2. Веднъжки хитрата Кума-лисица, дор скиташе прехрана да си дири, наскочи на една лозница. Подуши гроздето и нос като навири, тозчас позна, че то е бяло, но още неузряло. По навик пак огледа се насам-натам: - Проклети хора – стълбата прибрали! Кумата се смути от яд и срам, но чак пък толкоз не пожали...
3. Напротив. Тя поседна под лозата, преглътна слюнките си във устата и гледайки усмихната нагоре, започна сам-сама да си говори: - Да, виждам го... Но несъмнено – съвсем зелено. Обичам грозде, сладко като мед, а туй е кисело като оцет, за нищо на света не бих го яла! Но... аз не съм като онази хубостница, наивната лисица, която някога признала, че гроздето уж кисело видяла – та всички й се смеят чак до днес! Аз ще запазя слава, род и чест! – Разбира се, и интерес! Защото знам на тоя свят един-едничък град, красив, голям, дори богат, където хората се хранят лете със плодовете, достойни за свинете. Туй грозде още щом видях, си рекох: тъкмо е за тях!