваше с всяка изминала секунда. В залата нямаше предмети..
Бе напълно празна. Но той не бе сам. Жената, която в този момент стоеше с гръб към него бе
облечена с дълга златиста рокля. Черната й коса бе пусната и ясно се виждаше дължината й до
кръста. Той я разпозна.
Това бе тя.
Момичето се обърна и усмихна лукаво. След като и Найл направи същото, той с бавни крачки
тръгна към нея. Но тя забърза своите. Постепенно се превърнаха в гонка. Отстрани изглеждаха като
две малки деца. Двамата така силно се смееха, че цялата зала кънтеше. Изведнъж той я изгуби от
погледа си. Внезапен страх обзе тялото му. Къде беше ?
Трябваше да я намери. Да я има. Належащо и обезателно беше, тя да бъде негова. Почувства се
принуден да види какво има зад вторите още по-големи порти.
Когато се приближи към тях, те сами благоволиха да се ‘отдръпнат’ и направят път на владетелят.
Но точно сега, той не се чувстваше такъв. Отчаяно желаеше да я зърне, поне още веднъж.
Затади дъх, когато я видя лежаща на пода. Може би пода беше прашен и напукан, но това никак не
интересуваше Найл. Огледа я от глава до пети, един съвсем тих стон се отдели от пресъхналите му
устни, които бяха леко разтворени. Той се наведе и постави ръцете си от двете страни на момичето
и се вгледа в нея. Лежаща под него, девойка продължаваше да го предизвиква със страстен поглед.
Той се отпусна и почти бе допрял жадуващите си за страст устни до вратът й, когато Мери го спря,
поставяйки ръце на гърдите му и го избута силно и рязко от себе си.
- - Няма да стане така. – прошепна му тя.
- - Тогава как ? – попита Найл, нетърпелив да чуе отговора. Гласът му беше дълбок.
- - Изкуши ме.. Пиши ми писма, стихове, обичам стиховете.. Спечели ме с думите си.. – След
като завърши, тя отново изчезна. Найл се обърна и я видя, стояща зад портите, през които той до
преди минути бе преминал. Найл се изправи и побърза да стигне до нея..
- Изкуши ме.. – повтори тя, докато затваряше вратите. Не ! Вратите не трябваше да се
затворят !
- Не, спри ! Почакай ! – извика момчето, но нея вече я нямаше.. ”
Найл отвори очи и рязко се надигна от леглото в седнало положение. Избърса топлата пот от челото
си, докато се опитваше така упорито да нормализира дишането си.
Не му отне много време да асимилира случилото се. Да разбере смисъла на сънят му, да си избави
извод. Гледащ право в една съвсем безинтересна точка, той измърмори.
- Тръгнала си е.
-
СЛЕД НЯКОЛКО ДЕНА
Някой почука силно на вратата на работната стая на кралят. Той остави всички документи, които
впрочем му се струваха дребни, блудкави, неинтересни и скучни. Мразеше да се занимава с това.
Не разбираше нито една дума от написаното и нямаше ни най-малката представа какво трябва да
направи. Както и нямаше полза от това да се взира провлачено в пожълтелите листи, затова винаги
се стигаше до решението на Уилям. Той винаги знаеше какво да направи.
Найл надигна глава и погледна мъжът, който се появи щом получи разрешение от краля да влезе.
Дребнавият мъж с побелята коса се приближи, в ръцете си носеше малка квадратна, тъмночервена
възглавница, върху която ясно се виждаше какво има.
- Донесе ли ги ? –попита Найл, подканвайки го да му покаже стоката.
- Да, Ваше Величество. – мъжът постави възглавницата върху работното бюро на кралят и
започна да обяснява. – Първата е злато, обградено от рубин. Втората се състои от много скъпите
злато и перли. – Докато слушаше и приемаше една по една думите, оглеждаше великолепните,
блестящи огърлици. Изглеждаха божествено. – Третата е оприличена на глава на лъв и се състои от

3. огромно количество злато и перли. – Найл се подсмихна. – И последната, която е достйна за
кралица е амбра, състояща се от смесването на злато и сребро.
Найл не спираше да се усмихва. Самата мисъл, че тя ги заслужаваше го зарадва безкрайно. За миг
си ги престави на нейният нежен, дълъг врат.
Трясъкът от вратата предизвика вниманието му. Там стоеше Ана. Изглежда лицето й беше
почервеняло, може би от яд, съдейки по погледа, който хвърляше ту на непознатият мъж, ту на
Найл, който я гледаше безизразно. След като лицето й премина в бледо, тя кресна ядосано.
- Излезте от стаята ! – мъжът моментално се изнесе, разбира се, покланяйки се първо. След
като и двамата чуха как вратата се затвори плътно, Ана избухна. – КАК ТАКА ЩЕ ИМАШ ДЕТЕ ОТ
ПРИСЛУЖНИЦА ?!