1. Политическа теология
vs.
Критика на насилието
/свободни размисли/
„Френският социализъм не е нищо друго освен буквално и неотклонно
продължение на католическата идея.” Тази проникновена констатация на Ф.М.
Достоевски прави възможен един абсолютен прочит на модерността, белязана от
процесите на дехристиянизация. Първата политизация на християнските понятия
не е достояние на епохата след Тридесетгодишната война, а е налице още с
идеологическите спекулации на най-ранното католическо богословие (вж. Х.
Янарас, Православие – апофатизъм и формализъм. URL:
http://www.pravoslavie.bg/Църква/Православие-апофатизъм-и-формализъм).
***
В задочния диалог между Шмит и Бенямин се отобразява неразрешимият
конфликт между двата полюса на модерната мисъл, възхождаща към епохата на
схоластиците – тези криптиодеолози на секуларизираното християнство,
изобретили догмата за папската непогрешимост. Ако възприемем
антиклерикализма на протестантите като радикален клерикализъм, т.е. като един
вид тотализиран папизъм, то няма да е трудно ако в божественото насилие на
революцията – така, както Бенямин го вижда – разпознаем почерка на един
демократизиран Левиатан (по Хобс). Всъщност и Шмит, и Бенямин лелеят за
Земно Царство, за имаментизиран есхатон (по Ерик Вьогелин), само че правят
това в различни модуси. Една диктатура, за каквато пледира Шмит, е технически
по-правдоподобна и изпълнима от месианските очаквания на Бенямин. От друга
страна обаче тя е всякога обречена на отхвърляне, с което и цикълът на вечното
колебание между установяването на реда и революцията, между дясното и

2. лявото, се затваря. Всяка революция изяжда децата си в един акт на все по-
вещия в овладяването на кризата Левиатан, чийто гнет обаче е гарант за нова,
хипертертрофирала митична разплата, маскирана като божественото насилие, за
което говори Бенямин.