2. Frederic Beigbeder
L’AMOUR DURE TROIS ANS
© Frederic Beigbeder, 1997
© Красимир Петров, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2014
ISBN 978-619-150-301-8

3. За автора
Фредерик Бегбеде (роден 1965 г., учил в престижни колежи, завършил политически науки,
маркетинг, журналистика и комуникации, направил блестяща кариера като публицист,
писател, литературен критик, телевизионен репортер, създател на литературната награда
„Флора“) е автор на десетина романа, сред които филмираният „9,99 лв.“ – безпощадна
критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват.
Фредерик Бегбеде е и известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк
Мароние, героя на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в
кома“ и „Любовта трае три години“.

4. Анотация
Някои вярват в любовта, други не вярват. А Марк Мароние вярва, че любовта трае три
години. И има доказателства за това: статистиките, биохимията и личният опит. Началото
на неговия разказ съвпада с развода след тригодишен брак. Първата година човек казва: „Ако
ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми
мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“... Първата година
се купуват мебели. Втората година се разместват мебели. Третата година се делят мебели.
Дали любовната история с Алис (все още съпруга на друг мъж) ще завърши по същия начин?
Дали връзката им ще премине отвъд съдбоносната граница във времето? С характерния си
привидно безгрижен тон Фредерик Бегбеде ни поднася доста горчиви мисли за съвместния
възможен и невъзможен живот на мъжа и жената в едно об- щество, където любовта има
гаранционен срок, също както колите и пералните.

5. На Кристин дьо Шатене и Жан-Мишел Бегбеде, без които тази книга нямаше да се роди.
(Нито пък аз.)

6. Говоря с убеждението на провала.
Скот Фицджералд
Ами какво! Ами да! Не трябва да усложняваме нещата! Трябва да ги назоваваме с
истинските им имена. Човек обича, а после вече не обича.
Франсоаз Саган
(по време на вечеря през 1966 година с Брижит Бардо и Бернар Франк)

8. І
С времето преставаш да обичаш
ЛЮБОВТА е предварително изгубена битка.
Отначало всичко е прекрасно. Дори вие. Толкова сте влюбен, че не можете да дойдете на
себе си. Всеки ден носи своя лек товар от чудеса. На този свят никой никога не е познал
такова наслаждение. Щастието съществува и е съвсем просто: едно лице. Цялата Вселена се
усмихва. В продължение на една година животът се състои от поредица слънчеви утрини,
дори следобед, когато вали сняг. Пишете книги за това. Жените се колкото се може по-бързо
– защо да му мисли човек, когато е толкова щастлив? Мисленето натъжава; животът взема
връх.
Втората година нещата започват да се променят. Станали сте нежен. Горд сте със
съпричастието, установило се между вас и вашата половинка. Разбирате жена си „от
половин дума“. Каква радост е да се чувствате едно цяло. Минувачите вземат съпругата ви за
ваша сестра: това ви ласкае, но променя отношението ви. Правите любов все по-рядко, но
това не ви притеснява. Убеден сте, че всеки изминал ден укрепва вашата любов, а краят на
света не е чак толкова далеч. Защитавате брака пред неженените си приятели, които вече не
могат да ви познаят. Самият вие сигурен ли сте, че можете да се познаете, докато повтаряте
научения наизуст урок и не смеете да се заглеждате към свежите госпожици, от които
улицата грейва?
Третата година вече смеете да се заглеждате към свежите госпожици, от които улицата
грейва. Вече не разговаряте с жена си. Прекарвате по цели часове в ресторанта, заслушвайки
се какво приказват на съседната маса. Излизате все по-често: това ви служи за оправдание да
не се чукате. Не след дълго настъпва моментът, когато вече не можете да понасяте съпругата
си секунда повече, тъй като сте влюбен в друга. Не сте се излъгали само в едно:
действително животът има последната дума. Третата година носи една добра и една лоша
вест. Добрата е, че отвратена, жена ви ви напуска. Лошата, че започвате нова книга.
ІІ
Празничен развод

9. ЗА ДА МОЖЕШ да караш пиян, достатъчно е да се целиш между сградите. Марк Мароние
завърта газта и скутерът му дръпва напред. Накланяйки се, се плъзга между колите. Докато
ги изпреварва, те примигват с фарове, надуват клаксони като на селска сватба. Ирония на
съдбата: Мароние тъкмо празнува своя развод. Тази вечер прави своята обиколка № 5 Б и не
бива да губи време: пет места едно след друго („Кастел“ – „Бюда“ – „Бюс“ – „Кабаре“ –
„Куин“1), програмата е доста напрегната, така че можете да си представите какво
представлява 5 Б, която, както личи по названието, се прави два пъти за една нощ.
1 Известни парижки ресторанти и дискотеки. – Б. пр.
Често излиза сам. Светските люде са самотни същества, изгубени сред обилие от смътни
запознанства. Те черпят увереност от ръкостисканията. За тях всяка прегръдка за поздрав е
трофей. Придават си важност, здрависвайки се с известни личности, докато самите те не си
помръдват пръста да свършат нещо. Гледат да посещават само шумни места, за да не се
налага да говорят. Празниците са дадени на човека, за да може да прикрива мислите си.
Малцина имат толкова много познати, колкото Марк, и малцина са толкова самотни.
Тазвечерният празник не е като другите. Това си е парти по случай развод! Ура! Като
начало си поръча по бутилка във всяко заведение. Освен това личи, че към всяка се е отнесъл
с подобаващо уважение.
Марк Мароние, ти си Цар на нощта! Всички те обожават, където и да отидеш,
съдържателите те целуват по устата, пререждаш чакащите на опашка, дават ти най-добрата
маса, знаеш фамилните имена на околните, смееш се на всички вицове (особено на най-
тъпите), дават ти безплатно дрога, навсякъде публикуват твои снимки без каквато и да било
причина, да не повярва човек колко си се издигнал в обществото само за няколко години
светски живот! Същински тузар! Светски лъв! Я ми кажи тогава за какъв дявол се чупи жена
ти?
– Разделихме се по взаимно несъгласие – измърморва Марк на влизане в „Бюс“. Сетне
добавя: – Ожених се за Ан, защото беше ангел. Поради същата причина сега се развеждам.
Мислех си, че търся любовта, до деня, когато установих, че всичко, което искам, е да се
отърва от нея.
Ангелът отлита и той променя темата.
– Брей! – възкликва той, – тукашните мадами не са за изхвърляне, трябваше да си измия
зъбите, преди да дойда. Ало, госпожице, вие сте прекрасна като цвете. Ще ми позволите ли
да ви съблека?
Такъв си е Марк Мароние: прави се на костюмиран гадняр, защото го е срам да бъде нежен.
Неотдавна навърши трийсет, една никаква възраст, когато си твърде стар, за да бъдеш млад,
и твърде млад, за да бъдеш стар. Прави всичко каквото може, за да поддържа репутацията си,

10. от страх да не разочарова някого. В старанието си да подражава на себе си се е превърнал в
собствената си карикатура. Уморително е да се държиш неадекватно и дори обидно, докато
се силиш да докажеш, че си чувствителен и умен, макар да се правиш на повърхностен
злобар. Затова сам си е виновен, че когато се провиква на дансинга: „Урааа! Разведох се!“,
никой не отива да го утеши. Само лазерът на дансинга промушва като шпага сърцето му.
Настъпва моментът, когато местенето на единия крак пред другия, по възможност в една
посока, се превръща в проблем. Криво-ляво, успява да яхне скутера. Нощта е мразовита.
Марк дава газ до дупка и усеща как сълзите се стичат по лицето му. Сигурно е от вятъра.
Клепките му са вцепенени. Не носи каска. Долче вита ли? Каква долче вита бе? Къде е тя?
Твърде много спомени, твърде много неща за забравяне, мъчно ще изтрие всичко това, ще се
наложи да преживее доста нови приятни моменти, за да забрави предишните.
Отива при приятелите в „Барон“ на авеню „Марсо“. Шампанското не е без пари, мадамите
също. Например, ако ти се прииска да прекараш две, ще трябва да се изръсиш 6000 кинта,
ако е една, 3000. Не правят никаква отстъпка. При това искат сухо. Марк прескача да изтегли
от банкомата. Помъкват го към хотела, събличат се в таксито, дружно му правят свирка, а
той натиска главите им. В стаята се намазват с ароматичен крем, чука едната, докато другата
ѝ пуска език. Минава време, но той все не може да свърши, имитира оргазъм, а сетне се
измъква в банята и дискретно изхвърля в кошчето празния презерватив.
На връщане в таксито, докато се развиделява, дочува:
Питието е горчиво
като вчерашния ден,
а оркестърът лениво
разтушава само мен.
(Кристоф, Прекрасният странник)
Решава занапред да мастурбира, преди да излезе, за да не го прихващат и да прави всякакви
глупости.
ІІІ
Самотен на плажа
ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ, аз съм авторът. Желая ви добре дошли в моя мозък, простете, че ви

11. се натрапвам. Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой. Обикновено не ми се
случва нищо сериозно. Край мен никой не умира. Кракът ми например никога не е стъпвал в
Сараево. Драмите, които преживявам, обикновено стават по ресторанти и барове или в
апартаменти с гипсови корнизи. Най-неприятното нещо, което ме сполетя напоследък, е, че
не бях поканен на ревюто на Джон Галиано. И ето че изведнъж направо умирам от мъка.
Беше време, когато всичките ми приятели пиеха, после всички се дрогираха, после се
изпожениха, а сега всички се развеждат, преди да умрат. И всичко това се случва все на
весели места като това тук, във „Воал Руж“ край плажа на Сен-Тропе, където е много
горещо, където правим евроданс върху бара и разхлаждаме лумпен мадамите с шампанско
„Кристал Рьодерер“ по десет бона бутилката, а след това го осмукваме от пъпа им. Край мен
се носи изкуствен смях. Иде ми да се удавя в морето, но из него сноват прекалено много
джетове.
Как съм могъл да се оставя животът ми до такава степен да зависи от обстоятелствата?
Често разправят, че „трябвало да се справим с обстоятелствата“. Аз пък казвам, че
единственият начин да се справиш, е да убиеш обстоятелствата.
ІV
Най-печалното същество, което съм срещал
ЗИМЕ В ПАРИЖ има места, където е по-студено, отколкото другаде. Колкото и да се
наливаш с концентрати, студът прониква чак до бара. Настъпва нов ледников период. Даже
тълпата те кара да зъзнеш.
При мен всичко беше, както си му е редът: роден съм в добро семейство, учих в лицея
„Монтен“, после в лицея „Луи льо Гран“, следвах в институти, където се срещах с
интелигентни хора, каних ги на танци, а някои от тях дори ми дадоха работа. Ожених се за
най-красивото момиче, което съм срещал. Защо ли е толкова студено тук? Кога точно
сбърках? Единственото ми желание винаги е било да ви доставям удоволствие. Не ми беше
чак толкова трудно да бъда порядъчен. Защо да нямам и аз право на това? Защо вместо
простото щастие, което ми обещаваха, попаднах в такава бъркотия?
Аз съм мъртъв човек. Сутрин се събуждам с неудържимото желание да спя. Обличам се в
черно, защото жалея сам себе си. Нося траур за човека, който можех да бъда. Разхождам се с
привична крачка по улица „Бо-з-Ар“, където е умрял Оскар Уайлд, аз също. Влизам в
ресторанта, но не хапвам нищо. Сервитьорите се дразнят, че не посягам към чиниите. Но не
вярвам да познавате много мъртъвци, които си изяждат основното ястие и след това се
облизват. Ето защо пия само на гладно. Предимството: хваща ме по-бързо. Недостатъкът:
язва на стомаха.

12. Вече не се усмихвам. Нямам сили. Аз съм мъртъв и погребан. Няма да имам деца.
Мъртвите не се размножават. Аз съм мъртвец, който се здрависва с разни хора из кафетата.
Аз съм един по-скоро радушен и доста зиморничав мъртвец. Мисля си, че съм най-
печалното същес​тво, което някога съм срещал.
Зиме в Париж, когато термометърът падне под нулата, човек започва да мечтае за салони,
които светят в нощта. Там, скрит сред стадото, той най-после може да зъзне на спокойствие.
V
Последна степен на свежест
МОЖЕШ ДА БЪДЕШ висок, черноок и да плачеш. За това е достатъчно да откриеш
внезапно, че любовта трае три години. Подобен род откритие не пожелавам и на най-злия си
враг – което е просто стилистична фигура, тъй като нямам врагове. Снобите нямат врагове и
затова злословят по адрес на всички с надеждата да си спечелят някой.
Комарът трае един ден, розата три дни. Котката трае тринайсет години, любовта три. Това
е положението. Най-напред е годината на страстта, после годината на нежността, накрая
годината на скуката.
Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“.
Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“.
Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“.
Никой не си дава труда да ви предупреди, че любовта трае три години. Любовният заговор
почива върху една добре пазена тайна. Разправят ви, че било за цял живот, докато химически
любовта изчезва на третата година. Четох в някакво женско списание, че любовта била
мимолетен прилив на допамин, норадреналин, пролактин, лулиберин и оцитоцин. Една
малка молекула фенилетиламин (ФEA) създавала усещането на веселост, възторг и еуфория.
Внезапното влюбване представлявало неврони от лимбичната система, наситени с ФEA.
Нежността била ендорфини (опиумът на двойката). Обществото ви мами: пробутва ви
голямата любов, докато в действителност е доказано научно, че след три години въпросните
хормони престават да действат.
Впрочем статистиките говорят сами: една страст трае средно 317,5 дни (питам се какво
става през останалата половина от деня...), а в Париж две от три женени двойки се развеждат

13. през трите години, последвали брачната церемония. В демографските годишници на
Обединените нации специалисти по преброяването поставят въпроси върху развода на
жители от шейсет и две страни. Мнозинството от разводите са станали през четвъртата
година след сватбата (което ще рече, че процедурата е започнала в края на третата година).
„Милиони мъже и жени, проучени от ООН, във Финландия, Русия, Египет, Южна Африка,
които говорят различни езици, упражняват различни професии, обличат се различно,
използват пари, произнасят молитви, боят се от разни демони, хранят безкрайно
разнообразие от надежди и мечти... до един преминават през върха на кривата на разводите
след три години съвместен живот.“ Тази банална истина е допълнително унижение.
Три години! Статистиките, биохимията, моят личен случай: продължителността на
любовта си остава една и съща. Смущаващо съвпадение. Защо три години, а не две или
четири, или шестстотин? Според мен това потвърждава съществуването на онези три етапа,
които често биват разграничавани от Стендал, от Барт и от Барбара Картланд: страст –
нежност – скука, цикъл от три степени, всяка от които трае една година – триъгълник,
свещен като Светата Троица.
Първата година се купуват мебели.
Втората година се разместват мебели.
Третата година се делят мебели.
Всичко е казано в песента на Фере: „С времето преставаш да обичаш“. Кой сте вие, та да се
мерите с жлезите и невромедиаторите, които ще ви изоставят безвъзвратно точно на
определената дата? В краен случай можете да спорите с лиризма на поета, но ако се
опълчите срещу естествените науки и демографията, поражението ви е сигурно.
VІ
Последна обиколка
ПРИБРАХ СЕ у дома в ужасно състояние. Пълна свинщина е да изпадам в подобни
положения на моята възраст! Преклонението пред пиячката преминава на осемнайсет
години, на трийсет си е направо трогателно. Поех половин доза екстази само за да се
целувам с разни непознати момичета. Инак нямаше да имам смелост да си опитам късмета.
Момичетата, които така и не съм целунал от страх да не ме разкарат, нямат чет. В това ми е
чарът: нямам представа дали въобще имам чар. В „Куин“ двете пияни руси красавици
започнаха да си пъхат езиците в ушите ми, предизвиквайки стереобълбукане, и ме запитаха:
– Къде ще отидем, у вас или у нас?

14. След като им направих едно колективно пускане на език (и ги ухапах по връхчетата на
гърдите), отвърнах гордо:
– Вие у вас, аз у дома. Нямам презервативи, а освен това тази вечер празнувам моя развод и
ме е страх, че няма да ми стане.
Качих се на скутера и се озовах в опустелия си апартамент. Тревогата ме сграбчи за
стомаха: пропадане в неизвестното. И то напълно излишно: за какъв дявол цяла вечер да
бягаш от себе си, след като в края на краищата ще се озовеш в собственото си жилище?
Намерих в джоба на палтото си пликче с остатък от доза кокаин. Смръкнах го направо от
амбалажната хартия. Поне ще ми поразсее мъката. По върха на носа ми има бял прашец.
Вече не ми се спи. Разсъмва се и цяла Франция ще тръгне на работа. А през това време един
попревтасал юноша няма да мръдне в продължение на часове. Прекалено съсипан, за да спя,
чета или пиша, ще съзерцавам тавана и ще стискам зъби. Виждам в огледалото негативния
образ на клоун със зачервено лице и белосан нос.
Днес няма да ходя на работа. Гордея се с това, че в деня на моя развод отказах да правя
тройка с две от онези момичета, с които лягаш, но до които ненавиждаш да се събуждаш.
Като оставим настрани тенджерката, от която прелива изкипяло мляко, едва ли има на
света по-неприятна гледка от самия мен.
VІІ
Рецепта да ти стане по-добре
ТРЯБВА ЧЕСТО да си повтаряш следните фрази:
1. Щастието не съществува.
2. Любовта е невъзможна.
3. Нищо няма значение.
Ако я приеме на сериозно, тази рецепта може да се стори на човека идиотска, но може би
тъкмо тя ми спаси живота, когато направо докосвах дъното. Опитайте я и вие, когато
следващия път изпаднете в нервна депресия. Препоръчвам ви я.
Ето ви също така и списък с тъжни песни, които да слушате, за да се измъкнете от

15. тресавището: April Come She Will на Саймън и Гарфънкъл (20 пъти), Trouble на Кет Стивънс
(10 пъти), Something in the Way She Moves на Джеймс Тейлър (10 пъти), Ако ти не
съществуваше на Жо Дасен (5 пъти), Sixty Years On и Border Song на Елтън Джон (40 пъти),
Everybody Hurts на REM (5 пъти), Няколко любовни думи на Мишел Берже (40 пъти, но не се
хвалете много с това), Memory Motel на „Ролинг Стоунс“ (8 пъти и половина), Living Without
You на Ренди Нюман (100 пъти), Caroline No на „Бийчбойс“ (600 пъти), Кройцеровата соната
на Лудвиг ван Бетховен (6000 пъти). Доб​ра компилация, няма що, даже си имам и девиз:
Компилация от мрак,
да ти се додрайфа чак.
VІІІ
За онези, които са пропуснали началото
НА ТРИЙСЕТ ГОДИНИ все още не мога да погледна момиче в очите, без да се изчервя. Да
се чуди човек как може да съм толкова свенлив. Прекалено съм разглезен, за да се влюбя
наистина, но и прекалено чувствителен, за да остана безразличен. С една дума, прекалено
слаб, за да остана женен. Какво всъщност ми стана? Разбира се, много се изкушавам да ви
препратя към предишните два тома, но в крайна сметка не би било честно, като се има
предвид, че скоро след първоначалния им успех, на въпросните два романтични шедьовъра
бе смачкан фасонът.
Ето защо нека направим резюме на предишните епизоди: здравата го бях ударил на живот,
бях типична рожба на нашето общество на излишен разкош. Родил съм се на 21 септември
1965 година, двайсет години след Аушвиц, през първия ден на есента. Появил съм се на
света в деня, когато листата на дърветата започват да се ронят, а дните да се скъсяват. Оттам
може би и вроденото ми чувство на разочарование. Изкарвах си хляба, като редях думи във
вестниците или в рекламните агенции, като последните имаха предимството, че за по-малко
думи плащаха повече. Станах известен, като организирах в Париж празненства, когато в
Париж вече нямаше празненства. Това няма нищо общо с думите и въпреки това по този
начин си създадох име, вероятно защото в наше време хората, които се занимават с редене на
думи, не са смятани за толкова важни, колкото онези, чиито снимки може да се видят по
светските страници на списанията.
Предизвиках удивление у хората, които се интересуваха от моята биография, когато се
ожених по любов. Един ден ми се стори, че в един син поглед съзирам вечността. Аз, който
прекарвах времето си, като сновях от едно вечерно събиране на друго, и постоянно сменях
професиите си, за да нямам време да изпадна в депресия, аз си въобразих, че съм щастлив.

16. Ан, жена ми, беше направо недействителна, с ослепителна, почти невъзможна красота.
Прекалено красива, за да бъде щастлива – само че това го разбрах твърде късно. Наблюдавах
я по цели часове. Понякога тя усещаше това и ми се сопваше: „Престани да ме гледаш,
смущавам се“. Само че да я гледам как живее, се бе превърнало в мое любимо
представление. Момчетата като мен, които като малки са се смятали за грозни, общо взето,
така се учудват, след като успеят да съблазнят някое красиво момиче, че някак твърде бързо
искат да се оженят за него.
Резултатът не сияе от оригиналност: да речем, за да не влизаме в подробности, че се
настанихме в един апартамент, който бе прекалено малък за една толкова голяма любов.
Поради това започнахме да излизаме твърде често и се оказахме въвлечени в един доста
порочен кръг. Хората казваха за нас:
– Тия не се свъртат вкъщи.
– Да бе, горките... Сигурно при тях работите никак не вървят!
И хората не грешаха съвсем, макар да бяха твърде доволни, че на техните тъпи събирания
се е появило едно красиво момиче.
Животът е устроен така, че само да се почувствате малко щастлив, той незабавно се заема
да сложи нещата на място.
Двамата си изневерихме, всеки на свой ред.
Разделихме се така, както се и оженихме: без да знаем защо.
Бракът е една колосална машинация, една адска измама, една организирана лъжа, в която
пропаднахме като две деца. Защо? Как? Много просто. Един младеж иска ръката на жената,
която обича. Умира от страх, което е доста мило, черви се, поти се, заеква, а тя, тя го гледа с
блеснали очи, смее се нервно, кара го да повтори въпроса си. И още щом каже да, изведнъж
върху двамата се изсипва цял списък със задължения: вечери и обеди в семеен кръг,
разпределение на местата на масата, проби на рокли, разправии, забрана да се оригваме и да
пърдим пред моите и нейните родители, стойте изправени, усмихнете се, усмихнете се, с
една дума, безкраен кошмар, и това е само началото; впоследствие ще видите как всичко е
организирано така, че двамата непременно да се намразят.
ІХ
Дъжд над Копакабана

17. ВЪЛШЕБСТВА ИМА само във вълшебните приказки. Истината е далеч по-отчайваща и
затова всичко живо лъже.
Истината, това е снимката на друга жена, открита ненадейно в пътната ми чанта, в Рио де
Жанейро (Бразилия), тъкмо срещу Нова година. Истината е, че любовта започва поръсена с
розова вода, а завършва обляна в помия. Ан търсеше четката си за коса и косата ѝ настръхна,
когато откри снимка от полароид на жена, придружена с няколко любовни писма, които не
бяха писани от нея.
На летището в Рио Ан ме изостави. Реши да се завърне сама в Париж. Не бях в положение
да ѝ се противопоставя. Изумена, тя плачеше, обзета от ужаса на човек, който само за
двайсет секунди е изгубил всичко. Беше просто едно очарователно момиченце, което
внезапно открива, че животът е отвратителен и че нейният брак рухва. Вече не виждаше
нищо, край нея вече нямаше летище, нито опашка от чакащи, нито обявления, всичко беше
изчезнало с изключение на мен, нейният палач. Как съжалявам днес, че тогава не я
прегърнах! Но ме смущаваха сълзите ѝ, които не преставаха да текат, и всички ни гледаха.
Винаги е доста смущаващо да се проявиш като мръсник на публично място.
Вместо да я помоля за прошка, аз ѝ казах: „Върви, ще изпуснеш самолета“. Не казах нищо,
за да я спася. Само като се сетя сега за това, започва да ми трепери брадичката. Погледът ѝ
беше умоляващ, печален, влажен, укорителен, съкрушен, тревожен, отчаян, невинен, горд,
презрителен и все пак си оставаше син. Никога няма да забравя този поглед, който
откриваше болката. Ще трябва да се науча да живея, като мъкна на гърба си тази подлост.
Човек съжалява онези, които страдат, но никога онези, които причиняват страдание.
Оправяй се както можеш, мой човек. Ти си този, който не удържа обещанията си. Помниш
ли края на Адолф: „Големият въпрос в живота е болката, която причиняваме, и най-
изтънчената философия не оправдава човека, разкъсал любящото го сърце“.
Сетне се мъкнех сам по Копакабана, бях съсипан, самотен, както никой никога не е бил,
изпих двайсет кайпириня, чувствах се отвратителен, несправедлив, с една дума, чудовище.
Скоро щях да стана студен като камък. За пръв път от десетилетия насам над Рио валеше по
Нова година. Божие наказание. Коленичих върху пясъка сред оглушителния ритъм на
самбата и аз също започнах да валя.
Има нощи, когато сънят е същински лукс. Да заспиш, за да се събудиш и отърсиш от лошия
сън. Ще ти се това никога да не се е случвало. Ще ти се да натиснеш командата Delete и
животът да започне отначало. Защото, когато караш някого да страда, най-много страдаш
самият ти.
Вярно, наистина си спомням много добре нощта, когато престанах да спя. Един милион
бразилци, облечени в бяло, на плажа под дъжда. Грамадни фойерверки над Меридиана.
Трябваше да хвърлиш бели цветя в морето и да си пожелаеш нещо, което божествата ще ти
дадат през годината. Запратих един букет сред вълните, като с все сили си пожелах всичко

18. да се уреди. Не знам какво стана, може би цветята ми са били скапани или пък боговете ги е
нямало. Във всеки случай молбата ми така и не се изпълни.
Х
Съдебната палата в Париж
РАЗВОДЪТ никога не минава леко. Какви ли гадняри трябва да сме станали, за да си
въобразяваме, че това е някакво съвсем незначително дело? Ан бе повярвала в мен. Бе ми
поверила живота си пред Бога (и което е още по-внушително, пред Френската република).
Бях подписал споразумение, с което ѝ обещавах винаги да се грижа за нея и за нашите деца.
Бях я измамил. Тя бе тази, която поиска развод: за възстановяване на равновесието, тъй като
аз бях поискал ръката ѝ. Няма да имаме деца и толкова по-добре за тях. Аз съм предател и
подлец, а това би било прекалено за един баща на семейство. Пледирам виновен, за да
престана да се обвинявам.
Защо никой не идва на разводите? На моята сватба бях заобиколен от всичките си
приятели. В деня на развода обаче съм невероятно сам. Няма кумове, няма шаферки, няма
роднини, нито пък пийнали приятели, които да ме потупват по гърба. Няма цветя и венци.
Ще ми се да хвърлят по мен нещо, ако не ориз, знам ли, може би гнили домати например. На
излизане от Съдебната палата подобни снаряди са нещо обичайно. Та къде са всички мои
близки, които на сватбата се тъпчеха със сладки, а сега ме бойкотират, макар че би трябвало
да е обратното – човек винаги трябва да се жени сам, а да се развежда с подкрепата на
всички свои приятели.
Разправят, че някои англикански пастори организирали церемонии за развод по взаимно
съгласие с благословия на онези, които се разделят, и тържествено връщане на брачните
халки на свещеника. „Отче, връщам ви този пръстен като знак, че моят брак е приключил.“
Намирам го за доста готино. Папата би трябвало да проучи въпроса: това би накарало хората
да се върнат в църквите, а и препродажбата на халките ще докарва повече от волните
пожертвования, нали? Идея, която си струва да се обмисли, казвам си аз, докато съдията по
разводите се опитва да постигне помирение. Пита ни с Ан дали сме сигурни, че искаме да се
разведем. Говори ни, все едно че сме четиригодишни деца. Ще ми се да му отвърна, че не, че
сме дошли тук да поиграем тенис. Сетне размислям и си давам сметка, че той е успял да ни
разобличи: има право, наистина сме четиригодишни деца.
Разводът е умствено дефлориране. Поради липса на една „добра война“, която
заслужаваме, подобни бедствия (също както да изгубиш майка си или баща си, да се окажеш
парализиран след автомобилна злополука, да изгубиш жилището си, след като са те
уволнили несправедливо) са единствените събития, които ни правят мъже.

19. ...Ами ако от изневярата съм помъд​рял?
По време на развода се правим на непукисти, но скоро настъпва ужасният момент, когато
си даваме сметка, че от „Спящата красавица“ сме преминали в „Ние не ще остареем заедно“.
Сбогом, очарователни моменти, трябва да се откажем от нежните имена, които сме си
измисляли, да изгорим снимките от сватбеното пътешествие, да спираме радиото, ако
пуснат песен, която сме си припявали заедно. Някои изречения ви карат да излизате от
кожата си: „Какво да облека?“, „Какво ще правим тази вечер?“, защото ви навяват неприятни
спомени. Очите ви ще се просълзяват по необясним начин всеки път когато видите
посрещане на летището. Дори „Песен на песните“ ще ви причинява страдание: „Прекрасни
са твоите ланити под висулките, твоята шия с огърлиците… Ти плени сърцето ми, сестрице
невесто! Плени сърцето ми с един пог​лед на очите си, само с огърлието на шията си“.
Единствените случаи, когато ще се виждаме занапред, ще бъдат в присъствието на
усмихната адвокатка, която на всичко отгоре в пристъп на лош вкус ще се окаже бременна
чак до ушите. Ще се целунем по бузите като стари приятели. Ще седнем да изпием по едно
кафе, все едно че светът не се е сгромолясал. Край нас хората ще продължават да живеят. Ще
разменим по някоя закачка, сетне ще се разделим както обикновено, но този път завинаги.
„Довиждане“ ще бъде пос​ледната наша лъжа.
ХІ
Мъжът на трийсет години
В СРЕДАТА, която обитавам, не си задаваш никакви въпроси, преди да си навършил
трийсет години, а след това, разбира се, е твърде късно да им се дири отговор.
Ето как става това: ти си на 20 години, караш я, без много да му мислиш, и когато се
събудиш, ето те на 30. Свършено: възрастта ти никога вече няма за започва с двойка. Налага
се да се примириш, че си с десет години повече, отколкото преди десет години и с десет
килограма повече, отколкото миналата година. Колко години ти остават? 10? 20? 30?
Средната продължителност на живота ти дава още 42, ако си мъж, 50, ако си жена. Само че
тук не влизат в сметката болестите, косопадът, старческото вдетиняване, петната по ръцете.
Никой не си задава въпроси като: Използвали ли сме както трябва годините? Дали не е
трябвало да живеем другояче? Дали се намираме на подходящото място с подходящия човек?
От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост,
за да промениш курса.
На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо.
Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което впоследствие трябва да отучвам.

20. Всичко беше прекалено съвършено. Не бива да се доверяваме на съвършените двойки:
твърде много им харесва да бъдат красиви. Стараят се да се усмихват, все едно че
рекламират премиерата на филм на фестивала в Кан. Неприятното при брака по любов е, че
започва прекалено от високо. Единственото, което може да се случи с такъв удивителен
брак, е катаклизъм. Инак какво? Животът е приключил. Озоваваме се в рая още преди да сме
живели. Налага се да останем до смъртта си все в същия съвършен филм, със същия
безупречен кастинг. Просто неизбежно. Когато получиш всичко прекалено рано, в един
момент започваш да се надяваш да настъпи бедствие, което да посрещнеш като
освобождение. Катастрофа, която да ти донесе облекчение.
Доста време ми трябваше, докато разбера, че всъщност съм се оженил заради другите, че
бракът не е нещо, което човек прави за себе си. Той се жени, за да ядоса приятелите си или
да достави удоволствие на своите родители, често и двете, понякога в обратен ред. В наши
дни шикозните бракове представляват нещо като задължителни процедури, светски
церемонии, по време на които притеснени роднини връщат покани. Има и тежки случаи,
когато родителите на булката проверяват дали името на бъдещия зет фигурира в
Справочника за висшето общество, теглят каратите на годежния пръстен и настояват
сватбата да бъде отразена в светската хроника. Но това все пак са изключения.
Човек се жени по същия начин, както се явява на матура или на изпит за шофьор: във
всички тези случаи той иска на всяка цена да мине пред хората за нормален, нормален,
нормален. След като не можеш да бъдеш по-горе от другите, поне да си като тях, за да не се
окажеш по-долу. А това е най-добрият начин да разрушиш една истинска любов.
Бракът не е само задължителен елемент от буржоазното възпитание: той е предмет също
така на гигантско промиване на мозъците от страна на рекламата, киното, медиите и дори
на литературата, страхотно отравяне, което в крайна сметка принуждава очарователните
госпожици да мечтаят за брачна халка и бяла рокля, за които инак изобщо не биха се сетили.
Великата любов? О, да, малко или много, те си мислят за нея, инак защо ще живеят? Ала
Бракът, институцията-която-прави-любовта-досадна, „веригите на любовта, в които си
окован веднъж завинаги за доживотно битие за двама“ (Мопасан), никога. В един съвършен
свят двайсетгодишните девойки никога не биха били привлечени от едно толкова
неестествено изобретение. Те биха бленували за искреност, за страст, за всичко най-
възвишено, а не за някакъв тип, облечен във взет под наем смокинг. Биха очаквали Мъжа,
който да ги удивява всеки божи ден, а не Мъжа, който може да им купи мебели „Икеа“. Биха
оставили Природата – сиреч желанието – да си свърши работата. За нещастие, тяхната
онеправдана от брачния живот майка иска и тях да ги сполети същото нещастие, а и самите
те са се нагледали порядъчно на сапунени опери. И така, те очакват Прекрасния принц, този
тъп рекламен образ, който поражда единствено разочаровани, озлобени съпруги или бъдещи
стари моми, докато един обикновен несъвършен мъж може спокойно да ги направи
щастливи.

21. Буржоата, разбира се, ще ви се кълнат, че подобни схеми са отживелица, че нравите са се
променили, но вие все пак повярвайте на една изтерзана жертва: натискът никога не е бил
толкова силен, както в нашия век на мнима свобода. Брачният тоталитаризъм продължава да
сее нещастие от ден на ден и от поколение на поколение. Неговата примка продължава да ни
стяга в името на измислени и отживели времето си принципи, чиято скрита цел е да
възпроизвежда безспир едно наследство от болка и лицемерие. Да съсипваш живота на
другите, си остава любим спорт на старите френски фамилии, а в това отношение те
притежават завидни умения. Добре са тренирани. Истината е, че и днес все още можем да
напишем: фамилии, аз ви ненавиждам.
Ненавиждам ви още повече, че се разбунтувах твърде късно. Дълбоко в себе си все пак съм
доволен. Бях недодялан човек от простолюдието, чедо на беарнски селяни, горд като паун,
че се женя за Ан, тази порцеланова аристокотка. Бях неблагоразумен, суетен, наивен и
глупав. Сега си го плащам в брой. Заслужих си този разгром. Бях като всички, като вас, които
ме четете, убеден, че аз съм изключение, което потвърждава правилото. Естествено,
нещастието щеше да ме подмине, щяхме да минем между капките. Провалят се само другите.
Един ден любовта си отиде и аз внезапно се събудих. До този момент се бях старал да играя
ролята на доволен във всяко отношение съпруг. Оказа се, че съм мамил самия себе си от
прекалено дълго време, та един ден да не започна да мамя и човека до мен.
ХІІ
Изгубени илюзии
НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ е твърде повърхностно за брака. Женим се, все едно че
прескачаме до „Макдоналдс“. Сетне грабваме дистанционното и сменяме канала. Как искате
да прекараме цял живот в едно общество на повсеместна и непрекъсната смяна на каналите?
В едно време, когато звездите, политиците, изкуствата, половете, религиите са до такава
степен взаимозаменяеми? Защо любовното чувство да прави изключение от тази всеобща
шизофреничност?
А и откъде се е взела у нас необяснимата натрапчива идея да се борим на всяка цена да
бъдем щастливи с един-единствен човек? Измежду 558 типа човешки общества само 24 % са
моногамни. По-голямата част от животинските видове са полигамни. Да не говорим за
извънземните: отдавна Галактическата харта Х23 е забранила моногамията по всички
планети от типа В#871.
Бракът е все едно чер хайвер на всяко ядене, докато се преситите до отврат от това, което
най-много обичате. „Хайде, няма ли да си вземете още малко? Какво? Не можете повече? Та
нали доскоро ви беше толкова вкусно, какво ви става? Непослушно момче!“

22. Силата на любовта, нейната невероятна власт вероятно здравата е стреснала западното
общество и затова то се е видяло принудено да създаде подобна система, предназначена да
ви отврати от онова, което обичате.
Един американски изследовател неотдавна доказа, че изневярата е биологически заложена.
Според този именит учен тя представлявала генетическа стратегия за оцеляване на вида.
Представяте ли си една такава семейна сцена: „Любов моя, не съм ти изневерил за
удоволствие, а заради оцеляването на вида! Може на теб да не ти пука, но все някой трябва
да се грижи за оцеляването на вида! Ако си мислиш, че ми е приятно!“...
Така и не мога да се наситя: когато една девойка ми харесва, аз искам да се влюбя в нея;
когато се влюбя, искам да я целуна; когато я целуна, искам да спя с нея; след като спя с нея,
искам да заживеем заедно; когато живеем заедно, искам да се оженя за нея; когато се оженя
за нея, срещам друго момиче, което ми харесва. Мъжът е едно ненаситно животно, което се
колебае от какво би могло да се лиши. Ако жените бяха по-хитри, щяха непрекъснато да им
отказват и по този начин да принуждават мъжете да тичат след тях до живот.
Единственият въпрос, който има значение в любовта, е от кой момент нататък започвате да
лъжете? Все така ли сте щастливи да се приберете у дома, за да заварите там все същия
човек? Когато му казвате „обичам те“, наистина ли го мислите все още? Няма начин да не
настъпи момент, когато ще се насилите, за да го сторите. Когато вашите „обичам те“ няма да
имат предишния вкус. За мен знак за промяната се оказа бръсненето. Бръснех се всяка вечер,
за да не боцкам Ан, когато я целувам през нощта. И ето че една вечер – тя вече спеше (бях
излязъл без нея чак до разсъмване, типичен случай на подло поведение, което оправдаваме с
брака) – аз не се избръснах. Мислех си, че няма страшно, защото тя така и няма да усети. А в
действителност това означаваше, че вече не я обичам.
Когато човек се развежда, непременно си купува Раздялата на Дан Франк. Първата сцена е
вълнуваща: по време на театрално представление мъжът открива, че жена му вече не го
обича, защото отдръпва ръката си от неговата. Той се опитва отново да я хване, но тя пак я
издърпва. Казвах си: каква мръсница! Що за жестокост? Дявол да я вземе, да не би да е
толкова трудно да остави ръката си в ръката на своя съп​руг! И така до деня, когато на мен ми
се случи същото. Започнах да отблъсвам ръката на Ан. Тя нежно ме хващаше за ръката или за
лакътя, слагаше длан върху крака ми, докато гледахме телевизия, а аз какво виждах? Една
мека, белезникава ръка, подобна на гумена ръкавица. Направо потрепервах от погнуса. Все
едно че до мен се допираше някаква медуза. Чувствах се виновен: боже мой, как бях стигнал
до това положение? Бях станал като мръсницата от книгата на Дан Франк. Тя непрекъснато
се опитваше да вплете пръсти в моите, а аз се мъчех да потисна гримасата на отвращение.
Скачах изведнъж, уж да пикая, а в действителност, за да избягам от тази ръка. Сетне се
връщах обратно, обзет от угризения, и се взирах в нейната ръка, която бях обичал. Нейната

23. ръка, която бях поискал пред Бога. Нейната ръка, която само преди три години бих дал
живота си да държа така. Чувствах единствено омраза към себе си, срам от нея, безразличие,
идеше ми да се разцивря. И притисках до сърцето си този кашкав октопод, а сетне го
целувах, скръбен и огорчен.
Любовта приключва в момента, когато стане невъзможно да се върнеш назад. Именно така
човек си дава сметка: изтекла е много вода, престанали сте да се разбирате взаимно; скъсали
сте, без дори да си дадете сметка за това.
ХІІІ
Flirting with disaster
ОНАЗИ НОЩ по време на моята обиколка един приятел ме заговори (не помня точно кой
беше, нито кога, още по-малко къде).
– Защо си се нацупил? – попита ме той.
Спомням си, че му отговорих само:
– Защото любовта трае три години.
Изглежда, това му подейства и той ми се махна от главата. От тогава нататък където и да
отида, поднасям все същия отговор. Всеки път когато съм мрачен и ме запитат защо,
незабавно заявявам:
– Защото любовта трае три години.
Смятам, че това е много шик.
С времето започвам да си мисля, че от него може да излезе и добро заглавие на книга.
Любовта трае три години. Дори да сте женен от четирийсет години, ще трябва да
признаете пред себе си, че е вярно. Съвършено ви е ясно от какво сте се отказали; в кой
точно момент сте отстъпили. Фаталният ден, когато сте престанали да се боите.
Никак не е приятно да чуеш, че любовта трае три години. Това е несполучлив опит да
направиш магия или все едно будилникът да зазвъни по средата на някой еротичен сън. Но
така или иначе, лъжата за вечната любов, основата на нашето общество, източникът на
нещастие за хората, трябва да бъде разобличена.

24. След три години двамата трябва да се разделят, да се самоубият или да си родят деца, а
това са три начина да пот​върдят официално своя край.
Често разправят, че след като мине известно време, страстта се превръщала в „нещо друго“,
по-здраво и по-прекрасно. Че това „друго“ било Любовта с главна буква, чувство не толкова
възбуждащо, но затова пък по-зряло. Нека сме наясно: на това „друго“ аз казвам майната му
и ако именно това е Любовта, харизвам я на мързеливите, на отчаяните, на „зрелите“, на
онези, които са затънали до гуша в техния сантиментален комфорт. Моята любов си е с
малка буква, но с широко разперени криле. Тя не трае дълго, но поне човек чувства, когато я
има. „Другото“, в което се опитват да превърнат любовта, напомня някаква теория,
измислена, за да накара хората да се задоволяват с малко и да се утешават, като си повтарят,
че по-добро не може и да се намери. Те ми напомнят завистниците, които драскат с пирон
вратите на скъпите автомобили, защото сами не могат да си купят такива.
Краят на една апокалиптична вечер. Опитвам се да се справя с топката, която се е
загнездила в стомаха ми. Към пет сутринта звъня на Адлин Х., което означава, че ми е зле.
Имам домашния ѝ телефон. Тя вдига слушалката: „Ало? Ало? Кой е?“. Гласът ѝ е дрезгав.
Явно съм я събудил. Защо не е включила телефонния секретар? Не знам какво да ѝ кажа.
„Ммм... Извинявай, че те събудих... Исках само да ти кажа добър вечер...“ „Кой си ти бе? Да
не си откачил? Майната ти!“ Затварям. Седя неподвижен, опрял глава на ръцете си, и се чудя
дали да взема лексомил, или да се обеся: че защо не и двете? Нямам въже, но няколко
вратовръзки „Пол Смит“, навързани една за друга, ще свършат работа. Английските модисти
открай време си падат по здравите материи. Залепям бележка върху телевизора: „Всеки,
който е жив след трийсетгодишна възраст, е тъпак“. Добре е, че съм наел апартамент с
открит гредоред. Достатъчно е да се кача на един стол, ето така, да изпия чаша кока-кола с
натрошени вътре антидепресанти. След това ще си сложа главата в примката и след като
заспя, съвсем логично няма да се събудя.
ХІV
Временно възкресение
НАПРОТИВ: събуждам се. Отварям едното око, после другото, главата ме боли двойно:
заради махмурлука и от грамадната цицина в стадий на бърз растеж върху челото. Следобед
е, чувствам се глупаво заради омотаните около шията ми вратовръзки. Проснат съм край
някакъв преобърнат стол, а до мен стърчи чистачката.
– Здравей, Кармелита... Аз... Дълго ли съм спал?
– Моля, мръдне, господин, ас мине прахосмукашка?

25. Сетне намирам бележка на телевизора: „Всеки, който е жив след трийсетгодишна възраст,
е тъпак“, и се чудя на гадателските си способности. Горкият аз. Иска ми се да се харесвам на
всички красиви момичета, а се скапвам заради някакъв си развод. Да съм мислил навреме.
Сега едничка моя другарка е болката. Да се опитваш да се убиеш, след като вече си мъртъв, е
същинско губене на време.
Самоубийците действително са непоносими хора. Жена ми ми даде свободата, а излиза, че
аз ѝ се сърдя за това. Сърдя ѝ се, че ме предоставя на самия мен. Сърдя ѝ се, че ми дава
възможност да започна отначало. Сърдя ѝ се, че ме принуждава да поема своите
отговорности. Сърдя ѝ се, че ме е подтикнала да напиша този абзац. Страдах, че живея в
клетка, а сега страдам, че съм свободен. Излиза, че в това се състои животът на възрастния:
да строиш пясъчни замъци, сетне да скачаш с два крака върху тях, а после да започваш
всичко отначало и така нататък, и така нататък, след като знаеш, че океанът при всяко
положение ще ги срути?
Клепачите ми тежат като спускащата се нощ. Тази година много се състарих. По какво
познава човек, че е остарял? По това, че му трябват три дни да дойде на себе си след запой.
По това, че все не може да се самоубие. По това, че му става кофти всеки път когато срещне
по-млади от него. Техният възторг го изнервя, илюзиите му го изморяват. Човек е стар,
когато предната вечер е казал на някаква госпожица, родена през 1976 година: „Седемдесет
и шеста ли? Помня, голяма суша беше“.
Понеже не са ми останали нокти за гризане, решавам да изляза да вечерям.
ХV
Стената на плача (продължение)
МАКАР ДА ЗНАМ, че любовта е невъзможна, сигурен съм, че след няколко години ще бъда
горд, че съм вярвал в нея. Никой не може да ни отнеме това от нас с Ан: ние съвсем искрено
вярвахме в нея. Устремихме се с главите напред срещу една мулета 2 от железобетон. Не се
смейте. Никой не се подиграва на Дон Кихот, макар той да се е бил с вятърни мелници.
2 Мулета (исп.) – наметало на тореадор, с което се подмамва бикът. – Б. пр.
Дълго време едничката ми цел в живота бе да се саморазрушавам. И ето че веднъж ми се
прииска щастие. Ужасно е, срам ме е, простете ми, но един ден изпаднах в плен на

26. вулгарното изкушение да бъда щастлив. По-късно разбрах, че това е най-добрият начин да се
саморазрушиш. Всъщност без да си давам сметка, съм едно доста последователно момче.
Не знам защо се съгласих да отида на вечеря у Жан-Жорж. Все още не изпитвам глад. За
мен винаги е било въпрос на чест да ям само когато съм гладен. Това е да си изискан: да
ядеш, когато си гладен, да пиеш, когато си жаден, да чукаш, когато ти стане. Но хайде, няма
да чакам да умра от изтощение, за да се видя с приятелите. Жан-Жорж сигурно е поканил
цялата банда върховни откачалки, моите най-добри приятели. Никой от тях няма да говори
за проблемите си, защото знае, че и другите си имат не по-малко. Ще сменяме темата, за да
излъжем отчаянието.
Сгрешил съм. Жан-Жорж е сам в дома си. Иска да ме изслуша. Хваща ме за яката и ме
раздрусва като автомат на паркинг, който не пуска билетчето, след като е глътнал монета от
десет франка.
– Снощи те попитах защо си увесил нос, а ти ми отвърна, че любовта траела три години. А
бе ти подиграваш ли ми се, или какво? Да не си въобразяваш, че това е някое от твоите
книжлета? Разбирам отлично, че твоят развод няма нищо общо с тази работа! Така че
престани с глупостите си и ми говори човешки. Ясен ли съм? Инак за какво съм ти приятел?
Навеждам очи, за да скрия сълзите си. Преструвам се, че съм хремав и затова подсмърчам.
Смотолевям:
– Ами... Изобщо не разбирам какво искаш да кажеш...
– Я стига. Коя е тя? Познавам ли я?
И тогава, съвсем тихо, с мъка на сърцето, съвсем сконфузено аз започвам с признанията:
– Казва се Алис.
ХVІ
Искаш ли да бъдеш моят харем?
ВСИЧКО ЗАПОЧНА преди три години, когато Марк и Алис се ожениха. Проблемът бе, че
не се ожениха един за друг.
Марк се ожени за Ан, а Алис се омъжи за Антоан. Такъв е животът: той винаги усложнява
нещата – или пък самите ние си ги усложняваме.
В Рио Ан откри именно снимката на Алис. Чудесен полароид на Алис по бикини на един

27. италиански плаж недалече от Рим. Във Фреджене, за да бъдем точни.
Алис и аз имаме „извънбрачна връзка“. В наше време така наричат най-прекрасните и
романтични страсти. Всеки ден хора умират от любов заради „извънбрачни връзки“. Често
това са жени, които срещате на улицата. На пръв поглед им няма нищо, защото умеят да
пазят тайна, но понякога се случва да се разплачат, докато гледат някой тъп сериал, или да
се усмихват прелестно в метрото и тогава можете да разберете за какво говоря. Често на
ситуацията липсва равновесие: неомъжена жена обича женен мъж, той не желае да напусне
жена си и това е ужасно, отвратително и банално. В нашия случай, когато се срещнахме, и
двамата бяхме женени. Равновесието бе почти съвършено. Само че аз се поддадох пръв и
сега се развеждам аз, докато Алис изобщо няма такова намерение. Че защо да напуска мъжа
си заради някакъв ненормален, който разправя наляво и надясно, че любовта траела три
години?
Би трябвало да ѝ кажа, че всъщност не мисля така, но това ще рече да я излъжа. А на мен
ми писна да лъжа. Писна ми да водя този двойствен живот. Във Франция полигамията е
напълно законна: достатъчно е да умееш да лъжеш. Не е необходимо да си магьосник, за да
притежаваш няколко жени. Иска се само малко въображение и много организация. Познавам
цял куп типове, които във Франция, през 1995 година, си имат харем. Всяка вечер избират
тази, която ще повикат, и най-лошото е, че клетата избраница веднага дотърчава. За тази
работа трябва да си дипломат и лицемер, което е почти едно и също. Само че на мен ми
писна. Не издържам повече. Не стига, че съм шизофреник в професията си, та да ставам
такъв и в сантименталния си живот. Мисля, че би било чудесно поне веднъж да правиш само
едно нещо едновременно.
Резултатът: отново съм сам.
Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена, и
въпреки всичко даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство
очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително
програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и
всеки път желае отново. Тъкмо това казах на Алис, преди да я помоля на колене да дойде с
мен – напразно.
ХVІІ
Дилеми
ЕДИН ДЕН нещастието влезе в моя живот и аз като глупак така и не можах повече да го
прогоня от там.

28. Най-силна е несподелената любов. Бих предпочел никога да не научавам това, но такава е
истината: няма нищо по-страшно от това, да обичаш някого, който не те обича – и в същото
време това е най-прекрасното мое изживяване. Да обичаш някого, който те обича, си е чист
нарцисизъм. Да обичаш някого, който не те обича, е любов. Търсех изпитание, опит, среща
със самия себе си, която да ме преобрази: за нещастие, желанието ми се сбъдна отвъд
очакванията. Обичам момиче, което не ме обича, а вече не обичам тази, която ме обича.
Използвам жените, за да ненавиждам себе си.
„Фан Чи запита: – Що е любов?
Учителят отвърна: – Да цениш повече усилието, отколкото наградата, това се нарича
любов.“ (Конфуций)
Благодаря ти, източни хитрецо, но аз не бих се отказал и от наградата. Сега-засега съм
изоставен. Още щом научи, че жена ми ме е напуснала, Алис даде заден ход. Никакви
телефонни обаждания, никакви съобщения в гласовата поща 3672, нито номера на хотелски
стаи на телефонния секретар „Би-Боп“3. Заприличал съм на някоя досадна малка
любовница, която очаква нейният женен любовник да се сети за задничето ѝ. Аз, който
предпочитах широките булеварди, се оказах в задънена улица. Измъчва ме един въпрос, в
който е съсредоточено цялото ми битие:
3 „Би-Боп“ и мемофонът 3672 са технически измишльотини на „Франс Телеком“,
предназначени изключително за насърчаване на изневярата, за да намираш оправдание за
издайническия бутон „Бис“ и за безброй сделки с наркотици, осъществени благодарение на
„Тату“. – Б. а.
Кое е по-страшно: да правиш любов, без да обичаш, или да обичаш, без да правиш любов?
Имам чувството, че съм заприличал на Милу4 с неговите непрекъснати угризения, с
неговото ангелче, което го кара да прави добро, и демончето, което го подтиква да върши
зло. И на мен едно ангелче ми нашепва да се върна при жена си, а едно дяволче ми подсказва
да спя с Алис. В главата ми е същински дебат между двамата, предаван директно. Бих
предпочел дяволът да ми заповяда да чукам жена си.
4 Кучето на Тентен, герой от френска комиксова поредица, което постоянно се колебае и
страда от угризения. – Б. пр.
ХVІІІ
Извисявания и падения

29. ЖИВОТЪТ Е СИТКОМ: поредица от сцени, които се развиват сред едни и същи декори, с
почти същите действащи лица и чийто следващ епизод очакваш с нетърпение, белязано от
известно затъпяване. Появата на Алис на сцената ме изненада, сякаш един от трите Ангели
на Чарли се появява в епизод на Елен и момчетата.
Ще ви опиша Алис съвсем просто: тя е щраус. Подобно на тази бягаща птица, тя е висока,
дива и скрива глава веднага щом усети опасност. Безкрайните ѝ стройни крака (два на брой)
крепят чувствена гръд с предизвикателни плодове (също два на брой). Косите ѝ, дълги,
черни и прави, обрамчват изразително, но нежно лице. Тялото на Алис е направено сякаш
специално за да вади от равновесие благовъзпитаните женени мъже, които не очакват нищо
или само това чакат. Именно това, което я отличава от щрауса (като оставим настрани
фак​та, че Алис не снася яйца по 1 кг, както можах да установя впос​ледствие).
Чудесно си спомням първата ни среща на погребението на баба, където бях отишъл без
жена си, която напълно разбираемо не обичаше всички тези роднински задължения.
Собствената фамилия е вече нещо само по себе си твърде досадно, да не говорим за
чуждата... Впрочем самият аз ѝ бях заявил, че от мястото, където се намира милата ми бабка,
така и няма да забележи нейното отсъствие. Не зная, може и да съм имал предчувствие, че
нещо ще се случи.
Цялата църква следеше дали дядо ми ще се разплаче. „Господи, помогни му да издържи“,
молех се аз. Ала свещеникът си имаше тайно оръжие: той припомни петдесетте години
брачен живот на дядо с баба. Макар дядо ми да беше полковник в оставка, очите му
започнаха да се зачервяват. Първата сълза, която той отрони, послужи сякаш за стартов
сигнал: цялата фамилия започна да лее цели потоци, да хълца, без да снема очи от ковчега.
Човек дори не можеше да си представи, че бабка се намира вътре. Трябваше тя да умре, за да
си дам сметка колко държа на нея. Да му се не види! Когато не изоставям хората, които
обичам, те пък умират. Разплаках се без всякакви задръжки, защото съм си впечатлително
момче.
Когато погледът ми започна да се прояснява, забелязах някаква брюнетка, която ме
наблюдаваше. Алис ме бе видяла да роня сълзи. Не зная дали се дължеше на емоцията, или
пък поради контраста на мястото, но почувствах как тази тайнствена особа в прилепнал чер
пуловер ме привлича непреодолимо. По-късно Алис ми призна, че съм ѝ се сторил много
красив: нека припишем тази нейна заблуда на майчинския инстинкт. Важното бе, че това
привличане се оказа взаимно – тя имаше желание да ме утеши и ѝ личеше. От тази среща
научих, че най-доб​рото, което може да направи човек на едно пог​ребение, е да се влюби.
Тя беше приятелка на моя братовчедка. Представи ми мъжа си Антоан, много симпатичен,
може би дори прекалено симпатичен. Докато ме целуваше по мокрите от сълзи бузи, тя
разбра, че съм разбрал, че е видяла, че съм видял, че ме е погледнала така, както ме бе

30. погледнала. Никога няма да забравя първото нещо, което ѝ казах:
– Харесва ми костната структура на лицето ти.
Можах добре да я огледам. Просто една красива двайсет и седем годишна жена.
Потрепване на клепките. Предизвикателен смях, който кара сърцето ти да подскача в
гръдния кош, станал внезапно твърде тесен за него. Чудни кљси погледи, разпуснати коси,
извивка на хълбоците, блестящи зъби. Маугли Кардинале в Книгата на гепарда. Бети Пейдж,
издължена до един и седемдесет и седем. Лудетина, която носи утеха. Невъзмутима
изкусителка с безсрамна сдържаност. Приятелка, противничка.
Защо никога преди не я бях срещал? Какъв смисъл да познавам толкова много хора, след
като това момиче не бе сред тях?
Пред входа на църквата беше студено. Сещате се за какво ви говоря – ами да, връхчетата на
гърдите ѝ се втвърдиха и щръкнаха под прилепналия пуловер. Бюстът ѝ беше като изваян.
Лицето ѝ бе непорочно и сякаш нямаше нищо общо с чувственото ѝ тяло. Беше тъкмо моят
тип: нищо не харесвам повече от контраста между лице на ангел и тяло на мръсница.
Критериите ми са дихотомични.
Точно в този момент осъзнах, че бих дал какво ли не, за да вляза в живота ѝ, мозъка ѝ,
леглото ѝ и така нататък. Това момиче беше не само щраус, но и гръмоотвод: привличаше
мълниите.
– Познаваш ли Баския? – запитах я аз.
– Не, но сигурно е много красива.
Не е красива, а прекрасна. Жалко, че съм женен, а ти омъжена, защото инак можехме да
създадем семейство в някоя тамошна ферма.
– И да гледаме овце ли?
– Разбира се, че ще гледаме овце. А също патици за пастет, крави за мляко, кокошки за
яйца, петел за кокошките, както и един стар късоглед слон, дузина жирафи и цяло стадо
щрауси като теб.
– Аз не съм щраус, а гръмоотвод.
– Хей, хей! Ако отсега започнеш да четеш мислите ми, докъде ще стигнем?
Когато тя си замина, аз останах да бродя из Гетари, селото на Пол-Жан Туле 5, и райското
кътче от моето детство. Разхождах се свеж и лек, макар да ненавиждам разходките (никой не
обърна внимание на това: след погребение хората правят какви ли не нелепи неща), излязох

31. на морския бряг, като обръщах внимание на всяка скала, на всяка вълна, на всяка песъчинка.
Душата ми преливаше от тялото. Цялото небе бе мое. Брегът на Баския ми носеше повече
късмет от залива на Рио. Усмихвах се на облаците, които дремеха по небето, и на бабка,
която не ми се сърдеше за това.
5 Пол-Жан Туле – френски писател, който търси да изрази в творчеството си
непредвидимото, свободата на духа и чувствата. – Б. пр.
ХІХ
Бягай от щастието, за да не ти избяга то
ЧОВЕК ТРЯБВА да вземе решение: или да живее с един човек, или да го желае. Не може да
желае нещо, което има, това е противоестествено. Поради тази причина и най-прекрасните
бракове се разпадат на парчета заради първата появила се непозната. Дори да сте се
оженили за най-красивата девойка, все ще се намери някоя нова непозната, която да влезе в
живота ви, без да почука, и да ви подейства като свръхмощен афродизиак. В случая работата
беше още по-сложна, защото Алис не беше каква да е непозната. Тя носеше прилепнал чер
пуловер. Един прилепнал чер пуловер може да промени живота на двама души.
Всичките ми неприятности се дължат на детинската ми неспособност да се откажа от
новото, от болезнената нужда да се поддам на безбройните невероятни възможности, които
предлага бъдещето. Да се чудиш колко много ме привлича непознатото и колко малко
познатото. Но означава ли това, че съм сбъркан? Нима не бихте предпочели да прочетете
книга, която още не сте чели, да изгледате театрална пиеса, която не знаете наизуст, да
изберете за президент на републиката друг, а не сегашния?
Най-прекрасните ми спомени с Ан са отпреди нашия брак. Бракът е престъпно нещо,
защото убива тайнството. Срещате едно вълшебно същество, жените се за него и изведнъж
това вълшебно същество се изпарява: превръща се във ваша съпруга. Ваша съпруга! Какво
оскърбление, какво падение за нея! В действителност онова, на чието търсене би трябвало да
посветите целия си живот, е жената, която никога няма да ви принадлежи! (В това
отношение с Алис щях да бъда напълно удов​летворен.)
Според мен целият проблем с любовта е тъкмо в това: за да бъдеш щастлив, се нуждаеш от
сигурност, а за да си влюбен, се нуждаеш от несигурност. Щастието почива на доверието,
докато любовта изисква съмнение и тревога. С една дума, като цяло бракът е замислен да те
прави щастлив, но не и да си оставаш влюбен. А и да се влюбиш, не е най-добрият начин да
намериш щастието; ако беше така, открай време щеше да се знае. Нямам представа дали съм
достатъчно ясен, но аз се разбирам: това, което искам да кажа, е, че бракът смесва неща,
които не вървят заедно.

32. Когато се завърнах в Париж, вече гледах по друг начин. Ан бе паднала от своя пиедестал.
Правехме любов, но не много убедено. Животът ми бе на път да се срути. Можете ли да си
представите 35-и подземен етаж? Е, аз се бях озовал още един етаж по-надолу.
Няма щастлива любов.
Няма щастлива любов.
Няма щастлива любов.
Колко пъти трябва да ти повтарят това, за да ти влезе в главата, господин Тъпако?
ХХ
Всичко живо си вдига чуковете
КОГАТО ЕДНО КРАСИВО МОМИЧе ви гледа, както ме гледаше Алис, има две
възможности: то или ви сваля и вие сте в опасност, или не ви сваля и вие пак сте в опасност.
Живеех си аз като една безгрижна стрида в своя херметически затворен свят и ето че
изведнъж се появява Алис, разтваря ми черупката и ме поръсва с лимонов сок.
– Боже мой – повтарях си, – направи така, че тази жена да обича мъжа си, защото, ако ли
не, спукана ми е ра​ботата!
Не се обадих на Алис. Надявах се с времето сърдечните тръпки да изчезнат. Имах право:
времето заличи чувствата ми, но не тези, които бих искал. За мое голямо съжаление, от
цялата работа пострада Ан. Много мъка има по земята, но трудно може да се намери по-
голяма от тази, която изпитва жената, когато разбира, че любовта, която си изпитвал към
нея, си отива. Е, не изведнъж, а постепенно, ден след ден, но безвъзвратно, като пясъка в
пясъчния часовник. За да се чувства добре, една жена се нуждае от мъж, който да ѝ се
възхищава. Поне аз така виждам нещата. Цветето се нуждае от слънце. Ан вехнеше под
празния ми поглед. Какво можех да сторя? Бракът, времето, Алис, светът, кръговратът на
планетите, черните прилепнали пуловери, Европа от Маастрихт, сякаш всичко се съюзяваше
срещу нашата невинна семейна двойка.

33. Напусках жена си, а в същото време се сбогувах със самия себе си. Най-тежко ми бе не да
напусна Ан, а да се простя с всичко прекрасно в нашата история. Чувствах се като човек,
който изоставя дълго замислян проект: изпитвах едновременно разочарование и облекчение.
ХХІ
Въпросителни
КОГАТО СРЕЩНА на улицата някой приятел, най-често се получава следното:
– Хей, здрасти! Как си?
– Не съм добре, а ти?
– И аз не съм добре.
– Е, значи, до скоро.
– Чао.
Или пък приятелят ми разказва виц:
– Знаеш ли каква е разликата между любов​та и херпеса?
– ...
– Хайде де... Помисли... Не се ли сещаш?
– ...
– Много е лесно: херпесът е за цял живот.
– ...
Дори не се усмихвам. Не виждам какво му е смешното. Сигурно съм изгубил по пътя
чувството си за хумор.
Много е неприятно да откриеш, че си задаваш същите въпроси като всички останали. Така
човек се приучва на скромност.
Имам ли право да напусна някого, който ме обича?

34. Мръсник ли съм?
За какво е смъртта?
Дали няма да направя същите глупости като моите родители?
Може ли човек да бъде щастлив?
Възможно ли е да се влюбиш, без нак​рая всичко да потъне в кръв, сперма и сълзи?
Не бих ли могъл да спечеля много повече пари, работейки много по-малко?
Каква марка слънчеви очила трябва да си сложа, когато съм на остров Форментера?
След няколко седмици колебания и угризения, стигнах до следното заключение: ако жена
ви е на път да ви стане приятелка, време е да предложите на някоя приятелка да стане ваша
жена.
ХХІІ
Нова среща
ЗА ВТОРИ ПЪТ видях Алис на обикновен рожден ден, чието описание за мен би било само
губене на време. Накратко, една приятелка на Ан бе остаряла с една година и бе намерила за
нужно да отпразнува това събитие. Когато разпознах гъвкавия силует на Алис (нежната ѝ,
макар и опъната кожа), тъкмо пълнех чаша шампанско за Ан. Продължих да наливам, макар
виното да преливаше, и намокрих покривката. Алис тъкмо чукаше чашата си с тази на своя
съпруг. Изчервих се като божур. Гаврътнах уискито на екс. Наложи се да гледам краката си,
за да не се спъна. Това ми даде възможност да скрия зачервеното си лице зад косите.
Отделих се от жена си и се втурнах в тоалетната, за да си оправя прическата, да си сваля
очилата, да почистя раменете си от пърхота, да откъсна едно косъмче, което стърчеше от
лявата ми ноздра. Какво да направя? Дали да се престоря, че не обръщам внимание на Алис?
Ако искаш да сваляш някое красиво момиче, не бива да разговаряш с него. Трябва да
постъпваш така, сякаш то не съществува. Ами ако тя вземе, че си тръгне? Мисълта, че повече
няма да видя Алис, сама по себе си беше мъчение. Значи, трябва да ѝ говоря, без да ѝ говоря.
Върнах се в салона и минах пред Алис, все едно че не я забелязвам.
– Марк! Няма ли да ми кажеш добър ден?
– О, Алис! Не може да бъде! Извинявай, не можах да те позная! Много... се... радвам... да...
те... видя...

35. – Аз също! Добре ли си?
Държеше се светски, с кошмарно безразличие и отнесен поглед.
– Помниш ли Антоан, моят съпруг?
Леденостудено ръкостискане.
– Няма ли да ни запознаеш с жена си?
– Ами... Тя отиде в кухнята да слага свещи на тортата...
Тъкмо докато казвах това, светлините изгаснаха, всички запяха „Честит рожден ден...“ и
Алис изчезна като в мрак.
Сетне я видях да хваща Антоан за ръка и двамата се отдалечиха като на подвижен тротоар,
а през това време стопанката се смееше на своето остаряване под аплодисментите на
приятелките си на същата възраст.
Вие, които ме четете, непременно сте виждали по телевизията взривяване на сгради. След
няколко секунди обратно броене постройката се разклаща, а сетне се срутва като кула от
карти за игра сред облак прах и отломки. Именно това почувствах в онзи момент.
Алис и Антоан се отправяха към изхода. Трябваше да направя нещо. Отново виждам
сцената на забавен кадър, все едно че беше вчера. Последвах ги в антрето. Там, докато
Антоан ровеше из купчината дрехи по закачалките, Алис обърна към мен черните си очи,
които искряха. Прошепнах ѝ:
– Това не е възможно, Алис, това не си ти... Нима миналия месец в Гетари нищо не се
случи? Ами моята ферма за щрауси, какво ще правя с нея?
Лицето ѝ се разведри. Тя наведе очи, сетне нежно и тихо, толкова тихо, че се запитах дали
не сънувам, произнесе само две думи, докосвайки скришом ръката ми, преди да излезе
заедно със съпруга си:
– Боя се...
Съдбата ми бе решена. Напразно Ан ме питаше: „Кое е това момиче?“, сградата отново се
издигаше на ускорен ход. Видеокасетата се превърташе в обратна посока. Фанфари
празнично отбелязваха откриването ѝ. Същински бал на 14 юли с лампиони и котильони!
Реч на кмета на Парли 2! Пряко предаване по канал Франс 3 Ил-дьо-Франс! Тълпата се
самоубива от радост! Дан! Дан! Всенародното веселие се утрепва от възторг! Колективна
смърт! Това е празнична Гвиана! Рали „Храм на слънцето“! Народът се тръшка от
блаженство! Луда работа, мамичката му!

36. Най-прекрасните празници са онези, които се случват вътре в нас.
ХХІІІ
Да заминем
ЗАСЛЕПЕН СЪМ от високото електрическо напрежение, осезаемо, трептящо, което може
да възникне между един мъж и една жена, които дори не се познават, без особена причина,
просто така, просто защото се харесват и се опитват да не го покажат.
Няма нужда от приказки. Всичко става чрез гримаси и пози. Същинска гатанка, най-
важната загадка на вашия живот. Обикновените хора наричат това еротика, а то си е чиста
порнография, сиреч искреност. Светът може да се срути край вас, но вие виждате
единствено другите очи. Тъкмо в този миг дълбоко в себе си най-сетне разбирате.
Разбирате, че можете незабавно да заминете с това същество, с което сте разменили не
повече от три изречения. „Да заминем“: това е най-прекрасната дума във френския език.
Разбирате, че можете да я употребите. „Да заминем.“ „Трябва да заминем.“ „Един ден ще
вземем заминаващи влакове.“ (Блонден) Багажът ви е готов и разбирате, че миналото е само
неясна купчина, останала зад вас, която трябва да се опитате да забравите, защото в момента
се раждате отново. Разбирате, че това, което става, е много сериозно, но не правите нищо, за
да го спрете. Разбирате, че друг изход няма. Разбирате, че ще причините страдание, че бихте
предпочели да избегнете това, че трябва да помислите, да изчакате, да разсъдите, но „Да
заминем“, „Да заминем!“ е по-силно от всичко. Да започнеш от нулата. Таблото
„Заминаване“ съдържа толкова обещания. Все едно че като някакво хлапе, което се гмурка
под вода, до този момент сте задържали дъха си. Бъдещето е голото рамо на една непозната.
Животът ви дава втори шанс; Историята пренарежда картите.
Би могло да се помисли, че това привличане е нещо повърхностно, но всъщност няма нищо
по-дълбоко от него; човек е готов на всичко; приема всички недостатъци; прощава
несъвършенствата; дори ги търси в захлас.
Неизменно слабостите са тези, които прив​личат.
Алис беше смутена, страх я беше от мен! Страх! При това по-изплашеният от двамата
изобщо не беше тя. Въпреки всичко никога не съм се радвал толкова, че плаша някого.
Все още не знаех колко ще съжалявам за това.

37. ХХІV
Красотата на новото начало
ПО ВРЕМЕ НА една от нашите тайни срещи, след като правихме любов три пъти едно след
друго и крещяхме от удоволствие в хотел „Анри IV“ (на площад „Дофин“), заведох Алис в
кафе „Бобур“. Не знам защо точно там, тъй като мразя това зловещо място, също както и
кафетата в стил дизайн. Изглежда, парижани са измислили заведенията в стил дизайн, за да
пращат там провинциалистите и спокойно да обядват в кафе „Флор“. Когато излязохме на
площада пред онзи промишлен цех „Жорж Помпиду“, спряхме пред Генитрона, часовникът,
отброяващ секундите, които ни делят от 2000 година.
– Гледай, Алис, този часовник символизира нашата любов.
– Какви ги разправяш?
– Обратното броене е започнало... Един ден ще ти доскучае, ще започна да те изнервям, ще
ми се скараш, че не съм спуснал капака на тоалетната чиния, аз ще прекарам вечерта пред
телевизора чак до края на програмата, а ти ще ми изневериш, както в този момент
изневеряваш на Антоан.
– Хайде, ти пак започваш... Защо не можеш да се насладиш на сегашния момент, вместо да
се тревожиш за нашето бъдеще?
– Защото нямаме бъдеще. Погледни как бягат секундите, които ни делят от нещастието...
Разполагаме само с три години, за да се обичаме... Днес всичко е чудесно, но според моите
изчисления всичко между нас ще свърши... на 15 март 1997 година.
– Ами ако те напусна веднага, за да спечелим време?
– Не, не, почакай, нищо не съм казал...
Точно в този момент си дадох сметка, че ще направя по-добре да си затварям плювалника с
тези мои идиотски теории.
– Ами... – продължих аз, – няма ли да бъде по-добре да напуснеш Антоан? Така ще можем
да заживеем в Малката къщичка сред прерията и да гледаме как децата ни растат във
Вълшебната градина...
– На всичко отгоре си правиш майтап с мен! Не си лош, но защо трябва да разваляш най-
приятните ни моменти с твоите пристъпи на мрачно настроение?
– Любов моя, ако един ден ми изневериш, обещавам ти две неща: първо ще се самоубия, а

38. след това ще ти направя такава семейна сцена, че свят ще ти се завие.
Така се разхождахме ние, незаконна двойка, крачехме редом, вперили поглед един в друг,
но без в никакъв случай да се държим за ръце, от страх да не срещнем приятели на нашите
съп​руг и съп​руга.
С нея аз открих нежността. Вземах уроци по естественост, уроци по живот. Струва ми се,
че тъкмо това ме привлече у Алис. В първия брак човек търси съвършенство, във втория –
истината.
Най-прекрасното у една жена е тя да е здрава. Обичам тя, тази тъмница на насладите, да
пращи от здраве! Искам на нея да ѝ се ще да тича, да се залива от смях, да яде до пръсване!
Зъбите ѝ да са бели като бялото на очите ѝ, устата ѝ да бъде свежа като широко легло,
устните ѝ да са като череши и всяка тяхна целувка да бъде скъпоценност, кожата ѝ да бъде
опъната като там-там, гърдите ѝ заоблени като топки за игра, ключиците ѝ крехки като
пилешки крилца, краката ѝ златисти като залез над Тоскана, задничето ѝ изпъкнало като
бебешка бузка, но най-вече никакъв грим. Тя трябва да мирише на мляко и на пот, а не на
парфюм и на цигари.
Сетното изпитание, това е басейнът. Жените се познават край басейните: една
интелектуалка ще чете под периферията на шапката си, спортистката ще организира мач по
водна топка, самовлюбените се грижат за загара си, хипохондричките се плескат с масло
фактор хиляда... Ако край басейна срещнете жена, която не желае да мокри косите си, за да
не си развали прическата, бягайте колкото ви държат краката. Ако скочи с крясък, скачайте
и вие.
Повярвайте ми: направих всичко възможно да не се влюбя. Поставете се на мое място:
парен каша духа. Ала все не можех да престана да мисля за Алис. На моменти я мразех,
наистина я ненавиждах, струваше ми се смешна, облечена без стил, страхлива, вулгарна.
Тази престорено романтична висока глупачка се опитваше да съхрани своя скучен и уютен
живот, тази долна страхливка и егоистка, тази Олив (жената на Попай), антипатична, тъпа, с
глас като кречетало и с вкусове, прекопирани от „Фешън“. Ала минута по-късно чувах
нежния ѝ глас по телефона или пък ми се явяваше усмихната, и на мен ми премаляваше от
възхита, заслепен от толкова изискана красота, от умопомрачителните ѝ очи, от гладката ѝ
кожа, от дългите ѝ безтегловни коси. Тази дивачка, неукротима брюнетка, жарка индийка,
тази Есмералда (жената на Квазимодо), и тогава благославях небето, че ми е дало шанса да
срещна подобно създание.
Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа,
прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен –
ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим.

39. ХХV
Благодаря, Волфганг
ДА ИЗНЕВЕРЯВАШ на жена си, само по себе си не е толкова гадно, стига тя да не научи.
Смятам дори, че мнозина съпрузи го правят заради опасността, за да поемат отново риск,
както по времето, когато са се опитвали да свалят жена си. В този смисъл изневярата
представлява може би признание в съпружеска любов. А може би не. Във всеки случай
мисля, че би ми било доста трудно да накарам Ан да преглътне такова нещо.
Спомням си нашата последна вечеря насаме. Бих искал да не си спомням, но какво да се
прави. Изглежда, неприятните моменти се превръщат в хубави спомени: толкова ми се иска
да бъде така. Що се отнася до мен, те са запечатани в паметта ми в папката „Неприятни
моменти“ и аз все не успявам да изпитам по тях някаква що-годе носталгия. Бих искал да се
превърна във видеомагнетофон, за да мога да изтрия образите, които непрекъснато ме
спохождат.
Ан ме обсипваше с упреци, сетне съжаляваше, че ме е обсипвала с упреци, и от това
ставаше още по-тъжно. Обяснявах ѝ, че за всичко съм виновен единствено аз. Че съм играл в
измислен филм, инак защо ще си подстригвам косата толкова къса през тригодишния ни
брак? Преди носех дълга коса и ето че сега отново я оставям да расте. Че съм като Самсон: с
къса коса не струвам пукната пара! Освен това така и не посмях да поискам по всички
правила ръката ѝ от нейния баща. Ето защо бракът ни е невалиден. Тя благосклонно се
смееше на шегите ми. Изобщо не се гордеех със себе си, но тя се усмихваше печално, сякаш
от самото начало е знаела, че всичко ще свърши по този начин, в този приятен ресторант,
пред тази бяла покривка под светлината на свещите, с този разговор като между двама стари
приятели. Дори не се разплакахме на масата. Можеш да се разделиш завинаги с някого, да
погазиш всичките си клетви и да си седиш пред него, все едно че нищо не се е случило.
Накрая тя ми съобщи, че ми е намерила заместник, по-прочут, по-възрастен и по-мил от
мен. Това се оказа вярно (убедих се по-късно, последен от всички, разбира се), беше го
открила на работното си място. Изобщо не го очаквах от нея и я наругах.
– Една млада мацка, която сваля разни старчоци, не струва повече от някой дядка, който
сваля млади мацки. Прекалено е лесно!
– Предпочитам спокоен и приятен възрастен господин пред един грозен невротичен
младеж – отвърна ми тя.
Нямам представа защо си бях втълпил, че Ан ще плаче неутешимо за мен. Нямам представа
защо тази вест толкова ме ядоса. Е, имам все пак представа. Просто открих, че притежавам

40. самолюбие, че съм едно претенциозно нищожество. Както се смяташ за незаменим, така и
веднага ти намират заместник. Какво си бях въобразявал? Че тя ще се самоубие ли? Че ще
започне да вехне и да крее ли? Докато аз, млад сваляч, убеден какъв неустоим за жените
плейбой съм, бях мечтал за Алис, Ан вече си е била избрала моя заместник и безгрижно ми е
поставяла рога, стараейки се при това всички да го научат. Нея вечер направо ми се смачка
фасонът. Позициите се бяха разменили. Когато се върнах вкъщи, си пуснах Моцарт.
Красотата завършва с грозота, участта на Младостта е да повехне, Животът е просто бавно
Тление, ние Умираме всеки Ден. Слава богу, че ни остава Моцарт. На колцина ли Моцарт е
спасил живота?
ХХVІ
Много сексуална глава
СТИГНАХМЕ И ДО най-важното, сиреч до секса. Повечето превзети представителки на
моята среда са убедени, че да правиш любов, означава да лежат по гръб, докато върху тях се
труди някой тъпак в смокинг, пиян като дърво, който накрая да еякулира във вътрешния им
мир, а след това да захърка. Сексуалното си възпитание те са получили по снобски вечери, в
шикозни частни клубове, в дискотеките на Сен-Тропе в компанията на най-бездарните в
леглото същества – мамините синчета. Проблемът на мамините синчета в секса е, че още от
малки са свикнали да получават всичко наготово, без да дават нищо в замяна. Дори не става
въпрос за егоизъм (всички мъже са егоисти в леглото), просто никой никога не ги е
открехнал за разликата между жената и поршето. (Когато повредиш жената, тате не се
появява, за да те смъмри.)
Слава богу, Ан не принадлежеше към тази крайна категория, но и не беше кой знае колко
надарена в това отношение. Най-високия сексуален връх достигнахме по време на
сватбеното пътешествие в Гоа, след като бяхме пушили индийски татул. Лъскане, вкарване,
овлажняване, осеменяване. Само този пушек успя да ни отвее задръжките заедно с поривите
на мусона. Както и да е, този връх си остана едно умопомрачително изключение: впрочем по
време на това пътешествие бях толкова влюбен, че дори се оставих тя да ме бие на пинг-
понг, с една дума, изобщо не съм бил на себе си. Така е, Ан, сега е моментът да ти го съобщя
чрез тази книга: по време на сватбеното ни пътешествие нарочно изгубих от теб на пинг-
понг. Чат ли си?
Сексът си е лотария: двама души може да го обожават всеки поотделно, но въобще да не се
кефят заедно. Някои смятат, че това се променяло с времето, но то изобщо не се променя.
Въпрос на епидермис, което никак не е справедливо (както всичко, което се отнася до
кожата: расизмът, идентифицирането по тена, акнето...).

41. При това нашата нежност само усложняваше нещата. В любовта положението става
действително тревожно, когато порнофилмът се превърне в чуруликане. От момента, когато
престанете да казвате: „сега ще ти напълня устата, малка курво“, и започнете да се лигавите:
„нека мъничко-любимичко направи на мен едно чук-чук“, незабавно трябва да се бие
тревога. А този преход става доста бързо: само след няколко месеца дори гласовете стават
други. Якият мъжкар с глас като гръмотевица започва да говори като някое детенце,
покатерило се върху коленете на майка си. Фаталната жена вамп с дрезгав шепот се
превръща в сладникаво момиченце, което бърка мъжа си с някое коте. Нашата любов бе
победена от интонациите.
Освен това действа и онзи страхотен студен душ, най-мощното приспивателно на света:
Съпружеският дълг. Ако не се чукате ден-два, няма нищо страшно, дори не си струва да се
говори. Ала след четири-пет дни Дългът бие тревога и се превръща в предмет на обсъждане.
Още седмица, без да правите любов, и всички започват да се питат какво става, така че
удоволствието преминава в задължение, в ангария. Достатъчно е да изкараш още седмица,
без да предприемеш нищо, и напрежението става така неудържимо, че може да се наложи да
лъскаш бастуна в банята пред порнокомикси, за да ти стане, а това води до гарантирано
фиаско. Ето защо Съпружеският дълг е абсолютно противопоказен на удоволствието.
Нашето поколение е изключително необразовано в сексуално отношение. Смятаме, че
знаем всичко, защото ни бомбардират с Х-филми и защото нашите родители били
извършили сексуалната революция. Всички знаят обаче, че такава революция изобщо не се е
състояла. В секса, както и в брака, от един век насам нищо не е помръднало дори на
милиметър. Наближава 2000 година, а нравите си остават като през ХIХ столетие, сиреч не
толкова модерни, колкото през ХVIII. Мъжете се правят на мъжкари, а са непохватни и
плахи, докато момичетата са свенливи, схванати и комплексирани от мисълта да не ги
помислят за нимфоманки. Доказателство за това, че нашето поколение е пълна нула в
сексуално отношение, е успехът, който жънат радио- и телевизионните предавания,
посветени на тази тема, и нищожният процент младежи, които използват презерватив. Ясно
е, че те дори не са в състояние да говорят нормално за секса. А след като обикновените
младежи са толкова зле, можете да си представите какво представляват младите буржоа...
Същинска катастрофа.
Алис не бе посещавала тези упадъчни среди. За нея сексът не е задължение, а игра, чиито
правила трябва да бъдат открити, а след това евентуално променени. За нея не съществуват
никакви табута, тя колекционира фантазии и иска да опита от всичко. С нея наваксах
трийсет години закъснение. Тя ме научи на ласки. Жените трябва да бъдат докосвани с
връхчетата на пръстите, да ги опипваш с върха на езика. Откъде можех да зная това, след
като никой не ми го бе казал? Открих, че може да се прави любов на всякакви места (на
паркинга, в асансьора, в тоалетната на бара, в тоалетната на влака, в тоалетните на самолета
и даже не в тоалетната, а на тревата, във водата, на слънце), с всякакви приспособления
(садо и мазо аксесоари, плодове, зеленчуци), във всякакви пози (единият отгоре, другият
отгоре, двамата отгоре, в окови, севилският палач, градинарят от Градината на мъките,

42. спермосмукачка, бензинова помпа, гълтачка на змии, демонична властелина, 66696, звезди
по пладне на свещи). С нея станах не хетеро-, не хомо- и не бисексуален: станах
омнисексуален. Защо да си поставя човек граници?
6 Алюзия с номер на френския телеком за всякаква информация. – Б. р.
Иска ми се да чукам животни, насекоми, цветя, водорасли, играчки, мебели, звезди,
всичко, което си поиска. Открих дори, че имам дарба да измислям една от друга по-
умопомрачителни истории, които да ѝ шепна на ухото, докато правим любов. Някой ден ще
ги публикувам в сборник, който да шокира всички, които смятат, че ме познават. В
действителност се превърнах в същински перверзен полиморфен маниак, с една дума, усетих
живота. Не виждам защо само старците трябва да бъдат сладострастници.
Накратко, ако една креватна история може да се превърне в любовна история, обратното е
твърде малко вероятно.
ХХVІІ
Кореспонденция (І)
Първо писмо до Алис:
Скъпа Алис,
Ти си чудесна. Не виждам защо само поради това, че се казваш Алис, човек да не може да
ти каже, че си същинско чудо.
Главата ми се върти. На жени като теб би трябвало да бъде забранено да присъстват на
погребенията на моите баби. Прости ми за тези няколко думи. Те бяха единственият начин
да бъда заедно с теб през този уикенд.
Марк
Никакъв отговор.
Второ писмо до Алис:
Алис,

43. Как мислиш, дали все пак няма да се окажеш жената на моя живот?
Не смяташ ли, че между нас се случва нещо?
Казваш, че се боиш. Ами аз какво да кажа? Мислиш си, че си играя, но всъщност никога не
съм бил толкова сериозен.
Не знам какво да правя. Бих искал да те видя, но знам, че не бива. Снощи изпълних своя
съпружески дълг, като си мислех за теб. Това е отвратително. Ти обърка живота ми и не бих
желал аз да обърквам твоя. Това е моето пос​ледно писмо, но няма да те забравя вед​нага.
Марк
Послепис: „Когато мъжът лъже, казвайки на една жена, че я обича, може да се сметне, че
наистина лъже, но нещо все пак го кара да ѝ го казва, и следователно говори истината.“
(Реймон Радиге)
Никакъв отговор. Това не бе моето последно писмо.
ХХVІІІ
Дъното на пропастта
ЗДРАВЕЙ, това пак съм аз, живият мъртвец от богатите квартали.
Бих искал да съм просто меланхоличен, това е толкова изискано, а не да се люшкам между
скапването и разпадането. Аз съм зомби, който крещи до смърт, че все още е жив. Срещу
моята мигрена би помогнала единствено конска доза аспежик 10007, но не мога да го
гълтам, защото от него ме боли стомахът. Само да можех да докосна дъното! Нищо подобно.
Продължавам да пропадам все по-надолу и по-надолу, без да достигна дъно, от което да се
оттласна.
7 Вид аспирин, френско производство. – Б. р.
Бродя из града от единия до другия край. Заставам пред сградата, където живеете с Антоан.
Въобразявах си, че те свалям просто така, а ето че сега се мотая пред твоята врата и не ми
достига въздух. Любовта причинява проблеми с дишането.
Във вашия апартамент свети. Може би вечеряш или гледаш телевизия, или слушаш музика

44. и си мислиш за мен, или пък може би ти... вие... Не, милост, кажи ми, че не го правиш. Стоя
посред улицата пред твоя дом и кръвта ми изтича, само че отвън нищо не личи, сигурно е
вътрешен кръвоизлив, давя се на сухо. Минувачите ме заглеждат: какъв е тоя, дето всеки ден
идва да зяпа фасадата на тази сграда? Да не би на нея да има някакъв великолепен
архитектурен елемент, който да не сме забелязали? Дали пък този небръснат рошав младеж
не е някой новопоявил се бездомник? „Скъпи, погледни го тоя: в нашия квартал имало
бездомници с бутикови сака „Агнес В“. „Млъкни, глупачке, не го ли виждаш, че зарибява
непълнолетни с дрога!“
Май че май се оказа доста гаден месец. Всички тези празници и неработни дни между тях
нямат край: Празник на труда, годишнина от 8 май 1945-а, Възнесение, Петдесетница. Точат
се безкрайни съботи и недели без Алис. Ужасни пости, организирани от държавата и от
Католическата църква, сякаш и двете искат да ме накажат за моето неподчинение. Трупам
солиден стаж по стра​дание.
Вече нищо друго не ме интересува, освен Алис. Тя заема всичките ми мисли. Да ходя на
кино, да ям, да пиша, да чета, да спя, да танцувам джърк, да работя, всички тези занимания,
съставляващи преди живота ми на млад тъпак, който изкарва по четирийсет бона на месец,
вече изобщо не ме влекат. Алис лиши за мен света от цвят и вкус. Изведнъж отново станах на
16 години. Дори си купих нейния парфюм, за да мога да го мириша, докато си мисля за нея,
само че на него му липсват възхитителното любовно ухание на матовата ѝ кожа, разкошните
ѝ дълги стройни крака и косите на отпуснала се в упоение сирена. Всички тази неща не
могат да се поберат в едно шишенце.
През ХХ век любовта е телефон, който не звъни. Това са безкрайни следобеди, прекарани в
дебнене на всеки шум от стъпки по стълбището, напразни надежди, защото ти отмени
набързо обедната ни среща по нашата тайна поща. Нима всичко ще се окаже просто още една
история на изневяра с печален край? Ами да, съжалявам, нищо оригинално: какво да се
прави, като тя все пак е най-сериозното мое преживяване до днес? Оказва се, че пиша детска
книжка, посветена на всички смотаняци, прекалено наивни, за да бъдат щастливи.
Посветена на онези, на които се е паднала ролята на губещи и към които никой не изпитва
съжаление. На онези, които не би трябвало да страдат от раздялата, предизвикана от самите
тях, но които въпреки всичко страдат и за болката им няма лек, тъй като те сами си я
причиняват. Любовта не е просто да страдаш или да причиняваш страдание. Понякога тя е и
двете едновременно.
ХХІХ
Отслабване чрез депресия
САМОТАТА се е превърнала в срамна болест. Защо всички бягат от нея? Защото самотата

45. те кара да мислиш. В наши дни Декарт не би написал: „Мисля, следователно съществувам“.
Би казал: „Сам съм, следователно мисля“. Никой не иска да бъде сам, защото така му остава
прекалено много време за мислене. А колкото повече мислиш, толкова по-умен ставаш,
следователно и по-тъжен.
Мисля, че нищо не съществува. Вече не вярвам в нищо. Вече не ставам за нищо. От живота
ми няма никаква полза. Какво дават тази вечер по кабелната?
Има само една добра новина: от нещастието се отслабва. Никой не споменава за подобен
режим за отслабване, а той се оказва най-ефикасен от всички. Депресия за отслабване.
Натрупали сте повечко килограми? Ами разведете се, влюбете се в някого, който не ви
обича, живейте сам с тъгата си от сутрин до вечер. Тлъстините ви скоро ще се стопят като
сняг на слънце. Отново ще върнете формата си и ще можете да се възползвате от нея – ако
оживеете.
Колко жалко, че съм влюбен, дори не мога да се възползвам от новата си свобода. Когато
бях студент, обожавах да бъда сам. Всички жени ми се струваха красиви. Имах обичай да
повтарям: „Няма грозни жени, има само твърде малки чаши водка“. Това не бяха само думи
на начинаещ алкохолик, аз сериозно мислех така. „У всички жени има по нещо, достатъчно е
едно многозначително мълчание, една разсеяна усмивка, трепетът на един глезен, един
непослушен кичур коса. Дори у най-трътлестата повлекана има скрито съкровище. Дори
Мими Мати8, ако ѝ падне, може да прави специални номера!“ И тогава избухвах в звънък
смях, онзи, с който подсилвам собствените си шеги, онзи от времето, когато не знаех какво е
истинска самота.
8 Мими Мати – френска актриса, джудже. – Б. пр.
Сега вече, когато пия разреден алкохол, си говоря сам като някой клошар. Отивам да
лъскам бастуна в една порнокабина на улица „Сен-Дьони“ № 88. Превключвам един след
друг 124 порнофилма. Някакъв тип смуче трийсетсантиметровия на един негър. Щрак. Капят
разтопен восък върху езика на завързана мадама и в същото време пускат електрошокове на
бръснатата ѝ слива. Щрак. Напомпана със силикон фалшива блондинка поглъща солидно
количество сперма. Щрак. Тип с качулка на главата боде циците на някаква холандка, която
пищи „Йес, мастър“. Щрак. Млада неопитна аматьорка вкарва по един изкуствен фалос в
ануса и във вулвата си. Щрак. Тройно изпразване в лицето на две лесбийки с щипки за пране
на зърната и на клитора. Щрак. Някаква затлъстяла бременна. Щрак. Две, които взаимно се
драпат с ръка. Щрак. Пикаят в устата на омотана във въжета тайландка. Щрак. Мамка му,
свършиха ми монетите по десет франка, а аз така и не можах да свърша, много съм пиян, за
да стане. Говоря на висок глас в секс-шопа, като размахвам ръце. Купувам си попърс 9.
Искам да се сприятеля с пияниците по улица „Сен-Дьони“, които крещят, залитайки, че
навремето най-готините мадами на света били в краката им. Само че те не желаят да ме
приемат в братството си и имат намерение по-скоро да ми разбият мутрата, за да ми

46. разяснят какво значи да страдаш по основателни причини. Тогава се прибирам вкъщи с
пълзене, с олигавена от попърс физиономия, вонящ от главата до петите. От години не съм
се докарвал така, едновременно ми се повръща и ми се сере, но не мога да правя заедно и
двете, трябва да избирам. Избирам най-напред да разтоваря диарията, сядам на чинията и
воняща струя изпръсква фаянса, само че вече ми се повдига неудържимо, обръщам се да
излея жлъчната киселина, която ми изпълва устата, на четири крака и с гол задник пред
мивката сред миризмата на дезинфектант, но ето че не мога да се стисна отзад и обливам с
литър редки вонящи лайна вратата, като рева и викам майка ми на помощ.
9 Тубички с вещество, предизвикващо еуфория. – Б. р.
ХХХ
Кореспонденция (ІІ)
ТРЕТОТО ПИСМО улучи целта. Благодаря на пощата: никога телефонът, факсът или
интернет няма да достигнат романтичната красота на древната и опасна писмовна връзка.
Скъпа Алис,
Ще те чакам всяка вечер в седем часа на пейката на площад „Дофин“. Можеш да дойдеш
или да не дойдеш, но аз ще бъда там всяка вечер, още от тази вечер.
Марк
Чаках я в понеделник на дъжда. Чаках я във вторник на дъжда. В сряда не валя и ти дойде.
(Това прилича на песен на Ив Дютей.)
– Ти дойде?
– Така изглежда.
– Защо не дойде в понеделник и вторник?
– Валеше...
– Не знам защо не взема да... да ти купя чадър.
Ти се усмихна. Призраче, скрито зад коси, които обещават неведоми наслади. Картинка в
стил манга, с устни, които ми се усмихват, без да кажат нито „да“, нито „не“. Улових ръката
ти като някаква драгоценна вещ. Сетне настъпи неловко мълчание, както си му е редът, и аз

47. се опитах да го разчупя:
– Алис, мисля, че нещата са сериозни...
Ала ти ме спря:
– Шшшт...
Сетне се наведе да ме целунеш по устните. Невъзможно, дали не сънувах? Нима можеше да
ми се случи нещо толкова нежно?
Отново се опитах да заговоря:
– Алис, все още можем да се откажем, но бързо, защото сетне ще бъде твърде късно за мен,
ще те обичам прекалено силно, а ти не ме познаваш, в такива случаи ставам много досаден...
Ала този път ме спря езикът ти и всички любовни мелодии от любовни филми бяха жалко
скрибуцане в сравнение със симфонията, която зазвуча в главата ми.
А пък ако на вас ви се струвам смешен, майната ви.
ХХХІ
Разведеният любовник
ДНЕС ОТБЯГВАМ площад „Дофин“, освен когато съм достатъчно пиян, за да мога да го
изтърпя, както тази вечер например, когато от чист мазохизъм седя на нашата пейка. Пон-
Ньоф е осветен от туристически корабчета. Ние сме почти любовниците от Пон-Ньоф с
няколко метра разлика. Студено ми е и чакам. Минаха шест месеца от нашата първа целувка
тук и аз все така имам среща с теб. Никога не съм предполагал, че ще я докарам дотам.
Сигурно Господ ме наказва за нещо. Ако не, не виждам защо ще ми изпраща подобни
изпитания. Хълцам на ставане, хленча на лягане, а през останалото време се самосъжалявам.
Исках да бъда Лакло10, а ето ме същински Мюсе. Любовта е непонятна. Когато човек я
наблюдава у другите, не може да я проумее, а още по-малко, когато сполети него самия. На
двайсет години все още бях способен да контролирам емоциите си, а ето че днес нищо не
зависи от мен. Най-много ми е мъчно, като гледам до каква степен любовта ми към Алис е
изместила любовта ми към Ан, сякаш тези две истории са скачени съдове. Ужасявам се от
себе си, че толкова малко се колебах. Нямаше нищо водевилно, никаква дилема между
„законната“ и любовницата, просто едната зае мястото на другата, неусетно, без скандал,
сякаш бе влязла на пръсти в мозъка ми. Нима не е възможно да обичаш един човек, без това
да е за сметка на друг? Няма съмнение, че тъкмо това престъпление изкупвам сега... Много
странно, намирам се на площад „Дофин“ и въпреки това мисля за теб, Ан, моя бивша

48. съпруго...
10 Пиер Шодерло дьо Лакло – автор на шедьовъра „Опасни връзки“. – Б. пр.
Може би някой ден, по-късно, много по-късно, ще се срещнем с теб, Ан, на някое светло
място с много хора наоколо, с дървета, слънчев лъч и знам ли, птички, които ще пеят като в
деня на нашата сватба. И сред навалицата ние ще се познаем и с носталгия ще си спомним за
миналото, за нашите двайсет години, за първите ни надежди, за големите ни разочарования,
за времето, когато мечтаехме, когато целувахме небето, преди то да ни се стовари върху
главите, защото онова време, Ан, онова време си е наше и никой никога не ще може да ни го
отнеме.
ХХХІІ
Не зная
ИМАХМЕ МНОГО конспиративни срещи на площад „Дофин“. Много тайни вечери „У
Пол“ или в „Долфино“. Безброй откраднати следобедни часове в хотела „Анри IV“. С
времето човекът на рецепцията така свикна с нас, че престана да ни дарява
съучастническата си усмивка и неизбежния въпрос: „Нямате ли багаж, дами и господа?“, тъй
като запазвахме стаята за месеца. Стая 32. Когато излизахме, оставяхме в нея мирис на
любов.
Между два оргазма често ти задавах въпроса:
– Алис, ти знаеш, че те обичам цялата, от главата до петите. Докъде ще я докараме така?
– Не зная.
– Не мислиш ли, че трябва да напуснеш Антоан?
– Не зная.
– Не искаш ли да живеем заедно?
– Не зная.
– Да не предпочиташ да си останем любовници?
– Не зная.
– Но какво ще стане с нас, мамка му?

49. – Не зная.
– Защо през цялото време повтаряш „Не зная“?
– Не зная.
Бях прекалено рационален. Често щеше да ми се налага да чувам изречението „Не зная“ и
беше в мой интерес да свикна с него.
Все пак понякога губех самообладание:
– Напусни го! Напусни го!
– Престани! Престани да искаш това от мен!
– По дяволите! Разведи се като мен!
– В никакъв случай. Колко пъти да ти повтарям, че ме е страх от теб. Сам разбираш, че
любовта ни е прекрасна, защото е невъзможна. В момента, когато стана твоя, ти ще
престанеш да ме обичаш.
– Не е вярно! Не! Не!
Ала дълбоко в себе си се боях, че тя казва истината. Глухите и недочуващите се разбират
по-добре от нас.
ХХХІІІ
Невъзможна декристализация
ВСЕ ПАК ТРЯБВА да ви разкажа как умрях. Помните ли филма Бунтовник без кауза с
Джеймс Дийн? В него банда изперкали младежи се развличат, като подкарват коли право
към една пропаст. Наричат това chicken run (надпреварата на шубетата). Правилото на играта
е да удариш спирачки колкото се може по-късно. Този, който спре последен, е най-големият
мъжкар на групата. Да кажем, че дължината на оная му работа е правопропорционална на
времето от потеглянето до спирането. Разбира се, грешка няма и един от тези идиоти
завършва надпреварата на дъното на пропастта в сплескан на пита шевролет. Е, колкото
повече напредваше нашето приключение, толкова по-ясно Алис и аз си давахме сметка, че
двамата сме като онези бунтовници без кауза. Натискахме газта до дупка по посока на
пропастта. Все още не знаех, че аз ще бъда ненормалникът, който ще удари спирачка
прекалено късно.

50. Когато човек води двойствен живот, основното правило е да не се влюбва. Може да си
урежда тайни срещи за удоволствие, за разнообразие, за тръпката. Така се мисли за смел, без
това да му струва кой знае колко. Ала не бива да влага никакви чувства! Инак ще започне да
бърка удоволствието с любовта и има опасност съвсем да му загуби края.
Алис и аз попаднахме в тази клопка поради една много проста причина: много по-приятно
е да правиш любов, когато си влюбен. Това създава у жените впечатление, че
предварителните ласки продължават по-дълго, а у мъжете представата, че минават по-бързо.
Тъкмо това ни погуби. Обичахме разкоша. Започнахме да играем тази романтична комедия
само за да ни е още по-хубаво. И накрая сами повярвахме в нея. В любовта няма нищо по-
ефикасно от метода на Куе11: колко жалко, че той действа само в една посока.
Кристализираш ли веднъж, няма връщане назад. Въобразяваш си, че всичко това е игра, но се
оказва игра с огъня. Вече летиш към дъното на пропастта, също като онези герои от
мултфилмите, които гледат към зрителя, после празното пространство под краката си, сетне
отново към зрителя и накрая политат окончателно надолу. That’s all folks!
11 Емил Куе (1857–1926) – френски фармацевт и психолог, привърженик на метода за
лечение чрез самовнушение. – Б. пр.
Спомням си, когато ние с Ан се разделихме, където и да отидех на събирания,
непрекъснато попадах на хора, които ме питаха престорено къде е Ан, какво става с Ан,
защо Ан не е тук и как е в момента Ан? Избирах си един от следните отговори:
– Днес ще работи до късно.
– Ами? Че не е ли тук? Тъкмо нея търсех, имам среща с жена си.
– Между нас казано, добре направи, че не дойде на това тъпо събиране: трябваше да я
послушам, защото тя има шесто чувство за тъпите събирания. А, пардон, вие ли сте
домакинът?...
– Ан ли? Че ние с нея сме в развод! Ха, ха! Шегувам се.
– В момента наистина има много бач​кане.
– Всичко е наред: разписала ми е отпуск до полунощ.
– Замина на работен семинар с футболния отбор на Конго.
– Ан ли? Коя Ан? Мароние? Какво съвпадение, същата фамилия като моята!
– Ан е в болница... Ужасно произшествие... Между две стенания от непоносимата болка ме
помоли да остана при нея, но аз никак не исках да пропусна това чудесно празненство.
Хайверът от сьомга е страхотен, нали?

51. – От друга страна, с това нейно бачкане скоро ще бъда фрашкан с мангизи.
– С брака като институция нещо не е наред.
– Къде е Алис? Познавате ли Алис? Виждали ли сте Алис? Мислите ли, че Алис ще дойде?
В замяна на това всеки път когато чуех да произнасят някъде името „Алис“, това ми
действаше като удар с нож.
– Мили приятели, бъдете така добри да не произнасяте в мое присъствие това име. Моля
ви!
Благодаря ви предварително,
Аз.
Раят, това са другите, но с него не бива да се злоупотребява. Чувах все повече злословия за
Ан и мен. Зачерквах, разбира се, онези, които бяха по мой адрес: тях винаги ги е имало, дори
по времето, когато не бяха верни. Никога не съм се поддавал на хорската завист и на
повърхностното мислене на нощните птици, но това, че нападаха Ан, направо ме отврати. Аз
излизах вечер, за да забавя хода на моя живот. Защото не можех да понеса битието да спира в
осем часа вечерта. Исках да открадна часове от битието на онези, които си лягат рано. Ала
сега вече нещата ставаха непоносими. Няма повече да излизам. Давах си сметка, че всички
тези хора намират храна в моето нещастие. И аз като тях навремето се хранех с мърша. Само
че вече ми беше писнало и те не ми бяха забавни. Този път исках да се възползвам от шанса
си колкото се може по-пълно. Щеше да им се наложи да минат без мен. Престанах да
сътруднича на списанията, за които пишех светски хроники.
Сбогом, мои мними приятели от Салонен Париж, няма да ми липсвате. Продължавайте без
мен вашето бавно разложение, не ви се сърдя, напротив, жал ми е за вас. Това е великата
драма на нашето общество: дори богатите вече не предизвикват завист. Те са дебели, грозни
и недодялани, жените им си правят пластични операции, те попадат в затвора, децата им се
дрогират, те имат селяндурски наклонности и позират за Гала. Днешните богати са
забравили, че парите са средство, а не цел. Вече не знаят какво да правят с тях. Когато човек
е беден, поне си мисли, че мангизите могат да оправят всичко. Ала когато си богат, не
можеш да си кажеш, че всичко ще се уреди с още една вила на Ривиерата, още една спортна
кола, чифт обуща за дванайсет бона или ако преспиш с още една манекенка. Когато си богат,
нямаш вече никакво оправдание. Затова и всички милиардери са на антидепресанти: те не са
в състояние да накарат вече никого да мечтае, дори и себе си.
Нощното писане е порочен кръг, на който бях изпаднал в плен. Напивах се, за да мога да

52. разкажа как съм се напил последния път. Край, занапред ще живея през деня. Да видим
какви вестникарски статии може да напише един безработен паразит! Представете си граф
Дракула посред бял ден: какъв занаят би си избрал? Как биха могли да се преквалифицират
пиявиците?
Така станах литературен критик.
ХХІV
Теорията за вечното завръщане
КОГАТО ИМ СЪОБЩАВАМ, че сме се разделили с Ан, моите родители (разведени от 1972
година) се опитват да ме вразумят. „Сигурен ли си?“ „Нищо ли не може да се направи?“
„Помисли добре...“ През шейсетте години влиянието на психоанализата е много силно; това
обяснява защо родителите ми са убедени, че за всичко са виновни само те. Много се
тревожат за мен и поради това дори не им споменавам за Алис. Една катастрофа им стига.
Спокойно им обяснявам, че любовта трае три години. Те възразяват всеки по свой начин, но
никак не са убедителни. И тяхната любов не е изтраяла много повече. Изумен съм, че моята
история е повторение на тяхната. Не мога да си обясня как са могли моите родители да се
надяват, да си въобразяват и нак​рая да повярват, че ще бъда по-различен от тях.
Ние сме на Земята, за да преживяваме на свой ред същите събития като нашите родители,
както те са повтаряли грешките на своите родители и така нататък. Това все пак не е толкова
страшно. Много по-сериозно е, когато безконечно повтаряме собствените си глупости. А
моят случай е тъкмо такъв.
На всеки три години попадам все в същия коловоз. Преживявам отново и отново едно
непрестанно дежавю. Животът ми повтаря все едно и също. Трябва да съм бил програмиран
за кръгово движение, подобно на компактдиск, когато натиснеш Repeat. (Харесва ми да се
сравнявам с машини, защото те лесно може да се поправят.) В повторението няма нищо
комично, то си е същински кошмар: представете си едно чудовищно влакче на ужасите с
лупинги, от които ти се гади, и спускания, от които ти се вие свят. Веднъж сте се качили и
толкова. Накрая слизате в лунапарка и възкликвате: „Леле! На три пъти едва не повърнах
захарния памук! Вече няма да се мина“. Само че аз се минавам. Направо съм абониран за
Адската въртележка. Космическата капсула е мой роден дом.
Най-сетне проумях мисълта на Камю: „Трябва да си представим Сизиф щастлив“. Той е
искал да каже, че цял живот всички повтаряме едни и същи глупости, но че може би именно
в това е щастието. Ще се наложи да се вкопча в тази мисъл. Да обичам моето нещастие,
защото то е пълно с изненади.

53. Сънувам, че тикам канарата си по булевард „Сен-Жермен“. Спирам успоредно на
паркираните коли. Един полицай ме подканва да продължа, защото иначе ще ме глоби.
Налага се да продължа нататък и изведнъж канарата ми се изплъзва, започва да се търкаля
надолу по улица „Сен-Бьоноа“ и все повече се засилва. Не мога вече да я спра: този гранитен
блок тежи поне шест тона. Когато стига до ъгъла на улица „Жакоб“, той се стоварва върху
малка спортна кола. Олеле! Покривът, вратите и младият фукльо, който я кара, са смачкани
на пита. Трябва да попълня констативен протокол с разплаканата му вдовица. Ухапвам я по
рамото. В графата „Регистрационен номер“ вписвам „С.И.З.И.Ф.“ (оказион). Сетне изкачвам
улица „Бонапарт“ и със сетни сили продължавам да тикам моята канара, сантиметър по
сантиметър. Накрая я оставям на паркинга „Сен-Жермен-де-Пре“. Утре ще се повтори
същият цирк. И трябва да си представям, че съм щастлив.
ХХХV
Нежна е нощта
ОТКАКТО РЕШИХ да скъсам с нощта, излизам всяка вечер: нали трябва да се сбогувам с
нея. Започва да се разчува, че съм сам. През 1995 година един омнисексуален ерген на моите
години в Париж се намира толкова трудно, колкото бездомник в хотел „Палас“ в Гщаад12.
12 Гщаад – швейцарски зимен курорт. – Б. пр.
Хората не си дават сметка, че съм умрял от мъка, защото винаги съм си бил такъв слаб,
дори когато всичко ми беше наред. Мотая се къде ли не, мъкнейки със себе си моето
отчаяние. Тази вечер Алис пак ми заяви, че не може повече да мами своя съпруг и че ме
напуска. Обикновено ме разкарва в петък вечер, за да не се чувства виновна в събота и
неделя, а в понеделник пак ми се обажда. И така, обадих се по телефона на Жан-Жорж да го
питам дали да занеса вино или някакъв десерт за вечерята у тях.
Реших да изневеря на Алис с най-добрата ѝ приятелка. Не се наложи дълго да моля Жюли
да дойде с мен на тази вечеря: казах ѝ, че ми е много, много зле, а съм забелязал, че никоя
жена не може да устои, когато любовникът на най-добрата ѝ приятелка ѝ каже, че му е
много, много зле. Вероятно това пробужда у тях чувството за дълг, дремещата предана
самарянка, милосърдната сестра.
Жюли е много секси и това е главният ѝ проблем. Непрекъснато се оплаква, че мъжете не
се влюбвали в нея. Вярно е, че те изпитват натрапчивото желание първо да я свалят по гръб,
без значение къде, за да ѝ направят палпация на гърдите, а по възможност и навсякъде. Не я
уважават много, но вината за това е и нейна – никой закон не я задължава да носи
непрекъснато фланелки за осемгодишно момиченце, които стигат едва над пъпа ѝ, украсен

54. със златна халка.
– Знаеш ли, ако не им отстъпваше веднага, щяха да се влюбват. Мъжете са като чушките,
първо трябва да ги попариш.
– Искаш да кажеш, че трябва да пос​тъпвам с мъжете така, както Алис пос​тъпва с теб?
Тази Жюли не е чак такава смотанячка.
– Ами... Мисля, че не. Бъди добра с момчетата, трябва да се отнасяш мило с тях, те са
крехки същества.
Жан-Жорж добре е подготвил нещата. По време на вечерята у тях безметежните души
беседват в пълна хармония. В неговия дом агресивността не е добре дошла, макар там
непрекъснато да гъмжи от видни представители на изкуството. Актьори, кинодейци,
моделиери, художници и дори такива, които още не знаят какви са всъщност. Забелязал съм,
че колкото по-даровити са хората, толкова са по-мили. Този принцип няма изключения.
Двамата с Жюли седим на една софа и ядем канапета.
– Отдавна ли познаваш Жан-Жорж? – пита ме тя.
– Открай време. Не обръщай внимание как се държим един с друг: тази вечер почти няма
да ме заговори и все пак е най-добрият ми приятел, в смисъл един от малцината
представители на моя пол, чието присъствие понасям. Ние сме като двама обратни, които не
спят заедно.
– Та значи, казваш, че при теб работите не вървят? – шепне ми тя, като се надига и по този
начин тиква под носа ми две полукълба от плът.
– Алис ме остави, жена ми също, а баба ми почина. Нямах представа, че човек може да се
чувства толкова самотен.
Докато се оплаквам, постепенно се приближавам до нея на дивана. Да свалиш някоя
мадама на събиране, означава преди всичко да съкращаваш дистанцията. Сантиметър по
сантиметър трябва да печелиш терен, без това да се забелязва много. Ако зърнете някоя,
която ви харесва, трябва да се приближите до нея (на 2 метра). Ако и от това разстояние
продължава да ви харесва, заговаряте я (на 1 метър). Ако се усмихва на глупостите ви,
каните я на танц или да пиете по чашка (на 50 сантиметра). Щом очите ѝ започнат да
блестят, трябва грижливо да оправите кичур от косата ѝ над ухото (15 сантиметра). Ако ви
позволи да пипате прическата ѝ, говорете с нея още от по-близо (8 сантиметра). Ако задиша
учестено, долепете устните си върху нейните (0 сантиметра). Целта на цялата тази стратегия
очевидно е постигането на отрицателна дистанция в резултат на проникването на чуждо
тяло във вътрешността на въпросната персона (приблизително 12 сантиметра според
националните статистики).

55. – Нещастен съм като камък – продължавам аз, като съкращавам разстоянието, което ме
дели от непоправимото. – Не, по-нещастен от камък, защото никой не изоставя камъка и
камъните не умират.
– Вярно, кофти работа... Сигурно ти е гадно.
Започвам да се питам какво толкова е намерила Алис в тази очарователна идиотка.
Сигурно съм бил заблуден. Не може тя да е най-добрата ѝ приятелка. Въпреки всичко
продължавам играта.
– Е... Няма щастливи писатели... Получавам това, което ми се полага.
– Хайде де? Че защо? Да не би да пишеш книги? Мислех, че организираш празненства?
– Ами... Вярно, но криво-ляво, съм публикувал тук-там някои мои писания – отвръщам,
като съзерцавам ноктите си. – Пътуване към каквото и да е, не си ли чувала?
– Ами...
– Е, аз съм го писал. Автор съм и на Непоносимата безполезност на битието, а в момента
работя над Страданията на младия Мароние...
– Та кога организираш следващото празненство? Нали ще ми изпратиш покана?
Някои мадами имат такъв кравешки поглед, че изведнъж започва да ти се струва, че си
междуселска железница. Трябва все пак да положа известни усилия. Ако изляза с нея, Алис
ще се пукне от яд. Трябва на всяка цена да издържа.
– Жюли, знаеш ли, най-голямата полза от развода е, че когато си миеш ръцете, по
пръс​тите ти не остава сапун...
– Така ли? Че защо?
– Ами че заради халката.
– О... Вярно... Много си забавен.
– Имаш ли си в момента годеник?
– Не. Е, да, няколко. Но нищо сериозно.
– Също като мен.
– Ами, та ти си влюбен в Алис.

56. – Така е, но работата е по-сложна. Мисля си, че моят проблем е, че се влюбвам, но не мога
да остана дълго време такъв.
Точно в този момент се намирам на милиметри разстояние от „оформената“ ѝ уста. Питам
се дали в горната ѝ устна няма колаген. Тъкмо се каня да проверя, когато тя обръща лице и
ми подлага бузата си. Оставам с пръст в уста.
Достатъчно. Стига празни приказки. Ставам и я оставям сама на софата. Клетото създание,
разбирам защо мъжете се отнасят с нея като към самобръсначка „Бик“. Така или иначе,
Алис, дори да бях изчукал тази мадама пред очите ти, изобщо нямаше да ти пука (напротив,
щеше да те възбуди). Обичам само теб и ще трябва да се примириш с това, дори да нямаш
никакво намерение да променяш нещо в живота си. В този град има един човек, който те
обича и който страда, независимо дали ти се ще, или не. Най-добрият начин да те накарам
да отстъпиш, е да ти повтарям това. Ще бъда твоят търпелив любовник, твоето спокойно
мъчение, твоето неподвижно изкушение. Наричай ме Тантал.
Няколко часа по-късно, докато аз разлиствах върху плочките в кухнята някакво старо
джобно издание на Нежна е нощта, Жюли флиртуваше едновременно с един баща и неговия
син, подготвяйки по този начин разкошен семеен скандал. Този уикенд пак се насмуках
здравата. Не излязохме от дома на Жан-Жорж в продължение на три дни. Изкарахме само на
чипс и на „Фор Роузес“. Слушахме само една плоча: Rubber Soul на „Бийтълс“. По едно
време ми се стори, че Жюлиен съчини някаква песен на пианото. Аз самият ставах веднъж
на три часа, за да почна отново да пия, защото каквото и да казват, най-добрият начин да не
съжаляваш за нещо, е да го забравиш.
ХХХVІ
На свободна практика
ЗАЖИВЯВАМ В ОЧАКВАНЕ. Това поне ми носи успокоение. Изпълвам моята Татарска
пустиня с каквото намеря. Така например ме информират, че се търси рекламна фраза за
лансирането на дамски парфюм: „Хипнозата на Дейвид Копърфийлд“, Лас Вегас. Плащат
четирийсет хиляди нови франка (половината, ако идеята не се продаде). Трябва да се намери
кратък, предизвикателен, силен израз, който да съдържа както полза за потребителя, така и
положително заключение за reason why13. По-конкретно да казва, че този парфюм ще
позволи на жените (мишената) да съблазняват мъжете (мишена на мишената), но не само за
една нощ, а ще поражда вечна и трайна страст. И всичко това благодарение уменията на
производителя. Пристигам след седмица размишления и предлагам следния списък:
13 Причина да си го купя (англ.). – Б. р.

57. Вместо да се жените, употребявайте „Хипноза на Копърфийлд“.
„Хипноза на Копърфийлд“. Това не е парфюм, а магия.
„Хипноза на Копърфийлд“. Парфюм за тази вечер, за утре вечер и за всички други вечери.
„Хипноза на Копърфийлд“. Той крие в двойно дъно една любовна история.
Употребявайте „Хипноза на Копърфийлд“ и оставете животът да стори останалото.
„Хипноза на Копърфийлд“. Този парфюм е илюзия.
„Хипноза“: този флакон носи заб​рава.
„Хипноза на Копърфийлд“. След това ще се преструвате, че сте забравили.
Обсъждането мина много зле. Никой не е доволен, дори аз. Изслушвам ги, същия следобед
напускам Париж и заминавам за Вербие (Швейцария), зимен курорт във Вале. След три
седмици работа изпращам оттам с факс девиза, който вие познавате и който за една година
нап​рави от този продукт световен лидер в масовите продажби:
„Хипноза на Копърфийлд“, без него любов​та трае три години.
ХХХVІІ
Циник, напръскан с розова вода
СЕДЯ СИ АЗ както всяка вечер в същото кафе и търся изход. Колкото и да си повтарям, че
съм мъртъв, продължавам да живея. Навремето на няколко пъти наистина за малко не умрях:
щеше да ме смачка кола (но успях да отскоча в последния момент), щях да падна от една
сграда (но можах да се хвана за клоните на едно дърво), да се заразя с вирус (но си сложих
презерватив). Колко жалко. Смъртта щеше да уреди всичко. Преди да попадна в ада, тя ме
плашеше. Сега гледам на нея като на освободителка. Дори не мога да разбера защо на хората
им е толкова тъжно, когато умират. Смъртта ни предлага повече изненади, отколкото
животът. Занапред очаквам с нетърпение деня на моята смърт. С удоволствие ще напусна
този свят, за да науча най-сетне какво има отвъд. Хората, които се боят от смъртта, са
лишени от всякакво любопитство.
Проблемът ми е, че решението си ти. Най-силно се влюбват най-големите циници и най-
големите песимисти, защото това е добре за тяхната същност. Моят цинизъм нямаше

58. търпение да бъде опроверган. Онези, които говорят срещу любовта, са хората, които имат
най-голяма нужда от нея: в действителност у всеки Валмон се крие непоправим романтик,
който с нетърпение очаква да извади мандолината си.
Ето че отново започва, капанът щраква, целият механизъм се завърта отново. Отново
мечтая за голяма къща със слънчева градина или пък за песента на дъжда по покрива
привечер, мечтая да набера букетче теменужки, да бъда сам с нея далеч от града, за да
правим любов отново и отново, докато умрем от радост, да плачем от наслаждение, мечтая
за ласки, които да ни покажат колко ни е добре заедно, за изстуден пъпеш, за шунка от
Парма, Флоренция, Милано, ако ни остане време...
ХХХVІІІ
Кореспонденция (ІІІ)
ЧЕТВЪРТО ПИСМо до Алис:
Скъпи мой щраусе,
Мисля за теб през цялото време. Мисля за теб сутрин, докато крача на студа. Нарочно
вървя бавно, за да мога да мисля за теб по-дълго време. Мисля за теб вечер, когато ми
липсваш на събиранията, където се напивам, за да мога да мисля за друго, а не за теб, но
ефектът е обратен. Мисля за теб, когато те виждам и когато не те виждам. Ще ми се да правя
нещо друго, а не да мисля за теб, но така и не успявам. Ако знаеш някой номер за забравяне,
кажи ми го.
Прекарах най-отвратителния уикенд в моя живот. Никога никой не ми е липсвал така. Без
теб животът ми е една чакалня. Има ли нещо по-ужасно от чакалня в болница с неоново
осветление и линолеум на пода? Човешко ли е да ми причиняваш това? На всичко отгоре в
моята чакалня съм сам, няма други ранени с кръвоизливи, за да ми носят утеха, нито пък
списания на някоя ниска масичка, за да се разсейвам, нито пък автомат за номерца, та да
мога да се надявам това мое чакане все някога да свърши. Боли ме много стомахът и няма
кой да се погрижи за мене. Това е да си влюбен: болки в стомаха, едничкото лекарство за
които си ти.
Алис. Нямах представа, че това име ще заеме такова място в моя живот. Слушах да говорят
за нещастието и не знаех, че неговото име е Алис. Алис, обичам те. Тези думи са
неразделни. Ти не се наричаш Алис, а Алис-обичам-те.
Твоят много печален Марк

59. Както бях предвидил, Алис ми се обади в понеделник. Призна ми, че била луда по мен, и
ми обеща никога вече да не ме напуска. Бавно я съблякох в апартамента, преотстъпен ми от
една приятелка. Слабо е да се каже, че новата ни среща бе приятна. Този следобед би могъл
да послужи за образец в Севър за отдела „Сексуална наслада на много високо равнище
между две човешки същества от допълващи се полове“. Сетне, противно на обещанието си,
изтощена, тя ме остави към девет вечерта и аз отново останах сам да броя часовете.
ХХХІХ
Пропадането продължава
ВЕДНАГА ИСКАМ да ви предупредя: никак не е сигурно, че тази история ще завърши с
хепиенд. Споменът за последните седмици е сред най-тъжните и най-прекрасните в моя
живот и нищо не предвещава, че това положение няма да продължи. Напразно се опитвах
сам да вая съдбата си, тя не е пластилин.
Краят на света настъпи миналата седмица. Алис ми се обади по телефона, за да ми съобщи,
че заминава на почивка с Антоан, за да опитат да започнат отначало. Този път наистина е
свършено. Затворихме, без дори да си кажем сбогом. Моята любов е една Хирошима. Вижте
какви щети може да причини страстта: направо ти иде да цитираш Маргьорит Дюрас.
Гледам как една муха се блъска в стъклото на прозореца в моята стая и си мисля, че аз съм
като нея: между мен и действителността има стъкло.
Двойственият живот е луксът на шизофрениците. Алис кяри двойно: има си всичко, което
ѝ душа иска: забранената любов с мен и удобствата със своя съпруг. Защо да водиш само
един живот, когато можеш да имаш няколко? Тя сменя мъжете, както се сменят кабелните
прог​рами (надявам се поне аз да съм „Евро​спорт“).
Свършено. С.В.Ъ.Р.Ш.Е.Н.О. Невероятно е, че мога така лесно да напиша тези осем букви,
а изобщо не съм в състояние да ги приема. Понякога ме обзема пристъп на мегаломания:
след като не ме ще, убеждавам сам себе си, и аз не я обичам вече! Да не би да ми е на
нивото? Толкова по-зле за тази тъпачка! Ала подобни приливи на гордост бързо отминават,
защото ми липсва достатъчно инстинкт за оцеляване.
Моля ви да ми простите, писателите са хора, които постоянно се оплакват, надявам се да
не ви дотягам много с моята болка. Да пишеш, означава да подадеш жалба. Няма голяма
разлика между един роман и рекламация до пощата. Ако можех да постъпя инак, нямаше да
стоя затворен вкъщи и да чукам на машината. Само че нямам избор: никога не ще мога да
говоря за нещо друго.

60. Погледнете ме на какво съм се превърнал... Пиша същата книга като другите... Любовни
триъгълници... Напускаш една жена заради друга, която не идва... Какво става с мен? Къде
останаха моите упадъчни вечери? Погребвам се в сантиментални проблеми... Същинско
младо френско кино... Да разясним проблемите на хора, които нямат проблеми... Ала за
пръв път изпитвам такава физическа нужда да пиша... Навремето, когато ми говореха за
„необходимост“, аз се преструвах, че разбирам, но в действителност изобщо не съм имал
представа за какво става въпрос... Дори това самоочерняне е пореден опит за самозащита...
(Благодаря, Дрийо, благодаря, Нурисие...) Нямам нищо друго за разказване... Един ден това
трябваше да излезе наяве... Докато не напишеш романа на своя развод, все едно нищо не си
написал... Може би не е чак толкова нелепо да приемеш своя случай за общовалиден... След
като съм банален, значи, съм универсален... Трябва да се отбягва оригиналността, трябва да
се придържаме към вечните сюжети... Майната му на втория план... Вече се уча да бъда
искрен... Чувствам, че на дъното на тази депресия тече нещо като река, и ако успея да
достигна до този извор, ще направя услуга на „малцината щастливци“, които вече са
попадали в бездни от подобен род. Бих искал да ги осведомя, да им обясня всичко, за да не
им се случват повече такива неприятности. Възлагам си тази мисия и тя ми позволява да
виждам по-ясно. Ами ако това се окаже невъзможно и реката завинаги си остане подземна...
ХL
Беседа сред разкош
ЖАН-ЖОРЖ НИКОГА не ме е виждал такъв. Той отчаяно се опитва да поразведри
разговора, както се подава ръка на давещ се. Двамата седим на бара в разкошен хотел, но
така и не помня точно кой, защото ги обиколихме всичките. Питам го:
– Я ми кажи, ти смяташ ли, че любов​та трае три години?
Той ме поглежда със съжаление.
– Три години ли? Ами че това е страшно много! Какъв ужас! Три дни са напълно
достатъчни! Кой ти е набил в главата тази глупост, новобранец такъв?
– Изглежда, това е на хормонална основа, нещо биохимическо... След три години всичко
свършва и нищо не може да се направи. Не мис​лиш ли, че е твърде печално?
– Нищо подобно, малкият. Любовта трае толкова, колкото трябва, и въобще не ми пука. А
ако искаш да трае по-дълго, смятам, че трябва да се научиш да скучаеш. Трябва да откриеш
човека, с когото ще ти се иска да се отегчаваш. След като не съществува вечна страст, нека
потърсим поне приятна досада.
– Ами да, може би имаш право... Вярваш ли, че някой ден ще ми мине меракът да тичам

61. след привидения?
– Разбира се, пухчо. Ти разглеждаш своя проблем наопаки. Колкото повече се стараеш да
бъдеш влюбен, толкова по-разочарован си, когато всичко свърши. А всъщност трябва да се
търси досадата и така всеки път ще бъдеш приятно изненадан, когато не я откриеш. Страстта
не може да бъде „институционална“, скуката е нормалното положение, а страстта е просто
черешката върху тортата. Знаеш ли, страхът от скуката...
– ...Не е нищо друго, освен омраза към самия себе си... Зная, вече си ми го повтарял... Пфу...
Като гледам как семействата на моите приятели се ненавиждат, мамят се, карат се и остават
заедно само за да поддържат брака, никак не съжалявам, че се разведох... Аз поне ще запазя
хубав спомен за моята история.
– Аз, малък негоднико, не ти говоря за Ан, а за Алис. Ти си фантазираш за нея само защото
дори не я познаваш. Това ти е и болката: обичаш някого, когото не познаваш. Да не смяташ,
че ще можеш да я понасяш, ако трябва да живееш с нея? Никак не е сигурно: вас ви възбужда
това, че не можете да бъдете заедно. Ако бях на твое място, щях да се обадя на Ан.
– Жан-Жорж?
– Кажи, пиленце?
– Не говори глупости. Да поръчаме ли още по едно?
– Дадено, ако почерпиш.
– Жан-Жорж, мога ли да те попитам нещо?
– Давай.
– Ти страдал ли си от любов?
– Добре знаеш, че не. Никога не съм се влюбвал. В това е моето нещастие.
– Понякога ти завиждам. Аз пък никога не мога да остана влюбен, а това е по-страшно.
Мълчанието му ме накара да съжалявам, че му зададох този въпрос. Той се извръща и очите
му се замъгляват. Тонът му става по-сериозен:
– Престани да разменяш ролите, дребен мошенико. – Ясно ти е, че аз завиждам на тебе.
Страдам, откакто съм се родил. В момента ти изпитваш болка, която много ми се иска да
поз​ная. Нямам нищо против да променим темата.
Моето нещастие се оказва заразно. Добре се наредихме. Сега и на двамата ни е кофти.
– Смяташ ли, че съм мръсник?

62. – Няма такова нещо, сладурче. Просто учиш занаята, още си аматьор. Има много какво да
научиш. От друга страна...
– От друга страна, какво?
– От друга страна, си един дърт педераст и аз ей сега ще ти пръсна халката.
Като казва това, този ненормалник се хвърля отгоре ми и двамата се търкулваме на земята,
като събаряме масата, чашите и креслата и се кикотим, а през това време барманът бясно
рови из указателя, за да открие номера на спешната психиатрична помощ в клиниката
„Сент-Ан“.
ХLI
Догадки
СЛУЧВА СЕ НЕЩО УЖАСНО: започвам да спя, без да си свалям чорапите. Трябва да
предприема нещо, инак скоро ще стигна дотам, че да пия урината си. Въртя се в леглото и си
мисля за това, което ми каза Жан-Жорж. Ами ако излезе прав? Трябва да се обадя на Ан. В
края на краищата, след като Алис не ме иска, значи, може би не е трябвало да се развеждам.
Всичко не е изгубено: мнозина се влюбват отново в половинките си веднага след развода.
Ето например Адлин и Джони. Не, примерът не е подходящ. Хм. Лиз Тейлър и Ричард
Бъртън. Същата работа.
Бих могъл отново да спечеля Ан. Трябва да си върна Ан. Няма нищо непоправимо. Не
бяхме опитали всичко. Сега щяхме да го направим. Дълго време не бяхме си говорили
открито, за да се щадим един-друг, и поради това се бяхме разделили, без да си кажем нищо.
Отново ще бъдем заедно и не след дълго ще се смеем при спомена за нашата раздяла.
Преживели бяхме какво ли не.
Не, като си мисля, не бяхме преживели кой знае какво. Навремето браковете са устоявали
на подобни увлечения. Днес самите бракове са увлечения. Обществото, в което живеем,
почива върху егоизма. Социолозите наричат това индивидуализъм, но съществува къде по-
проста дума: ние живеем в обществото на самотата. Няма ги вече родовете, няма ги селата,
няма Бог. Нашите предци са ни отървали от всички тези препятствия и на тяхно място са
измислили телевизията. Оставени сме сами на себе си, неспособни да се заинтересуваме от
каквото и да било друго освен собствения ни пъп.
Въпреки всичко съставих план. Надявах се да не се налага да стигам до тази крайност, но
след като Алис замина на почивка заедно с мъжа си, заслужаваше да ѝ бъде нанесен ответен

63. ядрен удар. Този път достойнството трябва да остане настрана. Планът ми е да се обадя на
Ан. Вдигам слушалката с усмивка, за която се надявам да е макиавелистка, а тя се оказва
просто изплашена.
ХLII
Вълнуваща военна хитрост
– КОЛКО ВРЕМЕ СТАНА, откакто не сме се виждали? – питам аз Ан, като дръпвам към
себе си масата, за да може тя да седне на пейката. Преди обичахме да вечеряме седнали един
до друг в тази бирария, но това беше преди, а сега вечеряме един срещу друг.
Тя ме поглежда с любопитство, преди да отговори:
– Четири месеца, една седмица, три дни, осем часа и (тя поглежда часовника си)
шестнайсет минути.
– И четирийсет и три секунди, четирийсет и четири, четирийсет и пет…
Започваме да запълваме разговора с всичко, което ще ни позволи да избегнем главното:
нашите занимания, нашите приятели, нашите спомени. Все едно че нищо не се е случило.
Ала Ан забелязва, че съм нещастен, и се чувства нещастна, че не тя е причината. На десерта
вече е поизнервена и ме напада:
– И така, не си ме поканил на вечеря, за да ми разказваш истории като на стар приятел.
Какво имаш да ми казваш?
– Добре де… У дома има още твои вещи и се питах дали няма да искаш да си ги прибереш.
Освен това бихме могли да използваме случая да прекараме уикенда заедно и да видим
дали…
– Хей? Ти да не си си паднал върху главата? Та ние сме разведени, мой човек! Ясно ми е,
че не си влюбен в мен, и трябва да знаеш, дявол да го вземе, че не съм ти играчка!
– Шшт! По-тихо…
Обръщам се към съседите по маса.
– Разведени сме и аз ѝ предложих да изкараме заедно уикенда, но тя отказа. Е, сега вече
знаете всичко. Можете да престанете да ни подслушвате! Или животът ви с тази пачавра
пред вас е толкова скапан, че ви се ще да подслушвате как живеят другите?
Съседът ми става, аз също, жените ни разтървават, с една дума, в тази книга се появява

64. действие. Сетне плащам сметката и излизаме от ресторанта. Вън е станало по-тъмно от
преди. Вървим известно време по улицата заедно, като се шегуваме. Моля я за извинение. Тя
ми отвръща, че няма нищо. Изглежда, раздялата ѝ понася по-добре, отколкото на мен.
– Прекалено късно е, Марк. Стигнали сме точка, от която няма връщане. Аз обичам друг,
ти обичаш друга: между нас вече няма нищо.
– Знам, знам, смешен съм… Мислех си, че бихме могли да опитаме отново… Сигурна ли
си, че не искаш да те изпратя?
– Не, благодаря, ще си взема такси… Марк, ще ти кажа нещо, което да ти помогне в
отношенията с другите жени. Трябва да се научиш да се поставяш на тяхно място…
В момента на раздялата и двамата внезапно се разчувстваме. Преглъщаме сълзите си и те
текат вътре в лицата ни. Никога вече няма да чувам детския ѝ смях. Моят наследник ще му
се радва вместо мен, стига да знае как да я разсмива. Ан се е превърнала в чужд човек.
Разделяме се и всеки поема по своя път, всеки в своята посока. Тя се качва в таксито,
затварям внимателно вратата и я виждам да се усмихва зад стъклото, сетне колата потегля…
В някой хубав филм щях да хукна след таксито в дъжда и на следващия светофар щяхме да се
хвърлим в прегръдките си. Или пък може би тя щеше внезапно да размисли и да накара
шофьора да спре, също както Одри Хепбърн/Холи Голайтли на финала на Breakfast at
Tiffany’s. Ала ние не играем във филм. Ние сме в живота, където такситата отминават.
Човек отначало напуска дома на родителите си, сетне понякога напуска дома на своя първи
брак и изпитва все същата болка, болката, че завинаги е останал сирак.
ХLIII
Нищожен епизод
СЪПРУЗИТЕ ВЕЧЕРЯТ, любовниците обядват. Ако забележите двойка в някое бистро по
обед, опитайте се да ги снимате и незабавно ще ви наругаят. Опитайте същото с друга двойка
вечер и те ще се усмихнат, позирайки пред светкавицата.
Алис ми се обади веднага щом се завърна от семейната почивка. След като се бях поставил
на нейно място, представяйки си какво става в главата ѝ, аз хладно ѝ предложих да обядваме
заедно.
– Ще донеса апарат за диапозитиви.
На нея това не ѝ се стори забавно и толкова по-добре, защото нямах намерение да бъда

65. забавен. Веднага щом пристига, тя ми заявява, че е било ужасно, уверява ме, че изобщо не са
правили любов, но аз я прекъсвам:
– Всичко е наред. Ще прекарам този уикенд с Ан.
На всички нас е известно, че това не е вярно, с изключение на Алис, която бива улучена от
ракетата „Скъд“ право в носа.
– А!
– Та казваш – продължавам подетия разговор, – добре ли мина почивката?
Алис ме зашлевява и същевременно тъкмо тя избухва в сълзи. В последно време съм
започнал да колекционирам мелодраматични срещи в ресторант. За щастие, този път няма
съседи по маса. За нещастие, Алис си тръгва. Ресторантът няма да излезе много оживен.
Опитвам се да се насладя на моето отмъщение, „оставам сам с изпълнено от подаяния
сърце“ (Пол Моран) и отново започвам да поемам алкохол в хектолитри, докато вече не мога
да стоя прав, нито дори седнал. Още един обяд, на който не съм сложил залък в устата.
Отмъщението е блюдо, което не става за ядене.
Чудно е не това, че нашият живот представлява театрална пиеса, а че в нея участват
толкова малко действащи лица.
XLIV
Кореспонденция (ІV)
ЕДНА СЕДМИЦА по-късно.
Последно писмо до Алис:
Любов моя,
От уикенда с Ан не излезе нищо. Да не говорим повече за това. Също като теб ми се искаше
да съм наясно, да бъда сигурен, че съм направил верния избор. Прости ми, че ти причиних
това. Исках също така ти да почувстваш колко съм страдал по време на твоята почивка. Знам,
че беше глупаво. Защото така и никога няма да разбереш каква болка ми причини.
Алис, ние сме създадени един за друг. Това е страшно. Всичко е прекрасно с теб, дори аз.
Само се страхувам от твоя страх. Не мога да понеса, че не съм единственият мъж в твоя
живот. Мразя миналото ти, което помрачава моето бъдеще.

66. Бих искал всичката тази болка да послужи за нещо. Защо ми нямаш доверие? Защото съм
луд ли? Това не важи като упрек, защото и ти си луда. Нима мислиш, че се обичаме
единствено защото ни е трудно? В такъв случай по-добре да се разделим. Предпочитам да
бъда нещастен без теб, отколкото с теб.
Нашата любов е незаличима, необяснимо е как ти не си даваш сметка за това. Аз съм
твоето бъдеще. Аз съм тук, съществувам, не можеш да продължиш да живееш, все едно че ме
няма. Както казват „Непознатите“14: „Такава ти е съдбата“.
14 Френска вариететна група за скечове. – Б. пр.
Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им
е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени, не си пасват в леглото. Или пък, когато
са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен че
нямаме нищо, понеже не сме заедно.
Това, което правим, е непростимо. Нека престанем да се измъчваме. Престъпно е да не
побързаме да бъдем щастливи, след като най-сетне ни се предоставя случай. Ние сме
чудовища към самите себе си. Дълго ли още ще продължаваме така? Да не би по този начин
да доставяме удоволствие някому? Отвратително е, че причиняваме толкова болка на себе си
и на другите, и то за нищо. Никой няма да ни упрекне, че сме се възползвали от шанса си.
Това наистина ще бъде моето последно писмо. Вече не мога да си играя на котка и мишка.
Смазан, съсипан съм и очаквам в нозете ти сетния удар. От определено ниво на болка
нататък човек губи всичката си гордост. Не ти пиша, за да те моля да дойдеш: пиша ти, за да
те предупредя, че винаги ще бъда тук. Един твой знак, и започваме да отглеждаме щрауси.
Ако не получа знак от теб, все пак ще бъда някъде тук, на същата планета като теб, за да те
чакам. Обичам те до полуда, желая само теб, мисля само за теб, принадлежа ти телом и
духом.
Твой Марк, който плака, докато пишеше това.
XLV
Тогава
ТОГАВА ВЗЕМАМ ПИСАЛКАТА, за да кажа, че я обичам, че тя има най-дългите коси на
света, в които се губи животът ми, а ако това ти се струва смешно, направо ми е жал за теб,
защото очите ѝ са мои, тя е моя, аз съм нея, когато тя крещи, крещя и аз и всичко, което
направя занапред, ще бъде за нея, винаги, винаги, ще ѝ дам всичко и до самата ми смърт
няма да има утро, в което да стана за друго, освен за нея и да пробудя у нея желанието да ме

67. обича, и да целувам отново и отново китките ѝ, раменете ѝ, гърдите ѝ, и в този момент си
дадох сметка, че когато човек е влюбен, пише изречения, които нямат край, няма време да
слага точки, трябва да продължава да пише, да пише, да изпреварва сърцето си, а
изречението не иска да свърши, любовта няма пунктуация, а се стичат сълзи от страст,
когато човек обича, накрая започва да пише безкрайни неща, когато обича, неизбежно
започва да се мисли за Албер Коен, Алис дойде, Алис напусна Антоан, тя пристигна и най-
сетне, най-сетне отлетяхме духом и телом, взехме първия самолет за Рим, разбира се, къде
другаде да отидем, хотел „Англия“, „Пиаца Навона“, фонтанът „Треви“, вечни желания,
разходки с веспа, когато поискахме каски на служителя от бюрото за наем на мотоциклети,
той разбра всичко и отвърна, че е прекалено горещо, любов, любов, безкрайна любов, три,
четири, пет пъти на ден, боли ме онази работа, вие никога не сте изпитвали толкова
наслаждение, всичко започва отначало, вие не сте сами, небето е розово, без теб не
представлявах нищо, най-сетне дишам, ние вървим над паважа, няколко сантиметра над
земята, никой не ни вижда, освен самите ние, ние сме въздушни възглавници, усмихваме се
без причина на римляните, които ни вземат за монголци, за членове на някаква секта,
сектата на Онези, които се усмихват по време на левитация, сега всичко е толкова лесно,
всяка крачка е щастие любов живот домати с моцарела в зехтин спагети с пармиджано,
блюдата нямат край, твърде заети сме да се гледаме в очите, да галим ръцете си, да се
възбуждаме, струва ми се, че не сме спали от десет дни, десет месеца, десет години, десет
века, слънцето на плажа на Фреджене, правим снимки с полароид като онази, която Ан
откри в чантата ми в Рио, стига ми да дишам и да те гледам, това е завинаги, завинаги,
вовеки веков, невероятно, изумително е как се задъхваме от жизнерадост, никога не съм
живял така, чувстваш ли това, което чувствам аз? Никога няма да можеш да ме обичаш
толкова, колкото те обичам аз, не, аз те обичам повече, не – аз, не – аз, дадено – ние, толкова
е прекрасно да изгубиш съвсем ума си, да тичаш към морето, ти си била създадена за мен,
как да изразя нещо толкова чудно с думи, все едно, все едно сме излезли от непрогледна нощ
и сме навлезли в ослепителна светлина, като действието на екстази, което никога не изчезва,
като болка в стомаха, която спира, като първата глътка въздух, която поемаш, след като
дълго си бил под вода, като един-единствен отговор на всички въпроси, дните минават като
минути, забравяме всичко, всяка секунда се раждаме отново, не мислим за нищо грозно,
обитаваме едно непрекъснато настояще, чувствено, сексуално, възхитително, непобедимо,
нищо не може да ни досегне, съзнаваме, че със своята сила тази любов ще спаси света, о, ние
сме ужасяващо щастливи, качи се в стаята, чакай ме в хола, веднага се връщам, и когато ти
взе асансьора, аз се качих пеша, като прескачах по две-три стъпала наведнъж, и когато
пристигна, аз ти отворих вратата на асансьора, о, очите ни бяха пълни със сълзи, защото сме
били разделени за три минути, когато ти захапа една узряла праскова, сокът потече по
загорелите ти бедра и мамка му, през цялото време те желая, още и още, погледни как се
изпразвам върху лицето ти, о, Марк, о, Алис, имам дъъълъг, сииилен оргазъм, така и не
видяхме нито един паметник в този град и ето тя избухва в лудешки смях, какво толкова
казах, та се смееш така, това са нерви, много ми беше хубаво, обожавам те, любов моя, кой
ден сме днес?

69. І
Седем дни до…
„КАСА ЛЕ МУЛТ“. Ето ме във Форментера, където трябва да довърша романа. Той ще ми
бъде последен: приключвам трилогията (в първия се влюбих; във втория се ожених; в третия
се развеждам и отново се влюбвам; кръгът се затваря). Колкото и да се опитвам да обновя
формата (странни думи, англицизми, необичайни словосъчетания, рекламни изрази и т.н.) и
съдържанието (нощни клубове, секс, наркотици, рокендрол...), не след дълго си давам
сметка, че единственото ми желание е да напиша любовен роман от прости изречения – с
една дума, възможно най-трудното нещо.
Заслушвам се в шума на морето. Най-сетне забавям темпото. Бързината пречи да бъдеш
себе си. Тук протичането на всеки ден може да се прочете в небето. Моят парижки живот
няма небе. Измислям някой рекламен надпис, изпращам статия по факса, отговарям по
телефона, търча от заседание на заседание, обядвам на крак, бързо, бързо, мятам се на
скутера, за да стигна със закъснение на някакъв коктейл. Нелепото ми съществуване
налагаше да ударя спирачка. Да се съсредоточа. Да правя само едно нещо едновременно. Да
погаля прелестта на тишината. Да се насладя на мудността. Да се вслушам в уханието на
цветовете. Всички онези неща, които светът се опитва да ни забрани.
Всичко трябва да се преустрои. Всичко да се реорганизира в това общество. Днес онези,
които имат пари, нямат време, а онези, които имат време, нямат пари. Да се спасиш от
работата, е толкова трудно, колкото и да се спасиш от безработицата. Безделникът е
обществен враг номер едно. Хората биват поробвани чрез парите: те жертват свободата си,
за да могат да си плащат данъците. Нека си го кажем открито: залогът на идващия век ще
бъде премахването на диктатурата на предприятието.
Форментера, малък остров... Сателит на Ибиса в съзвездието на Балеарите. Форментера,
това е Корсика без бомбите, Ибиса без нощните заведения, Мустике без Мик Джагър, Капри
без Ерве Вилар, Баския без дъжда.
Бяло слънце. Разходка с веспа. Жега и прахоляк. Изсъхнали цветя. Тюркоазено море.
Мирис на бор. Песен на щурци. Плашливи гущери. Овце, които казват „беее“.
– Никакво „бе“ – възразявам им аз.
Червено слънце. Гамбас а ла планча. Вамос а ла плайа. Звезди в небето. Джин с лимон.
Търсех покой и го намерих тук, където е прекалено горещо, за да се пишат дълги изречения.
Може да се почива и по друг начин, освен в кома. Морето е пълно с вода. Небето е в
непрекъснато движение. По него бягат звезди. Въздухът трябва да се вдишва при пълно

70. работно време.
Това е историята на един тип, който се усамотява на един остров, за да довърши книгата
си. Въпросният тип води живот на откачен и му е много чудно, че внезапно се е оказал
предоставен на самия себе си сред природата, без телевизия, без телефон. В Париж
постоянно бърза, прави се на деен, а тук по цял ден не помръдва, вечер се разхожда, винаги
сам. За образец му служат Барнабут във Флоренция, Байрон във Венеция, пандата във
Венсенската зоологическа градина. Единственият човек, когото той поздравява, е
сервитьорката от Сан Франческо. Този тип е облечен в черна риза, бели джинси и обувки
„Тодс“. Пие мастика и джин с лимон. Яде чипс и тортиля. Слуша само една плоча:
Кройцеровата соната в изпълнение на Артур Рубинщайн. Вчера дори го забелязали да
аплодира гола на французите по време на мача Франция – Испания, което е проява на лош
вкус, но същевременно и на смелост, когато си единственият французин в кръчмата на едно
испанско пристанище. Ако срещнете въпросния тип, без съмнение ще си помислите: „Какво
търси този смотан парижанин във Фонда Пепе далеч преди началото на сезона?“. Това
донякъде ми е неприятно, тъй като въпросният тип съм аз. Така че ще ви бъда благодарен,
ако го давате малко по-кротко. Аз съм отшелникът, който се усмихва на прох​ладния вятър.
След една седмица ще станат три години, откакто живея с Алис.
ІІ
Шест дни до…
ДОБРЕ ДЕ, ПРИЗНАВАМ, когато Алис напусна Антоан, а сетне се преместихме да живеем
заедно на улица „Мазарин“ (улицата, където е умрял Антоан Блонден), случваше ми се да
бъда обзет от тревога. Щастието плаши много повече от нещастието. Преливах от радост, че
съм постигнал това, което желая, но същевременно бях изпълнен със съмнения. Дали няма
да допусна същите грешки? Дали не съм някакъв циклоромантик? Сега, когато тя е тук,
наистина ли я желая? Дали няма да стана прекалено нежен? Случва ли се да ми бъде скучно
с нея? Кога, мамка му, ще престана най-сетне да се тръшкам?
Антоан искаше да ме убива, да убива нея, да се самоубива. Нашата двойка изникна върху
пепелта на двоен развод, сякаш бяха нужни две човешки жертвоприношения, за да се роди
нова любов. Шумпетер нарича това „градивно разрушение“, само че Шумпетер е икономист,
а икономистите рядко биват сантиментални. Разрушихме два брака, за да бъдем заедно,
подобно на макромолекула, която поглъща своите жертви, за да расте. Щастието е нещо
толкова чудовищно, че в негово име трябва да извършите поне няколко убийства.
Жан-Жорж пристигна да ме види във Форментера. Двамата дружно отново сътворяваме

71. света, сетне отиваме на гости на рибите в морето. Той пише театрална пиеса и поради това
пие, колкото и аз.
Поема, която трябва да се чете в пияно състояние:
Във Форментера
той ферментира.
Срещаме две двойки дрогирани хипита, останали заедно тук още от шейсетте години. Как
ли са могли да издържат толкова дълго? При мисълта за това се просълзявам. Купувам си от
тях трева. С Жан-Жорж пием из кръчмите и играем билярд. Той ми разказва историята на
своята любов. Неотдавна срещнал жената на своя живот и за пръв път бил щастлив.
– Живеем само за да се обичаме – казва ми той.
– А не искате ли деца?
– Дума да не става! Да дадеш живот на някого в подобен свят? Това е престъпно!
Егоистично! Нарцистично!
– Аз правя на жените не деца, а нещо по-добро: пиша за тях романи – заявявам аз, като
вдигам пръст.
Заглеждаме се в сервитьорката. Направо да я схрускаш, носи болеро, кожата ѝ е матова и с
лек мъх, очите ѝ са черни и тя извива талия, дива като индианка.
– Прилича на Алис – казвам аз. – Ако спя с нея, изобщо няма да е изневяра.
Алис остана в Париж и ще пристигне при мен след една седмица.
След шест дни ще станат три години, откакто живея с нея.
ІІІ
Пет дни до…
СЕРВИТЬОРКАТА В РОКЛЯ с гол гръб се нарича Матилда. Мноого я бива. Жан-Жорж ѝ
пя песента на Хари Белафонте: Matilda she take me money and run Vene​zuela.

72. Мисля, че можех да се влюбя в нея, ако Алис не ми липсваше толкова. В бара „Сес Рокес“ я
поканихме на танц. Тя пляскаше с матовите си ръце, кършеше снага, а косата ѝ се вееше.
Имаше косми под мишниците. Жан-Жорж я запита:
– Пардон, госпожице, търсим място къде да преспим. Дали ще се намери място у вас, пор
фавор?
Тя имаше златна верижка около кръста и друга около глезена. За нещастие, Матилда не взе
нашите пари и не избяга във Венецуела. Задоволи се да свива джойнт с нас, докато заспахме
на открито. Пръстите ѝ бяха дълги и ловки. Старателно ближеше с език цигарената хартия.
Струва ми се, че бяхме доста смутени, дори тя.
Когато се завърнах в „Каса“ напълно пиян, Матилда хвана здраво онази ми работа. Нейната
пък работа беше огромна, но мускулеста и миришеше отпускарски. Косите ѝ ухаеха на
синсемила. Крещеше така силно, че се наложи Жан-Жорж да ѝ напълни устата, за да я
накара да млъкне; след това разменихме местата си, преди да се изпразним дружно върху
едрите ѝ твърди гърди. Веднага след това се събудих, плувнал в пот и умиращ от жажда.
Един истински отшелник не бива да прекалява с такива екзотични растения.
След пет дни ще станат три години, откакто живея с Алис.
ІV
Четири дни до…
ОСТАНЕ ЛИ САМ, мъжът отново става първобитен човек: само след няколко дни престава
да се бръсне, да се мие, започва да ръмжи. За да достигне до цивилизацията, на човек са му
били необходими няколко милиона години, а за да се върне в неандерталско състояние, по-
малко от седмица. Походката ми става все по-маймунска. Дръгна си тестисите, ям
засъхналите сополи от носа си, придвижвам се на малки скокове. По време на ядене се
нахвърлям върху храната и я тъпча в устата си с ръце, поглъщайки безразборно колбаси и
дъвка, чипс със сирене и млечен шоколад, кока-кола и вино. Сетне се оригвам, пърдя и
хъркам. Това представлява един млад авангарден френски писател.
Алис пристигна изненадващо. Три дни преди предвидената дата, на пазара в Мола тя закри
с длани очите ми.
– Познай кой е?
– Но се.15 Матилда?

73. 15 Не знам. (Исп.) – Б. р.
– Мръсник!
– Алис!
Хвърлихме се в прегръдките си.
– Това се казва изненада!
Трябваше ли да го казвам?
– Признай, че не ме очакваше, нали? Я ми кажи най-напред коя е тази Матилда?
– А, нищо особено... Местно момиче, което Жан-Жорж забърса снощи.
Ако това не е щастието, във всеки случай много прилича на него: дъвчем серано на плажа,
водата е топла, Алис загоряла, а това прави очите ѝ зелени. Следобед се отдаваме на сиеста.
Ближа морската сол по гърба ѝ. Не ни остава много време за спане. Докато правим любов,
Алис ми изрежда списъка на мъжете, които са ѝ предлагали да ме напусне, докато ме е
нямало в Париж. Разказвам ѝ подробно еротичния си сън от предишната вечер. Защо ли
всички жени, които обичам, имат студени крака?
За вечеря идват Жан-Жорж и Матилда. Изглеждат много влюбени. Открили са, че и
двамата са изгубили баща си тази година.
– На мен ми е по-тежко, защото съм момиче – казва Матилда.
– Ненавиждам момичетата, влюбени в баща си, особено когато е починал – обажда се Жан-
Жорж.
– Момичетата, които никога не са били влюбени в баща си, са или фригидни, или лесбийки
– уточнявам аз.
Алис и Матилда танцуват заедно, сякаш са две сестри от кръвосмешение. Присъединяваме
се към тях. Толкова е приятно, че нещата биха могли да се изродят, разделяме се със
съжаление, но след това всеки наваксва в стаята си.
Преди да заспя, извършвам най-после една революционна постъпка: свалям си часовника.
За да бъде вечна любовта, достатъчно е да живееш извън времето. Модерният свят е този,
който убива любовта. Защо не си останем тук? Тук всичко е евтино. Ще изпращам
написаното в Париж по факса, ще искам аванси от издателите, от време на време ще пращам
материали за някоя рекламна кампания по Ди Ейч Ел...

74. И ще се отегчаваме до смърт.
Боже мой, отново ме обзема тревога. Чувствам приближаването на опасността. Писна ми
да бъда себе си. Много ми се ще някой да ми каже какво искам в крайна сметка. Вярно е, че
от време на време нашата любов избива на нежност. Дали механизмът не се е задвижил
отново? Ендорфините изобщо не трябва да влизат в сметката. Обичам я и въпреки това се
боя да не започнем да скучаем заедно. Понякога нарочно се правим на досадници. Тя ми
казва:
– Така... Заминавам на покупки... До скоро...
Отвръщам ѝ:
– След това ще отидем на разходка...
– Ще берем розмарин...
– Ще обядваме на плажа...
– Ще купим вестници...
– Няма да правим нищо...
– Ще се самоубием...
– Единствената прекрасна смърт във Форментера е да паднеш от колело, както певицата
Нико.16
16 Докато преживявахме събитията от тази книга, Жан-Едерн Алие все още не бе
последвал примера ѝ... – Б. а.
Мисля си, че след като можем да се шегуваме с това, значи, положението не е толкова
сериозно.
Напрежението расте. След четири дни ще станат три години, откакто живея с Алис.
V
Три дни до…

75. С АЛИС ПРАВИМ ЛЮБОВ по-рядко, но все по-добре. Галя любимите ѝ квадратни
сантиметри. Тя затваря очите ми. Преди стигаше до оргазъм веднъж на два пъти, сега
веднъж на един път. Оставя ме да пиша целия следобед. Докато работя, тя се пече на плажа.
Към шест часа вечерта се прибира и аз ѝ приготвям една студена мауреска. Сетне
проверявам дали е загоряла равномерно навсякъде. Изцеждам нейните грейпфрути. Вкарвам
ѝ го отзад. После тя прочита това над рамото ми и иска да махна „вкарвам ѝ го отзад“.
Съгласявам се и написвам „обладавам я“, а когато се отдалечава, дилийтвам на моя
макинтош. Литературата съществува на тази цена, цялата история на книжнината е дълга
поредица от измами, надявам се тя да ми прости.
Отказвам да довърша Нежна е нощта; имам някакво зловещо предчувствие: според мен
между Дик Дивър и Никол нещата вече никак не са добре. Слушам Кройцеровата соната и си
мисля за едноименния роман на Толстой. Историята на един измамен мъж, който убива
жена си. Вдъхновението за тази двойка той е почерпал от цигулката и пианото на Бетховен.
Слушам ги как се събират, как се прекъсват, отлитат, разделят, помиряват, сърдят и най-
сетне се съединяват на финалното кресчендо. Това е музика за общия живот на двама души.
Цигулката и пианото не са способни да свирят поотделно...
Ако нашата история свърши дотук, ще бъда напълно доволен. Никога няма да мога да дам
толкова много на някой друг. Дали ще доживея дните си, чукайки скъпи курви и
видеокасети?
Трябва да се получи.
Трябва да успеем да преминем тази граница от три години. Всеки следващ момент
променям мнението си.
Може би ще се наложи да живеем поотделно. Животът заедно е твърде изтощителен.
За мен не съществува табу: размяната на партньори изобщо не ме смущава. В края на
краищата, след като неизбежно ще получиш рога, поне го организирай сам. Решението е в
свободната връзка: контролирана изневяра.
Не. Зная: трябва да си направим дете, незабавно!
Боя се от себе си. Обратното броене отмерва сетните Дамоклеви дни. След три дни ще
станат три години, откакто живея с Алис.
VІ
Два дни до…

76. Погрешно е да сестремиш към неподвижен живот. Иска ти се времето да спре, любовта да
бъде вечна, нищо никога да не умира, за да можеш да се наслаждаваш на едно неизменно
уютно детство. Градиш стени, за да се пазиш, а именно тези стени стават твой затвор.
Сега, когато живея с Алис, вече не строя прегради. Приемам всеки миг с нея като дар.
Забелязвам, че мога да изпитвам носталгия по настоящето. Понякога преживявам такива
прекрасни моменти, че си казвам: „Виж ти? По-късно ще съжалявам за този момент: не
трябва в никакъв случай да го забравям, за да мога да си спомня за него, когато всичко
тръгне зле“. Откривам, че за да останеш влюбен, е необходима по една неуловима частица
във всеки от тези моменти. Трябва да отхвърлиш посредствеността, което ще рече не сам да
си измисляш изкуствени и безсмислени вълнения, а да умееш да се удивяваш пред чудото на
ежедневието. Да бъдеш щедър и обикновен. Влюбен си тогава, когато погрешка сложиш
паста за зъби не върху твоята, а върху друга четка.
Научих преди всичко, че за да бъдеш щастлив, трябва да си бил много нещастен. Без
чиракуване, без болка щастието не е трайно. Любовта, която трае три години, е любов, която
не е изкачвала планини и не е потъвала на дъното, а е паднала наготово от небето. Любовта
е трайна само когато всеки от двамата знае нейната цена и по-добре да си е платил
предварително, инак има опасност да трябва да урежда сметката след това. Ние не сме
подготвени за щастието, защото не сме привикнали с нещастието. Ние сме възпитани в
преклонение пред удобството. Трябва да знаеш кой си и кого обичаш. Трябва сам да си
довършен, за да можеш да преживееш една недовършена история.
Надявам се измамното заглавие на тази книга да не ви е подразнило много: разбира се, че
любовта не трае три години; щастлив съм, че съм се мамил. Фактът, че тази книга е
публикувана от издателство „Грасе“, съвсем не означава, че казва истината.
Не зная какво ме очаква в миналото (както казва Саган), но вървя напред, обзет от ужас и
възхита, защото нямам друг избор, вървя напред не толкова безгрижен, колкото преди, вървя
напред все пак, вървя напред въпреки всичко и кълна ви се, че е прекрасно.
Любим се в прозрачната вода на пусто заливче. Танцуваме под верандите. Флиртуваме на
ъгъла на зле осветената уличка и пием маркес де касерес. Непрекъснато ядем. Това е
истинският живот, най-сетне. Когато поисках да се омъжи за мен, Алис ми даде изпълнен с
нежност, романтизъм, изтънченост, красота, изящество и поезия отговор:
– Не.
Вдругиден ще станат три години, откакто живея с нея.

77. VІІ
Един ден до…
Слънцето е неизбежно. Може и да не личи, но ми трябваха часове, за да съставя това
изречение. Птичките пееха и така ми напомниха, че се е съмнало. Дори птичките са
влюбени. Ще запомня това лято, защото тогава „Фуджийс“ направиха кавър на Killing Me
Softly With Song на Роберта Флак.
– Марк, знаеш ли, че утре се навършват три години, откакто сме заедно?
– Шшт! Замълчи! Не ми пука и не искам да знам!
– На мен пък ми е приятно и не виждам защо трябва да се сърдиш.
– Не се сърдя, просто трябва да работя.
– Да ти кажа ли? Ти си един претенциозен егоист, интересуваш се само от себе си и това
става отвратително.
– За да искаш другите да те обичат, първо трябва да обичаш сам себе си.
– При теб проблемът е, че ти толкова много се обичаш, че не остава място за никой друг!
Тя замина с моя скутер, вдигайки след себе си по каменливия път вълшебен облак прах. Не
се и опитах да я спра. Върна се няколко часа по-късно и аз я помолих за прошка, като
целунах нозете ѝ. Обещах ѝ да си направим двамата барбекю, за да отпразнуваме
годишнината. Цветята в градината бяха жълти и червени. Запитах я:
– След колко време ще ме напуснеш?
– След десет килограма.
– Е! Нищо не мога да направя, от щастието се пълнее.
В същия този момент в Париж един художник, на име Брюно Ришар, написва в дневника си
следното изречение: „Щастието, това е мълчанието на нещастието“. При това положение
човек може да умре спокойно.
Утре ще станат три години, откакто живея с Алис.

78. VІІІ
Съдбовният ден
Настъпи последният ден от лятото. По плажовете на Форментера се вижда, че всичко е
приключило. Матилда си замина, без да си даде адреса. Вятърът се промъква покрай
ниските каменни зидове, завира се в краката. Небето е неумолимо. Над Балеарите все по-
широко се разпростират владенията на мълчанието.
Епикур проповядва, че трябва да се държим за сегашното, да изживяваме пълно простото
удоволствие. Дали не трябва да предпочетем удоволствието пред щастието? Дали, ако
вместо да се питаме колко трае една любов, да улавяме момента и така да открием най-
добрия начин да я продължим? Ще бъдем приятели. Приятели, които се държат за ръка,
целуват се, проникват един в друг, опрени о стената на някоя вила, слушайки Ал Грийн, но
все пак приятели.
Чудесен ден ознаменува нашата годишнина. Ходихме на плажа, плувахме, спахме, блажени
сред Блажените. Барманът италианец на един от павилионите ме позна:
– Хелоу, май френд Марк Мароние!
Отвърнах му:
– Марк Мароние умря. Аз го убих. От днес нататък тук съм само аз и името ми е Фредерик
Бегбеде.
Той не можа да каже нищо заради музиката, която беше пусната до дупка. Поделихме си
един пъпеш и един сладолед. Сложих си часовника на ръката. Най-сетне бях станал самият
себе си, пос​тигнал мир със Земята и с времето.
Настъпи вечерта. Отбихме се в „Анселмо“ да изпием по чаша джин с касис и да послушаме
плискането на вълните о понтона, после се прибрахме.
Нощта бе осветена от звезди и свещи. Алис приготви салата от авокадо и домати. Запалих
ароматна пръчица. Радиото пращеше, предаваше някаква стара плоча с фламенко.
Агнешките котлети цвърчаха върху скарата. Гущерите се криеха между плочите. Щурците
внезапно бяха замлъкнали. Тя седна до мен, усмихвайки се от вълнение. Изпихме по две
бутилки розе. Три години! Обратното броене приключи! Така и не бях разбрал, че обратното
броене бележи начало. В края на обратното броене излита ракета. Алилуя! Ура! Чудо! И като
се сетя как се притеснявах като изперкал!
Най-фантастичното в живота е, че той продължава. Целунахме се бавно, сключили ръце

79. под оранжевата луна, заслушани в бъдещето.
Погледнах си часовника: беше 23 и 59.
Вербие – Форментера, 1994–1997.

80. Издателство „Колибри“
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства
след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се
утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у
нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства.
Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото
художествено оформление са признати в страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател е имал възможността да се запознае с
популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители
на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в
крак със световните литературни тенденции.
„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би
се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи
АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм
ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало
КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан
КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо
МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс
ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г.
УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много
други.

81. Издателство „Колибри“
За да си в час със световните литературни явления!
За да си част от българските културни събития!
www.colibri.bg
Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. +359 2 988 8781
София 1000
България