Превод от английски с помощта на ИИ

1. Дебора и Саймън Сейнт Джеймс заминават на почивка в зимния пейзаж на Ланкастършир с
надеждата да излекуват нарастващия разрив в брака си. Но в безплодната местност ги очакват
мрачни новини: Викарият на Уимслоу, човекът, когото са дошли да видят, е мъртъв - жертва на
случайно отравяне. Недоволен от решението на следствието и разтревожен от близката връзка
между разследващия констабъл и жената, сервирала смъртоносната храна, Саймън се обръща
към стария си приятел инспектор Томас Линли. Заедно те разкриват тъмни, сложни
взаимоотношения в това провинциално село - взаимоотношения, които събират мъже и жени
със страст, с мъка или с намерение да убиват. Отлепвайки пласт след пласт от личната история,
за да разкрие терзанията на един дух-беглец, "Липсващият Джоузеф" е най-голямото
постижение на награждаваната авторка Елизабет Джордж.
Елизабет Джордж
Изчезналият Джоузеф
Ноември: "Св: Дъждът
CAPPUCCINO. Този отговор на новото време за прогонване на блуса за миг. Няколко супени
лъжици еспресо, пяна от задушено мляко, съпътстваща и обикновено безвкусна капка шоколад
на прах и изведнъж животът трябваше да се подреди отново. Какви глупости.
Дебора Сейнт Джеймс въздъхна. Тя взе сметката, която минаващата сервитьорка бе плъзнала
тайно на масата.
"Боже мой" - каза тя и се загледа, едновременно ужасена и отвратена, в сумата, която щеше да
плати. На една пресечка от нея можеше да се скрие в някоя кръчма и да признае онзи
настойчив вътрешен глас, който казваше: "Какво е това чи-чи-чи гнило, Деб, дай да пием по
един Гинес някъде". Но вместо това тя се насочи към Upstairs, стилното кафене от мраморно
стъкло и хром в хотел "Савой", където тези, които пиеха нещо повече от вода, плащаха скъпо за
тази привилегия. Както тя откриваше.
Беше дошла в "Савой", за да покаже портфолиото си на Ричи Рика, перспективен продуцент,
нает от новосформиран развлекателен конгломерат, наречен L.A.SoundMachine. Той беше
пристигнал в Лондон за кратък период от седем дни, за да избере фотографа, който щеше да
запечата за потомците образите на Dead Meat - петчленна група от Лийдс, чийто последен
албум Рика беше прокарал през целия път от създаването до завършването му. Той ѝ казал, че
тя е "деветият проклет фотограф", чиято работа е виждал. Търпението му очевидно се беше
изчерпало.
За съжаление, интервюто им не го обогати. Разположен на деликатен позлатен стол, Рика
прегледа портфолиото ѝ с целия интерес и приблизителната скорост на човек, който раздава

2. карти в хазартно казино. Една след друга снимките на Дебора отплаваха към пода. Тя ги
гледаше как падат: съпругът ѝ, баща ѝ, снаха ѝ, приятелите ѝ, безбройните връзки, които беше
придобила чрез брака си. Сред тях нямаше нито Стинг, нито Боуи, нито Джордж Майкъл. Беше
получила интервюто само благодарение на препоръката на свой колега фотограф, чиято работа
също не беше допаднала на американеца. А от изражението на лицето на Рика можеше да
разбере, че не е стигнала по-далеч от всички останали.
Всъщност това не я разтревожи толкова, колкото да види как черно-бялото платно с нейните
снимки расте на пода под стола на Рика. Сред тях беше мрачното лице на съпруга ѝ, а очите му
- толкова сиво-синя светлина, толкова в противоречие с косата му с цвят на струя - сякаш се
взираха директно в нейните. Това не е начинът да избягаме - казваше той.
Никога не й се искаше да повярва на думите на Саймън в нито един момент, когато той беше
най-прав. Това беше основната трудност в брака им: нейният отказ да види разума в лицето на
емоциите, воюващ с хладната му преценка на наличните факти. Тя казваше: "По дяволите,
Саймън, не ми казвай как да се чувствам, ти не знаеш как се чувствам..." И плачеше най-силно и
с най-голяма горчивина, когато знаеше, че той е прав.
Както и сега, когато се намираше на петдесет и четири мили оттук, в Кеймбридж, изучаваше
един труп и набор от рентгенови снимки, опитвайки се да реши с обичайната си
безпристрастна, клинична острота какво е било използвано, за да се набие в лицето на едно
момиче.
Затова, когато при оценката на работата си Ричи Рика каза с мъченическа въздишка за
монументалното разхищение на времето му: "Добре, имаш някакъв талант. Но искаш ли
истината? Тези снимки не биха продали и пукната пара, ако бяха потопени в злато", тя не се
обиди толкова, колкото можеше да се обиди. Едва когато той размърда стола си, преди да
стане, лекият пламък на раздразнението ѝ се разгоря във флема. Защото той плъзна стола си в
току-що създаденото одеяло от картини и един от краката му прониза облицованото лице на
бащата на Дебора, потъна в бузата му и създаде фисура от челюстта до носа.
Дори не повредата на снимката предизвика топлина по лицето ѝ. Ако трябва да се каже
истината, това беше изречението на Рика: "О, по дяволите, съжалявам. Можеш да отпечаташ
още една на стареца, нали?", преди да се изправи тежко на крака.
Което до голяма степен беше причината да коленичи, да държи ръцете си стабилни, като ги
притискаше към фльоргата, докато събираше снимките си, поставяше ги обратно в портфейла,
завързваше грижливо връзките му, а после вдигаше поглед, за да каже: "Не приличаш на
червей. Защо се държиш като такъв?"
Което - като оставим настрана относителните достойнства на снимките ѝ - в още по-голяма
степен е причината да не получи работата.
"Не е трябвало да бъде, Деб", би казал баща ѝ. Разбира се, това беше вярно. На много неща в
живота не им е писано да се случат.
Тя събра чантата си през рамо, портфолиото си, чадъра си и се отправи към големия вход на
хотела. Мина малко покрай опашка от чакащи таксита и излезе на тротоара. Сутрешният дъжд

3. за момента бе стихнал, но вятърът бе силен, един от онези гневни лондонски ветрове, които
духат от югоизток, набират скорост по хлъзгавата повърхност на откритата вода и се стрелкат
по улиците, разкъсвайки чадъри и дрехи. В комбинация с преминаващия трафик той създаваше
шум на Странд. Дебора примигна към небето. Сивите облаци се въртяха. Беше въпрос на
минути дъждът да започне отново.
Мислеше да се разходи, преди да се прибере у дома. Не беше далеч от реката, а разходката по
брега звучеше по-приятно от перспективата да влезе в къща, в която времето я бе накарало да
се размърда и да се разбунтува от спомена за последния ѝ разговор със Саймън. Но тъй като
вятърът блъскаше косата ѝ в очите, а въздухът миришеше с всеки изминал миг все по-тежко на
дъжд, тя се замисли по-добре за тази идея. Случайното приближаване на автобус с номер 11
изглеждаше достатъчно показателно за това какво трябва да направи.
Тя побърза да се присъедини към опашката. Миг по-късно вече се блъскаше сред тълпата в
самия автобус. В рамките на две пресечки обаче разходката по насипа в бушуващия ураган
изглеждаше определено по-привлекателна от това, което предлагаше пътуването с автобуса.
Клаустрофобията, чадърът, забит в малкия ѝ пръст от облечен в "Акваскум" Слоун Рейнджър на
няколко мили извън територията на страната, и всепроникващата миризма на чесън, която
сякаш излизаше от самите пори на една дребна бабичка до лакътя на Дебора, обединяваха
усилията си, за да я убедят, че денят не обещава нищо повече от едно безкрайно пътуване от
лошо към по-лошо.
Движението спря на Крейвън Стрийт и още осем души се възползваха от възможността да се
качат в автобуса. Започна да вали. Сякаш в отговор и на трите събития, бабичката въздъхна
неимоверно и Акваскът се облегна тежко на дръжката на чадъра. Дебора се опита да не диша и
започна да се чувства отпаднала.
Всичко - вятър, дъжд, гръмотевици или среща с четиримата конници на Апокалипсиса - би било
по-добре от това. Поредното интервю с Ричи Рика щеше да е по-добро от това. Докато
автобусът се движеше напред към площад "Трафалгар", Дебора си проправяше път покрай
петима скинари, двама пънк рокери, половин дузина домакини и щастлива група бъбриви
американски туристи. Тя стигна до вратата точно когато се появи колоната на Нелсън и с
решителен скок се върна на вятъра, а дъждът я блъскаше силно в лицето.
Знаеше, че е по-добре да не отваря чадъра си. Вятърът щеше да го вземе като тъкан и да го
хвърли по улицата. Вместо това тя потърси подслон. Самият площад беше пуст, широко
пространство от бетон, фонтани и приклекнали лъвове. Без ятото гълъби и бездомните и често
безпризорни хора, които се излежаваха край фонтаните, катереха се по лъвовете и подканваха
туристите да хранят птиците, площадът поне веднъж изглеждаше като паметник на герой,
какъвто трябваше да бъде. Той обаче не обещаваше много като убежище в разгара на бурята.
Отвъд него се намираше Националната галерия, където много хора се бяха сгушили в палтата
си, бореха се с чадъри и бягаха като полевки по широките стълби на входа. Тук имаше подслон
и нещо повече. Храна, ако искаше. Изкуство, ако има нужда от него. И обещанието за
разсейване, което тя приветстваше през последните осем месеца.
С дъждовната вода, която започна да се стича през косата ѝ до скалпа, Дебора забърза надолу
по стъпалата на метрото и през пешеходния тунел, като след малко се появи на самия площад.

4. Прекоси го бързо, притиснала силно до гърдите си черния си портфейл, докато вятърът
разкъсваше палтото ѝ и запращаше дъжда на равномерни вълни срещу нея. Докато стигне до
вратата на галерията, обувките ѝ вече бяха хлътнали, чорапите ѝ бяха изпръскани, а косата ѝ
приличаше на шапка от мокра вълна на главата ѝ.
Къде да отидем. Не беше влизала в галерията от цяла вечност. Колко е неудобно, помисли си
тя, аз самата би трябвало да съм художничка.
Но истината беше, че винаги се е чувствала претоварена в музеите, в рамките на четвърт час бе
безнадеждна жертва на естетическото претоварване. Други хора можеха да се разхождат, да
гледат и да коментират мазките на четката с нос, фиксиран само на шест сантиметра от
платното. Но за Дебора след десет картини в рамките на всяко посещение тя забравяше
първата.
Тя провери вещите си в гардероба, взе плана на музея и започна да се разхожда, достатъчно
щастлива, че е извън студа, доволна от мисълта, че галерията съдържа достатъчно
възможности за поне временна почивка. Може би в момента не можеше да се справи с някоя
развлекателна фотографска задача, но изложбите тук поне обещаваха да я избягват още
няколко часа. Ако имаше истински късмет, работата на Саймън щеше да го задържи през нощта
в Кеймбридж. Дискусията между тях не можеше да се възобнови. По този начин тя щеше да си
спечели повече време.
Тя бързо сканира плана на музея, търсейки нещо, което би могло да я ангажира. Ранни
италиански, италиански от XV в., холандски от XVII в., английски от XVIII в. Само един художник
беше споменат поименно. Леонардо - пишеше в карикатурата. Стая 7.
Тя лесно намери стаята, закътана сама за себе си, не по-голяма от кабинета на Саймън в Челси.
За разлика от изложбените зали, през които беше минала, за да стигне до нея, в стая 7 имаше
само едно произведение - композицията на Леонардо да Винчи в цял ръст на Девата с
младенеца със Света Анна и младенеца Свети Йоан Кръстител. Освен това, за разлика от
другите изложбени зали, стая 7 приличаше на параклис, слабо осветена от слаби защитни
лампи, насочени само към самата творба, обзаведена с набор от пейки, от които почитателите
можеха да съзерцават това, което в плана на музея се наричаше една от най-красивите творби
на да Винчи. В момента обаче нямаше други почитатели, които да я съзерцават.
Дебора седеше пред нея. В гърба ѝ започна да се надига напрежение, а в основата на шията ѝ
се образува навита пружина от напрежение. Тя не беше имунизирана срещу отличната ирония
на своя избор.
Тя израстваше от изражението на Девата, тази маска на преданост и безкористна любов. Тя
израстваше от очите на Света Анна - дълбоко разбиращи в лицето на задоволство - хвърлени в
посока на Девата. Защото кой би разбрал по-добре от Света Анна, гледайки как собствената ѝ
любима дъщеря обича чудния Младенец, който е родила. И Самият Младенец, който се
навежда от ръцете на майка Си, протягайки ръка към братовчед си Кръстителя, оставяйки
майка Си дори сега, дори сега...
Това е смисълът на Симон - напускането. Това беше ученият, който говореше в него, спокоен,
аналитичен и отдаден на това да гледа на света от гледна точка на обективната практичност,

5. предполагана от статистиката. Но неговият мироглед - всъщност самият му свят - беше
различен от нейния. Той можеше да каже: "Слушай ме, Дебора, има и други връзки освен
кръвните...", защото за него беше лесно от всички хора да притежава тази специфична
философска нагласа. За нея животът се определяше с други понятия.
Без усилие тя можеше да си представи образа на снимката, която кракът на стола на Рика беше
пробил и унищожил: как пролетният вятър развяваше рядката коса на баща ѝ, как клонът на
дървото хвърляше сянка като птиче крило върху камъка на гроба на майка ѝ, как нарцисите,
които той поставяше във вазата, долавяха слънцето като малки тръбички и се олюляваха на
гърба на ръката му, как самата му ръка държеше цветята с плътно свити около стъблата им
ръкави, точно както ги свиваше на всеки пети април през последните осемнадесет години. Той
беше на петдесет и осем години, баща ѝ. Той беше единствената й връзка с кръвта и костите.
Дебора се загледа в карикатурата на да Винчи. Двете женски фигури в нея щяха да разберат
това, което съпругът ѝ не разбираше. Това беше силата, благословията, неизразимото
страхопочитание към един живот, създаден и породен от собствения.
Искам да дадете почивка на тялото си поне една година - беше й казал лекарят. Това са шест
спонтанни аборта. Четири спонтанни аборта само през последните девет месеца. Сблъскваме
се с физически стрес, опасна загуба на кръв, хормонален дисбаланс и...
Нека опитам с лекарства за безплодие - беше казала тя.
Ти не ме слушаш. В момента това не подлежи на разглеждане.
Тогава ин витро.
Знаеш, че проблемът не е в оплождането, Дебора. Проблемът е в забременяването.
Ще остана в леглото девет месеца. Няма да мърдам. Ще направя всичко.
След това ще се запиша в списъка за осиновяване, ще започна да използвам контрацептиви и
ще опитам отново догодина по това време. Защото, ако продължаваш да продължаваш по този
начин, ще ти предстои хистеректомия, преди да си навършила трийсет години.
Той изписа рецептата.
Но трябва да има шанс - каза тя, като се опита да се престори, че забележката е непринудена.
Не можеше да си позволи да се разстрои. В края на краищата не трябва да има демонстрация
на умствен или емоционален стрес от страна на пациентката. Той щеше да го отбележи в
картата и това щеше да се брои срещу нея.
Докторът не беше безчувствен. Има, каза той, следващата година. Когато тялото ви има
възможност да се излекува. Тогава ще разгледаме всички възможности. Ин витро. Лекарства за
плодовитост. Всичко останало. Ще направим всички възможни тестове. След една година.
Така че послушно започна с хапчетата. Но когато Саймън донесе вкъщи формулярите за
осиновяване, тя прекрачи границата на сътрудничеството.

6. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да мисли за това сега. Насили се да изучи карикатурата.
Лицата бяха спокойни, реши тя.
Изглеждаха добре очертани. Останалата част от творбата беше до голяма степен импресия,
нарисувана като поредица от въпроси, които щяха да останат завинаги без отговор. Дали
кракът на Девата ще бъде вдигнат или спуснат? Дали Света Анна ще продължи да сочи към
небето? Дали пухкавата ръка на Младенеца щеше да притисне брадичката на Кръстителя? И
дали фонът беше Голгота, или това беше твърде неприятно бъдеще за този момент на
спокойствие, нещо, което е по-добре да остане неизказано и невидяно?
"Не, Джоузеф. Да. Разбира се. Не, Джоузеф."
Дебора се обърна след шепота и видя, че към нея се е присъединил един мъж - все още
напълно облечен за навън в голямо мокро палто, с шал около врата и трибагреник на главата.
Той сякаш не забеляза присъствието ѝ и ако не беше заговорил, тя вероятно нямаше да
забележи неговото. Облечен изцяло в черно, той се скри в най-отдалечения ъгъл на стаята.
"Няма Джоузеф" - прошепна той отново, примирен.
Ръгбист, помисли си Дебора, защото беше висок и изглеждаше здрав под палтото си. А ръцете
му, които стискаха пред себе си навит на руло музеен план като незапалена свещ, бяха
квадратни и с тъпи пръсти и напълно способни, както си представи тя, да избутат другите
играчи настрани в стремежа им да се спуснат по терена.
Сега той не бързаше никъде, въпреки че се движеше напред, в един от приглушените конуси
светлина. Стъпките му изглеждаха благоговейни. С поглед, вперен в да Винчи, той посегна към
шапката си и я свали, както може да направи човек в църква. Пусна я на една от пейките.
Седна.
Носеше обувки с дебели подметки - удобни обувки, селски обувки - и балансираше върху
външните им ръбове, докато провисваше ръце между коленете си. След миг прокара едната си
ръка през изтънялата коса с бавно посивяващ цвят на сажди. Това не изглеждаше толкова жест
на грижа за външния му вид, колкото жест на размисъл. Лицето му, вдигнато, за да изучава да
Винчи, изглеждаше едновременно притеснено и измъчено, с торбички под очите и тежки
бръчки на веждите.
Той стисна устни. Долната беше пълна, а горната - тънка. Те образуваха шев на скръбта върху
лицето му и сякаш действаха като неадекватно удържане на вътрешния смут. Другарю борец,
помисли си Дебора. Тя се трогна от страданието му.
"Това е прекрасна рисунка, нали?" Тя заговори с онзи приглушен шепот, който автоматично се
използва на места за молитва или медитация. "Никога не я бях виждала преди днес."
Той се обърна към нея. Беше смугъл, по-възрастен, отколкото изглеждаше в началото.
Изглеждаше изненадан, че непознат го е заговорил изневиделица. "Нито пък аз", каза той.
"Това е ужасно от моя страна, като си помислиш, че живея в Лондон от осемнайсет години.
Това ме кара да се чудя какво още съм пропуснал".

7. "Джоузеф", каза той.
"Съжалявам?"
Той използва плана на музея, за да направи жест към карикатурата. "Липсва ти Джоузеф. Но
той винаги ще ти липсва. Не си ли забелязала? Не е ли това винаги Мадоната и детето?"
Дебора отново погледна към творбата. "Всъщност никога не съм се замисляла за това."
"Или пък Дева Мария с дете. Или майка и дете. Или Поклонението на влъхвите с крава и
магаре и един или двама ангели. Но рядко се вижда Йосиф. Никога ли не сте се чудили защо?"
"Може би... ами, разбира се, той не е бил истинският баща, нали?"
Очите на мъжа се затвориха. "Господи Иисусе", отвърна той.
Той изглеждаше толкова поразен, че Дебора побърза да продължи. "Искам да кажа, че сме
научени да вярваме, че той не е бил бащата. Но ние не знаем със сигурност. Как бихме могли?
Не сме били там. Тя не е водила точно дневник на живота си. Просто ни казват, че Светият дух е
слязъл с ангел или нещо подобно и... Естествено, не знам как е трябвало да се справи, но това е
било чудо, нали? Ето че в една минута тя е девствена, а в следващата е бременна, а след девет
месеца - има това малко бебе и тя го държи, вероятно не вярвайки съвсем, че е истинско, и
брои пръстите на ръцете и краката му. Той беше неин, наистина неин, бебето, за което беше
копняла... Тоест, ако вярваш в чудеса. Ако вярваш."
Тя не осъзна, че е започнала да плаче, докато не видя как изражението на мъжа се промени.
Тогава самата странност на ситуацията им я накара да се засмее вместо това. Тази психическа
болка беше безумно абсурдна. Те си я предаваха помежду си като топка за тенис.
Той изрови носна кърпичка от джоба на палтото си и я притисна, смачкана, в ръката ѝ. "Моля
те." Гласът му беше сериозен. "Тя е съвсем чиста. Използвал съм я само веднъж. За да избърша
дъжда от лицето си."
Дебора се засмя разтърсващо. Тя притисна платното под очите си и му го върна.
"Мислите се свързват по този начин, нали? Не очакваш това. Мислиш, че си се защитил
напълно. И изведнъж казваш нещо, което на пръв поглед изглежда толкова разумно и
безопасно, но ти изобщо не си защитен, нали, от това, което се опитваш да не чувстваш."
Той се усмихна. Останалата част от него беше уморена и състарена, с бръчки в очите и
поддаваща се плът под брадичката, но усмивката му беше прекрасна. "Същото е и при мен.
Дойдох тук само за място, където да се разходя и да помисля, че ще е далеч от дъжда, а вместо
това се натъкнах на тази рисунка."
"И се сетихте за свети Йосиф, когато не искахте?"
"Не." "Все пак си мислех за него, след време." Той прибра носната си кърпичка обратно в
джоба и продължи, като тонът му стана по-решително лек. "Всъщност бих предпочел една
разходка в парка. Тръгнах към парка "Сейнт Джеймс", когато дъждът отново започна. По
принцип обичам да мисля навън. По душа съм провинциалист и ако някога трябва да се мисли

8. или да се вземат решения, винаги се опитвам да изляза навън, за да ги мисля или да ги взема.
Смятам, че една истинска разходка на въздух прочиства главата. И сърцето също. Така по-лесно
се виждат правата и грешките в живота - "да" и "не"."
"По-лесно е да се види", каза тя. "Но не и за справяне. Поне за мен не. Не мога да казвам "да"
само защото хората искат това, независимо колко правилно е да го правя."
Той насочи погледа си обратно към карикатурата. Свива плана на музея по-здраво в ръцете си.
"Нито пък винаги мога", каза той. "Ето защо се отправям на разходка във въздуха. Бях решил да
храня врабчетата от моста в Сейнт Джеймс, да ги гледам как кълват в дланта ми и да оставя
всеки проблем да намери решението си оттам." Той сви рамене и се усмихна тъжно. "Но после
дойде дъждът."
"Така че дойдохте тук. И видях, че няма Свети Йосиф."
Той посегна към трибагреника си и го постави на главата си. Ръбът хвърляше триъгълна сянка
върху лицето му. "А ти, предполагам, си видял Младенеца."
"Да." Дебора принуди устните си да се усмихнат кратко и стегнато. Огледа се, сякаш и тя имаше
вещи, които трябваше да събере, за да се подготви за заминаване.
"Кажи ми, това ли е младенецът, който искаш, или този, който е умрял, или този, от когото
искаш да се отървеш?"
"Да се отървеш..."
Бързо вдигна ръка. "Това, което искате", каза той. "Съжалявам. Трябваше да видя това.
Трябваше да разпозная копнежа. Мили Боже на небето, защо хората са такива глупаци?"
"Той иска да ни осинови. Искам моето дете - неговото дете - истинско семейство, което да
създадем, а не да кандидатстваме за него. Той донесе документите вкъщи. Те стоят на бюрото
му. Всичко, което трябва да направя, е да попълня своята част и да се подпиша, но откривам, че
просто не мога да го направя. Това няма да е мое, казвам му. Няма да дойде от мен. Няма да
дойде от нас. Не бих могъл да го обичам по същия начин, ако не е мое."
"Не", каза той. "Това е много вярно. Изобщо нямаше да го обичаш по същия начин."
Тя хвана ръката му. Вълната на палтото му беше влажна и драскаше под пръстите ѝ. "Разбираш
ли. Той не разбира. Казва, че има връзки, които отиват отвъд кръвта. Но за мен те не
съществуват. И аз не мога да разбера защо за него са."
"Може би защото той знае, че ние, хората, в крайна сметка обичаме нещо, за което трябва да
се борим - нещо, за което се отказваме от всичко, за да го имаме - много повече от нещата,
които ни се падат по стечение на обстоятелствата."
Тя пусна ръката му. Ръката ѝ падна с трясък на пейката между тях. Неусетно мъжът бе изрекъл
собствените думи на Саймън. Съпругът ѝ можеше да е в стаята с нея.
Тя се зачуди как е стигнала до това да се разтоварва в присъствието на непознат. Отчаяно търся
някой, който да поеме моята роля, помисли си тя, търся шампион, който да носи моето знаме.

9. Дори не ме интересува кой ще е този шампион, стига да ме разбере, да се съгласи и да ме
остави да си вървя по пътя.
"Не мога да помогна на това, което чувствам - каза тя кухо.
"Скъпа моя, не съм сигурна, че някой може да го направи." Мъжът разхлаби шала си и разкопча
палтото си, като посегна вътре към джоба на сакото си. "Бих предположил, че имате нужда от
разходка на въздух, за да осмислите мислите си и да прочистите главата си", каза той. "Но
имате нужда от свеж въздух. Широко небе и широки гледки. Това не може да се намери в
Лондон. Ако искате да се разхождате на север, в Ланкашир сте добре дошли." Той ѝ подаде
визитката си.
На нея пишеше: Робин Сейдж, Викаридж, Уинслоу.
"The Vic..." Дебора вдигна поглед и видя това, което палтото и шалът му бяха скрили преди,
бялата плътна яка, обгръщаща врата му. Трябваше да разбере веднага от цвета на дрехите му,
от разговорите му за свети Йосиф, от самото благоговение, с което разглеждаше карикатурата
на да Винчи.
Нищо чудно, че й беше толкова лесно да разкрие проблемите и скръбта си. Беше се изповядала
пред англикански свещеник.
декември: Снегът
БРЕНДАН ПАУЪР се извърна, когато вратата се отвори със скърцане и по-малкият му брат Хогарт
влезе в ледения студ на ризницата на църквата "Свети Йоан Кръстител" в село Уинслоу. Отвъд
него органистът, съпровождан от един-единствен, дрезгав и без съмнение напълно невиждан
глас, свиреше "All Ye Who Seek for Sure Relief" като продължение на "God Moves in a Mysterious
Way". Брендън не се съмняваше, че и двете пиеси представляват съчувствения, но непоискан
коментар на органиста за сутрешните събития.
"Нищо" - каза Хогарт. "Нито джинджифил. Нито един джинджифил. И никакъв викарий не
може да се намери. Всички от нейната страна са в истинско недоумение, Брен. Майка ѝ
стенеше, че сватбената закуска е развалена, тя съскаше, че ще отмъсти на някаква "гнила
свиня", а баща ѝ просто е тръгнал да "лови този малък плъх". Доста народни хора са тези
Таунли-Юнги."
"Може би не си виновен, Брен." Тайрън - по-големият му брат и шафер и по право
единственият човек, който трябваше да бъде в ризницата освен викария - заговори с
предпазлива надежда, докато Хогарт затваряше вратата след себе си.
"Няма как", каза Хогарт. Той бръкна в джоба на сакото на наетия си сутрешен панталон, който
въпреки усилията на шивача не успяваше да направи раменете му да приличат на нещо друго,
освен на въплътените страни на хълма Пендъл. Извади пакет копринени кюлчета и запали, като
хвърли запалката върху студения каменен под. "Тя го държи за гушата, наистина, Тай. Не се
заблуждавай. И нека това ти бъде за урок. Дръж го в панталоните си, докато не му намериш
подходящ дом."

10. Брендън се обърна. И двамата го обичаха, и двамата имаха свой начин да му предлагат утеха.
Но нито шегите на Хогарт, нито оптимизмът на Тайрон щяха да променят реалността на деня.
По дяволите или по дяволите - а между двамата беше по-вероятно да е по дяволите - той щеше
да се ожени за Ребека Таунли-Йънг. Опитваше се да не мисли за това, но го правеше, откакто тя
за пръв път се появи в офиса му в Клитъроу с резултатите от теста за бременност.
"Не знам как се случи", каза тя. "Никога през живота си не съм имала редовна менструация.
Лекарят дори ми каза, че ще трябва да взема някакви лекарства, за да се регулира, ако искам
да имам семейство. А сега... Виж къде сме, Брендън."
Вижте какво ми направихте - това беше основното послание, както и "И ти, Брендън Пауър,
младши партньор в адвокатската кантора на самия татко"! Тц, тц. Какъв срам може да е да те
уволнят.
Но не беше нужно да казва нищо от това. Всичко, което трябваше да каже, свела глава в знак на
разкаяние, беше: "Брендън, просто не знам какво да кажа на татко. Какво да правя?"
Мъж на всяка друга позиция би казал: "Просто се отърви от него, Ребека" и би продължил
работата си. Друг човек на мястото на Брендан можеше да каже същото. Но Брендън беше на
осемнайсет месеца от решението на Сейнт Джон Андрю Таунли-Йънг кой от адвокатите ще се
занимава с делата и състоянието му, когато сегашният старши партньор се пенсионира от
фирмата, а привилегиите, които съпътстваха това решение, бяха от вида, от който Брендън не
можеше да се откаже с лека ръка: въвеждане в обществото, обещание за други клиенти от
класата на Таунли-Йънг и звезден напредък в кариерата.
Възможностите, обещани от покровителството на Таунли-Йънг, бяха накарали Брендън да се
забърка с двадесет и осем годишната дъщеря на този мъж. Работеше във фирмата малко преди
една година. Беше нетърпелив да намери своето място в света. Ето защо, когато чрез старшия
съдружник Сейнт Джон Андрю Таунли-Йънг отправи покана към Брендън да придружи мис
Таунли-Йънг на продажбата на коне и понита на панаира "Коупър Дей", това му се стори твърде
голям късмет, за да се въздържи.
По онова време идеята не беше отблъскваща. Макар да беше вярно, че дори при най-добри
условия - след добър сън и час и половина с грим, преса за коса и най-хубавите си дрехи -
Ребека все още имаше склонност да прилича на кралица Виктория в годините на упадък,
Брендън беше почувствал, че може да понесе една-две взаимни срещи с добро благоволение и
прикрито приятелство. Той разчиташе много на способността си да се преструва, защото
знаеше, че всеки порядъчен адвокат има поне няколко капки дисимулация в кръвта си. Това,
на което не разчиташе, беше способността на Ребека да решава, да доминира и да направлява
хода на връзката им от самото ѝ начало. Вторият път, когато беше с нея, тя го взе в леглото и го
яхна като господар на лова с лисица на прицел. Третият път, когато беше с нея, тя го
разтриваше, галеше го, шмугваше се в него и излезе бременна.
Той искаше да я обвини. Но не можеше да избегне факта, че докато тя се задъхваше, блъскаше
и подскачаше срещу него със странните си кльощави гърди, които висяха в лицето му, той беше
затворил очи, усмихваше се и я наричаше божествена жена - Беки и през цялото време
мислеше за бъдещата си кариера.

11. И така, те наистина щяха да се оженят днес. Дори неуспехът на преподобния господин Сейдж
да се появи в църквата нямаше да спре вълната на бъдещето на Брендън Пауър да се разрази
навътре.
"Колко е закъснял?" - попита той Хогарт.
Брат му погледна часовника си. "Вече мина половин час."
"Никой не е излязъл от църквата?"
Хогарт поклати глава. "Но се шушука и се подмята, че ти си този, който не се е появил. Аз дадох
своя принос за спасяването на репутацията ти, момче, но може би ще искаш да надникнеш в
олтара и да помахаш малко, за да успокоиш масите. Не мога да кажа обаче какво ще направи
това за успокояване на булката ти. Коя е тази свиня, която тя търси? Имаш ли вече малко неща
настрана? Не че бих те упрекнал. Да го приготвиш за Беки трябва да е истинско удоволствие. Но
ти винаги си бил човек на предизвикателствата, нали?"
"Прибери го, Хоги - каза Тайрон. "И изгаси цигарата. Това е църква, за Бога."
Брендън отиде до единствения прозорец на ризницата - ланцет, вграден дълбоко в стената.
Стъклата му бяха прашни, както и самата стая, и той разчисти едно малко петно, за да погледне
навън към деня. Това, което видя, беше гробището, чиито камъни приличаха на деформирани
шистови отпечатъци върху снега, а в далечината се издигаха конусовидните склонове на Котс
Фел на фона на сивото небе.
"Отново вали сняг." Разсеяно преброи колко гроба бяха увенчани със сезонни стръкове дрян,
чиито червени плодове блестяха на фона на бодливите зелени листа. Седем от тях, които видя.
Зеленината сигурно беше донесена тази сутрин от сватбарите, защото дори сега венците и
пръскачките бяха само леко поръсени със сняг. Той каза: - Викарият сигурно е излязъл по-рано
тази сутрин. Това се е случило. И той е попаднал някъде."
Тайрон се присъедини към него до прозореца. Зад тях Хогарт затърка цигарата си в пода.
Брендън се поколеба. Въпреки факта, че отоплителната система на църквата усърдно мелеше,
в ризницата все още беше непоносимо студено. Той сложи ръка на стената. Тя беше ледена и
влажна.
"Как са мама и татко?" - попита той.
"О, мама е малко нервна, но доколкото мога да кажа, все още смята, че това е съвпадение на
небето. Първото ѝ дете се жени и слава богу, то скача в обятията на поземленото дворянство,
стига само викарият да си покаже лицето. Но татко гледа към вратата, сякаш му е писнало".
"От години не е бил толкова далеч от Ливърпул - отбеляза Тайрон. "Просто се чувства нервен."
"Не. Той се чувства такъв, какъвто е." Брендън се обърна от прозореца и погледна братята си.
Те бяха негови огледала и той го знаеше. Наклонени рамене, клюмнали носове и всичко
останало в тях беше нерешително. Коси, които не бяха нито кафяви, нито руси. Очи, които не
бяха нито сини, нито зелени. Челюсти, които не бяха нито силни, нито слаби. Всички те бяха
идеално изваяни за потенциални серийни убийци, с лица, които се сливаха с тълпата. И точно

12. така реагираха Таунли-Юнг, когато се запознаха с цялото семейство, сякаш се бяха изправили
лице в лице с най-лошите си очаквания и най-страшните си мечти. За Брендан не беше чудно,
че баща му наблюдаваше вратата и броеше миговете до момента, в който щеше да може да
избяга. Сестрите му вероятно се чувстваха по същия начин. Той дори изпитваше известна
завист към тях. Час или два и всичко щеше да свърши. За него това беше предложение за цял
живот.
Сесили Таунли-Йънг бе приела ролята на главна шаферка на братовчедка си, защото баща ѝ бе
наредил да го направи. Тя не искаше да участва в сватбата. Дори не искаше да дойде на
сватбата. Тя и Ребека никога не бяха споделяли нищо друго, освен относителното си
положение на дъщери на синове в едно мизерно родословно дърво, и що се отнася до Сесили,
нещата можеха да си останат така.
Тя не харесваше Ребека. Първо, нямаше нищо общо с нея. Представата на Ребека за
следобедно блаженство беше да обикаля около четири-пет понита, да говори за холката и да
повдига гумените конски устни, за да погледне остро онези ужасяващо жълти зъби. В
джобовете си носеше ябълки и моркови като дребни пари и разглеждаше копитата, скротумите
и очните ябълки с интереса, който повечето жени проявяват към дрехите. Второ, Сесили беше
уморена от Ребека. Двайсет и две години, през които беше търпяла рождени дни, Великден,
Коледа и Нова година в имението на чичо си - всичко това в името на фалшиво семейно
единство, което абсолютно никой не усещаше - бяха натрошили на камък каквато и
привързаност да беше хранила към по-възрастната си братовчедка. Няколко случая, в които се
сблъскваше с неразбираемите крайности в поведението на Ребека, държаха Сесили на
безопасно разстояние от нея винаги, когато обитаваха една и съща къща за повече от четвърт
час. И трето, тя я намираше за непоносимо глупава. Ребека никога не беше варила яйце, не
беше писала чек и не беше постилала легло. На всеки малък проблем в живота тя отговаряше:
"Татко ще се погрижи за това" - точно такъв вид мързелива родителска зависимост, каквато
Сесили не понасяше.
Дори днес татко се грижеше за това под формата на гнездо. Бяха изпълнили своята част, като
послушно чакаха викария на заледената, покрита със сняг северна веранда на църквата,
потропвайки с крака, с посинели устни, докато гостите шумоляха и шушукаха вътре сред
храсталаците и бръшляна, чудейки се защо не се палят свещите и защо не започва сватбеният
марш. Бяха чакали цял четвърт час, а снегът правеше лениви булчински воали във въздуха,
преди татко да нахлуе през улицата и да забие яростно по вратата на викариата. Върна се след
по-малко от две минути с обичайната си румена кожа, побеляла от ярост.
"Той дори не си е вкъщи" - беше избухнал Сейнт Джон Андрю Таунли-Йънг. "Тази безмозъчна
крава" - това беше неговият начин да идентифицира икономката на викария, реши Сесили -
"каза, че той вече е излязъл, когато тя е пристигнала тази сутрин, ако можеш да повярваш. Тази
некомпетентна, мръсна малка..." Ръцете му образуваха петички в ръкавиците с цвят на гълъб.
Шапката му трепереше. "Влезте в църквата. Всички вие. Измъкнете се от това време. Аз ще се
справя с положението."
"Но Брендън е тук, нали?" Ребека попита разтревожено. "Татко, Брендън също не е изчезнал!"

13. "Трябва да сме такива късметлии", отговори баща ѝ. "Цялото семейство е тук. Като плъхове,
които не искат да напуснат потъващия кораб."
"Сейнт Джон" - промърмори съпругата му.
"Влизай вътре!"
"Но хората ще ме видят", проплака Ребека. "Ще видят булката."
"О, за Бога, Ребека." Таунли-Йънг изчезна в църквата за още две напълно смразяващи минути и
се върна със съобщението: "Можете да почакате в камбанарията", преди да тръгне отново да
търси викария.
И така, в основата на камбанарията те все още чакаха, скрити от сватбарите с порта от орехови
балюстри, която беше покрита с прашна, миришеща на червено кадифе завеса, чийто волан
беше толкова износен, че през него се виждаха светлините от църковните полилеи. Можеха да
чуят надигащата се вълна на загриженост, която се носеше през тълпата. Чуваха неспокойното
потропване на краката. Химналите се отваряха и затваряха. Органистът свиреше. Под краката
им, в криптата на църквата, отоплителната система стенеше като родилка.
При тази мисъл Сесили погледна умозрително братовчедка си. Никога не беше вярвала, че
Ребека ще намери достатъчно глупав мъж, за да се омъжи за нея. Макар да беше вярно, че тя
щеше да наследи състояние и вече беше получила онова призрачно чудовище Котес Хол, в
което да се оттегли в съпружески екстаз, след като пръстенът се окаже на пръста ѝ и регистърът
бъде подписан, Сесили не можеше да си представи как самото състояние - независимо колко
голямо е то - или рушащото се старо викторианско имение - независимо колко ясен е
потенциалът му за възраждане - биха накарали някой мъж да се занимава цял живот с Ребека.
Но сега... Тя си припомни братовчедка си точно тази сутрин в тоалетната, шума от повръщането
ѝ, звука от пронизителното ѝ "Така ли ще бъде всяка проклета сутрин?", последвано от
успокояващото "Ребека" на майка ѝ.
Моля те. Имаме гости в къщата." И след това "Не ми пука за тях" на Ребека. Не ми пука за нищо.
Не ме докосвайте. Пуснете ме оттук." Вратата се затръшна. По коридора на горния етаж се
разнесоха бягащи стъпки.
Бременни? Сесили се зачуди идиотски на времето, докато внимателно нанасяше спирала и
разглаждаше руж. Удиви се на идеята, че някой мъж може наистина да е взел Ребека в леглото
си. Господи, ако това е така, всичко е възможно. Огледа братовчедка си за признаци на истина.
Ребека не приличаше точно на пълна жена. Ако се предполагаше, че ще разцъфне с
бременността, тя се носеше някъде във фазата на пребъдване, донякъде отдадена на
подбедрици, с очи с големината и формата на мраморни топчета и с коса, перхидролена в
шлем на главата. За нейна чест кожата ѝ беше перфектна, а устата ѝ беше доста приятна. Но
някак си нищо не се съчетаваше и Ребека винаги изглеждаше така, сякаш отделните ѝ черти
воюват помежду си.

14. Това не беше нейна вина, помисли си Сесили. Човек би трябвало да изпитва поне частица
съчувствие към някого, който е толкова зле с външния си вид. Но всеки път, когато Сесили се
опитваше да изкопае едно-две съчувствени вълнения от сърцето си, Ребека правеше
нещо, за да ги потуши като буболечки.
Както правеше и сега.
Ребека обикаляше малкото пространство под църковните камбани и яростно въртеше букета
си. Фльорът беше мръсен, но тя не направи нищо, за да задържи роклята или шлейфа си далеч
от него. Майка ѝ изпълняваше това задължение, като я следваше от точка А до точка Б и
обратно като вярно куче, със сатен и кадифе, стиснати в ръце. Сесили стоеше на една страна,
заобиколена от две ламаринени кофи, намотка въже, лопата, метла и купчина парцали.
Старият хувър се подпираше на купчината кашони до нея и тя внимателно закачи собствения си
букет на металната кука, която иначе щеше да се използва за поставяне на въжето му. Тя
вдигна кадифената си рокля от пода. Въздухът в пространството под камбаните беше
настръхнал и човек не можеше да помръдне в нито една посока, без да докосне нещо
абсолютно черно от мръсотия. Но поне беше топло.
"Знаех си, че ще се случи нещо подобно." Ръцете на Ребека задушиха булчинските й камбани.
"Няма да се махне. И те ми се смеят, нали? Чувам ги как се смеят."
Госпожа Таунли-Йънг направи четвърт оборот, докато Ребека направи същото, като натрупа
още от сатенения шлейф и долната част на роклята в ръцете си. "Никой не се смее", каза тя. "Не
се притеснявай, скъпа. Просто е станала някаква нещастна грешка. Недоразумение. Баща ти
веднага ще оправи нещата".
"Как може да има грешка? Вчера следобед се видяхме с г-н Сейдж. Последното нещо, което
каза, беше: "Ще се видим сутринта". И после забрави? Заминал е някъде?"
"Може би е имало извънредна ситуация. Някой може да умира. Някой да иска да се види..."
"Но Брендън се е въздържал." Ребека спря да се разхожда. С присвити очи тя погледна
замислено към западната стена на камбанарията, сякаш можеше да види през нея викариата
от другата страна на улицата. "Отидох до колата и той каза, че е забравил едно последно нещо,
което е искал да попита господин Сейдж. Той се върна. Влезе вътре. Изчаках една минута. Две
или три. И..." Тя се завъртя и отново започна да крачи. "Той изобщо не говореше с господин
Сейдж. Това е онази кучка. Тази вещица! И тя стои зад това, майко. Знаеш, че е тя. За Бога, аз
ще я хвана."
Сесили намери това за интересен обрат в сутрешните събития. Той обещаваше съблазнително
разсейване. Ако трябваше да изтърпи този ден в името на семейството и с едно око, вперено в
завещанието на чичо си, тя реши, че може да направи нещо, което да й достави удоволствие от
това страдание. Затова попита: "Кой?"
Госпожа Таунли-Йънг каза: "Сесили" с приятен, но решителен за дисциплина глас.
Но въпросът на Сесили беше достатъчен. "Поли Яркин." Ребека произнесе името през зъби.
"Онази нещастна свиня от викариата."

15. "Икономката на викария?" Сесили попита. Това беше обрат, който трябваше да се изследва
надълго и нашироко. Друга жена вече? Като се има предвид всичко това, тя не можеше да вини
бедния стар Брендън, но си мислеше, че може би си е поставил малко по-ниски цели. Тя
продължи играта. "Боже, какво общо има тя с всичко това, Беки?"
"Сесили, скъпа." Гласът на госпожа Таунли-Йънг звучеше не толкова приятно.
"Тя пъха тези джуки в лицето на всеки мъж и просто чака той да реагира на гледката" - каза
Ребека. "И той я иска. Иска. Не може да го скрие от мен."
"Брендън те обича, скъпа - каза госпожа Таунли-Йънг. "Той ще се ожени за теб."
"Миналата седмица той пи с нея в "Крофтърс Ин". Каза, че е само една бърза спирка, преди да
се върне в Клитъроу. Дори не е знаел, че тя ще бъде там, каза той. Не е могъл да се престори,
че не я познава, каза той. Все пак това е едно село. Не можел да се държи така, сякаш тя е
непозната".
"Скъпа, ти се разстройваш заради нищо."
"Мислиш, че е влюбен в домакинята на викария?" Сесили попита, разширявайки очите си, за да
облече прикритието на наивност. "Но, Беки, защо тогава се жени за теб?"
"Сесили!" - изсъска леля ѝ.
"Той не се жени за мен!" Ребека извика. "Той не се жени за никого! Ние нямаме викарий!"
Отвъд тях в църквата настъпи тишина. Органът беше спрял да свири за миг и думите на Ребека
сякаш отекваха от стена до стена. Органистът бързо продължи, като избра "Увенчай с любов,
Господи, този радостен ден".
"Милост" - въздъхна госпожа Таунли-Йънг.
Остри стъпки прозвучаха по каменния под отвъд тях и една ръка с ръкавица отмести червената
завеса. Бащата на Ребека се промъкна през портата.
"Никъде." Той отметна снега от палтото си и го изтръска от шапката си. "Не и в селото. Нито при
реката. Нито в общината. Никъде. Заради това ще си намеря работа."
Жена му протегна ръка към него, но не установи контакт. "Сейнт Джон, добри Боже, какво ще
правим? Всички тези хора. Цялата тази храна в къщата. И кондицията на Ребека..."
"Аз знам проклетите подробности. Не е нужно да ми се напомня." Таунли-Йънг отметна
завесата на една страна и се загледа в църквата. "През следващото десетилетие ще бъдем
обект на всякаква шега." Той погледна назад към жените, особено към дъщеря си. "Ти сама си
се забъркала в това, Ребека, и аз, по дяволите, трябва да ти позволя да се измъкнеш."
"Татко!" Тя изрече името му като стенание.
"Наистина, Сейнт Джон..."

16. Сесили реши, че сега е моментът да бъде полезна. Баща ѝ несъмнено щеше да се изниже по
пътеката, за да се присъедини към тях всеки момент - емоционалните разстройства бяха
особен източник на наслада за него - и ако случаят беше такъв, собствените ѝ цели щяха да
бъдат най-добре изпълнени, ако демонстрира способността си да бъде в челните редици на
разрешаването на семейната криза. В края на краищата той все още се колебаеше относно
молбата ѝ да прекара пролетта в Крит.
Тя каза: "Може би трябва да се обадим на някого, чичо Сейнт Джон. Сигурно има друг викарий
недалеч."
"Говорих с констебъла", каза Таунли-Йънг.
"Но той не може да ги ожени, Сейнт Джон", възрази съпругата му. "Трябва да намерим
викарий. Трябва да направим сватбата. Храната чака да бъде изядена. Гостите огладняват. А..."
"Искам Сейдж" - каза той. "Искам го тук. Искам го сега. И ако трябва сам да завлека тази долна
църковна глупачка до олтара, ще го направя."
"Но ако е бил извикан някъде..." Госпожа Таунли-Йънг явно се опитваше да звучи като глас на
съвършения разум.
"Не е. Онова същество Яркин ме настигна в селото. Тя каза, че снощи леглото му не е било
спано. Но колата му е в гаража. Значи е някъде наблизо. И изобщо не се съмнявам в това, което
е правил."
"Викарият?" Сесили попита, изпитвайки ужас и същевременно цялата наслада от разгръщащата
се драма. Сватба по пантофи, извършена от блудстващ викарий, с участието на неохотен
младоженец, влюбен в домашната помощница на викария, и разпенена булка, адски жадна за
отмъщение. Почти си струваше да бъда главна шаферка, само за да съм в течение. "Не, чичо
Сейнт Джон. Със сигурност не викарият. Господи, какъв скандал."
Чичо ѝ я погледна рязко. Той я посочи с пръст и започна да говори, когато завесата отново се
дръпна настрани. Те се обърнаха един към друг, за да видят местния полицай, чието тежко яке
беше настръхнало от снега, а очилата му с костенуркови черупки бяха изцапани от влагата. Той
не носеше шапка, а рижавата му коса носеше шапка с бели кристали. Той се отърси от тях и
прокара ръка по главата си.
"Е?" Таунли-Йънг поиска. "Намерихте ли го, Шепърд?"
"Намерих", отговори другият мъж. "Но той няма да се ожени за никого тази сутрин".
ГЛАВА ПЪРВА
Какво пишеше на този надпис? видя ли го, Симон? Беше някаква табела на ръба на пътя."
Дебора Сейнт Джеймс намали скоростта на колата и се огледа. Вече бяха заобиколили завоя и
гъстата решетка от голи клони от дъбове и конски кестени скриваше както самия път, така и
лишената варовикова стена, която го ограждаше. Там, където се намираха сега, крайпътната
граница се състоеше от скелетен жив плет, изкоренен от зимата и почернял от здрача. "Това не
беше знак за хотела, нали? Видяхте ли път?"

17. Съпругът ѝ се отърси от замислите, в които беше прекарал по-голямата част от дългия път от
летището в Манчестър, като наполовина се възхищаваше на зимния пейзаж на Ланкашир с
неговата приглушена смесица от блатисти руси и земеделски градински чай, наполовина се
замисляше за възможното идентифициране на инструмента, който е прерязал дебел
електрически проводник, преди да бъде използван за свързване на ръцете и краката на женско
тяло, намерено миналата седмица в Съри.
"Диск?" - попита той. "Може да е имало такъв. Не съм забелязал. Но надписът беше за четене
на длан и пребиваване на екстрасенс".
"Шегуваш се."
"Не се шегувам. Това ли е особеност на хотела, за която не сте ми казали?"
"Не, доколкото знам." Тя надникна през предното стъкло. Пътят започна да се изкачва нагоре, а
в далечината, може би на километър по-нататък, блестяха светлините на едно село.
"Предполагам, че не сме се отдалечили достатъчно."
"Как се казва това място?"
"Кръчмата "Крофтърс"."
"Решително, тогава на табелата не пишеше това. Сигурно е реклама за нечия работа. Все пак
това е Ланкашир. Учудвам се, че хотелът не се казва "Котелът".
"Ако беше така, нямаше да дойдем, любов моя. В напредващите си години ставам суеверен."
"Разбирам." Той се усмихна в нарастващия мрак. Нейните напредващи години. Тя беше само на
двадесет и пет години. Имаше енергията и обещанията на младостта си.
Все пак изглеждаше уморена - той знаеше, че не е спала добре - и лицето ѝ беше повяхнало.
Няколко дни в провинцията, дълги разходки и почивка бяха това, от което се нуждаеше. През
последните няколко месеца работеше твърде много, повече от него, задържаше се до късно в
тъмната стаичка и излизаше твърде рано по задачи, които изобщо бяха свързани с интересите
ѝ само в малка степен. Опитвам се да разширя хоризонтите си - казваше тя. Пейзажите и
портретите не са достатъчни, Саймън. Трябва да правя повече. Мисля за мултимедиен подход,
може би за нова изложба на работата ми през лятото. Няма да мога да я подготвя, ако не
изляза и не видя какво има, не опитам нови неща, не се разтегна и не създам още контакти и...
Той не спореше и не се опитваше да я задържи. Просто изчака кризата да отмине. През
първите две години от брака си бяха преживели няколко. Винаги се опитваше да си спомни
този факт, когато започваше да се отчайва, че ще преживеят тази.
Тя пъхна кичур медноруса коса зад ухото си, включи колата на скорост и каза: "Да продължим
към селото, нали?"
"Освен ако не искаш първо да ти прочетат дланта."
"За бъдещето ми, искаш да кажеш? Мисля, че не, благодаря."

18. Той не искаше да го прави. От фалшивата яркост на отговора ѝ разбра, че тя не го е приела така.
Той каза: "Дебора..."
Тя посегна към ръката му. Шофирайки, с очи, вперени в пътя, тя притисна дланта му към бузата
си. Кожата ѝ беше хладна. Беше мека, като зората. "Съжалявам", каза тя. "Това е нашето време
заедно. Не ми позволявай да го проваля."
Но тя не го погледна. Все повече и повече в напрегнатите моменти тя не срещаше очите му.
Сякаш вярваше, че този акт ще му даде предимство, което не искаше да има, докато през
цялото време той чувстваше, че всяко едно предимство между тях е нейно.
Той остави момента да отмине. Докосна косата ѝ. Положи ръка на бедрото ѝ. Тя продължи.
От табелата на четеца на длани оставаше малко повече от километър до малкото селце
Уинслоу, което беше построено по протежение на един хълм. Минаха първо покрай църквата -
нормандска постройка с кренвирши на кулата и по покрива и часовник със синьо лице, който
постоянно показваше часа - три часа и двадесет и две минути, - после покрай началното
училище, след това поредица от редови къщи, обърнати към открито поле. На върха на хълма,
на мястото, където се пресичаше пътят Клитъроу с кръстовищата запад-изток, водещи към
Ланкастър или Йоркшир, се намираше гостилницата Крофтърс.
Дебора спря колата на празен ход на кръстовището. Тя избърса конденза по предното стъкло,
погледна сградата и въздъхна. "Е. Не е много за говорене, нали? Мислех си... надявах се...
Звучеше толкова романтично в брошурата."
"Това е фи-не."
"От четиринадесети век е. Има голяма зала, в която се е провеждал магистратският съд.
Трапезарията е с дървен таван, а барът не е променян от двеста години. Брошурата
дори пише, че..."
"Това е fi ne."
"Но аз исках да бъде..."
"Дебора." Тя най-накрая го погледна. "Хотелът не е смисълът на това, че сме тук, нали?"
Тя погледна назад към сградата. Въпреки думите му, тя я виждаше през обектива на
фотоапарата си, претегляйки всяка зона на композицията. Как е разположена върху
триъгълника земя, как е поставена в селото, как е проектирана. Правеше го като втора
естествена реакция, като дишането.
"Не" - каза тя накрая, въпреки че звучеше неохотно. "Не. Не е това смисълът. Предполагам."
Тя мина през портата в западния край на гостилницата и спря на паркинга зад нея. Подобно на
всички останали постройки в селото, сградата представляваше комбинация от загорял варовик
от графството и мелничен пясък. Дори и отзад, освен бялата дограма и зелените прозорци,
които бяха пълни с пъстър набор от зимни теменужки, гостилницата не носеше истински
отличителни белези и никакви украшения. Най-съществената ѝ отличителна черта изглеждаше

19. зловещата част от вдлъбнатия шистов покрив, която Сейнт Джеймс искрено се надяваше да не
е над стаята им.
"Е - каза Дебора отново с известно примирение.
Сейнт Джеймс се наведе към нея, обърна я с лице към себе си и я целуна. "Споменах ли, че от
години искам да видя Ланкашир?"
Тя се усмихна на това. "В мечтите ти", отговори тя и слезе от колата.
Той отвори вратата и усети как студеният, влажен въздух го облива като вода, усети дим от гора
и торфени миризми на мокра земя и разлагащи се листа. Той вдигна подсиления си крак и го
удари в калдъръма. По земята нямаше сняг, но замръзване покриваше моравата на това, което
иначе би било сезонна бирена градина. Сега тя беше изоставена, но той си представяше, че
през лятото е пълна с туристи, които идват да се разхождат по тресавищата, да се катерят по
хълмовете и да ловят риба в реката, която чуваше, но не виждаше, шумяща на около трийсет
метра от него. Към нея водеше пътека - той виждаше и нея, тъй като мразовитите й камъни
отразяваха светлините в задната част на гостилницата - и макар че собствеността на
гостилницата явно не включваше реката, в граничната стена беше вградена порта за достъп.
Вратата беше отворена и докато го наблюдаваше, през нея забърза младо момиче, което пъхна
бяла найлонова торба в прекалено големия анорак, който носеше. Той беше неоновооранжев
и въпреки значителния ръст на момичето, висеше до коленете ѝ и привличаше вниманието
към краката ѝ, които бяха обути в огромни, калнозелени кецове.
Тя се стресна, когато видя Дебора и Сейнт Джеймс. Но вместо да бърза покрай тях, тя се
приближи до тях и без церемония или представяне грабна куфара, който Сейнт Джеймс беше
вдигнал от багажника на колата. Надникна вътре и взе и патериците му.
"Ето ви - каза тя, сякаш ги беше търсила край реката. "Малко си закъснял, нали? Нали в
регистъра пишеше, че ще сте тук към четири?"
"Не мисля, че изобщо съм дала някакъв час", отвърна Дебора с известно объркване.
"Самолетът ни кацна чак..."
"Няма значение", каза момичето. "Сега си тук, нали? И има много време до вечерята." Тя
погледна към замъглените долни прозорци на гостилницата, зад които се движеше аморфна
фигура под характерните ярки светлини на кухнята. "Една дума към мъдреците е в реда на
нещата. Пропуснете говеждото бургиньон. Това е името на готвача за задушено месо. Хайде.
Натам."
Тя започна да влачи куфара към задната врата. С куфара в едната ръка и патериците на Сейнт
Джеймс под мишницата тя вървеше с особена, тромава походка, а уелингтоните ѝ редуваха
хлътване и удряне по калдъръма. Изглеждаше, че не остава нищо друго, освен да я последват,
и Сейнт Джеймс и Дебора го направиха, като пресякоха момичето през паркинга, изкачиха
задните стълби и влязоха през задната врата на кръчмата. От нея се стигаше до коридор, от
който се откриваше стая, чиято врата беше обозначена с ръчно изписан надпис "Салон на
обитателите".