Successfully reported this slideshow.
We use your LinkedIn profile and activity data to personalize ads and to show you more relevant ads. You can change your ad preferences anytime.

Kokaljanski manastir

71 views

Published on

  • Be the first to comment

  • Be the first to like this

Kokaljanski manastir

  1. 1. КОКАЛЯНСКИЯТ МАНАСТИР “СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ” - ИСТОРИЯ И ДУХОВНИ ПРОЗРЕНИЯ Кокалянският манастир “Св. Архангел Михаил” е разположен югозападно от Урвичката крепост, приютен в живописните гори на Плана планина. Според преданието манастирът води началото си от времето на цар Самуил, в ранния 11 век. Легендата гласи, че по време на царския лов, из горите на Плана планина, Самуил се натъкнал на голяма, просторна поляна. Наредил да разпуснат конете за кратък отдих, но тутакси, една сърничка привлякла вниманието на царските ловци... Датата била 21 ноември, годината – 1011, денят на Архангел Михаил. Странната случка била и поводът Самуил да пожелае издигането на манастир на това място, наречен на Архангела - архистратег на небесното войнство. Сякаш самият небесен архангел пожелал да му бъде въздигната света обител не от кого другиго, а от предводителя на борбата за независимост – сам архистратег на земните воини български. Цар Самуил, чието име се записва в историята както с военен възход на България, така и с колосалното поражение, бележещо края на неговото царуване, а и наближилият край на Първото Българско царство. Ето как Паисий свидетелствува за това: “Любил и почитал с велико благоговойнство светих мощи, за то и помагали ему испрво, и побеждал и покорил много земля себе. Докле бил испрво благоговеин к Богу и светим, и Бог помагал ему; после се развратил и Бог оставил его. (...) Много поробили болгари, и от велика злоба, що имеяли на Самоилу и на болгари, испрво створил Никифор цар мучителство, неслишано от века; на 15 хилади болгаров извртел очи и на сто чловека оставил едного с едно око, да их водит, и тако послах их Самоилу ослепени. Толико народ егда приишли к цару Самоилу и видел толико мучителство и поругание болгарское, абие от срдечние болезни въпал в недуг и по мало дни умрел. Тако Самоил за пролитие неповиние крви, що избил свое царско племе, прогневал Бога велик, и попустил Бог на него гнев и на свя Болгариа, и предал их в руце грческие за много време якоже речете се.”(1; ) Друга старина, в близост до Кокалянския манастир, крепостта Урвич, е останала в историята като последната българска твърд, която последният български цар, Иван Шишман, и търновските му велможи , с малкото си останали воини, отстоявали седем лета. По време на турското робство, се създават всички предпоставки за упадъка на църковната архиректура за дълъг период от 3 века (15-18в.). Унищожени и напълно разрушени са огромен брой манастири и черкви. До края на
  2. 2. 16 век строителството на нови и възстановяването на разрушени църкви е било забранено. Същата съдба застига и Кокалянския манастир, разрушен до основи, тотално опожарен след първия нябег на османците. Едва в 16 век населението от този край (околните села Железница, Кокаляне, Панчрево), възобновило манастире, станал духовна опора повреме на робството. “Свидетелство за тези времена е Кокалянския сборник, като най-ценното в него е Похвалното слово на българския просветител Климент Охридски за Михаил и Гаврил.” (2; 112). Преданието сочи, че след второто си опожаряване, манастирът е бил възобновен от йеромонах Хрисанд през 1858 г. Вероятно третият пореден храм е бил построен по- късно, след Освобождението, през 1896 г. В близост до входа, откъм северната страна, стои следният надпис: “Разрешениемъ и благословениемъ Въсокопреосщенейшаго Партениа, Митрополита Софийскаго, при благочастивомъ и Христолюбивомъ княз Болгарскомъ Фердинандъ, 1мъ и предстоятель всепреподобнемъ йеромонасъ Пантелеймонъ, основа са храмъ сеи въ честь и память Стаго Архистратига Михаиля, во стей обители Оурвичкой (еще нарицаемой Кокальской) въ лето/ гдне/аосч. Мца йулиа I день 1896.” Понастоящем, манастирът е действащ. Съществува, освен старата манастирска постройка, която е в реставрация, и още една новопостроена, в близост до камбанарията. Достояние за външни лица в момента е само храмът. Храмът е еднокорабен, с полуцилиндричен купол, фасадата е направена от редуваща се тухлена и каменна зидария. От историята на манастира се пази малко, най-вече по предания. Запазени са малко исторически документи (вж. Кокалянският сборник) и ценни реликви. “Царската чаша”, така наречена една кратунка, подарена от цар Иван Шишман на манастира, сега се намира в Националния исторически музей. Едно от преданията разказва, че върху олтара на старата църква е имало рисунка, изобразяваща Св. Георги Нови Софийски, за когото Паисий пише, че бил съсечен от турците заради вярата си, а на лобното му място поникнал дъб, където стават чудодейни изцерения. В “Мъчение на Георги Нови Софийски от поп Пейо” четем за живота на боговдъхновения златар, изминал единия от пътищата, показани на човеците от Христос: онзи, “прискърбния, отправящ в живота към небесното царство”, не другия, “широкия, отправящ в погибел и тъма”.(3; 292) Според свидетелството на поп Пейо, Светецът бил изгорен на клада от турците в 1515 г., но тялото не потънало в пламъците, преобразено на пепел, а изведнъж изчезнало пред очите на смаяните свидетели... Затуй и положената рисунка с лика
  3. 3. на светeца върху олтара, е призвание за жертвата на оногова, сам станал агнец в силната си вяра. През периода 1937 – 1939 г., игумен на манастира е архиепископ Серафим Соболев. В храма, до северната му стена може да се види негов портрет, поставен над символично изобразяваща гроба му, каменна урна. Настоящият храм е изографисан след 1945 г., по време на наставничеството на манастира от руско духовенство, от Николай Шелехов. Това е първата работа на руския зограф, по-късно украсил стените на църквите “Св. Димитър”, “Св. Николай Софийски”, “Свето Възкресение” в град София, както и част от Рилския манастир. Иконостасът, твърде различен по стил и изпълнение, е дело, изпълнено в 1896 г. от Васил Радойков – радуилски зограф. Съществува безименен гроб, вдясно от входа на храма, за който се мисли, че там е достойно погребан именно иконописецът от Радуил. Извън дверите на манастира, на 50 метра от входа на светата обител, до оградата има построена чешма. Интересно е да се отбележи, че тъкмо с една чешма, е свързано и чудото на архистратег Михаил в Хоне, сцена, пресъздадена от Н. Шелехов на южната стена в храма. За онзи, който не знае, чудото е: Във Фригия, в местност, наречена “Херетопа”, посредством силата на архистратег Михаил извира вода, от която много болни се изцерявали. Един християнин, на име Архип, съградил извора и направил отгоре прекрасно здание, в което се посветил да живее богоугодно. Много пъти неверниците се мъчели да унищожат този извор, но винаги, чрез силите на Михаил, оставали безсилни. Най- после те решили да изкопаят един дълбок окоп, чрез който да прокарат две реки към реката, която течала покрай извора и чрез силата на водата да се събори зданието и изтрие мястото на извора. Тогава Архип се помолил на архистратег Михаил, който му се явил и му казал: “Ела след мен да видиш божията сила непобедима”. След това Михаил направил кръстен знак над водата и реките спрели да текат. Същото направил и над един голям камък, който тозчас се пръснал и се отворило широко място, в което и трите реки се съединили и почнали да текат оттам. Самият архангел Михаил навсякъде (веднъж при иконостаса, веднъж по западната стена на храме, и над външните двери на манастира), е изобразен не самостоятелно, както се очаква да бъде като патрон на храма – възправен в цял ръст, строг и неустрашим, държащ меч и щит, а заедно с цялото небесно войнство – Събор Архангелский, символично представен от седмина ангели, държащи лика на Спасителя. Народната представа за Архистратега като “Св. Рангел вадедушец/душевадец”, е видима повече в първата му хипостаза – с щит и меч, но в случая идеята възхожда към спасението и изкуплението на
  4. 4. душата, чийто път към Божието царство е озарен от архангелското войнство... Климент Охридски в Похвално слово за Михаил и Гаврил пише: “Бог е светлина... Бог е в три хипостаси: една светлина в три светилници, които Бог – светлина, светлина, светлина... Втората светлина са ангелите, които имат утвърждението си от първичната светлина, или пък които се приближават до нея... Третата светлина е човекът, който се приближава към Бога повечето чрез очистването от греха...” (4; 112) Две царства – Царството Небесно и земното царство. И две идейни внушения. Царството Небесно, чиито воини носят оръдията на вярата, понеже мечът е емблема на Словото Божие: “Вземете и шлема на спасението, и духовния меч, който е Божието слово.” (Послание до Ефесяни, 6:17), е вечно и неразрушимо, нетленно. Дверите му може да прекрачи единствено праведния. Грешнику изтръгва душата архангел Михаил и я води при Господа, на съд, в който човешките закони нямат сила. Самооправдаването е равнозначно на погубление, а самооукорението и разкаянието водят към изкупление... И земното царство – мимолетно и крехко, веществено и разрушимо. Чрез присъствието и изображението на архангели Михаил и Гаврил, “идолската съблазън изцяло се разрушава изцяло, чрез тях светло украсените черкви правоверно и единогласно възнасят Богу трисветото пеене” (4; 112), пише Климент Охридски. Всеки, който се отдалечи от Божието слово, остава далеч и от озаряващата светлина на безплътните сили. Свидетелство за това е самата история - при Самуил, земното царство тръгва към края си, когато Божествената хармония е нарушена. В близост до манастира пък, друга крепост на вярата и Второто българско царство били разрушени, при цар Иван Шишман, когато България била разделена на три, а не единена, тъй както воините на Михаил... Неслучайно на мястото от северната стена на храма, граничещо със западната (Собор Архангелский), е изписан тропарът на архангел Михаил. Лошото състояние на стенописите не позволява той да бъде разчетен, но смисълът е равнозначен на каноническия тропар (гл. 4): “Архистратези на небесните войнства, ние, недостойните, винаги ви молим с молитвите си да ни оградите под крилете на Вашата невеществена слава, като запазите нас, които усърдно падаме на колене и викаме: “Избавете ни от беди, понеже сте чиноначалници на небесните сили.” Във фреската с Архангелския Събор, ликът на Спасителя заема централно място на семантично равнище – понеже, както бе споменато, идеята за отвъдността възхожда към идеята за Небесното Царство и спасението на
  5. 5. душите человечески – макар в композицията да е изместен в долната половина... Ако се вгледаме в стенописите в храма, върху северната и южната му стени, ще различим 4 противолежащи двойки, обединени в смислова хармония. От изток на запад: преп. Сергей – преп. Серафим; св. Йоан Рилски – св. Николай Чудотворец; св. Георги - вмчк Пантелеймон и Йоан Предтеча – св. Архип, благодарящ на архангела за чудото. Първата двойка е белязана от руско влияние. Както е известно, мисията на преп. Серафим, е пряко свързана с историята на манастира. А и всеки знае за чудотворните му мощи, лежащи в Руската църква “Св. Николай”... Без изключение всички образи в стенописите са изпълнени в духа на византийската канонична традиция, придържаща се към реалистичност в изобразяването и към еднопластова компактност, но тоновете са омекотени и създават усещане за прозирност – светлосиният и златистият цвят носят мистическото сближение с божествената светлина. Там, където между фреските са се образували свободни технически полета, зографът сполучливо е положил ликове на небесните безплътни сили, в отклонение от византийската традиция. “Съществува сюжетна и философо-дидактична, и ритуално –литургична връзка между иконните и стенописните изображения на местните зографи и старобългарската книжнина... (която се открива –б.м.), и тогава, когато се касае за изобразяване на херувими, серафими, ... ангели, архангели... В Похвално слово за Михаил и Гаврил те са обрисувани пестеливо, но ярко и точно.”(4; 116) Следвайки каноничната традиция, където в много от православните храмове вътрешната иконопис завършва с Богородичното Успение над притвора, Николай Шелехов е пресъздал великолепно темата за кончината на Божията майка, посредник и застъпница на хората пред Христа. По чудодеен начин в деня на нейната земна кончина (но не смърт, а заспиване – или Успение, понеже Светата Дева бива възнесена, подобно пророк Енох, на небесата), около нея се събрали всички апостоли. В светлината на две запалени свещи, е и тайнствената атмосфера, лъхаща неземна благодат от Божията майка. Когато по-късно, всички апостоли се събрали на прощална трапеза, им се явила Св. Богородица с думите: “Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.” Фреската с Успение Богородично е сред най-запазените в храма. В цветово отношение тоновете са с по-голяма дълбочина и това подсилва мистериалната атмосфера. На мястото обаче, има пукнатина в стената, причинена от минало земетресение... Храмът очаква своето спасение, в належаща необходимост от реставрация...
  6. 6. Вляво от сцената с Успение Богородично, се намира може би едно от най – вълнуващите изображения – Живоначалната Троица, направена по Старозаветната Троица на преп. Андрей Рубльов. В библейския текст Господ Бог се явил на Авраам в дъбравата Мамре, в образа на трима мъже, които Авраам приел като скъпи гости на трапезата си (вж. Битие 18:1-8). В Рубльовата Троица Божественият лик се разбулва в пълната светлина на тримата ангели. “Тя изобразява вече не тъкмо Ангелите, в които се явава Троицата, а Троицата, която се зре в Ангелите” (5; 15). Ангелите – не Божи пратеници, а чист образ на Божественото битие и на Божествената същност. Понеже тя е троична и неделима, съвършенна в своята светлинна единност и триобразно проявление. Първата мисъл, когато се взрем в Живоначалната Троица (в храма), е за трите лица на Бога. Образите са загадъчно еднакви, но в различни положения един спрямо друг на трапезата и спрямо онзи който ги съзерцава. Тъкмо тази еднаквост води до идеята за Единния Бог, а различните позиции – за трите му хипостази: Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. В “Диптих за иконите”, един от централните въпроси, които Калин Янакиев поставя, е: какво всъщност е изобразено на иконата на Рубльов – дали ликът на Сина Божи сред стоящи до него двама Ангели или това е само откровение за Троицата от Новия завет? Безценният опит да се проследи беседата между трите Ангела и тяхната същностност, дава и почти неочаквания отговор: “Не ни ли показва, значи, този допълнителен аргумент “от жестикулацията”, че Ангела който седи отдясно, не може да изобразява никой друг, освен Духа Свети – Духът Свети, който явява, “артикулира”, “въплъщава”, изведената в Него мисъл на Отца за Сина и за Чашата, която последният има да изпие? И ето ни накрая при левия Ангел. От всичко, което бе казано дотук, той безспорно трябва да се припознае като образа на Божия Син, в специфичната за него мисия в домостроителството на Спасението”(5; 92). Още повече това се потвърждава и от изобразените над всеки от Ангелите символи: каменният храм (Църквата), дървото (на живота) и птицата, едва доловима в бледите й очертания сред фона. Които са и неоспоримо означение на хипосазите на Светата Троица: Сина Божи, Бог Отец и Светия Дух, тъкмо в тази им последователност. Що се отнася до иконостаса, дело на Васил Радойнов, той е изпълнен в духа на ранната канонична традиция. Ядрото на иконостаса, се както знаем, двете централни икони, разположени вляво и вдясно от дверите, тези на Богородица с Младенеца (Богородица Одигитрия – сочеща към Сина си, сиреч, пътя на Спасението), и на Христос Вседържител.
  7. 7. Освен двете централни икони на царския ред, вляво от лика на Богородица, се поставя задължително изображение на патрона на храма. В случая, вм. Архангел Михаил, Собор Архангелский. За значението на това бе споменато по-горе в изложението. От другата страна, до Христос Вседържител, е и задължителното присъствие на Йоан Предтеча, като свързващо звено между Стария и Новия завет. Нека само напомним, че тази връзка е изобразена в Деисис – икона с лика на Божия Син, заобиколен от Богородица и Йоан Предтеча, които се явявят застъпници на човешкия род пред Бога (или тук виждаме идеята за Страшния съд в съкратен вариант). В съседство с Йоан Предтеча и съответно, със Собор Архангелский, се намират иконите на Св. Георги Победоносец и на Св. Димитър. Можем да доловим и тяхната обвързаност като двойка на светци близнаци в българския фолклор. Единият, драконоубиец, а другият – убиващ антихриста... Горният ред на иконостаса е изпълнен с образите на пророци и апостоли, но тук няма да се спираме конкретно върху тях. Както вече бе отбелязано, иконостасът е твърде различен по стил и изпълнение от фреските. Въпреки годината на изпълнение (1896), той е по-скоро запазил чертите на ранния български иконостас, в който не е типичен реализмът в образите. Освен това, разлика има и в орнаменталната част – за разлика от възрожденския иконостас, в него рядко се срещат библейски мотиви. Също и позлатата по орнамента, която срещаме във храма, и която създава усещане за струене на божествената светлина, е типична за ранния български иконостас, докато след 18 век, тя почти не се среща. Орнаменталните мотиви са растителни, няма други вплетени изображения. В централната част обаче, се възправя позлатена птица. Присъствието на тези мотиви, характерни за ранния иконостас, бележи символично райската градина с дървото на живота и възхожда към идеята за вечния живот. “Широко разпространения лозов ластар олицетворява тялото на Христос според Евангелист Йоан: “Аз съм истинската лоза, и моят Отец е лозарят.” (Йоан, 15:1) (6; 57). И най-сетне, можем да тълкуваме присъствието на птицата и като образ на Светия Дух, от чието божествено вливане евхаристийно се приобщаваме с Бога. И нека накрая завършим с купола. Гледайки нагоре, съзираме ясното чисто небе, на чийто свод греят безброй звезди. Там, където е само светлина, светлина. Такава, която се излъчва от манастирите... Благодаря на отец Назарий за любезното му съдеийствие и прием.
  8. 8. Бибилиография 1. Паисий Хилендарски – “История Славяноболгарская”,С., 1941 2. Николов, Б. – “Огнища на българщината”, С., 1989 3. Стара българска литература – том 4 – Житиеписни творби, С., 1986 4. Божков, Ат. – “Българската икона”, С., 1984 5. Янакиев, К. – “Диптих за иконите”, С., 1998 6. Гергова, Ив. – “Ранният български иконостас, 16 – 18 век”, С., 1993

×