Художествен роман на историческа тематика, свързана с живота през турското робство във времената около Чипровското въстание.

1. ЙОЗОЙ О З О МИХАЙЛОВ ЙОСИФОВМ И Х А Й Л О В Й О С И Ф О В
ЕДНО НАЧАЛОЕ Д Н О Н А Ч А Л О
Герб на България от Петър Богдан Бакшев, 17 в.

2. Йозо Михайлов Йосифов
“Едно начало”
Романът се издава с любезното съдействие на:
 Г-н Николае Миркович, председател на дружеството ; депутат,
секретар на Камарата на депутатите в румънския парламент и
представител на българскато национално малцинство
 Сдружение на българите в Румъния „Св. св. Кирил и Методий“.
по повод на:
o 325 години от Чипрвоското въстание ;
o 275 години от заселването на Бешенов ;
o 125 годишнината от завръщането на първите Вингани в
освободената България ;
по случай :
 денят на будителите - първи ноември, защото за нас Йозо
Йосифов е един будител за запазване на българското самосъзнание и
възможност да се представи на света свободолюбивия и борбен
чипровски дух.
“Благодарим Ви мили хора, че срещнахме във Ваше лице разбиране,
че подкрепихте нашата инициатива и с Вашето съдействие ще имаме
една осъществена мечта на един защитник на каузата “Българин
докрай…”
От Мария Иванова, с. Асеново, общ. Никопол и семейството на
автора.
Издател Дружеството на банатските българи в Румъния
Материалите са предоставени от Семейството на Йозо М. Йосифов
Всички права принадлежат на семейството на Й.М. Йосифов! Не се
разрешава копиране, възпроизвеждане, както и разпространение на
книги или части от тях без писмено съгласие на наследниците на
автора.
ISBN /от издателя /
2013 година

3. ОТ АВТОРА
Роден съм на 24.02.1927 година в с. Асеново,
Никополска община. Лелята по права линия на жена ми,
баба Луца (Луция Риминчан), съпруга на дядо Петър
Босилков-Пупате, беше глуха. Късно оглуша.
В началото на 1964 г. закарах баба Луца в Окръжна
поликлиника Плевен на преглед при ушен лекар.
Лекарката, млада, симпатична и словохотлива жена, ме
попита: „Знае ли бабичката български?”
Въпросът й ме озадачи! Отговорих: „Асеновчани
говорят само български!”
Лекарката опули очи:
— Как тъй, нали в Асеново са католици? И името й
не е българско.
Опитах се да и обясня, че религия и нация са съвсем
различни неща, че асеновчани са банатски българи, които
след потушаването на Чипровското въстание се спасили
чрез бягство в Банат- Лекарката не ме разбра, пък и аз
самия малко знаех за банатските българи и изобщо
изчерпателно за произхода на Асеновчани.
Още от дете, откакто започнах да помня,
сънародници, деца и възрастни от православен произход от
Асеново и съседни села викаха по мене: „Шваба, Жаба,
Славонин, Католик” и какво ли не, при което влагаха нещо
унизително. Тези обиди ме караха да си свивам като бито
куче. Но болката която изпитах, когато лекарката ми
предписа КАТОЛИЧЕСКА НАЦИОНАЛНОСТ беше връх.
От поликлиниката излязох унил. Питах се: „И все пак, кой
6
съм аз, българин ли или потомък на измет изритана от
България, от друга нация?…”
Наскоро след това започнах да се ровя в
библиотеки: Окръжна, Градска и католически църковни.

4. Всяко откритие алчно поглъщах. Със същата цел
предприех пътуване до Банат където посетих Винга и
Бешенов. Издирените източници и събраните материали
подреждах в хронологичен ред.
За две години безсънни нощи пред очите ми
започнаха да се нижат картини като на филмова лента за
ония мои предци от Чипровското воеводство, които още в
1688 г. дръзнаха да вдигнат оръжие против османския
поробител. Тогава в мен се породи жажда да напиша нещо
като исторически роман за първопричините които са
благоприятствували българите от Чипровското воеводство
да осъзнаят своята националност значително по— Рано от
тъй нареченото „БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ” още през
17-тото столетие.
Написах тази книга, Едно начало, за да се узнае
това, за което твърде малко се знае, а то заслужава да се
знае. Впрочем, разказаното в нея е само началото на онзи
трагичен край известен под името Чипровско въстание от
1688 година. Ала дали някога ще намеря време да напиша
още нещо по този въпрос?... Едва ли.
Написана до 23 октомври 1970 г.; След това
корекции до 4 юли 1971 г. После преписвана до днес, 20
декември 1971 г. Всичко в град Плевен.
Йозо Михайлов Йосифов
7
СПОМЕНИ ЗА АВТОРА ОТ ПРИЯТЕЛИ,
СЪМИШЛЕНИЦИ И СЕМЕЙСТВО
Катя Йозова Иванова, дъщеря
Какво да напиша за баща си, Йозо Михайлов
Йосифов? Дълго мислих. Кой е той?
Банатски българин ли, католик ли, баща ли, патриот
ли? Всичко това – но най-вече патриот.
Той се възмущаваше, че в България не се знае почти
нищо за банатските българи, че в историята няма почти

5. нищо за тях. Малко се знае и за Чипровското въоръжено
въстание от 1688 г. Единица са българите, които са чували,
че още през 17 век в българските земи, в Кипровец са
живели просветители, книжовници и патриоти на
изключително високо за времето си ниво. През 17 век е
написана първата История на България от Петър Богдан.
По същото време там е открито и градско училище, както и
християнски Семинариум, за подготовка на кадри за
Църквата.
Баща ми вярваше, че той ще помогне в България да
се заговори за Чипровско Възраждане – 17 век. С много
усилия и лишения – негови, както и на цялото семейство,
той написа книгата Едно начало от 1964 г. до 20 декември
1971 г. Не изпита щастие да я види отпечатана, нито да
прочете за достойното място в нашата история на
чипровските дейци.
През август 1967 г., по молба на ръководни дейци
от Чипровци, той заведе там свои лични приятели –
семейство Карагена от град Тимишоара, Румъния. Това са
първите наследници на спасилите след разгрома на
въстанието вингани, които стъпват в град Чипровци.
8
Думите Чипровец, Чипровско Д___рS4___въстание, Чипровски
дейци, Чипровско възраждане, банатски българи
означаваха за него: неизвестност, неразбиране,
непризнание.
Идеята за признаването на Чипровското
Възраждане, обхващащо политическо, културно,
просветно и книжовно движение, беше лайтмотив на
живота му от 1964 година до неговата смърт на 10.08.1994
г. С тези негови въжделения и страдания живееше цялото
семейство.
Той мечтаеше да напише още две книги: Едно
начало – втора част (за времето от 1641 г. до избухването

6. на въстанието) и Разруха и бягството (потушаването,
жертвите, преселенията в Банат и от там в България).
Мечтаеше да види възстановка на военните действия,
както и филм за събитията през 17 в.
Не знам дали и аз ще видя неговите мечти
реализирани. Но съм убедена, че истината трябва да
изплува и делото на дейците от 17 в. да получи своето
заслужено място в учебниците по история и българска
литература.
П.П.: Ако на някого му се стори, че в книгата са
поместени текстове, които обиждат Светата Католическа
Църква, то те трябва да знаят, че тя (книгата) е писана във
времена, когато да си вярващ християнин беше непростим
грях, а да си католик беше престъпление. Независимо от
тези текстове, баща ми беше, доколкото позволяваше
историческото време, ревностен католик и още по—
Ревностен родолюбец.
К. Йозова
Плевен, септември 2013 година
9
Мария Иванова, секретар на читалище
„Петър Парчевич – 1927” с. Асеново от 1969 г.
Когато човек обича своите корени, когато търси
истината за дедите си, той прави много повече не за себе
си, а за онези, които ще четат написаното, за поколенията
които идват след това…
Стотици пъти сме говорели с Йозо за историята, за
събитията и за униженията на които сме били подлагани…
Възмущението от неправдата винаги го наскърбяваше,
винаги търсеше някой с когото да сподели и най вече да
има някой който да го изслуша…
Още през 1967 година, той започна тази своя
история, тази книга, носеща истината за историята, за „нас
– банатските българи, католиците” и наричани какви ли

7. още не… Той искаше да намери разковничето на нашите
преселници… Благодаря ти, че те имаше теб и други като
теб които търсеха историята и корените си… Всичко това
за каузата, за истината и историята, свързана с жителите на
Асеново.
За мен този човек е символ на българщина,
олицетворение на честност и достойнство. Безсънните
нощи преживяни от него, страниците писани деня и нощ,
заслужават да видят бял свят, показвайки историята и
събитията от седемнадесетото столетие през погледа на
един обикновен земен човек – Йозо Михайлов Йосифов…
Той ми помогна в началото заедно с други
ентусиасти, да участваме в съборите на Копривщица с
нашите пъстри носии, обичаи и традиции – търсеше по
10
мазета и тавани покъщнината, превозваше с личния си
автомобил. Не пожали време и средства, за да ни видят и
припознаят всички като истински българи, запазили и
съхранили българския дух и култура, обичаи и традиции.
И не напразно – на Копривщенския събор, бяхме търсени и
снимани от всички и най важното получихме 18 златни
отличия при първото си участие, носиите ни получиха
златни медали, защото носеха българските фрески и
мотиви, и бяха запазени и съхранени стотици години
въпреки скитанията и времената където са живели дедите
ни…
От теб и други като теб, аз се научих да се боря
срещу неправдата, да отстоявам истината и да доказвам че
и ние „католиците, винганците, палкенете”, сме истински
българи устояли на превратностите на времето, запазили и
съхранили българското през вековете…
Гордея се, че го познавах такъв, какъвто беше –
борбен и упорит, всеотдаен и честен.
Радвам се, че твоите „писаници” свързани с

8. историята ни, ще бъдат видени и прочетени от много хора,
благодарение на една конференция проведена на 16 август
2013 г Стар Бешенов, Румъния, на която участвах по
случай 275 годишнината от заселването на Банат заедно с
Никола Миркович, Георги Наков и много други
родолюбци, които ни помагат за издаването на твоята
книга.
С. Асеново, Плевенско, септември ____________2013 година
11
Мария и Никола Вълкови
роднини, но повече приятели от село Асеново
Приятели докрай – така би казал той, ако беше жив.
Това е истината за времето в което имахме възможност да
бъдем заедно с него – с Йозо Михайлов Йосифов.
За нас той беше изключителен родолюбец, патриот
и борец за правда, за истината и за каузата „Ние не сме
хора втора ръка, ние сме българи от чипровско. Това искам
да докажа.”– споделяше много пъти той.
Вълнуваше се от всички неправди, от подигравките
относно вероизповеданието и участта ни…
Ходеше, търсеше, показваше и доказваше – не се
спираше нито пред архивите във Винга и Банат, в
Тимишоара и Арад, във всички наши музеи и библиотеки.
Много се радваме, че написаното от неговата ръка
ще мога да четат родолюбци като нас и макар че моя
съпруг не вижда, аз ще му дам да се докосне до тази книга,
само съжалявам, че него го няма за да види, но неговите
близки – децата му, читалището и приятели от Румъния,
ще помогнат тази книга да види бял свят.
Гордеем, че бяхме твои приятели и роднини, твои
съмишленици.
С. Асеново, Плевенско, септември 2013 година
12
Славко Григоров

9. С Йозо се запознах през 1966 г. Същата година, във
връзка с тържествата по случай 280-годишнината от
Чипровското въстание с още няколко съмишленици се
срещнахме с председателя на Окръжния съвет на град
Плевен. По време на разговора му обяснихме историята на
жителите на с. Асеново и други села в Северна България.
Изненадат той продума: „Ние сме смятали, че те по
народност са шваби и католици.” Йозо реагира остро.
Голямо впечатление ми направи неговата болезнена
чувствителност към миналото на неговите предци и
неправилната оценка за тях и за въстанието, подготвяно от
католически дейци, като се пропуска факта, че те са били
велики българи, родолюбци, че са действали не в името на
религията, а в името на България.
През 1967 г. по негова молба го заведох на Буковия
трап, където са били укрепленията за отбраната на градеца.
От разговора с него проличаха задълбочените му познания
за онези времена, с подробности, посочваше източниците
си. Показах му и другите местности свързани с град
Кипровец от 17 век. Тогава той разговаря с много
чипровчани – предимно възрастни хора.
Ще се радвам, ако се издаде книгата на Йозо, това
ще бъде закъсняла признателност към него.
Възхищавам се от душевния мир на банатските
българи, техния мир е олтар, в който горят свещичките на
миналото, от чипровския край
Монтана, август 2013 г.
13
І. Под напора на неудържимата дива малоазиатска
напаст една след друга падат българските твърдини.
Обширното българско царство е повалено. Поданиците му
– превърнати в рая покорна.
Тъмен мрак забулва поробената ни земя. Занизват
се столетие след столетие на непоносим робски гнет.

10. През седемнадесетото столетие светът бе забравил,
че нявга на земята е имало и българска държава. Отколе бе
забравен и българския народ. Над тоя народ и земите му
вече векове наред как господстваше дивият и мрачен
османо-стахийски ред. Робът няма право да носи скъпи и
пъстри дрехи. За тях само се разказва край пушещите с
говежда тор огнища. Спомени, доколкото можеха да ги
възобновят избледнелите старчески разкази. Робът няма
право да се разхожда на кон. Пътува ли с такъв, длъжен е,
преди да се е изравнил с мюсулманина, да слезне и с нисък
поклон /темане/ да изрази благодарността си за натрапения
му робски ред. За най-нищожната проява на национално
или човешко достойнство, за най-смиреното справедливо
реагиране против някоя варварска несправедливост или
плах опит за бунт поробителя наказваше жестоко –
беснееше, сечеше безмилостно, без разлика на пол и
възраст. Той, завоевателят, е господарят, той е жителят на
селището, останалото е рая, роби, работен добитък,
гяури/1/ безименни, на които Аллах е отредил джандема/2/
не само на този, но и на онзи свят.
Мюсюлманските духовници проповядваха, че
човешкият род е създаден от един творец – Аллах. Ала в
същото време за Аллаха човешкият род не бе един. На
мюсулманина, който убиеше бунтуващ се против турските
14
несправедливости християнин, Аллах отреждаше
специално място в рая. А на убития християнин, който до
преди това е превивал гръб под палещите слънчеви лъчи,
за да произведе хляба, без който човешкият род би
престанал да съществува, отреждаше ада.
Така проповядваха мюфтиите/3/. Така вярваха
турците. И последните, заслепени от учението на
ислямската вяра, свирепстваха над поробеното
християнско население.

11. За безспирните завоевателни походи на армията, за
приказното разточителство в харемите и цариградските
дворци поробителите облагаха раите с многобройни
непоносими данъци. Неопределеният безплатен труд
/ангария/ не влизаше в сметките. Извън паричното и
натуралното ограбване оставаше и кървавия дивашки
данък – на всеки три или пет години поробителите
изтръгват от многодетните християнски семейства по едно
момче за попълване на еничарския корпус. И като
завършек на ограбването турците събират от раите данък
„Джизие” нещо като патент, загдето живеят под
покровителството на падишаха.
Страшно покровителство над жалко съществувание.
И от никъде лъч на надежда за избавление от жестокото
покровителство. Страшна е още империята. В дните на
своята мощ, дълбоко е забила нокти в три континента и не
можеше само с вътрешни бунтове да бъде съборена. Дори
силните по това време европейски владетели, все още са
принудени да се съобразяват с османската мощ. Великата
славянска страна, Русия, бъдещата покровителка на
южното славянство, все още заета с укрепване на
централната власт и във войни със собствените си
поробители- литовци и татари. Заета със собствените си
дела, тя „за да не увеличи броя на своите и без това
достатъчно многобройни противници, през 16 и дори през
15
17 век ще положи усилия да запази добрите си отношения
с османската империя, с която, впрочем, до края на този
период тя няма и общи граници/4/.
С кървави ръце и изцъклени, жадни за грабеж очи
завоевателят е устремен към нови завоевания, обещаващи
тлъста плячка. Затова той няма време да произвежда. За
военните и стопански нужди, за ятагана, с който е поробил
свободните до вчера народи, за бъдещите завоевания са

12. необходими метал и метални изделия. Но рударството е
тежко и опасно, свързано с рискове мирно дело, а такова
нещо никак не допада на завоевателя. Ето защо той е бил
принуден да отстъпи от общоприетия ред. На рударските
селища са дадени незначителни правдини, от които най-
значителната е, че в тях турците нямат право да се
заселват. Като скалисти островчета с хилава растителност
сред разбунено море проблясват в мрака след страшното
крушение рударските селища. Към тях са вперили
отчаяният си поглед останалите по някаква случайност по-
видни люде. Към тези центрове се стреми неизкланото
будно българско население.
„Не случайно рударските селища – писа пак там
Мутафчиева – Кратово, Самоков, Чипровци – значат тъй
много в растежа на българската култура, в опазването на
българското съзнание през дългите векове на робство”.
С известни привилегии се ползуваше и част от
планинското ни население. „Населението на планините
опитно в отглеждане на добитък е привлечено от
османците като помощна войска. Държавата му, прощава
данъците, събирани от останалата рая, срещу тежкото
задължение да се грижи за султановите коне в мирно време
и да придружава армията в поход. Тези „войнуци”–
турците запазват извратено българската дума „войник” –
са обикновено жители на трудно достъпни места…”/5/.
„Селянин или гражданин, рудар или войнук българинът
16
през ранните векове на турското иго има една съдба-
съдбата на роб…”/5/.
Ветровете отдавна са разпръснали пепелта от
изгорялата българска книжнина. Големите християнски
храмове са превърнати в джамии. Кабата, чиято песен е
огласяла простора и е призовавала ратниците на тежка
бран против татари, латинци и ромеи, е свалена. С една реч

13. всичко, което би напомняло на раята за едно славно
българско минало, е унищожено. В тази мрачна епоха, или
по-точно казано, почти през целия седемнадесети век, в
българското градче Кипровец /днес Чипровци/ – потулено
в северните гънки на западна Стара планина, далеч от
военните друмища и от пазителите на османския ред, се
развива една трескава културно-просветна и политическа
дейност. Едно антиосманско движение, „за което
историята е благоволила да отдели няколко пожълтели
странички и да отбележи на тях с присъщото й понякога
скъперничество едно славно и героично минало „/6/
Вековете не без мъка са предали в архива на
забвението спомена за кипровската касапница, спомена за
една неравна битка. „Това е първата организирана проява
на политическа въоръжена борба за смъкване на турското
робство”/6/ Но славата на тази борба почива от никого
необезпокоявана под развалините на Кипровец, който
пълчищата на Имре Текели и Еген Осман Паша с огън и
ятаган изтриха от лицето на земята.
Как се е стигнало до това и кога е станало то, почти
е загадка.
17
И тъй, на път към Кипровец
ІІ. Кога е било заселено това място, никой от
жителите на Кипровец не знаеше, но между хората се
носеше предание, че Шарената чешма е от римско време.
Всеки кипровчанин обаче знаеше с най-голяма подробност
кога и как е бил построен францисканският манастир
„Санта Мария”, който се намираше западно от града, на
една висока поляна в една живописна гънка на стария
Балкан.
Преди години мястото, където се издигане
манастирът, бе обрасло с вековна дъбова гора, но когато
кипровчани решиха да постоят тук манастира, пощадиха

14. само едно дърво, което поради това, че беше огромно
нарекоха го Стария дъб.
Зад оградните каменни стени на тази света обител
плахо се гушеше неголяма църква. В сравнение със
сестрите й от онова време в католическия свят тя
приличаше на хилава недоносена рожба или на окастрен
рицар, загубил горните си крайници в битка за негова и на
сеньората му слава. Липсваха й камбанарийните кубета и
всякакви други фасадни труфила, които да внушават на
верующите страх божи. На двадесетина крачки от
църквата, успоредно на нея се белееше голяма, доста дълга
двукатна сграда, а от сами двукатната сграда, под прав
ъгъл на запад, се бе проточила чак до оградната каменна
стена друга, но само че еднокатна сграда. Църквата и тези
последните две очертаваха тъй наречения преден двор. В
задния двор, зад еднокатната сграда, отделени от общия
двор с дървена ограда, се редяха други по-малки
18
постройки, една част от които бяха построени от дърво:
свинарник, кокошарник, обор за едър и дребен рогат
добитък и др. За добитъка имаше задна порта. Останалата
част от задния двор, която бе доста широка, беше засадена
с овощни дръвчета . Те бяха подредени в прави, на еднакво
разстояние един от друг редове. В две междуредия на
овощията се виждаха два реда тръвни кошери. В предния
двор, недалеч от еднокатната сграда, близо до оградната
каменна стена денонощно ромоляха два чучура,
пригласяха им тихо шумолящите листа на стария дъб. Две
лехи градински цветя: шибои, карамфили и латинки-
насищаха въздуха с упойващ аромат и меко притискаха
широката каменна пътека, що водеше под права линия от
църковния вход до дървената, здраво обкована със желязо
манастирска порта.
В един зноен ден на хиляда шестстотин четиридесет

15. и първото лето един снажен, но приведен от годините и
робските патила старец на име Ячо Пеячев тихо открехна
тази порта и като прекоси обезлюдения по това време двор,
седна на една дървена скамейка, която се намираше под
широко разперените клони на стария дъб.
Беше по пладне, та монасите, които сутринта не
бяха излезли по кърска или пък друга някаква работа, вече
се бяха наобядвали и прибрали по килиите си за обедна
почивка. Дори и сладкогласите се бяха спотаили в най-
гъстите клонаци и туфи и като китеха с човки
катаднешната си премяна, спокойно очакваха вечерния
хлад, за да покажат майсторството си, с което природата
тъй щедро ги бе дарила.
Въпреки че по това дреме на този зноен ден всичко
наоколо подсещаше за обедна почивка, Пеячев не беше и
помислял за пладнешки сън. Седна той там на дървената
скамейка и по всичко личеше, че скоро няма да я напусне.
Какво го бе довело тук по никакво време? Довела го бе
19
една неизвестност и тая неизвестност глождеше душата му
и не му даваше покой.
Преди години или по-право в хиляда шестстотин
тридесет и седмото лето под натиска на кипровчани и
българското католическо духовенство Рим бе определил за
приемник на софийския католически архиепископ /който
носеше името Илия Маринов и чието седалище се
намираше в Кипровец / отца Петър Богдан Бакшев, родом
от Кипровец, за което бе въздигнат в епископски сан. Но
от тогава по реките бе изтекла много вода, нови хора бяха
оглавили светата Конгрегация за разпространение на
вярата и никак нямаше да бъде чудно, ако новите върховни
пастири отменят решението на предшествениците си. Ето
защо, когато Илия Маринов или както го наричаха
кипровчани владиката Илия, се поболя безнадеждно и то

16. не от предълбока старост, а от турски и фанариотски
тормози, народът от воеводството се обърна с прошение до
папата. Прошението беше ясно: от Светия престол се
искаше да потвърди взетото там преди години решение.
Сам епископ Петър Богдан Бакшев замина с прошението за
Рим. Но пътя до Вечния град не беше нито за ден, нито за
два : за дотам, а сетне от там до Кипровец бяха нужни
месеци. Месеци бяха нужни и на висшите римски
сановници, когато трябваше да вземат някакво решение,
което се отнасяше до българите римо-католици, а дните на
болния владика, на владиката Илия, бяха преброени.
Като постоя известно време неподвижен, Пеячев
повдигна глава и погледът му уморено зарея по
насрещните обрасли с вековни гори старопланински
височини. Натам някъде, зад тези тъй чудно красиво
нагънати и в същото време тъй страховито извисени чак в
небесната синева планински вериги бе заминал епископ
Петър Богдан. Отколе бе заминал той, а никаква вест не
идваше от него.
20
„Но защо, защо мълчи, защо тъй много се забави?”
– редеше си на ум Пеячев. „И хабер за смъртта на
владиката му пратихме, а той… Както и преди, мълчи и
мълчи. Защо мълчи?... Дали не хлопа на подлостени порти
или пък, не дай боже, някоя друга по-грозна беда е
налетяла върху му по тия опасни пътища?…”
Остри болки прещракаха в болнавите му стави и
пресякоха мисълта му.
— Ооох! – изпъшка глухо той и изпъна напред
болнавите си нозе.
Ставни болки получи той отколе там, в софийския
зандан, а от известно време насам към ставните болки се бе
прибавило и друго. От време на време вратните му жили
изтръпваха, стягаха се някак необичайно или пък

17. челюстите му се схващаха.
„Дали няма да ме постигне татювата?”- прехвърли
другаде мисълта си той, след като болките в ставите му
попреминаха. „И с него тъй започна. Тате, Бог да го
прости! Ееех… Колко много години са изминали от тогава,
а през това време колко много се промени Кипровец;
манастир, градско школо, Семинариум… А що народ от
по-младите се изучи на четмо и писмо, че и на по-големи
науки. Еееех, де да можеше да види и той всичко това. Ала
как, като мъртвите никога не се връщат? Да, да – поклати
глава Пеячев – колко много години са изминали от тогава,
а гачи е било вчера. Колко къс е човешкият живот, а колко
много теглила минават през главата му. Ето на, животът
ми премина, а кога и как премина?…” – попита се той и
мисълта му неусетно се понесе назад, назад – цели няколко
десетилетия.
Сега не остава друго освен и ние да се върнем
няколко десетилетия назад.
21
ІІІ. Беше през ония години, когато Ячо Пеячев беше
около двадесет и петгодишен момък. По това време
рударството в Кипровец вървеше криво ляво добре, но от
опитното око на баща му, който, дето има една дума,
откакто бе проходил бе врял и кипял в тая работа не остана
скрито другото. Рудата постепенно намаляваше, бавно, но
сигурно потъваше все по-дълбоко в земята. В рударството
беше опората на Пеячеви. Бяха заможни – държаха
самоков и голям рудник. От там идваше силата им. Други
работеха, а те само ръководеха. Горд беше рода Пеячев.
Потеклото им водеше, според както твърдяха те, от виден
болярски род, клон от Шишмановци. Това, че рудата
бавно, но сигурно се изчерпваше от околните планини, мир
не даваше на стария Пеячев /бащата на Ячо Пеячев/. Не
можеше той да се помири с мисълта потомството му рано

18. или късно да изпадне в бедност. А то челядта му не беше
малко. Освен сина му Ячо, който беше най- малък и още не
беше женен, имаше и половин дузина дъщери, наистина
вече задомени, но ден не минаваше, през който някоя от
дъщерите му да не намине към бащиния дом, уж да
споходи къщните, пък то покрай това все гледаше да
откопчи от баща си по някоя пара. Не беше стиснат
старият Пеячев към своите, подаваше им, но всеки път,
щом посегнеше към кесията си, в главата му със страшна
сила нахълтваше отколе овладялата го тревожна мисъл. От
какво ще преживява потомството му, когато се изчерпи
рудата от околния Балкан. Ходеше той нагоре надолу,
редеше катаденшните си работи, поучаваше Ячо как и кога
трябва да се извърши това или онова, а умът му не
22
преставаше да крои планове как да осигури поминък на
потомството си.
— Ще опитам, пък каквото ще да стане! – отсече
той един ден по време на вечеря и въпросително погледна
жена си. Личеше, че търси от нея одобрения на
замисленото от него.
Пеячевица, жена кокалеста с понабръчкано от
годините лице, която се бе превела над синията, изправи
гръб, ала погледът й не падна върху него, а върху сина й.
— И ти ли си на неговия ум? – попита тя и
неодобрително поклати глава.
Но Ячо тъй усърдно сърбаше бобената чорбица,
сякаш не питаха него, а някой друг. Впрочем той не беше
чужд на това, което бе решил баща му, но за да не се
изправи срещу майка си, която мислеше по-иначе, реши,
че е по-благоразумно да мълчи. Няма да вземе той да
поучава на ум и разум родителите си, тия опитни в живота
възрастни люде. Каквото има да решават, нека го решават
без неговата намеса.

19. Пеячевица отново се приведе над синията, откърши
залък хляб, ала не го турна в уста, а тъй, със залъка в ръка
тихо занарежда на мъжа си:
— То това си е твоя мъжка работа, ама чини ми се
мене, че твърде далеко се мериш, та може и да не улучиш.
Рудата, кайш, намалявала__________. Като се свърши в този
рудник,
Балкан широоок… Стига пари да има, ще се намери друг.
Ти гледай пари да оставиш на децата, пък за поминъка,
когато му дойде времето, те сами ще му намерят колая.
Дотогава я камилата, я камиларя. То тая пущина, гдето ми
хуртуваш ти, търговията де, е тънка работа и иска опит.
Дубровчаните, кайш ти,…ама на них това им е занаята от
панти века. Нашият занаят пък още от деди и прадеди си е
рударството. Какво ще рекат хората – пуснал питомното,
23
па подгонил дивото. Това ще река и аз, пък какво ти си
решиш.
— Диво, питомно… Няма да гледаме ние какво ще
рекат хората! – поразсърди се старият Пеячев. Хорските
уста никой не може да ги запуши. За зло ли е, за добро ли е
– продължи той с поомекнал глас – реших аз вече, ще
опитам, ще се поблъскам, пък сетне, ако сполуча, ако
потръгне, него – той посочи Ячо – ще оставя да върви
напред, а аз подире му, за да го поучавам. Не мога, не мога
да го оставя аз само с този нашия рударски занаят, трябва
да му дам и друг някакъв занаят, та да съм сигурен, че един
ден няма да остане без поминък. А търговията е харно
нещо, голям исап има в нея, затова искам аз първо с нея да
опитаме. Инак как ще разберем бива ли ни за такава работа
или не. Пък сетне, ако не ни потръгне, ще видим с какво
друго ще се заловим. То се знае, самокова и рудника няма
да изоставям, грижите по тях за сега оставям на него – той
пак посочи Ячо – Или що, да не ти се види малък, я?

20. — Не е малък той, ама още не е чак до там опитен.
Друго си ти, друго е той, пъъък… и тъй изведнъж такава
тежест…
— Наредих аз съвестни хора, майстори да движат
работите в самокова и рудника. От него се иска само да
наглежда. Трябва да свиква да ръководи. Пък и няма да
изоставя аз всичко на него тъй изведнъж, ще му помагам
когато съм тука.
— Както я наредиш, тъй още бъде. Аз само ей тъй…
да не би рекох си…
— Да пусна питомното, па да подгоня дивото –
усмихна се старият Пеячев и като избърса мустаци с
опакото на ръкава, размаха ръка в широк кръстен знак.
Беше се нахранил, та стана, наложи калпака и
излезе.
24
Доколко беше сполучил в новия занаят и доколко
му идеше отръки да върти търговия, трудно беше да се
прецени, защото не мина и година, на път за в къщи от
някаква далечна търговия нападнаха го разбойници. Много
стока и пари му ограбиха, освен това смазаха го от бой.
Тъй го смазаха, че една се довлече до Кипровец. За
търговия вече не продума. Работите в самокова и рудника
съвсем предостави на Ячо. Ходеше из Кипровец като
замаян, виждаше се, че нещо му тежи на душата, какво
само той си знаеше. Не се мина много време и започна да
се оплаква ту че вратните му жили тръпнат, ту от болки в
нозете или пък, че челюстите му се схващат, докато един
ден падна в несвяст. След известно време се съвзе, но
остана кидерлия – с вдървени нозе.
ІV. Кипровец не беше голям град, не беше се и
разпрострял на широко. Спотаил се беше той в
разширеното дъно на една, прорязана от първия приток на
река Огоста живописна клисура. И макар, че не беше голям

21. людете тук, от край време го деляха на махали и на всяка
една от тях бяха дали име.
Махалата, чиято южна страна беше прилепнала в
сами стръмните поли на една огромна височина
кипровчани я назоваваха Стебрил Махала. На запад тя
допираше до безименна рекичка, чиито неспокойни
клокочещи води бързаха на север към първия приток на
Огоста. Наричаха я Сребрил махала, защото в нея живееха
ония родове, които държаха сребърните рудници. А най-
старите хора в Кипровец я назоваваха още и с името
Саксонската махала. Това последното пък бе останало от
някогашните саксонски рудари, които се бяха заселили тук
заради рудните находища по този край. Може би това е
25
станало по времето на цар Асен ІІ-ри, през което време
занаятчиите, търговците и рударите се ползували в
българското царство с големи правдини. С течение на
времето обаче саксонците се смесили с местното
население, побългарили се, саксонският език и обичаи –
забравени.
Освен дето бяха дали името на махалата, в която
бяха живели, саксонците бяха оставили и други следи по
този край – рударството и католическата вяра в кипровско.
Тъй като тая махала заемаше спрямо останалите си
сестри, най-високото от малкото тук, сякаш по милост
оставено от планината, удобно за застрояване място, тя
носеше и още едно име – Горната махала. И като, че ли
това й име беше най-правдиво.
По-голяма част от людете, които живееха тук, бяха
заможни, държаха кой рудник за сребро или желязо, кой
самоков, кой продавница, кой ковачница или пък някаква
друга занаятчийска работилница. Тук, в източната част,
почти в края на махалата, живееха поданиците на малката,
но богата република на „Свети Влас”/7/. Те бяха малко на

22. брой, но въртяха търговия нашироко по цялата обширна
империя, че и извън нейните предели. Построили бяха те,
дубровчаните, със собствени средства за собствени нужди
един параклис долу към село Желязна, който грижливо
поддържаха. И пак тук в Горната махала близо до
Шарената чешма се намираше най-хубавата църква в града
пък и в цялото воеводство.
Северната сестра съседка на тая махала, носеше
името Табачката махала. Проточила се бе тя на изток,
далеко надолу по десния бряг на притока на Огоста. Тук
край реката имаше над десетина табакчийници, в които се
обработваха всякакъв вид сурови кожи и тъкмо това нещо
бе дало името на махалата.
26
И още три четири махали имаше в Кипровец, но тъй
като те бяха и по-малки от първите две и по-
незабележителни имената им няма да изреждаме.
Впрочем имаше една махала, която поради това, че
се намираше в една падина източно от другите й
посестрими, кипровчани назоваваха Долната махала. Тя
беше единствената махала откъсната от другите градски
махала. Причината за това откъсване беше ивицата гърбато
и неудобно за застрояване място, което се бе проснало
между нея и останалата част на града.
Имената на отделните махали обаче не определяха
поминъка на хората, които живееха в тях. Така например в
Табачката махала живееха повече рудокопачи, отколкото
табакчии, а някои от тия кипровчани, които се препитаваха
от табакчийство живееха в Горната махала. Не беше по-
друго и в Долната махала. Наистина по-голяма част от
хората, които живееха в нея се препитаваха с
въглищарство, заради което понякога я назоваваха още и с
името Въглищарската махала, но освен въглищари в нея
живееха в скотовъдци и рудокопачи.

23. Най-важната градска улица „Баш чаршията”
започваше от Горната махала, пресичаше града
първоначално в посока североизток и на около триста
крачки от притока на Огоста, завиваше на изток и под
права линия излизаше на онази ивица неудобно за
застрояване място, което отделяше Долната махала от
останалата част на града. Тъкмо тази улица делеше
Горната махала от Табачката махала и то от там където
правеше чупка на изток. И пак там където чупеше на
изток, зееха проходите на няколко странични улички,
благодарение на което на това място се бе образувало
нещо като мегдан. Около тоя мегдан бяха работилниците
на оня кипровски еснаф, от чийто майсторски ръце
излизаха най-финни златни и сребърни изделия : дискоси,
27
сребърни чаши, сребърни кръстове, женски накити и
всякакви други скъпи изделия, които заедно с домашното
килимарство разнасяха по цялата обширна империя, че и
извън нейните предели славата на кипровския майстор. До
тях се редяха една до друга чак до края на Баш чаршията
работилниците, продавниците и магазиите на другите
еснафи, от които градът не чувствуваше липса : ковачи,
мутафчии, терзии, кундурджии, търговци дубровчани и
какви ли не. Но освен поминък за кипровчани по това
време беше рударството и свързаните с него занаяти/8/.
Къщата на Къндю Пеячев, баща на Ячо Пеячев беше
в Горната махала. И тя както повечето къщи в тази махала
беше на два ката и с широк чардак. Дървено стълбище с
рязан парапет свързваше двата ката. За живеене се
ползуваше повече горният кат, а долният – според
нуждите, понякога за живеене, понякога като склад за
някаква стока или пък за други някакви нужди.
Мнозина в Кипровец ползуваха долния кат на
къщите си за обори, но Пеячеви имаха нарочни постройки

24. за добитъка. Дворът им беше ограден с каменни зидове, а
високата покрита с каменни плочи порта препречваха с
дъбова гредичка. Последните две бяха необходими
предпазни средства против неканени посетители –
таксилдари и сеймени.
Преди години в този дом се носеше гълчавата на
половин дузина женска челяд на стария Пеячев. Челядта
израсна и настъпи роенето, тя пое своя път, трябваше да
продължи родовете на други родове. Тъй е било от открай
свят. Долният кат стана излишен, набутаха го с какво ли не
и пак една от стаите остана съвсем празна.
— Почистете с Ячо долната одая, после сложете там
одър и сандъка с моите работи. Не мога аз повече тука да
стоя, като в зандан съм, там ще ми бъде по-сгодно. Поне за
по навън, до нужника де, ще мога сам да се слугувам пък и
28
тъй на припек да поизлазвам да се понапичам сега през
лятото – каза старият Пеячев на жена си наскоро, след като
се беше посъвзел от болестта.
Не че беше станал тесен горният кат, място имаше
там доволно и предоволно – нали в къщи бяха останали
само трима души: той, жена му и синът му Ячо – но на
него му беше някак неудобно и дори срамно да тътрузят
вдървените му нозе, да го вдигат и свалят по стълбището
по няколко пъти на ден.
Поръката му изпълниха още на другия ден.
Преместиха го.
V. Близо две столетия католиците от кипровско
бяха забравени от Рим. На Балканите вилнееха турците.
Европа тръпнеше пред османската мощ. Светият престол
не искаше да си отежнява отношенията с безбожния
падишах заради шепа български католици/9/. Мирските
люде сами се грижеха за вярата и църквите. Свещениците
не достигаха, а колкото ги имаше, бяха слабограмотни и

25. тълкуваха Светото християнско писание, както им беше
угодно. Дори вместо на латински, както изискваше
католическата църква четяха литургиите от православни
требници, написани с кирилица. На мирските люде
разбраната реч по им допадаше и никой не вдигаше глас
против това отстъпление. Поради тази продължителна
откъснатост от Рим, католическата вяра в кипровско се бе
покварила до там, че през хиляда петстотин шестдесет и
петото лето папският визитатор архиепископ Амброзии от
Дубровник завари кипровския свещеник Иван Югович
женен, нещо противно на католическата църква/10/.
Посети Амброзии и другите католически селища в
кипровско. И каквото видя в Кипровец, това видя и в
29
Желязна, и в Клисура и в Копиловци. Сетне написа един
обширен доклад до папата за това, което бе видял и чак
тогава се върна там, от където бе дошъл. Не беше тръгнал
Амброзии да чекне нозе по пътищата на своя глава, тъй от
любов към българите католици.
Реформаторското движение, което през 16 век бе
разтърсило Европа бе лишило Рим от милиони смирени
последователи. Католицизмът беше застрашен в
собствената си люлка. Цели осемнадесет години /1545-
1563 г./ заседаваха най-известните по това време
католически теолози и най-висшите католически отци и
накрая пак нищо ново не донесе на вярващите и на Светия
римски престол вселенския Триденски събор.
Антипапските движения не спряха. Сега Рим се бе хванал
за сламката. Сетил се бе за забравените си последователи.
Търсеше пролука. Амброзии бе пратеник на папата.
Не затихнаха антипапските движения почти през
целия 16 век и колкото повече се разклащаха устоите на
католицизма в Европа, толкова Рим по-яростно се
нахвърляше на Изток: в Русия, Белорусия, Украйна/11/,

26. Прибалтика и на Балканите.
Така след Амброзии се заредиха да идват в
кипровско все като папски визитатори цял низ от
епископи. През хиляда петстотин осемдесет и първото лето
довтаса епископът на Нин/ Далмация/ Петър Цедулин, през
хиляда петстотин осемдесет и четвъртото лето хърватинът
Александър Комулович, през хиляда петстотин осемдесет
и шестото лето йезуита Тома Радио.
Идваха те, разшетваха се из воеводството държаха
проповеди, заплашваха с божия гняв провинените,
обещаваха вечна наслада на отвъдния свят на поправилите
се. После се запиляваха и по-навътре по българско. Там
път опитваха здравината на православието и най-вече се
30
вряха по еретическите селища на павликяните и
богомилите от Пловдивската и Никополската каази.
Идваха те и си отиваха. А за толкова късо време
какво можеше да се направи. Само това, дето никой
католически свещеник от кипровско не смееше вече да се
ожени. Наплашиха се, де да знаят – току виж, че долетял
изневиделица някой визитатор и ги завари в одъра завити
през глава с невестите. Ами сетне, отива му попството тъй
на акерим. Колкото до мирните люде, католици от
воеводството – те считаха себе си за добри християни,
ходеха редовно на църква, почитаха празниците и всички
други верски тънкости, доколкото ги знаеха. Само едно
нещо не можеше да проумеят – как тъй Всевишният, който
долавя и най-дребните нечестиви човешки помисли, дори и
на цигански език, да не разбира отслужваните за негова
прослава литургии на славянски език. И тъй като не
можеше да проумеят тая тънкост, те държаха на своето.
Горките попове тъй се объркваха понякога през тези
визитаторски години, че не знаеха какво да правят, на кого
да угодят, на визитаторите ли или на народа. Въртяха

27. опашка насам натам седмица две, а понякога и месец,
докато визитаторите си обереха крушите, сетне, то се
знаеше, измъкваха от тайните пезули требниците с
кирилица и всичко тръгваше пак по старому. И вълкът сит,
и агнето цяло.
В такова верско положение завари през хиляда
петстотин и деветдесетото лето последователите на Рим в
кипровско, изпратеният от Рим като мисионер по
българско францискански монах Петър Злоитрич от град
Соли /Тузла в Босна/.
Петър Злоитрич или както по-късно кипровчани
заради това, че беше родом от гр. Соли го нарекоха Петър
Солинат, беше търпелив, упорит и ревностен католик.
Цели две години не мръдна той по-далеч от кипровското
31
воеводство. Що проповеди му удари и как само умееше да
плете слова. Зяпаха го хората със зинали уста, не можеше
да се наслушат. Не остана човек в Кипровец и околните
села да не го познава. Не остана дом, в който да не беше
влизал. Тихо, кротко, с благи думи, за всеки намираше
подходяща приказва, на всеки знаеше болката,
насърчаваше, а където трябваше утешаваше, но най- много
проповядваше за вярата. Не се преструваше, а сам вярваше
в това, което проповядваше. Обикнаха го людете в
Кипровец и кипровско, и католици, и православни, и мало,
и голямо.
Отстрани той покварата, промъкнала се в
католическата вяра в този край по време на дългата
забрава. Изпрати и неколцина младежи да се учат в
католическите колежи в Италия. Като се убеди Петър
Солинат, че вярата по този край е заздравена, отида по
вътрешните български земи да покръства там еретиците
павликяни и богомили, които тогава ги имаше на много
места и най-вече в Пловдивската и Никополската каази.

28. Три години се труди той между еретиците и успя
мнозина от тях да покръсти, сетне избра четири, по-будни
момчета, павликянчета и сам ги отведе и настани да се
учат за свещеници в католическите колежи в Италия.
Доволен остана папата от успехите му, даде му
званието папски визитатор и отново го изпрати по
българските земи.
Доволен остана папата, но дали остана доволен и
Солинат, това никой не го попита. За дългогодишната му
упорита работа по българските земи, той се бе надявал на
по-голяма награда. Мнозина прости монаси по това време
в католическия свят за много по-малко положено усърдие
ставаха епископи. Но Солинат беше босненец, славянин, а
Рим всякога е гледал на славяните с някакво недоверие
независимо дали бяха босненци, руси, украинци, сърби или
32
българи. И въпреки всичко духът на Солинат си остана
същия. Католик беше той и в костите си, преглътна
горчивината и с още по-голямо усърдие закръстосва на
длъж и на шир по българско за вярата. „Тези дето се
разпореждат в Светия престол са само църковни
служители и нищо повече. – повтаряше си той често на ум
– А вярата, това е вече съвсем друго.”
Година не минаваше без да е наминал той към
Кипровец. Тук хората поради това, че се ползуваха с
известни правдини, не бяха чак тъй наплашени както по
другите места. Упорити бяха те и кажеха ли веднъж нещо
удържаха на думата си. Обикнал беше Солинат тези
упорити планинци и може би затова Кипровец му се станал
близък, притегляше го нещо тук, нещо, което с думи не
можеше да изкаже, но го усещаше с цялото си същество.
Тук всички го познаваха, познаваше ги и той. Тук си
отдъхваше след дългите странствувания по българско.
Отдъхваше си, но и не стоеше със съвсем скръстени ръце.

29. Предусещаше той, че не ще минат още много
години и папата ще назначи за католиците по българско
епископ. мисълта този епископ да бъде той не преставаше
да го блазни. Та нали тъкмо той беше отстранил покварата,
промъкнала се в католическата вяра в кипровско, с упорит
труд беше успял да покръсти една малка част от
павликяните и с това бе прокарал пътя за католицизма към
тези трудно отстъпващи от старата си вяра еретици. Ето
защо той не искаше, когато дойде това време, да отстъпи
така лесно епископското място на някой латинин.
За тази цел Солинат търпеливо и дори хитро
насочваше вниманието на тукашните люде върху себе си.
Не пропускаше той, щом му дойдеше на сгода, и най-вече
пред по-първите кипровски люде, да поведе разговор за
нуждата от български католически епископ. И всякога тъй
33
докарваше приказките си, че беше от ясно по-ясно каква
голяма полза ще има от това Кипровец.
— Имаме ли си епископ – казваше той и тъй го
казваше, сякаш и той беше кипровчанин, – тук в Кипровец
ще се построи манастир, в който сетне ще се отвори
школо, където децата от воеводството ще могат да се учат
на християнска правда и ред, а може и на четмо и на
писмо.
Още ред други примамливи неща убедително
изреждаше той. Сочеше ползата, а сам, поне привидно, не
бързаше.
„Нека людете заживеят с тази мисъл, нека те първи
се разтичат. Но за това е нужно време” – казваше си той,
но не сядаше да чака, а отново поемаше дългия, криещ
какви ли не опасности път към павликянските селища.
VІ. Беше през втората половина на хиляда
шестстотин и първото лето. Крантата, която Солинат
водеше, преплиташе крака, сякаш провесените й отстрани

30. полупразни дисаги тегнеха колкото две планини. Едър мъж
беше Солинат и не беше съвсем млад, около четиридесет
годишен, но почти безспирните му продължителни
пътувания не позволиха по кокалите му да се натрупат
излишни меса – имаше мършав вид. Продълговатото му
лице беше изопнато, а погледът му остър.
Сега той идваше отдалеко. Изтощен от дългия път,
който бе извървял, и той като крантата що водеше,
уморено влачеше нозе. Денят вече преваляше, а той
гонеше Кипровец, до който бе останало малко път, та
въпреки умората вървеше, не искаше да губи време за
почивки.
Пътят вие все край реката. Отстрани се издигат
34
отвесни сякаш отрязани с нож скали. Скоро скалите се
отдръпват встрани и ето там, отвъд реката, е село Клисура,
малко бедно селце с потънали в земята няма и стотина
къщурки. Насреща е село Желязна. Пътят минава през
него, но улиците са пусти. Тук няма чаршия, мъжете са
горе в планината, копаят руда. А жените, затворили се по
къщите, влачат вълна, предат, тъкат килими. Дори и деца
не се мяркат по улиците и за тях има работа- помагат на
жените, въртят чакръците, мотаят прежда. Всеки трябва да
заслужи с нещо коравия залък.
Солинат отминава и Желязна. И ето там напред в
здрача се очертават първите къщи на Долната махала, но
той е тъй уморен, че никак не му се иска да заобикаля през
махалата, както водеше пътят, та още над Желязна свива
по една пряка пътека, която скоро по извежда на
кипровската чаршия…
А чаршията беше тъмна и тиха. Само тук-там
закъснели майстори в бледо осветени дюкяни бързаха да
довършат определената за деня работа, а от време навреме
до ушите на пътника достигаше хлопот от врати или

31. кепенци и по това той разбираше, че стопаните на
продавници, работилници и магазии залостваха вратите на
последните.
Към края на чаршията Солинат поведе коня си по
една тясна и още по-тъмна улица, доста изровена от
пороищата, и скоро се изгуби в двора на една стара, с
разкривен покрив къща. Тук живееха двамата кипровски
католически свещеници. Толкова бяха те по това време.
Не се показа Солинат из града през целия следващ
ден. Почиваше си. Но това не попречи още преди пладне
на същия този ден да се разчуе из целия град, че той комай
след година време отсъствие, отново е в Кипровец. По
същото време и у Пеячеви узнаха за неговото пристигане.
И щом узнаха старата Пеячевица защрака с чехлите си
35
нагоре-надолу; да подреди къщата, да турне всяко нещо,
където му е мястото. Знаеше тя, че щом отеца скитник е в
Кипровец няма да пропусне да споходи недъгавия й вече
стопанин. И наистина никога не бе се случвало Петър
Солинат по време на престоите си в Кипровец да не посети
дома на Къндя Пеячев с когото бяха стари приятели. И
макар, че никога не се разделяха, без да са поспорили и то
най-вече по реда в църквите /на какъв език да се пее/
държаха на дружбата си. Спореха те, но не със злоба, ами
тъй с благи думи всеки се стремеше да убеди другия в
правотата, в която сам вярваше. Инак старият Пеячев
ценеше учеността и трудолюбието на Солинат. Солинат
пък държеше на дружбата си с Пеячева, защото прикрити
мисли у него нямаше, и защото думата та Пеячева тежеше
в Кипровец като камък. Какъвто и градски въпрос да
изникнеше, и най-видните люде в града, и най-простите
все с него се съветваха как да се разреши. А той не жалеше
ни сили, ни време за общите градски работи. Но откакто
коварната болест бе вдървила нозете му, сякаш бе забравил

32. и градските работи, и своите къщни грижи. Лежеше на
одъра в одаята на долния кат или пък, седнал пред къщи на
триного столче, се препичаше на слънце. И дали лежеше
на одъра или се препичаше на слънце, на околния свят
гледаше с някакво безразличие. Види се това беше
последица от болестта. И всеки нов ден приличаше на
предния, все едно и също – от одъра на припек, после пак
на одъра. Дори и за ядене сам не се сещаше. Този ден
обаче, ако не в движенията, то в очите му настъпи
промяна. Погледът му се избистри и оживя. Като го
гледаше човек, виждаше се, че умът му гради някакви
големи дела. Дори стана нетърпелив. Мислеше, а погледа
си от портата не откъсваше.
Наближаваше пладне и тъй като денят беше ясен,
слънцето вече здравата напичаше, но той, както никога до
36
сега, още не беше се прибрал.
— Като се върне Ячо, кажи му да дойде при мене,
ама да не забравиш, чу ли? – каза той на жена си, която по
това време се беше веснала по двора и като затрополи по
калдъръма с тояжката, с която се подпираше, упъти се към
стаята си.
Ячо беше отишъл до самокова да види как върви
работата там. Замина рано сутринта, но една непредвидена
разправия му погълна доста много време, та в къщи се
върна късно след пладне. Още щом прекрачи прага
Пеячевица му предаде бащината му поръка и той, като се
нахрани на две на три, отиде при него.
— Позабавих се за пладне – започна той след като
седна на одъра край нозете на стария, – ама иде ли му на
човек за ядене, кога работата не върви. Строши се един
чарк и докато да го подменим, ей го на, стана икиндия.
— Работа и ядове – туй е то сине на тоя свят. А
такова, що ново има по града?

33. — Що ново ли? Новини мнооого! – отвърна
замислено и неопределено Ячо, но бързо се досети за коя
новина го питат и продължи. Ама сега най-много се
хортува из града за отца Петър Солината. И старо, и младо
все за това, дето пак е пристигнал разправят. Канел се
казват в неделя да държи голяма проповед в църквата, дето
е до Шарената чешма.
— Тъй ли? – приповдигна се стария Пеячев.
— Ама ти тате – разтвори уплашено очи Ячо,- да не
би такова…да искаш да те вода на църква, я? А не, не,
дума да не става! Сърдиш се, не сърдиш, няма да те заведа!
Голяма тъпканица ще да е там. Заведа ли те, току виж, че
ти прилошало. Няма да може да издържиш, ами я се
откажи от тая работа.
От тази синовна загриженост очите на стария
Пеячев се овлажниха и той дълго време не продума. Не
37
наруши настаналата тишина и младият Пеячев.
— Право казваш, сине – заговори най-сетне старият,
– не съм сега аз за там. Греховете си и тук мога да
измолвам. Няма, няма да ме бъди вече синеее! Не, тя се е
видяла. Честта на този дом отсега нататък ти ще градиш и
гледай да не посрамиш рода ни! Ако не ти се отдаде да
притуриш, то поне гледай да не пропадне това, което
имаме сега. Труди се, но не слепешката, а с ум и разум.
Рударството е крепило до сега и нас, и целия този край, но
както много пъти сме си хортували, от година на година
рудата все повече намалява, а данъците султанът
увеличава и както е тръгнало, май няма да отвлече още
половин човешки живот и съвсем ще замре. Ами тогава?
Край на Кипровец, край и на нашия род. Ще се пръсне
потомството ни по света, а от бродника не очаквай трайна
следа, затрива той подире си всичко, що деди и прадеди са
сбирали, че дори и името на рода, дето те векове наред са

34. пазили. Не, сине, не бива да се чака краят на рударството
със скръстени ръце! Трябва още от сега да се мисли, мери
и крои какво да се направи, та да не се случи тая страшна
беда. Мисли, сине, и крои, но едно нещо не забравяй; тая
голяма грижа не е за сам човек. Сам човек не може да
просече път през планината, щото това е голямо нещо, а
пред всяко голямо дело се препречват и големи трудности,
които сам човек не може да превъзмогне. Сам човек за
никъде не е. Две-три овци може и трябва да вървят пред
стадото, но и те не бива съвсем да се откъсват от него,
защото останат ли сами, сигурно ще се затрият из
пустошите по горите, където зверовете скоро ще ги
свършат. Тъй е и с людете. Да тъй е – повтори той и тихият
му, но плътен глас секна.
След кратко мълчание Ячо отвори уста като да каже
или попита нещо, но тъй си и остана, полураззинат, защото
стария отново заговори:
38
— Затуй, реши ли човек да тръгне по някакъв нов
път, не бива да се откъсва от тия, с които е вървял до
преди, а трябва със слово, със разумно слово да поведе и
тях подире си, та като се препречи някаква трудност, да
има с кого да уедини силите си и тъй с общи усилия да
бъде превъзмогната препречилата се трудност. Опитах аз
да се откъсна от другите нашенци, ама до къде стигнах?
Знае се само, че разбойници ме ограбиха, ама никой не
знае, че и да не бяха ме ограбили, в търговията нямаше да
преуспея. Търгувах с готови пари и нищо не припечелих,
но ме беше срам да се откажа тъй изведнъж. Турската
робия, сине, проклета да е трижди, ни е докарала до там,
щото сме станали ние българите плахи, прост и неграмотен
народ. А то за търговията трябва наука. Трябва да умее
човек да си прави сметка с калем. Като купи някаква стока,
да запише- толкова броих, сетне като продаде, пак да

35. запише- толкова получиш и накрая като удари калема ще
знае колко му е останало и дали му е останало. И не само в
търговията ами и за всяко друго нещо грамотният човек пт
го бива, писмото го крепи, води го напред – ей тъй, като
някаква невидима ръка. Чудно нещо е това писмото –
чертички, разни заврънкулки, ама нб с них хората си
хортуват, през води и планини. Голяма, голяма сила се
крие в писмото, в науката! Ето нб да вземем дубровчаните,
люде като всички люде, ама нб върви им. Върви им, щото
умеят да си правят сметка с калем, както и да четат и да
пишат и на латински, и на турски, че и славянското писмо
познават. Там в грамотността е нихната сила. Грамотни са
те, а то грамотността не пада от небето. За тая работа си
имат те там, в Дубровник, школа, дето децата им, хеее, още
от десетина годишни изучават сметки, писмо и разни
други науки…
— И за това, защото са учени са тъй укумуш –
вметна Ячо.
39
— Така е, укумуш са, за всичко ги бива! – продължи
стария – А ние кипровчаните какво? Кой каквото е
запантил от деди и прадеди и толкоз. А инак не сме
загубен народ, нито пък сме мързеливи. Колко много неща,
като почнем от желязото и среброто и свършим с най-
тънките къщни и женски накити, се правят тук. Правят се,
ама други търгуват с них и от това печелят двойно и
тройно. Не, така повече не бива, време е вече да се
помисли за грамотността на даровития тукашен млад свят
и най-вече за грамотността на всички бъдни поколения,
ако искаме да не ги лъже този и онзи, ако искаме един ден,
когато рударството съвсем замре, Кипровец да си остане
Кипровец, а не безлюдна пустош! Това разбира се е труден
и дълъг път и не ще се извърви нито за ден, нито за два,
нито за година, нито за две, но за да се измине, трябва да се