Мистерията на Никълъс Шелби #1 ЛОНДОН, 1590 Г. Контролът на кралица Елизабет I над кралството ѝ се разклаща. На фона на бурните събития, свързани с испански заговорници, католически еретици и чужди войни, които заплашват крехката стабилност на страната, в Лондонското сити е намерено тялото на малко момче със странни следи, които никой не може да обясни. Когато само няколко дни по-късно лекарят-идеалист Никълъс Шелби намира друго тяло със същите белези, той се убеждава, че има убиец, който ловува слабите и онеправданите жители на Лондон. Решен да открие кой стои зад тези ужасни убийства, Никълъс се присъединява към разследванията си с Бианка, мистериозна съдържателка на кръчма. С откриването на все повече тела двойката се оказва в центъра на зловещ заговор. Тъй като убиецът все още е на свобода, а Бианка е в ужасна опасност, изборът на Никълъс изглежда невъзможен - да спаси Бианка или себе си...

2. Съдържание
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44

3. 45
46
47
48
49
50
Историческа бележка
Бележка на автора
S. У. Пери
ЗНАКЪТ НА АНГЕЛА
2018
За Джейн
Медицината е най-благородното от изкуствата, но поради
невежеството на тези, които я практикуват... в момента тя е далеч назад
от всички останали.
ХИПОКРАТ
... остави тази проклета книга настрана и не я поглеждай, за да не
изкушава душата ти.
КРИСТОФЪР МАРЛОУ,
Трагичната история на д-р Фауст
1
Лондон, август 1590 г.
Той лежи върху един-единствен лист от фино бяло фландърско
платно. Със затворени клепачи и пухкави ръце, сгънати върху подутия
му детски корем, той би могъл да бъде спящ херувим, нарисуван на
тавана на ромски параклис - липсват му само арфа и пастелен облак,
върху който да се носи. Сестрите в "Свети Бартоломей" са го
подготвили, както могат. Измили са речната кал, изтръгнали са
гнездата на елхите от устата му, измили са го по-чист, отколкото някога
е бил в живота. Сега той мирише не по-зле от всичко друго, което
водолазите могат да извадят от Темза в горещ ден като този.

4. Дете от мъжки пол, с деформирани долни крайници, на около
четири години. Прибрано удавено на стълбите на "Уайлдгус" на
Банксайд. Името е неизвестно, освен на Бога. Това се казва в краткия
доклад от кабинета на кралския коронер, в чиято натоварена орбита -
на дванадесет мили около кралското присъствие - това дете се е
заблудило така нахално.
В стаята е тъмно, непоносимо задушно. През затворените щори от
улицата навън се разнася миазъм от конски бут, осолена риба и
човешка мръсотия. Някъде отвъд Финсбъри Фийлдс се разразява
шумна лятна буря. Чумаво време, гласи сегашното мнение. Ако я
избегнем тази година, ще имаме повече късмет, отколкото
заслужаваме.
Вратата на стаята се отваря с тих стон на древните си панти. Влиза
весело изглеждащ дребен човек в кожена престилка, а плешивата му
глава блести от пот. Носи платнена чанта, притисната защитно към
тялото му с дясната ръка, сякаш е натъпкана с контрабанда.
Приближава се до детето на масата и започва да си подсвирква една
весела песен, популярна в таверните през този сезон: "Нависоко
веселата пищялка свири". След това, с преувеличеното внимание на
слуга, който подготвя трапезата на господаря си за празник, поставя
сандъка до трупа, отваря капака и започва да подрежда колекцията си
от триони, секачи, разширители, щипци и скалпели. Докато го прави,
полира всеки от тях в ъгъла на бельото, като се вглежда в метала,
сякаш търси скрити недостатъци. Той е прецизен човек. Всичко трябва
да е точно така. Има стандарти, които трябва да спазва. В края на
краищата той е член на Почитаемото дружество на бръснарите-
хирурзи и докато е тук, в гилдията на Лекарския колеж - изненадващо
скромна сграда с дървена конструкция, вклинена между сергиите на
рибари и хлебарите на юг от църквата "Сейнт Пол" - той е на вражеска
земя. Това съперничество между резачите на месо и раздавачите на
балсам съществува, или поне така се казва, откакто великият Хипократ
е започнал да се грижи за пациентите си на своя прашен егейски
остров.
След два стиха мъжът спира да свири и въвлича детето в приятен
разговор в една посока. Той говори за времето; за това какво играят в
"Роуз"; дали испанците ще опитат силите си срещу Англия отново това
лято. Това е негов ритуал. Подобно на състрадателен палач, той обича
да си представя, че укрепва решимостта на своя обект за това, което му
предстои. Когато свърши, той се навежда над детето, сякаш за да го
целуне за сбогом. Поставя лявата си буза близо до малките ноздри.
Това е последната част от ритуала му: да се увери, че обектът му
наистина е мъртъв. В крайна сметка няма да се отрази добре, ако се
събуди при първото порязване на скалпела.
Кого смяташ да разфасоваш за публичен спорт днес, Ник? - вика
Елинор Шелби към стената от струг и гипс, която я отделя от съпруга

5. ѝ. "Някой беден гладуващ човек, обесен за кражба на скумрия, не бих
се учудила.
От няколко дни насам Елинор и Никълъс общуват само през тази
стена или чрез надраскани бележки, предадени тайно от
прислужницата им Хариет. Всеки път, когато Никълъс се приближава
до вратата на стаята за лежане, майката на Елинор - Ан, която е дошла
от Съфолк, за да наблюдава раждането и да следи акушерката да не
открадне оловото - го отблъсква. Тя е убедена, че ако той зърне жена
си, ще го залее мръсотията на лондонските улици, да не говорим за
изключителен лош късмет. Освен това, казва му тя накриво при всеки
удобен случай, кой някога е чувал съпруг да погледне жена си по време
на нейното заточение? Представете си скандала!
За да се увеличи още повече нещастието на Никълъс, всички
църковни камбани от "Сейнт Брайд" до "Сейнт Ботолф" започват да
бият обедния час, а закъснелите наваксват с усилие това, което са
изгубили в отчитането на времето. Сега той трябва да крещи още по-
силно, за да го чуе жена му.
"Учи се, Скъпа. Разфасоването е това, което месарите от Изтока
правят в своите бардаци. Това е лекция за развитието на науката".
"Където всеки преминаващ мошеник може да надникне през
крилото безплатно. Това е по-лошо от примамване на мечки в
Саутварк.
"Нашите субекти поне вече са мъртви, а не като онези бедни
измъчени същества. Както и да е, това е частна дисертация. Не се
допуска публика.
"Вътрешността си е вътрешност, Ник. И според мен те трябва да си
останат там.
Никълъс нахлузва чорапогащника в новите си кожени ботуши,
издърпва гънките на венецианския си маркуч и се чуди как да се
сбогува, преди камбаните да направят разговора през стената
невъзможен. Обикновено има обичайните страстни ласки, последвани
от много отпускане и хващане обратно, целувки, прекъсвани и след
това ревностно възобновявани, задъхани обещания да побързат да се
приберат, последна неохотна раздяла. В края на краищата, те бяха
женени едва от две години. Но не и днес. Днес има стена.
"Не мога да се бавя, любов. Знаеш какво мисли сър Фулк Вейзи за
закъснението. Сигурно някъде в Библията има ред за точността.
"Не му позволявай да те тормози, Ник. Познавам такива като него -
чу се гласът на Елинор, сякаш от голямо разстояние.
"Какъв е този тип?
"Когато си лекар на кралицата, той ще ти се кланя като куче.
"Дотогава ще бъда на седемдесет години! Вейзи ще бъде на сто. Кой
лекар кара столетник да се кланя?
"Този, чиито пациенти не си плащат сметките!

6. Усмихвайки се на приглушения смях на Елинор, Николас изкрещява
за последно сбогом. Въпреки това, оттеглянето му се усеща като
прибързано и непълно, на практика несполучливо.
На пръв поглед не бихте взели младежа, който излиза от квартирата
си под знака на Елените и се впуска в прашната жега, за лекар. Под
обикновения бял платнен дублет, чиито точки днес са оставени
разкопчани за проветряване, тялото му е на издръжлив млад
провинциалист. Под широкия кант на кожената му шапка се разпилява
непокорно черна коса. И дори да беше средата на зимата, а не
пламтящият август, докторската му рокля - спечелена след дълга борба
с цяла плеяда неодобрителни вежди на Кеймбридж - все още щеше да
е прибрана, както сега, в кожената чанта, преметната през едното рамо.
Защо е тази необичайна скромност, като се има предвид, че в
Лондон статусът на човека се познава по това какво носи? Вероятно би
ви казал, че това е, за да предпази скъпата рокля от разрухата на
улицата. По-вярният отговор би бил, че дори след две години лекарска
практика в града Никълъс Шелби не може да се сдържи да не си
помисли, че синът на съфолкския ерген няма право да носи такова
екзотично облекло.
Поддържайки потния тръс в жегата, Никълъс минава покрай
билковия пазар на църквата "Грас" и се насочва надолу по хълма Фиш
Стрийт към гилдията на колежа. Той се свива от неудобство, когато
чиновниците там се покланят екстравагантно. Все още му е неудобно
да изпитва такова уважение. В едно странично помещение той вади
роклята от чантата си и като виновна тайна я увива около тялото си.
Влиза в залата за дисекции през едната врата, точно когато сър Фулк
Вейзи влиза през другата.
Успява да се справи, като му остават едва няколко минути.
Влизайки до приятеля си Саймън Каупър, Никълъс очаква да
открие, че обектът на днешната лекция е един от четиримата възрастни
престъпници, току-що излезли от бесилото, които колежът има право
да препарира всяка година, точно както беше посочила Елинор. Едва
сега той вижда малката фигура, която лежи върху ленения чаршаф,
заобиколена от инструментите на бръснаря-хирург.
А Саймън Каупър, знаейки, че Никълъс е бъдещ баща, не може да
се насили да погледне приятеля си в очите.
Сър Фулк напомня на Никълъс за римски проконсул, който се готви
да инспектира заложници от завладяно племе. Блестящ в роклята на
колегата си с кожена украса, с инкрустирана с перли копринена шапка
на главата, той е едър мъж с легендарен апетит за чували, гъски и
дивеч. Той се надига от официалния си стол и се извисява над малката
бяла фигура на масата. Но Вейси няма намерение да си окървавява
ръцете днес. Не е редно притежателят на лумлеанския стол по
анатомия да се държи като обикновен месар, който съединява труп в
енорийската камара. Същинското рязане на плът ще извърши майстор

7. Дънич, веселият плешив момък от Почитаемото дружество на
бръснарите-хирурзи.
Здравата утроба е като плодородната почва в благословената
градина на Едем - започва Вейси под библейския съпровод на летните
гръмотевици, които сега са много по-близо. "Тя е здравата бразда, в
която семето на Адам може да пусне корени...
Лекция ли изнася или проповед? Понякога на Николас му е трудно
да направи разликата. През незатворените прозорци нахлува
миризмата на улицата: сергии за риба и прясна конска тор. На всеки
перваз се подпират брадичките на минувачите, които изкривяват шии,
за да надникнат и да се загледат. Горещината е направила тази лекция
по-малко лична, отколкото Николас си е представял.
"Обаче това бебе, намерено от водоплавателите по средата на реката
едва вчера, е неизбежният въпрос за болестите, физически и духовни.
Детето явно се е родило" - великият анатом прави пауза за ефект -
"чудовищно!
Гредите на покрива на Гилдията сякаш почти трепват. Никълъс
изпитва внезапен защитен порив да увие голото дете в ленения чаршаф
и да каже на Вейзи да спре да го плаши.
Под "чудовищно" Вейси има предвид осакатено. Описанието се
струва прекалено брутално на Николас, който се опитва да изучи
детето безпристрастно. Той забелязва как изсъхналите крака се извиват
навътре под коленете. Как пожълтелите пръсти се преплитат като
изсъхнали лози. Очевидно е, че то не е могло да влезе в реката само.
Дали е пропълзял, докато си е играл на брега? Може би е паднал от
някоя от лодките, които се движат по водата. А може би е бил хвърлен
в реката като нежелано болно куче. Каквато и да е истината, нещо в
малкото тяло се стори странно на Никълъс. Знае, че повечето трупове,
извадени от реката, се намират да плуват с лицето надолу, натежали от
масата на главата. Кръвта би трябвало да се събира в бузите и челото.
Но лицето на това момче е бяло като восък. Може би защото не е било
дълго във водата, мисли си той, като забелязва липсата на следи от
ухапване от щука или воден плъх.
Дали това е малка сълза от едната страна на гърлото? А има и втора,
по-дълбока рана - ниско долу на прасеца на десния крак, като кръст,
врязан в старо сирене. В съзнанието на Никълъс се появява ужасен
образ: бебето е извадено от водата на края на лодка с кука.
Причините за деформации, каквито виждаме тук, господа, са ни
достатъчно познати, нали? - казва Вейзи, като се намесва в мислите му.
"Може би някой от вас ще бъде така добър да ги изброи? Вие,
господине...
Мигновено очите на всички лекари в стаята се насочват към
връзките на ботушите им, към състоянието на маркучите им, в случая
на Николас - към белезите от момчешкото прибиране на реколтата,
издълбани в пръстите му, към всичко друго, но не и към ужасния

8. поглед на Вейси. Те знаят, че великият анатом ще очаква поне
десетминутна дисертация по темата, цялата на безупречен латински.
Г-н Каупър, нали?
От всички жертви, които Ваези би могъл да избере, бедният Саймън
Коупър е най-лесният: вечно бърка своя Гален с Везалий; неумело
размества астрологичните си домове, когато изготвя прогноза; когато
пуска кръв, по-често порязва себе си, отколкото пациента. Сега той
стои в пълния блясък на вниманието на Вейзи като осъден човек.
Сърцето на Николас плаче за него.
Първото, според французина Паре - започва нервно Каупър, мъдро
избрал стандартен текст за сигурност, - е твърде голямото количество
семена в бащата...
Сред младите лекари се чува подсвиркване. Вейзи го убива с
гръмотевичен поглед. Но за Саймън Каупър е твърде късно;
деликатните му пръсти започват да барабанят нервно по бедрата му.
Второ: майката е седяла твърде дълго на стол... с кръстосани крака...
или... с твърде стегнат корем... или от тясната утроба.
В продължение на цяла вечност Ваези измъчва бедняка, като не
прави нищо друго, освен да повдига една гъста вежда. Когато Каупър
изчерпва своя тънък запас от знания, великият анатом го нарича
"шапкар" и му напомня за собственото си любимо медицинско
понятие. "Божият гняв, човече! Божият гняв! За Вейзи болестите се
обясняват най-вече с божественото недоволство.
Каупър сяда. Изглежда готов да заплаче. Никълъс се чуди колко
гневен трябва да е Бог, за да позволи едно осакатено дете да се окаже
на масата за дисекции на Ваези.
Двама придружители пристъпват напред. Единият сваля
насмоленото фландърско бельо, а другият - трупа. Сега Николас
вижда, че масата, която покрива, не е нищо повече от месарски блок с
пробита през него канализация, а под дупката е поставена дървена
кофа. На мястото на бельото е поставен чаршаф от восъчен плат, в
чийто център е зашит отдушник. От петната, които се виждат по него,
се вижда, че той е бил използван в тази роля и преди. Мъртвото дете е
поставено отново, като жертва на олтар.
Първият разрез в гръдния кош, майстор Дънич, ако сте така любезен
- нарежда Вейси на малкия плешив бръснар-хирург.
Веднага миризмата на гниене изпълва въздуха като стар познат
грях. Николай го познава добре. Дори сега не спира да обръща стомаха
му. Веднага се връща в Ниските земи - първата му длъжност след
напускането на Кеймбридж.
Не ти ли стигат болестите тук, в Съфолк? Елинор го беше попитала,
когато той ѝ беше казал, че заминава за Холандия, за да се запише като
лекар в армията на принца на Оранж, като по този начин отложи брака
им.
"Испанците избиват верни протестанти в собствените им домове.

9. "Да, в Холандия. Освен това ти не си войник, а лекар.
"Мога да направя нещо добро. Затова се обучавах. Упорито се борих
за докторската си степен. Няма да го пропилея, като предписвам
лекарства за лошо храносмилане.
"Но, Николас, това е опасно. Самото пресичане...
"Не по-опасно от Ипсуич в пазарния ден. Ще се върна след шест
месеца.
Тя блъсна ръката му в знак на неудовлетвореност, а съзнанието, че
отказва да плаче, докато той не си тръгне, само засилваше вината му.
През тази лятна кампания Никълъс бе станал свидетел на неща,
които никой човек с душа не би трябвало да вижда. Неща, за които
никога няма да разкаже на Елеонора. Понякога все още сънува бебето,
което е намерил на купчина тор, хвърлено там на зъбите на вила за
развлечение от мъжете на испанската попска армия; и изгладнелите
трупове на деца след вдигането на обсадата. Когато до него достига
миризмата на печено месо, той си спомня за останките на жени и
сивобради, натикани в протестантски параклиси и изгорени живи.
Не че всички холандски войници и техните наемници са били
светци, в никакъв случай. Но през това лято беше научил много: как да
кажеш на човек, че раната му е нищо, че скоро ще се изправи и ще пие
бира в Антверпен, и да звучи убедително, когато всъщност знаеш, че
той умира; как да пиеш с немски наемници и все пак да държиш
здраво скалпела; как никога, никога да не играеш на хазарт с
швейцарците... Тогава никой не се интересуваше дали принадлежи към
съответната гилдия. Не се правеше разлика между лекарите, които
поставят диагнози, и хирурзите, които си кървят ръцете. Нямаше
време да изучаваш астрологичните последици, когато един човек
кърви пред очите ти.
А сега, господа - гласът на Вейзи върна Николас в настоящето, - ако
сте изучавали прилежно своя Везалий, ще забележите следното...
С помощта на пръчката си от слонова кост и многобройни цитати от
Стария завет великият анатом повежда аудиторията си на пътешествие
из органите, мускулите и сухожилията на бебето. Когато приключва,
мъртвото дете вече е само филетиран труп. Дънич, бръснарят-хирург,
го е отворил като печурка.
За своя собствена изненада Николас е в състояние, граничещо с
онемял ужас. Той си мисли: "Бог да пази детето, което Елеонора носи,
от подобна съдба.
Но има и още нещо. Под масата за дисекция има кофа. Тя е почти
празна. В нея има едва ли не литър кръв. А после има и втора рана,
тази на долната част на десния крак на детето, която Вейзи очевидно е
пропуснал, защото великият анатом не е успял да каже нито дума за
нея през цялото време, докато е стоял над трупа. Никълъс го описва
сега на ум, сякаш дава показания пред съдия-следователя: една много

10. дълбока рана, ваша чест, направена умишлено с остро острие. И втора,
направена напречно на първата - към долната ѝ точка.
Обърнат кръст.
Знакът на некромантията. Подписът на дявола.
Потокът Толуърт, графство Съри,
същия следобед
Задната кобила обръща глава, докато се подава от брода, с
наострени за опасност уши. Извитата й шия внезапно потрепва, както
някога потрепваше шията на Елиз, когато малкият Ралф се притискаше
прекалено силно и тя усещаше топлия му дъх върху кожата си.
Тя знае, че съм близо, мисли си Елиз. И все пак не се страхува от
мен. Ние сме едни и същи, този елен и аз. Ние сме съмишленици на
гората, подтиквани от жаждата да забравим, че може да има ловци,
които да ни наблюдават от дърветата.
Дракони се стрелкат сред стълбовете слънчева светлина, които
пробиват короната на клоните. Тя чува трептенето на преливащите им
криле дори над шума, който потокът издава, докато тече по мъхестите
камъни, дори над грохота на далечна лятна гръмотевица. Тя потъва на
колене и внимателно допира устни до водата. Водата се стича по езика
ѝ, по кожата ѝ, влива се в нея. Студена и остра. Блаженство в течно
състояние.
Елиз си спомня, че в един горещ летен ден за пръв път е изпаднала
в делириум, който само тази хладна вода може да задържи надалеч.
Изтощена и гладна, тя си е представяла, че тежестта, която носи на
младия си гръб, не е осакатеното ѝ братче, а светият кръст, и че влачи
свещения товар през праха към Голгота...
Край поток като този... в ден като този...
Фигурата се бе появила от нищото, силует, черен като онзи внезапен
проблясък на забрава, който получаваш, когато по погрешка погледнеш
в слънцето. Ангел, слязъл от небето, за да ги спаси.
Помогнете ни - молеше Елиз, отлепяйки от гърба си изсъхналите
крака на бедния малък Ралф, докато отчаянието я обземаше. "Той не
може да ходи, а аз не мога да го нося още една крачка. В името на
милосърдието, вземете го...
Изтласквайки спомена от съзнанието си, Елиз утолява жаждата си в
брода като диво животно, в което се е превърнала. И докато пие, не
може да забрави, че именно нейното отчаяно стенание от нужда е
предупредило ангела за присъствието им. Ако не беше извикала, може
би ангелът нямаше да ги види. Може би всичко, което последва, щеше
да остане в сферата на лошите сънища.
Ако можеше, Елиз щеше да извика предупреждение към кошутата:
"Пий бързо, малката - ловците може да са по-близо, отколкото си
мислиш!

11. Но Елиз не може да извика. Елиз трябва да мълчи, ако се наложи,
завинаги. Само една небрежна дума и ангелът може да я чуе и да се
върне - за нея.
2
Бюрото на Вейзи е осеяно с пергаментови листове, покрити със
символи и фигури. В единия край стои колекция от стъклени съдове.
Някои от тях - отбелязва Николас - съдържат изсушени останки от
животни, други - цветни масла и странни течности. В другия край има
астрологичен астролаб и чаша с нещо, което подозрително прилича на
урина - астролабът измерва положението на небесните тела, когато
собственикът на мехура се облекчава, а урината разкрива по цвета си
дали телесните му течности са в равновесие. През стъклото на чашата
Николас различава скелетната ръка на маймуна, придържана с тел,
изкривена от жълтата течност в демоничен нокът. Той е влязъл в
място, където медицината и алхимията се смесват - в един съвсем
необичаен лекарски кабинет.
Поискахте да ме видите, д-р Шелби - казва любезно великият
анатом. Извън дисекционната зала той изглежда почти приятен. С
какво мога да бъда полезен?
Никълъс преминава направо към въпроса. "Мисля, че темата на
днешната ви лекция беше убийството на сър Фулк".
"Милост, сър! Това е смело обвинение - казва Вейси, като се
освобождава от роклята си и слага шапката си с перлена украса.
"Детето е било хвърлено в реката, за да се скрие престъплението.
"Мисля, че е най-добре да се обясните, д-р Шелби.
Не мога да си представя как коронерът не е забелязал раната, сър -
казва Никълъс. Разбира се, че може - мързел.
"Рана? Каква рана?
"На десния прасец, сър. Малка, но много дълбока. Подозирам, че
може да е прекъснала задния тибиален канал. Ако не се спре бързо, в
крайна сметка щеше да се окаже фатална".
О, тази рана - казва безгрижно Вейзи. "Най-вероятно гладна щука.
Или лодка. Няма значение.
"Нематериална?
'Коронерът на кралицата не е предоставил детето за дисекция, за да
можеш ти, сиреч, да изучаваш раните. Раната е несъществена за
същността на лекцията ми.
Но в тялото не е останала почти никаква кръв, сър - изтъкна
Никълъс, колкото може по-дипломатично. "Детето трябва да е
изкървяло, докато е било живо. Кръвта не тече post mortem.
Напълно съм наясно с това, благодаря, д-р Шелби - казва Вейзи, а
лекият му маниер започва да се втвърдява.

12. "Не вярвам раната да е нанесена от риба, сър. По тялото нямаше
други следи от ухапване.
Значи сте решили, че алтернативата е убийство? Всичките ви
диагнози толкова бързо ли се поставят?
"Ами, той не се е удавил. Това е очевидно. В белите дробове е
имало много малко вода.
"Предполагате ли, че кралският коронер не си знае работата?" - пита
ледено Вейси.
Разбира се, че не - казва Никълъс. Но как да обясним...
Вейси вдига ръка, за да го спре. "Бележката от служителя на
коронера Данби беше ясна: детето се е удавило. Как е стигнало до
такъв край, не е наша грижа.
Но ако е било обезкръвено преди смъртта, значи е било убито.
"А ако е било? Бебето е било непотърсен скитник. То не е имало
никакво значение.
Ако Ваези е толкова добре запознат с добрата книга, мисли си
Николас, как така милосърдието и състраданието очевидно са му
толкова чужди понятия?
Не трябва ли поне да се опитаме да го идентифицираме - да
разберем дали си има име?
"Знам точно какво е името му, млади човече.
Знаете? - казва Николас, изведен от равновесие.
"Да. Името му е Дисърд. Името му е Беззаконие. Той е потомък на
странстващия бедняк д-р Шелби. Какво значение има за нас дали се е
удавил или е бил повален от мълния? Ако беше жив, със сигурност
щеше да се обеси, преди да навърши двайсет години. Сега поне е
допринесъл за развитието на физиката!
Николас се опитва да овладее нарастващия си гняв. "Някога той е
бил от плът и кръв, сър Фулк. Бил е невинно дете!
"Не се страхувай, ще има още много такива, откъдето той е дошъл.
Те се размножават като мухите на полето, д-р Шелби.
"Той е бил нечий син, сър Фулке. И аз вярвам, че е бил убит. Имате
влияние - отложете погребението на останките. Помолете коронера да
свика подходящо жури.
"Твърде късно е за това, сър. Детето вече е предадено в "Света
Невяста". Жилавите бузи на Вейзи се подуват, докато той се усмихва
покровителствено на Никълъс. "Той трябва да ни благодари, д-р
Шелби. По-добре да е в осветена земя, отколкото като мърша,
изхвърлена на брега на реката. Той хваща Никълъс за лакътя. За миг
младият лекар си мисли, че е открил някаква неподозирана дотогава
емпатия у великия анатом. Разбира се, той греши. Съпругата ви, д-р
Шелби - чух, че очаква дете.
"Нашето първо, сър Фулке.
"Е, сър, ето ви го: напълно естествената чувствителност на бъдещия
баща.

13. "Чувствителност?
"Хайде сега, Шелби, ти не си първият човек, който се изнервя в
такъв момент. Веднъж познавах един човек, който беше убеден, че
жена му ще направи аборт, ако яде есетра в сряда.
"Мислиш, че всичко това е мое въображение?
Вейзи слага ръка на рамото на Никълъс. Ръкавът на роклята му
мирише на aqua vitae. Д-р Шелби, - казва той недвусмислено, - надявам
се един ден да ви видя като старши член на този колеж. Вярвам, че
дотогава ще сте се научили да оставяте настрана всякаква безполезна
загриженост за онези, на които ние, лекарите, не можем да помогнем -
иначе бихме плакали със сълзи за целия свят, нали?
Напълно естествената чувствителност на бъдещия баща.
"Високомерният, преситен тиранин!" - мърмори Никълъс, докато
тича към църквата "Света Троица", прибрал козината на кожената си
шапка плътно върху челото си. Сега вали силен дъжд, един от онези
силни летни дъждове, които замъгляват тесните улички и изпращат
ловците на коняци и търсачите на портмонета към най-близката
кръчма, за да продължат кражбите си на сухо. Един гръм се разнася
като канонада по Темза Стрийт. "Той мисли, че съм превъзбудена.
Мисли, че не съм по-силна от някоя от послушничките в "Свети
Вартоломей".
Но в думите на Вейзи има частица истина. В сърцето си Никълъс го
знае. Споменът за онова дете с вилицата; свидетелството му на
дисекция; стената на Грас Стрийт, която не може да пробие - всичко
това не е направило нищо, за да облекчи страховете му за Елинор и
детето, което тя носи.
След една от лекциите на Вейзи младите лекари имат навика да
празнуват оцеляването си, като се напиват страхотно. Любимата им
кръчма се намира под знака на Белия лебед, близо до църковния двор
на Троицата. Свадата тече от известно време, когато пристига Николас,
предизвиквайки гневни подмятания от страна на останалите клиенти
за това, че младите лекари са по-неуправляеми от чираци в празничен
ден. Никълъс хвърля дрипавата си шапка на масата, когато сяда, и с
угризение забелязва, че някогашното юнашко перо е увиснало като
знаме на победена армия. Аз ли съм единственият? - пита той, като
дава знак на минаващ чешмаджия. "Някой друг видя ли тези рани?
Рани? - повтаря Майкъл Гарденър, момче от Кент, което на двадесет
и четири години вече прилича на добре нахранен селски лекар. "Какви
рани?
"Два дълбоки разреза на крака на бедното момченце. На десния
крак. Вейзи ги е пропуснал напълно.
Майстор Дънич сигурно ги е направил случайно; знаеш колко
невнимателни са бръснарите-хирурзи - казва Гарднър, като прокарва
пръсти през буйната си брада. Ето защо никога не ги допускам до това.
Видяхте ли ги, Саймън?

14. Не и аз - казва Каупър, а лицето му е лъскаво от бирата. "Бях твърде
зает да се опитвам да не хвана отново окото на Вейзи.
Градинарят вдига стомната си към Никълъс и с отвратително
неприлична усмивка на лицето извиква: "Стига физика! Тост за нашия
прекрасен хулиган! Не след дълго той ще се върне на седлото.
Той е лекар - смее се някой от групата. "За нашия Ник това ще бъдат
магазините за скокове в Банксайд!
Саймън Каупър, който вече е в чашите си, се държи женствено. "О,
мили Никълъс, защо трябва да прекарваш часовете в такава долна
компания, докато аз трябва да се задоволявам с шиене и псалтир?
Никълъс се кани да каже на Саймън колко греши, че окарикатурява
Елинор по такъв начин, но думите се разтварят на езика му. Защо да
подтиква приятелите си към нови подигравки? Той въздъхва, усмихва
се добродушно и изпразва чашата си.
И само за миг мъртвото дете на масата за дисекции на Вейзи
изчезва от мислите му.
Смерч, а улица "Грас" не е нищо повече от тъмна ивица от
надвиснали дървени къщи, която пресича града в посока към реката
близо до Фиш Хил.
Никълъс лежи сам на леглото си, подпрял глава на възглавницата, с
очи, вперени в стената. Представя си Елинор, която лежи удобно от
другата страна, едва на сантиметри от него, но толкова недостъпна, че
може да се окаже в далечна Москва. Сега тя спи, което е добре дошло
за отдих от тежестта, която продължава да се вълнува в него.
Елинор е нишката в плетеницата на душата му. Тя е слънчевата
светлина върху водата, въздишката в топлия вятър. Редовете не са
негови. Заимствал ги е от прекалено поетичния Каупър, а собствените
му сонети са подчертано дървени. Елинор е идеалната булка, която по-
големият му брат Джак описваше в моментите на горещата им
младежка фантазия: невъзможно красива, напълно лишена от всякаква
любовна сдържаност, нуждаеща се от спешно спасение и обикновено с
име от митологията.
За Джак митът се оказва дъщеря на ерген на име Фейт: крайници
като клоните на здрав дъб, който редовно пуска жълъди всяка втора
година. Но Никълъс, за свое огромно и вечно удивление, е открил
истинското нещо; макар че ако е имало нужда от спасяване, то го е
извършила Елинор. Той не може да повярва на късмета си.
Често в съзнанието си преживява момента, в който за пръв път
танцуват заедно паван. Беше на майския панаир в Барнторп. На
тринадесет години, в рамките на една седмица един от друг. Той -
бодлив втори син на ерген от Съфолк, а тя - лековата, луничава
ливадна героиня, която трудно се задържа на едно място, както мъхът,
уловен от летния вятър. Познаваха се от малки. Никълъс нарича това
първия си урок по медицина: понякога лекарството за една болест

15. може да те гледа в лицето, но ти просто си твърде глупав, за да го
видиш.
През последните два часа Хариет, тяхната прислужница, играе
тайна игра на посредник. Всеки път, когато Ан и акушерката настояват
Никълъс и Елинор да спрат да говорят, Хариет намира причина да
посети двете стаи: малко топъл бульон за Елинор... малко овнешко и
хляб за Никълъс... бърсалки за пода, които трябва да се сменят преди
сутринта... писоари, които трябва да се изпразнят... Тя използва тези
извинения, за да пренася шепнешком съобщения, като се заема с тези
задачи с цялото скрито умение на правителствен разузнавач, който
пренася шифровани депеши.
Как е младият Джак, скъпи мой? Никълъс попита в последния
разговор между съпруга и съпругата си, усещайки нарастващата
сънливост в гласа на Елинор дори през стената.
"Грейс е добре, съпруже - благодаря ти.
Джак, ако е момче - кръстен на по-големия брат на Никълъс; Грейс,
ако е момиче, в памет на бабата на Елеонора.
Когато заговори отново, не получи отговор, а само едно
промърморено: "Заради милост, млъкни!" от тъщата.
В края на работния ден Никълъс Шелби никога не се е колебаел да
обсъди трудна диагноза със съпругата си или да я разсмее гръмко,
имитирайки някой особено наперен или труден пациент. Но тази вечер,
когато Елинор е толкова близо до времето си, как може дори да
спомене какво е видял в Гилдията? Трябва да го изтърпи сам, като
компания му прави само звукът от собственото му дишане.
Докосва мазилката, оставяйки върховете на пръстите си да почиват
там известно време. Макар че стената е едва ли по-дебела от обхвата
на ръката му, усещането е за студ и непроницаемост като на замък.
Изведнъж той се страхува от предстоящата нощ. Страхува се, че ще
има лоши сънища. Сънища за мъртви бебета, вдигнати на испански
вили. Сънища за дете, което е обезкървено и се носи по течението.
Цели колони от сиви, празноглави, безжизнени деца, които
маршируват през безплоден пейзаж, който е наполовина кален бряг на
Темза, наполовина плосък холандски полдер. И всяко едно от тях е
негово и на Елинор. Повече от всичко той се страхува от собственото
си въображение.
Всъщност той спи учудващо спокойно. Събужда се само когато
петелът, който е наградата на заведението, бие - с добър половин час -
камбаната на църквата "Тринити".
Без да може да види Елинор и без пациенти, които да посети на
следващата сутрин, Никълъс търси секретаря на Уилям Данби,
кралския коронер. Макар за Фулке Вейзи да няма значение, че едно
безименно момче може да сложи край на краткия си живот по такъв
начин, при настоящите обстоятелства това е от голямо значение за
Никълъс Шелби.

16. Напълно естествената чувствителност на бъдещия баща.
Прокълни ме за това, ако смееш - казва той на въображаемия сър
Фулк, докато се отправя към Уайтхол. Някои от нас все още помнят
защо са избрали професията на лечител.
Служителят на кралския коронер е прецизен мъж с очила, облечен в
черна юридическа рокля. Никълъс го намира в стая, която прилича
повече на килия, отколкото на кабинет, където попълва седмичния
списък на градската морга. Той пише с бавна, методична ръка върху
тънка пергаментова лента, като внимателно прехвърля имената на
мъртвите от докладите на отделните енории.
Какво ли трябва да е, чуди се Никълъс, докато чака мъжът да го
признае, да прекарваш деня си в преброяване на починалите? Какво се
случва, ако изпишеш погрешно някое име? Ако един Тайлър в живота
се превърне в Шивач в смъртта, просто поради невнимание, все още ли
е същият човек за потомците, който съпругата или братът помнят?
Такива грешки могат лесно да се случат, особено по време на чума,
когато писарите не могат да пишат достатъчно бързо, за да водят точни
записи.
Имена... Джак за момче. Грейс за момиче. Неизвестни имена, освен
за Бога...
Момчето, което намериха на стълбите на Уайлдгус... - започва той,
когато най-сетне писарят вдига поглед.
Мъжът слага перото си. Поставя го доста встрани от
пергаментовата ролка, за да не се получи мастилено пръскане, което да
заличи нечие съществуване. Замисля се за момент, опитвайки се да
постави едно дете сред толкова много. После, сякаш си спомня за
някоя ненужна мебел: - Ах, да, това, което допуснахме до колежа на
лекарите -
"Чудех се дали вече си има име.
'Ако имаше, мога да ви уверя, че нямаше да се съгласим с искането
за дисекция'.
"Някой трябва да знае кой е той, със сигурност.
Служителят сви рамене. "Попитахме водолазите, които го намериха.
И наемателите на близките къщи. Никой не призна, че познава
момчето. Може би е било отроче на скитник. Или дете на моряк,
паднало от някоя от баркентините, закотвени в басейна. За съжаление,
по това време на годината има много такива, отнесени от Темза: ловят
змиорки, търсят остатъци от месо в шамандурата. Блъскат се във
водата и в следващия момент... - Той прави малко експлозивно
изпукване през устните си, за да ознаменува внезапния воден край на
нечий живот.
Никълъс изчаква момент, преди да каже: "Смятам, че е бил убит".
Очите на служителя трепват в защита. "Убит? Въз основа на какви
доказателства твърдите това?

17. 'Не мога да го докажа, но съм почти сигурен, че е бил мъртъв, преди
да влезе във водата. Ако не друго, справедливостта изисква
разследване.
Твърде късно е сега правосъдието да се тревожи много - казва
чиновникът с вдигане на рамене. 'Предполагам, че колежът вече е
поръчал останките да бъдат изтръгнати и погребани в "Света Невяста".
"Така ми казаха.
"Тогава какво очаквате да направя - да помоля лондонския епископ
за лопата, за да го изровим от лоното на Авраам?
Болката по лицето на Николас е ясна дори в мрака на малката стая.
Той е бил нечий син - казва той колебливо. "Имал е баща и майка.
Семейство. Би трябвало поне да има подходящ надгробен камък.
Служителят не е безгрижен човек. Имената, които вписва в
списъците на гробищата, са нещо повече от безсмислен сбор от букви.
Гласът му омеква. Минавали ли сте наскоро през Олдгейт или
Бишъпсгейт, д-р Шелби? В града има повече просяци и скитници,
които идват от провинциалните енории, отколкото когато и да било
преди. Някои от тях носят със себе си болести. Много от тях ще умрат,
особено бебетата им. Това наистина е тъжен факт. Но това е Божията
воля.
Знам това - казва Никълъс.
"Има и караници в кръчмите, улични боеве след удара на
полицейския час, деца и жени, падащи под колелата на каруците,
пътници в каруци, подхлъзващи се по стълбите на реката...
"Разбирам, че коронер Данби е зает човек...
Служителят вдига писалката си. "И благодаря на Исус, че това лято
заразата ни е пощадила. Не, сър, опасявам се, че няма да има време за
разследване на смъртта на безименно скитническо дете. Едва ли има
достатъчно часове в деня, за да се организират разследвания за тези,
които имат име.
Никълъс често е лекувал пациенти, чието разбиране за реалността
се проваля. Предписвал е сервизи за тези, които чуват гласове или
виждат големи градове в небето, където останалите виждат само
облаци. Лекувал е прекалено благочестиви девойки, които казват, че
всяка нощ разговарят с архангел, и заклети галантеристи, които му
казват, че всяка неделя след проповед сукуба ги посещава в леглото, за
да ги освободи от семената им. Той не вярва в обладаването. Вярва в
него приблизително толкова, колкото смята, че е необходимо лекарят
да хвърли астрологична таблица, преди да постави диагноза, нещо,
което повечето лекари, които познава, изглежда смятат за
задължително. И все пак, докато напуска Уайтхол, не му е хрумвало,
че естествената му загриженост за безопасността на Елинор е малък
пробив в стената на собствения му здрав разум. Или че душата на едно
мъртво момченце може да е открила тази пукнатина.

18. Баща им е научил момчетата Шелби никога да не оставят
недовършена задача. Засетите ниви не се жънат сами. Никълъс
посещава сестрите в болницата "Свети Бартоломей", които са
подготвили бебето за изследването на Вейзи. Спомените им са
мъгляви. В деня преди лекцията те са посрещнали три мъртви бебета в
криптата на моргата, нито едно от тях не е запомнящо се.
Той разговаря с водолазите долу при стълбите на "Уайлдгус" на
Банксайд, където детето е извадено от реката.
Сър, ние познаваме хората, които са намерили тялото - казва му
един от водолазите. След това, с искрено съжаление, казва: "Но
работата по вода не се заплаща, господине...
Никълъс получава имената на два пъти по-скъпо от цената на
билета за каруца. А когато ги открива, се оказва, че мъжете са били
някъде другаде в този ден.
Мислех си, че съм в Лондон достатъчно дълго, за да не се оставям
да ме лъжат толкова лесно - мисли си той, докато се връща по моста.
Чувства се обезверен. Странно неспокоен. Иска му се да сподели
страховете си с единствения човек, за когото знае, че ще го изслуша с
разбиране. Но това е невъзможно. Как може да се осмели дори да
прошепне за убийството на дете, когато Елинор е толкова близо до
времето си?
Три дни след посещението си при служителя на коронера Данби в
Уайтхол, Никълъс присъства на официален обяд в колежа на лекарите.
Хариет има строги инструкции да не се бави, ако бебето се появи - тя
трябва да бърза по най-бързия път до Гилдхол и да не спира да
клюкарства по пътя.
Днешният почетен гост е Джон Лъмли, барон Лъмли от графство
Дърам и от различни имения в Съсекс и Съри. Това е лорд Лъмли,
който с любезното разрешение на кралицата е дарил колежа на
лекарите с анюитет от четиридесет лири годишно - разбира се, от
собствената си кесия, а не от нейната. С тази сума се плаща за един
преподавател по анатомия. Сегашният управител е сър Фулк Вейзи.
Дневният ред е до болка познат на Никълъс: първо молитвите,
после храната - печен гълъб, сьомга и сливова каша. След това
обръщение на изтъкнатия президент на колежа, Уилям Баронсдейл.
Горещината на деня и тежестта на официалната му рокля карат
Никълъс да се чуди дали може да заспи, без никой да забележи.
Баронсдейл се надига със сериозна тържественост, а ризата му е
набраздена до непоклатимата твърдост на слонова кост. Той едва е в
състояние да помръдне главата си. Прилича на Никълъс на хрътка,
заклещена до брадичката в отводнителна тръба.
Моят благороден господар, господа, господа - започва той звучно, -
мой дълг е да ви запозная с най-сериозната заплаха, пред която се е
изправял този колеж в цялата си дълга и августейша история.

19. Никълъс, който мигновено прогонва сънливостта си, се чуди какво
предстоящо бедствие има предвид Баронсдейл. Дали е имало епидемия
от мор, за която не е чувал? Дали Испания е изпратила нова армада?
Със сигурност Баронсдейл няма да спомене хаоса, който всички се
опасяват, че ще настъпи със смъртта на кралицата, при положение че
от нея вече не може да се очаква да осигури наследник на кралството.
Обсъждането на тази тема е забранено от закона. Дори старият доктор
Лопес, лекарят на Елизабет, който в този момент избърсва чинията си с
хляба, не смее да я спомене.
Този обяд може да се окаже по-забавен, отколкото очаквах, помисли
си Никълъс.
Всъщност се оказва, че Барондейл ги предупреждава за много по-
голяма опасност от всички онези, които Николас е обмислял. А тя е
следната: как да спрат бръснарите-хирурзи да се представят за
професионално практикуващи лекари, като по този начин нагло се
смятат за равни на учените лекари.
Час по-късно, когато клепачите на Никълъс отново са като оловни,
великите мъже на медицината се договарят за своята защита. Според
Баронсдейл същността на проблема е, че бръснарят-хирург използва
инструменти в работата си. Следователно той трябва да е търговец. С
други думи, малко по-добър от ковача. Ако всеки, който борави с остри
предмети в ежедневието си, се смята за професионалист - заявява
Баронсдейл, - то за шивачките ще има гилдия, параклис и служебна
верига!
Никълъс има спешна нужда да поговори отново със стената на Grass
Street. Но няма спасение за него. Все още не. Баронсдейл още не е
приключил. Оказва се, че бръснарите-хирурзи не са единствената
заплаха, пред която е изправен колежът.
На улица "Кендълуик" един търговец на риба на име Крепин уж
продава неразрешени лекарства за куцота по две пени на гърне -
хленчи той. "На Петдесятница се твърди, че някой си Елвери, който се
занимава с изработване на нокти, приготвя сироп за лечение на флукс.
Той го предписва безплатно. Не очаква и един фартинг.
Мърморене на неодобрение около масата.
"Има дори една жена...
Повече от няколко въздишки на ужас.
"Да, обикновена кръчмарка от Банксайд. Казва се Мертън. Казват,
че приготвяла различни нелицензирани лекарства, без да има каквото и
да било образование! Барондейл размахва пръст, за да покаже, че
християнският свят е на ръба на адската яма. Вратът му се усуква
твърдо в рунтавата му дреха, сякаш се опитва да отвинти главата си.
Трябва да сложим край на тези шарлатани - казва той сериозно, - за да
не се окаже, че науката на петнайсетте века е продадена пред кръста на
Свети Павел за един хляб или едно гърне бира!

20. Аплодисментите са горещи и признателни. Но Никълъс забелязва,
че почетният гост, Джон Лъмли, изглежда не се притеснява от тези
страшни предупреждения за предстояща катастрофа. Всъщност дали
това е прозявка, която доста тъжно изглеждащият патрон на катедрата
по анатомия се опитва да потисне?
Макар че Никълъс е наблюдавал Джон Лъмли само от собствената
си ниска орбита, репутацията на Лъмли му е добре известна. Той е
приятел на кралицата, макар че е излежал присъда в Тауър заради
някогашното си желание за католическа монархия. Той е човек със
стара вяра, но притежаващ ум, който винаги е в търсене на нови
знания. Говори се, че голямата му библиотека в двореца Нонсуч може
да се сравнява с всяка университетска библиотека в Европа. И въпреки
че финансира катедрата по анатомия от собствената си кесия, той не е
лекар. Което, мисли Никълъс, може би го прави идеалния човек, към
когото да се обърне.
Но как точно младши член на колежа да повдигне темата за
детеубийството пред един от най-възрастните - особено след като
началниците му са се нахранили с печени гълъби и сьомга, хубаво
рейнско вино и флакони самохвалство?
С увереност. Това е отговорът - решава Никълъс, докато чака в
двора на Гилдията, докато около него слугите на по-успешните лекари
се подготвят за заминаването на господарите си. Преминете веднага
към същността на въпроса. Не се бавете. Разкажете му какво сте
видели.
Той забелязва секретаря на лорд Лъмли, Гейбриъл Куигли, да стои
настрани. Куигли е книжен човек в средата на трийсетте си години.
Тежките гънки на роклята му само подчертават ъгловатото му тяло.
Оредяващата му коса пада свободно върху веждите, белязани от следи
от едра шарка. Прилича повече на паднал свещеник, отколкото на
секретар на лорд.
Бихте ли ми направили услуга, господин Куигли? Никълъс го пита.
"Ще бъда благодарен за кратка аудиенция с лорд Лъмли.
Отговорът на Куигли недвусмислено казва на Никълъс, че
секретарят на лорда е значително по-близо до Бога, отколкото
обикновеният лекар, през всеки ден от седмицата. "Негова светлост е
зает човек. Каква би била темата на тази аудиенция, ако той я даде?
Въпрос, който представлява голям интерес за един виден лекар -
казва Николас, прехапвайки езика си. По-добре е от "Насилственото
сриване на това място и на всички, които живеят в него", което той
обмисля още преди да бъде сервирана сливовата каша.
Милорд, чудех се дали мога да поговоря с вас за неотдавнашната
лекция на сър Фулк Вейзи - започва Никълъс с почтително свиване на
коляното, когато Куигли прекъсва срещата.
За удавеното момче-дете? Лъмли си спомня. "Коронерът Данби не
беше много убедителен за него.

21. "Най-необичайната тема, милорд.
"Наистина, д-р Шелби. Човек би искал да чувства, че когато сър
Фулк прави дисекция на обесен престъпник, той по някакъв начин
компенсира престъпленията си, като допринася за разбирането ни за
природата. Но бедното удавено дете е съвсем друго нещо. Все пак
винаги съм казвал, че ние, учените хора, не трябва да позволяваме на
естествената си чувствителност да пречи на откритията.
Естествена чувствителност. Никълъс се моли Лъмли да не се окаже
толкова лишен от тях, колкото протежето му. "Милорд, по въпроса за
бебето - не можех да не забележа...
Точно в този момент, за негов ужас, от залата на колежа излиза
самият сър Фулк Вейзи. Пристъпвайки, той се покланя толкова
любезно, колкото му позволява обиколката, и избухва: - Грандиозен
обяд, милорд! А десертът е още по-хубав: бръснари-хирурзи, сготвени
в пай! Той поглежда към Николас. "Как сега, Шелби? Жената вече е
оплодена?
Всеки ден, сър Фулке - отвръща Никълъс неубедително. Той чува
звука от затръшването на вратите. Врати към неговата кариера. И ако
Никълъс изрече в ушите на великия анатом онова, което му е хрумнало
през последните няколко дни, ще бъде Вейзи, който ще хлопне вратата.
Д-р Шелби се канеше да спомене за вашата лекция, Фулке.
"Сега ли?
Никълъс прехапва езика си. "Щях да кажа колко поучителна ми се
стори тя, сър Фулке.
Вейси се усмихва, мислейки си, че добрите отзиви могат само да
направят четиридесетте лири годишно на Лъмли малко по-сигурни.
Лъмли придърпва подгъва на ръкавиците си, за да се подготви за
тръгване. Имаше ли нещо друго, сър? Господин Куигли предположи,
че искате да говорите с мен по един важен въпрос.
Никълъс се хваща за единствената останала му сламка: отлагане.
"Може би ще ми бъде позволено да си кореспондирам с вас, милорд -
да потърся мнението ви по въпросите на новата физика. Много бих ги
оценил.
За негово облекчение Лъмли изглежда поласкан. "На всяка цена, д-р
Шелби. Ще се радвам на това. Винаги обичам да слушам от по-
младите хора в професията - с по-малко установени умове. Не е ли
така, Фулке?
Вейси сякаш не разбира въпроса.
Докато Никълъс си тръгва, той почти чува как удавеното момче
шепне одобрението си: Ти си единственият ми глас. Не им позволявай
да ме заглушат. Не се отказвай.
На път за вкъщи Николас спира до цистерната на Източния
евтинджос, за да измие праха от лицето си. Горещо е, ял е твърде
много, слушал е достатъчно достойно пляскане по гърба, за да му
стигне за десетилетие. Близо до чешмата стои религиозен запалянко,

22. който чете евангелията, прекъсвайки четенето си с ужасни
предупреждения за предстоящото унищожение на човека пред всеки,
който иска да го слуша. Малцина си правят труда. Момче в кожена
престилка води за верига разтревожен овен по посока на Old Exchange
Lane. На клоните на близкото дърво се качва ладия и започва да кряка
силно.
Това са дребните детайли, които ще останат завинаги запечатани в
съзнанието на Никълъс. Те нямат особена важност. Те са просто
дрескод за централния елемент на маската: Хариет.
Тя бърза към него, като дори не си прави труда да вдигне подгъва на
роклята си от мръсотията на улицата. Той отваря уста, за да извика.
Момче или момиче? Джак или Грейс?
Не го интересува кой е той. Момчето ще бъде най-великият лекар в
Европа, а момичето - огледалото на майка си. Но думите не могат да
излязат от устата му. Те са залепени от ужасното изражение на
зачервеното лице на Хариет.
Тишина.
Елиз се е заклела никога да не допусне нито една дума да премине
през устните ѝ, независимо колко дълго ще живее и колко отчаяна ще
стане. Една-единствена небрежна дума може да върне ангела.
Мълчанието е трудно ограничение. То в никакъв случай не е
естественото ѝ състояние. Майка ѝ казваше, че самият Бог скоро ще
оглушее от постоянното ѝ бърборене. Но това беше преди Мери Кълън
да се спусне в собствения си ням свят на пиянска безчувственост и да я
информира по пътя, че Бог е осакатил малкия ѝ брат Ралф като
наказание за неуправляемия език на Елиз. Сега мълчанието е
единственият защитник на Елиз.
Тя би помолила за храна, но знае какво ще се случи, ако го направи:
хората ще я заплюят, ще хвърлят камъни, които жужат като пчели
покрай главата ѝ, или ще я ударят болезнено в гърба. Ще извикат човек
с камшик, за да я прогони, или ще я заплашат с клеймо, дори с
отрязване на ухото от главата ѝ, за да я обозначат като скитница,
каквато я смятат.
Затова Елиз не проси. Вместо това тя живее с остатъци от храна,
открадната от первазите на прозорците и безстопанствените маси, и
спи на твърдата земя под шипките. Тя е съвсем сама, без компания
дори на малкия Ралф. Единственият човешки глас, който чува и от
който не бяга, е този на майка ѝ, която ѝ шепне старата история: "Има
по-добро място от това, скъпа моя, и ако отидеш до Табард и изпросиш
чаша арак на кредит, ще ти кажа как да стигнеш дотам.
3

23. Онова, което следва след завръщането на Никълъс Шелби на улица
"Грас", е толкова предсказуемо, колкото разплитането на шал, когато се
дръпне заблуден конец, и също толкова неудържимо.
Ан не може да срещне диво търсещия му поглед. Тя се отвръща от
зет си, сякаш той е разярен луд. Но този път нито тя, нито акушерката
му забраняват да влезе в покоите за лежане.
Кожата на Елинор е трескава на допир. Пръстите му се отдръпват
охладени от потта ѝ. Плътта около корема ѝ е твърда като желязо. Тя
не се поддава на натиска на дланта му. Очите ѝ са затворени, а
дишането ѝ не е нищо повече от задъхване след загубена битка.
Изглежда, че вече е преодоляла голямо разстояние между тях.
Няма признаци за предстоящо раждане - казва му акушерката. 'Едва
ли има и една капка кръв, изхвърлена от областта на привичката - само
някакво малко количество от водата ѝ'. Тя се изразява така, сякаш
нещата са само малко наопаки, не съвсем според очакванията, няма
нужда да се притеснявате. Чуди се дали и аз звуча така, когато
съобщавам мрачни новини?
За пръв път влиза в тази стая, откакто е затворена за раждането.
Чувства се като на чужда земя. Той поглежда към колекцията от
тъмночервени камъчета в подножието на леглото. "Какво трябва да
правят те?
Това са свещени камъни, обагрени с кръвта на Света Маргарита -
отговаря акушерката, не малко уплашена от интензивния му поглед.
Тя има нужда от лекарства, жено, а не от суеверия - крещи той и ги
отмахва с гневно махване на ръка. Те дрънчат по неравните дъски на
пода като шумни обвинения. Хариет! - извиква той. Момичето се
появява до него. Изглежда, че е прихванала част от смъртоносната
бледност на Елинор. "Бягай до аптеката до All Hallows за балсам от
божия манта и варива. Бързай!
Никой балсам не може да промени Божията воля, Никълъс - казва
Ан и слага ръка на рамото му. "Не е добре да се бориш с това, което е
предначертано.
Ан не е лекомислена жена; тя вече е загубила две свои деца - момче
при раждане и друга дъщеря, която е живяла по-малко от месец. Тя
вярва, че изпитанията са изпратени от Бога, за да изпита силата ни.
Думите ѝ имат за цел да донесат сила на зет ѝ. Вместо това те само го
разгневяват.
Това може да помогне за предизвикване на раждането - крещи той.
"Това трябва да е по-добро от молитвата и свещените камъни!
Елинор изчезва пред очите му. Но това отнема почти два пълни дни.
И нито веднъж през това време Никълъс не получава нищо повече от
мизерната утеха, че тя знае, че е до нея - нито стискане на ръката му,
нито дори вяла усмивка на признание. Нищо.
Когато не седи на табуретката до леглото и не овлажнява устните ѝ с
мокра кърпа, той трескаво прелиства книгите си: "Изкуството на

24. физиката" на Гален, "Fabrica" на Везалий и още половин дузина. Търси
някаква частица от спасително знание, което смята, че може да е
забравил. Но той не е забравил нищо. Елинор ще умре не заради това,
което Николас е забравил, а заради онова, което никога не е знаел.
На втория ден, около осем вечерта, в отчаянието си той дори
обмисля раждане с цезарово сечение. Чувал е за такава процедура,
макар че никога не е виждал как се извършва. И знае, че дори детето да
бъде спасено, майката ще умре. Доколкото му е известно, има само
един случай, в който и двамата са оцелели, и то в Швейцария. Как би
могъл да забие нож в корема на любимата си Елинор, за да спаси
детето им? Но ако не го направи...
Дишането ѝ става все по-бавно и по-дълбоко. От време на време се
чува звук, подобен на този, който издават зимните му ботуши, когато
стъпва по погрешка в калта на полята във Финсбъри. Той хваща
студената ръка на Елинор и присвива очи, сякаш се взира в слънцето.
Защо чакаха толкова дълго, за да ми се обадят?
Защо отидох на този жалък празник?
Защо бързо отминаващите минути на нейната последна борба ми се
подиграват толкова жестоко? Каква е ползата от моите знания сега?
Защо не мога да направя нищо?
Защо?... защо?... защо?
На следващия ден след погребението на майката и детето, състояло
се в църквата "Тринити", Никълъс стои в стаята за лежащи на улица
"Грас". Сега това е просто още една празна стая - наклонен под, който
скърца, когато вървиш по него, неправилни дъбови колони, които
поддържат нисък провиснал таван, малък оловен прозорец, който
излиза на алеята, а щорите са отворени за първи път от седмици.
Просто още една стая.
Той протяга ръка, за да докосне неравната мазилка. Мисли си за
последните нощи, които е прекарал от другата страна на тази стена,
напрягайки сетивата си, за да долови тихия, женски шепот на Елинор,
копнеейки да бъде с нея. Взира се в разперените си пръсти, притиснати
към повърхността, като едва ги разпознава като свои. Стаята вече е
тиха, празна. Той може да вика към стената цяла вечност и никога да
не получи отговор. Отслабнал от мъка, той пуска стената и пада на
колене.
Просто още една стая.
Нечия друга ръка.
Чужда трагедия.
Погледът му се спира на петното от мазилка до рамката на вратата,
където двамата с Елинор са планирали да правят знак на всеки рожден
ден, за да записват растежа на детето си. Бяха се съгласили да спрат на
тринадесет години. Ако е момче, бяха решили, то ще расте твърде
бързо. Ако е момиче, на тринайсет години тя ще мисли, че подобни