2. Съдържание
Пролог
ЧАСТ 1 Лекарят от Базел
1
2
3
4
5
6
7
ЧАСТ 2 Буковата гора
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
ЧАСТ 3 Тилбъри
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13

3. 14
15
16
17
18
19
20
21
22
Бележка на автора
S. У. Пери
ЗНАКЪТ НА ЗМИЯТА
2019
За Лилиан и Вера Джоунс
Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae.
(Това е място, където мъртвите с удоволствие помагат на живите.)
НАДПИС В ОРИГИНАЛНИЯ ТЕАТЪР ПО АНАТОМИЯ В
УНИВЕРСИТЕТА В ПАДУА 1594 Г.
Лекарите са като кралете - те не търпят противоречия.
ДЖОН УЕБСТЪР
Херцогинята на Малфи
1614
Пролог
Тилбъри, Англия. Зима 1591 г.
В сумрака на една безлюдна ноемврийска вечер по брега на Темза,
под мрачните крепостни стени на Тилбъри Форт, бърза таралеж в
изцапана с кал и износена дрипа, отдавна открадната от законния ѝ
собственик. Студеният източен вятър драска с нокти по набъбналата
му бледа плът. Гладът, който го е довел до стесняващата се ивица
чакъл, го гложди отвътре, сякаш иска да се изтръгне от корема му и да
изпълзи сам, за да търси прехрана другаде. Рискува да се изправи
срещу прилива, защото знае място, където стридите са пухкави и

4. добри. В крайна сметка крайбрежието е по-безопасен маршрут,
отколкото да навлезе във вътрешността на страната в настъпващия
мрак.
Целта на пътуването му е малък канал, който навлиза дълбоко в
бреговете на Есекс, пустиня от блато и тръстика, от задънени пътища,
които водят до потоци, където можеш да се удавиш във воняща кал,
преди да стигнеш до "Амин" в края на молитвата "Отче наш". Той знае
това, защото в тази пустош живее, в южната ѝ част, в един разнебитен
лагер на скитници и търговци, напълнен с бедняци и осакатени от
войните в Холандия и с освободени моряци от флота на кралицата.
Реката е с цвета на оловния ковчег, който веднъж е видял, когато е
нахлул в частен параклис, за да се спаси от бурята. Тя е осеяна с
кораби: хойове и флейти от Антверпен и Флашинг, баркентини от
пристанищата на Ханзата в Любек и Хамбург, търговци на кожи от
белите пустини на Москва. С наближаването на нощта те започват да
се разтварят пред очите му като стари монети, хвърлени в стъклено
масло. След себе си оставят само катранена миризма на замазана
дървесина и мъчителен аромат на храна, която се готви в огнищата на
галерите.
Преди да стигне до канала, момчето първо трябва да се изкачи по
голямата желязна верига, която се спуска във водата, стрелата, която
блокира реката, за да не дойдат отново испанците, както през 88-а
година.
Той не желае да прескочи веригата, защото от глада е получил
спазми в стомаха. Би пропълзял под нея, но това би означавало да се
промъкне през басейни с чиста зелена тиня. Затова вместо това
поставя един изтъркан ботуш в хлъзгавата желязна връзка и започва да
се облекчава.
И докато го прави, нещо сред гниещите водорасли, които се
придържат към веригата, се отделя и пада на камъчетата.
Рак! Мъртъв рак.
Смее ли да го изяде? Той е достатъчно гладен. Но от колко време е
там, заклещена сред плевелите и раците? Таралежът знае, че човек
може да умре от лоша храна. Той те кара да се удвоиш като шпрот,
който се пържи в тиган. Той те кара да крещиш. Виждал е как се
случва.
Но гладът го е направил съобразителен. Знае точно какво да прави.
Ще измие рака от калта в най-близкия басейн, ще го помирише дълго
време и ще прецени дали си струва да го разкъса.
Едва когато вдига рака от камъчетата, момчето разбира, че това
изобщо не е рак.
Това е човешка ръка.
ЧАСТ 1

5. Лекарят от Базел
1
Девет месеца по-рано. 23 февруари 1591 г.
Това е ден, създаден за втори шанс, ден, подходящ за изповед, за
покаяние, за признаване на греховете и използване на неочаквания
шанс, даден от Бога, да започнеш отначало. Затихваща буря е оставила
тънки кичури разкъсан черен облак да висят в наситения въздух над
бледия празен свят, който очаква първата мазка на четката. Остава
само да нанесете боята върху платното. Оставете днешния ден да се
изплъзне неизползван и Никълъс Шелби - отпаднал лекар и неохотен
някогашен шпионин - знае, че трябва да се върне в Лондон, не по-
близо до това да приеме новия живот, който му е поднесен толкова
жестоко, отколкото когато си е тръгнал.
Баща му също е усетил това.
Твоята Елинор почина през август миналата година - отбелязва с
опустошително спокойствие старшина Шелби, докато двамата мъже се
крият от последния дъжд в пресата за ябълки във фермата. Сега е
почти март. Седем месеца. Къде беше ти, момче? Къде отиде?
Колко отговор е нужен на един баща? Никълъс се чуди, почти
разтреперан в белия си платнен анцуг. Би ли помогнало да знам, че за
известно време бях зает да се напивам до безпаметност във всяка
кръчма, която можех да намеря и която още не ми беше забранила?
Или че губех всеки свой пациент, защото скоро се разнесе мълвата, че
д-р Шелби буйства в скръбта си като ненормален шалварин? Или че
бях заета да отхвърлям всичко, което бях научила в Кеймбридж -
посещавах го на цена, която едва ли би могла да понесеш - защото
когато дойде времето и Елинор и детето, което носеше, имаха нужда от
него, медицинските ми познания се оказаха малко повече от суеверие?
Или че освен всичко останало е имало убиец, на когото е трябвало да
попреча да убие отново?
Никълъс смята, че има въпроси, които трябва да останат завинаги
без отговор, дори само заради тези, които ги задават.
"Как можа да ни направиш това, момче - да изчезнеш от лицето на
Божията земя по този начин?" - казва баща му, а думите му се носят
под бавното барабанене на умиращия дъжд. "Брат ти се изтощи, докато
търсеше следа от теб в това безбожно място, наречено Лондон. Майка
ти плачеше така, както никога не сме я чували да плаче преди. Не
знаеш ли, че и ние обичахме Елинор?
Никълъс се страхуваше от този момент, откакто се върна в Съфолк и
фермата Шелби. Сега той седи на студения каменен ръб на пресата, с

6. изправен гръб, вдигнал глава, с влажна къдрица жилава черна коса,
която се плъзга по челото му, без да може да се поддаде на желанието
да се свлече, защото синът на съфолкския ерген не е пораснал, за да
повяхва, дори ако тежестта на всичко, което се е случило от последния
ден на Ламас, е почти твърде голяма, за да може да се понесе от
широките му селски рамене. Погнусен от извиненията, които още не
се е опитал да изрече, отначало единственото, което може да си
позволи да каже, е "Знам. Съжалявам.
Стопанинът Шелби рядко е удрял някой от синовете си и изобщо не
е удрял, откакто са пораснали до мъжественост. Но докато се
приближава, Никълъс се чуди дали не е на път да нанесе удар в
отплата за допълнителната болка, която най-малкият е причинил на
семейството с изчезването си. Той долавя тежката, мухлясала миризма
на вълненото палто на баща си, това, което той е носил през зимата,
откакто Никълъс се помни. Боядисано в избледняло сиво, то мирише
така, сякаш е било заровено в кошница със семена през всичките
двадесет и девет години на Никълъс. Но ароматът е странно
успокояващ. Никълъс изпитва непреодолимо желание да протегне ръка
и да се вкопчи в подгъва, сякаш отново е бебе.
Единственият начин, по който мога да си го обясня, е този - казва
той, взирайки се в ръцете си и мислейки как пръстите му, наранени и
загрубели от момчешките лета, когато е помагал при прибирането на
реколтата, изглеждат толкова неподходящи за лечебна работа.
"Представете си, че се събудите една сутрин и откриете, че цялата
мъдрост, натрупана в продължение на петнадесетстотин години на
обработване на земята, вече не работи - че вече не можете да
отглеждате нищо; че не можете да изхранвате семейството си.
"Това се нарича лоша реколта, момче. Случвало се е и преди.
"Точно така! И не можеше да направиш абсолютно нищо по
въпроса, нали?
Никълъс поглежда баща си с навлажнени очи. Той отблъсква
сълзите, уплашен, че ще се разплаче в присъствието на човек, който
винаги е изглеждал имунизиран срещу чувствата. Така беше, когато се
опитах да спася Елинор и детето ни - казва той тънко.
Баща му слага ръка на рамото на сина си. "Познавам те достатъчно
добре, Ник. Щеше да преместиш небето и земята, ако можеше. Но
понякога, момче, Бог иска нещата да се случат по този начин.
Никълъс се засмива жестоко. "О, чувал съм това да се казва и преди.
Знаеш ли, че великият Мартин Лутер - изворът на тази нова религия,
която всички ние трябва да приемем така безпрекословно - ми казва в
своите писания, че Бог е създал жените да умират при раждане! Казва,
че те са предназначени за това! Е, за протокола, няма да имам такова
знание.
Пастор Оликот би казал, че това, което си научил в Кеймбридж, е
Божията мъдрост, разкрита чрез човека - отговаря баща му с

7. предпазливост на изпитото си лице. "Той би казал, че нашият Господ
няма да ни предложи фалшиви лекарства. Би те нарекъл богохулник,
ако предполагаш обратното.
Лекарствата, които се налага да прилага пастор Оликот, отче - казва
Никълъс, като прокарва пръсти през кичурите коса, които дъждът е
сплескал до скалпа му като черни панделки, захвърлени в канавката, -
са за болести на душата, а не на тялото.
"Но ако душата е здрава, не следва ли тялото?
Макар и скромен фермер, човек, който се е научил да пише едва на
четиридесет години, баща му току-що е обобщил накратко сегашното
мислене на Лекарския колеж.
"Така сме мислили в продължение на векове", казва Никълъс. "Това
ни казват книгите: да приведем тялото в равновесие, което да е угодно
на Бога. Те ни съветват да пуснем кръв на пациента от определена част
на тялото му, ако сангвиничният и холеричният хумор не са в
равновесие; да го прочистим, ако меланхоличният хумор потиска
флегматичния; да прочетем цвета на водата му - и винаги да се уверим,
че звездите и планетите са в благоприятно разположение, преди да
направим каквото и да било от тези действия. След това представете
сметката. И ако всичко се обърка, кажете, че това е било по волята на
Бога или че звездите са били неблагоприятни.
Баща му коленичи и гледа сина си в очите със стоическото приемане
на цикъла на живота и смъртта, на надеждата и разочарованието, което
трябва да научи човек, който разчита на непостоянството на земята, за
да оцелее. Лицето му изглежда издълбано от дъб. Ти си едва на
петдесет години, мисли си Никълъс, но изглеждаш като старец. Дали е
от труда? Или моите действия са те състарили? Той се задоволява с
това, което майка му и снаха му Фейт винаги са твърдели:
изкореняването на земята кара мъжете от Шелби да изглеждат по-
възрастни от годините си.
Слушай ме, момче - казва баща му с изненадващо нежна усмивка,
която изглежда не на място на толкова изпитано лице. Три пъти през
живота си съм чувал пастор Оликот да ми казва, че трябва да забравя
религията си и да вярвам в друга. Всяка неделя - до
четиринайсетгодишната ми възраст - той ми казваше, че папата е
прекрасен християнин и че за да получа духовно образование, трябва
да изучавам картините на светците в църквата "Света Мария"...
Никълъс се чуди какво общо има тази изветряла каменна саксонска
барака, където семейство Шелби вече има собствена пейка почти на
една ръка разстояние от олтара, с настоящата му агония; но отдавна е
научил, че когато баща му започне една от проповедите си, най-добре е
да не го прекъсва.
Баща му продължава. "Тогава една неделя, малко след смъртта на
крал Хенри, чувам пастор Оликот да обявява: "Крал Едуард казва, че
папата е Антихрист!". Е, можеше да ме повалиш с перо. След

8. проповедта пастор Оликот подаде на нас, момчетата, кофа с белина. С
едната си ръка той прави жест на рисуване, а юмрукът му е свит.
"Закрийте тези картини на светци - нарежда старият Оликот, - защото
сега те са еретични!".
Откакто се помни, Николас се взира в гладките стени на църквата
"Света Мария" всяка неделя, обикновено с огромно отегчение. Никога
не му е хрумвало, че баща му е бил един от тези, които са извършили
избелването.
Мога да ви кажа, че на нас момчетата ни отне цяла вечност - казва
старшина Шелби. "Но следващото нещо, което знам - по времето,
когато се присламчвах към майка ти - е, че пастор Оликот обявява, че
Едуард е мъртъв, Мери е кралица, а папата отново е наш отец в
Христа. Представете си го!
Никълъс се отдава на баща си и си представя.
'"Смени молитвеника!" - казва Оликот. "Извадете отново хорските
паравани" - бяхме ги скрили в плевнята на Джед Стрелсмит.
"Изчистете белината! Епископите, които ни накараха да изрисуваме
тези светци, сега са еретици и трябва да горят за това!". Йемен Шелби
въздъхва, сякаш цялата тази променлива теология е отвъд разбирането
на един прост човек. "Честно казано, Ник, когато махнахме белината,
се изненадах, че тези картини са оцелели. Но те оцеляха. Упорити
гадове, тези католически светци. Не издържаха, разбира се. Едва пет
години по-късно Кървавата Мери е мъртва, всички пеем осанни за
кралица Елизабет, а папата отново е лизач на задници на дявола. И
какво проповядва старият Оликот?
"Донесете белилото?
Баща му кимва. "Точно така. Искам да ти кажа следното: никога
няма такова нещо като сигурност, момче. Може би на онзи свят, но не и
в този. Така че не се тревожи за това дали старият ти баща ще се
справи, когато умният му лекарски син изпадне в криза на вярата.
Защото това, което наистина ни наскърбява, Ник - това, което наистина
ни кара да плачем - е, че когато светът ти се обърна с главата надолу,
когато имаше най-голяма нужда от нас, ти не се прибра у дома".
За миг се чува само бавното капене на вода върху притискащия
камък. След това Никълъс е в прегръдките на баща си, гръдният му
кош се повдига като на давещ се човек и ридае с детското недоумение
от неоправданото нараняване.
Навън дъждът започва да стихва. Старите сламени къщи на
Барнторп започват да придобиват своите новородени, по-остри форми.
Когато двамата мъже се връщат във фермата на Шелби, Никълъс се
чувства някак по-лек. Със сигурност е по-решителен. Изповедта му е
подействала добре - дори и да е само частична изповед.
Защото има още нещо, което Никълъс не е признал на баща си. Той
не е казал на ерген Шелби, че част от сина му - малка част, но дори и

9. най-малкият рак може да предвещава по-голяма инфекция - сега
принадлежи на някой си Робърт Сесил.
"Внимавай, Нед. Майстор Никълъс не е тук, за да ти подложи
костите, ако паднеш!
Бианка Мертън хваща стълбата с две ръце, като оставя тежестта си
да се стовари върху левия ѝ крак, който е стъпил здраво на най-
долното стъпало. Над нея Нед Монктън се поклаща несигурно, като се
навежда над алеята. Прилича на мечка, която се е изкачила на върха на
махалата и се е заклещила там. Проклинайки, той се опитва да закрепи
новоизработената дъска до знака на Джакдаун. Отнема му няколко
минути и излишни ругатни, но не след дълго новият транспарант е на
мястото си: еднорогът и папагалът се поклащат един до друг от вятъра.
Саутуърк вече има таверна и аптека в едно. На едно и също място
можеш да забравиш за премеждията си с четвърт нокдаун и да си
купиш колеуорт и хартхорн за последвалия махмурлук.
Не е ли хубава гледка? - казва Роуз, прислужницата на Бианка,
докато се любува на сцената - макар че за Бианка не е ясно дали става
дума за знака на аптеката или за гледката на огромните мускулести
крака на Нед, увити около стълбата.
Бих искала да мога да видя лицата на гилдията на производителите
на хранителни стоки, когато подписаха лиценза ми - казва Бианка,
отмятайки гордата си тъмна коса от челото си. "Опитват се да ме
закрият още от деня, в който пристигнах. А сега съм законна! Кой би
могъл да си го представи? Бианка Мертън от "Джакдаун", лицензиран
аптекар!
Каквито и да са лечебните ѝ таланти, Бианка е малко вероятна
собственичка на кръчма. Тя е стройна, с тясно, момчешко лице,
увенчано със следа от вдовишки връх, и с необикновено кехлибарени
очи, които блестят със злокобна прямота. Родена от майка италианка и
баща англичанин, кожата ѝ все още има здравословен блясък, напоен
от венецианското слънце, въпреки всичко, което три години в Саутуърк
са ѝ причинили.
Жалко, че някой не е тук, за да я види - казва Роуз, пухкава, весела
млада жена с грива като заплетена плетка. Как се е справил? Мислех,
че не се съобразява с лекарите в хубавия им колеж на улица
"Найтридър".
Поискал е услуга, Роуз - казва язвително Бианка. И по-нататък тя не
иска да отиде. Спомените за ужаса, който двамата с Никълъс са
преживели заедно, са все още твърде сурови. Преди той да замине за
Съфолк, за да се помири със семейството си, те почти не са говорили
за това помежду си, камо ли с външни хора. Кошмарите все още я
спохождат, макар и вече по-рядко. Когато се появяват, те са ужасяващо
верни. Отново се връща на онова гнусно място дълбоко в земята и
усеща как плътта ѝ се напряга в очакване на изтеглянето на скалпела.
Утешава се със съзнанието, че повече тела няма да бъдат изхвърлени

10. на Банксайд. Човекът, който ги е хвърлил в реката, е получил
справедливото си възнаграждение благодарение на д-р Никълъс
Шелби, който идва при нея като талисман от същата тази река.
Тя се чуди какво ли прави Никълъс сега. Примирил ли се е със
семейството си? Призраците на жена му и детето му все още ли го
преследват? Ще се върне ли в Банксайд, както е обещал? И как ще се
почувства тя към него, ако той го направи?
Той е толкова различен от мъжете, които тя е познавала в Падуа.
Синът на ерген от дивия Съфолк, който е намерил интелектуален
кураж да се бори с натрапчивата ръка на традицията по време на
обучението си по медицина, е толкова различен от модно облечения
либертино, колкото тя може да си представи. Тя се самообвинява за
внезапния, неочакван прилив на ревност, който идва, когато разбере
колко способен на любов е Никълъс въпреки твърдите си корени. Тя си
мисли, че би било много по-добре, ако той можеше да посвети тази
любов на живите, а не на мъртвите.
Замислите ѝ са прекъснати от подметката на ботуша на Нед върху
ръката ѝ, докато той слиза по стълбата.
"Божия милост!" - извиква тя, изтръгва ръката си и я разтърсва
енергично. "Внимавай къде си слагаш краката, тромава биволска глава!
Улавяйки се, че използва гласовата валута на лондонските улици, тя се
усмихва. Мисли си, че скоро ще съм изгубила този акцент, който
Никълъс казва, че чува в гласа ми винаги, когато се разкрещя. Скоро
ще бъда англичанка като Роуз.
Нед Монктън, току-що навършил двайсет и една години, построен
като великата Мери Роуз на крал Хенри - и също толкова склонен да се
преобърне, ако през отворения порт се влее твърде много течност - се
връща на земята. Той се почесва по огнената си кестенява коса и удря
корема си с големите си юмруци. Ето сега, госпожо - казва той,
гледайки към двата знака, - не могат да надминат това в "Турската
глава" или "Добрият съпруг", а?
Ти си го закачил с главата надолу - казва Роуз.
И само за миг Нед се вцепенява.
Те са странна двойка. Роуз е неуправляема като чувал с диви
мартеници. Нейната представа за свободно време е да отиде до
Тибърн, за да гледа едно добро обесване. Нед е бил надзирател от
болницата "Сейнт Томас", която се намира на улица "Крадци".
Усмихвайки се, Бианка си спомня твърдото убеждение на майка си:
винаги има някой за някого.
Хубаво е да видиш Нед сега на земята, мисли си тя, вместо дълбоко
в болничната крипта, заобиколен от мъртъвци. Той дори е върнал
малко цвят в лицето си. Откакто Никълъс замина за Съфолк, Нед зае
мястото си на помощник и главен метач на Джакдау. Оттогава не е
имало нито една разлята в гнева си кана. А с Роуз до себе си той
започва да се възстановява малко от това, което сполетя младия

11. Джейкъб, по-малкия му брат, чиято смърт даде на Никълъс първата
следа в издирването на човека, когото всички сега описват - с
приглушени гласове, в които все още се усеща ехото на ужаса - като
"месаря от Банксайд".
Бианка отново поглежда към двата знака, а в гърдите ѝ се появява
удовлетворение. В нея се заражда предпазливо задоволство. Тя маха
щастливо на хонорар от млади адвокати - измисленото събирателно
съществително се изплъзва в главата ѝ, без да иска. Те са дошли от
другата страна на моста заради яхниите и боевете с петли. Ще имат
късмет да се върнат в Линкълн Ин с маркуча, който са си сложили тази
сутрин. Тя приема тромавите им, нецензурни отговори като предплата
и ги насочва към входа на "Джакдау".
И тогава момчето от чешмата, Тимъти, се спуска по алеята. Във
вълнението от вдигането на табелата на аптеката тя почти е забравила,
че го е изпратила до Cutler's Yard, за да плати на производителя на
табелата.
"Милостиви, млади Тимоти, каква е тревогата?
Водачите казват, че утре в басейна ще хвърли котва нова баржа -
казва той задъхано. "Тя ще дойде от Хоуп Рийч по време на сутрешния
прилив. Четири мачти! Той вдига съответните пръсти, за да покаже
колко е чудно това. "Представете си: четири!
За жителите на Саутварк новопристигналият кораб е като току-що
убит труп за вълк. Има провизии, които трябва да се попълнят два
пъти по-скъпо от обичайното; матраци с гъше перо за мъжете, които са
прекарали месеци в спане върху солени дъски; предсказуема
несигурност на краката, която прави вдигането на чантата много по-
лесно; отдушник за желанията, които досега са били задоволявани
само поединично. Така е било, откакто римляните са били тук, и
Бианка Мертън не смята да се откаже от тази възможност.
"От кой щат е тя? Казват ли?" - пита тя, като взема предвид превода
в уравнението - френските и испанските моряци отделят по-малко
време за сервиране, отколкото тези от Московия, а маврите изобщо не
приемат напитки.
Венеция - казва Тимотей нетърпеливо, без ни най-малко да разбира
колко много прах е на път да запали. "Тя е Сирена ди Венеция.
Това е денят след историята с белята. Тъй като е сряда, е пазарен
ден и Уудбридж е по-оживен, отколкото Никълъс си спомня. Добре
облечени търговци на вълна, тъкачи, кожари и шивачи се блъскат един
друг в сянката на сесийната палата като моряци по време на буря.
Холандски бежанци от войната в Ниските земи, със солидни, нацупени
лица, се поздравяват широко и надуват дългите си глинени тръби. В
ареста на Пазарния хълм ругателите, обичайните пияници и други
нарушители на мира на кралицата гледат с мрачно примирение.
След като каруците са поставени, Никълъс има много малко работа.
Баща му, усетил безпокойството му, казва: "Махай се, момче! Намери

12. си спокойствие, където пожелаеш.
"Сигурен ли си?
"Когато в семейството има лекар, ще си помислят, че искам да ги
ограбя. Това е добронамерено, но в думите на старшината Шелби има
зрънце истина.
Без истинска цел в стъпките си Никълъс се отправя надолу към
реката.
След като години наред е помагал на баща си да разпръсква семена
по разораните ниви, при ходене раменете му се люлеят като на моряк.
В Кеймбридж синовете на джентълмените го приемат за нахалник и го
бият за това - до деня, в който забравя мястото си и счупва китката на
малолетен баронет в очакване.
Преди да стигне до подножието на Пазарния хълм, го спират
познати поне половин дузина пъти. Те отбелязват, че е напълнял; че е
отслабнал; че изглежда по-млад без брада; че изглежда по-стар.
Всъщност той знае точно на какво прилича: син на ерген - притежаващ
всички предишни груби черти. Човекът-медик, прекарал едно лято в
Холандия като хирург на протестантската армия на Оранския дом, или
лондонският лекар, е някой съвсем друг. Никой от тях не пита защо се
е върнал. Никой от тях не го пита за Елинор, макар че той вижда
въпроса достатъчно ясно в очите им.
Покрай кея малките коли, пътуващи за Лондон, се зареждат със
сирене и масло. Шотландските солници и суфолкските кораби за
херинга разтоварват стоката си на бъчви. От малката
корабостроителница до него достига мирис на смола и прясно
разпилян дървен материал. Спомня си, че точно от този кей е заминал
за Холандия, а мастилото върху дипломата му за медицина едва е
изсъхнало. Доновете убиват невинни протестанти в леглата им -
обясни той на Елеонора, когато ѝ съобщи за намерението си, а главата
му кипеше от идеалистична ярост заради това, което испанците
правеха с добрите холандски протестанти отвъд морето. Сър Уилям
Хейтън е събрал рота, която да помогне на Оранжевия дом в
справедливия им бунт. Те се нуждаят от хирург. Реакцията ѝ го изуми.
Вместо възхищение имаше само хладнокръвен гняв. По-късно той
разбра, че тя е приела помпозните му думи за дълг и отговорност като
знак, че той е размислил за сватбата. Сега я усеща как стои до него в
деня, в който "Добрата Мадлен" отплава, отказва да плаче, приема
сбогуването му с престорено безразличие, с решителна челюст.
Спомня си, че в този ден имаше и други, които се разделяха с
любимите си хора. Самият сър Уилям Хайтън - кротка белокоса душа,
която отдавна се беше оттеглила от оръжейната професия - беше
дошъл да пожелае късмет на компанията, която носеше неговото име.
Постарал се е да се ръкува с всички - от новия командир до най-
нископоставения новобранец. Зад усмивката му нещо в лицето на сър
Уилям, някаква тъга, която той не можеше да скрие, подсказваше на

13. Николас, че предстои изпитание - изпитание, което щеше да се
превърне в кървава подигравка с цялата им шумна, невинна
самоувереност.
И той се оказа прав. В рамките на един месец дузина от тях бяха
мъртви. До зимата още няколко се бяха върнали в Англия осакатени,
осъдени да се скитат по откритите пътища и да просят милостиня,
защото Оранският дом някак си бе пропуснал да изплати обещаната
награда. На тези, които бяха останали в Холандия - включително и на
Никълъс - единственото, което ги беше предпазило от това да се
превърнат в тълпа отчаяни, гладуващи бегълци - или, още по-лошо, в
испански пленници - беше желязната воля и изключителната смелост
на човека, който беше заел мястото на сър Уилям начело на групата:
неговият зет, сър Джошуа Уайлд.
В онзи ден на кея имаше и трета фигура, спомня си сега Никълъс:
Синът на сър Джошуа, Самуел. Той си спомня тънкото, бледо момче
със светла коса и притеснено лице. Момчето толкова много искало да
последва баща си, но младостта и слабият му характер не позволявали
това. Не си могъл да знаеш, Самюъл - казва гласът в главата на
Никълъс, докато гледа оловната равнина на устието, - но си имал
повече късмет от много от онези смели момчета, с които - макар да си
бил още дете - така горещо си искал да си размениш местата.
По прищявка Никълъс напуска кея и тръгва по пътеката покрай
брега. Знае накъде отива, макар че все още не иска да си го признае.
Само ще хвърля един бърз поглед от брега на реката, това е всичко...
Ще видя дали къщата отговаря на паметта ми... Не може да навреди...
Сивият простор на устието на реката прорязва равнинната
безрадост по време на змиевидното си пътуване към морето. Той
долавя познатия мирис на приливната кал от вятъра. Напомня му
миризмата на наводнени гробове.
И ето го: скромно, но изящно имение със сламени стени,
отдръпнато от залива, добре пасирана морава, спускаща се към
тръстиково корито и частен кей - домът на сър Джошуа Уайлд в
Съфолк. Мястото, което той предпочита пред семейното имение в
Глостършир, защото тук, в Съфолк, няма болнав Самюъл, който да му
напомня, че няма здрав наследник, на когото да повери наследството
на сър Уилям Хайтън.
За миг Никълъс си мисли, че се е върнал назад във времето.
Картината е почти точно такава, каквато си я спомня, дори до около
трийсетте момчета - сред тях има и тънка прослойка от по-възрастни
мъже - които са приседнали в очакване в полукръг на тревата. А в
центъра им, застанал така, сякаш току-що е пробил пробойна в
крепостна стена, е свирепото брадато респектиращо лице на самия сър
Джошуа; може би малко по-възрастен, с няколко бръчки повече около
очите от постоянната черна гримаса, точките на жартиера му са

14. опънати малко по-тясно около корема, но несъмнено същият безумно
забит чук на еретик.
Ако Никълъс вярваше в призраци - както правят всички правоверни
хора, - щеше да си помисли, че точно това са тези фигури - призраци
от миналото. Но той чува гласа на сър Джошуа толкова ясен и реален,
колкото и размяната на мнения на Маркет Хил, и разбира, че е
попаднал на поредната рота в подготовката за войната в Нидерландия -
война, която бушува вече повече от двадесет години и няма видими
признаци да приключи.
Средностатистическият ви дон се ражда с кърваво сърце - казва сър
Джошуа на очарованата компания. "Той пие клане с млякото на майка
си. Той няма място на цивилизованата земя. Вашата божествена задача
ще бъде да изтръгнете това сърце от мръсното му, богохулно тяло с
голи ръце, ако трябва!
В отговор се надига възторжен вик, макар че, доколкото Никълъс
може да съди по сериозните лица, най-близкото, до което тези момчета
са стигали, е да хванат коняк за гърнето.
И тогава сър Джошуа се вцепенява, когато забелязва, че Николас го
наблюдава от пътеката. Бавна усмивка се промъква през огромната
зеленина около лицето му. Тя напомня на Никълъс за стар дънер, който
бавно се разтваря, след като острието на брадвата е свършило работата
си. "Божия кръв! Както Христос е моят спасител - вижте какво донесе
вятърът!" - избухва той и с едната си облечена в кожа ръка дава знак на
Никълъс да пристъпи напред. "Това, прекрасни момчета, е д-р Ник
Шелби. Дойде с нас в Гелдерланд през 87-ма година. Когато се
присъедини, беше малък като селска девойка. Най-добрият проклет
хирург в цялата Оранжева армия, когато напусна. Почти толкова добър,
колкото онзи мошеник Паре, а той беше французин, така че не се брои.
Когато юмрукът на сър Джошуа се свива около собствената му
предложена ръка, помпайки тревожно ръката му, Никълъс предлага
смутена усмивка на обърнатите лица. Никога не е смятал, че Джошуа
Уайлд е лесен за харесване човек. Но знае много добре, че както всеки
друг завърнал се от ротата на сър Уилям Хайтън, дължи живота си на
сър Джошуа. Чуди се колко ли от тези нетърпеливи другари ще доведе
благополучно у дома.
С поредния залп от смразяващи кръвта клетви, изстрелян към
испанците, Уайлд инструктира новобранците си да се заемат с
подготовката си и настоява Никълъс да сподели с него една кана в
къщата.
Навлизайки в сенките на залата, Никълъс открива, че пътят е почти
преграден от планина от сандъци и чували, съдържащи необходимото
за удобен поход: щайги с малмзи, матраци и калай, полирани
платовидни доспехи, стойки за мускети с мачле. Един слуга е изпратен
и бърза да се върне със сладък рейнски в сребърни чаши.

15. Сигурно не сте на практика тук, в Съфолк - казва сър Джошуа,
докато пият. В тези краища все още се обръщат към магията и мъдрите
жени.
Какво мога да му кажа, чуди се Никълъс, докато усеща как стомахът
му се свива; как да обясня какво съм преживял на човек, който смята,
че скръбта може да се преодолее с бърза молитва и вдигане на тост за
мъртвите?
След като се върнах - започва несигурно той, - започнах да
практикувам в Лондон, но...
Сър Джошуа - който провежда наблюденията така, както щурмува
силно защитени бастиони: безмилостно - не изчаква Никълъс да
довърши отговора си. Вече сте женен? - пита той направо. "Синове?
Здрави синове?
"За съжаление, не.
"Не се бави твърде дълго, момче. Най-голямото премеждие в живота
ми е да нямам здрав син", казва му сър Джошуа и за миг Николас
пожелава да остане с баща си до сесийната палата.
Мислех, че все още си в Ниските земи - казва Никълъс, надявайки
се Уайлд да не забележи колко умерено пие виното си.
"Взех си отпуск за погребението на сър Уилям и за да събера нови
доброволци".
Сър Уилям - мъртъв? Никълъс вижда беловласия сър Уилям Хайтън,
застрелян в един последен, необмислен поход срещу испанците.
"В леглото си. Треска от четиринайсетгодишна възраст, или поне
така каза лекарят. Сър Джошуа вдига чаша, за да вдигне тост за
покойния си тъст. "За един достойно изживян живот.
Никълъс потвърждава тоста и отпива малка глътка вино.
Рейнският език не е на ниво? - пита сър Джошуа странно.
"Отлично е. Само че сега не супирам толкова много, не и след като...
- Никълъс прави пауза, решавайки, че има някои неща, които Джошуа
Уайлд не трябва да знае. А синът ти? Как се справя Самуел?
Сър Джошуа се взира в чашата си, сякаш очаква да открие отговора,
изписан в утайката на виното. "Не ме бъркайте, Ник. Винаги съм
изпитвал дълбока любов към момчето. Устата му се изкривява от зле
прикрита вина. Но трябва да си призная, че да бъда дълго в негово
присъствие ме притеснява дълбоко. Болестта му е обида за човек като
мен. Упрек от Бога. Той разперва ръце, сякаш търси съчувствие.
"Семейство Уайлд получи първите си отличия в Креси. От този ден
нататък ние сме воини, всеки един от нас. Защо добрият Господ реши
да възнагради заслугите ми към Него с наследник, който страда от
болестта на падането - е, сигурно съм се обидил по някакъв начин.
Може би смята, че все още не съм избил достатъчно еретици за Него".
Уайлд отпива дълбока глътка рейнско, сякаш е лекарство. "Правя
всичко възможно за Самуел. Той не е сам. Грижа се да има компания -
другари.

16. "Другари?
"Той не може да се смесва с момчетата от селото, разбирате ли. Те
му се подиграват. Казват, че е обладан от дяволи.
"Това казват много невежи хора за болестта на падането.
"Младият Танър Бел е с него. Дошъл е от имението Havington -
казва Уайлд. После забелязва празния поглед на Никълъс. "Танър - по-
малкият брат на Дорни. Сигурно си спомняш Дорни Бел.
Никълъс си спомня Дорни твърде добре - фасул с измачкан
стоманен нагръдник, който го правеше да изглежда като стойка, на
която се окачват бронежилетки. Той си спомня способността на
селското момче Дорни да разсмива компанията дори в най-лошия
холандски дъжд. Но нито нагръдникът, нито хуморът са спасили
Дорни Бел. Той умира в ръцете на Никълъс на деветнадесетия си
рожден ден с испанска сачма, забита в гръбнака му.
Наистина трябва да съм благодарен, че Самуел все още е жив - казва
Уайлд и се смее виновно. "Имаше лекари, които ми казваха, че никога
няма да види петнайсет лета".
"Болестта на падането е наистина жестока болест, сър Джошуа.
"Сега той е толкова слаб, колкото беше майка му, а тя беше едва
седемнадесетгодишна, когато умря. Ако беше по-здрава, може би
щеше да преживее раждането.
"Тогава може би все още има надежда. Никълъс се опитва да не се
измъчва от очевидното бездушие на Уайлд.
"О, има много надежда, според новия лекар, когото жена ми е
ангажирала.
Очите на Никълъс се разширяват. "Ти си се оженил повторно?
Изабел - обяснява Уайлд, виждайки изненадата по лицето на госта
си. "Сключихме брак в Утрехт миналата година.
Тя е холандка?
"Англичанка до дупка. Тя е от Лоуел. Той се намръщва, сякаш родът
му убягва. "Аз самият не ги познавам. Но е достатъчно красива. И
млада. Би трябвало да се размножава добре.
Простете ми - усмихва се Николас, - но никога не съм си мислил, че
сте от ухажващите. Мислех, че в сърцето ти няма място за нищо друго,
освен за убиване на испанци.
"Няма и да има, Ник. Но може би тя ще ми роди наследник - човек с
подходяща конституция, който да се заеме с тази работа, когато,
подобно на сър Уилям, остарея и вече няма да мога да владея меча.
"Как се запознахте? Никълъс пита, твърде щастлив, че може да
отклони разговора от собствената си брачна история.
"Тя ме потърси.
Уайлд никога не е изглеждал на Никълъс като вероятна жертва на
опортюнистична жена, колкото и красива да е тя.
Тя е чувала за репутацията ми! казва сър Джошуа, за да изясни
нещата. Той се навежда напред, докато брадата му не се доближава до

17. лицето на Никълъс, и добавя със заговорнически шепот: - Закле се, че
няма да има друг съпруг освен християнски рицар, който знае дълга си
към новата религия. Какво трябваше да направя аз? Не мога да родя
наследник на името Уайлд от някоя обикновена проститутка от Хоген-
Моген, нали?
Не. Не, разбира се, че не - отговаря Никълъс, почти изгубил ума и
дума. "Лейди Уайлд тук ли е или все още е в Холандия?
"Тя е в Клийвли. Грижи се за Самюъл. Преместила го е там от
семейство Хейтингтън.
Докато сър Джошуа отпива поредната глътка вино, Никълъс
забелязва, че в дълбоките му очи внезапно се е появил хитър блясък.
"Христова кръв! Кълна се, че на днешната ни среща имаше
ръкополагане, Ник. Ще бъда проклет, ако не беше. Още час и щях да
съм на борда на "Мадлен". Тя е в реката и в този момент приема
провизии. Известно време гледа мълчаливо Никълъс, после навежда
глава в размисъл. "Зает ли сте в момента?
"Зает?
"Процъфтяваща практика? Много пациенти? Не мога да повярвам,
че човек с твоите умения не може да си намери работа.
Никълъс свива рамене. "Честно казано, не ми се получава. Беше
трудна година...
Тогава можеш да ми направиш услуга.
"Мога?
"Този нов лекар, който Изабел ми наложи, е за Самюел. Тя е много
увлечена по него. Казва, че може да прави чудеса.
"Това е опасно твърдение, сър Джошуа.
"Скромно, от моя опит с лекарите, Ник. Разбира се, спестявайки
присъствието ти.
"Как се казва той? Може би съм чувал за него.
"Аркампора. Швейцарец е.
Николас поклаща глава и се опитва да не изглежда прекалено
скептичен. "Страхувам се, че не ми е известно това име.
"Срещал съм го само веднъж, в Холандия - когато Изабел ми го
доведе. Каза ми, че е учил в Базел. Кълнеше се в живота си, че може да
излекува болестта на Самуел.
"Не искам да разбивам надеждите ви, сър Джошуа, но от всичко,
което съм чел, болестта на падането не се поддава на никаква трайна
терапия. Надявам се, че този човек не е шарлатанин. Опасявам се, че те
са толкова разпространени, колкото и плевелите, и също толкова
упорити.
"Тогава ме успокойте.
"Как?
"Посетете Клийвли. Дайте ми честното си мнение.
"Аз?

18. "Виждал съм те в избрания от теб труд, Ник. Както казах на моите
хулигани там, ти си най-добрият проклет лекар, когото познавам. Ще
ми направиш не малка услуга.
Страхувам се, че трябва да ви кажа нещо, сър Джошуа... - започна
Никълъс.
Но Уайлд го прекъсва с махване на ръка. "Ще платя вашите
лондонски цени, Ник - не се страхувайте по този въпрос. Ако този
Аркампора е толкова добър, колкото твърди, ще бъда спокоен. А ако
не, тогава кесията ми ще стане още по-тежка заради твоето откритие -
този човек ми струва откуп за граф.
Никълъс няма никакво желание да се заплете в шипките на
отношенията на Джошуа Уайлд с болния му син, който явно толкова го
разочарова. Но той си спомня изражението на лицето на Самюъл в
онзи ден на кея в Уудбридж: отчаяното желание да угоди на един
несравним баща. А и безспорно парите са му нужни - в момента той
няма никакви средства за препитание. Смята, че те могат да му
помогнат, докато се пазари с управителя на "Сейнт Томас" на
Банксайд; опитва се да си върне старото място като лекар на непълно
работно време за бедните в Саутуърк - по шилинг на сеанс и всички
изкълчвания, счупвания и хернии, които можеш да лекуваш. Той е
добър в практическата медицина. За астрологията, четенето на писма и
догмите няма време. Освен това, ако не беше сър Джошуа Уайлд,
неговите собствени кости може би и сега щяха да мулчират някой
запустял холандски полян.
Така че Никълъс приема поръчката - макар и не съвсем с
удоволствие. В края на краищата тя изглежда малка цена в замяна на
двете ценни години, които храбростта на Уайлд в Холандия му
позволява да сподели с Елинор.
2
Глостършир. На следващата сутрин
"Намали скоростта, ти, глупав негър! За какво бързаш? Ще имаме
късмет да хванем една пъстърва толкова рано през сезона.
На фона на вятъра Самюъл Уайлд едва регистрира задъхания вик
някъде зад гърба си. Достигайки върха на хълма, високо над малкото
селце Клийвли, той си позволява за миг да си представи, че е
единствената жива човешка душа на земята: един нов Адам, неопетнен
от греха. С една-единствена мисъл той разтваря народите на Англия,
разположена пред него. Двамата му спътници - едното високо момче с
деликатни, въпросителни очи, а другото - палава препълнена опаковка
на младежки бунтар - моментално са отнесени. Както и селските
момчета, които хвърлят камъни по него и го наричат "познат на
Луцифер". И той не спира дотук. Само едно щракване на пръстите му

19. и вече няма нито кралица Елизабет, нито папа, нито Филип Испански.
Няма лордове и дами. Дори баща му, който така или иначе предпочита
далечна Холандия пред компанията на неудовлетворения си син. С
един замах на въображението му всички те са отнесени. Остава само
той - Самуел Уайлд - и песните, които Бог му пее, когато светлината в
главата му стане твърде ярка, за да я понесе.
От високата си гледна точка му е лесно да си представи този
ненаселен свят. Той вижда чак до далечния хоризонт и хълмовете
Малвърн, които пазят пътя към дивия Уелс. В полетата под него
воловете прокарват първите остриета за сезона през твърдата земя, за
да засеят постниците. След тях се носят ята птици, които търсят сочни
червеи. Овчарниците изглеждат като малки бели облачета, паднали на
земята от студено, кристално синьо небе. Потъва в студената трева, за
да облекчи болките в краката си, и слага пакета с хляб и сирене, увити
в кърпа, за да бъдат изядени, докато триото лови риба. Пръстите на
ръцете му, без ръкавици, които вече са малко по-сини, са дълги и
нежни. Самуел работи неуморно, за да ги запази неподвижни. Ако
започнат да изтръпват, това е сигурен знак, че предстои поредният му
пристъп - знак, че Бог ще го посрами за пореден път за греховете,
които не помни да е извършил.
Но светът, който Самуил е сътворил, не е съвсем празен. Някъде на
ръба му има тъмна сянка. Той все още не е много сигурен какво да
прави със сянката. Дали тя заплашва с бедствие? Или пък е знак, че
един ден скоро той ще бъде същият като двамата си спътници, Фини и
Танер: сътворен наново, неопетнен, като Адам от въображението му.
Син, когото бащата може да обича.
Сянката е професор Аркампора. Аркампора, със странния си акцент
и ястребов профил, с отстъпващата си коса, с носа си, подобен на нож,
и с изпъкналата си брадичка, завършваща с острието на копието на
строго подстригана брада, тъмна като струя и пронизана от сребърни
искри. Аркампора, винаги облечен в черната си лекарска рокля, която
го кара да изглежда като магьосник, излязъл направо от страниците на
Стария завет. Някъде дълбоко в Самуил започва да свети последното
зрънце надежда: може би този път ще е различно. Може би този път,
след шествието от строги лекари, които баща му е изпратил да го
лекуват - и за да облекчи собствената си съвест, - този, макар и да
изглежда ужасяващ, може наистина да донесе със себе си изцеление.
Самуел открива, че необикновеният д-р Аркампора не работи сам.
От подслушаните откъслечни разговори между лекаря и мащехата му
той научава, че има и други хора, които са загрижени за здравето му.
Кои са тези хора, не се разкрива. Всичко, което Самуил знае, е, че те са
братя и живеят отвъд тясното море. Очевидно в Нидерландия за тях е
по-безопасно, отколкото в Англия, макар че ако това е така, Самуел се
чуди защо баща му е толкова зает да се бие там. Но тези братя
очевидно знаят за Самуел. И много скоро някой ще пристигне в

20. Англия от тяхно име, за да провери ефикасността на работата на д-р
Аркампора.
Погледни го, Танер - загледан в пространството, сякаш очаква да
шпионира Всемогъщия, който му намига иззад облака.
Фини, по-високото момче с широко отворени очи, които сякаш са
застинали в постоянен озадачен поглед, оставя трите въдици, които е
носил нагоре по хълма, отмята настрани стръковете кафява коса, които
вятърът е разрошил по челото му, и се обръща към приятеля си. Той е
на същата възраст като Танър Бел - шестнайсет години, но му липсва
търпението, което спира бунтарството на Танър да не потъва понякога
в младежки дребни жестокости. Казвам ти честно, Танър, ако тук горе
го сполети някое от неговите падания, може да се измъкне обратно в
Клийвли по корем като малък задник, какъвто е. На Фини не му е
лесно да се грижи за Самюъл Уайлд.
Остави го да си мисли - отвръща Танер. "Той не вреди на никого.
Йезуити - казва отчаяно Фини, - нека видя Саутварк и театъра още
веднъж, преди да умра от скука в тази пустиня!
Обикновено мога да разбера кога едно от неговите падения е на път
- казва Танер Бел. "Той става все така с ястребов поглед. В момента
просто се наслаждава на гледката. Повярвай ми.
Фини и Танер Бел гледат към млада върба на момче, приблизително
на тяхната възраст. Той е висок, леко прегърбен, с млечна кожа и
широки очи, с тънка коса с цвят на ранна царевица. Вратът му
изглежда още по-тънък заради увития около него шал. Облечен е в
палто от тъмночервен плат, за да се предпази от студения вятър, и
високи ботуши с връзки, за да поддържат глезените му по време на
разходка.
Но какво ще стане, ако тук получи един от своите пристъпи - лош? -
пита Фини. "Какво ще стане, ако дяволът го нападне? Удобна ли ти е
тази идея, Танер: ние, той и Дяволът, всички сами тук, на върха на
хълма?
Случвало се е и преди - казва Танър Бел и свива рамене, като
пристяга ръкавите на лошо прилепналото си кафяво палто върху
пухкавите си рамене. "В началото е страшно, но се свиква.
Като се има предвид, че на Фини е платено в монети, за да бъде тук,
Танър Бел се смята за единствения истински приятел на Самюъл.
Вероятно някога е имал. Докато сър Джошуа Уайлд прекарваше голяма
част от последните шестнадесет години в Холандия, където се биеше
рамо до рамо с папата, Танър беше придружител на сина му в
имението Хейтън, където Самюъл беше поверен на грижите на баба си
и дядо си, сър Уилям и лейди Мърси Хейтън.
Не знам как го понасяш - пренебрежително казва Фини. "Нямаше да
дойда, ако знаех истината. В сравнение с това, къщата за игра е като да
живееш в Елизиум.

21. Ние, Белс, служим на Хейтънови от три поколения - възмущава се
Танър. "Те са били добри с нас - по-добре, отколкото човек може да
очаква от качеството.
"Ожени се! Качеството ще те изхвърли при първия пукот! Как
мислиш, че съм се озовал в игралната зала?
Не сър Уилям и лейди Мърси - възразява Танър. "Когато баща ми
загуби остатъка от разсъдъка си, след като Дорни умря, сър Уилям
направи всичко възможно да се грижи за него - до самия край.
"Кой е Дорни? Да не е поредният наркоман, когото са приютили
Тейтънови?
"По-големият ми брат. Това е неговото палто, което нося.
"Чудех се защо не ти стои.
Непохватното лице на Танър изведнъж става сериозно. "Дорни беше
висок и много слаб - по-скоро като твоето телосложение. Но беше със
седем години по-възрастен от мен. Обръща гръб на Фини и изпъва
задните си части. "Виждаш ли това петно?" - казва той през рамо.
Да - казва Фини и поглежда към палтото, където то се разстила на
широки гънки върху задните части на Танер. Грубо зашито квадратче -
съвсем различно от останалата част на палтото - издава прибързаната
поправка.
Това е мястото, където е попаднала испанската топка - тази, която го
е убила - казва Танър с развълнуван глас, сякаш кръпката е свещена
реликва.
Сигурно е било болезнено - отбелязва Фини.
Танър Бел се изправя и отново се обръща с лице към Фини. След
това изпратиха палтото на баща ми - също не му пасваше.
"И затова баща ви е загубил разсъдъка си: заради едно палто?
Палтото беше последната капка - казва Танър и се чуди дали всички
млади играчи са толкова тъпи като Фини. "Виждате ли, Портър - баща
ми - беше отишъл в Холандия със сър Уилям през 71-ва година. Но
Портър Бел не беше кой знае какъв войник. Хванаха го, глупак -
прекара месеци в плен на испанците. Смъртта на Дорни - през юни 87
г. - беше неговият край. Сякаш Дяволът просто е събрал това, което
Дони е оставил от него за първи път, и го е хвърлил на бунището".
Значи той е мъртъв, нали - баща ти? - пита Фини с другарски тон.
"Моят също. Обесен за кражба на кесия. Той свива рамене заради
непостоянството на съдбата. "Щеше да му се размине, ако не беше
избрал да ограби единствения магистрат във всичките двадесет и шест
лондонски района, който можеше да спринтира на повече от десет
крачки след обяд".
Той не е мъртъв - възмути се Танър. "Той е в Грейвсенд.
"Играл ли си някога в Грейвсенд?" - пита Фини.
"Оттам е дошъл.
"О.

22. 'Когато станал твърде неуправляем, за да остане в имението Хайтън,
сър Уилям го настанил там, като воденичар. Дори му купи собствена
вишка. Такъв човек беше сър Уилям. Предполагам, че е трябвало да
отида с него, но..." Гласът на Танер прекъсва, когато си спомня за
пиянските удари и нечленоразделното изразяване на съжаление, което
винаги следва. "Ами трябваше да се грижа за Самюъл и винаги се
отнасяха с мен повече като със семейство, отколкото като със слуга".
"Е, Грейвсенд или Клийвли - знам къде бих предпочел да бъда.
Театърът? - казва Танър, който знае малко за предишния живот на
Фини. "Може да звучи вълнуващо. Но да спиш на дъски и да гладуваш,
когато лорд-кметът реши да затвори театъра? Тук поне имаш матрак и
прясна пот. Обичайното веселие се връща в кучешкото му лице. "Така
че престани да се оплакваш от Самуел и неговите пристъпи. Вземи
тези пръчки. Има пъстърва за ловене - когато той е готов.
Фини поглежда към Самуел, коленичил в непроницаемо съзерцание
на тревата, а след това в общата посока на Клийвли Хаус. Добре, Танър
- да предположим, че си прав и Самуел не е обладан от дявола, когато
има едно от своите падения - казва той, звучейки неубедено. Но сега,
след като д-р Аркампора е пристигнал, Самуел няма много далеч да
пълзи, ако иска да бъде. Дали?
Градската митница, разположена малко по-назад от реката на изток
от Билингсгейт, е построена като крепостна стена: строга шестоъгълна
кула на всеки ъгъл и врата като вход на затвор, застрашително
вградена във фасадата от дясната страна. Поглеждайки към суровия му
тухлен облик в ранната утринна светлина, докато бърза по кея на
следващата сутрин, Бианка се чуди защо англичаните обичат да
възнаграждават усилията на честните търговци с такъв забранителен
прием. Тя вече знае отговора: заради подстрекателските католически
памфлети, скрити в чували с джинджифил от Индия; заради
забранените меси, скрити сред торби с балтийски коноп; заради
писмата, увити в маслени платна и скрити в бъчви със херинга - писма
от континенталните католически семинарии до техните агенти в
Англия.
Тя може да забележи в тълпата хората от Върховния адмиралтейски
съд и търсачите от Тайния съвет, просто по това, че те изглежда нямат
друга работа, освен да преглеждат тълпата с подозрителни очи.
Бианка вече рядко минава по моста. Няма нужда да го прави.
Отдавна е отсякла търговците, които издават смачкани жълъди и
плодове от ружа за истински подправки от Индия, и доставчиците на
копита, които се кълнат в гроба на майка си, че продават истински рог
от нарвал, докаран от Западния океан. По-голямата част от това, което
използва в отварите, дестилациите и настойките си, идва от малкото
парче земя, което е нейната физическа градина, долу до реката и е
известно само на нея и Николас. Останалото - малките количества
тамян и сминдух, керазие и кардамон - тя получава в замяна на

23. балсамите и мазилата си от онези няколко вносители, на които има
доверие.
Откакто е пристигнала в града преди малко повече от две години, тя
е забелязала как се е променило настроението в Лондон. Хората не са
толкова толерантни към чужденците, както някога. След заплахата от
испанско нашествие през 88 г. се е появила все по-голяма
предпазливост към чужденците. Те са облагани с повече данъци, по-
често са спирани от пазачите, срещу тях се боричка в църковните
проповеди и официалните прокламации. И въпреки че е усвоила по
най-добрия начин особеностите на приетата си страна, Бианка -
издадена от короната на богатата си тъмна коса и топлия оттенък на
кожата си като човек, израснал под венецианското слънце - се откроява
в тълпата като сокол сред ято чайки.
Но най-много от всичко тя обяснява това втвърдяване на
отношението с факта, че английската кралица е почти на 60 години. Тя
може да умре скоро, макар че дори да се предположи такава
възможност публично, това е предателство. Сега хората започват да
обмислят възможността Филип Испански, който някога е бил женен за
полусестрата на Елизабет - Мария, да се опита отново да получи
зестрата на покойната си съпруга, този път чрез завоевание, а не чрез
брак.
В Банксайд всичко това изглежда не е от голямо значение. В
свободен Саутварк, където кметската заповед не важи, хората
изглеждат много по-малко загрижени за въпросите на държавата и
вярата. Театърът, ямите за бикове и мечки, яхниите и таверните
изглеждат за Бианка като по-ясен отглас на това, което Англия някога е
можела да бъде, преди новата вяра с цялата си божествена правота да
се докопа до останалата част от страната.
Пътуването ѝ по моста днес има чисто търговски мотив. Както
предсказа Тимъти, нейният момък от чешмата, "Сирена ди Венеция" е
пристигнала и Бианка няма намерение да позволи на "Висящият меч" и
другите таверни по кейовете да заграбят доходната търговия на
тридесет или повече венециански моряци с монети за харчене - не и
когато на другия бряг има "Джакдаун" само на кратка разходка. Не и
когато Бианка Мертън може да блесне с ярките си кехлибарени очи и
да възхвалява забележителностите на Саутуърк свободно на майчиния
си език: на италиански език. Тя дори е донесла със себе си кожена кана
с най-добрата си напитка, за да разколебае всички съмняващи се.
Заобикаляйки купчините лъскави московски кожи, спретнатите
стойки с богато украсена ламперия от Саксония и слитъците шведско
желязо, Бианка вижда, че малко по-напред лежи "Сирена". Точно както
беше казал Тимоти, тя е най-големият кораб на кея: прекрасна
четиримачтова карака. На високия му кърмови замък гордо е
изрисуван крилат лъв: емблемата на Венеция. На кея банда стифадори

24. вдига вал от чували. Изведнъж чува, че някой я вика с ясен, остър глас,
който носи диалекта на централната част на Венето.
"In nome dei santi benedetti! Бианка!
Обръщайки се, Бианка търси познато лице сред мъжете, скупчени
около митницата. И тогава го вижда - той се приближава към нея с
високо вдигната глава, целият висок метър и половина. Малък
венециански петел: Бруно Барани, неин братовчед от Падуа - защитник
на католическата вяра, красив като Александър.
Може би не Александър, признава тя в момента на разпознаването.
Аквилиновият нос е меко притъпен на върха, което го лишава от
патрицианска сила, а деликатно засуканите черни мустаци, които носи
над пъпчивите си устни - и които в Падуа носеше като рицарско знаме
- може да се сторят на някои (особено на англичаните) малко нелепи.
Но все пак той е достатъчно красив. Облечен е почти изцяло в черно -
черен чорапогащник, черен анцуг, черна полукапела - единствените
отстъпки в цветовете са малиновата плетеница на анцуга му и
позлатените катарами на обувките му. Дори косата му, която носи
екстравагантно дълга, е черна. Противоестествено. Тогава тя си
спомня: Бруно винаги е имал навика да я боядисва със салвия и
индиго. Тя усеща как усмивката се разпространява по лицето ѝ като
топлина от добър огън.
Когато стига до нея, Бруно свива коляно толкова екстравагантно, че
би могла да бъде самата Катерина ди Медичи. Едната му ръка пробягва
по малкото му тяло, сякаш възнамерява да ѝ направи подарък от цял
Лондон. Той хваща дясната ѝ ръка, за да я целуне, и тя зърва черни
ръкавици от коприна, обсипани със скъпоценни камъни - вероятно
стъклени, като познава Бруно. Той се впуска във вълна от
разкрепостени срещи.
Бианка го спира със смях. "Братовчед, мир! Английски, моля!
Говори на английски.
Той изглежда наранен. "Английски? Защо английски? Нима си
забравил майчиния си език, откакто си дошъл тук?
"Не, разбира се, че не. Но така е по-добре", казва му тя, без да иска
да нарани гордостта му. 'Когато англичаните чуят някой да говори на
чужд език, си мислят, че той се опитва да ги надхитри в търговията
или замисля тяхното падение'.
Тогава ще бъде така - казва Барани с въздишка, приемайки
изражението на свят мъченик, който се подготвя за стрелата на
езичника. "Ако искаш да бъда непохватен, тогава заради теб ще се
въздържа от всякакво оноре. Правя всичко възможно, за да бъда
разбран.
Сигурна съм, че ще се справиш - казва тя, знаейки, че той е
получавал уроците си безплатно на коляното на собствения си баща,
който е бил англичанин до мозъка на костите си. "Какво правиш тук,
Бруно - в Лондон, на всички места?