1. “МИСИЯТА НА БИБЛИОТЕКАРЯ”
В НОВОТО ВРЕМЕ
Няколко са основните насоки на мисълта в есето “Мисията на
библиотекаря” на Ортега-и-Гасет, представено на откриването на
Международния конгрес на библиотекарите от 20 Май 1935 година.
Протичането и организацията на едно такова събитие, несъмнено е имало
необходимост от встъпителните думи на Гасет, които, макар и бегло, да
очертаят значението и мисълта на библиотекарската професия в
исторически и съвременен план…
В едно писмено общество, където паметници на културата, биват и
книгите, тяхната роля придобива двойнствено значение. Така в хода
изложението си, Ортега-и-Гасет поставя въпроса относно ценността на
книгата, факторите, определящи тази й ценност, възникването на
библиотекарската професия, развитието й в исторически аспект и новата
мисия на библиотекаря, чиито функции съвременността и промените в
цивилизацията, налагат да бъдат преразгледани и поставени на по-високо
равнище… Преди да се спрем по-подробно върху концепцията на Ортега-
и-Гасет в разглеждания текст, бихме желали да направим едно отклонение,
чиято цел ще бъде разбрана по-сетне.
В едно от своите есета, един друг испаноезичен автор, но от Латинска
Америка – Хорхе Луис Борхес, засяга въпроса за култа към книгите. За
писаното и неписаното слово. За света като книга. В исторически план две
са “епохите” на словото – безписмената и по-сетнешната – тази на писаното
слово.
Много от древните гръцки мислители не са прибягвали до
писменото слово поради не малко основателни причини. “Да напишеш в
книга всичко, значи да оставиш нея в детски ръце”, отбелязва Климент
Александрийски. Дори “най-великия от учителите, (Исус), проповядвал
устно, веднъж само написа няколко думи на земята и никой не ги прочете”
(2; 314). Една съвсем кратка епоха дели мига, който неписаното слово,
пазено и съхранявано от столетия, ще придобие материалния си облик на
писано.
Преходът от безписменост към писменост би могъл да се тълкува
като профанация на словото, понеже езотерическото познание, достъпно
само за малцина – като слово, задействано в свещен ритуал, и чиито
трептения пораждат знание и разбулват тайни, става достъпно за широката
публика, досега непосвещавана в тайните.

2. “В една от комедиите на Бърнард Шоу е застрашена от пожар
Алесандрийската библиотека; някой се провиква, че ще изгори паметта на
човечеството, и Цезар му казва: “Нека гори. Това е памет за безчестия.” (2;
313). И така книгата придобива двойнствено значение. Като хранителлница
на писменото слово, тя е носител на знания, водеща към живот (към
светлина, но и към погубление).
В Библията това предупреждение се среща още в Битие:
нарушаването на забраната предците не да ядат от плодовете на дървото на
познанието (на онуй, що е добро, и зло), променя хода на цялата история –
райските човеци се превърнали в смъртни. Не станали Бога, макар да
познали божествената си същност… И, както е речено в книга на
Еклесиаста – “голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание
– трупа тъга”. Познание – срещу какво? В замяна на какво?
Днес книгите дават знание наготово, но дали и по-знание? Така се
пита и Ортега – и – Гасет, в края на изложението си, където книгата се
определя като конфликт : “ вече има прекалено много книги. (…) Ако всяко
ново поколение продължи да трупа напечатана хартия с темпото на
предходните, проблемът породен от излишеството на книги, ще бъде
ужасяващ.”(1; 152-3). С последния проблем би била свързана и новата мисия
на библиотекаря. Но първом, що е мисия? И в какъв аспект можем да я
определим? “Очевидно мисията е нещо свързано само с човека”, (2; 134),
споменава Гасет. Оказва се, че животът на човек е низ от възможности,
препятствия, а сам човекът е свободен да избира измежду многото от тях.
Но всяка възможност го поставя пред отговорност, в чието понасяне, се
състои и неговата мисия. Човек е свободно същество, изправено пред
непрекъснат избор. Или както Сартр пише, човек е обречен да избира,
обречен е да е свободен. Разгръщайки свободната си воля, човек разкрива и
личността си, обособява я, оформя, моделира и я изгражда. Действието,
или поведението, зависят от мисленето… “Всяко наше действие произтича
от цялостната насока на съдбата и е производно на общата програма на
съществуването”(1; 135). Всеки човек, според Гасет, се чувства длъжен да
оправдае своите постъпки пред себе си, търсейки смисъла им в жизнената
си програма. Бездействието би го изправило пред дилемата на
Буридановото магаре… Правото на избор нагледно би могло да се
оприличи на безкраен лабиринт от алтернативи, но в пространството.
Интересна съпоставка с Хорхе Луис Борхес на ни подсеща разказа му,
озаглавен “Градината с разклоняващите се пътеки”. Тайнствен роман
довежда героя до идеята за лабиринт, или по-точно, за разклоняване във
времето: “В романа на почти неразгадаемия Цуй Бън той избира
едновременно всяка възможност. Така той създава различни бъдещи
времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и
разклоняват.” (2; 127). В тази безкрайна поредица от времена, нашето, или
вашето, или друго нечие съществуване не са задължителни, в други пък

3. времена, “ние” и “вие” съществуваме заедно... Едно връщане в
еднолинейността на времето идва тъкмо на място, за да ни посочи в крайна
сметка избора на личен път, както обаче се явява, според Гасет, като
“схематизирани жизнени траектории”, сиреч, кариери или професии,
измежду които избираме собствения си път, curriculum vitae. Редно би
било само да се спомене, че идеята за личната мисия, тясно обвързана с
човешкото съществувание, и е основание за това съществуване, с други
думи “без мисия няма човек” (1; 136).
Личната мисия като пълно осъществяване на човека в себе си и в
света, възхожда към професионалната. От една страна, човек битийства
като личност, чиито проявления могат да останат скрити за околните и за
света. Това е вътрешният му свят. Аз-ът обаче може да се разгърне и прояви
в професионален план… Професионалното битие не винаги обаче е
излизало на явен план, в очите на обществото. Става въпрос за професията
на библиотекаря. В отминали времена “библиотекар” за дълъг период все
още не е било обособено като професия в съвременния смисъл на думата
професия, който й дава Ортега-и-Гасет. “Кариерите или професиите са
типове на човешка дейност, от които очевидно обществото има нужда”. (1;
138) Несъмнено тази проява в обществен план, е била предшествана от
дейността на определен тип хора, чиито занятия, - особеност в поведението,
в мисленето, в пристрастията, - са били посветени на книгите. Тези занятия
обаче, не излизали извън рамките на личния, скрит живот, за околния свят.
“Със смъртта на всеки такъв човек занятието му изчезвало заедно с него и
не просъществувало извън единичния живот, пред който е било
упражнявано”. (1; 138)
Кога всъщност възниква професията на библиотекаря? Можем да си
представим отделни личности, които предавали занаята и знанията си на
свои избрани ученици в манастирите през Средновековието, където се
развивала книжовническа дейност съхранение и преписване на ръкописи.
За Ортега-и-Гасет възникването на библиотекарската професия е свързано с
поява на институциите и на държавните служби, макар това негово
твърдение да е спорно. Понеже мисията на библиотекаря би следвало да
изхожда не от личната му потребност, а от някаква абстрактна обществена
потребност, която професията му да обслужва. Но нима през
Средновековието не е съществувала такава потребност? Вярно е, че тогава
не всяко знание е било обществено достъпно, а често книгите ревностно са
се пазели в манастирските библиотеки, привилегия за малцина. Да си
спомним какво става всеки пожелал да се домогне до забранения плод, в
романа “Името на розата”. А и съдбата на цялата библиотека – лабиринт
(отражение на света?) впоследствие, странно напомняща на случая на
Александрийската библиотека (макар там палежът да е умишлен)… Нима
романът на Еко не е доказателство за съществуването на потребността от
книгите още тогава? А и от по-преди… Но Ортега-и-Гасет предпазливо

4. отбягва историята от преди Ренесанса, собствено, тази на Гърция и Рим, с
аргумента, че “ролята на книгата за тях, ако трябва да бъде точно описана,
е много особена”. (1; 144), и че това би отнело време… Така с лека ръка
отминаваме Пизистрат, който не се бил прославил с нищо особено, освен,
че наредил да бъдат записани Омировите песни, превърнати в епос, жив и
до днес.
Дори да приемем за вярно твърдението на Гасет, че фигурата на
библиотекаря излиза на яве едва по време на Ренесанса, понеже едва тогава,
пак според него, “потребността от книгата започва да се изявява през тази
епоха като вяра в книгите” (1; 143), остава под въпрос определението му за
книгата в същинския смисъл на думата: “…Не религиозната, нито
юридическата, а книгата, написана от писател, следователно книгата,
претендираща да бъде единствено и само книга, а не откровение или
кодекс …” (1; 142 ). А съмнението остава, най-малко поради факта, че
библио – писание, е първом Библио с главно Б – сиреч, Свето писание,
послание и откровение Божие. След като словото носи познание, то най–
съвършеното и истинно от Словата е онова на Бога, онова, което бе “в
началото” (вж. Йоан). Следователно, ако нещо заслужава да се нарече
книга, (ако приемем, че книга е равнозначно на истинност и познание ), то
на първо място това са книгите – откровения, свещените текстове , било то
на индийци , юдеи , християни и мюсюлмани … Вярно е, че в Ренесанса
човекът започва да излиза от анонимност (такава, каквато е имало в
Средните векове) и чувството за собствената значимост на личността, готова
да се съревновава с Бога, поражда нов тип обаяние от книгата – онази,
сътворена изцяло от човека. Това е книгата в същинския й смисъл,
разбирана от Ортега-и – Гасет, а с появата й, се бележи и появата на
библиотекаря, понеже се засилвала “необходимостта от наличието на
книги” (1; 143), една обществена необходимост, подхранвана и поддържана
от фигурата на библиотекаря – човекът, който пази и съхранява книгите …
Все още говорим за ранния ХV век.
Ортега -и - Гасет ни прехвърля три века по- късно, вече в епоха, в
която книгите са в изобилие, факт, който дължим на изобретяването на
печатницата… С увеличаване броя на книгите, се поражда една нова
необходимост – тази на тяхното систематизиране, подредба в каталози, за
да се улесни достъпът до тях , а и изборът им. С това и фигурата на
библиотекаря (ако се придържаме към Гасет), се очертава все по – ясно, за
да може вече да се говори за професия библиотекар, макар все още не и за
държавна служба. А превръщането на професията на библиотекаря в
”бюрократична институция”, ги дели съвсем малък период от време.
“ … Дадена професия става официална, държавна, едва в момента,
когато колективната необходимост, задоволявана от нея, се изостри
извънредно силно, (… ) буквално като неотложна нужда.”(1;144). Няма да се
спираме на негативното отношение на Оргета – и Гасет спрямо етатизма

5. (вж. в “Бунта на масите”), за да се досетим, че след като е минала под
крилото на държавата, професията на библиотекаря ще се превърне само в
част от добре смазвания механизъм, наречен държава, и поради това –
нищо повече от бюрократична “инстанцийка” /институция/. С
развенчаването на Бога, се слага край на нуждата от откровения.
Откровенията не са за масите… “Масите се нахвърлят върху томовете,
сякаш са им нужни, за да дишат, сякаш са кислородни балони”(1; 145).
По силата на масите книгата се превърнала в “неотменна
необходимост”. В XIX век тази необходимост се разгръща с цел да “окуражи
масите”, за да се осъществи демокрацията, но този процес на окултуряване,
поради главоломната си скорост, е достигнал до кулминационен взрив,
който Ортега –и-Гасе назовава драма.
“Идва момент, когато всичко изобретено от човека, за да улеснява
живота му, всичко, което наричаме цивилизация и култура се опълчва
срещу човека” (1; 148). Моментът, в който Творението застава
против Твореца си, в желанието си за самостоен живот, живот извън него.
Означава ли това, че книгите са започнали да водят свой, обособен живот,
съществуване, превърнало се от благо за човека, в бреме? Да, според Гасег, и
това важи за книгите, създадени от човека.
Да си представим обратния случай и за тази цел се върнем на Борхес.
В разказа “Вавилонската библиотека”, Вселената ни се разкрива като
огромна, безкрайна библиотека, която, макар и безкрайна, не е с хаотична
структура. Животът в Библиотеката протича в непрестанно търсене, по
следите на някакви книги, писани от неизвестно чии ръце.... Едно
безспирно странстване, чийто край завършва със смъртта на странстващия.
“Библиотеката е сфера, чийто точен център е която и да е
шестоъгълна галерия и чиято окръжност е недосегаема” (2; 112), гласи един
от основните постулати, странно напомнящ едно друго твърдение на
древните: “Бог е сфера, чийто център е навсякъде, а периферията –
никъде”... Библиотеката съществува от вечността, а “човекът,
несъвършеният библиотекар, може да е плод на случайността или творение
на зли демиурзи; вселената, снабдена с изящни лавици, загадъчни томове,
нескончаеми стълби за пътешественика и отходни места за уседналия
библиотекар, може да бъде творение само на бог.” (2; 113). Като извечно
творение на нетленния Бог, библиотеката съдържа всички книги. Дори и
книги, наречени Оправдания – книги с “апологии и пророчества, които
оправдавали завинаги деянията на всеки човек във вселената и криели
чудни тайни за неговото бъдеще.” (2; 115). Така всеки се втурвал да търси
своето оправдание, макар това начинание да оставало само с безплодна
надежда, че сред толкова много книги, човек ще намери своето
Оправдание. Ако направим съпоставка с Ортега-и-Гасет, ще забележим
същата идея (вж. по-горе) за преизобилие от книги, което е вид негатив....

6. Двата текста (на Оргета -и -Гасет, и на Борхес), като написване, ги
делят едва 5 години и не е изключено Борхес да е бил вдъхновен за
написването на “Вавилонската библиотека”, от текста на Гасет. Намираме и
други съвпадения на идеи, факт, сам по себе си, позитивен, понеже и в
двата текста те са представени по характерен, самобитен начин. В хода на
изложението си, Ортега-и-Гасет най-сетне стига до момента, в който
книгата се превръща в конфликт. Ако до този момент, тя е била в ръцете на
библиотекаря само една вещ, то оттук насетне, библиотекарят се изправя
пред една нова задача – новата му мисия, а именно – “да се грижи за
книгата като за жизнена функция: трябва да съхрани непокътната
природата и да укроти гнева й.” (1; 152) Безпорядъкът, създаден от
преизобилието, би следвало да бъде въведен в ред, понеже всеки
изследовател е застрашен, според думите му, да бъде погълнат от тази
“задушаваща джунгла от книги” (1; 153). В този смисъл мисията на
библиотекаря би била той да се превърне в своеобразен филтър на
информацията, която буквално наводнява света. Едно от необходимите
неща е да се улесни издирването на информация посредством
усъвършенстване на библиографската техника. Друга задача на
библиотекаря би била, той да контролира създаването на книги, по начин,
по който да се избегне написването на “ненужни” книги, буквално да
възспира написването им, както и да насърчава написването на книги, от
които има нужда (книги, запълващи изследователски празнини). Казано
най-обобщено, новата мисия на библиотеракя според Гасет, се състои в
“преосмислянето, mise an point, на книгата като жизнена функция”(1; 155).
В библиотеката на Борхес, проблемът бива решен с появата на група хора,
целящи унищожаването на всички безполезни книги, занятие, само по себе
си, безполезно, понеже библиотеката е безкрайна, и една книга може да
съществува в хиляди екземпляри с разлика между тях само в един знак...
Във “Вавилонската библиотека”, изгарянето на книги обаче е “оправдано” с
търсенето на книга на книгите, носеща абсолютното знание, за която се
знае, че един библиотекар я бил прочел, и станал богоравен. Не е ли това
загатване за вкусването от дървото на познанието, и за изгубеното райско
блаженство, което мнозина търсят – някои, посредством разума си, а други
– посредством вярата и сърцето?...
Колкото и примамлива да е описана тази библиотека (заради
тайните, които крие), има нещо чудовищно в нея, и в цялото й всеизобилие
и все-вместимост. Колкото и съвършено да е устроена тя (накрая, като
утешение за самотата на пишещия, тя е позната като безгранична и
периодична, т.е. хаосът се превръща в порядък), тя пак си остава
чудовищна, понеже й липсва именно Бога (но не като Абсолют).
Нека все пак завършим с новата мисия на библиотекаря според Гасет,
която въпреки цялата си прекрасност, изглежда твърде утопична, но и
трудна за изпълнение. Понеже кой може да каже всъщност, що е книга,

7. книга в която словото придобива пълното значение и зазвучава в хармония
с онова Слово, дето бе в началото? Що е душата на книга? Поставяйки този
въпрос в края на изложението, макар да би било по-уместно той да се
постави в началото, Ортега-и-Гасет намира отговора в диалога на Платон
“Федър” Книга, това е всяка писана реч(1; 157).
“...Книгата е образцовият словесен изказ, съдържащ като такъв основното
изискване да бъде записан и скрепен, сякаш, тогава, някакъв безименен глас
ще го повтаря вечно както “молитвените мелници” в Тибет карат вятъра да
се моли безспир”...(1; 158) Или Словото – задействано, Словото – като
молитва. Но веднага възниква въпроса, доколко това Слово запазва своята
жизненост, след като бъде записано? Ако в говоренето има премълчани
неща, от тях се поражда същността на изказването. Жизнената ситуация е
видима в словесния изказ, в говоренето. Тя обаче отмира безвъзвратно,
когато словото бъде записано, и макар, че писаното съхранява думите, не
може да съхрани нея, която дава живот... С това книгата се лишава от живот,
понеже “запазва единствено пепелта на действителната мисъл".”/1; 160/.
Единствено онзи, тръгнал наистина по следите на автора, онзи,
изстрадвайки изстраданото от автора, за да я напише, може да спаси
словото в нея от забравата, понеже се е докоснал до същността й... Тогава и
книгата, и мисията на библиотекаря, ще се изпълнени. Библиотекарят се
явява този, който преоткрива книгата като жизнена функция, читателят
обаче е крайната цел на книгата...
Накрая обаче Гасет оставя едно предупреждение, относно
двойственото влияние на книгата, която би могла да бъде и “ужасно
ефикасен инструмент за фалшифициране на човешкия живот”, “когато се
чете много и се мисли малко”...
Библиография
1. Хосе Ортега – и – Гасет – Есета , том 2, С. , 1993
2. Хорхе Луис Борхес – “Вавилонската библиотека – миниатюри , разкази ,
есета”, С. , 1984