3. 1. Житейски и творчески факти
2. Да си спомним за Йовков с цитати от негови произведения
3. Йовков в спомените на...
4. Творческа история на представителни творби
5. Подбор на ученически текстове
6. Анализ и коментар на езикови средства и символи
7. Рисунки по Йовкови произведения
8. В родното място на Йовков
9. Презентация
4. Големият български писател Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал произведения с непреходно идейно-естетическо
значение. Творчеството му вълнува с обичта към човека, с възторга от прекрасното в човека.
Нобеловият лауреат по литература Иво Андрич казва, че Йордан Йовков е неговият учител в прозата.
Йордан Стефанов Йовков е роден на 09.11.1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Тук минават детските и юношеските му години и завършва основното си
образование. Когато е на две години, баща му купува голям имот в Добруджа. И по-късно като писател всяко негово вдъхновение го носи нататък – в
Добруджа. Там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата и съдбата им. Цялата негова творческа личност, спомените и вдъхновенията му се
коренят там.
След като завършва втори клас, Йордан Йовков прекарва една зима и две лета в Чифуткьой (сега Йовково), където помага на най-големия си брат –
Йосиф.
Йовков е страстен любител на животните, особено на конете и овцете. Майка му си спомня, че като по-малък често го намирали заспал сред овцете.
Имотът им е голям: 700-800 декара, с много рогат добитък. Имат хергеле от 80 коня. Йовков много обича да бъде сред тях, кръщава ги с имена. Умее да ги
опитомява и после ги язди. Къщата им е голяма, стара. Пред нея се издига вековно акациево дърво. Бащата на Йовков бил едър, висок, строг човек с
чорбаджийски вид. Йовков по характер и по външност прилича на майка си.
Писателят разказва през смях пред приятели за първото си идване в София:
как се записал в ІV клас, как, облечен в дебели шаячни дрехи, с обуща два номера по-големи, тръгнал да обикаля софийските улици и накрая, облян в пот
през горещия слънчев септемврийски ден, седнал на тротоара на една многолюдна улица и чак после, когато опознал града, разбрал, че е бил на ъгъла на
„Леге" и „Търговска". Как закъснял първия ден за училище и застанал виновно, засрамен до вратата. Класният го запитал как се казва:
- Йордан Стефанов.
- А дядо ти?
- Йовко.
- Добре, отсега нататък ще се наричаш Йордан Йовков.
Писателят завършва гимназия в София през 1900 г. От 1902 до1904 година е в школата за запасни офицери в Княжево. Записва се студент в Юридическия
факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Завръща се в Добруджа и учителства в различни села до 1912 г.,
когато е мобилизиран. Участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна като командир на рота и като военен писател. През
юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран.
След войните се установява в София и известно време е редактор в столични издания. Един от най-тежките периоди в живота та Йовков е времето след
края на Първата световна война. Дните му са изпълнени с душевни терзания и материални несгоди. След окупирането на Южна Добруджа от румънците
Йовков се установява във Варна и работи като учител.
Назначен е в българската легация в Букурещ и от 1920 до 1927 г. е редовен сътрудник по печата.
Творческия си път Йовков започва със стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага като талантлив разказвач.
Йовков е автор на книги, посветени на живота в Добруджа и в родното му село Жеравна. Написва сборниците "Последна радост", "Вечери в Антимовския
хан", "Женско сърце", "Старопланински легенди", повестта "Жетварят", романът "Чифликът край границата". Пише комедии - "Милионерът", драми -
"Албена", "Боряна", "Обикновен човек". Автор е на анималистична проза -"Ако можеха да говорят".
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937
година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност.
На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
1. Житейски и творчески факти
5. Голяма част от
живота на Йовков
преминава в
Добруджа.
В бита на
добруджанските
селяни търси и
намира красивото
и нравственото.
6. „Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат
друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!"
Из разказа „Серафим”
***
„Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и
погледна към небето, той извика:
- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”
Из разказа „По жицата”
***
„Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите”
Из разказа „Другоселец”
***
„Грешна беше тая жена, но беше хубава."
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.”
Из разказа „Албена”
***
„Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е,
направи нещо - хубаво е!"
Из разказа „Шибил”.
***
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще
срещнеш вълк, да избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи?
Защо?"
Из разказа „Вълкадин говори с бога"
2. Да си спомним за Йовков
с цитати от негови произведения
7. Известния български психолог професор Спиридон Казанджиев:
„Йовков не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере
какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които
той се откриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна в Европейската война през 1915-1916 г.
Охранявахме съседни участъци при река Места, та често се срещахме. По-тясна обаче стана тая дружба
от есента на 1927 г., когато Йовков, току-що завърнал се от Букурещ, дойде да живее у нас.“
„Срещи и разговори с Йордан Йовков" на професор Казанджиев, излиза след смъртта му
и е подготвена от съпругата му Белла. Ето какво още пише той:
„...През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и
вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на
двора в разговори на теми из ежедневието или увлечени в спомени от войните. В тия вечери аз често
„откривах" Йовков.
За творчеството си, както и за личния си живот, Йовков избягваше да говори. В приятелски кръг той
обичаше да се шегува и забавлява, да разсъждава на теми, които ежедневието поставяше, или да се отдава
на спомени от войните и от учителския си живот в Добруджа.“
„Иска ми се да напиша разкази или повест за по-стара Добруджа, скотовъдска, не земеделска Добруджа. Тя е
земеделска от 1894 г.; преди това имаше друг характер, беше същинска руска степ, с хергелета, стада.
Когато дойдоха руските колонисти непосредствено след Освобождението, тя приличаше на руска земя. Тия
хора дойдоха с целия си бит, с тройките, с уредбата си, с песните си. А и пейзажът прилягаше. Сякаш
видяхме парче руска земя, тъй както сме си я представяли, като сме чели руските писатели."
3. Йовков в спомените на...
8. Съпругата на професор Казанджиев – Белла, сестра на Дора Габе, за първата си среща с Йовков:
„През 1927 г. Йовков се върна от Букурещ и стана чиновник по печата във Външното министерство. Срещнали
се с проф. Казанджиев и станало дума, че търси квартира, но се страхува на какви хазяи ще попадне, понеже
има дете. Ние тъкмо бяхме направили къща с много дългове и трябваше да даваме под наем, понеже не
можехме и да я продадем – тя не покриваше дълга. Йовков не искал дори да види каква е квартирата. Щял
веднага да телеграфира на жена си да дойде с багажа. Така и стана.
Къде беше Йовков през това време, не зная, но за първи път дойде в къщи с багажа и семейството си. Той не
се огледа да види квартирата (тя беше на партера), недостатъците на стаите, а веднага се залови тихо и
кротко да разпределя багажа. Понеже къщата беше строена за едно семейство, отстъпихме кухнята на тях, а
ние импровизирахме за нас една малка стаичка. Аз се залових да изпразвам кухнята, но ми направи
впечатление, че Йовков на няколко пъти усмихнат надникваше вътре.
Жена му ми каза: „Много му харесаха полиците с белите тантелени къдри и селската шарена черга, закачена
под тях, било като в село гостната им стая. Накара ме да те питам ще си ги вземеш ли." Казах, че няма да ги
взема, защото полиците са заковани, а шарената черга е рисувана на стената с блажни бои от общия ни
приятел, художника Борис Денев. Йовков много се зачуди и пипна стената най-напред с показалеца, а после я
поглади с дланта си...
Тая кухня изигра при Йовков положителна роля: макар че една стаичка нареди кабинет за себе си, а по-
голямата стая беше спалня и всекидневна, Йовков пишеше в кухнята...“
Йовков в спомените на...
9. Съпругата на писатела - Деспина Йовкова, която споделя как са създадени "Вечери в Антимовския хан":
„Струва ми се, че няма друга Йовкова книга, написана така бързо, с толкова голямо увлечение, любов и вдъхновение.
Това беше след пристигането ни от Букурещ. Тогава живеехме у професор Казанджиев. Както всички разкази, той
предварително толкова много ги обмисляше, живееше с тях, че те бяха в него вече почти готови. Само трябва да
седне и да ги напише. И предложи на вестник „Зора" да дава всяка седмица по един разказ. И така всяка вечер, след
като ние с детето си легнем, сядаше да пише в малката уютна кухничка своите разкази.
Тъй като предварително не ми ги четеше, чаках с нетърпение рано сутринта в петък да прочета на първа страница
най-отгоре: „Оригинален разказ от Йордан Йовков." Разгръщам вестника и зачитам разказа с вълнение. Около мен той
усмихнат чака да завърша четенето и да чуе мнението ми. В продължение на няколко месеца Йовков написа своите
„Вечери".
Тя ни е оставила спомена си и за това как е работил Йовков:
„Диванът му беше любимото място и той мъчно се отделяше от него. Доброволно го оставяше само в два случая: когато
трябваше да преписва с мастило или когато случайно дойдеше някой. Тогава любезно отстъпва дивана на госта, а той
сяда пред бюрото си. Щом гостът си отиде, с облекчение се изтяга отново на дивана.
Йовков се намираше в един непрекъснат творчески процес
Колкото пъти го погледна, той има един мил, нежен и бляскав поглед, унесен в далечината, с безкрайно щастлив израз на
лицето. Този унесен поглед и благата усмивка, когато работи, са дълбоко запечатани в сърцето ми. Защото с часове съм
го наблюдавала как, подвил крак върху крак, излегнат, с една ръка крепи дебел том, и на него лист хартия, като от време
навреме записва по нещо. По израза на лицето му виждах колко силно преживява това, което пише. Той е толкова унесен
и вдълбочен, че не забелязва моето присъствие.
Забелязва ме, когато престане да работи. Наблюдавам как лицето му добива вид, като че ли се събужда от сън, оглежда
любопитно стаята и като че ли едва сега ме забелязва.
Преди да започне да преписва разказа си, той дълго време го обмисля. На дивана, в градината, в кафенето. И е зает само
с него.
Непрекъснато нахвърля мисли на разни листчета
През това време нито моето присъствие, нито това на детето го безпокои. Ние му говорим за какво ли не, но не ни се
сърди; дали ни слуша или не, не е важно, поне се прави, че ни слуша. Но щом разказът вече назрее у него, сяда да го
препише с мастило. И сега иска тишина и да е сам. Обикновено започваше да преписва вечер, след като ние си легнехме.
Винаги съм се учудвала на голямата му упоритост да си извоюва свобода за работа.
За него нямаше по голяма радост от творчеството му."
Йовков в спомените на...
10. „По жицата“
В народните вярвания бялата лястовица е известна като носител на надежда. Появява се когато и където
има най-голяма нужда от нея, зареждайки виделите я с позитивност и увереност. За нея се носи мита, че се
вижда веднъж на 100 години.
През 1965 г. в. „Добруджанска трибуна“ помества информации под заглавие „Бялата лястовица не е
легенда”, в която очевидци разказват, че са наблюдавали полета на бяла лястовица: „Сред ятото се
открояваше със своята грация една снежнобяла лястовица. Крилете й блестяха на слънцето. Летеше
плавно и весело и се спускаше ниско-ниско, на един-два метра над главите на учениците, които
възкликваха радостно и си спомняха за Йовковия разказ.“
За първи път разказът е отпечатан във в. „Зора“ от 26. XI. 1927 г. На следващата година Йовков го включва
без промени в сборника „Вечери в Антимовския хан“.
Пред професор Спиридон Кaзaнджиев, близък приятел нa писaтеля, Йордaн Йовков споделя кaк е създaден
рaзкaзът „По жицaтa“: „Един понеделник бях взел предпрaзничния вестник, вървях по пътя от къщи зa
грaдa и четях. В хроникaтa (aз винaги я четa) се рaзпрaвяше, че в Кaзaнлъшко (мисля, че тaм беше) се
появилa бялa лястовицa и нaродът вярвaл: aко болен я види – оздрaвявa. Тръгнaли от селaтa в оня крaй
дa я търсят. Товa нещо ми зaседнa кaто мотив в съзнaнието. Кaзaх си: от товa нещо може дa излезе
хубaв рaзкaз. Пренесох се в нaшия крaй (Добруджa). Видях шосето крaй Добрич, Кaрaлезкaтa чешмa –
полскaтa шир и някaквa беднa колa, впрегнaтa в мaлко слaбо конче, селянин сиромaх подир нея – кaкто
съм ги виждaл в действителност…
Свързaх товa видение с мотивa зa бялaтa лястовичкa. Помислих си – в тaкaвa кaручкa лежи болен –
тръгнaли дa търсят бялaтa лястовичкa. Зa дa бъде по-трaгично положението, нaпрaвих болното дa е
момa и – кaкто нaродът в тaкивa случaи измисля или несъзнaтелно мотивирa – че болнaтa не е от
сaмо себе зaболялa, но че когaто жънaлa, змия спaлa нa гърдите ú. Тоя обрaз по-рaно ме е зaнимaвaл.
Сегa връхлетях нa него кaто нa нещо готово. Тъй рaзкaзът беше построен.“
4. Творческа история на представителни творби
11. Публикуван през 1934 г. във в. „Зора”, а през 1935 г. включен в сборника „Женско сърце”. Заглавието
насочва към идеята за възстановената Божия стправедливост на земята. Серафим означава „горящ ангел”,
най-високият от деветте ангелски чина.
„Серафим“
Разказът “Индже” е публикуван през 1926 г. в сп. “Драматически преглед”, а в 1927 г. е включен в сборника
“Старопланински легенди”.
За написването му Йовков е вдъхновен от легендата за Индже, който от кърджалия злосторник се
превръща в народен закрилник.
Този разказ е най-силното Йовково обобщение за смисъла на човешкия живот и вечните ценности в него.
“Индже”
12. Човекът и доброто в разказа ''Серафим'' от Йордан Йовков (есе)
Йордан Йовков е ненадминат връх в родната ни белетристика. Творчеството му, създадено през 20-те и 30-те години на XX век, не е
пряко свързано със социалните стълпновения на времето, а по-скоро е опит да се надникне в душата на човека и се разкрие порива
му към красота и хармония, доброта и човещина. Неговата професия е докосването – докосването до човешката душа! Авторът
изследва онези устойчиви черти от българския национален характер, които дават шанс на човека да оцелее в един свят, лишен от
хуманност.
Серафим е странен човек, своеобразен чудак със свой душевен свят, различен от тоя на останалите. Прост, обикновен, той е
необикновен по силата, богатството на изживяванията. Странността му изпъква по-силно на фона на жестоката и сива делничност.
Йовковият човек живее съобразно свои принципи, в които водещи са добротата и човечността. Затова оцелява. Чрез героя си
Серафим Йовков доказва идеята, че доброто, заложено у човека, е живо – само трябва да бъде намерен пътя към него.
Скитник и несретник Серафим е простодушен до наивност, но притежаващ някаква вътрешна устойчивост, която го издига над
обикновеното, над всекидневното. С отказа си от материалното, Серафим надмогва преходното и достига до пълна свобода на духа.
За творец като Йовков висша ценност е човекът. Писателят не се интересува от случката, нито от реакцията на отделния човек в нея,
а от отражението й върху отделната личност. Серафим е типичен Йовков герой. Неповторимата отзивчивост на героя разкрива
очарованието на неговата душа, някаква неосъзната вътрешна свобода, която го отличава от другите. Състрадателно - милостив и
смешно наивен, тихо и без излишни думи, Серафим помага на окаяната жена – дава си всичките спечелени пари...
Тези качества на Серафим са съзвучни и с името му, което свързваме с Бога и наместниците му на земята. Героят е беден –
облеклото, фигурата и лицето навеждат към сравнения с библейски праведник и аскет.
‘’Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред
кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като
попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се
връщаха върху палтото на непознатия едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано,
разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три
много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.’’
Чудноватият селянин изненадва Еню с постъпката си – дава всичките си пари на непознатата Павлина, за да може тя да заведе
болния си мъж в града. Всичко това той го прави без показност. Работил цяла година, за да си купи ново палто, Серафим в миг го
забравя, когато чува отчаяния разказ на жената.
Добротата и човечността на героя са внушени чрез поведението и жестовете му. Нещо неповторимо и очарователно има в усмивката
на Серафим – тиха и беззвучна. Той умее да цени мига, усърден е в труда, а умерен в почивката, той е побратим на всички божи
твари. Серафим впечатлява със своята мъдрост и вяра. Всяка кръпка на окъсаното палто е спомен за сторено добро, затова му
остава успокоението, че на ‘’онзи свят’’ може да му дадат ‘’ново палто, златно, тъй да се каже скъпоценно...’’
А поведението на Еньо след постъпката на Серафим е знак за промяна, за настъпило раздвоение.
Йовковите герои са истински и достойни хора, съхранили нравственост и морал, чужди за останалите. Те са ценители на красотата и
любовта и като Серафим носят авторовата вяра, че красотата ще спаси света.
‘’Твоят учител не е този, който те учи, а този, при когото ти се учиш!’’ Създавайки идиличен и съвършен свят, към който се стремим,
учителят, чиято професия е докосването, обяснява нестихващия интерес към Йовковото творчество и в новото хилядолетие.
Изабел Богданова Динева (11 клас)
5. Подбор на ученически текстове
13. Красотата и доброто в Йовковото творчество
(есе)
Йордан Йовков е автор, с чието име се свързва развитието на българския разказ. Неговите герои мълчат, разсъждават, но тяхното бездействие е
съпроводено с напрегнат живот, който разкрива богата духовна същност. В своята действителност те търсят очертанията на света на съвършенството, на
нравственото. Затова казваме, че за творчеството на този автор са емблематични хуманизмът и стремежът към красотата във всички нейни направления.
Йордан Йовков търси човека дори и в звяра. Защитава идеята, че дори и в най-големия злодей живее искрица доброта. Необходим е малък тласък, за да
се превърне той от насилник в човек, както се случва с неговите герои от „Старопланински герои” Индже и Шибил.
Йордан Йовков изобразява света не какъвто е, а такъв какъвто трябва да бъде. Той тръгва от видимото, от онова, което е „тук” и „ сега”, за да прекрачи
границата към другото, което е „ там”, другаде в света на идеала и хармонията.
Неговият герой е герой на преодолените граници. От индивид, принадлежащ към действителността, той прави крачка към своето превъплъщение в света
на съвършенството. То е мотивирано от разбудената природа на героя, която не му позволява да съблюдава рамките, наложени от сегашността.
Персонажът преминава през дълбоки душевнин промени, за да стане готов за света, към който тръгва. Това прекрачване на границите е предшествано от
проглеждане и прозрение.Често пъти, обаче, изправен пред прехода, Йовковият човек не успява да преодолее същността си на човек от „този свят” и
заплаща за това със смъртта си. Така например Шибил, човек от планината , хайдутин и разбойник, се променя, но крачката към света на човешката и
любовна хармония става възможна единствено чрез неговата смърт и тази на любимата му. Всеки грях ще бъде изкупен или оправдан. Същата логика
следва и образът на Индже от едноименния разказ. Духовните терзания са възнаградени и в разказа „Песента на колелетата” . Сали Яшар проглежда, че
смисълът на живота му е да прави добро на другите и така успява да постигне хармония между себе си и света.
Интересно е, че героите, които успяват да преминат пълноценно в света на съвършенството, отново се завръщат в действителността, за да разкажат за
открития смисъл. Своята мъдрост те се опитват да реализират като промяна на този свят към по-добро, да го доближат до света на идеала. Това е
съществена характеристика на двоичния модел на Йовковия свят, в който търсенето и полагането в идеала не означава бягство от действителността, а
само търсене на алтернатива за нейната промяна. В този смисъл, превърнал се в емблема на творчесвото му, е Серафим- човекът, дошъл „тук”, за да
покаже какво значи да правиш добро и как това добро се осъществява.
Проявлението на доброто и красивото в Йовковия свят е свързано и със проявлението на два топонима – център и периферия. В центъра е разположено
доброто, човешкото щастие, а в прериферията – злото и нещастието. И тук Йовков проявява предпочитание към двуизмерността. В разказите гората и
планината присъстват с традиционната си натовареност на територии на ужаса, а на нещастието. Противопоставени са им култивираните пространства –
полето, селото, ханът, домът, които означават щастие и добро. Но доста често тази универсална опозиция променя смисъла. Например, в повечето разкази
от цикъла „Старопланински легенди” гората е територия на доброто, а десекрализираният по силата на външни обстоятелства център е натоварен
с представата за зло – „ Шибил”, „ Индже”; „ На игликина поляна”. Най-ярък пространствен определител на нещастието при Йовков е границата. Тя маркира
зоната на разделението, на обезмислянето на човешкото съществуване. Тя се осмисля като реалистичен определител на човешката жестокост, на
безмислието на войната – „Вълкадин говори с Бога”, „Чифликът край границата”.
Устойчивото присъствие на героите в дадена пространтвсена зона е маркирано с хубаво богато облекло. Най-често това се отнася за героите, свързани с
центъра – ангелите от разказа „ Белите рози”, Шакире от „Песента на колелетата”. Окъсаните и бедни дрехи са белег за неустойчива пространствена
позиция – Гунчо от „По жицата”, другоселецът от едноименния разказ. Преминаването на границата между двата свята обикновено се означава от Йовков и
с промяна на външния вид – най-често това е преобличането- Индже и Шибил от едноименните разкази.
Особено място заемат героите без траен просттранствен модел. Това са хора с необичайна съдба и богата душевност – Люцкан и Рачо Самсара от
„Последна радост”, Серафим от едноименния разказ. Техен отличителен белег – „знак за „другосветство”- е чудната им външност. В тях е въплътена
идеята за абсолютните истини и добро, свързани със скитническата съдба и бездомничеството – разкрепостяване, освободило духовното от оковите на
материалния свят.
Съдбата на човека и измеренията на неговата нравственост – това е обединяващата всички творби на Йовковата идея. Той поставя своите хора в
различни ситуации, за да покаже тяхната нравсвеност и духовност. Затова дори във военните разкази темата е не войната, а човекът.
Сам опознал ужасите на войната, Йовков показва нейните различни лица. Тя откъсва хората от тяхната естествена среда., разделя ги от близки и от
корените им.
Станил Генчев (9 клас)
14. Добротворчеството на Йовковия герой Серафим
от едноименния разказ
(съчинение разсъждение)
„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и търся у тях преди всичко доброто” – тези думи на Йовков насочват към хуманизма
като основна черта в неговото творчество. Доброто е вътрешна същност на неговите герои, тяхна основна природа. Правенето на добро е
потребност на душата, проява на нравствена сила и духовна красота на човека. Героите в това творчество помагат на другите, когато те
самите имат нужда от помощ и в това е тяхната неповторимост и висша етичност.
Копнежът за щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран оригинално в образа на Серафим от едноименния разказ на
цикъла „Женско сърце“. Дори изборът на името не е случаен – според християнската митология, серафимите са ангели от висш чин, на които
е дадено правото да прославят Бога. Серафим е герой, който идва в обикновеното ежедневие като божествена добронамереност. Това личи
не само от името на героя и символното му библейско значение, но и от причината, поради която дава пари на Павлина – болестта на мъжа ѝ.
Това го поставя в ролята на лечител, което още повече засилва значението на постъпката му.
Писателят разграничава характеристиките на героя според две различни позиции: тази на кафеджията Еню - човек с равнодушна, чисто
търговска душа и на разказвача. „Един чудноват човек, нито селянин, нито нито гражданин, дрипав, окъсан... Посред лято, в тая страшна
жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути
в цървули”. Така по външните белези, Еню възприема знаковите сигнали за битовата принадлежност на непознатият. Думите само допълват
данните за усещането за чужденеца, и най-после чудакът е разпознат от Еню и предизвиква шеговит презрение, недвусмислено заявено с
думите – сравнения „таласъм”, „плашилото от даскал Тодоровата бахча”, „изпаднал германец“.
У Йовков чудноватата външност на героя Серафим е отличителен белег. Той е „нито селянин, нито нито гражданин”. Тази раздвоеност е
между физическо и духовно битие, тя символизира абсолютната доброта, абсолютната красота, истината, която показва освобождението на
духа и духовното от оковите на материалното и материалният свят.
Чудатите дрехи само подсказват особената постъпка на Серафим, неговото благородство да предложи на Павлина скътаните си след дълга
ангария парички, за да лекува болния си мъж. Йовков описва с тънко майсторство не само окърпеното му палто, но и жестовете на героя,
който се храни и то така, че да не пропъди подскачащите наоколо врабчета. Очите му са учудени, те светят с такава нежност и топлота, с
такава доброта на човек без дом, дори и без семейство. „Божия птичка”слязла да донесе небесната хармония на земята. Серафим носи
съзнанието за преходността на човешките страсти и за универсалността на моралните закони. Да разпознаеш чуждия, другия, да бъдеш
съпричастен към болките и трудностите му, означава да надмогнеш земното и да постъпваш в хармония с универсалното.
Отказът на Еню да даде пари на Павлина, предизвиква великодушната реакция на Серафим. Неговото желание и воля за добротворство е
далеч от сковаващото разсъждение. Усмивката му, в контраст с неговото окъсано палто, е обратното на всекидневието и пресметливостта на
Еню.
Доброто, което Серафим прави, е негова душевна потребност, вътрешна необходимост, отговаря на неговата съвест и същност. Тъжен е
светът, в който живее Йовковият герой. Въпреки неправдата и злото, той и другите Йовкови герои притежават като вътрешни черти
добротворчеството, съчувствието и милосърдието.
Йовков е писателят, който по най-добър начин представя хуманистичните търсения на българските писатели през 20 век. В разказа си той
изгражда един специфичен нравствен свят, където доброто и красотата търсят своите истински места.
Бони Миткова (6 б клас)
15. Йордан Йовков е един от най- талантливите български писатели, създал прекрасни художествените творби, които въздействат върху читателя
посредством специфични художествени изразни средства и похвати. В разказа „По жицата“ творческото въображение на автора свързва спомена
за Добруджа с мита за бялата лястовичка, за да превърне една случка от живота във вълнуващ разказ за безкрайната човешка мъка, за
милосърдието и състраданието, за вярата в доброто и в надеждата.
Разказът е наситен с противоположни символни образи и асоциации.
Змията в библейски и във фолклорен смисъл е символ на злото. Този образ в разказа е противопоставен на образа на бялата лястовичка.
Бялата лястовичка – прекрасен символ на човешката надежда и вярата в спасението, на вечния стремеж към красивото и доброто.
Белият цвят е символ на надеждата и вярата в доброто.
Черният цвят е символ на мъката, на страданието.
Цветовият детайл в разказа – „черни селски възглавници“ въздейства потискащо, внушава неизбежността на нещастието.
Телеграфната жица, натежала като броеница от черните лястовици, създава асоциации за житейския път на човека, за неизменността на неговото
битие, протичащо в страдание и надежда.
Kонтрастът между черния и белия цвят поражда богати асоциации - като борба между отчаянието и надеждата, между безверието и вярата.
Заглавието на разказа („По жицата“) създава асоциация за пътуване и път.
ПЪТЯТ- движението напред „все по теля“ е символ на безкрайното страдание, но и на усилията на човека да се противопостави на съдбата си.
Това е път по дирята на надеждата и въплъщава идеята за полета на мечтата.
Каруцата, спряла на пътя, говори за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица.
Времето на случката - наближава празникът Преображение господне, който хората свързват с подготовката на птиците за отлитане към топлите
страни. С тяхното заминаване болното момиче ще загуби последната надежда за спасение.
Село Надежда - името на селото, откъдето е Гунчовото семейство, достатъчно красноречиво говори за основанията и целите на пътуването. По
някакъв странен начин, това име буди тревога у читателя – героите не са намерили лек и спасение в своето село Надежда и са тръгнали да я търсят
по прашните добруджански пътища. Дали ще я намерят?
Неясният край на разказа /авторът не уточнява дали семейството е видяло бялата лястовичка/ подхранва надеждата, която умира последна.
За Йовков са важни чувствата и преживяванията на героите.
ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ - Гунчо и Моканина - са литературните образи, които имат най-голямо значение за развитието на сюжета и пълното разкриване на
авторовия художествен и идеен замисъл.
Второстепенни герои – Нонка и майката - допълват образите на главните герои, създадат условия авторовите идеи да изпъкнат още по-ясно.
Авторът използва редица художествени средства и похвати, за изграждане образите на литературните герои.
Диалогът между Гунчо и Моканина разкрива болката на бащата и плахата му надежда за изцеление.
През проницателния поглед на Моканина читателят възприема и душевното, и физическото състояние на героите.
Нонка – сравненията, епитетите, метафорите и контрастът при изграждане образа на Нонка разкриват болката и страданието, но и пазената надежда
за живот и щастие. Момичето съхне „като вейка“, снагата ѝ е „стопена“ от болестта, лицето ѝ е бледо като восък. В аналогичните метафори „съхне“
и „стопена“ се усеща идеята за човешкия живот, който се топи като свещ. Но очите на момичето са „още светли, още млади и усмихнати“.
Майката - „жълта и сломена от тегло жена“, мушнала ръце в пазвите си, превита, с отпуснат ръченик. Епитетите жълта, сломена, превита,
художествените детайли – ръцете в пазвите, отпуснатият ръченик, красноречиво говорят за болката на майката.
Много силен е цветовият детайл - жълтият цвят на болката на майката хармонично се допълва от жълтия цвят на есента. В разказа пейзажът има
ограничена роля, но е наситен с много експресивност и психологизъм - есента, сезонът на тъгата, е в унисон с основното тъжно чувство в разказа.
Един детайл сравнение - натежалата като броеница жица, илюстрира сезона на есента. Много са лястовичките, но все черни – писателят намеква за
един контраст - между безбройните черни лястовици, семейството жадува да види бялата. И този техен копнеж по бялата лястовичка е копнеж по
доброто.
6. Анализ и коментар на езикови средства и символи
„По жицата“
16. Образът на Гунчо, видян през очите на Моканина
Детайлите в облеклото:
- червеният елек - първият значим художествен детайл в разказа - подсказва, че Гунчо е другоселец, селянин от Делиормана, Добруджа. Подчертана е
другостта, страннишката съдба на героя по пътя на неизвестното
– кръпките по ризата, едро и неумело зашити; оръфаните пояс и потури; босите крака... подсказват бедността, която е съпътстващ проблем, но не и
причина за мъката на другоселеца. Бащата е небрежен към външния си вид, изцяло вдаден в болката си.
Художествени детайли, разкриващи дълбочината в преживяванията на Гунчо, дълбокото му вътрешно напрежение:
- треперещите пръсти, с които се мъчи да свие цигара
- погледът, който безцелно се рее, без да се задържи върху нищо
- треперящият глас
- ръцете, които, като че ли не знае къде да дене
- без нужда подръпване ту на мустак, ту на брада, която е небръсната като че ли отдавна
- рано побелялата брада - знак на преживени грижи и страдание.
Натрапва се контрастът между едрата фигура и мекотата на Гунчо - висок, едър човек, но отпуснат, вътрешно несигурен и сломен. Моканина веднага
преценява, че непознатият е от ония хора, за които се казва, че ,,и на мравята път струват“. Фразеологизмът подчертава добротата на героя, но и
неговата безпомощност.
Разказ в разказа и ретардация - художествените похвати , използвани за да се даде възможност на бащата да сподели с Моканина своята болка.
Основната случка, върху която е изградена творбата, е срещата и разговорът между двамата непознати мъже – Гунчо и Моканина, но в общуването си
единият от тях – Гунчо, вмъква още два разказа за отминали събития - болестта на младото момиче и слуха за бялата лястовица.
Речта на Гунчо:
- драматична, накъсана, изпълнена с многозначителни паузи - разкрива го като един всеотдаен в своята обич баща, показва вълнението и спотаената му
болка
- изпъстрена с простонародни думи и фразеологизми - "зачама", "зъмя", "от устата съм си отделял", "изсъхна като вейка", непосредствено ангажира
читателя с човешката му трагедия
- двукратно повтореният глагол "имам", гальовната народна дума "момичка", особеният словоред на отговора на въпроса на Моканина – „Ти май болно
имаш “ – „Имам. Една момичка имам болна“ показват голямата бащина обич към болното чедо.
- разговорните фразеологизми: „от устата си съм отделял“, „гледали сме го като очите си“ свидетелстват за родителската преданост, трогателна
всеотдайност, загриженост и жертвоготовност.
Речта на Моканина – накъсана, изпълнена с паузи, говори за силното му вълнение
- обръщението „братко“ - ярък израз на състоянието на героя, чул тъжната изповед на непознатия; човекът вече не е „другоселец“ и непознат, а „брат“;
овчарят е трогнат и приема чуждата беда като своя
- репликата „Ти май болно имаш“ показва съпричастието на Моканина, желанието да разбере какво се е случило, но и да не засегне Гунчо.
- субстантивираното прилагателно „болно“ заличава границата между момчето и момичето и отвежда към идеята за чедото, на което трябва да се
помогне.
- обръщението „чедо“ - трикратно употребено от Моканина разкрива добротата и обичта му, желанието му чудото да стане и Нонка да оздравее.
- глаголът „видя“ , повторен 9 пъти, разкрива огромното желание на Моканина да вдъхне кураж
- повторението – може, може и да има – сякаш иска сам себе си да убеди в съществуването на бялата лястовица
- обръщението към Бога - кулминация на душещото го отчаяние; страшна, потискаща е истина, че понякога дори да искаш, не можеш да помогнеш на
човека.
Картината на отдалечаващото се семейство - конкретна, изпълнена с особена символика:
- черният чумбер на майката е знак на скръбта
- високата прегърбена фигура на бащата е знак на болката и отчаянието – също като небръснатата му брада и разсеяния му поглед;
- полегналото момиче е знак на страданието
- птиците, които се разхвърчават и се връщат между всеки два телеграфни стълба, символизират постоянното редуване на надеждата и отчаянието в
човешкия живот
- финалната реплика на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“ - обобщен художествен символ на голямото човешко страдание по света
- отворен финал - въпросът „Бяла лястовичка – има ли я?“ няма еднозначен отговор, читателят сам ще реши
дали има изход за човека от омагьосания кръг на страданието.
17. Серафим
Според християнското учение Серафимите са вид ангели с шест крила. Името им означава „пламтящ”,
„пламенен”, „огнен” /от гръцки/
Серафимите са най-приближени до Бога, до Божия престол. Серафимите символизират любовта към
Бога и пробуждат такава любов и у другите. Ангелите възвестяват Божиите намеления, наставляват
хората за добродетелен живот и им помагат. Такъв е и героят на разказа Серафим. Неговото сърце
„пламти” от обич към хората., затова е способен да дарява безкористна помощ и вяра на околните, да
пробужда любовта и съчувствието им, да спасява душите им. Подобно на небесен Херувим той изва
неочаквано, помага тихо и без да очаква отплата.
Павлина
Името произлиза от „Павел” /на лат. „малък”/ Св. Апостол Павел първоначално не бил от кръга на
Христовите ученици. Обръщането му към Христос и приобщаването му към неговото учение станало
ненадейно. Той получил необикновено видение – видял светлина и чул Божия глас от небето. След това
Павел се покръстил и проповядвал Христовото учение в много земи /днешна Гърция, Македония,
Испания/
В разказа името не е избрано случайтно. То напомня много на разказаното в Библията. Подобно на това
как Бог се явил и заговорил на невярващия преди това Павел, и в дома на Павлина внезапно се появява
помощта на Серафим.
В разказа Серафим обяснява така уговорката си с Павлина, след като и е дал парите си: „Когато господ
на нея, и тя на мене”
Еню /Еньо/
Името е разновидност на Яньо, Яни, Янко. Всички тези имена идват от името Иван, Йоан / на евр.
означава „бог се е смилил”/
„Серафим”
18. 7. Рисунки по Йовкови произведения
„По жицата“, Веселина Маева, 9 кл. „Албена“, Фанка Илиева, 6 в кл.
„Серафим“,
Бони Тодорова, 6 б кл.
„Серафим“, Младен Кинов, 6 б кл. „По жицата“, Младен Кинов, 6 б кл.
19. Недка Колева, 6 а клас
Татяна Жулиетова, 7 в кл. Фанка Илиева, 6 в клас Ангел Ангелов, 7 б клас
Даниел Недялков, 6 а клас
20. Кирил Петров, 5 б клас Антон Заеков, 5 б клас
Мария Димитрова, 7 б клас Мария Колева, 7 а клас
21. 8. В родното място на Йовков
Група ученици от СОУ "Христо Смирненски", гр. Стара Загора разгледаха родната къща на
Йордан Йовков в с. Жеравна, направиха интервю с уредника на музея.
Учениците бяха много удовлетворени и впечатлени от видяното.
22. Трима от големите в българската
литература:
• критикът проф. Боян Пенев
• поетът Николай Лилиев
• поетът Йордан Йовков
9. Презентация
23. Майката на поета Йордан
Йовков
Деспина Колева - съпругата на
Йордан Йовков и тяхната дъщеря
Елка
1922 г.
26. Всички започват с "Мила Дечке".
"Дечке, каква случайност: щом влязох в едно кафене и взех в. "МиР", гледам на първо място обявлението за нашия годеж.
Повече не четох вестника: гледах и четах само него! Дано да не си пропуснала да вземеш и ти тия вестници, за да го прочетеш и ти.
Онези фотографии, които ти ми даде и които аз не особено ценях в Добрич, сега ги пазя като най-голяма скъпоценност и нищо не ме
радва тай, както те, тия зацапани снимки, в които ако има нещо по-ясно и по-хубаво, то е "фигурката" ти, това са очите, които ме
гледат, говорят ми и ми се усмихват.
Целува те твоят Йордан.
Датата е 26.IХ.1918 г.
* * *
"Пиши ми повече за мъничката (дъщеря им Елка). Как е, как изглежда - нали е хубава. Как се усмихва, как гледа, как спи, как се храни -
всичко. Пиши колкото можеш повече подробности, защото всичко си представлявам най-ясно, радва ме и ме вълнува. Миличкото и
скъпо дете - най-голямата ми радост и утеха в живота"
Варна, 10.12.1919 г.
* * *
"Месото засега например е 28-30 лв., млякото - 7-8, сирене - 25-30. Обуща 700 лв. Тиквички, прости тиквички са по 12 лв. кг! И всичко
това не се спира, а постоянно расте. Но това край няма. Всеки, а най-вече нещастните чиновници, се е смаял и се чуди какво да прави.
Сегашната ми заплата като учител е малка. Ще искам да се увеличи поне на 1000 лв. чисти, след това ще гледам да взема частни уроци
в търговското училище. И вече, само ако имам поне 1500 лв. става възможно да се поминува някак. Миличка! Искам да бъдеш
разумна, спокойна и доверчива, каквато и си.
18.VI.1920 г.
* * *
Мило Елче,
С голяма мъка на душата ти пиша, че баща ти е доста болен. От три дни сме в болницата и лекарите се мъчат да му помогнат. Бъди
храбра и спокойна, моли се на бога всяка вечер да ни пази.
Недовършена пощенска картичка на Деспина Йовкова до дъщеря й от 13.Х.1937 г.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Тези писма са от архива на Йордан Йовков, пазен от дъщеря му Елка Йовкова, който тя завещава на сина си Боян. В книгата на Деспина
Йовкова са публикувани за първи път.
27. Съдържащите се в 30 кашона документи, внукът на класика Йордан Йовков - Боян Попов, дарява на Държавна агенция
"Архиви". Това е 3 м висока "кула" от хартия! Поне 5-6 години ще продължи обработката на документите.
Попов живее в Гърция, той е оператор и дългогодишен военен кореспондент на БНТ.
С документите, съхранявани от съпругата на Йовков Деспина и предадени по-късно на дъщеря му Елка, от която ги
наследява Боян, са работили няколко наши учени, допуснати от семейството да ги разлистят. През 1987 г. Елка Йовкова и
акад. Петър Динеков публикуват спомени, записки и писма на любимата съпруга на писателя. Книгата днес е
библиографска рядкост. Много от фактите, които могат да се установят чрез тези архиви, влизат и в "Летопис за Йовков",
чийто първи том вече е под печат. По него работи проф. д-р Иван Сарандев със сътрудници - издава го "Фабер", а вече е
готов и том втори от летописа.
Точно той първи открива неизвестната досега повест на Йовков, озаглавена "Полковник Калоянов" или "Старият бор".
Започната е 7 години преди кончината на писателя, но не е довършена. Тя е доста фрагментарна, много пасажи се
повтарят, но пък авторът е оставил рисунки как си представя своя герой. Каква е темата на "Полковник Калоянов" или
"Старият бор"? Тя е за нерадостната съдба на българските войници, които след края на I световна война по силата на
международни споразумения са изпратени като роби аргати в страните победителки. Такава е участта и на полк.
Калоянов. Няколко години той се губи из Франция, семейството му не знае дали е жив, но той успява да се върне в
родината си. Макар и години наред отделен от близките си, той първо отива в казармата, целува знамето и чак тогава се
прибира вкъщи...
Дъщерята Елка в предговора към книгата на Деспина Йовкова пише: "Нежна, замислена, с лека усмивка, майка ми беше
хубава жена. Смъртта на баща ми я сломи. Дълго време тя боледува. Лежеше с часове. Не излизаше, не вършеше нищо.
Животъ й беше празен. И тогава майка ми започна да чете Йовков. Непрекъснато, до края на живота си. Възхищаваше се
от него, общуваше с него. Спомените си майка ми записа спонтанно".
В книгата на Деспина Йовкова влизат голяма част и от документите, дарени на архива.
28. Йовков имал навика да скицира образите,
населили неговите разкази, преди да ги
опише - бил е отличен художник - рисувал е
Албена, герои от цикъла "Ако можеха да
говорят", "Чифликът край границата" и др.
Рисувал е и свои близки – например
дъщеря си Елка (вляво).
Така писателят си е представял чифлика
край границата
29. Иван Грозев (учителят по
литература на Йовков, който
пръв открива таланта му и
предсказва бъдещето му на
изявен творец), Петко Грозев,
сестра им Мина Грозева и Катя
Икономова - майката на М.
Кремен
34. Седящи (от ляво на дясно): Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк.
Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов
Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни), Георги Райчев, Добри Немиров и
Йордан Йовков, София 1917 г.
Редакционната
колегия на списание
“Отечество” и
вестник “Военни
известия”
35. Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна – сега и преди
Пощенска картичка от 1979 г.
Пощенска картичка от 1980 г.
36. В двора на къщата музей има паметник на Йовков, седнал и потънал в
мисли
37. Погребението на Йордан Йовков
в София, октомври 1937 г.
Преди него само Вазов е бил
изпратен толкова тържествено
от своите сънародници
38. Керамично пано на Стоимен Стоилов „В света на Йовковите герои“ в
Дом-паметника „Йордан Йовков“ в Добрич
39. През 1938 г., за 25-годишния си юбилей, СБП - с
председател Добри Немиров и секретар Георги
Караиванов - организира необикновена лотария: в
полза на новообразувания пенсионен фонд - за 20
хиляди лева от книги - подвързани и
неподвързани. Билетите са били 600 хиляди.
Разделени на 10 серии, като всяка серия е с лика
на бележит български писател: Иван Вазов и
Константин Величков, Пенчо Славейков, П.К.
Яворов и П. Ю. Тодоров, Т. Г. Влайков, Антон
Страшимиров и Елин Пелин, Йордан Йовков и
Алеко Константинов.
Първите български юбилейни монети, с
изображения на български книжовници,
са сечени в Българския монетен двор и
са с образите на светите братя Кирил и
Методий; монетите са сребърни и
златни. Следват: Климент Охридски,
Иван Вазов и Г. Сава Раковски, Паисий
Хилендарски, Добри Чинтулов, Христо
Ботев... Но и П.К. Яворов, Йордан
Йовков, Алеко Константинов...
Не и български писателки!
2 лева – 1980 година – 100 години от рождението на поета
40. Пощенска марка
по повод 100-
годишнината от
рождението на
Йордан Йовков
Писалката, с която
Йовков е писал
“Старопланински
легенди”
41.
42. „Нека във всяка българска къща да има
по някоя българска книга – хубава
книга, която и да била, от когото и
да е. Тя може да бъде една вещ, но
може да стане и една светиня. Защото
в нейните страници, в буквите и
редовете и, теглени като черни бразди,
е хвърлено живо зърно; заровен е
благотворният кълн на самата обич към
книгата, към езика.
Не говоря за нас, възрастните. Но все
ще се случи тъй, все ще дойде такъв
ден, че тая книга ще падне в ръцете
на някоя млада чиста душа – и ще я
прочете. Първата хубава книга,
прочетена за първи път! Какво значи
туй, всеки от нас може да го провери
в спомените си …“
43. „С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е
хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората“.
Йордан Йовков
