H.R.H_ - Danielle Steel

2. 

3. Когато честта, дългът, традицията,
и благосъстоянието на страната си.

4. са всичко, което може да има значение...
независимо от цената.

5. ПОХВАЛА ЗА
ДАНИЕЛА СТИЛ "Стийл извлича всички
емоционални спирачкиһттр://.... Тя дава всичко от
себе си."//Publishers Weekly "Стийл е една от най-
добрите!"//Los Angeles Times "Най-популярната
авторка в света разказва добра, добре подредена
история и разглежда някои важни
въпросиһттр://Стийл утвърждава живота, като
признава неговите сътресения, мелодрами и

6. разпалени страсти."-Booklist "Даниел Стийл пише
смело и с практикувана яркост за трагедиите -
както национални, така и лични... с
проницателност и сила."-Nashville Banner "В
нейните текстове има плавен стил на четене,
който позволява лесно да забравиш времето и да
продължиш да прелистваш страниците."-
Pittsburgh Press "Едно от нещата, които поддържат
свежестта на Даниел Стийл, е нейната склонност
към актуални сюжетни линии.... Комбинацията от
задълбочените проучвания на Стийл и умението ѝ
да създава достоверни герои прави четенето
увлекателно."-Newark Star-Ledger "За читателя е
важно да звучи автентично."-San Francisco
Chronicle "Стийл знае как да изтръгне емоцията и

7. от най-кратката сцена."-People "Г-жа Стийл е най-
успешната и най-успешната жена в света. Стийл се
справя отлично с темпото на повествованието,
което се движи напред, отразявайки трескавия
живот на героите; мъже и жени, обхванати от
зашеметяващи промени, които търсят решения на
проблеми, с които никога преди не са се
сблъсквали." - Нешвил Банер "Даниел Стийл
отново повдига духа на читателите си, като умело
предава някои от горчиво-сладките истини на
живота. Кой би могъл да си пожелае по-добър
подарък от това?"-Philadelphia Inquirer

8. ПОХВАЛА ЗА ПОСЛЕДНИТЕРОМАНИ НА
ДАНИЕЛА СТИЛ Х.Р.Х. "Пътешествие,
изпълнено с открития, промени и пробуждане...
история за намерена и изгубена любов и накрая за
изненадващ край."-Асбъри Парк Прес "Феновете
на Стийл ще чакат тази книга."-
BooklistСистери"Женски връзки с уютна
атмосфера на сънливо парти."-Kirkus Reviews
"Легионите от фенове на [Steel] ... няма да останат
разочаровани." -Publishers

9. WeeklyCOMINGOUT"Признава уникалните
предизвикателства на днешните смесени
семейства."-Kirkus Reviews" [Нежен,] изпълнен с
любов роман."- Fort Wayne Journal
GazetteДОМЪТ"Много щастливи краища."-Chicago
Tribune "Една ... приказка на Стийл."-
BooklistТОКСИЧНИБАХЕЛОРИ"Смазващо четиво ...
което ще накара феновете да четат и да чакат
още."-Publishers Weekly "Steel доставя ... щастливи
финали по обичайния нетоксичен,
удовлетворяващ начин."-BooklistМиракъл"Steel е
почти толкова част от плажа, колкото и
слънцезащитният крем."-New York Post "Още една
Steel page-turner. Животът на трима непознати се
свързва, след като ужасна буря опустошава

10. Северна Калифорния." -Lowell
SunIMPOSSIBLE"Драматична, напрегната... Стийл
знае какво искат феновете ѝ и тази солидна, месна
история няма да ги разочарова." -
BooklistЕКЗОИ"Смелост на убежденията, сила на
характера и любов към семейството, която
надхвърля загубата, са чертите, които отекват в
три поколения жени... трогателна история, която е
най-добрата работа на Стийл."-Chattanooga Times
Free Press "Извадете кърпичките си ... Steel е
вложила всичко от себе си в тази книга."-Kirkus
Reviews "Завладяващ разказ за любов и загуба."-
BooklistОсновна селекция на Литературния гилд и
Клуба на книгата "DOUBLEDAY

11. Също от Даниел Стийл
BUNGALOW 2 LIGHTNING SISTERS WINGS
COMING OUT THE GIFT THE HOUSE ACCIDENT TOXIC
BACHELORS VANISHED MIRACLE MIXED BLESSINGS
IMPOSSIBLE JEWELS ECHOES NO GREATER LOVE
SECOND CHANCE HEARTBEAT RANSOM MESSAGE
FROM NAM SAFE HARBOUR DADDY JOHNNY ANGEL

12. STAR DATING GAME ZOYA ANSWERED PRAYERS
KALEIDOSCOPE SUNSET IN ST. ТРОПЕС ХУБАВИ
НЕЩА ВИЛАТА СКИТНИЧЕСКИ КОПНЕЖ
ЦЕЛУВКАТА ТАЙНИ СКОК НА ВЯРАТА СЕМЕЕН
АЛБУМ САМОТЕН ОРЕЛ ПЪЛЕН КРЪГ ПЪТУВАНЕ
ПРОМЕНИ КЪЩАТА НА УЛИЦА НАДЕЖДА КЪЩАТА
НА ТЪРСТЪН СВАТБЕНИ КРЪСТОПЪТИЩА
НЕПРЕОДОЛИМИ СИЛИ ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА БАБА
ДАН СЪВЪРШЕНА НЕПОЗНАТА ГОРЧИВО-СЛАДЪК
СПОМЕН ОГЛЕДАЛЕН ОБРАЗ ПАЛОМИНО НЕГОВАТА
ЯРКА СВЕТЛИНА: ЛЮБОВТА: Стихотворения
Историята на Ник Трейна Пръстенът Клоунът и аз
Обичам дългия път към дома, за да се влюбя
отново Призракът Краят на лятото Специална
доставка Сезонът на страстта Ранчото Промисълът

13. Тихата чест Сега и завинаги Малшансът
Промисълът на страстта Пет дни в Париж Връщане
у дома

14. За любимите ми деца,
Беатрикс, Тревор, Тод, Ник, Саманта,
Victoria, Vanessa, Maxx, Zara,
с цялата си благодарност и любов за
прекрасни хора сте,

15. с дълбока благодарност за това колко си
добър.
към мен, колко добър, колко любящ, колко
щедър
с вашите сърца и време.
Нека животът ви се развива с лекота и
благодат,

16. Нека намерите радост, спокойствие и любов,
и нека всички възможности, за които мечтаеш,
да бъдат твои.
Пожелавам ви щастлив край, щастливи до
края на дните си,
приятели, спътници и съпрузи, които ви ценят
и

17. да се отнасят към вас с нежност, любов и
уважение,
и деца, които са изключително прекрасни като
вас.
Ако имате деца като моите, наистина ще
бъдете благословени.
С цялата ми любов,

18. Мама/d.s.
Глава 1
Кристиана стоеше до прозореца на спалнята
си и гледаше към склона на хълма под проливния
дъжд. Тя наблюдаваше как едно голямо бяло куче,
мокро и с рошава козина, копае развълнувано в

19. калта. От време на време то вдигаше поглед към
нея, размахваше опашка и отново се връщаше да
копае. Това беше Големият пиринейски пес, който
баща ѝ беше подарил преди осем години. Казваше
се Чарлз и в много отношения беше най-добрият ѝ
приятел. Тя се смееше, докато го гледаше как гони
заек, който му се изплъзваше и бързо изчезваше.
Чарлз лаеше неистово, а после отново се плискаше
щастливо в калта, търсейки нещо друго, което да
преследва. Той се забавляваше страхотно, както и
Кристиана, която го наблюдаваше. Беше
последният ден от лятото и времето все още беше
топло. Тя се беше върнала във Вадуц през юни,
след като беше учила четири години в колежа в
Бъркли. Завръщането у дома беше нещо като шок

20. и досега най-хубавото нещо в завръщането ѝ беше
Чарлз. Освен братовчедите ѝ в Англия и Германия
и познатите в цяла Европа, единственият ѝ
приятел беше Чарлз. Тя водеше затворен и
изолиран живот и винаги е водила такъв.
Изглеждаше малко вероятно да види отново
приятелите си от Бъркли.
Докато гледаше как кучето изчезва към
конюшнята, Кристиана излезе от стаята си с
намерението да излезе навън и да го последва.
Грабна анцуга си за езда и гумените ботуши, които
използваше, за да чисти обора на коня си, и се
спусна по задните стълби. Благодарна беше, че
никой не я забеляза, и след миг вече беше навън,
плъзгаше се по калта и тичаше след голямото бяло

21. куче. Извика го по име и в един момент то се
втурна към нея, като едва не я събори на земята.
Размахваше опашка, пръскайки вода навсякъде,
сложи кална лапа върху нея, а когато тя се наведе
да го погали, той се протегна и облиза лицето ѝ, а
после отново избяга, докато тя се смееше. Заедно
те тичаха един до друг по пътеката с юздите. Днес
беше твърде мокро, за да яздят.
Когато кучето се отклоняваше от пътеката, тя
го викаше по име, то се колебаеше само за миг и
след това всеки път се връщаше при нея.
Обикновено то се държеше добре, но дъждът го
развълнува и то започна да тича и да лае.
Кристиана се забавляваше също толкова много,
колкото и кучето. След близо час, леко задъхана,

22. тя спря, а кучето се задъхваше тежко до нея.
Тогава тя пое по кратък път и половин час по-
късно отново се върнаха там, откъдето бяха
тръгнали. И за господарката, и за кучето това беше
чудесна разходка и всеки от тях изглеждаше също
толкова разкрепостен и разчорлен, колкото и
другият. Дългата, почти бяла руса коса на
Кристиана беше матирана към главата ѝ, лицето ѝ
беше мокро и дори миглите ѝ бяха слепени. Тя
никога не носеше грим, освен ако не трябваше да
излиза или имаше вероятност да я снимат, и беше
облечена с дънките, които беше донесла от
Бъркли. Бяха сувенир от изгубения ѝ живот. Беше
обичала всеки миг от четирите си години в
Калифорнийския университет в Бъркли. Беше се

23. борила упорито, за да й разрешат да замине. Брат
ѝ беше отишъл в Оксфорд, а баща ѝ беше
предложил Сорбоната за нея. Кристиана беше
твърдо решена да учи в колеж в Щатите и баща ѝ
най-накрая отстъпи, макар и с неохота. Да отиде
толкова далеч от дома за нея означаваше свобода
и тя се наслаждаваше на всеки ден, прекаран там,
и мразеше да се прибира у дома, когато завърши
през юни. Беше намерила приятели, които сега
много ѝ липсваха, те бяха част от другия живот,
който толкова ѝ липсваше. Беше се върнала у
дома, за да се изправи пред отговорностите си и да
направи това, което се очакваше от нея. За
Кристиана това беше тежко бреме, което се
облекчаваше само от моменти като този, когато

24. тичаше през гората с кучето си. През останалото
време след завръщането си у дома тя се чувстваше
така, сякаш е в затвора и излежава доживотна
присъда. Нямаше човек, на когото би могла да
каже това, и това би я накарало да звучи
неблагодарна за всичко, което има. Баща ѝ беше
изключително мил с нея. Беше усетил, по-скоро
видял, тъгата ѝ след завръщането от Щатите. Но
не можеше да направи нищо по въпроса.
Кристиана знаеше също толкова добре, колкото и
той, че детството ѝ и свободата, на която се бе
наслаждавалав Калифорния,са приключили.
Когато стигнаха края на пътеката, Чарлз
погледна въпросително господарката си, сякаш я
питаше дали наистина трябва да се връщат.

25. "Знам - каза тихо Кристиана и го погали, - аз
също не искам". Дъждът беше нежен по лицето ѝ и
тя нямаше нищо против да се намокри, нито да
намокри дългата си руса грива, както и кучето.
Шлемовете я предпазваха, а ботушите ѝ бяха
зацапани с кал. Тя се засмя, докато го гледаше, и
си помисли, че е трудно да повярва, че това кално
кафяво куче наистина е бяло.
Тя се нуждаеше от движение, както и кучето.
То размаха опашка, докато я гледаше, и после с
малко по-прилична стъпка се прибраха вкъщи. Тя
се надяваше да се промъкне през задната врата, но
да вкара Чарлз в къщата в неговото
недобросъвестно състояние щеше да е по-голямо
предизвикателство.Той беше твърде мръсен, за да

26. го качи нагоре, и тя знаеше, че ще трябва да го
вкара през кухнята. Той отчаяно се нуждаеше от
баня след калната им разходка.
Тя отвори тихо вратата на кухнята с
надеждата да избегне вниманието колкото се
може по-дълго, но щом я отвори, огромното кално
куче мина покрай нея, втурна се в средата на
стаята и залая от възбуда. Толкова за тихото
влизане - Кристиана се усмихна съкрушено и
погледна извинително към познатите лица около
нея. Хората, които работеха в кухнята на баща ѝ,
винаги са били любезни с нея и понякога ѝ се
искаше все още да може да седи сред тях, да се
наслаждава на компанията им и на приятелската
атмосфера, както бе правила като дете. Но и тези

27. дни бяха отминали за нея. Те вече не се отнасяха
към нея така, както когато тя и брат ѝ Фридрих
бяха деца. Фридрих беше с десет години по-голям
от нея и през следващите шест месеца пътуваше
из Азия. Това лято Кристиана беше навършила
двадесет и три години.
Чарлз все още лаеше и, отърсвайки се
ентусиазирано от водата, изцапа с кал почти
всички около себе си, докато Кристиана напразно
се опитваше да го усмири.
"Много съжалявам - каза тя, докато готвачката
Тилда избърсваше лицето си с престилката,
поклащаше глава и се усмихваше добродушно на
младата жена, която познаваше от раждането си.
Тя даде бърз знак на един млад мъж, който се

28. втурна да отведе кучето. "Страхувам се, че се е
изцапало ужасно - каза Кристиана с усмивка на
младия мъж, като пожела сама да изкъпе кучето.
Обичаше да го прави, но знаеше, че едва ли ще й
позволят. Чарлз изпищя недоволно, когато го
отведоха. "Нямам нищо против да го изкъпя...",
каза Кристиана, но кучето вече си беше тръгнало.
"Разбира се, че не, госпожо - каза Тилда,
намръщи се и използва чиста кърпа, за да избърше
и лицето на Кристиана. Ако Кристиана все още
беше дете, тя щеше да ѝ се скара и да ѝ каже, че
изглежда по-зле от кучето. "Искаш ли да
обядваш?" Кристиана дори не се беше сетила за
това и поклати глава. "Баща ти все още е в
трапезарията. Току-що е довършил супата си. Бих

29. могла да изпратя нещо за теб." Кристиана се
поколеба, а после кимна.
Не го беше виждала цял ден и се радваше на
тихите моменти, които споделяха, когато той не
работеше и имаше няколко минути за себе си, а
това се случваше рядко. Обикновено беше
заобиколен от различни членове на персонала си
и бързаше да стигне до срещите. За него беше
удоволствие да се наслади на хранене насаме,
особено с нея. Тя ценеше времето, което
прекарваха заедно. Единствената причина, поради
която се бе върнала доброволно от Бъркли, беше
той. Нямаше друг избор, макар че с удоволствие би
продължила да учи в аспирантура, само за да може
да остане в Щатите. Не смееше да го попита.

30. Знаеше, че отговорът щеше да е "не". Баща ѝ
искаше да си е у дома. Знаеше, че трябва да бъде
двойно по-отговорна, защото брат ѝ изобщо не
беше такъв. Ако Фридрих беше готов да поеме
своите отговорности, това щеше да облекчи
бремето върху нея. Но нямаше никаква надежда за
това.
Остави шлифера си да виси на закачалката
пред кухнята и събу ботушите си. Бяха забележимо
по-малки от всички останали чифтове там. Имаше
дребни стъпала и беше толкова малка, че почти
приличаше на миниатюра. С равни обувки брат ѝ
често я дразнеше, че прилича на малко
момиченце, особено с дългата си руса коса, която
все още висеше мокра по гърба ѝ. Имаше малки

31. деликатни ръчички, съвършена фигура, която по
нищо не приличаше на детска, макар че беше
много слаба и винаги малко прекалено слаба, и
лице като камея. Хората казваха, че прилича на
майка си и донякъде на баща си, който беше също
толкова светъл като нея, макар че и той, и брат ѝ
бяха много високи, доста над метър и половина.
Майката на Кристиана беше дребна като нея и
беше починала, когато Кристиана беше на пет, а
Фридрих - на петнайсет. Баща им никога не се
беше женил повторно. Кристиана беше
господарката на къщата и сега често беше
домакиня на баща си по време на важни вечери
или събития. Това беше една от отговорностите,
които се очакваха от нея, и макар да не ѝ

32. доставяше удоволствие, беше задължение, което
изпълняваше с любов за него. Тя и баща ѝ винаги
са били изключително близки. Той винаги е бил
чувствителен към факта, че за нея е било трудно
да расте без майка. И въпреки многото си
задължения, той полагаше всички усилия да ѝ
бъде и баща, и майка, което невинаги беше лесна
задача.
Кристиана се качи по задните стълби с дънки,
пуловер и чорапи. Пристигна в килера леко
задъхана, кимна на хората там и се промъкна тихо
в трапезарията. Баща ѝ седеше сам на масата в
трапезарията, преглеждаше купчина документи,
носеше очила и имаше сериозен израз на лицето
си. Той не чу Кристиана да влиза. Погледна нагоре

33. и се усмихна, когато тя се плъзна безшумно на
стола до него. Очевидно се радваше да види
дъщеря си, винаги се радваше.
"Какво правиш, Крики?" Той я наричаше така
още от малка. Нежно я погали по главата, когато
тя се наведе да го целуне, и забеляза мократа ѝ
коса. "Била си навън под дъжда. Карахте ли в това
време?" Той се тревожеше за нея повече,
отколкото за Фреди. Кристиана винаги беше
толкова малка и му се струваше толкова крехка.
Откакто преди осемнайсет години бе загубил
съпругата си от рак, той се бе отнасял към дъщеря
им като към безценен дар, който им бе направила,
когато се бе родила. Толкова много приличаше на
майка си. Покойната му съпруга беше точно на

34. тази възраст, на която беше Кристиана сега,
когато той се ожени за нея. Тя беше французойка,
наполовина Орлеанска и наполовина Бурбонска -
двете кралски фамилии на Франция, които са
управлявали монархията преди Френската
революция. Кристиана произхождаше от кралски
семейства от всички страни. Предците на баща ѝ са
предимно германци, а братовчедите ѝ са в Англия.
Родният език на баща ѝ е немски, въпреки че
двамата с майката на Кристиана винаги са
говорили на френски, както и тя с децата си. След
като тя си беше отишла, по нейна памет бащата на
Кристиана беше продължил да говори с децата си
на френски. Това все още беше езикът, на който
Кристиана се чувстваше най-удобно и който

35. предпочиташе, въпреки че говореше също така
немски, италиански, испански и английски.
Английският ѝ се беше усъвършенствал
неимоверно през годините на обучението ѝ в
колежа в Калифорния и сега тя го владееше
напълно свободно.
"Не бива да излизаш да яздиш в дъжд - смъмри
я нежно той. "Ще се простудиш или нещо по-
лошо." Винаги се страхуваше да не се разболее,
прекомерно, признаваше, след смъртта на
съпругата си.
"Не съм карала", обясни тя. "Просто отидох да
потичам с кучето." Докато го казваше, един лакей
постави пред нея супата ѝ в деликатен лимож с
двестагодишна златна рамка. Комплектът беше на

36. френската ѝ баба и Кристиана знаеше, че има
много също толкова красиви порцеланови сервизи
и от предците на баща ѝ. "Много ли си зает днес,
татко?" Кристиана попита тихо, докато той
кимаше и с въздишка отмествашедокументитеси.
"Не повече от обикновено. Толкова много
проблеми в света, толкова много неща, които не
могат да бъдат решени. Човешките проблеми са
толкова сложни в наши дни. Вече нищо не е
просто." Баща ѝ е бил добре известен с
хуманитарните си грижи. Това беше едно от
многото неща, на които тя се възхищаваше в него.
Беше човек, достоен за уважение, и всички, които
го познаваха, се отнасяха към него с голяма обич.
Беше човек на състраданието, почтеността и

37. смелостта и беше дал силен пример за подражание
на нея и брат ѝ. Кристиана се учеше от примера му
и се вслушваше в думите му. Фреди беше много по-
саможив и не обръщаше внимание на наредбите,
мъдростта или исканията на баща си.
Безразличието на Фреди към това, което се
очакваше от него, я караше да се чувства така,
сякаш трябва да се занимава със задълженията и
да спазва традициите и за двамата. Знаеше колко
разочарован е баща ѝ от сина си и чувстваше, че
трябва да го компенсира по някакъв начин. А
всъщност Кристиана много повече приличаше на
баща си и винаги се интересуваше от проектите
му, особено от тези, свързани с бедните хора в
слаборазвитите страни. Няколко пъти беше

38. работила като доброволец в бедни райони в
Европа и никога не беше била по-щастлива,
отколкотокогато го правеше.
Той й обясни последните си начинания, а тя го
слушаше с интерес и от време на време
коментираше. Идеите ѝ по темата бяха
интелигентни и добре обмислени, той винаги бе
изпитвал дълбоко уважение към ума ѝ. Искаше му
се само синът му да има нейния ум и хъс. И твърде
добре знаеше, че откакто се прибра у дома, тя
смяташе, че си губи времето. Наскоро ѝ беше
предложил да помисли за следване на право или
политически науки в Париж. Това беше начин да я
занимава и да предизвиква ума ѝ, а Париж беше
достатъчно близо до дома. Там имаше много

39. роднини по майчина линия, можеше да остане при
тях и да се прибира често, за да го вижда. Въпреки
че би й харесало, дори на нейната възраст нямаше
и най-малката възможност да остане сама в
апартамент. Тя все още обмисляше плана му, но
беше по-заинтересована да направи нещо полезно,
което да има значение за другите хора, отколкото
да се върне в училище. По настояване на баща си
Фреди беше завършил Оксфорд и имаше
магистърска степен по бизнес от Харвард, която не
му беше от полза, предвид живота, който водеше.
Баща ѝ би позволил на Кристиана да учи нещо по-
езотерично, ако тя пожелае, макар че беше
отлична ученичка и много сериозно момиче,

40. поради което той смяташе, че правото или
политическитенауки ще ѝ подхождат.
Асистентът му влезе в трапезарията с
извинение, когато допиха кафето, и се усмихна на
Кристиана. Той ѝ беше почти като чичо и беше
работил за баща ѝ през целия ѝ живот. Повечето
от хората около тях бяха работили за него от
години.
"Съжалявам, че ви прекъсвам, ваше
височество - предпазливо каза възрастният мъж.
"След двадесет минути имате среща с министъра
на финансите, а ние разполагаме с няколко нови
доклада за швейцарската валута, които смятам, че
бихте искали да прочетете, преди да говорите с
него. А нашият посланик в ООН ще дойде да ви

41. приеме в три и половина." Кристиана знаеше, че
баща ѝ ще бъде зает до вечерята и е повече от
вероятно присъствието му да се наложи или на
държавно, или на официално събитие. Понякога
тя отиваше с него, ако той я помолеше за това. В
противен случай оставаше вкъщи или сама се
появяваше за кратко на подобни събития. Във
Вадуц нямаше случайни вечери с приятели, както
беше в Бъркли. Сега имаше само задължения,
отговорности и работа.
"Благодаря ти, Вилхелм. Ще дойда долу след
няколко минути", каза баща ѝ тихо.
Асистентът му се поклони дискретно и на
двамата и мълчаливо излезе от стаята, а
Кристиана го погледна и въздъхна, подпряла

42. брадичка на ръцете си. Изглеждаше по-млада от
всякога и малко притеснена, докато баща ѝ я
гледаше и се усмихваше. Беше толкова красива и
много добро момиче. Знаеше, че официалните ѝ
задължения ѝ тежат, откакто се е върнала, точно
както се беше опасявал, че ще стане.
Отговорностите и бремето, които носеха, не бяха
лесни за момиче на двадесет и три години.
Неизбежните ограничения, с които трябваше да
живее, със сигурност щяха да я измъчват, както и
него на нейната възраст. Те щяха да натежат и на
Фреди, когато се върнеше през пролетта, макар че
Фреди умееше да избягва отговорноститеси много
по-умело от баща си и сестра си. Забавлението
беше единствената работа на Фреди сега, кариера

43. на пълен работен ден за него. Откакто напусна
Харвард, той непрекъснато се развличаше. Това
беше всичко, което правеше, и нямаше желание да
порасне или да се промени.
"Не се ли уморяваш от това, което правиш,
татко? Изморявам се само като гледам как се
трудиш всеки ден." Часовете му бяха сякаш
безкрайни, но той никога не се оплакваше.
Чувството му за дълг беше част от неговата
същност.
"Харесва ми - каза той честно, - но на твоята
възраст не ми харесваше." Той винаги беше честен
с нея. "В началото го мразех. Мисля, че казах на
баща ми, че се чувствам като в затвор, и той беше
ужасен. С времето човек израства в него. И ти ще

44. го направиш, скъпа моя." И за двамата нямаше
друг път, освен този, който им беше определен при
раждането им и векове преди това. Подобно на
баща си, Кристиана прие това като своя житейска
участ.
Бащата на Кристиана, принц Ханс Йозеф, е
управляващ принц на Лихтенщайн - княжество с
площ 160 квадратни километра и тридесет и три
хиляди жители, граничещо с Австрия от едната
страна и с Швейцария от другата. Княжеството е
напълно независимо и е неутрално от Втората
световна война насам. Неутралитетът на
Лихтенщайн създава предпоставки за
хуманитарния интерес на принца към потиснатите
и страдащи хора по света. От всички неща, с които

45. се занимаваше баща ѝ, хуманитарните му
занимания бяха това, което интересуваше
Кристиана най-много. Световната политика не я
интересуваше толкова, колкото страстта на баща
ѝ, по необходимост. Фреди не се интересуваше от
нито едно от двете, въпреки че беше
престолонаследник на княжеството и един ден
щеше да влезе в обувките на баща си като
владетел. Макар че в други европейски държави
Кристиана би била трета по ред на трона, в
Лихтенщайн на жените не беше позволено да
управляват, така че дори брат ѝ да не заемеше
мястото на принц, Кристиана никога нямаше да
управлява страната си, а и нямаше желание да го
прави, макар че баща ѝ обичаше да казва с

46. гордост, че тя би била способна на това, повече от
брат си. Кристиана не завиждаше на брат си за
ролята, която той щеше да наследи от баща им
един ден. Имаше достатъчно проблеми с
приемането на своята собствена. Знаеше, че от
деня, в който се върна от колежа в Калифорния,
животът ѝ завинаги щеше да бъде тук, сега, да
изпълнява задълженията си и да прави това, което
се очакваше от нея. Нямаше въпроси и избор. Беше
като прекрасен чистокръвен състезателен кон,
който има само една единствена цел - да подкрепя
баща си по малките и незначителни начини, по
които може. Най-често работата, която вършеше, й
се струваше напълно безсмислена. Чувстваше се
така, сякаш пропилява живота си във Вадуц.

47. "Понякога мразя това, което правя" - каза тя
честно, но не казваше на баща си нищо, което той
вече не знаеше. Той нямаше много време да я
успокоява, тъй като след няколко минути имаше
среща с финансовия министър, но мъчителният
поглед в очите на дъщеря му го трогна до дъното
на душата. "Чувствам се толкова безполезна тук,
татко. Както ти каза, при всички проблеми по
света, защо съм тук, да посещавам сиропиталища и
да откривам болници, когато мога да бъда някъде
другаде и да правя нещо важно?" Звучеше
простодушно и тъжно, докато той нежно
докосваше ръката ѝ.
"Това, което правите, е важно. Помагаш ми. Аз
нямам време да правя това, което ти правиш за

48. мен. За нашите хора означава много да ви видят
сред тях. Това е точно това, което майка ти би
направила, ако беше още жива".
"Тя го направи по свой избор" - възрази му
Кристиана. "Когато се омъжи за теб, тя знаеше, че
това ще бъде нейният живот. Тя искаше да го
прави. Винаги се чувствам така, сякаш просто
прекарвам времето си." И двамата знаеха, че ако
следваше желанията на баща си, в крайна сметка
щеше да се омъжи за някой от подобно
високопоставено семейство и ако той беше
управляващ принц като баща ѝ или
престолонаследник като брат ѝ, това я подготвяше
за този живот. Винаги съществуваше малката
вероятност да се омъжи за някой от по-нисък ранг,

49. но като Кралско височество, от една страна, и
Серен, от друга, беше по-малко от вероятно да се
омъжи за някой, който не е от кралско потекло.
Баща ѝ никога не би го позволил. Всички Бурбони
и Орлеани бяха кралски височества от страна на
майка ѝ. Майката на баща ѝ също е била кралско
височество. Управляващият принц на Лихтенщайн
беше светско височество. По рождение Кристиана
беше и двете, но официалната ѝ титла беше
"Серен". Те бяха роднини на Уиндзорите в Англия,
кралицата на Англия беше тяхна втора
братовчедка, а семейството на принц Ханс Йозеф
беше Хабсбурги, Хоенлое и Турн унд Таксис.
Самото княжество било тясно свързано с Австрия и
Швейцария, въпреки че там нямало управляващи

50. фамилии. Но всички до един от роднините на
принц Ханс Йозеф, Кристиана и Фреди, както и
техните предци преди тях, били от кралски
произход. Баща ѝ още от малка ѝ беше казал, че
когато се омъжи, трябва да остане в границите на
своя свят. И през ум не ѝ минаваше да постъпва по
друг начин.
Единственият момент в живота на Кристиана,
в който тя не се влияеше ежедневно от кралския
им статут, беше, когато беше в колеж в
Калифорния и живееше в апартамент в Бъркли с
мъж и жена бодигардове. Тя призна истината само
на двамата си най-близки приятели, които пазеха
религиозно тайната ѝ, както и администрацията
на университета, която също беше наясно с нея.

51. Повечето от хората, които познаваше там, нямаха
никаква представа коя е тя, и това ѝ харесваше.
Беше разцъфтяла в рядката анонимност,
освободена от ограниченията и задълженията,
които й се бяха сторили толкова потискащи още
от младостта й. В Калифорния тя беше "почти"
поредното момиче от колежа. Почти. С двама
телохранители и баща, който беше царстващ
принц. Винаги беше неясна, когато хората я питаха
каква работа върши баща ѝ. В крайна сметка се
научи да казва, че се занимава с човешки права
или с връзки с обществеността, понякога с
политика, което по същество беше правилно.
Докато беше там, никога не използваше
собствената си титла. Малко хора, с които се

52. срещаше, изглежда знаеха къде се намира
Лихтенщайн или че има собствен език. Никога не
казваше на хората, че семейният ѝ дом е
кралският дворец във Вадуц, построен през XIV
век и преустроен през XVI век. Кристиана обичаше
независимостта и анонимността на студентските
си години. Сега всичко се беше променило. Във
Вадуц тя отново беше Светло Височество и
трябваше да понася всичко, което вървеше с това.
За нея да бъде принцеса беше като проклятие.
"Искаш ли да се присъединиш към мен на
срещата с нашия посланик в ООН днес?" -
предложи баща ѝ, за да се опита да я развесели. Тя
въздъхна и поклати глава, докато той стана от
масата за хранене, а тя го последва.

53. "Не мога. Трябва да прережа лентата на една
болница. Нямам представа защо имаме толкова
много болници." Тя се усмихна гузно. "Чувствам се
така, сякаш всеки ден прерязвам по една от тези
лентички." Това, разбира се, беше преувеличение,
но понякога се чувстваше така.
"Сигурен съм, че за тях е много важно да сте
там", каза той и тя знаеше, че е така. Искаше й се
само да има нещо по-полезно, което да прави, да
работи с хората, да им помага, да подобрява
живота им по конкретен начин, вместо да носи
красива шапка, костюм на Шанел и бижута на
покойната си майка или други от официалните
държавни хранилища. Короната на майка ѝ от
коронацията на баща ѝ все още беше там. Баща ѝ

54. винаги казваше, че Кристиана ще я носи в деня на
сватбата си. И самата тя с изненада откри колко
мъчително тежка е тя, когато я пробва, също като
отговорностите, които вървяха с нея. "Искаш ли да
се присъединиш към мен на вечерята за посланика
тази вечер?" Принц Ханс Йозеф предложи, докато
събираше документите си. Не искаше да я
прибързва, в очевидното ѝ страдание, но вече
беше закъснял.
"Имате ли нужда от мен там?" Кристиана
попита учтиво, винаги с уважение към него. Щеше
да си тръгне, без да се оплаква, ако той кажеше
"да".
"Не съвсем. Само ако ти е приятно. Той е
интересен човек."

55. "Сигурна съм, че е така, татко, но ако нямаш
нужда от мен, предпочитам да остана в дънките и
да отида горе да чета."
"Или да играеш на компютъра си", подиграва
се той. Обичаше да си пише с приятелите си в
Щатите и все още често общуваше с тях, макар да
знаеше, че неизбежно накрая приятелството ще
избледнее. Животът ѝ беше твърде различен от
техния. Беше напълно модерна принцеса и
темпераментна млада жена и понякога усещаше
тежестта на това, което беше, и на това, което се
очакваше от нея, като топка на верига. Знаеше, че
и Фреди го прави. През последните петнайсет
години той беше нещо като плейбой, често се
появяваше в таблоидите, съюзяваше се с актриси

56. и модели от цяла Европа, а от време на време и с
млади кралски особи. Именно затова в момента
беше в Азия, за да се отърве от постоянното
присъствие в публичното пространство и пресата.
Баща му го беше насърчил да си вземе почивка за
известно време. Наближаваше времето да се
установи. Принцът очакваше по-малко от дъщеря
си, тъй като тя нямаше да наследи трона. Но също
така знаеше колко е отегчена, поради което
искаше тя да отиде в Сорбоната в Париж. Дори той
знаеше, че тя има нужда от повече занимания,
отколкото да реже лентички за откриване на
болници. Лихтенщайн беше малка държава, а
столицата ѝ Вадуц - малък град. Наскоро той ѝ
беше предложил да отиде в Лондон, за да посети

57. братовчедите и приятелите си. Сега, когато беше
завършила училище и все още не беше омъжена,
имаше твърде малко неща, които да заемат
времето ѝ.
"Ще се видим преди вечеря - каза баща ѝ, като
целуна върха на главата ѝ. Косата ѝ беше все още
влажна и тя го погледна с огромните си сини очи.
Тъгата в тях разкъса сърцето му.
"Татко, искам да правя нещо друго. Защо не
мога да си тръгна като Фреди?" Звучеше
простодушно, като всяко момиче на нейната
възраст, което иска голяма отстъпка от баща си
или разрешение да направи нещо, което той едва
ли ще одобри.

58. "Защото искам да си тук с мен. Ще ми липсваш
твърде много, ако заминеш за шест месеца." В
очите на баща ѝ изведнъж се появи искра на
злонамереност. Той беше в най-добрата си форма,
когато майка ѝ беше жива, и оттогава водеше
отговорен и семеен живот. В живота му нямаше
жена и не беше имало, откакто майката на
Кристиана почина, макар че мнозина се бяха
опитвали. Беше се посветил изцяло на
семейството си и на работата си. Неговият живот
наистина беше жертвоготовен, безкрайно повече
от нейния. Но тя също така знаеше, че той очаква
от нея също толкова. "В случая с брат ти - усмихна
се той на дъщеря си - понякога е голямо
облекчение да го няма. Знаеш колко скандален е

59. той." Кристиана се засмя на глас. Фреди умееше да
се забърква в пакости, а после да бъде хванат от
пресата. Още от времето на Фреди в Оксфорд
пресаташето им имаше работа на пълен работен
ден да го прикрива. На трийсет и три години той
беше гореща тема в пресата през последните
петнайсет години. Кристиана се появяваше в
пресата само по държавни поводи с баща си или
при откриването на болници или библиотеки.
През цялото време, докато учеше в колежа,
имаше само една нейна снимка в списание People,
направена по време на футболен мач с един от
британските ѝ братовчеди, няколко снимки в
Harper's Bazaar и Vogue и една прекрасна снимка в
Town and Country, в бална рокля, в статия за

60. младите кралски особи. Кристиана не се
изтъкваше, което радваше баща ѝ. Фреди беше
съвсем друга история, но той беше момче, както
винаги отбелязваше принц Ханс Йозеф. Но го беше
предупредил, че когато се върне от Азия, няма да
има повече капризи на супермодели или скандали
със старлетки и ако продължи да привлича
вниманието към себе си, баща му ще му намали
издръжката. Фреди беше разбрал и обеща да се
държи прилично, когато се върне у дома. Той не
бързаше да се върне.
"Ще се видим довечера, скъпа моя - каза принц
Ханс Йозеф, прегърна я топло и излезе от
трапезарията, а лакеите, покрай които мина, се
поклониха ниско.

61. Кристиана се върна в собствения си
апартамент на третия етаж на кралския дворец. Тя
разполагаше с голяма красива спалня, гардеробна,
красив хол и кабинет. Секретарката ѝ я чакаше, а
Чарлз лежеше на пода. Беше обгрижен, нагласен и
изкъпан и по нищо не приличаше на кучето, с
което бе тичала в гората тази сутрин. Изглеждаше
сериозно потиснат и донякъде потиснат от всичко,
което бяха направили, за да го почистят. Той
мразеше да се къпе. Кристиана се усмихна, като го
погледна, чувствайки се по-обща с кучето,
отколкото с когото и да било в двореца, а може би
и в цялата страна. Тя не обичаше да я
коафьоризират, да я обгрижват и да се грижат за
нея толкова, колкото и за кучето. Беше много по-

62. щастлива да тича с него тази сутрин, да се мокри и
да се покрива с кал. Тя го погали и седна от
другата страна на бюрото, докато секретарката ѝ я
погледна, усмихна се и подаде на Кристиана
ужасния график. Силви дьо Марешал беше
швейцарка от Женева, в края на четиридесетте,
чиито деца бяха пораснали и си бяха отишли. Две
от тях живееха в Щатите, едно в Лондон, едно в
Париж и през последните шест години тя се
занимаваше с всичко за Кристиана. Сега, когато
принцесата си беше вкъщи, тя се наслаждаваше
много повече на работата си. Имаше топъл,
майчински стил и беше човек, с когото Кристиана
можеше поне да поговори, а ако се налагаше, и да
се оплаче от скуката на живота си.

63. "Днес в три часа ще откриете детска болница,
Ваше Височество, а в четири часа ще спрете в дом
за възрастни хора. Това би трябвало да е съвсем
кратка спирка и не е необходимо да произнасяте
реч на нито едно от двете места. Само няколко
думи на възхищение и благодарност. Децата в
болницата ще ви подарят букет". Имаше списък с
имената на хората, които щяха да я придружат, и
имената на трите деца, които бяха избрани да
поднесат букета. Тя беше безупречно
организирана и винаги даваше на Кристиана
всички съществени подробности. Когато се
налагаше, тя пътуваше с нея. Вкъщи ѝ помагаше
да организира малки вечери на важни хора, които
баща ѝ искаше да забавлява, или по-големи за

64. държавни глави. Години наред беше управлявала
безупречен дом и учеше Кристиана да управлява
своя, с всички подробности и внимание към
дреболиите, които правеха всяко събитие
успешно. Напътствията ѝ бяха безпроблемни,
вкусът ѝ - изискан, а добротата ѝ към младата ѝ
работодателка - безгранична. Беше идеалната
помощничка на млада принцеса и имаше приятно
чувство за хумор, което разведряваше
настроението на Кристиана, когато задълженията
ѝ тежаха. "Утре ще откриваш библиотека - каза тя
нежно, като знаеше колко уморена е Кристиана от
подобни неща, след като е у дома само от три
месеца. Завръщането на Кристиана във Вадуц все
още ѝ се струваше като присъда в затвора. "Утре

65. ще трябва да произнесеш реч", предупреди я тя,
"но днес си освободена от отговорност".
Кристиана изглеждаше замислена, мислейки за
разговора с баща си. Още не знаеше къде, но
знаеше, че иска
да замине. Може би след като Фреди се върне, за да
не се чувства баща ѝ толкова сам. Знаеше, че той
мразеше, когато тя си беше тръгнала. Обичаше и
се радваше на децата си, а кралски или не, той се
радваше на семейството си повече от всичко
останало, точно както обичаше брака си и все още
му липсваше жена му. "Искаш ли да напиша речта
ти за утре?" Силви предложи. Беше го правила и
преди и беше добра в това. Но Кристиана поклати
глава.

66. "Ще го направя сам. Мога да го напиша тази
вечер." Това ѝ напомни за домашните ѝ в колежа.
Откри, че сега дори това ѝ липсва, а и беше нещо,
което можеше да направи.
"Ще оставя подробностите за новата
библиотека на един лист на бюрото ти - каза
Силви, после погледна часовника си и се стресна
от часа. "По-добре се облечи. Трябва да тръгнеш
след половин час. Има ли нещо, което бихте
искали да направя за вас? Или да си тръгна?"
Кристиана поклати глава. Знаеше, че Силви ѝ
предлага да извади бижута от трезора, но
единственото, което Кристиана носеше, бяха
перлите на майка ѝ и обеците към тях, които бяха
подарък за майка ѝ от принц Ханс Йозеф. Носенето

67. им означаваше много за нея. А баща ѝ винаги се
радваше, когато виждаше Кристиана с бижутата
на майка ѝ. С кимване към Силви тя отиде да се
преоблече, а Чарлз стана и я последва от стаята.
Половин час по-късно Кристиана се върна в
офиса и изглеждаше като принцеса в бледосин
костюм на Шанел с бяло цвете и черна панделка на
врата. Носеше малка черна чанта от алигатор,
която баща ѝ беше купил за нея в Париж, с
подходящи черни обувки от алигатор, перлите и
обеците на майка ѝ и чифт бели детски ръкавици,
прибрани в джоба на костюма.
Изглеждаше елегантна и млада, с дълга руса
коса, прибрана грижливо назад в дълга гладка
конска опашка. Беше безупречна, докато слизаше

68. от седана "Мерцедес" пред болницата, и беше
топла и любезна, докато поздравяваше
ръководителя на болницата и нейните
администратори. Тя изрече няколко думи на
благодарност, признавайки работата, която те ще
свършат там. Спря се да разговаря и да се ръкува с
всички хора, които се стичаха по стълбите пред
болницата, за да я видят. Те възкликнаха колко е
красива, колко млада и свежа изглежда, колко
елегантен е костюмът ѝ, колко непринудено е
държанието ѝ и колко непретенциозна е във всяко
отношение. Както правеше винаги, когато се
появяваше на публични места, представлявайки
баща си и двореца, Кристиана положи доста
усилия да направи добро впечатление на всички,

69. които я срещнаха, и докато си тръгваше, всички,
които стояха отвън, махаха, както и тя, облечена в
безупречните бели детски ръкавици. Посещението
ѝ в болницата беше напълно успешно за всички
тях.
Докато пътуваха към дома за възрастни хора,
тя отпусна глава на седалката за минута, мислейки
за лицата на децата, които току-що беше
целунала. Беше целунала стотици други като тях,
откакто бе поела задълженията си през юни.
Трудно беше да повярва, а още по-трудно да
приеме, че до края на живота си ще прави само
това - ще реже ленти, ще открива болници,
библиотеки и центрове за възрастни хора, ще
целува деца и възрастни дами, ще се ръкува с

70. десетки хора, после ще си тръгва и ще маха с ръка.
Не искаше да бъде неблагодарна за благословиите
си или неуважителна към баща си, но мразеше
всеки миг от това.
Знаеше много добре какъв късмет има в много
отношения. Но мисълта за това и за това колко
безсмислен ставаше и щеше да става животът ѝ
през годините, я потискаше дълбоко. Очите ѝ все
още бяха затворени, когато спряха пред центъра
за възрастни хора, и когато бодигардът, който
ходеше навсякъде с нея, ѝ отвори вратата, видя
как две сълзи се търкулнаха бавно по бузите ѝ. С
усмивка към него и хората, които я чакаха с
погледи, изпълнени с вълнение и очакване, с ръка
в бяла ръкавица тя отми сълзите.

71. Глава 2
Принц Ханс Йозеф се отби в апартамента на
Кристиана същата вечер, след вечерята за
посланика в ООН. Беше елегантно парти за
четиридесет души в трапезарията на двореца и
въпреки че би искал тя да присъства, Кристиана
не

72. беше пропусната. Беше поканил един стар
приятел да му помогне да организира събитието.
Бяха ходили заедно на училище преди години, тя
беше вдовица и той я смяташе за сестра. Тя беше
кръстница на Фреди и от години беше семейна
приятелка. Тя беше австрийска баронеса и му
беше помогнала да поддържа разговора жив,
което невинаги е лесна задача на официални
събития.
След като излезе пред апартамента на
Кристиана, баща ѝ намери вратата отворена. Видя
я на пода във всекидневната, прегърнала кучето
си, а музиката, която беше донесла от Америка,
звучеше на пълни обороти. Въпреки шума кучето
беше заспало здраво. Принцът се усмихна, когато

73. ги видя, и влезе тихо в стаята. Кристиана вдигна
очи и се усмихна, когато го забеляза да я
наблюдава.
"Как мина вечерята?" Кристиана попита. Той
изглеждаше достолепен и висок в сакото си.
Винаги се беше гордяла с факта, че той е толкова
добре изглеждащ мъж. Той наистина беше
олицетворение на красивия принц, а освен това и
дълбоко мъдър и мил човек, който я обичаше
повече от самия живот.
"Не е толкова интересно, колкото щеше да
бъде, ако ти беше там, скъпа моя. Страхувам се, че
щеше да ти се стори много скучно." Двамата бяха
напълно съгласни по този въпрос. Тя беше
щастлива, че не е отишла. Двете й официални

74. функции този следобед - в болницата и в центъра
за възрастни хора - бяха достатъчни. "Какво ще
правиш утре?"
"Откривам библиотека, а след това чета книги
на слепи деца в сиропиталище."
"Много мило от ваша страна." Тя се вгледа в
него за дълъг момент и не коментира нищо. И
двамата знаеха, че тя е мъчително отегчена и
жадува за нещо по-важно за правене. Сега
виждаше как животът ѝ се простира пред нея като
безкраен, мрачен и почти непоносим път. Никой от
тях не предполагаше колко трудна ще бъде
адаптацията ѝ, след като се прибере у дома. Сега го
накара да съжалява, че ѝ бе позволил да замине за
Калифорния в колеж. Може би Фреди е бил прав.

75. Винаги беше казвал, че смята това за лоша идея.
Колкото и да беше скандален в собствения си
живот, Фреди винаги беше бил много по-защитен
към нея. И добре знаеше какво може да й причини
вкусът на по-свободния живот. В крайна сметка
така и стана. Тя вече не се чувстваше подходяща
за живота, който беше родена да води. Беше като
красив състезателен кон, хванат в капан, който е
твърде малък за него. Гледайки я отвисоко, баща ѝ
ясно осъзнаваше, че тя прилича на всяко друго
младо момиче, което пуска музиката си твърде
силно на стереоуредбата. Но и двамата знаеха
твърде добре, че тя не е обикновено младо
момиче. Единственото, на което Ханс Йозеф
можеше да се надява за нея, беше, че скоро ще

76. забрави опияняващия вкус на свободата, към
който се беше пристрастила в Щатите. Това беше
единствената му надежда. В противен случай тя
щеше да бъде нещастна дълго време. Или дори до
края на живота си, което щеше да е ужасна съдба
за нея.
"Искаш ли да отидеш с мен на балет във Виена
в петък вечер?" - попита баща ѝ тържествено, като
отчаяно се опитваше да измисли неща, които тя би
могла да прави с удоволствие, за да оживи
самотния си живот. Лихтенщайн имаше силни
връзки както с Швейцария, така и с Австрия, а
принцът често ходеше до Виена на опера или
балет. Допреди Втората световна война
управляващите принцове на Лихтенщайн са

77. живели във Виена. Когато нацистите анексират
Австрия през 1938 г., бащата на Ханс Йозеф
премества семейството си и двора обратно в
столицата на Лихтенщайн, за да следи за "честта,
храбростта и благоденствието" на страната,
съгласно княжеските "домашни закони". Оттогава
те са там. Бащата на Кристиана беше въплъщение
на семейния етичен кодекс и на свещената клетва,
която беше положил, когато стана управляващ
принц.
"Това може да е забавно - каза Кристиана и му
се усмихна. Знаеше колко много се опитва да я
накара да се почувства отново комфортно.
Колкото и да я обичаше, ръцете му бяха вързани.
Можеше да направи само толкова много, за да

78. облекчи болката ѝ. За другите животът им
можеше да изглежда като приказка, но всъщност
Кристиана беше пословичната птица в позлатена
клетка. А баща ѝ бе започнал да се чувства като
неин надзирател. Той нямаше лесно решение. За
нея щеше да е по-забавно, когато брат ѝ се
върнеше от продължителния си престой в Япония,
но завръщането на Фреди винаги носеше
проблеми от друг вид. Животът в двореца беше
много по-спокоен, когато младият принц
отсъстваше. Не бяха имали скандал, който да се
разчуе, откакто той замина, за голямо облекчение
на баща му.
Тогава Ханс Йозеф стига до друга идея. "Защо
не отидеш на гости на братовчедка си Виктория в

79. Лондон следващата седмица?" Може би ще й се
отрази добре да се откъсне. Младата маркиза от
Амбестър беше първа братовчедка на кралицата и
точно на възрастта на Кристиана. Тя беше пълна с
пакости и забавления и току-що се беше сгодила
за датски принц. Лицето на Кристиана се озари
веднага щом той предложи идеята.
"Това би било много забавно, татко. Нямаш
нищо против?"
"Съвсем не." Той я погледна с лъчи. Беше му
приятно да мисли, че тя може да се забавлява. В
Лихтенщайн нямаше нищо много вълнуващо за
нея. "Ще помоля секретарката ми да уреди това
сутринта." Кристиана бързо се изправи и обгърна
врата му с ръце, докато Чарлз изстена, претърколи

80. се и размаха опашка. "Остани с нея, колкото време
искаш." Той не се притесняваше, че тя ще излезе
извън контрол в Лондон, както се притесняваше за
сина си. Кристиана беше много добре възпитана
млада жена, която винаги осъзнаваше
отговорностите си към длъжността си и към него.
В продължение на четири години тя се
забавляваше в Бъркли, но никога не бе излизала
дори от контрол, поне доколкото баща ѝ знаеше.
Двамата предани бодигардове, които бяха отишли
с нея в Бъркли, бяха успели да я озаптят веднъж
или два пъти. Нищо сериозно, но като всяко
момиче на нейната възраст, дори и кралско,
имаше няколко кратки романса и една-две твърде
весели нощи с повече от малко вино, но не беше

81. стигала до нищо лошо и никога до вниманието на
пресата.
Баща ѝ я целуна за лека нощ и тя остана да
лежи на пода още известно време, слушайки
музиката, а после стана и провери електронната си
поща, преди да си легне. Имаше имейли от две
нейни приятелки от колежа, които я проверяваха
и я питаха как върви "животът на принцесата". Те
обичаха да я дразнят за това. Бяха разгледали
Лихтенщайн в интернет и бяха зашеметени,
когато видяха двореца, в който живееше. Не
можеха да си го представят. Беше обещала някога
да ги посети и двамата, но засега нямаше планове
да го прави. Освен това знаеше, че сега ще е
различно. Дните им на невинност и лесна забава

82. бяха свършили. Или поне нейните бяха. Едната ѝ
приятелка вече работеше в Лос Анджелис, а
другата пътуваше с приятели за лятото. Не ѝ
оставаше нищо друго, освен да се примири със
собствения си живот и да извлече най-доброто от
него. Хареса й предложението на баща й да отиде
да види братовчедка си в Лондон.
В петък сутринта тя заминава за Виена с баща
си. Трябваше да прекосят Алпите, а до предишното
седалище на семейството, двореца Лихтенщайн
във Виена, се пътуваше шест часа. Той беше
впечатляващо красив и за разлика от двореца във
Вадуц, който беше основната им резиденция,
части от двореца във Виена бяха отворени за
обществеността. Частта, която тя и баща ѝ

83. обитаваха, беше строго охранявана и донякъде
уединена. Апартаментът ѝ там беше много по-
богато украсен от стаите ѝ във Вадуц, които бяха
красиви, но с малко по-човешки мащаб. В двореца
Лихтенщайн тя имаше огромна спалня с огромно
легло с балдахин, огледала и позлата навсякъде, а
на пода - безценен килим от Обюсон. Приличаше
на музей, а над главата ѝ висеше огромен полилей,
все още осветен от свещи.
Там я чакаха познатите й слуги, които бе
познавала през целия си живот. Старинна
прислужница, която преди двайсет години беше
служила на майка ѝ, ѝ помогна да се облече, а по-
млада жена ѝ приготви банята и ѝ донесе нещо за
ядене. Точно в осем часа тя отиде да посрещне

84. баща си в стаите му, облечена в черна коктейлна
рокля "Шанел", която беше купила в Париж преди
година. Носеше малки диамантени обеци, перлите
на майка си и пръстена, който винаги носеше -
шевица със семейния герб - на малкия пръст на
дясната си ръка. Това беше единственият символ,
който носеше в знак на кралското си потекло, и
ако човек не познаваше герба, той не беше по-
впечатляващ от всеки друг пръстен. Гербът беше
издълбан в обикновен овал от жълто злато. Тя
нямаше нужда от символи, които да показват коя
е, всички в Лихтенщайн и Австрия знаеха и я
разпознаваха, когато я видеха, както правеха в
цяла Европа. Беше забележително красиво момиче
и се появяваше с баща си достатъчно често, за да

85. привлече вниманието на пресата през последните
няколко години. Краткото ѝ изчезване в Щатите,
за да учи, се възприемаше само като прекъсване.
Всеки път, когато се връщаше в Европа, я снимаха,
независимо колко старателно избягваше това. И
откакто се върна за постоянно, пресата я следеше.
Беше много по-красива от повечето други
принцеси в Европа и по-привлекателна, защото
беше толкова срамежлива, сдържана и скромна.
Това само вълнуваше още повече журналистите,
защото случаят беше такъв.
"Изглеждаш прекрасно тази вечер, Крики -
каза баща ѝ нежно, когато влезе в стаята му и му
помогна да си сложи копчетата за ръкавели.
Камериерът му беше готов да помогне, но

86. Кристиана обичаше да се грижи за него, а и той я
предпочиташе. Това му напомняше за дните,
когато съпругата му беше жива, и той се усмихна,
докато гледаше дъщеря си. Той и брат ѝ и
братовчедите ѝ бяха единствените хора в Европа,
които я наричаха Крики, макар че тя използваше
това име в Бъркли, когато ходеше на училище.
"Изглеждаш много пораснала - каза той, като ѝ се
усмихна гордо, а тя се засмя.
"Аз съм пораснал, татко." Тъй като беше
толкова дребна и крехка, тя винаги изглеждаше
по-млада от възрастта си. В сини джинси и
пуловери или тениски изглеждаше като
тийнейджърка, а не като двадесет и три годишна,
каквато беше. Но в елегантната черна коктейлна

87. рокля, с малка бяла обвивка от норка на ръката си,
тя приличаше по-скоро на миниатюра на модел в
Париж. Беше грациозна и стройна, фигурата ѝ
беше идеално съразмерна за размерите ѝ и тя се
движеше с грация из стаята, докато баща ѝ
продължаваше да се усмихва.
"Предполагам, че си, скъпа, макар че не ми се
иска да мисля за теб така. Независимо на колко
години си, в моето съзнание ти винаги ще бъдеш
дете."
"Мисля, че и Фреди мисли за мен така. Винаги
се отнася с мен, сякаш съм на пет години."
"За нас сте" - каза благосклонно принц Ханс
Йозеф. Той беше като всеки друг баща, особено
такъв, който е бил принуден да отглежда децата

88. си без съпруга. За тях той беше и баща, и майка. И
двамата се съгласиха, че е свършил
забележителна работа и не ги е подвел нито
веднъж. Успяваше да съчетава задълженията си
към държавата и тези като баща с обич, търпение,
мъдрост и изобилие от любов. В резултат на това и
тримата членове на най-близкото им семейство
бяха изключително близки. И въпреки че през
повечето време Фреди се държеше лошо, той
изпитваше дълбока любов към баща си и сестра
си.
През седмицата Кристиана беше говорила с
брат си в Япония. Той все още беше в Токио и си
прекарваше чудесно. Посещаваше храмове, музеи,
светилища и невероятно добри, макар и много

89. скъпи нощни клубове и ресторанти. През първите
няколко седмици Фреди беше гост на
престолонаследника, което беше твърде
ограничаващо за него, и сега пътуваше сам,
разбира се, с асистенти, секретарка, камериерка и
бодигардове. Нужни бяха поне още толкова хора,
за да може Фреди да има дори умерен контрол.
Кристиана знаеше какъв е той. Той ѝ каза, че
японските момичета са много красиви и че
следващият път ще отиде в Китай. Все още
нямаше намерение да се прибере у дома, дори и на
гости, до следващата пролет. Това ѝ се струваше
цяла вечност. Докато той отсъстваше, тя нямаше
никого дори на нейната възраст, с когото да
разговаря вкъщи. Споделяше най-съкровените си

90. тайни с кучето си. Разбира се, можеше да говори с
баща си за важни неща, но за ежедневните шеги,
които се случваха между младите, нямаше никого.
Като дете нямаше приятели на своята възраст,
което правеше Бъркли още по-прекрасенза нея.
Кристиана и баща ѝ пристигнаха на балета с
лимузината Bentley с шофьор и бодигард отпред, с
която пътуваха по-рано същия ден от Вадуц. Отвън
чакаха двама фотографи, които бяха дискретно
информирани, че принц Ханс Йозеф и принцесата
ще присъстват на представлението тази вечер.
Кристиана и баща ѝ не спряха да ги заговорят, но
се усмихнаха приятно, когато влязоха, и бяха
посрещнати във фоайето от самия директор на

91. балета, който ги поведе към местата им в
кралската ложа.
Това беше красиво представление на "Жизел",
което и двамата харесаха. Баща ѝ заспа за няколко
минути по време на второто действие и Кристиана
нежно постави ръката си в ръката му. Знаеше
колко тежко му тежат задълженията понякога.
Той и баща му преди него бяха превърнали
страната от земеделски център в голяма
индустриална сила с мощна икономика и важни
международни връзки, като тази с Швейцария,
които бяха от полза за всички. Той приемаше
отговорностите си много сериозно и по време на
неговото управление страната процъфтяваше
икономически. Освен това той отделял

92. значително време за хуманитарните си интереси.
По време на смъртта си той е създал фондация в
памет на покойната си съпруга, а фондацията
"Принцеса Агата" е извършила огромна по обем
добра работа в слаборазвитите страни. Кристиана
планираше да говори с него за това. Тя все повече
се интересуваше от работата във фондацията,
въпреки че в началото той я разубеждаваше да го
прави. Нямаше желание да ѝ позволи да се
присъедини към работниците им на място в
опасни места. Тя искаше поне да ги посети и може
би да работи в административния офис, ако той й
разреши, ако не отиде в Сорбоната. Беше дал ясно
да се разбере, че предпочита тя да продължи
обучението си. Надяваше се, че ако започне да

93. работи за фондацията на административно ниво,
може би ще успее да убеди баща си да ѝ позволи от
време на време да пътува с директорите. Това
беше просто нейната чаша чай. Тяхната фондация
беше една от най-проспериращите и щедри
фондации в Европа, до голяма степен
финансирана от баща ѝ от личното му състояние в
памет на покойната му съпруга.
Те се върнаха в двореца Лихтенщайн малко
преди полунощ. Икономката ги чакаше с чай и
малки сандвичи и Кристиана и баща ѝ
разговаряха, докато ги ядяха, говорейки за
представлението. Те често идваха да гледат
операта във Виена, както и симфонии. Беше
достатъчно близо и даваше възможност да се

94. откъснат от иначе сериозното си ежедневие, а
принц Ханс Йозеф обичаше малките си пътувания
с дъщеря си.
Той я насърчи да пазарува на следващата
сутрин. Тя си купи два чифта обувки и една чанта,
но пестеше силите си за Лондон. Вещите, които си
купи във Виена, бяха тези, които носеше на
държавни изяви и официални церемонии като
прерязването на лентата. Дрехите, които си
купуваше в Лондон, носеше у дома във Вадуц или в
личния си живот, когато имаше такъв, какъвто в
момента нямаше. Последните четири години беше
прекарала в дънки и сега, когато си беше у дома, те
ѝ липсваха. Знаеше, че баща ѝ не иска да напуска
двореца с тях, освен ако не пътуваше из страната.

95. Кристиана трябваше да обмисли всичко десет
пъти, преди да го направи - какво ще каже, какво
ще облече, къде ще отиде, с кого, дори случайните
коментари, които можеше да направи на публично
място и които можеха да бъдат подслушани и
цитирани погрешно по-късно. Още като много
младо момиче беше разбрала, че за дъщерята на
владетел не съществува такова нещо като личен
живот или свобода. Щеше да е твърде лесно да го
злепостави или да предизвика трудна
дипломатическа ситуация, ако обиди някого. Това
беше нещо, което Кристиана осъзнаваше много
добре и от любов към баща си полагаше всички
усилия да го спазва. Фреди се държеше далеч по-
свободно, за огромно съжаление на всички, когато

96. се окажеше в средата на някоя унизителна
ситуация, което досега се случваше често. Фреди
просто не се замисляше. За разлика от него
Кристиана винаги го правеше.
Интересуваше се много и от правата на
жените, които бяха болезнена тема в нейната
страна. Жените имаха право на глас едва от малко
повече от двадесет години, от 1984 г., което беше
немислимо. Обичаше да казва, че нейното
пристигане им е донесло свобода, тъй като
годината на тяхната еманципация беше тази, в
която тя се беше родила. В много отношения това
все още беше изключително консервативна
страна, въпреки много модерните идеи на баща ѝ
за икономиката и политически отворените му

97. възгледи. Но все пак беше малка страна,
обвързана с традиции, съществуващи от девет
века, и Кристиана усещаше тежестта и бремето на
всички тях. Харесваше й идеята да донесе със себе
си свежи идеи от Щатите и да развие повече
възможности за работа за жените, но при
наличието на само тридесет и три хиляди
поданици, а от тях по-малко от половината жени,
имаше болезнено малко жени, които биха се
повлияли от младежкия, енергичен поглед на
Кристиана. Въпреки това тя искаше да опита. Дори
фактът, че никога нямаше да може да наследи
трона, беше архаична традиция. В други монархии
и княжества тя щеше да има същото право да
управлява като Фреди, макар че наследяването на

98. трона беше последното нещо, което искаше. Тя
нямаше желание да царува, но по принцип
смяташе, че традиционната дискриминация е
неуместна в една модерна държава. Споменаваше
за това на двадесет и петте членове на парламента
на баща си, когато ги видеше, точно както майка ѝ
преди нея ги беше преследвала за даването на
право на жените да гласуват. Малко по малко те
навлизаха в двадесет и първи век, но твърде бавно
за Кристиана, а в някои отношения дори и за баща
ѝ, макар че той не беше толкова бунтар, колкото
тя. Идеологически той все още изпитваше
дълбоко уважение към старите им традиции, но
беше и три пъти по-възрастен от нея, което
неминуемоправеше разлика.

99. На връщане към Вадуц в колата разговаряха
за пътуването ѝ до Лондон. Баща ѝ беше взел със
себе си куфарче с документи, които да прочете по
време на пътуването, но пътят беше достатъчно
дълъг, за да има време да разговаря и с Кристиана.
Тя щеше да посети Виктория във вторник.
Предложи предпазливо да отиде сама, без охрана,
но баща ѝ беше категоричен. Винаги притеснен от
евентуално насилие, той искаше тя да вземе със
себе си поне двама телохранители, може би дори
трима.
"Това е глупаво, татко", оплака се тя. "Имах
само двама в Бъркли, а ти винаги си казвал, че
Америка е много по-опасна. Освен това Виктория
има свой собствен. На мен ми трябва само един."

100. "Три - каза той твърдо, като я намръщи.
Ненавиждаше и най-малката вероятност тя да е в
опасност. Предпочиташе да е прекалено
предпазлив, отколкото да е безразсъден.
"Един - изтъргува се Кристиана и този път той
се засмя.
"Две и това е последното ми предложение. В
противен случай ще си останеш вкъщи."
"Добре, добре", призна тя. Знаеше, че брат ѝ е
взел три със себе си в Япония и четвърти за
облекчение. Другите кралски семейства понякога
пътуваха с по-малко телохранители, но тъй като
беше публично известно, че семейството и
страната им са изключително богати, това
излагаше всички на по-голям риск. Ставаше дума

101. за богатство, както и за това кои са те, а може би
дори в по-голяма степен. Най-големият страх на
принца винаги е бил, че някое от децата му ще
бъде отвлечено, поради което той беше
изключително предпазлив. Кристиана отдавна се
беше примирила с това, както и Фреди. Той
използваше телохранителите си, за да му носят и
носят, макар и с добро чувство за хумор, и да го
измъкват от кашите, които създаваше, обикновено
с жени, или да му помагат да избяга от нощен клуб
късно вечер, когато беше твърде пиян, за да върви.
Кристияна имаше много по-малка полза от своите,
тъй като се държеше много по-добре и имаше
удобни, лесни отношения с тях, тъй като те я
обичаха и много я защитаваха. Но тя все пак

102. предпочиташе да излиза сама и почти никога не
можеше. Баща ѝ просто не го позволяваше, с
основание в някои страни. Той дори не си
помисляше да ѝ позволи да пътува до Южна
Америка, въпреки че тя винаги беше искала да
отиде там. Историите за отвличания на богати и
влиятелни хора бяха многобройни, а едно
спокойно височество с огромно състояние зад
гърба си щеше да е слива, на която нямаше да
могат да устоят. Принц Ханс Йозеф предпочиташе
да не поставя на пътя им изкушение в лицето на
дъщеря си. Той я принуждаваше да ограничава
пътуванията си до Съединените щати и Европа, а
самият той я беше завел в Хонконг, който тя
обичаше. Тя каза, че иска да пътува до Африка и

103. Индия, което го накара да потръпне. За момента
беше облекчен, че тя се задоволява с една седмица
в Лондон при братовчед си. Това беше толкова
екзотично, колкото той искаше, а то беше
достатъчно екзотично. Младата маркьосница
беше изключително ексцентрична, имаше
склонност към скандално поведение и от няколко
години имаше за домашни любимци питон и
гепард. Принцът категорично ѝ беше забранил да
ги доведе във Вадуц. Но той знаеше, че Кристиана
ще се забавлява с тях, а също така знаеше колко
много се нуждае от това.
Те се върнаха в двореца във Вадуц след десет
часа вечерта. Асистентът на принца го чакаше.
Дори в този час той имаше работа за вършене.

104. Щеше да вечеря късно на бюрото си, а Кристиана
реши да пропусне изцяло храненето. Беше
уморена след пътуването и отиде да потърси
Чарлз в кухнята, където той спеше непробудно до
печката и веднага се зарадва да я види, когато чу
стъпката ѝ. Заедно се качиха на горния етаж,
където нейната прислужница седеше тихо и я
очакваше, и предложи да пусне вана.
"Добре съм, Алисия - каза Кристиана и се
прозя. "Мисля, че ще си легна направо." Леглото
вече беше отворено, безупречно и я чакаше. Върху
чаршафите ѝ имаше голяма бродерия на герба им.
И нямаше какво повече да прави жената, затова с
реверанс се оттегли, за голямо облекчение на
подопечната си. Беше се излъгала, когато каза, че

105. ще си легне. Имаше намерение да се изкъпе, но
искаше сама да се изкъпе. Предпочиташе да бъде
сама в стаите си.
След като придружителката ѝ си тръгна,
Кристиана се съблече, мина по бельо през
спалнята си и отиде да провери електронната си
поща в малкия си елегантен офис. Всичко беше
решено в красиви бледосини коприни. Спалнята и
гардеробната ѝ бяха от розов сатен. Стаята беше
на нейната прапрабаба и Кристиана живееше в нея
от раждането си заедно с бавачката си, докато тя
се пенсионира.
Тази вечер нямаше имейли от Америка и само
един кратък от Виктория, в който пишеше колко
много ще се забавляват тази седмица. Тя е

106. планирала всякакви пакости - намекна мрачно тя,
което разсмя Кристиана. Познавайки Виктория, тя
беше сигурна, че е така. Тя не се съмняваше в това.
След това се върна в спалнята си, все още по
бельо, и накрая отиде да си пусне вана. Да се
разхожда наоколо, без да има никой друг в стаята,
беше огромен лукс и единствената ѝ свобода.
Около нея почти винаги имаше прислуга,
прислужници, асистенти, секретарки и
телохранители. Уединението беше рядък дар и тя
се наслаждаваше на всяка минута от него. За миг
се почувства почти като в Бъркли, макар че
обстановката около нея със сигурност беше много
различна. Но беше същото усещане за спокойствие
и свобода и за това, че може да прави каквото си

107. поиска, дори ако всичко, което означаваше това,
беше да може да си вземе вана и да слуша
любимата си музика. Тя си пусна няколко диска от
студентските години, легна на леглото си за
минута, докато чакаше огромната антична вана да
се напълни, и затвори очи. Ако се замислеше
достатъчно, почти щеше да се почувства отново в
Бъркли... почти... но не съвсем... като си помислеше
за това, ѝ се искаше да разпери криле и да полети
или да върне часовника назад. Щеше да е толкова
прекрасно, ако можеше. Но тези небесни дни на
свобода бяха свършили. Сега тя беше тук. За нейно
огорчение, тя беше пораснала. Бъркли не беше
нищо повече от спомен. А тя завинаги беше
спокойно височество.

108. Глава 3
Във вторник рано сутринта Кристиана напусна
двореца във Вадуц и отпътува за Лондон, а на
тръгване се отби при баща си. Той вече работеше
усилено в кабинета си и преглеждаше купчина
папки с поглед, изпълнен с безпокойство.

109. Изглежда, че двамата с главния му финансов
министър водеха сериозен разговор и никой от тях
не изглеждаше доволен от резултата. Ако беше
останала вкъщи, щеше да попита баща си за това
още същата вечер. Обичаше да слуша за
политиката и решенията му, за смените в
дворцовите позиции и за икономическите
въпроси, които възникваха. Това беше
единствената причина, поради която се беше
съгласила да учи политически науки в Сорбоната,
но все още не беше решила. Харесваше ѝ идеята да
се махне от Вадуц, но не беше ентусиазирана да се
върне в училище, дори и в Париж. Искаше да
направи нещо по-важно за човечеството. В

110. момента я привличаше повече фондацията,
отколкотоСорбоната.
"Прекарайте си чудесно" - каза баща ѝ топло.
Двамата с министъра бяха прекратили разговора
си в момента, в който тя влезе в стаята.
Министърът на финансите нямаше представа
колко много е споделял баща ѝ с нея и колко
много знае тя. Тя беше много по-наясно с
вътрешните работи на княжеството от брат си и
много по-интелигентна за тях. Единственото,
което Фреди искаше да прави, беше да кара бързи
коли и да преследва момичета или дори по-бързи
жени от ферарито, което караше. "Предайте моите
най-добри думи на нашия братовчед. Какво сте

111. планирали ти и Виктория, или изобщо искам да
знам?" - закани се той с любяща усмивка.
"Вероятно не." Тя се усмихна в отговор. Но той
не се притесняваше. Каквато и пакост да готвеше
Виктория, той знаеше, че Кристиана е много
разумно момиче. Никога не се е притеснявал дори
от това. "Ще се върна след една седмица, татко. Ще
ти се обадя довечера." Той знаеше, че ще го
направи. Тя винаги правеше това, което казваше, и
го правеше още от дете.
"Не се притеснявай за мен. Просто се
забавлявай. Какъв срам", каза той, като се
преструваше, че се оплаква. "Ще пропуснеш
държавната вечеря в петък вечер". Той знаеше
колко скучни са според нея вечерите.

112. "Искаш ли да се върна?" - попита тя сериозно,
но разочарованието не се виждаше по лицето й.
Ако той я искаше, тя щеше да се върне заради
него, макар че щеше да е разочарована, че е
прекъснала посещението си в Лондон. Но и за
двамата отговорността и дългът бяха името на
играта и кодексът, по който живееха.
"Разбира се, че не, глупаво момиче. Не бих си и
помислил за това. Остани по-дълго, ако искаш."
"Може би", каза тя с надежда. "Нямаш нищо
против?"
"Остани, колкото искаш - успокои я той,
докато тя го прегръщаше отново и стискаше
учтиво ръката на министъра, след което с

113. последно махване към баща си Кристиана си
тръгна.
"Тя е прекрасно момиче" - каза му
финансовият министър, когато се върнаха към
работата си.
"Благодаря - гордо каза Ханс Йозеф. "Да, тя е."
Шофьорът на Кристиана я откара до летището
в Цюрих заедно с двамата ѝ бодигардове, а
четирима служители по сигурността я качиха на
самолета.
След като се качи на борда, стана ясно, че
пътува някой важен човек, защото всички
стюардеси сякаш се въртяха около нея.
Предложиха ѝ шампанско, което тя отказа, а
веднага след излитането ѝ донесоха чаша чай.

114. Единият бодигард седеше до нея, а другият беше
от другата страна на пътеката. През целия път до
Лондон тя четеше книга за прилагането на
икономическите политики, която ѝ беше
препоръчал баща ѝ. А час и половина по-късно
кацнаха на летище "Хийтроу", където я чакаше
лимузина. Мина през митницата, без да има какво
да декларира, и двама полицаи от летищната
охрана се обединиха с бодигардовете ѝ и я
отведоха до лимузината. Те потеглиха веднага и
след по-малко от час колата спря пред малката,
елегантна къща на Виктория на площад "Слоун".
Тя беше една от малкото титулувани жени в
Лондон, която разполагаше с огромно богатство
благодарение на майка си американка,

115. наследница, която се беше омъжила за титуляр и
беше оставила на дъщеря си огромно наследство,
когато почина преди две години. Виктория си
прекарваше страхотно с парите и изобщо не се
притесняваше, когато хората казваха, че е
разглезена. Знаеше, че е такава, и се забавляваше
толкова много, че никога не се смущаваше от
екстравагантния си начин на живот и беше
изключително щедра с приятелите си.
Отвори вратата за самата Кристиана, която
стоеше там в сини дънки, тениска и червени
обувки от алигатор на висок ток, с огромни
диамантени обеци и зашеметяваща диадема,
която стоеше леко накриво върху яркочервената ѝ
коса. Тя изпищя в момента, в който видя

116. братовчедка си, прегърна я и я придружи до
вътрешността, докато двамата бодигардове на
Кристиана внасяха чантите ѝ, а камериерът ги
качваше на горния етаж.
"Изглеждаш страхотно!" - каза тя на
Кристиана, докато диадемата се плъзгаше бавно
към ухото ѝ, а Кристиана започна да се смее.
"Какво правиш с това нещо? Трябваше ли да
донеса моето? Отиваме ли някъде тази вечер?"
Кристиана не можеше да се сети за нито едно
място, където би носила диадема, освен може би
на бала, организиран от кралицата. А Виктория не
я беше предупредила за нищо важно.
"Струва ми се твърде глупаво да го оставим в
трезора. Мислех, че ще имам някаква полза от

117. него. Нося го през цялото време." Това беше
толкова типично за нея.
Тя беше дива, ексцентрична и красива. Беше
изключително висока, почти метър и осемдесет, и
напълно невъзмутимо ходеше навсякъде с
шестсантиметрови токчета, за предпочитане
платформи. Носеше или минипола, или джинси,
полите ѝ бяха толкова къси, че почти приличаха
на колани, и винаги беше наметната с диафанови
горнища, които сякаш капеха и падаха и винаги се
изхлузваха, за да разкрият едната ѝ гърда и
кремавобялата ѝ кожа. Беше впечатляваща на вид
млада жена. Беше се занимавала с актьорско
майсторство и моделство, но това ѝ беше
омръзнало и за известно време опита да рисува.

118. Всъщност беше доста добра в това, но никога не се
задържаше за дълго при нещо. Току-що се беше
сгодила за датски принц, за когото всички казваха,
че е напълно обсебен от нея, но познавайки я
толкова добре, Кристиана също не беше напълно
убедена, че годежът ще продължи дълго.
Виктория беше сгодена два пъти преди това -
веднъж за американец, а втори път за известен
френски актьор, който я беше изоставил заради
друга, което според Виктория беше изключително
грубо. Самата тя си беше намерила ново гадже още
следващата седмица. Тя беше най-ексцентричният
човек, когото Кристиана познаваше, но обичаше
да прекарва времето си с нея. Винаги се
забавляваха толкова много заедно. Не спяха по

119. цяла нощ, ходеха на партита и танцуваха в
"Анабел". С нея Кристиана винаги срещаше
интересни хора. Виктория също така пиеше много
и пушеше пури. Тя запали една сега, когато
седнаха във всекидневната ѝ, която
представляваше смесица от модерно и древно
изкуство. Майка ѝ беше оставила няколко Пикасо,
а навсякъде имаше книги и предмети на
изкуството. Кристиана беше във възторг от факта,
че е там с нея. Това беше пълна противоположност
на спокойния ѝ живот във Вадуц с баща ѝ. Да
бъдеш около Виктория беше като да гледаш
цирково представление на висока тел. Никога не
знаеше какво ще се случи след това. Гледането й
беше спиращо дъха.

120. Няколко минути разговаряха за плановете си
за следващата седмица. Виктория каза, че
годеникът ѝ е в Тайланд на официално турне и
изглежда се възползва напълно от това, излизайки
всяка вечер, въпреки че твърдеше на Кристиана,
че е лудо влюбена в него и това ще се задържи.
Кристиана не беше толкова сигурна. Виктория
спомена мимоходом, че тази вечер ще вечерят в
двореца Кенсингтън с няколко от братовчедите си,
а след това всички ще излязат навън.
По време на разговора им телефонът звънна
сигурно десет пъти и Виктория сама отговори. Тя
се разпищя, засмя се и се подигра, докато двете й
мопсчета, четирите пекинеза и чихуахуа тичаха из
стаята и лаеха. Вече нямаше нито гепарда, нито

121. змията. Беше пълна лудница и Кристиана го
обичаше. Тя обичаше да я посещава.
Виктория разпитва Кристиана за любовния ѝ
живот, докато прислужницата тихо им поднася
обяда. Те хапнаха стриди и салата, което беше
нова диета, на която червенокосата, вече твърде
стройна, каза, че се е подложила.
"Нямам любовен живот - каза Кристиана и
изглеждаше необезпокоявана. "Във Вадуц няма с
кого да излизам. Изобщо не ме интересува." В
Калифорния имаше човек, когото харесваше, но
той приключи, когато се прибра у дома, и не беше
сериозен, просто добра компания, докато беше
там. Бяха се разделили като добри приятели. И
както ѝ беше казал, преди да замине, "принцесата"

122. щеше да е твърде много за него. През повечето
време беше и за нея. Беше тежко бреме, с което
трябваше да живее.
"Ще трябва да ви намерим някой страхотен
човек тук." Представата на Виктория за страхотен
не беше точно тази на Кристиана, макар че тя
познаваше някои много интересни хора, повечето
от които бяха много забавни, но никой от тях
Кристиана не би взела на сериозно. Обикновено те
бяха много екзотична група. Виктория познаваше
всички, които имаха значение в Лондон, а всички
останали умираха от желание да се запознаят с
нея.
След обяда двете млади жени се качиха на
горния етаж. Една от прислужничките на

123. Виктория вече беше разопаковала чантите на
Кристиана и беше закачила всичко грижливо в
гардероба. Останалото беше безупречно прибрано
в чекмеджетата. Стаята за гости на Виктория беше
украсена в леопардови и зеброви шарки, а
навсякъде имаше червени рози. Всичко беше
решено в красиви френски тъкани, с купища
книги на всяка маса и огромно легло с балдахин.
Тя имаше огромен стил и винаги успяваше да
направи неща, които никой друг не можеше да
направи, както в декорацията си, така и навсякъде
другаде. Нейната собствена спалня беше решена в
блед лавандулов сатен, а на леглото имаше
огромно одеяло от бяла лисица. Приличаше на
изключително скъп публичен дом, но въпреки

124. изтънчения вкус тя имаше изискани антики и
всичко, което притежаваше, беше с безупречно
качество. На масичката до леглото ѝ седяха
сребърен череп в естествена големина и чифт
златни белезници. Самата маса беше изработена
изцяло от кристал и беше принадлежала на
махараджата на Джайпур.
Както беше обещано, двамата отидоха в
двореца Кенсингтън, за да вечерят същата вечер.
Там бяха много от кралските братовчеди на
Кристиана и всички се радваха да я видят. Тя не
беше виждала никого от тях, откакто се върна от
Бъркли през юни. След това отидоха на частно
парти, спряха се в два нощни клуба - "Кемиа" и
"Монтес", и в края на вечерта се озоваха в

125. "Анабел". На Кристиана ѝ харесваше всяка минута,
но вече се беше уморила. Виктория все още беше
силна, с помощта на значително количество
алкохол.
Беше пет часа сутринта, когато се върнаха в
къщата на площад "Слоун", и двете момичета
бавно се качиха по стълбите, за да си легнат.
Бодигардовете на Кристиана бяха с тях през
цялата нощ и тъкмо се бяха прибрали в стаите си
на последния етаж. Беше типична нощ в живота на
Виктория и Кристиана знаеше, че дълго време
няма да я забрави. Времето, прекарано с Виктория,
винаги беше незабравимо и далеч от заспалия
Вадуц.

126. Останалата част от седмицата е също толкова
вълнуваща - партита, хора, пазаруване, откриване
на галерия, постоянни коктейли, вечери и нощни
клубове, а двете млади жени неизбежно попадат в
пресата. Виктория носеше тиарата си и
леопардово палто. Кристияна носеше поредната
си черна коктейлна рокля с яке от норка, което
беше купила предния ден. Не се чувстваше твърде
екстравагантна, тъй като знаеше, че ще има много
възможности да я носи у дома. Останалото, което
си купи, беше предимно забавно и трябваше да
купи още един куфар, за да отнесе всичко вкъщи.
В крайна сметка тя остана десет дни и с
удоволствие би останала по-дълго. Но се
чувстваше виновна, че оставя баща си сам. В деня,

127. в който си тръгна, изглеждаше щастлив, спокоен и
възхитен от посещението си, а тя мразеше да се
връща във Вадуц. Виктория я накара да обещае, че
ще се върне скоро. Партитата в чест на годежа ѝ
дори не бяха започнали. Те чакаха годеникът ѝ да
се върне от продължителното си турне.
Кристиана не можеше да не се запита дали
семейството му не го е изпратило, за да го измъкне
от лапите си. Виктория не беше точно ничия
представа за идеалната съпруга на
престолонаследника, независимо колко обсебен
беше той. Всички, които я познаваха, казваха, че
това няма да продължи дълго. Но тя се
забавляваше да прави планове за сватба, на която
да присъстват хиляди хора. Кристиана определено

128. не искаше да я пропусне. Двамата братовчеди се
прегърнаха и целунаха, когато тя си тръгна, а
веднага щом се върна във Вадуц, Кристиана
трябваше да се облече за държавната вечеря,
която баща ѝ даваше тази вечер за гостуващите
високопоставени гости от Испания. Това беше
официална вечеря в държавната трапезария, а
след това имаше танци в балната зала на двореца.
Тази вечер тя се присъедини към баща си в
бяла вечерна рокля от шифон и сребърни сандали
на висок ток, които току-що беше купила в
Лондон. Както винаги, тя изглеждаше деликатна,
елегантна и изискана. Усмихна се на себе си,
мислейки за Виктория, докато слизаше по
стълбите, за да се присъедини към баща си.

129. Чудеше се какво ли щеше да каже той, ако беше
носила диадема като братовчедка им. На
Виктория, с нейната дива червена коса и пушещи
пури, тя изглеждаше точно както трябва.
Кристиана щеше да се почувства глупаво, ако
носеше някоя от техните от трезора, или най-
малкото претенциозно. Виктория носеше своята
дори на закуска и винаги, когато излизаха навън.
Кристиана не беше виждала баща си за
краткото време, през което си беше вкъщи. Беше
отишла направо на горния етаж да се облече, за да
не закъснее за вечерята. И както винаги, тя беше
до него в точното време. Той ѝ се усмихна с
нескрито удоволствие. Беше развълнуван да я

130. види отново и я прегърна в момента, в който я
видя.
"Забавлявахте ли се в Лондон?" - попита той с
интерес малко преди гостите да пристигнат.
"Беше фантастично. Благодаря ти, че ме
пусна." Беше му се обаждала няколко пъти, но не
смееше да му каже всичко, което бяха правили.
Знаеше, че той ще се притеснява, а всичко това
беше безобидно. Но ако се опиташе да му го
обясни, щеше да прозвучи твърде пикантно. А
всичко беше наред. По-добре от това, беше
страхотно. Братовчедка ѝ беше перфектната
домакиня и се беше погрижила Кристиана да се
забавлява всяка минута, в която беше там.

131. "Колко сериозен според теб е ангажиментът й
този път?" - попита баща й, изглеждайки
скептичен, а Кристиана се засмя.
"Вероятно е толкова сериозен, колкото и
останалите. Казва, че е луда по него и че планира
сватбата. Но все още не съм си купила рокля."
"Точно това си помислих. Не мога да си я
представя един ден като кралица на Дания, а съм
сигурен, че и бъдещите ѝ свекърви не могат. Те
сигурно са ужасени." Кристиана се засмя с глас на
казаното от него.
"Тя трябва да тренира, за да носи короната.
През цялото време, докато бях там, носеше една от
диадемите на майка си. Мисля, че въвежда нова
мода."

132. "Трябваше да те изпратя с някоя от нашите" -
подразни я той. Знаеше, че Кристиана никога
нямаше да го носи.
Тогава започнаха да пристигат гостите и
вечерта беше сериозна и изключително
предпазлива. Кристиана работеше усърдно по
време на вечерята, като разговаряше с
високопоставените лица от двете си страни -
единият на немски, а другият на испански. А в края
на вечерта с облекчение танцуваше с баща си.
"Страхувам се, че не е толкова вълнуващо,
колкото в Лондон - извини се той и тя се усмихна.
Вечерта беше болезнено скучна за нея, но тя
очакваше да бъде такава. Не беше изненада, но тя
присъстваше на много подобни събития, за да

133. угоди на баща си. Той знаеше това и беше трогнат
от усилията, които тя полагаше. Беше толкова
старателна по отношение на служебните си
задължения и ангажименти, независимо колко
досадни бяха те. Никога не се оплакваше. Знаеше,
че няма смисъл, че така или иначе трябва да ги
върши, и го приемаше с благодат.
"С Виктория се забавлявах в Лондон
достатъчно, за да ми стигне за известно време -
каза тя щедро. Всъщност беше изморена след
всички късни нощи, които беше имала. Нямаше
представа как Виктория прави това като
постоянен начин на живот. Тя беше опитен
участник в партитата в Лондон и го правеше от
години. За разлика от Кристиана, тя никога не

134. беше ходила в колеж. Винаги беше казвала, че
няма смисъл, знаеше, че никога няма да използва
нищо, което е научила там. Вместо това
посещаваше курсове по изкуство и всъщност беше
доста приличен художник. Особено обичаше да
рисува кучета, преоблечени като хора. Един
магазин в Найтсбридж продаваше картините ѝ за
цяло състояние.
Гостите в двореца във Вадуц се прибраха
много преди полунощ и тя последва бавно баща си
по стълбите. Тъкмо бяха стигнали до вратата на
апартамента ѝ, когато един от помощниците на
принца го потърси. Изглеждаше така, сякаш е
нещо спешно, и принц Ханс Йозеф се обърна към

135. него с намръщена физиономия в очакване да чуе
за какво става дума.
"Ваше височество, току-що получихме
съобщение за терористична атака в Русия.
Изглежда става дума за много сериозна ситуация
със заложници, подобна на тази в Беслан преди
няколко години. Всъщност изглежда, че е почти
точно копие. Помислих, че може да ви хареса да го
гледате по CNN. Няколко от заложниците вече са
убити, като всички са деца." Принцът побърза да
влезе във всекидневната на Кристиана и включи
телевизора. И тримата седнаха да гледат
мълчаливо. Това, което видяха, беше ужасяващо -
простреляни и кървящи деца, други, които бяха
изнасяни от сградата, мъртви. Близо хиляда деца

136. бяха взети за заложници, както и над двеста
възрастни. Терористите бяха превзели училище и
искаха да освободят политически затворници в
замяна на децата. Армията беше обградила
мястото и навсякъде цареше хаос, а навън плачеха
родители, които чакаха новини за децата си.
Принцът гледаше предаването с неудоволствие, а
Кристиана гледаше с ужас. Това беше ужасна
сцена. Двамата седяха и гледаха в продължение на
два часа, след което принцът стана, за да си легне.
Асистентът му отдавна си беше тръгнал.
"Какво ужасно нещо" - каза баща ѝ със
съчувствие. "Всички тези бедни родители, които
чакат децата си. Не мога да си представя по-лош
кошмар", каза той, докато я прегръщаше.

137. "Аз също не мога - каза тихо Кристиана, все
още облечена в бяла рокля от шифон и сребърни
сандали. Тя се разплака няколко пъти, докато
гледаше, а баща ѝ също се разплака. "Чувствам се
толкова безполезна да седя тук, облечена и
неспособна да им помогна", каза тя, сякаш се
чувстваше виновна, и той отново я прегърна.
"Никой не може да направи нищо, докато не
изведе децата оттам. Ако армията си пробие път,
ще се стигне до кървава баня." Мисълта за това
беше още по-разстройваща и Кристиана отново
разтърка очите си. Терористите бяха убили
десетки деца. До момента, в който изключиха
телевизора, вече имаше общо сто загинали. "Това
е най-лошата ситуация, която съм виждала от

138. Беслан насам." Целунаха се за лека нощ и
Кристиана отиде да се съблече и да облече
нощницата си. Малко по-късно, вече в леглото, тя
се почувства принудена отново да включи
телевизора. По това време ситуацията се беше
влошила и бяха убити още деца. Родителите бяха
обезумели, пресата беше навсякъде, а войниците
се бяха струпали на групи и чакаха да им кажат
какво да правят. Беше хипнотизиращо да се гледа
това и ужасяващо. Лесно беше да се предположи,
че с напредването на нощта ще бъдат загубени
още много животи.
В крайна сметка тя не спа цяла нощ и го
гледаше, а на сутринта имаше тъмни кръгове под
очите от многото плачове и липсата на сън. Най-

139. накрая стана, изкъпа се и се облече и намери баща
си да закусва в кабинета си. Когато влезе, беше
облечена с тежък пуловер и дънки. Преди да отиде
да го търси, беше провела няколко телефонни
разговора. И когато го намери, той изглеждаше
също толкова притеснен, колкото и тя. По това
време броят на загиналите се беше удвоил, почти
всички бяха деца. Както половината свят, баща ѝ
беше включил телевизора и гледаше, когато тя
влезе. Храната му беше почти недокосната. Кой
можеше да яде?
"Къде отиваш в този час, облечена?" - попита
той, изглеждайки разсеян. Лихтенщайн нямаше
официална роля тук, но наблюдението на развоя
на трагедията караше всички да се чувстват

140. безумно и разстроени. Това не беше филм,
създаден за телевизията. Всичко това беше твърде
реално.
"Искам да отида там, татко - каза тихо
Кристиана с очи, които се впиха дълбоко в
неговите.
"Нямаме официално участие или позиция по
тази ситуация", обясни й той. "Ние сме неутрална
държава, нямаме причина да работим с Русия за
решаването на този проблем и нямаме
антитерористичен екип."
"Нямам предвид в служебно качество. Искам
да отида като себе си", каза ясно тя.
"Вие? Как иначе бихте отишли, освен в
служебно качество, а там нямаме такива."

141. "Искам просто да отида като един човек, който
помага на другите. Те не трябва да знаят кой съм."
Той дълго мисли за това, обмисляйки
ситуацията. Беше благородна мисъл, но не
смяташе, че е добра идея. Беше твърде опасно за
нея. Кой знаеше какво биха направили
терористите по-нататък, особено ако разберат, че
се движи млада и красива принцеса? Той не
искаше тя да е там.
"Разбирам как се чувстваш, Кристиана. Аз
също бих искала да им помогна. Това е абсолютно
ужасна ситуация. Но официално не ни е мястото
там, а в личен план би било твърде опасно за теб".
Той изглеждашемрачен, докато го казваше.

142. "Отивам, татко", каза тихо Кристиана. Този път
тя не го питаше, а му казваше. Той не само го
чуваше в думите ѝ, но и го усещаше в гласа ѝ.
"Искам да бъда там и да направя каквото мога,
дори и само да раздавам одеяла, да наливам кафе
или да помагам да се копаят гробове. Червеният
кръст е там, мога да работя като доброволец за
него." Тя говореше сериозно. Той го знаеше.
Изведнъж заподозря, че ще е трудно да я спре, но
знаеше, че трябва да опита, колкото се може по-
нежно.
"Не искам да си тръгваш." Това беше всичко,
което той успя да каже. Лесно можеше да види
колко разстроена е тя. "Районът е твърде опасен,
Крики."

143. "Трябва да тръгвам, татко. Не мога повече да
седя тук, да се чувствам безполезен и да гледам
всичко това по телевизията. Ако искаш, ще взема
някой с мен." От погледа ѝ и от това, което му
казваше, личеше, че чувства, че няма друг избор.
"А ако кажа "не"?" Не можеше да я върже и да я
отнесе в стаята ѝ. Тя беше възрастна жена, но той
беше категоричен, че не трябва да си тръгва.
"Отивам, татко", каза тя отново. "Не можеш да
ме спреш. Това е правилното нещо, което трябва
да направя." Така и беше. Но не и за нея. Той също
би искал да отиде, но отдавна бе изгубил буйното
състрадание на младостта и бе твърде стар, за да
рискува.

144. "Това е правилното решение, Крики", каза той
нежно. "Но не и за теб. Твърде опасно е. Ако
разберат кой си, могат да те вземат и за заложник.
Не мисля, че терористите уважават неутралните
държави повече от всички останали. Моля те, не
спори с мен по този въпрос." След това тя поклати
глава, очевидно разочарована от реакцията му. Но
той се чувстваше длъжен да я предпази от самата
нея. "Имате отговорност пред нашите хора тук -
каза той строго. Опита всичко, което можеше.
"Можеше да бъдеш убита или да бъдеш наранена.
Освен това нямаш никакви технически или
медицински умения, които да предложиш.
Понякога необучените цивилни, колкото и да са
добронамерени, само влошават подобни ситуации.

145. Кристиана, знам, че искаш добро, но не искам да
правиш това". Очите му се впиха в нейните.
"Как можеш да казваш това?" - каза тя гневно,
а в очите й плуваха сълзи. "Погледни тези хора,
татко. Децата им са мъртви и умират. Вероятно
още много ще умрат и днес. Аз трябва да отида
там. Трябва да има нещо полезно, което да мога да
направя. Няма да седя тук и да гледам само по
телевизията. Ти не ме научи да бъда такъв." Тя го
дърпаше за сърцето, по-силно, отколкото знаеше.
Винаги го е правила.
"Не съм те учил да рискуваш живота си
глупаво, за Бога - каза той, ядосан на свой ред.
Нямаше да ѝ позволи да го изнудва, колкото и да
се опитваше. Отговорът все още беше "не".

146. Проблемът беше, че тя не го питаше, а му го
казваше. В съзнанието на Кристиана нямаше друг
избор.
"Ти ме научи на "Чест, смелост, благополучие",
татко. Научи ме да се грижа и да бъда отговорен за
другите. Ти ме научи да подавам ръка на
нуждаещите се и да правя всичко възможно, за да
им помогна. Какво стана с честта, смелостта и
благополучието, твоя семеен кодекс? Ти ми каза,
че животът ни е посветен на дълга и
отговорността за всички, които се нуждаят от нас,
независимо колко смелост е необходима, за да
отстоявам това, в което вярвам. Погледни тези
хора, татко. Те се нуждаят от нас. Ще направя
каквото мога за тях. На това ме учиш още от малка.

147. Сега не можеш да промениш това, защото не ме
искаш там".
"Не е същото, когато са замесени терористи. Те
не играят по никакви правила." Той я погледна
нещастно, очите му я умоляваха да не си тръгва. И
тогава тя го докара до сълзи, като обърна лицето
си към неговото и го целуна по бузата. "Обичам те,
татко. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Ще ти се
обадя, когато мога." Тогава той видя, че двама от
нейните телохранители стоят на вратата,
облечени в груби дрехи. Тя ги беше организирала
да пътуват с нея, още преди да дойде да го види.
Беше имала предвид всяка дума, която беше
казала. И тогава той знаеше, че ако не я възпре
физически, тя ще замине със или без негово

148. разрешение. За миг той наведе глава, а после
отново я вдигна, за да я погледне.
"Бъдете много внимателни - каза той грубо и
погледна стражите с кинжали в очите. Той беше с
всичкия си вид на управляващ принц и дори
Кристиана да му се противопоставяше, двамата
мъже знаеха, че ако нещо й се случи, щеше да си
плати. "Не я изпускайте от поглед нито за минута.
Разбираш ли? И двамата."
"Да, знаем, Ваше Височество", казаха те бързо.
Рядко се случваше да го видя ядосан, но сега
изглеждаше така. Всъщност той не беше ядосан, а
притеснен. Нещо повече, беше ужасен за нея. Не би
могъл да понесе загубата на това дете, което
обичаше толкова много. Мисълта за това го накара

149. да осъзнае как сигурно са се чувствали хората,
които са губили децата си, докато терористите са
ги убивали едно по едно, за да освободят
приятелите си от затвора. Това беше размяна на
терористи с деца, ужасяваща размяна и
невъзможна ситуация за всички участници. И като
си помисли отново за това, разбра, че тя е права.
Не му харесваше заради нея, но се възхищаваше на
смелостта ѝ и на желанието ѝ да отиде. Правеше
точно това, на което я беше учил: да даде живота
си, ако се наложи, в служба на другите. Косвено,
желанието ѝ да отиде там беше изцяло по негова
вина.

150. След като Кристиана се върна в спалнята си, за
да вземе раницата си, баща ѝ заведе нея и двамата
ѝ бодигардове до колата.
"Върви с Бога", каза той, докато я прегръщаше
със сълзи на очи.
"Обичам те, татко", каза тя спокойно. "Не се
тревожи за мен. Ще се оправя."
Тогава тя се качи в колата заедно с двамата
мъже. И тримата носеха ботуши и топли якета. Тя
се беше обадила за резервация за полета няколко
часа по-рано. Възнамеряваше да намери Червения
кръст и да стане доброволец, щом пристигне там.
Беше видяла по Си Ен Ен, че те са на мястото на
инцидента и правят каквото могат.

151. Принцът стоеше и гледаше, докато колата не
премина през портите. Тя се надвеси през
прозореца и му помаха с победоносна усмивка. Тя
му духна целувка и изрече думите Обичам те, след
което те завиха зад ъгъла и изчезнаха. Той се
върна в двореца с наведена глава. Беше му мъчно,
че тя си тръгва, но знаеше, че не е могъл да
направи абсолютно нищо, за да я спре. Тя така или
иначе щеше да си тръгне. Единственото, което
можеше да направи сега, беше да се моли за
нейната безопасност и безопасно завръщане.
Повече, отколкото тя знаеше, той ѝ се
възхищаваше от цялото си сърце. Беше
забележителна млада жена и когато влезе в
кабинета си, се почувства на хиляда години.

152. Глава 4
Кристиана и двамата ѝ бодигардове пътуват
до Цюрих и оттам летят до Виена, където се качват
на полет до Тбилиси в Грузия, който продължава
пет часа и половина.

153. Кацат в Тбилиси в седем часа вечерта, а
половин час по-късно се качват на древен, износен
малък самолет за Владикавказ в южната руска
територия Северна Осетия. Самолетът беше
претъпкан, вътрешността му изглеждаше
износена и зле поддържана, а турбовитловият
самолет чувствително се разтресе при излитане.
Денят в първия самолет беше дълъг и тримата
изглеждаха уморени, когато слязоха от последния
полет малко преди девет часа вечерта.
Бодигардовете, които беше довела със себе си,
бяха двамата й най-малки. И двамата бяха обучени
в швейцарската армия, а единият от тях преди
това беше служил като израелски командос. Беше

154. избрала правилните мъже, които да я
придружават.
Нямаше представа какво ще открие, когато
стигне до Дигора, където отиваха, на около
трийсет мили от Владикавказ, където бяха
кацнали. Християна не беше направила никакви
конкретни уговорки извън полета. Щяла да
потърси Червения кръст веднага щом пристигнат
на мястото на заложническата ситуация в Дигора
и да им предложи каквато помощ им е
необходима. Предполагаше, че ще бъдат
допуснати на мястото на инцидента, и се надяваше
да е права. Не се страхуваше от това, което щеше
да се случи, и не полагаше усилия да си осигури
място за престой или хотелска стая. Искаше да

155. работи на мястото на инцидента, денонощно, ако
се наложи. Беше подготвена за дълги часове на
крак и без сън, докато помагаше на
разтревожените родители или на ранените деца.
Беше преминала обучение по първа помощ в
училище, но освен това нямаше никакви
специфични умения, освен младост, добро сърце и
готовност за работа. И въпреки трескавите
предупреждения на баща ѝ, тя не се притесняваше
от каквито и да било потенциални опасности, на
които можеше да се натъкне. Беше готова да
поеме риска и беше сигурна, че за тези извън
училището, което терористите бяха превзели,
рискът е незначителен. И в двата случая тя искаше

156. да бъде там. И знаеше, че телохранителите ѝ ще я
защитят, така че се чувстваше в безопасност.
Първият ѝ сблъсък с неочаквана спънка се
случва, когато преминава през имиграционната
проверка на летището. Един от телохранителите ѝ
подаде на митничаря паспортите и на тримата.
Уговорката ѝ с тях беше, че в никакъв случай няма
да разкриват кралската ѝ самоличност, щом
пристигнат в Русия. Преди това не беше очаквала,
че това ще е проблем, и се изненада, когато
митничарят дълго се взираше в паспорта ѝ, а след
това и в нея. Снимката беше добро подобие, така
че очевидно не беше това.
"Това си ти?" - попита той, изглеждайки леко
войнствен. Говореше ѝ на немски, тъй като я беше

157. чул да говори с единия от телохранителите си на
немски, а с другия - на френски. Тя кимна в знак на
съгласие, забравяйки за разликата между техните
паспорти и нейните. "Име?" И тогава тя разбра
какво е то.
"Кристиана", каза тя тихо. В паспорта ѝ имаше
само едно име - първото, както беше при всички
кралски особи. Английската кралица Елизабет,
принцеса Майкъл от Кент, която беше Мария
Кристина. Всички паспорти, издавани на кралски
особи във всяка страна, показваха само първото
им име, но не и титлата или фамилията им.
Руският митничар изглеждашеядосан и объркан.
"Няма име?" Тя се поколеба, а после му подаде
кратко писмо, издадено от правителството на

158. Лихтенщайн, в което се обясняваха
обстоятелствата около паспорта ѝ и пълната ѝ
самоличност като княжеско височество. Писмото ѝ
беше необходимо, докато учеше в Калифорния, и
беше имала подобни проблеми, преминавайки
през
Имиграция в САЩ. Официалното писмо е
написано на английски, немски и френски език и
тя го държи в пътната си чанта заедно с паспорта
си. Представяла го само при поискване. Той го
прочете внимателно, погледна я два пъти, после
бодигардовете и отново нея. "Къде отивате,
госпожо принцесо?" Тя се опита да не се усмихне.
Той очевидно не беше запознат с титлите, тъй
като беше израснал в комунистическа държава, но

159. изглеждаше умерено впечатлен. Тя му каза
дестинацията им и той отново кимна, подпечата
паспортите им и им махна с ръка. Нейният беше
неутрална държава, като Швейцария, което често
ѝ отваряше врати, които друг паспорт не би могъл
да направи. А и титлата ѝ обикновено помагаше.
Той не ги разпита повече, отидоха в офиса за коли
под наем и стояха на опашката половин час с
всички останали.
И тримата вече бяха огладнели и Кристиана
подаде на двамата мъже малък пакет бисквити и
две бутилки вода, които носеше със себе си в
раницата, и отвори трета за себе си. Изглеждаше
като цяла вечност, докато дойде техният ред. А
когато най-сетне го направиха, единственото,

160. което беше на разположение, беше едно
десетгодишно "Юго", при това на астрономическа
цена. Кристиана се съгласи да го вземе, тъй като
нямаше нищо друго, и подаде кредитната си карта
през гишето, която отново нямаше фамилия.
Жената я попита дали има пари в брой. Кристиана
беше взела малко със себе си, но не искаше да се
отказва от тях толкова рано и накрая жената се
съгласи да приеме кредитната карта, след като им
предложи по-добра сделка, ако платят в брой,
което Кристиана отказа.
Тя подписа договорите, взе ключовете за
колата и поиска карта. Десет минути по-късно тя и
двамата бодигардове, Самуел и Макс, излязоха на
паркинга, за да намерят колата. Беше малка и

161. изглеждаше смачкана. Двамата мъже едва се
побраха в колата, докато Кристиана се плъзна
лесно на задната седалка с раницата си,
благодарна, че е малка. Самуел запали колата,
докато Макс отвори картата. От това, което беше
казала жената в автокъщата, им предстоеше
трийсеткилометров път и вероятно щяха да
пристигнат в единайсет часа вечерта. Самюъл
караше и щом се озоваха на паркинга, бяха
извадили оръжията си от чантата, която бяха
проверили, и ги бяха сложили. Макс ги зареди и за
двамата, докато те потегляха от паркинга, а
Кристиана ги наблюдаваше. Тя не изпитваше
никакви притеснения относно оръжията и цял
живот беше била около тях. Бодигардовете ѝ бяха

162. безполезни за нея без тях. Тя дори се беше
научила сама да стреля с оръжие и беше
необичайно добър стрелец, по-добър от брат ѝ,
който намираше оръжията за обидни, въпреки че
харесваше социалните аспекти на лова на патици
и глухари и често ходеше.
Когато си тръгнаха от летището, вече бяха
огладнели и по средата на пътуването спряха да
вечерят в малък ресторант край пътя. Самуел
проговори няколко думи на руски, но най-вече
посочи какво ядат другите и седнаха да хапнат
просто, издържано. Другите вечерящи бяха
предимно шофьори на камиони, пътуващи през
нощта, и красивата млада блондинка и двамата
мощни мъже със здрав вид веднага се забелязваха

163. сред тях. Щяха да бъдат още по-забележими, ако
някой от тях дори си представяше, че тя е
принцеса. Но тя изглеждаше само като красиво
младо момиче, облечено в дънки, тежките работни
обувки, които имаше в Бъркли, дебел пуловер и
парка. Беше прибрала русата си коса назад.
Мъжете бяха облечени по същия начин и имаха
военен вид. Други лесно биха се досетили, че са от
някакъв вид охрана, но тук никой не ги подложи
на съмнение. След като се нахраниха, те платиха и
потеглиха. Забелязаха на пътя няколко минивана
Daewoo, които се използваха като споделени
таксита и се наричаха "маршрутки", научи по-
късно Кристиана. Те бяха любим вид транспорт.

164. Без да могат да разчетат знаците и объркани
от картата, те правят няколко грешни завоя и
пристигат на местоназначението си почти в
полунощ. Бързо са спрени от блокпост с руски
войници в екипировка за борба с безредиците. Те
бяха с каски, маски на лицата и носеха
картечници, като разпитваха защо Кристиана и
охраната ѝ са там. Кристиана заговори от задната
седалка и каза на немски, че търсят представители
на Червения кръст, за да работят с тях. Часовоят се
поколеба, каза им на пресекулки на немски да
изчакат и се посъветва с началниците си, които се
съвещаваха на близко разстояние. Един от тях
поговори с него, а след това сам се приближи до
колата.

165. "Вие сте работници от Червения кръст?" -
попита той, като се намръщи и ги изгледа с
подозрение. Не беше сигурен какви са, но не му
приличаха на терористи. Имаше шесто чувство за
това, което му подсказваше, че тримата в Югото са
там по причината, която казваха.
"Ние сме доброволци - каза ясно Кристиана и
той се поколеба, продължавайки да ги оглежда.
Нищо от това, което видя, не го подсети за червени
знамена.
"Откъде?" Последното нещо, което искаше,
беше туристите да се забъркат в бъркотията,
която вече бяха забъркали. Подобно на първия
мъж, с когото бяха разговаряли, той изглеждаше
уморен. Беше вторият ден от обсадата, а този

166. следобед бяха убили още десетина деца и ги бяха
захвърлили в училищния двор, което бе
деморализирало всички. Две други, които се
опитваха да избягат, бяха застреляни. Цялата
ситуация беше като копие на ужасната
заложническа криза, която се беше случила
няколко години по-рано в Беслан, в същия регион
на Северна Осетия. Това беше почти точно копие,
но в малко по-малък мащаб. Но броят на жертвите
растеше всеки ден, а всичко още не беше
приключило.
"Ние сме от Лихтенщайн", каза тя ясно. "Аз
съм. Двамата мъже са швейцарци. Всички ние сме
неутрални", напомни му тя и той отново кимна.
Нямаше представа дали това ще има някакво

167. значение, или не, но си помисли, че няма да
навреди да му го напомни.
"Паспорти?" Охранителят на шофьорската
седалка му ги подаде и той реагира по същия
начин, както митничарят на паспортите на
Кристиана. "Вашата няма фамилия" - каза ѝ той,
звучейки раздразнено, сякаш това е грешка, която
е допуснала в паспортното бюро, когато го е
получила. Но този път тя не искаше да му връчи
писмото, не искаше хората в района да знаят, че е
там, или да вдигат шум около това.
"Знам. Моята страна прави това понякога. За
жените" - добави тя, но той остана неубеден и
започна да гледа подозрително. Трябваше да бъде,
като се има предвид какво се случваше. С неохота

168. тя му подаде писмото. Той го прегледа
внимателно, загледа се в нея, после в двамата
мъже, обратно в нея, а след това я погледна с
учудено възхищение. "Кралска принцеса?"
Изглеждаше напълно поразен. "Тук? За да работи с
Червения кръст?"
"Надявам се, че ще го направим. Това е, което
дойдохме да направим", обясни тя. След това
офицерът стиснал ръката на шофьора ѝ, казал им
къде да намерят анклава на Червения кръст,
връчил им пропуск и им махнал с ръка. Това беше
най-необичайното явление - да им дадат достъп до
заложническа сцена, и Кристиана имаше
чувството, че ако не беше принцеса, нямаше да ги
пуснат. Офицерът уважаваше нея и двамата мъже,

169. които я бяха придружили в Русия. Той дори им
даде името на отговорника. И преди да потеглят,
Кристиана го помоли тихо да не обяснява на
никого коя е тя. Каза, че за нея ще означава много,
ако не го направи. Той кимна, все още с впечатлен
вид, докато потегляха. Тя се надяваше, че той ще
бъде дискретен. Ако хората знаеха коя е, това
щеше да развали всичко за нея или със сигурност
да го затрудни. Анонимността при тези
обстоятелства беше далеч по-лесна за нея. А ако
пресата узнаеше за присъствието ѝ, щеше да я
преследва навсякъде и може би дори щеше да се
наложи да напусне. А това беше последното нещо,
което искаше. Искаше да бъде полезна, а не да

170. предизвиква журналистическа лудост,
подхранвана от нея.
Когато се приближиха до училището,
навсякъде имаше полицейски кордони, военни
барикади, полиция за борба с безредиците, отряди
от командоси и войници с картечници. Но след
като успяха да преминат през първоначалната
барикада, вече не ги проверяваха толкова
внимателно. Паспортите им, когато им ги
поискаха, бяха само погледнати и вече не се
проверяваха щателно. Те погледнаха
импровизираните пропуски и кимнаха. Повечето
от цивилните, които видяха, плачеха - родители
или роднини на деца или учители, които все още
бяха вътре. Ситуацията толкова точно напомняше

171. на предишната заложническа ситуация в Беслан,
че беше трудно да се повярва, че се е случило
почти идентично събитие в същата държава. И
накрая, след като претърсиха обстойно и се
промушиха покрай автопарк от линейки, откриха
четири големи камиона на Червения кръст, а
около тях - армия от работници, носещи познатите
червено-бели ленти, за да ги разпознаят в тълпата.
Няколко от тях държаха деца. Сервираха кафе,
грижеха се за трескаво изглеждащи родители и
стояха тихо в тълпата.
Щом ги видя, Кристиана слезе от колата, а
Самуел, бодигардът с обучението за командоси, я
последва плътно, докато Макс отиде да паркира
колата в полето, определено за семействата и

172. пресата. Колата беше тясна за тях, но поне ги беше
закарала дотам. Кристиана попита за името, което
им беше дал офицерът от барикадата, и беше
насочена към група столове, стоящи близо до един
от камионите. Там седеше жена с бяла коса, която
говореше на група жени на руски език. Тя ги
успокояваше, както можеше най-добре. Човек не
можеше да види почти нищо от това, което се
случваше вътре, само постоянното местене и
придвижване на войниците, които стояха в
готовност и нащрек. И всички рускини плачеха.
Кристиана не искаше да ги прекъсва и стоеше
встрани, като чакаше, докато възрастната жена
приключи разговора си с тях. Знаеше, че може да
минат часове, преди жената да се освободи и да ги

173. провери. Кристиана застана търпеливо до нея,
докато жената, която ръководеше екипа на
Червения кръст, я забеляза, вдигна поглед и
срещна очите ѝ с въпросителен поглед.
"Чакате ли ме?" - попита жената на руски, но
звучеше изненадано.
"Аз съм" - отговори Кристиана на немски,
надявайки се, че ще намерят общ език.
Обикновено в такива случаи се използваше
английски или френски, а тя владееше и двата.
"Мога да почакам." Тя не се канеше да ходи никъде
и не искаше да я прекъсва. Старшият член на
Червения кръст се извини, потупа утешително
ръката на една жена и се отдръпна настрани до
мястото, където стоеше Кристиана.

174. "Да?" Беше очевидно, че Кристиана не е нито
местен жител, нито родител. Изглеждаше
прекалено чиста, не достатъчно разрошена,
дрехите ѝ бяха все още спретнати и нямаше
износения вид, който имаха всички останали
около тях. Напрежението да наблюдават
развитието на сцената се бе отразило на всички
тях. Дори войниците се бяха разплакали, докато
връщаха телата на застрелянитедеца.
"Бих искала да бъда доброволец - каза тихо
Кристиана, като изглеждаше спокойна, тиха,
самоуверена и компетентна в начина, по който се
обърна към възрастната жена, която нямаше
представа коя е тя.

175. "Имате ли документи на Червения кръст?" -
попита жената. Бяха се спрели на френски.
Жената, която отговаряше за това, изглеждаше
така, сякаш е преминала през войните, и това
беше така. Беше помагала да се увиват телата на
мъртви деца, беше държала в ръцете си ридаещи
родители в продължение на два дни, беше
обработвала рани, докато парамедиците успеят да
стигнат до тях. Беше направила всичко възможно,
след като пристигна там в рамките на два часа
след нападението, дори беше сервирала кафе на
изтощените, плачещи войници.
"Не съм служител на Червения кръст",
обяснява Кристиана. "Днес долетях тук от
Лихтенщайн с моите две... приятелки..." Тя

176. погледна към двамата мъже до себе си. Ако се
наложеше, щеше да бъде доброволец като
хуманитарен емисар на страната си, но много
предпочиташе да го направи като анонимно лице,
ако й разрешеха да помогне на тази основа. Не
беше сигурна, че ще го направят. По-възрастната
жена се поколеба, като внимателно погледна
Кристиана.
"Мога ли да видя паспорта ви?" - каза тя тихо.
В очите на жената имаше нещо, което създаваше у
Кристиана усещането, че тя знае коя е. Тя отвори
паспорта, погледна единственото име на
Кристиана, затвори го отново и й го върна с
усмивка. Тя знаеше точно коя е Кристиана.
"Работила съм с някои от вашите британски

177. братовчеди в африканските държави". Тя не
спомена кои са те, тъй като Кристиана кимна.
"Знае ли някой, че сте тук?" Младата жена поклати
глава. "И предполагам, че това са вашите
охранители?" Тя отново кимна. "Можем да се
възползваме от помощта", каза тя тихо. "Днес
загубихме още двайсет деца. Току-що отправиха
още едно искане за размяна на пленници, така че
след няколко часа може да видим още жертви". Тя
даде знак на Кристиана и двамата мъже да дойдат
с нея, качи се в камиона и се върна с три
избледнели ленти за ръце. Бяха свършили. Тя ги
подаде на Кристиана и мъжете ѝ и те си сложиха
по една. "Благодарна съм за помощта ви, Ваше
височество. Предполагам, че сте тук в официално

178. качество?" - попита тя с уморен, нежен глас. В тази
жена имаше нещо толкова добро и състрадателно,
че самото говорене с нея беше като прегръдка.
Кристиана беше дълбоко доволна, че е дошла.
"Не, не съм - отвърна Кристиана. "И
предпочитам никой да не знае коя съм. Става
твърде сложно. Ще ви бъда благодарна, ако просто
ме наричате Кристиана." Жената кимна и се
представи като Марк. Тя беше французойка, но
говореше свободно руски. Кристиана владееше
шест езика, включително диалекта, който се
говореше в Лихтенщайн, но руският не беше сред
тях.
"Разбирам - каза тихо Марк. "Все пак някой
може да те разпознае. Тук има много преса.

179. Приличаш ми на познат в момента, в който те
видях".
"Надявам се, че никой друг не е толкова
проницателен - каза Кристиана с унищожителна
усмивка. "Когато това се случи, всичко се разваля."
"Знам, че трябва да е много трудно." Тя и
преди беше виждала подобни изблици в пресата и
се съгласи с Кристиана, че ако никой не знаеше,
щеше да е по-лесно за всички.
"Благодарим ви, че ни позволихте да работим
с вас. С какво можем да ви помогнем? Сигурно сте
изтощена", каза тя съчувствено, когато жената
кимна.
"Ако отидеш във втория камион, имаме нужда
от някой, който да помогне за приготвянето на

180. кафето. Мисля, че почти свърши. И имаме купчина
кашони, които трябва да преместим, с медицински
материали в тях, и бутилки с вода. Може би
вашите хора биха могли да ни помогнат с това".
"Разбира се." Тя каза на Макс и Самуел какво се
очаква от тях и те бързо изчезнаха към мястото,
където бяха кашоните, а Кристиана се насочи към
втория камион, както й беше наредено от Марк.
Бодигардовете ѝ не искаха да я оставят да тръгне
сама, но тя настояваше, че ще се справи. В района
имаше толкова много въоръжена охрана, че със
сигурност не беше изложена на риск, независимо
дали те бяха с нея, или не.

181. Марк отново й благодари за помощта и се
отдалечи, за да провери някои от жените, с които
бе разговаряла преди пристигането на Кристиана.
Минаха часове, преди Кристиана да я види
отново, докато раздаваше кафе, а по-късно и
бутилки с вода. Имаше одеяла за тези, на които им
беше студено. Някои хора спяха на земята. Други
седяха сковани или ридаеха, очаквайки новини за
близките си вътре.
Както Марк беше предвидил, искането на
терористите за размяна на затворници доведе до
насилствена развръзка в рамките на почти точно
три часа. Петдесет деца бяха застреляни и
хвърлени от прозорците на училището от мъже с
качулки. Телата на мъртвите деца полетяха към

182. двора долу като парцалени кукли, докато хората
крещяха, и накрая войниците успяха да ги
приберат под силен огън, за да ги прикрият. Само
едно дете беше все още живо, когато го върнаха, и
то умря в ръцете на майка си, докато войници,
местни жители и доброволци стояха наблизо и
ридаеха. Това беше нечувано зверство. И все още
не беше приключило. Дотогава бяха загинали
близо сто деца, почти толкова възрастни, а
терористите все още имаха пълен контрол.
Отговорност за нападението бе поела яростна
близкоизточна религиозна група, свързана с
чеченските бунтовници. Съвместните усилия бяха
насочени към освобождаването на тридесет
терористи от затвора, а руското правителство

183. отстояваше позициите си, което предизвика гнева
на тълпата. Те предпочитаха да освободят
тридесет терористи и да пощадят живота на
децата си. Навсякъде в тълпата около тях цареше
чувство на отчаяние и безпомощност, докато
Кристиана стоеше заедно с другите служители на
Червения кръст и ридаеше. Това, което се
случваше, не можеше да си го представи.
Откакто е пристигнала, тя не е направила
почти нищо, освен да раздава вода или кафе, и
изведнъж вижда, че до нея стои млада рускиня,
която плаче безутешно. Тя била бременна и
държала за ръка малко дете. Очите ѝ срещнаха
тези на Кристиана и сякаш бяха отдавна изгубени
роднини, те паднаха в прегръдките си и се

184. разплакаха. Кристиана никога не знаеше името ѝ и
нямаха общ език, освен бездънната скръб,
причинена от това да гледаш как умират деца. По-
късно Кристиана научи, че в училището има
шестгодишно дете, което все още не е видяно или
намерено. Съпругът ѝ е бил учител там и е бил
един от първите загинали през изминалата нощ.
Тя се молеше синът ѝ да е жив.
Двете жени стояха една до друга в
продължение на няколко часа, като
последователно се прегръщаха и държаха за ръце.
Кристиана донесе малко храна за двегодишното
дете и стол, на който бременната жена да седне,
докато продължаваше да плаче. Имаше толкова

185. много други като нея, че беше трудно да ги
различиш в тълпата.
Било е след разсъмване, когато войници в
униформи на командоси им казват да разчистят
района. Цялата група от чакащи хора и работници
трябваше да се прибере доста назад. Никой не
знаеше какво се случва, но терористите току-що
бяха направили това, което според тях беше
последното им искане. Ако то не бъде изпълнено,
те казаха, че ще взривят цялото училище, което
вече изглеждаше напълно правдоподобно. Те бяха
хора без съвест и морал, без никаква стойност за
човешкия живот, очевидно дори за своя собствен.
"Трябва да се качим в камионите - каза й тихо
Марк, докато минаваше покрай тях, събирайки

186. войниците си, сред които сега беше и Кристиана.
"Не са ни казали, но мисля, че ще влязат, искат
всички да са колкото се може по-далеч от нас". Тя
се движеше сред местните и им казваше същото.
Хората вървяха и тичаха през полето зад
новосформираните линии на полицията за борба с
безредиците. Сърцата на родителите се свиваха от
още по-голямо разстояние между тях и децата им,
попаднали в капана. Но сега войниците
изтласкваха тълпата назад със сила, сякаш
времето им изтичаше.
Кристиана вдигна малчугана, прегърна
бременната си приятелка и ѝ помогна да се качи в
един от камионите. Тя вече не беше в състояние да
ходи или да понася случващото се. Изглеждаше

187. така, сякаш всеки момент щеше да роди.
Кристиана вече не го осъзнаваше, но
телохранителите ѝ я наблюдаваха отблизо. Те
добре знаеха, че местните войски са на път да
влязат, и ако се случи нещо страшно, искаха тя да
е в обсега им. Марк също ги беше забелязал и
разбираше защо държат Кристиана под око. Никой
не искаше да има мъртва принцеса, както и още
мъртви деца. Броят на жертвите вече беше твърде
голям. За терористите щеше да е още една победа
да убият кралска особа дори от неутрална
държава. Нейната анонимност, както и
безопасността ѝ, бяха жизненоважни. И Марк беше
впечатлен от това колко усърдно бе работила
Кристиана през цялата нощ. Беше неуморна, с

188. усърдието, страстта, енергията и грижовността на
младежта. Марк подозираше, че ако имаше време
да я опознае, Кристиана беше млада жена, която
щеше да й хареса. Изглеждаше много земна и
истинска.
Всички, които чакаха, се преместиха далеч
назад през полето и след половин час избухнаха
експлозиви, картечен огън, сълзотворен газ и
бомби, докато командоси и полицаи за борба с
безредиците щурмуваха сградата. Беше
невъзможно да се определи кой контролира
ситуацията, тъй като тълпата, която наблюдаваше
от разстояние, просто стоеше и плачеше. Трудно
беше да се повярва, че след края на събитията и от
двете страни щеше да остане някой жив.

189. Кристиана остави младата си бременна
приятелка да лежи на легло в един от камионите,
като продължаваше да пита какво се е случило, но
никой още не знаеше. Беше твърде рано да се
каже, тъй като битката продължаваше. Кристиана
се присъедини към другите служители на
Червения кръст, които раздаваха одеяла кафе,
вода и храна в тълпата. В два от камионите бяха
сложили малки деца, които трепереха в ранния
сутрешен хлад. Часове по-късно стрелбата спря.
Когато това се случи, беше почти по-страшно,
отколкото когато започна. Никой не знаеше какво
точно означава това и кой командва. Все още
можеха да видят движещи се в далечината войски,
а после от прозореца на горния етаж - бяло знаме.

190. Тълпата в далечния край на полето трепереше от
студ и продължаваше да чака новини.
Минаха още два часа, преди група войници да
прекоси полето, за да ги върне обратно.
Трагичното е, че има стотици детски тела за
разпознаване, а писъците на мъка наоколо сякаш
се разнасят с часове, докато семействата
разпознават и оплакват своите мъртви. Всички
терористи, с изключение на двама, се бяха
самоубили. Бомбите в училището не бяха
взривени и бяха обезвреждани от сапьори.
Останалите двама терористи бяха отведени в
бронирани коли, преди разкъсващата ги тълпа да
ги разкъса. Военното разузнаване искаше да ги
разпита. Общо петстотин деца бяха загинали,

191. както и почти всички възрастни. Това беше
отвратителна трагедия, която никой нямаше да
забрави скоро. И сега, когато тя беше приключила,
изведнъж навсякъде се появи преса. Полицията
напразно се опитваше да ги задържи.
Заедно с другите служители на Червения
кръст Кристиана върви с родителите сред
безжизнените деца, докато те ги разпознават, след
което помага на родителите да ги опаковат и
поставят в малки дървени ковчези, които се
появяват отнякъде. За хиляден път в гърлото ѝ се
надигна ридание, когато забеляза бременната си
приятелка, притиснала сина си до себе си, докато
плачеше. Момчето беше почти голо, но живо и
покрито с кръв от раната на главата. Кристиана

192. отиде при нея и прегърна и майката, и детето.
Нямаше как да спре сълзите и Кристиана свали
собственото си яке и го сложи около него, докато
младата жена ѝ се усмихваше през сълзи и ѝ
благодареше на руски. Кристиана я прегърна
отново и ѝ помогна да заведе момчето при
фелдшера, за да го прегледа. Въпреки очевидната
травма и порезната рана на главата му,
изненадващо, той беше добре. Сцената не остана
незабелязана от Марк, самата тя работеше заедно
с останалите работници, помагаше на хората да
разпознават телата и затваряше ковчезите. Денят
и нощта бяха опустошителни дори за войниците и
за онези, които вече бяха виждали подобни сцени.
В най-новата история на тероризма малко от тях са

193. били толкова тежки. А за Кристиана това беше
посвещение в огъня. Когато се наведе, за да
помогне на някой друг, тя забеляза, че е покрита с
кръв. Изглеждаше, че всички са покрити с кръв от
децата, които са държали - живи и мъртви.
През следобеда и нощта пристигнаха още
много линейки, катафалки, камиони, автомобили
и хора от съседни и далечни градове. Имаше
чувството, че цяла Русия е дошла да бъде с тези
хора, да им помогне да погребат мъртвите си и да
скърбят. До късно през нощта те сякаш имаха ясна
представа за това кой е загинал и кой е спасен.
Почти всички изчезнали деца бяха открити,
въпреки че няколко от тях бяха откарани в
болници, а никой не знаеше имената им. Беше

194. полунощ, когато Кристиана и двамата ѝ
бодигардове помогнаха на Марк и останалите да
натоварят камионите. Работата на доброволците
беше свършена, с останалото щяха да се заемат
професионалните членове на Червения кръст,
които щяха да помогнат за откриването на децата,
отишли в болници на други места. Кристиана
остана до края. Тя застана пред последния камион,
прегърна Марк и се разплака от мъка и изтощение.
Всички те бяха видели твърде много през
последните няколко дни. Кристиана беше там
само от предната вечер и без съмнение знаеше, че
животът ѝ се е променил завинаги. Всичко, което
беше видяла, направила или преживяла преди
това, сега ѝ се струваше без значение.

195. Марк знаеше по-добре от всеки друг, че това е
начинът на работа. Двете ѝ собствени деца бяха
убити по време на въстание в Африка, докато тя и
децата ѝ живееха там и бяха останали твърде
дълго във време на политически вълнения. Това е
коствало живота на децата ѝ - нещо, за което цял
живот се е опитвала да си прости, а накрая е
коствало и брака ѝ. След това тя остава в Африка и
основава клон на Червения кръст, за да помага на
местните жители. Все още се връща често,
работила е в Близкия изток, по време на различни
войни и конфликти, както и в Централна Америка.
Отишла е навсякъде, където е имало нужда от нея.
Вече нямаше държава. Беше гражданин на света,
нейната националност беше Червеният кръст, а

196. мисията ѝ - да помага на всички, които имат нужда
от нея, в каквато и да е ситуация, независимо
колко е неприятна, изтощителна или опасна. Марк
не се страхуваше от нищо и обичаше всички. И
сега тя стоеше с ръце около Кристиана, докато
младата жена плачеше като дете. Всички те бяха
преживели твърде много.
"Знам - нежно каза Марк, както винаги
безразлична към собственото си изтощение. Това
беше кръвта на живота ѝ и тя с удоволствие я
споделяше с други, които се нуждаеха от нея
повече от нея. Не се страхуваше да умре в хода на
работата си. Сега това беше нейното семейство и
всичко, което обичаше. "Знам колко е трудно
първия път. Справила си се чудесно" - похвали я тя,

197. докато Кристиана оставаше заровена в ръцете ѝ.
Тя едва ли е била по-голяма от дете.
Бодигардовете ѝ също бяха плакали много пъти
тази нощ и вече не се срамуваха от това. Щеше да
е
по-странно, ако не го бяха направили. Кристиана
ги обичаше за това. Точно както Марк я беше
обикнал за всичко, което беше направила. Мина
много време, преди Кристиана да избърше очите
си и да излезе от прегръдките на по-възрастната
жена. През по-голямата част от живота си не беше
имала майчина прегръдка и това усещане беше
такова, каквото си го представяше. Някой, който
те държи, докато се почувстваш готова да се
изправиш отново срещу живота. Кристиана не
беше сигурна, че вече е готова. Никога нямаше да

198. забрави трагедиите, които бе видяла тази нощ,
нито чистата радост на родителите, които бяха
открили децата си живи и се бяха събрали отново.
Беше плакала също толкова силно при това.
Всичко това беше сърцераздирателно повече от
всичко, което можеше да си представи. Беше
очаквала да работи усилено, но не и сърцето ѝ да
бъде изтръгнатоот тялото ѝ и разкъсано.
"Ако някога искаш да работиш за нас - каза
Марк тихо и сериозно, - обади ми се. Мисля, че
имаш дарба - каза тя честно. Беше открила своята,
след като децата ѝ бяха починали, и беше
превърнала децата на Африка в свое семейство.
През годините на службата си тя бе обичала и
утешавала деца по целия свят. Беше превърнала

199. собствената си съкрушителна загуба в
благословия за другите.
"Иска ми се да можех - каза Кристиана, но все
още изглеждаше разтреперана. Знаеше твърде
добре, че работата за тях не беше дори далечна
възможност.Баща ѝ никога нямаше да го допусне.
"Може би бихте могли за кратко. Помислете за
това. Лесно е да ме намериш. Обадете се в офиса на
Международния червен кръст в Женева - те
винаги знаят къде да ме намерят. Не се задържам
никъде за дълго. Ако искаш, ще поговорим."
"С удоволствие - искрено каза Кристиана, като
искаше да убеди баща си и същевременно знаеше,
че няма никакъв шанс да го направи. Той щеше да
полудее при тази мисъл. Но това беше много по-

200. значимо от всичко, което можеше да направи у
дома или дори чрез фондацията. За пръв път в
живота си тази нощ се почувства жива и полезна,
сякаш съществуването ѝ не беше случайност, а
имаше цел. И знаеше, че дори да не се срещнат
никога повече, до края на живота си ще помни
Марк. Имаше хора по света, които изпитваха това
чувство към нея.
Двете жени се прегърнаха отново и когато
камионите на Червения кръст започнаха да
потеглят на разсъмване, тя, Макс и Самуел се
върнаха на мястото, където бяха оставили колата.
В нея имаше няколко дупки от куршуми, а
предното стъкло беше изчезнало, разбито на
малки парчета на пода на колата. Двамата мъже я

201. разчистиха, както можаха. Щеше да е хладно на
връщане към летището. Тръгнаха малко след
Червения кръст, когато слънцето се просна по
небето. В района все още имаше войници и
полицаи. Всички тела бяха прибрани. Линейките
бяха изчезнали. А децата, които бяха загинали там,
никога нямаше да бъдат забравени.
Беше дълго и безмълвно пътуване до
Владикавказ. Нито Християна, нито
телохранителите ѝ си казаха повече от няколко
думи. Бяха твърде изтощени и твърде разтърсени
от видяното. Този път Макс шофираше, докато
Самуел спеше на предната седалка, а Кристиана се
взираше през прозореца. Бяха там от един ден и
две нощи, което им се стори като цяла вечност.

202. Кристиана не спа през цялото пътуване, мислейки
за младото бременно момиче, вече вдовица с три
деца. Мислеше си за Марк и за нежността на
лицето ѝ, за безграничната ѝ доброта и
състрадание. Замисли се и за това, което беше
казала накрая, и си пожела да има някакъв начин
да убеди баща си да ѝ позволи да върши подобна
работа. Тя нямаше никакво желание да получи
"лиценз", магистърска степен, в Сорбоната. Това не
означаваше нищо за нея. Но най-вече си мислеше
за лицата, които беше видяла онази нощ, за
хората, които бяха загинали, за лицата на онези,
които бяха оцелели, докато се лутаха шокирани
сред семействата и родителите си... за подаръците,
за загубите, за трагедиите, за ужасите, за ужасните

203. хора, които им бяха причинили това, и за пълната
им липса на съвест. Когато стигнаха до летището,
тя все още мълчеше и беше будна. Върнаха колата
и увериха фирмата за отдаване под наем, че те ще
отговарят за щетите. Кристиана каза да я
препишат от кредитната карта, която им беше
дала първоначално. Виждаше как хората я зяпат,
докато минаваха през летището, и нямаше
представа защо, докато един от бодигардовете не
сложи собственотоси яке на раменете ѝ.
"Всичко е наред, не ми е студено", увери го тя и
му го върна, а той я погледна тъжно.
"Вие сте покрита с кръв, Ваше Височество -
каза той тихо и когато тя погледна надолу към
пуловера, който беше облякла, видя, че е така.

204. Кръвта на стотици деца и почти толкова
възрастни, толкова, колкото тя беше докоснала.
Погледна се в огледалото и видя, че тя е и в косата
ѝ. Не беше сресвала косата си от два дни и вече не
се интересуваше от нищо, освен от хората, които
беше видяла в Дигора. Сега те бяха единственото,
което имаше значение.
Отиде в дамската тоалетна и се опита да се
приведе в приличен вид, което беше сравнително
безнадеждно. Обувките ѝ бяха покрити с кал от
нивите, на които беше стояла. Дънките и
пуловерът ѝ бяха изцапани с кръв. Тя беше в
косата ѝ, под ноктите ѝ, все още усещаше
миризмата ѝ. Беше се просмукала в душата ѝ.
Когато си тръгнаха, тя показа паспорта си и този

205. път никой не коментира. На излизане сякаш
нямаше толкова голямо значение. И късно вечерта
се прибраха у дома.
Бодигардовете се бяха обадили
предварително и колата и шофьорът ѝ ги
посрещнаха на летището. Помолиха шофьора да
покрие седалките с кърпи, което го озадачи,
докато не я видя. Отначало не разбра, че това е
кръв. Когато го разбра, изглеждаше шокиран и не
каза нищо. Пътуваха до двореца във Вадуц в
мълчание. Когато портите се отвориха, те влязоха
и тя погледна мястото, където живееше, беше се
родила и вероятно щеше да умре един ден,
надяваме се, когато беше стара. Но единственото,
което знаеше сега до дъното на душата си, беше,

206. че нищо там не се е променило през последните
три дни, но тя се беше върнала като различен
човек. Момичето, което бе напуснало Вадуц преди
три дни, вече не съществуваше. Онази, която се бе
върнала у дома след обсадата на Дигора, бе
завинаги променена.
Глава 5

207. Кристиана не видя баща си през нощта, когато
се прибра у дома. Той беше във Виена за
дипломатическа вечеря във френското посолство
и беше отседнал в двореца Лихтенщайн, както и
когато беше отишъл с нея на балет. Преди да
замине за Виена, той знаеше, че тя е в безопасност.
Мобилните им телефони не бяха работили, докато
бяха в Русия, но бодигардовете ѝ му се бяха
обадили от летището, за да го успокоят. Дотогава
той се беше разтревожил. И той дойде да я намери
в момента, в който се прибра у дома. Беше двайсет
и четири часа след завръщането ѝ от Русия.

208. Изглеждаше безупречна в дънки, мокасини и
потник "Бъркли". Косата ѝ беше прясно измита и
сресана. По нищо не личеше какво е преживяла и
колко мъчително е било, докато той не я погледна
в очите. Това, което видя в тях, го ужаси. Тя не
изглеждаше мъртва, а по-жива, отколкото я беше
виждал някога, по-мъдра, по-възрастна, по-тъжна,
по-дълбока. Точно както бе познал себе си, когато
се върна у дома, след всичко, което бе видял през
тези три дни, тя вече не беше същият човек.
Гледайки я, той се изплаши. Знаеше, че всичко се е
променило, откакто я беше видял за последен път.
"Здравей, татко", каза тя тихо, когато той я
прегърна и целуна. "Толкова съм щастлив да те
видя." Изглеждаше по-възрастна, отколкото

209. някога е била, повече жена. Искаше му се да я
прегърне и да я задържи, но изведнъж разбра, че
не може. Детето, което познаваше и отглеждаше,
изведнъж си беше отишло, а на негово място
стоеше жена, която беше научила и видяла неща,
които никой не би трябвало да знае.
"Липсваше ми", каза той тъжно. "Толкова се
притеснявах за теб. Постоянно гледах новините,
но така и не те видях. Толкова ли беше ужасно,
колкото изглеждаше?" - попита той, седна до нея и
взе ръката ѝ в своята. Искаше му се да не беше
тръгвала, но нямаше как да я спре. Знаеше, че не
може да го направи. И сега знаеше същото.
"Беше по-лошо. Имаше много неща, които
пресата не можеше да покаже от уважение към

210. семействата." Сълзите се търкулнаха бавно по
бузите ѝ, а сърцето му се разтуптя за преживяното.
Би направил всичко, за да я предпази от това. "Те
убиха толкова много деца, татко. Стотици от тях,
сякаш бяха просто овце, говеда или кози."
"Знам. Видях някои от тях по телевизията.
Лицата на семействата бяха толкова ужасни. Все
си мислех как бих се чувствала, ако те загубя. Не
можех да го понеса. Не знам как тези хора ще
оцелеят и ще продължат напред. Сигурно е
толкова тежко." Тогава тя си помисли за младата
си бременна приятелка, за тази, с която така и не
успя да поговори, но те просто се държаха и
плачеха... и за Марк... за всички, които се бяха
изпречили на пътя ѝ през тези няколко дни.

211. "Изпитах облекчение, че пресата така и не те
хвана. Разбраха ли някога, че сте били там?" Той
предположи, че не са, иначе щеше да чуе за това, и
тя поклати глава.
"Не, не, а жената, която отговаряше за
Червения кръст, беше много дискретна. Разбра го
в момента, в който видя паспорта ми. Каза, че
някои от братовчедите ни са работили с нея и
преди".
"Радвам се, че не е казала нищо. Страхувах се,
че някой ще го направи." Ако беше така, това
щеше да е най-малкият ѝ проблем, макар че и това
нямаше да ѝ хареса, и се радваше, че е успяла да си
свърши работата незабелязано и
необезпокоявано. Щеше да е толкова натрапчиво

212. да се снима в нейно лице и да обиди всички
скърбящи хора. Беше имала късмета да остане
анонимна по време на цялото пътуване.
Тогава тя погледна баща си продължително и
силно и той усети, че предстои нещо, което няма
да му хареса. Тя затегна хватката си върху ръката
му и го погледна в очите. Неговите бяха две
бездънни езера с яркосиньо небе, много подобни
на неговите, само че неговите бяха стари, а
нейните - млади. А в нейните виждаше двойни
басейни от надежда и болка. За тези три дни тя
беше видяла твърде много за момиче на нейната
възраст. Знаеше, че ще й отнеме много време да
забрави всичко, което е видяла.

213. "Искам да се върна, татко - каза тя тихо, а той
изглеждаше изненадан, шокиран, с болка. "Не в
Русия, а за да работя отново с Червения кръст.
Искам да променя нещо, а тук не мога да го
направя. Знам, че не мога да го правя вечно, но
искам година, шест месеца... после ще правя
каквото искаш. Но поне веднъж в живота си искам
да направя нещо, което да има значение, голямо
значение, за някой друг. Татко, моляһттр://...."
Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато той
поклащаше глава и се наместваше неудобно на
мястото си.
"Можеш да го направиш с фондацията на
майка си, Крики. Имал си шокиращ опит. Знам
какво е това." Той и преди беше ходил на местата

214. на бедствията и беше виждал мъката на хората. Но
не можеше да направи това, което тя поиска. "Има
много неща, които можеш да направиш тук. Ако
искате, работете с деца с увреждания или с
бедните във Виена. Доброволец в болница за
жертви на изгаряния. Можеш да успокоиш много
скърби и да утешиш много болни сърца. Но ако
това, което искаш от мен, е да отидеш в опасни
страни, във високорискови ситуации, където ти
самият си изложен на риск, просто не мога да ти
позволя да го направиш. Твърде много ще се
тревожа за вас. Твърде важен си за мен, твърде
много те обичам. А и тук дължа отговорност на
майка ти. Тя би очаквала от мен да те пазя от
опасност".

215. "Не искам да правя тези неща тук - каза тя
раздразнително, звучеше отново като дете, но с
него се чувстваше като дете. Това беше спор, който
тя не искаше да загуби, както и той. "Искам поне
веднъж в живота си да изляза навън, да бъда като
всички останали, да работя здраво и да си платя
дължимото, преди да се установя завинаги в този
удобен живот като Виктория, която се опитва да
реши коя диадема да носи и коя рокля, да реже
лентички в болници или да посещава сираци и
старци до края на живота си." Знаеше колко много
го измъчва този живот и не се съгласи. Но особено
като жена, тя не можеше да тича по света, да
рискува живота си във военни зони или да копае
канавки за бедните, за да изкупи греховете на

216. това, че е кралска особа и богаташ. Той знаеше по-
добре от всеки друг, че сега тя трябва да се
примири с това, което е.
"Току-що се върнахте от четири години в
Щатите. Там си имал много свобода - всъщност
повече, отколкото той знаеше, - но сега трябва да
приемеш това, което си, и всичко, което го
съпътства. Време е да се върнеш у дома, а не да
бягаш. Не можеш да избягаш от това, Кристиана.
Аз знам. Самата аз се опитах, когато бях млада. В
края на краищата това е, което сме, и всичко,
което идва с него, е това, което трябва да
направим". Това ѝ прозвуча като смъртна присъда,
докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Тъгуваше
за свободата, която никога нямаше да познае или

217. да вкуси, за нещата, които никога нямаше да
направи. За тази една година от живота си тя
искаше да бъде като всички останали. Баща ѝ
казваше, че това е невъзможно за нея. Това беше
единственият подарък, който тя искаше да получи
от него сега, преди да е станало твърде късно. Ако
някога е щяла да го направи, сега е бил моментът.
"Тогава защо Фреди все още обикаля света и
прави каквото си поиска?"
"От една страна - усмихна й се баща й - брат ти
е незрял", както и двамата знаеха, а после лицето
на баща й отново стана сериозно. Той знаеше, че
това е важна тема за нея. "От друга страна, той не е
в опасни райони, или поне не от техническа или
географска гледна точка, или поради

218. обстоятелства като тези, които току-що
преживяхте в Русия. Брат ти сам създава
опасностите си и те са далеч по-безобидни от
всичко, с което би се сблъскал, работейки за
Червения кръст. Бихте прекарали една година или
колкото и да е време, занимавайки се с неща,
подобни на това, през което току-що преминахте.
Този път, слава Богу, не се случи нищо нередно и
не пострадахте. Но можеше да се случи. Ако
наистина бяха взривили училището, без да го
обявят предварително, можеше да пострадаш или
нещо по-лошо." Той потръпна, като си помисли за
това. "Кристиана, не те изпращам по света, за да те
убиват или осакатяват, да те излагат на
тропически болести или природни бедствия,

219. политически вълнения или каквото и да било
насилие. Просто няма да го направя." Той беше
непреклонен в това отношение, както тя знаеше,
че ще бъде, но тя все още не беше готова да се
откаже. Сега това означаваше твърде много за нея.
И знаеше, че дори и да отиде да работи във
фондацията на покойната си майка, той няма да ѝ
позволи да пътува с тях до строгите райони, дори и
за посещения. Единственото, което искаше, беше
да я защити, но точно това ѝ беше толкова
омръзнало и не искаше.
"Ще помислиш ли поне за това?" - го помоли
тя.
"Не, няма да го направя", каза той и се
изправи. "Ще направя всичко, което мога, и
всичко, което

220. искаш, за да направя живота ти тук по-добър и по-
интересен. Но забрави за Червения кръст,
Кристиана или нещо подобно". Той я погледна
строго, наведе се, за да я целуне, и преди тя да
успее да каже повече, излезе от стаята. Дискусията
беше приключила. И часове след това тя седеше
редувайки депресия и гняв, опулена в стаята си.
Защо той беше толкова неразумен? И защо тя
трябваше да бъде принцеса? Тя мразеше да бъде
кралска особа. Тази вечер дори не отговори на
имейлите си от Щатите, което обикновено
обичаше да прави. Имаше твърде много други
неща в главата си и беше видяла твърде много.
През следващите два дни тя избягва баща си.
Яздеше коня си и тичаше с кучето си. Преряза

221. лентички в дом за сираци и в друг дом за
възрастни хора. Четеше на лента за слепи,
прекарваше време във фондация и мразеше
всичко това. Искаше да бъде някой друг, освен
този, който беше, и навсякъде другаде, освен в
дома си във Вадуц. Дори не искаше да ходи в
Париж. Преди всичко мразеше живота си,
предците си, двореца, баща си, когато се
осмеляваше. Тя не искаше повече да бъде
принцеса. Чувстваше се като проклятие, а със
сигурност не като благословия, както й бяха
казвали през целия й живот. Тя се обади на
Виктория в Лондон, за да ѝ се оплаче, а тя ѝ каза да
се върне. Но какъв беше смисълът от това? Просто
щеше да се наложи отново да се върне във Вадуц и

222. всичко, което я очакваше там. Немските ѝ
братовчеди я поканиха да дойде и да остане, но тя
не искаше да отиде и там. Отказа и да се
присъедини към баща си за пътуването до Мадрид,
за да посети краля на Испания. Тя мразеше всички
тях.
Беше буйствала в продължение на две
седмици, потънала в дълбок мрак, когато баща ѝ
дойде при нея. Дни наред го избягваше усърдно.
Той добре знаеше за нещастието ѝ и изглеждаше
горчиво нещастен, когато седна на стола в
спалнята ѝ. В знак на уважение към него тя
намали звука на музиката. Беше я използвала, за
да заглуши всичко, което се въртеше в главата ѝ, и
скръбта си. Дори Чарлз изглеждаше отегчен, тъй

223. като я погледна, размаха опашка и не си направи
труда да се изправи.
"Искам да поговоря с теб - каза баща ѝ тихо.
"За какво?" - попита тя, но все още звучеше
раздразнително и сърдито.
"За безумната ти идея да се запишеш в
Червения кръст. Искам да знаеш, че според мен
това е изключително лоша идея и ако майка ти
беше жива, нямаше дори да си помисли да говори с
теб за това. Всъщност тя щеше да ме убие за това,
че изобщо съм говорил с теб на тази тема".
Кристиана се намръщи, докато го слушаше. Беше ѝ
омръзнало той да се опитва да я убеждава колко
лоша идея е това. Вече го беше чувала, твърде

224. често, няколко пъти, затова в момента изобщо не
му говореше.
"Знам какво чувстваш по този въпрос, татко -
каза тя мрачно. "Не е нужно да ми го казваш
отново. Чух го."
"Да, имаш, както и аз, така че можеш да ме
изслушаш още веднъж." Той почти се усмихна на
себе си, като си помисли, че може да управлява
държава и тридесет и три хиляди поданици, но му
е много по-трудно да управлява една дъщеря.
Въздъхна, а после продължи. "Тази седмица
говорих с директора на Червения кръст в Женева.
Проведохме дълъг разговор. Всъщност по моя
молба той дойде тук, за да ме види."

225. "Няма да ме откупиш, като ме накараш да
работя като доброволец в офис - каза тя гневно и
го погледна, докато той се бореше да не изгуби
самообладание и успя. "И няма да давам бал за тях,
нито тук, нито във Виена. Мразя такива неща.
Намирам ги за отвратително скучни." Тя скръсти
ръце на гърдите си в знак на отказ.
"Аз също, но те са част от работата ми. И един
ден може да станат част от твоята, в зависимост от
това за кого ще се омъжиш. На мен също не ми
харесва всичко това, но то се очаква от нас и не
можеш просто да решиш, че не искаш да бъдеш
това, което си. Други са го правили преди теб и са
объркали живота си. Кристиана, нямаш друг
избор, освен да приемеш съдбата си тук. Ние сме

226. големи късметлии в много отношения". Гласът му
се смекчи малко, докато я гледаше. "Освен това
ние си имаме един друг и аз много те обичам. И не
искам да бъдеш нещастна."
"Нещастна съм" - подчерта тя отново. "Водя
напълно безполезен, глупав, разглезен,
снизходителен живот. А единственият път, когато
съм правила нещо смислено или полезно, беше
преди две седмици в Русия."
"Знам това. И знам, че се чувстваш по този
начин. Разбирам. Голяма част от това, което всеки
прави, в която и да е работа, е безсмислено и
повърхностно. Много рядко се случва да имаш
преживяване като това, което току-що преживя,
когато наистина помагаш на хората в най-тежките

227. им моменти. Освен това не можеш да направиш
живота си от това."
"Жената, която ръководи операцията на
Червения кръст в Русия, прави точно това. Името й
е Марк и е невероятна жена."
"Знам всичко за нея - каза баща ѝ спокойно.
Беше прекарал много часове с ръководителя на
Червения кръст, който беше дошъл да го види от
Женева, и в крайна сметка принцът беше останал
доволен от разговора им, макар и със сериозни
резерви. "Крики, искам да ме изслушаш. Не искам
да бъдеш нещастен или дори нещастен. Трябва
непременно да приемеш това, което си, и да
разбереш до дъното на душата си, че не можеш да
избягаш от него. Това е твоята съдба, твоето

228. предназначение и твоето задължение. А също и
голяма благословия в много отношения, макар че
все още не го виждаш. И част от това е, че трябва
да бъдете благословия за другите, такива, каквито
сте, там, където сте, а не само да се опитвате да го
отричате. Ти си благословия и за мен, а един ден
ще бъдеш и за брат си. Вие знаете много повече за
тази страна, отколкото той. И ще му помогнеш да я
управлява, дори и да е зад кулисите. Всъщност аз
разчитам на теб да го направиш. Той ще бъде
царуващият принц, но ти ще бъдеш негов
наставник и съветник. Той не може да управлява
тази страна без теб, за да го напътстваш". Той за
пръв път ѝ предлагаше това и тя беше шокирана.
"Как ще се справиш с отговорностите си, с живота

229. си, какво ще направиш с него, колко нещастен ще
се направиш в крайна сметка, зависи от теб. Искам
да прекараш известно време, мислейки за това. Не
можеш нито сега, нито по-късно, нито някога да
избягаш от това, което си. Очаквам много от теб,
Кристиана. Имам нужда от теб. Ти си Височайше
Величество. Това е част от теб, както наследството
ти, така и работата ти. Разбираш ли ме?" Никога
досега през целия ѝ живот той не се бе изразявал
толкова ясно и това я изплаши и я накара да
поиска да избяга.
Искаше й се да избегне думите му, но не посмя,
все пак той беше баща й, независимо дали е
управляващ принц, или не. И мразеше да чува
това, което казваше, защото беше болезнено

230. вярно, а тя мразеше да й го напомнят. Това беше
бреме, което не можеше да облекчи, да премахне
или да свали. Никога. А сега той искаше да добави
задълженията на Фреди към нейните. "Разбирам
те, отче - каза тя мрачно. Наричаше го баща, а не
татко, само когато беше много ядосана. Точно
както той използваше титлата ѝ, макар и рядко,
когато ѝ се сърдеше, което беше още по-рядко.
"Добре. Тогава, ако ме разбираш, можем да
продължим", каза той невъзмутимо. "Защото в
крайна сметка тук нямаш избор. Ще обсъждам
това с теб само ако наистина приемеш това, което
си, и се примириш с това, което в крайна сметка
трябва да направиш. Ако не можеш да го
направиш сега, тогава ще ти дам известно време,

231. за да се приспособиш към идеята, но рано или
късно трябва да се върнеш у дома при
задълженията си във Вадуц. Към собствените си
задължения и отговорности, както и да помагаш и
напътстваш брат си в неговите". За нея беше
страхотно бреме да чуе какво очаква от нея и
какво ще очаква един ден. Беше по-лошо,
отколкото се бе опасявала.
"Не искам да ходя в Париж" - каза тя и
изглеждашеупорита.
"Нямаше да предложа Париж. И не ми харесва
това, което смятам да предложа. Но самият
директор на Червения кръст се съгласи да поеме
цялата отговорност за вас. Той ме увери,
всъщност се закле пред мен, че ако ви поверя на
него, няма

232. да ви се случи нищо лошо, и аз възнамерявам да го
държа в това. Ако се случи и най-малкият
инцидент или някоя политическа ситуация стане
неприятна, тогава се прибирате у дома със
следващия полет без по-нататъшни обсъждания.
Но дотогава се съгласявам да ти позволя да се
присъединиш към един от техните проекти през
следващите шест месеца. Най-много една година,
ако всичко върви гладко. Но след това, независимо
от всичко, се прибирате у дома. И засега поемам
ангажимент само за шест месеца. Ще видим какво
ще се случи след това. Имат проект в Африка,
който смятат, че може да ви допадне. Той е
започнат от твоя приятел Марк. Това е предимно
център за жени и деца, болни от СПИН, и в момента

233. е една от малкото спокойни части на Африка. Ако
това се промени по някое време, всичко
приключва и ти се връщаш у дома. Ясно ли е?" В
очите му имаше сълзи, когато приключи
разговора си с нея, а тя го гледаше учудено. И през
милион години не беше очаквала, че той ще
промени мнението си за това, което тя искаше да
направи.
"Сериозно ли? Наистина ли?" Тя се изправи и
се хвърли около врата му, без да може да повярва.
В очите ѝ също имаше сълзи, докато го
прегръщаше и целуваше. Беше в екстаз. "О,
татко!"
- каза тя, развълнувана отвъд думите, докато той я
прегръщаше силно.

234. "Сигурно съм напълно луд, че ти позволих да
го направиш. Сигурно започвам да ставам
старчески" - каза той с разтреперан глас. Беше
мислил дълго и упорито за това и си спомни колко
измъчен е бил самият той на нейната възраст,
искайки да направи нещо по-смислено с живота
си. Това бяха мъчителни няколко години за него, а
като престолонаследник той беше напълно
неспособен да се освободи от задълженията си и
трябваше да живее с разочарованието си. А после
бе срещнал майка ѝ, бе се оженил за нея и всичко
се бе променило. Скоро след това баща му бе
починал и той бе станал управляващ принц.
Никога не бе имал време да погледне отново назад
към тези ранни нещастни дни, но ги помнеше

235. добре, когато размърдаше паметта си, което
окончателно го бе убедило. И Кристиана никога
нямаше да носи тежестта и отговорността на
царуването. Тази участ щеше да се падне на брат ѝ,
но никога на нея, тъй като жените не можеха да
царуват в Лихтенщайн. Всичко това в крайна
сметка доведе до решението му, макар че го
направи с огромни опасения и само защото я
обичаше толкова много, което Кристиана винаги
знаеше, дори когато му се сърдеше. Сега тя не му
се сърдеше. Никога през живота си не беше била
толкова благодарна или толкова щастлива.
"О, татко", каза тя, а гласът ѝ беше изпълнен с
емоции. "Кога мога да отида?"

236. "Искам да си тук за празниците. Няма да бъда
тук без теб, колкото и егоистично да звучи. И това
е така. Казах на директора, че можеш да отидеш
през януари или по-късно, ако предпочиташ, но не
и преди това. Така или иначе им трябва време, за
да се подготвят за теб. Създават някои нови
програми там и не искат нови доброволци поне
дотогава". Тя кимна. Можеше да живее с това.
Оставаха по-малко от четири месеца. Нямаше
търпение.
"Обещавам, че ще правя всичко, което искаш,
докато не си тръгна."
"По-добре - каза той с унищожителна усмивка
на дъщерята, която толкова много обичаше, -
иначе може да си променя мнението".

237. "Моля те, недей!" - каза тя и отново заприлича
на дете. "Обещавам, че ще се държа прилично."
Единственото нещо, за което съжаляваше,
беше, че щеше да си тръгне, преди брат ѝ да се
върне. Но щеше да го види, когато се върне, а може
би и той щеше да ѝ дойде на гости, тъй като във
Вадуц нямаше много работа, а обичаше да пътува.
Самият той беше ходил няколко пъти в Африка. Тя
нямаше търпение приключението ѝ да започне.
Никога през живота си не беше била толкова
щастлива. А после, когато трябваше да се прибере
у дома, щеше да се примири с това. Както казваше
баща ѝ, това беше нейната съдба и нейният
жребий в живота. И може би тогава щеше да отиде
да работи за фондацията и един ден да я

238. управлява, тъй като брат ѝ не се интересуваше от
нея, а когато наследи баща им, вече нямаше да има
време. Мисълта да го ръководи все още я
плашеше. Знаеше, че в крайна сметка ще й се
наложи да се изправи пред нея. Но първо
трябваше да помисли за времето, прекарано в
Африка. Не можеше да мисли за нищо друго.
"Преди да заминете, трябва да преминете
няколкоседмично обучение в Женева. Ще ви дам
номера на директора и ще помоля секретарката ви
да го уреди с него. Или може би ще могат да
изпратят някой, който да ви обучи тук". Тя не
искаше специални услуги от тях, искаше повече от
всичко да бъде същата като всички останали. Дори

239. само за тази една скъпоценна година. Това беше
последният ѝ шанс.
"Ще отида в Женева", каза тя тихо, без да му
казва защо.
"Добре тогава - каза той и се изправи. "Имате
за какво да мислите и какво да празнувате." Той
спря на вратата и я погледна, като само за миг
заприлича на старец. "Ще ми липсваш ужасно,
докато те няма." И се тревожеше за нея постоянно,
но той не ѝ каза това. Изглеждаше уморен и тъжен,
докато стоеше на вратата.
"Обичам те, татко... благодаря ти... от цялото
си сърце", каза тя и той знаеше, че е искрено.
Знаеше, че е постъпил правилно за нея,
независимо колко трудно му е било. И той щеше да

240. изпрати хора, които да я защитават и пазят,
нямаше да има спор с това.
"И аз те обичам, Крики", каза той тихо, кимна,
усмихна й се и излезе от стаята със сълзи на очи.
Глава 6

241. След като баща ѝ се съгласява да ѝ позволи да
работи за Червения кръст, Кристиана се впуска с
нова енергия в задълженията си във Вадуц, реже
ленти, посещава болни и възрастни хора, чете на
сираци и посещава дипломатически и държавни
събития заедно с баща си, без да се оплаче нито
веднъж. Той беше трогнат от усилията, които
полагаше, и се надяваше, че когато се прибере у
дома, тя ще бъде готова да се приспособи към
задълженията на кралския си живот с повече
спокойствие. Тя нямаше търпение да замине за
Африка през януари и беше получила бележка от
Марк, който беше чул по лозарската мрежа, че
Кристиана ще замине за Африка. Тя отново ѝ
благодари за усилията, които е положила, когато

242. са се срещнали, и ѝ пожела успех в новото
приключение. Тя се вълнуваше за нея. Каза, че
това ще бъде преживяване, което никога няма да
забрави. Самата Марки все още ходеше в Африка
при всяка възможност и каза, че може да дойде на
гости, докато Кристиана е там.
Нито Кристиана, нито баща ѝ са подготвени за
реакцията на Фреди, когато Кристиана изпраща на
брат си имейл, в който му съобщава за плановете
си. Той е разгневен и категорично се
противопоставя на идеята. Обажда се на баща им и
прави всичко възможно да го убеди да промени
решението си. Но за голямо облекчение на
Кристиана, баща ѝ беше твърд. След като

243. безуспешно спори с баща си по този въпрос, Фреди
решава сам да ѝ се обади.
"Нима си полудяла?" - каза той гневно. "Какво
си мислиш, Крики? Африка е опасна, нямаш
представа какво правиш. Ще те убият туземците в
някое местно въстание или ще се разболееш. Бил
съм там, това не е място за теб. Бащата сигурно е
луд." Тя изпита облекчение, че Фреди не е успял да
го накара да се откаже, макар че със сигурност се
беше опитал.
"Не се заблуждавай - отвърна тя безгрижно,
въпреки че яростта му малко я изнерви.
"Миналата година ти прекара там един месец и си
прекара чудесно."

244. "Аз съм мъж - каза той упорито, а тя извърна
очи. Мразеше, когато той казваше такива неща.
"Не бъди глупав. Какво значение има това?"
"Не се страхувам от лъвове и змии" - каза той,
звучейки самоуверено. Беше сигурен, че тя ще се
страхува и от двете.
"Аз също - каза тя смело, макар че определено
не беше въодушевена от змиите.
"Да не би да не си. Ти едва не получи инфаркт,
когато сложих змия в леглото ти" - напомни й той
и тя се засмя.
"Бях на девет години."
"Едва ли си по-възрастен от него. Трябва да си
вкъщи, където ти е мястото."

245. "Какво правиш? Нямам какво да правя тук и ти
го знаеш."
"Можеш да ходиш на вечери с баща си или да
си намериш съпруг. Прави каквото се очаква от
принцесите." Самата тя все още се опитваше да
разбере това. "Между другото, чух, че Виктория
току-що се е сгодила отново.
Престолонаследникът на Дания? Това няма да
продължи дълго." Кристиана не му възрази, и
двамата я познаваха твърде добре. Всъщност
Кристиана току-що беше чула от една от
германските си братовчедки, че Виктория се е
отегчила от него, въпреки че всички казваха, че е
много приятен мъж. Всъщност Кристиана не
можеше да си представи, че тя ще се омъжи за

246. някого, поне не за дълго време. "Глупаво момиче" -
промърмори Фреди. "Тя е обсебена от идеята да се
омъжи. Не виждам как някой мъж би могъл да
издържи да бъде женен за нея, макар че трябва да
призная, че е много забавна".
"А ти?" Кристиана попита простичко. "Кога ще
се прибереш у дома? Не ти ли омръзна още?"
"Не - каза той, звучейки палаво, - твърде много
се забавлявам".
"Е, без теб тук не е забавно. Скучно ми е до
смърт."
"Това не е оправдание да бягаш в Африка и да
се опитваш да се самоубиеш." Всъщност той
звучеше загрижен за нея. Макар че я дразнеше
постоянно и я беше измъчвал като дете, той я

247. обожаваше и съжаляваше, когато чуеше, че ще си
отиде, докато се прибере. Сериозно се замисляше
дали да не отиде да я посети, ако тя наистина
продължаваше да изпълнява този, според него,
напълно безумен план.
"Няма да ме убият" - успокои го тя. "Няма да се
присъединя към армията. Ще работя за Червения
кръст в заведение за жени и деца."
"Все още мисля, че трябва да си останеш
вкъщи. Как е баща ти?" - попита той небрежно.
Чувстваше се леко виновен, че го е нямало толкова
дълго, но все още не беше достатъчно виновен, за
да се прибере у дома.

248. "Той е добре. Работи твърде усилено, както
винаги. Защо не се опиташ да се прибереш у дома
за Коледа, преди аз да си тръгна?"
"Имам твърде много за гледане в Китай.
Хонконг, Пекин, Сингапур, Шанхай, а на връщане
искам да спра в Бирма, за да се видя с приятели."
"Ще ни е тъжно тук без теб, вече ни е тъжно."
"Не, няма да го направиш", каза той и се засмя.
"Ще бъдеш твърде зает да се забавляваш в Гщаад."
Винаги ходеха там за Коледа и Нова година, но
тази година без него дори и това щеше да е по-
малко забавно. Обичаше да кара ски с него, макар
че Кристиана и баща ѝ всяка година се виждаха с
приятели и роднини там. Това беше много

249. приятна част от живота им. А тя щеше да замине
скоро след това.
"Наистина ми липсваш, знаеш ли - каза тя и за
миг изпита носталгия. Беше приятно да говори с
него, дори и да не одобряваше плановете ѝ. Той
много я защитаваше и беше такъв, откакто беше
пораснал. Все още ѝ беше трудно да си представи,
че един ден той ще бъде управляващ принц. Не ѝ
харесваше да мисли за това, тъй като повече от
вероятно беше това да се случи едва когато баща ѝ
вече не беше наблизо, надяваше се да не е за много
дълго време. А дотогава Фреди само си играеше.
Той също нямаше желание да прекарва време в
малкия Вадуц. Беше дори по-скучен от Кристиана,
когато беше там, а и изпълняваше много по-малко

250. служебни задължения от нея. Никога не се бе
интересувал от такива светски неща. С
удоволствие избягваше задълженията си и бягаше
при всяка възможност.
"И на мен ми липсваш" - нежно каза Фреди. "И
какво чух, че отиваш в Русия? Баща ми каза нещо
за това, но аз не го разбрах. Какво правиш там?" Тя
му разказа за терористичната атака срещу
училището в Дигора, за заложниците, които бяха
взели, за ужасяващия брой жертви, за
шокиращите неща, които беше видяла, докато
беше там. Той звучеше шокиран и разбираше по-
добре какво я е накарало да стане доброволец в
Червения кръст. "Какво става с теб, Крики? Няма
ли да отидеш и да станеш монахиня или нещо

251. подобно, нали?" Той дори не можеше да си
представи как тя отлита за Русия и прекарва три
дни в заложническа криза, работейки за Червения
кръст. Беше видял нападението по новините, но и
през ум не би му минало да се качи на самолета и
да отиде на мястото на събитието, за да помогне.
Това би било най-далечното нещо, което би му
хрумнало. И въпреки че го обичаше безумно,
Кристиана знаеше, че той е изключително
разглезен, самодоволен човек.
"Не, няма да ставам монахиня", засмя се тя.
"Има ли лоши момчета, които трябва да
прогоня, когато се прибера?"
"Нито един", каза тя с усмивка. Не беше имала
среща, откакто напусна Бъркли през юни. Беше

252. отсъствала в продължение на четири години и
беше изгубила връзка с малкото приятели, които
имаше вкъщи. Животът ѝ винаги е бил изолиран.
"Ти си единственото наистина лошо момче, което
познавам."
"Да - каза той гордо, - предполагам, че съм,
нали?" Това, че тя го наричаше така, винаги го
забавляваше. Той нямаше никакво желание да
бъде нещо друго освен това и може би дълго време
нямаше да бъде. Поне засега в Токио той не се
появяваше в пресата. Поне от два месеца не беше
участвал в скандал или горещ романс. "И не си
мисли, че си се измъкнала от африканската си
капандура" - внезапно си спомни той и отново ѝ се
скара. "Няма да ме изкараш от тази тема толкова

253. бързо, колкото сега. Имам намерение отново да се
обадя на баща си!"
"Не смей!"
"Говоря сериозно. Смятам, че това е напълно
ужасен план."
"Ами, не знам. Няма да си седя тук и да режа
лентички, докато ти се забавляваш, тичайки по
света. Колко момичета гейши водиш вкъщи?" -
подразни го тя в отговор.
"Няма. И освен това още не съм бил в Китай.
Чух, че момичетата в Шанхай са много красиви. А
току-що ме поканиха във Виетнам."
"Ти си безнадежден, Фреди", каза тя, звучейки
повече като по-голяма сестра, отколкото като по-
малка. Понякога се чувстваше така. Той беше

254. толкова любвеобилен и неустоим, а в същото
време напълно безотговорен. Чудеше се дали
някога ще се ожени. Наистина не можеше да си го
представи, а през последните години той се беше
превърнал в един от най-известните плейбои в
Европа - факт, който не се харесваше на баща им.
Той очакваше Фреди да се ожени за някоя
достойна за него жена някой ден и да спре да
преследва модели и старлетки. Единствената
принцеса, с която някога беше имал връзка, беше
омъжена. Беше пълен порицател. Съпругът на
принцесата, с която беше имал връзка, го беше
нарекъл мошеник в пресата, на което Фреди беше
отговорил, че е поласкан от факта, че този човек
мисли толкова високо за него. В някои отношения,

255. знаеше Кристиана, беше по-добре, че не беше у
дома. Докато продължаваше да се държи по този
начин, това само разстройваше баща им. Поне в
Токио каквито и пакости да вършеше, те не бяха
под носа на всички. "Помисли дали да не се
прибереш у дома за Коледа - напомни му тя, преди
да сложат слушалката.
"Мислиш да се вразумиш и да си останеш
вкъщи. Забрави за Африка, Крики. Ще я намразиш.
Само си спомни за всички змии и буболечки."
"Благодаря ви за насърчението. И помисли
дали да се върнеш, преди да си тръгна. В противен
случай няма да те видя поне осем месеца."
"Може би трябва да се замислите дали да не
станете монахиня" - беше неговият прощален

256. изстрел. Тя му каза да се държи прилично, целуна
го и сложи слушалката. Понякога се притесняваше
за него. Той беше толкова незаинтересован от
работата, която баща им вършеше толкова добре и
която един ден щеше да наследи. Тя просто се
надяваше, че ще успее да порасне някога преди
това. Баща им хранеше същата надежда, но от
година на година все повече се тревожеше за него.
Вечерта Кристиана спомена, че е говорила с
него, а баща ѝ въздъхна и поклати глава.
"Притеснявам се за това какво ще се случи със
страната, когато той поеме управлението." Макар
и малка държава, Лихтенщайн има процъфтяваща
икономика, което не е случайно. Кристиана
знаеше много повече за тяхната политика и

257. икономика, отколкото брат ѝ. Баща ѝ понякога си
мислеше, че е жалко, че възрастта, полът и
характерите им не са разменени. Не би искал да
има разточителна дъщеря, каквато тя не беше, но
не по-малко мразеше и мисълта, че ще има
безотговорен плейбой за управляващ принц. Това
беше проблем, който тепърва трябваше да реши.
Но засега времето беше на тяхна страна и за
щастие, въпреки че току-що беше навършил
шестдесет и седем години, принц Ханс Йозеф беше
в добро здраве. Вероятно Фреди нямаше да се
възцари скоро.
Следващите два месеца минаха неусетно,
докато Кристиана изпълняваше задълженията си
с ново усърдие. Искаше да свърши всичко

258. възможно най-добре, преди да замине за Африка,
ако не за друго, то за да покаже на баща си колко е
благодарен, че я е пуснал. Прекара две седмици в
Женева за обучението си в Червения кръст. Вече
имаше сертификат за напреднала първа помощ.
Повечето от инструктажите ѝ бяха за страната, в
която щеше да живее, за местните племена,
техните навици, потенциалните опасности от
настоящата политическа ситуация, нещата, за
които трябваше да внимава, фалшификациите,
които трябваше да внимава да не направи, за да не
обиди местните. Получава интензивен курс за
СПИН, тъй като центърът, в който ще работи, е
специално предназначен за тази цел. Имаше и
няколко предупреждения за насекомите, от които

259. трябва да се пази, за болестите, срещу които
трябва да се ваксинира, и за това как да
разпознава най-различни отровни змии. Едва по
време на тази част от обучението си тя се зачуди,
макар и само за част от мига, дали Фреди е прав. Тя
мразеше змиите. Казаха ѝ от каква екипировка се
нуждае, какви ще са отговорностите ѝ и какви
дрехи да си вземе. Докато се върнеше във Вадуц,
главата ѝ беше замаяна от цялата информация.
Дворцовият лекар вече беше започнал да ѝ прави
необходимите ваксинации. Общо девет, като за
някои от тях ѝ беше казано, че могат да я
разболеят. Правеше си ваксинации за хепатит А и
В, коремен тиф, жълта треска, менингит, бяс, както
и подсилващи ваксини за тетанус, морбили и

260. полиомиелит. Трябваше да приема и
антималарийни лекарства, докато отсъстваше,
както и преди и след това. Всичко това й се
струваше полезно. Единственото нещо, което все
още я тревожеше малко, бяха змиите. Вече си беше
поръчала два чифта здрави ботуши и й бяха
казали да ги изтръска, когато стане от леглото,
преди да ги обуе, в случай че нещо неприятно е
пропълзяло в тях през нощта - не беше
привлекателна мисъл. Но всичко останало, което й
бяха казали, звучеше добре, особено работата. Тя
щеше да помага на професионалните медицински
и други работници, като нещо като общ асистент
през времето, когато беше там. В резултат на това
работата ѝ беше малко трудна за дефиниране и тя

261. щеше да научи повече за нея, когато попаднеше
там. Беше готова, способна и желаеща да изпълни
всяка задача, която й се възлагаше. Всъщност
нямаше търпение.
Две седмици преди Коледа, веднага след
обучението си в Женева, тя и баща ѝ заминават за
Париж на сватба. Една от братовчедките ѝ от
Бурбонската империя, по майчина линия, се
омъжваше. Една принцеса се омъжваше за херцог.
Самата сватба беше грандиозна, в Нотр Дам, а
приемът беше в красив хотел на улица Варен.
Цветята бяха изящни, помислено бе за всеки
възможен детайл. Булката носеше великолепна
дантелена рокля от Chanel Haute Couture с облак
воал, който покриваше лицето ѝ. На сватбата, на

262. която присъстваха кралски особи от цяла Европа и
каймакът на le tout Paris, най-модерните хора от
парижкото общество, имаше четиристотин души.
Сватбата беше в осем часа вечерта, а
младоженецът и всички гости от мъжки пол
носеха бели вратовръзки. Жените носеха
впечатляващи вечерни рокли. Кристиана носеше
тъмносиня кадифена рокля, обточена със саби, със
сапфирите на майка ѝ. Тя видя там Виктория,
която току-що беше развалила годежа си с
датския принц. Беше по-дива от всякога и отново
свободна, твърдеше тя за свое облекчение.
"Кога ще се прибере непослушният ти брат?" -
попита тя Кристиана с див поглед на палавник.

263. "Никога, при това положение", отговори
Кристиана. "Казва, че ще е чак през пролетта."
"По дяволите. Какъв срам. Щях да го поканя да
дойде с мен на Таити за Нова година." Тя го каза по
такъв начин, че Кристиана изведнъж се зачуди
дали Виктория не го е набелязала за флирт.
"Може би ще се срещне с теб там - каза
Кристиана и се огледа. Беше една от най-
красивите сватби, които някога беше виждала.
Булката беше придружена от ято малки деца,
които носеха сатенени кошнички, пълни с
венчелистчета, както е прието във Франция.
"Мисля, че той вече е в Китай" - каза тя неясно.
Току-що бе забелязала в другия край на стаята
приятелката си, която не бе виждала от години.

264. Баща ѝ си тръгна в два часа сутринта, докато
партито все още беше в разгара си. Заедно с
повечето млади хора Кристиана остана почти до
пет сутринта. булката и младоженецът бяха все
още там и в този час, танцувайки бурно. Колата с
бодигардовете чакаше Кристиана отвън и тя се
прибра в "Риц", където бяха отседнали с баща ѝ,
почти в шест сутринта. Това беше страхотно
събитие и тя не се беше забавлявала толкова
много от години.
Докато сваляше сапфирите и вечерната си
рокля и ги слагаше на един стол, Кристиана не
можеше да не си помисли, че животът, който води
в Европа, е толкова далеч от този, който й
предстои да води в Африка, докато работи за

265. Червения кръст. Но колкото и да се забавляваше
от време на време, животът, в който щеше да се
впусне, беше точно този, който искаше. Все още
мислейки за това, тя се вмъкна в леглото си с
усмивка.
Двамата с баща ѝ прекарват остатъка от
уикенда в Париж. Докато се разхождаха по площад
"Вандом" на връщане към хотела, той й напомни
малко тъжно, че още не е късно да промени
решението си да работи за Червения кръст. Тя все
още можеше да промени плановете си и да отиде в
Сорбоната. Щом го каза, тя го погледна и се
усмихна.

266. "Татко, няма да отсъствам толкова дълго."
Въпреки че се надяваше да удължи шестте месеца
до една година, ако той й позволи.
"Ще ми липсваш толкова много", каза той
тъжно.
"И аз също. Но ще бъде толкова вълнуващо. И
кога ще мога да правя това отново?" Сега беше
моментът, докато беше още млада. По-късно,
когато поемеше повече отговорности, щеше да е
още по-малко вероятно да може да се измъкне и
двамата го знаеха. Той ѝ беше обещал, така че
нямаше да се върне назад от думата си. Но му беше
неприятно да я види да си тръгва.
Баща ѝ я насърчи да остане в Париж още един
ден, а ако иска, и повече. Но знаейки, че скоро ще

267. замине за Африка, тя се чувстваше виновна да го
остави сам за дълго. Той беше толкова привързан
към нея и ужасно му липсваше, когато я нямаше.
Годините на Бъркли бяха тежки за него. Беше
много по-близък с Кристиана, отколкото със сина
си, и особено обичаше да обсъжда с нея деловите
въпроси на княжествотои ценеше мнението ѝ.
В понеделник тя и Виктория пазаруват по
Фобур Сент Оноре и авеню Монтен. Обядваха в
L'Avenue, където Фреди обикновено обичаше да
избира модели. Любимите му места бяха Costes,
Bain Douche, Man Ray и Buddha Bar. Фреди
изпитваше особена симпатия към Париж, но и
Кристиана също. В края на дългия ден двамата с
Виктория попадаха в стаята ѝ в "Риц" и си

268. поръчваха рум сервиз. И двете бяха все още
уморени след сватбата. И се разделиха
окончателно във вторник сутринта на летището.
Кристиана отлетя за Цюрих, а Виктория за Лондон,
като си обещаха скоро да се срещнат отново.
Виктория вече беше казала, че ще дойде в Гщаад,
за да остане при нея, ако не замине за Таити. Сега,
когато вече не беше обвързана, тя беше леко
развързана и Кристиана се надяваше да я види
отново, преди да замине.
През тези дни тя имаше много работа във
Вадуц. От двореца беше дошло официално
съобщение, че ще пътува през следващите
няколко месеца, без да се уточняват плановете и
дестинацията ѝ. Така проблемите със сигурността

269. ставаха по-лесни, а тя беше твърдо решена никой
да не знае, че е принцеса, докато работи за
Червения кръст. Щом се разчу, че заминава,
всички изведнъж я поискаха за церемониите,
откриванията, откриването на сгради, партитата и
благословиите. Тя се опита да направи колкото се
може повече и беше изтощена, когато с баща си
заминаха за Гщаад следващата седмица. Там те
винаги се забавляваха. Това беше много модерен
ски курорт, пълен с американци и европейци,
плейбои, красавици, филмови звезди и различни
кралски особи. Беше едно от малкото места за
почивка, които обслужваха изключително
богатите и които Кристиана наистина харесваше.

270. Тя и баща ѝ бяха запалени скиори и всяка година
прекарваха чудесно там.
Двамата с баща ѝ отпразнуваха Коледа тихо и
спокойно, после отидоха на среднощна литургия и
тя се опита да се обади на Фреди в Хонконг, но той
не беше вкъщи. Струваше ѝ се странно да не е с тях
и той се обади и на двамата на следващата сутрин.
Той попита за сватбата на Бурбоните в Париж, а тя
му разказа за малко небрежната покана на
Виктория към него за Таити. Той каза, че
съжалява, че ще я пропусне, но може би ще отиде с
нея за Великден, и след като отново помоли сестра
си да преразгледа плановете си, пожела и на
двамата весела Коледа и сложи слушалката.

271. Както винаги, Кристиана и баща ѝ останаха в
Гщаад до Нова година и след като се върнаха, тя с
изненада разбра, че ѝ остават само четири дни във
Вадуц, преди да замине. И за вкуса на баща ѝ
последните дни минаха твърде бързо. Той искаше
да се наслади на всеки миг с нея. Но собствените
му отговорности се намесваха твърде често. В
последния ден той влезе в стаята ѝ с тъжен поглед.
Тя беше заета с опаковането на багажа си и вдигна
очи, когато той влезе. Дори кучето лежеше до
куфара ѝ и изглеждашетъжно.
"Ще липсваш на Чарлз и на мен - каза той и
изглеждаше нещастен.
"Ще се погрижиш ли за него вместо мен?" -
попита тя и прегърна баща си. Те също щяха да ѝ

272. липсват. Но нямаше търпение да тръгне на
голямото си приключение.
"Да, ще го направя. Но кой ще се грижи за
мен?" Той се забавляваше само наполовина.
Разчиташе на нейната компания повече,
отколкото би разчитал, ако съпругата му беше още
жива или ако Фреди присъстваше по-силно в
живота му или беше по-добър спътник. Той никога
не беше наблизо, а когато беше, осигуряваше
повече раздразнение и загриженост, отколкото
общуване или подкрепа. Бащата на Кристиана
говореше с нея и се отваряше пред нея така, както
не го правеше с никой друг в живота си.

273. "Скоро ще се върна, татко. А Фреди ще се
върне след месец-два." Баща ѝ завъртя очи и
двамата се засмяха.
"Не мисля, че брат ти някога ще се погрижи за
мен или за някой друг. И мисля, че ще се уплаша,
ако го направи. Останалите от нас ще се грижат за
него." И двамата знаеха, че е прав, и Кристиана
отново се засмя, макар че и двамата споделяха
една и съща загриженост за това какво ще се
случи със страната, когато Фреди ще бъде
управляващият принц. Бащата на Кристиана бе
започнал да се надява, че тя ще стане главен
съветник на брат си, когато това се случи, и се
опитваше да я научи на всичко, което можеше. Тя
беше охотна ученичка, любяща дъщеря, не се

274. отърваваше от никакви отговорности и никога не
го подвеждаше, което щеше да направи
отсъствието ѝ по-остро, макар че, признаваше си,
дори той знаеше, че понякога я натоварва
прекалено много.
"Сигурна съм, че ще порасне някой ден, татко -
каза Кристиана, като се опита да звучи уверено и
обнадеждено, макар и незаслужено.
"Бих искал да споделям оптимизма ви.
Момчето ми липсва, но не ми липсва хаосът, който
създава, докато е тук. Без него тук е ужасно
спокойно." Той винаги беше откровен с нея, както
и тя с него.
"Знам. Но няма друг като него, нали?" - каза тя,
звучейки като обожаваща сестра, каквато и беше.

275. Той беше нейният герой, когато беше малка,
макар че винаги я беше дразнел, а и сега
продължаваше да го прави. "Ще ти се обаждам
винаги, когато мога, татко. Явно в пощата там
имат телефони, макар че, както ми казаха, не са
много надеждни и понякога линиите не работят
със седмици. Тогава единственото, което можем да
направим, е да се обадим по радиото. Но ще ти
съобщя по някакъв начин, обещавам." Знаеше, че
телохранителите ѝ ще измислят нещо, за да може
да предаде съобщения на баща си, за да го
успокои. В противен случай нямаше да посмеят да
го направят, иначе той можеше да я принуди да се
върне, ако го накара да се тревожи прекалено
много. Щеше да направи всичко възможно, за да

276. поддържа връзка, каквото и да беше това. Все още
се надяваше, че той ще ѝ позволи да удължи
пътуването си. Искаше да остане цяла година.
Последната им нощ беше горчиво-сладка.
Вечеряха в частната трапезария и разговаряха за
нейните планове. Тя го попита за някои нови
икономически политики, които току-що беше
въвел, и каква е била реакцията на парламента на
тях. Той се зарадва, че тя го е попитала, и с
удоволствие обсъди това с нея. Но това отново му
напомни колко самотен щеше да бъде животът му
без нея. Тя дори още не си беше тръгнала, а той
нямаше търпение да се върне. Искаше му се
предстоящите месеци да минат бързо, а знаеше, че
няма да минат. Без яркия слънчев лъч, който тя

277. осигуряваше в живота му, дните щяха да се
проточат. Егоистично мислеше да настоява тя да се
върне след първите шест месеца, а когато ѝ
спомена за това, тя го помоли да изчака, за да
реши. Може би тогава самата тя щеше да е готова
да се върне или щеше да се нуждае от още няколко
месеца, за да довърши започнатото. Тя го помоли
да запази отворено съзнание и той се съгласи.
Обменът им на мнения винаги беше разумен,
любящ и възрастен. В много отношения тя беше
една от основните причини той да не се ожени
повторно. С Кристиана, която му правеше
компания и му говореше, той нямаше нужда от
съпруга, нито пък искаше такава. И освен това
смяташе, че е твърде късно в живота му да започва

278. отново. Преди това е бил твърде зает. Сега се
чувстваше добре такъв, какъвто беше, макар че
щеше да се чувства далеч по-малко, когато тя си
отиде. Той я целуна за лека нощ, като вече
скърбеше за отсъствието ѝ, и на следващата
сутрин закусиха заедно. За дългия полет тя беше
облякла сини дънки и вероятно нямаше да носи
нищо друго през следващата година. Беше
опаковала само една рокля, за всеки случай, две
селски поли, които беше донесла от Калифорния,
няколко чифта къси панталони, които беше
носила в училище, купчина дънки и тениски,
шапки, мрежи против комари, репеленти за
насекоми, лекарствата си срещу малария и здрави

279. ботуши и обувки, които да я предпазят от
ужасните змии.
"Това не е по-лошо, отколкото когато се
връщах в училище в Калифорния след
ваканцията, татко. Мисли за това по този начин" -
опита се да го утеши тя. Преди тя да си тръгне, той
изглеждаше толкова скръбен и тъжен.
"Предпочитам да мисля за теб точно тук."
Едва успя да проговори, когато се сбогува с
нея. Прегърна я дълго, а тя го целуна по бузата,
както винаги. "Знаеш колко разчитам на теб, нали,
Крики? Погрижи се за себе си."
"Ще го направя. Ще ти се обадя, татко.
Обещавам. Погрижи се добре и за себе си." Беше ѝ
по-трудно да го напусне, отколкото си мислеше,

280. тъй като в гърлото ѝ заседна ридание. Знаеше
колко много се нуждае от нея и мразеше да го
оставя сам. Знаеше колко самотно ще бъде за него.
Но само този път, този последен път, преди да
поеме завинаги кралските си задължения, тя се
нуждаеше от собствен живот.
"Обичам те, Крики", каза той тихо. И с това се
обърна към двамата телохранители, застанали до
нея, със строг поглед. "Дръжте се близо до нея през
цялото време." Нямаше как да сбърка заповедта
му. Това бяха същите двама млади мъже, които я
бяха придружили в Русия - Самуел и Макс. Те бяха
също толкова развълнувани, колкото и тя, от
новото си приключение, а тя се чувстваше удобно
и примирено, че са с нея. Баща ѝ беше неотстъпчив

281. по този въпрос. Това беше единственото условие,
от което той не отстъпваше, така че Кристиана
най-накрая го направи. Чувстваше се малко
глупаво, че има двама телохранители със себе си,
но директорът на лагера на Червения кръст беше
казал, че напълно разбира нуждата от това. Той
бил изключително чувствителен към
положението ѝ и я бил уверил по електронната
поща, че няма да разкрие коя е тя. Той единствен
знаеше, че в паспорта ѝ няма фамилия, което
можеше да я издаде на онези, които бяха наясно с
подобни неща, макар че те обикновено бяха
рядкост. Марк беше изключително наясно с това,
тъй като и преди беше работила с кралски особи.
Другите не бяха. Но Кристиана не искаше да

282. рискува. Единственото, което не искаше никой да
знае, беше, че е принцеса. Искаше да я третират по
същия начин като всички там. Не искаше никой да
я нарича Ваше светло височество или госпожо, и
със сигурност не и телохранителите ѝ, които се
маскираха като колеги доброволци, приятели,
които идваха с нея. Кристиана беше помислила за
всичко и беше покрила всичките си изисквания. И
досега директорът на заведението й беше оказал
пълно съдействие в тази насока.
"Обичам те, татко - каза тя, докато се качваше
в колата, а баща ѝ затвори вратата. Той искаше да
дойде с нея на летището, но тази сутрин трябваше
да се срещне с всички свои министри по повод
икономическата политика, която бяха обсъдили с

283. Кристиана предната вечер. Затова се беше
сбогувал с нея в двореца.
"Аз също те обичам, Крики. Не забравяй това.
Грижи се добре за себе си. Бъди внимателна -
предупреди отново той, а тя се усмихна и се наведе
през прозореца, за да целуне ръката му. Връзката,
която бяха създали през годините след смъртта на
майка ѝ, беше непоклатима и необичайно близка.
"Довиждане!" - извика тя и махна с ръка,
докато си тръгваха. Той стоеше и махаше, докато
колата мина през портите, обърна се и изчезна, а
после с наведена глава бавно се върна в двореца.
Беше направил това за нея, беше ѝ позволил да
замине за Африка, за да я направи щастлива. Но за
него това щяха да бъдат нещастни шест месеца

284. или година без нея. И докато влизаше в двореца,
кучето вървеше тъжно след него. Без живото
присъствие на Кристиана двамата вече
изглеждаха като тъжна, самотна двойка.
Глава 7

285. Тази сутрин полетът на Кристиана от Цюрих
излетя бързо за Франкфурт. Бодигардовете ѝ бяха
в бизнес класа, а тя - в първа. И въпреки че ги беше
предупредила да не го правят, дворецът
дискретно беше уведомил авиокомпанията, че тя е
на полета. Това беше точно това, което тя не
искаше, и я дразнеше. Единственото, което
можеше да направи, бе да се утеши със
съзнанието, че през следващата година няма да
бъде "специална". Тя не искаше да бъде. Това
време в Африка, където работеше за Червения
кръст, беше последната ѝ възможност да бъде
обикновен човек, без тежестите, които
автоматично идваха с нейното положение в
живота. През следващите месеци тя не искаше да

286. има нито една от привилегиите на кралското
семейство. Изобщо никакви. Искаше
преживяването ѝ там да бъде точно същото като
това на всички останали, за добро или за лошо.
Когато сменя полета във Франкфурт, е
благодарна, че никой не я познава. Нямало кой да
я посрещне или поздрави, нямало кой да ѝ
помогне да се прехвърли на друг самолет, нямало
специално внимание. Тя взе раницата и чантата
си, а двамата бодигардове се погрижиха за техния
и нейния багаж. Няколко минути между полетите
разговаряха приятелски и се опитаха да си
представят какво щеше да бъде. Сам си мислеше,
че ще е сурово. Беше ходил в Африка и преди.
Директорът в Женева я беше уверил, че ще е

287. удобно, а Кристиана настояваше и го мислеше
сериозно, че не ѝ пука. Беше повече от готова да го
преживее грубо с всички останали, ако случаят е
такъв. Той ѝ беше обещал анонимност и тя
разчиташе на това. В противен случай щеше да
развали всичко за нея. В съзнанието ѝ това беше
последният ѝ шанс за истински живот, преди
завинаги да се посвети на тежкото бреме и
ограничениятана кралските си задължения.
В продължение на седмици Самуел събираше
данни от Държавния департамент на САЩ за
политическата ситуация в Еритрея, в Източна
Африка, където отиваха. Тя граничи с Етиопия,
която през годините е създавала сериозни
проблеми на Еритрея. Преди няколко години

288. двете страни най-накрая бяха подписали
примирие и сега всичко беше мирно. Граничните
сблъсъци с Етиопия, които се бяха случили преди,
бяха спрели. Самуел беше обещал да предупреди
принца, ако нещо се промени или се случи нещо
обезпокоително някъде около тях, и ако се
наложи, в такъв случай щеше да изведе
принцесата от страната. Но засега изглеждаше, че
няма никакви опасения, точно както беше обещал
и директорът на Червения кръст. Еритрея щеше да
бъде интересна и безопасна. Единственото, което
Кристиана трябваше да направи, беше да се
съсредоточи върху работата си. Беше оставила
въпросите, свързани със сигурността, на тях, за да
се справят възможно най-дискретно. Твърдяха, че

289. са трима приятели от Лихтенщайн, които са се
записали за една година заедно. Това беше
правдоподобна история, към която възнамеряваха
да се придържат, и нямаше причина някой в
лагера да подозира обратното. А Кристиана
знаеше колко дискретни са двамата мъже.
След десетчасовото пътуване със самолет от
Франкфурт до Асмара през Кайро, в Асмара едва
погледнаха паспорта ѝ. Дори не забелязаха
липсата на фамилно име, за голямо облекчение на
Кристиана. Тя не искаше пресата да бъде
уведомена никъде по маршрута ѝ, тъй като
слуховете за присъствието ѝ в страната можеха да
я последват до крайната ѝ дестинация, а тя искаше
да избегне това на всяка цена.

290. Вече бяха на път от четиринадесет часа и
Кристиана беше уморена. Двамата мъже бяха
спали по време на дългия полет. Когато излязоха
от летището, те се огледаха. Преди да заминат,
Макс беше получил имейл, в който
потвърждаваше, че ще ги вземе. Тогава никой не
беше сигурен кой ще дойде да ги посрещне, нито с
кои от автомобилите на лагера ще ги вземе. Бяха
получили уверение, че някой ще бъде там, но
изглежда никой не ги чакаше.
Влязоха в малка колиба, покрита с трева, и си
купиха три портокалови газирани напитки.
Напитките бяха произведени от африканска
фирма и имаха отвратително сладък вкус, но те
все пак ги изпиха, тъй като беше горещо и бяха

291. жадни, въпреки че в Източна Африка беше зима,
но времето беше топло. Пейзажът около тях беше
красив, въздухът беше сух, а теренът - равнинен.
Имаше мека мъглива светлина, която сякаш
обливаше всичко и напомняше на Кристиана за
топлия блясък на перлите на майка ѝ. В
заобикалящата ги среда цареше нежност, докато
чакаха някой да дойде. Накрая седнаха на чантите
си пред хижата и половин час по-късно се зададе
старинен изтърбушен жълт училищен автобус. От
двете му страни беше залепено знамето на
Червения кръст, а освен това изглеждаше съвсем
недобросъвестно и сякаш не можеше да измине и
километър. Въпреки това беше пропътувал целия
път от Сенафе и пътуванетобеше отнело пет часа.

292. Вратата се отвори и от нея излезе висок,
разчорлен на вид тъмнокос мъж. Той погледна
тримата, които седяха върху чантите си, усмихна
се и се втурна да им помогне, като се извини за
закъснението си. Поглеждайки към древния жълт
автобус, човек лесно можеше да разбере защо е
закъснял.
"Много съжалявам, аз съм Джефри Макдоналд.
По пътя спуках гума, смяната ѝ отне цяла вечност.
Не сте ли прекалено уморени, Ваше височество?" -
попита той оптимистично. Беше я разпознал от
екземпляра на списание "Величество", който
някой беше захвърлил наоколо, въпреки че
изглеждаше по-млада, отколкото беше очаквал, и
все още свежа и красива след дългото пътуване.

293. "Моля те, не ме наричай така - отвърна
Кристиана веднага. "Надявам се, че директорът в
Женева те е предупредил. Просто Кристиана ще
бъде добре."
"Разбира се - извини се той, взе раницата от
нея, докато двамата с бодигардовете си стискаха
ръцете. На теория не трябваше да ѝ подава ръка,
освен ако тя не го направи първа, а тъй като беше
британец, очевидно беше наясно с етикета, но тя
бързо протегна ръка. Той я подаде предпазливо с
плаха усмивка. Приличаше на разсеян професор и
тя го хареса веднага, както и двамата охранители.
"Надявам се, че никой не знае за всичко това
тук - каза тя и изглеждаше притеснена.

294. "Не, съвсем не", увери я той. "Всъщност бях
предупреден. Просто забравих. Доста е вълнуващо
принцесата да дойде да живее при нас, дори и
никой да не знае. Майка ми ще бъде много
впечатлена - призна той, - макар че няма да й кажа,
докато не си тръгнеш." В него имаше една неловка
момчешка същност, която трудно можеше да не се
хареса. Кристиана веднага се почувства спокойна с
него. Той беше приятелски настроен и топъл.
"Не искам другите да знаят - обясни отново
Кристиана, докато вървяха към автобуса, а
двамата телохранители бяха точно зад нея и
носеха чантите си.
"Разбирам. Много се радваме, че сте тук.
Нуждаем се от цялата помощ, която можем да

295. получим. Двама от нашите хора се разболяха от
тиф и трябваше да се приберат у дома. От осем
месеца нямаме достатъчно хора." Имаше леко
разсеян, измършавял вид и изглеждаше така,
сякаш е в началото на четиридесетте си години.
Каза, че е роден в Англия, но цял живот е живял в
Африка и е израснал в Южна Африка, в Капетаун,
но през последните четири години е ръководил
лагера в Сенафе. Каза, че откакто е започнал,
съоръжението се е разраснало главоломно. "Те
вече са свикнали с нас. Местните жители отначало
се отнасяха малко предпазливо към нас, въпреки
че тук са много дружелюбни хора. В допълнение
към съоръжението за СПИН, ние на практика
управляваме пункт за медицинска помощ за тях.

296. Два пъти месечно пристига един лекар, за да ми
окаже помощ". Той добавя, че ръководеното от тях
съоръжение за борба със СПИН е имало
значителен успех. Целта им е била да
предотвратят разпространението на болестта,
както и да лекуват тези, които вече са я имали
сега. "Центърът е препълнен. Ще видите, когато
пристигнем. И разбира се, лекуваме и всички
местни болести и неразположения". Преди да
тръгнат, той отново слезе от автобуса и сам си
купи сода. Изглеждаше прашен, уморен и леко
изхабен, сякаш работеше твърде много, и
Кристиана се трогна, че директорът е дошъл сам.
Беше вълнуващо просто да са там и да се
опитват да възприемат непознатите гледки и

297. звуци, въпреки че всички се чувстваха малко
замаяни от дългото пътуване. Самуел и Макс бяха
тихи, изучаваха обстановката, бяха винаги нащрек
и постоянно съзнаваха, че мисията им е да я
защитят. Дотук всичко беше наред.
Когато Джеф се върна, той запали автобуса,
който издаде поредица от ужасни кашлици и
стонове, запали обратно и след това се разтресе
тревожно, докато оживяваше. Той се обърна към
Самюъл и Макс с широка усмивка. "Надявам се, че
някой от вас е механик. Отчаяно се нуждаем от
такъв в лагера. Имаме медицински персонал, но
никой не знае как да поправя колите ни.
Прекалено образовани са всички. Имаме нужда от
водопроводчици, електротехници и механици".

298. Автобусът потегли с дрънчене по пътя, спря и
после отново потегли, сякаш за да илюстрира
мисълта му.
"Ще направим всичко възможно." Макс се
усмихна. Той беше много по-способен с оръжията,
но не го каза. Беше готов да опита. Автобусът
почти спря отново, докато изкачваше хълма с
охлювна скорост, докато Джеф разговаряше и с
тримата. Изглеждаше така, сякаш Кристиана леко
го изнервяше, тъй като й хвърляше срамежливи
погледи и се усмихваше. Беше му невъзможно да
забрави коя е тя.
Тя му задава въпроси за центъра за лечение на
СПИН, за кризата със СПИН в Африка и за
останалите медицински грижи, които те

299. предоставят. Той обясни, че самият той е лекар.
Специалността му е тропическа медицина, която
го е довела тук. Докато разговаряха, тя
наблюдаваше пейзажа, който се носеше покрай
тях. От двете страни на пътя вървяха хора в ярки
дрехи, с кичури бял плат. Едно стадо кози
минаваше точно през пътя им. Автобусът спря
заради него, а след това не искаше да потегли
отново, докато мъж с тюрбан, водещ камила, се
опитваше да помогне на младо момче да пасе
козите. Джеф наводни двигателя, опитвайки се да
го върне към живот, а след това трябваше да го
остави да постои известно време, тъй като козите
най-накрая напуснаха пътя. Това им даде още една
възможностда си поговорят.

300. Данните и оценките му бяха изключително
информативни. Той каза, че в центъра за лечение
на СПИН лекуват не само млади жени, но и деца,
много от които са били изнасилени, а след това
отбягвани от племената си, когато вече не са
девствени, или още по-лошо, ако забременеят.
Семействата им вече не можеха да ги омъжат, така
че те бяха безполезни при размяната на добитък,
земя или валута. А щом се разболеят, почти винаги
биват изоставяни. Броят на засегнатите от СПИН
мъже и жени беше шокиращ, а фактът, че
продължаваше да нараства, беше още по-
тревожен. Той каза, че пациентите им страдат и от
туберкулоза, малария, кала азар (форма на черна
треска) и сънна болест.

301. "С един напръстник изпразваме океана", казва
той, очертавайки ситуацията с думи, които не
оставят никакво съмнение за това колко отчаяно е
положението на пациентите им, много от които са
бежанци от граничните спорове с Етиопия в
годините преди примирието. Той също така каза,
че примирието е донякъде нелеко, тъй като
Етиопия продължава да иска Масава,
пристанището на Еритрея на Червено море.
"Всичко, което можем да направим, е да се грижим
за тях, да им осигурим комфорт и да помагаме на
някои от тях, докато умрат. И да се опитаме да
образоваме другите за превенцията на болестите".
Това беше обезкуражаваща перспектива, тъй като
Кристиана го слушаше, а Самуел и Макс също му

302. зададоха редица въпроси. Тяхната мисия не беше
опасна, но беше потискаща. Смъртността при тях
беше висока - сто процента сред болните от СПИН.
Повечето от жените и децата, които идваха при
тях, бяха в твърде напреднала фаза на болестта, за
да може тя да бъде спряна, контролирана или
принудена да премине в някаква форма на
ремисия. Една от основните им цели, казва той, е
да предотвратят предаването на СПИН на
новородените от новите майки, като дават
лекарства и на майката, и на бебето и ги
убеждават да не кърмят. Културно и практически
е трудно, тъй като много от тях са били толкова
бедни, че са продавали дадената им формула и са
продължавали да кърмят, защото е било по-

303. евтино, а след това бебетата също са се заразявали
със СПИН. Според него е било постоянна трудна
битка да ги образоват и лекуват, когато са можели.
"Правим каквото можем за тях, но не винаги
можем да направим много, в зависимост от
ситуацията. Понякога трябва да приемем и това."
Той също така спомена, че "Лекари без граници"
често минават през района и им подават ръка.
Благодарни са за помощта и на други организации,
не само на Червения кръст, въпреки че сто
процента от финансирането им идва от него.
Местното правителство било твърде бедно, за да
може да окаже някаква помощ. Той каза, че
планират да се обърнат към някои фондации с
молба за съдействие, но все още не са имали време

304. да напишат исканията за безвъзмездна помощ.
Кристияна си помисли, че в крайна сметка би
искала да помогне, като се сети за собствената им
фондация, която щедро допринасяла за подобни
ситуации. Тя щеше да научи повече за нуждите им
през следващите седмици и месеци и щеше да
говори с фондациятаза това, когато се върнеше.
Отне им пет часа да стигнат до лагера.
Говореха си почти през целия път. Джеф беше
приятен, очевидно мил и състрадателен,
интересен човек, с огромни познания за
континента, на който живееше, и за мъките, които
го измъчваха, повечето от които не можеха да
бъдат поправени, засега, а вероятно и нямаше да
бъдат поправени още дълго време. Но той и тези, с

305. които работеше, правеха всичко възможно, за да
променят това.
Кристиана най-накрая заспа през последните
минути от пътуването с автобуса, въпреки
постоянното дрънчене, клатене, шум и
ужасяващите изпарения, които автобусът
отделяше. Беше толкова уморена, че в този
момент можеше да проспи и бомба. Събуди се,
когато Макс докосна ръката ѝ. Бяха в лагера, а
автобусът беше заобиколен от работници на
Червения кръст, които с любопитство
наблюдаваха тримата нови работници, които щяха
да пристигнат. Всички бяха говорили за тях от
седмици. Всичко, което знаеха, беше, че са двама
мъже и една жена и че идват някъде от Европа.

306. Имаше някакъв смътен слух, че всички са
швейцарци, някой друг каза, че са германци, после
си помислиха, че мъжете са германци, а жената -
швейцарка. Никой не им беше споменавал за
Лихтенщайн. Може би бяха объркани, тъй като
престоят и пристигането им бяха уредени от
женевския офис. Но които и да бяха, те бяха повече
от добре дошли и отчаяно необходими в лагера.
Дори и да не бяха лекари или медицински сестри,
те поне бяха готови сърца и ръце.
Когато Кристиана се огледа, видя десетина
души, които я гледаха, облечени в различни
неофициални дрехи. Къси панталони, дънки,
тениски, туристически обувки, жените бяха с къси
коси или вързани под шалове, няколко от тях бяха

307. с бели лекарски престилки, жените също. Тя видя
една жена на средна възраст с обветрено лице,
топла усмивка и стетоскоп на врата. Имаше и една
много красива, висока, с тъмна коса, която
гледаше втренчено в автобуса с местно дете в
ръце. Изглеждаше, че има приблизително равно
разпределение между жените и мъжете. А
възрастовият диапазон сякаш се простираше от
възрастта на Кристиана или някъде в тази близост
до няколко лица, които изглеждаха почти два
пъти по-възрастни от нея. Сред тях стояха шепа
местни работници, облечени в пъстри местни
дрехи, някои от които държаха деца за ръка.
Самият център, в центъра на комплекса,
приличаше на струпване на прясно боядисани

308. бели колиби. От двете му страни имаше поредица
от големи, почти военни на вид палатки.
Въпреки високата си позиция Джеф й подаде
ръка, за да я стабилизира, докато излизаше от
автобуса на неравната земя. Кристиана му се
усмихна, а след това погледна срамежливо към
останалите, когато Самюъл и Макс излязоха от
автобуса, носейки чантите си. Кристияна
изглеждаше достатъчно измачкана и небрежна
след дългото пътуване, за да не се откроява,
докато един по един се приближаваха чакащите
работници.
Джеф представи първо по-възрастната жена.
Тя се казваше Мери Уокър и, както подсказваше
стетоскопът, беше лекарка. Беше британка и

309. ръководител на програмата им за борба със СПИН.
Имаше бяла коса, която висеше на дълга плитка по
гърба ѝ, силно набраздено усмихнато лице и
пронизващи сини очи. Тя веднага напомни на
Кристиана за Марк. Тя стисна ръката на Кристиана
със силно и сигурно ръкостискане и я приветства
сърдечно в лагера. До нея стояха още две жени,
едната от които беше красива млада ирландка с
къдрава черна коса и зелени очи. Тя беше
акушерка и обикаляше целия Дебуб, в
отдалечените райони, раждаше бебета и ги
връщаше в лагера, когато се разболееха, или пък
майките им. До нея седеше млада американка,
която също като Джеф беше израснала в Капетаун.
Беше учила в колеж в Щатите, но Африка ѝ

310. липсваше твърде много, както на всички, когато
заминаваха.
И след като се запознаха и той й разказа за
мястото, където работеше, тя се съгласи да се
присъедини към Джеф тук. Казваше се Маги и
Кристиана бързо разбра, когато Джеф я обгърна с
ръка, щом се приближи, че Маги и Джеф са
романтично обвързани. Маги беше медицинска
сестра. Тя прегърна топло Кристиана за добре
дошла. Ирландското момиче се представи като
Фиона с широка, палава усмивка. Тя побърза да
стисне ръката на Кристиана и да я приветства.
Четиримата мъже, които стояха наоколо, се
представиха в бърза последователност. Двама от
тях бяха германци, един французин, а четвъртият -

311. швейцарец, и всички изглеждаха някъде около
трийсетте: Клаус, Ернст, Дидие и Карл. И накрая
високата тъмнокоса млада жена с детето на ръце
излезе напред и подаде ръка на Кристиана и
двамата мъже. Тя имаше красиви очи и сериозно
лице. Казваше се Лора и беше французойка.
Изглеждаше много по-сдържана от останалите и
Кристиана се зачуди дали не е срамежлива.
Заговори ѝ на френски, но дори и тогава високата
красива млада жена не се стопли много.
Отношението ѝ граничеше с враждебно. Джеф й
обясни, че от няколко години работи за УНИЦЕФ и
от няколко месеца е с тях в Сенафе. Джеф и Мери
бяха единствените лекари в групата, Фиона -
единствената акушерка, а Маги - единствената

312. медицинска сестра. Всички останали бяха
добронамерени, грижовни, трудолюбиви, съвестни
хора, които бяха дошли в Сенафе, за да променят
нещо, по какъвто начин можеха, както и самата
Кристиана.
Лагерът всъщност се намираше в
покрайнините на Сенафе, в подзоната на Дебуб, в
северната част на страната, близо до етиопската
граница, което в годините преди сключването на
примирието би било обезпокоително, но вече не е.
Сега тук беше спокойно и доста отдалечено.
Докато Кристиана продължаваше да се оглежда,
тя беше поразена от красотата на африканските
жени, които стояха точно зад групата, усмихнати
срамежливо, в пъстри костюми, с много бижута в

313. косите, на ушите и около врата. В центъра
работеха още шестима обитатели, четири жени и
двама мъже, всички те разговаряха с жените или
децата в колибите и не бяха успели да излязат и да
поздравят новодошлите. Но имаше една
постоянно нарастваща група екзотично облечени
африканки, които стояха и гледаха и се усмихваха
на тройката, която току-що беше слязла от
автобуса.
Африканките, които стояха и ги гледаха, бяха
облечени в най-екзотичните костюми, които
Кристиана някога е виждала. Те имаха плътно
сплетени коси на малки редици, накичени с
мъниста и скъпоценни камъни, които висяха по
лицата им. Бяха богато украсени и драпирани с

314. интересни тъкани, някои от които изтъкани от
златни или метални нишки. Някои от жените бяха
напълно покрити, а други стояха и я гледаха с голи
гърди. Техните сложни костюми и усилия да се
украсят рязко контрастираха с обикновените,
непривлекателни дрехи, носени от западните
работници, които изглеждаха всичко друго, но не
и секси или дори привлекателни в своите тениски,
къси панталони, дънки и туристически обувки.
Джеф ѝ обясни, че в Еритрея има девет етнически
групи или племена: тигриня, рашайда, афар, тигре,
кунама, сахо, нара, билен и хедареб, и почти
веднага я порази топлотата на усмивките на
африканските жени. Една от тях се приближи и я
прегърна, обясни, че е от Гана, каза, че се казва

315. Акуба, и с гордост каза на Кристиана, че е
доброволка на Червения кръст. Кристиана се
запозна и с един от африканските мъже, които им
помагаха в центъра, който се казваше Яу. Беше
много информация, която трябваше да поеме
наведнъж, много хора, съвсем ново място, съвсем
различна култура, съвсем нов живот, непозната
работа. Кристиана се чувстваше претоварена,
докато се оглеждаше наоколо и се опитваше да
възприеме всичко. Би било почти невъзможно да
се обясни на когото и да било какво пиршество е
това за сетивата, колко е вълнуващо или колко
нежни и мили изглеждат африканците. Лицата им
слабо приличаха на етиопските, определено
изглеждаха сродни въпреки омразата и дългата

316. история на войни помежду им. Една пета от
населението на Еритрея беше избягало от
страната, по време на онези сражения, преди
примирието преди пет години. Но нито едно от
лицата, които Кристиана виждаше около себе си,
не изглеждаше озлобено. Напротив, хората бяха
красиви и изглеждаха много топли.
"Сигурно сте изморени - прекъсна многото
представяния Джеф. Той видя, че тя е уморена, а
бяха пътували близо пет часа. Беше дошла до най-
отдалечените краища на света. Но Кристиана
никога не беше била по-щастлива и като дете на
рожден ден искаше да изпие всичко.
"Добре съм", каза тя игриво и поговори за
момент първо с Акуба, после с еритрейските жени

317. и накрая с хората, с които щеше да работи през
следващите месеци. Нямаше търпение да се
запознае с тях и да започне работа.
"Хайде - каза Фиона с широка усмивка.
"Позволете ми да ви придружа до Риц." Тя посочи
към една от големите палатки от едната страна на
групичката колиби, където работеха. Живееха в
палатките, жените от едната страна, мъжете от
другата, а за тези, които желаеха да обединят
силите си като Маги и Джеф, имаше отделни, по-
малки палатки. Мъжката палатка се наричаше
"Джордж V", по името на прочутия хотел в Париж, а
женската - "Риц".
Кристиана взе чантата си от Самуел и той
веднага изглеждаше недоволен от това. Не му

318. харесваше тя да тръгва сама, преди двамата с Макс
да са оценили мястото, а те още нямаха време за
това. Тя му кимна и се усмихна, решително взе
чантата от ръката му и тръгна след Фиона.
Истинският живот беше започнал.
Палатката, в която я заведе Фиона, беше по-
голяма, отколкото Кристиана очакваше, и по-
проветрива, отколкото изглеждаше отвън. Беше
тежка платнена палатка, която бяха купили от
военните, бяха сложили дървен под и имаше осем
легла, едното от които беше незаето, откакто Маги
се изнесе да живее в отделна палатка с Джеф. А с
новопристигналите в мъжката палатка щеше да
има осем мъже. Африканците, които работеха за
тях в центъра, живееха в колиби, които сами бяха

319. построили. А Маги и Джеф имаха своя собствена
палатка, която Джеф беше купил сам.
Фиона заведе Кристиана до далечния ъгъл. До
леглото й имаше малка нощна масичка с
чекмедже, в което имаше лампа на батерии, а в
краката на леглото имаше изтърбушен шкаф за
обувки с военни запаси.
"Това е твоят гардероб" - каза Фиона с изблик
на смях. "Не ме питай защо, но преди шест месеца
дойдох тук с пълен гардероб. Накрая изпратих
всичко обратно. Откакто съм тук, не съм носил
нищо друго освен дънки и къси панталони. Дори
ако отидем в Сенафе на вечеря, което не правим
често, никой не се облича". Кристиана носеше
джинси, бяла тениска с дълъг ръкав, старо

320. дънково яке, което беше купила в един магазин в
Бъркли, и маратонки, които бяха удобни за
пътуването. Но въпреки това в нея имаше нещо
стилно. Не носеше никакви бижута, освен
семейния си пръстен и малък чифт сребърни
обеци. Африканките, които току-що беше
срещнала, носеха много повече бижута от нея.
Кристиана беше направила всичко възможно, за
да изглежда обикновена. Няколко минути по-
късно научи, че Фиона е на трийсет години,
въпреки че изглеждаше на петнайсет. Кристиана
погрешно бе предположила, че са на една и съща
възраст. Тя каза, че Лора, високото тъмнокосо
момиче, е на двайсет и три години. Почти всички
останали бяха на по трийсет, с изключение на

321. Клаус и Дидие. И тя каза, че са били страхотен
екип.
Кристиана седеше на креватчето си, докато я
слушаше, а миг по-късно Фиона също се свлече на
креватчето като опитна ученичка в пансиона и
посрещна новото момиче, когато то влезе.
Отначало всичко беше малко обезсърчително и
въпреки че Кристиана отчаяно искаше да дойде
тук, трябваше да признае, че все още се чувстваше
повече от малко претоварена, ако не друго, то
поне от културния шок.
"Какви са двамата ти приятели?" Фиона я
попита с кикот. Тя призна, че с Ернст са излизали
на вечеря няколко пъти, но в крайна сметка са
решили да не продължават романтиката и са

322. останали приятели. Тук беше много по-лесно да се
направи това. Джеф и Маги бяха рядкост. През
повечето време цялата група предпочиташе да е
колеги, без да си усложнява живота с романтика,
но от време на време това се случваше. Знаеха
също, че рано или късно повечето хора ще
продължат напред. Рядко се задържаха за повече
от година, а нещата се променяха, когато се
връщаха. "И така, разкажи ми за Сам и Макс -
настоя Фиона и Кристиана се засмя. Технически
погледнато, през следващите шест месеца или
година в Източна Африка с нея бяха на служба и не
се предполагаше, че могат да се отдават на
подобни неща. Но тя със сигурност нямаше да се
възпротиви или да каже на някого, ако някой от

323. тях или и двамата имаха афера или дори сериозен
романс. В противен случай им се налагаше да
бъдат въздържатели дълго време. В края на
краищата и двамата бяха млади мъже. И можеха да
я държат под око, както им беше възложено, и все
пак да успеят и да се забавляват. Кристиана беше
повече от готова да си затвори очите. "И двамата
са наистина приятни мъже. Надеждни, съвестни,
отговорни, честни, заслужаващи доверие,
трудолюбиви, любезни". Тя изброи многобройните
им достойнства, докато Фиона се смееше.
Приличаше на тъмнокос елф, който седеше на
креватчето на Кристиана, с танцуващи зелени очи.
Изглеждаха и се чувстваха като две деца и
Кристиана се надяваше, че ще станат приятелки

324. въпреки разликата във възрастта им. Лаура, която
беше на нейната възраст, не изглеждаше толкова
дружелюбна и едва ли й беше казала и дума,
когато се запознаха. Всъщност тя я беше загледала
още щом Кристиана слезе от автобуса. Тя нямаше
представа защо. Всички останали в лагера се бяха
държали мило с нея.
"Това звучи като препоръка за работа" -
подразни я Фиона, по-точно, отколкото знаеше,
или отколкото Кристиана би признала. "Искам да
кажа какви са те? Те са гор-големи - хубави
момчета ли са?"
"Много. Самуел е бил израелски командос.
Невероятно умее да борави с оръжия." Тя осъзна,
че отново се е подхлъзнала, и си напомни да бъде

325. по-внимателна в бъдеще. Беше уморена след
пътуването.
"Това звучи страшно, освен ако нямаме нова
война в Етиопия, в такъв случай той може да ни
бъде полезен. Предполагам, че не са женени, иначе
нямаше да са тук." Въпреки че знаеше, че Мери
Уокър е била в началото. Беше дошла за
деветдесетдневна командировка, не се беше
върнала и се беше развела. Твърде много обичаше
Източна Африка и хората ѝ, за да я напусне. Беше
единственият лекар в екипа, освен Джеф, и
специализираше в областта на СПИН. Имаше
страст към хората, за които се грижеше, повече от
брака си, за който разбра, че е мъртъв от години, и
затова остана. "Имат ли си приятелки вкъщи?"

326. Фиона попита, а Кристиана поклати глава и после
се поколеба.
"Не мисля така. Никога не съм питал." Дори тя
трябваше да признае, че звучи странно, ако
твърдят, че са приятели. Проблемът беше, че това
беше шарада, а Кристиана не искаше да я хванат.
"Откъде ги познаваш?" Фиона попита, като
скочи на леглото си като елф. То беше съседното
на това на Кристиана. Те можеха да си шепнат
тайни през нощта като млади момичета.
"Всъщност ги познавам отдавна. Те работят за
баща ми." Най-накрая беше честна, което поне
беше нещо. "Когато им казах, че ще дойда тук, и
двамата се съгласиха да дойдат." И дали
впоследствие са били назначени на работа, което,

327. разбира се, тя не можеше да каже. "Заедно
отидохме в Русия по време на заложническата
криза в Дигора. Жената, която ръководеше
станцията на Червения кръст там, беше
забележителна. Влюбих се в нея и в това, което
правеше. След това реших да дойда тук, както и
те". Лицето на Кристиана стана сериозно и тъжно.
"Мисля, че онази нощ промени много неща и за
трима ни. И така, ето ни тук." Тя се усмихна на
новата си приятелка. Фиона много ѝ харесваше.
Всички в лагера я харесваха. Тя беше топъл, лек,
открит човек и работеше неуморно в работата си,
която, както казваше, обичаше. Подобно на много
от останалите, тя също беше влюбена в Африка.

328. Беше вълшебно място и пристрастяващо, щом
влезе в кръвта ти.
"Как се казваше жената?" - попита тя с
интерес.
"Името й е Марк."
"Разбира се. Аз също я познавам. Всички я
познават. Тя идва тук понякога. Тя е леля на Лора,
затова е тук. Лоре е имала някакъв развален годеж
или неуспешен брак, или нещо подобно. Тя никога
не говори за това. Но се говори, че е дошла тук, за
да се възстанови. Не съм съвсем сигурна, че й
харесва, а може би просто е нещастна. Такива
неща са трудни. Аз също бях сгодена веднъж - тя
отново се захили - за около десет минути. За един
ужасен мъж. Избягах в Испания за една година, за

329. да се отърва от него, а той се ожени за друга.
Ужасен човек. Пиеше." Кристиана се усмихна и се
опита да изглежда съпричастна. Това беше много
информация, която трябваше да усвои наведнъж, а
тя беше толкова закъсала и уморена, че се
страхуваше да не би по невнимание да каже нещо,
което не бива, което щеше да я издаде, че е
принцеса и живее в дворец. Мисълта да го направи
я накара да потръпне. Не искаше нищо от това да
се намесва в живота ѝ тук и се надяваше да не се
случи. Не би трябвало да се случи, ако внимаваше.
Просто отначало трябваше да внимава какво
говори, докато свикне с новия си живот.
"Имаш ли си гадже вкъщи?" Фиона я попита
тогава с интерес.

330. "Не, не знам. Току-що завърших колеж в
Щатите през юни. Оттогава се мотаех вкъщи, а
после дойдох тук."
"Каква работа искате да работите, когато се
върнете? Медицина? Аз самата обичам
акушерството - може би трябва да излезеш с мен и
да разгледаш. Всеки път ме разтърсва гледката на
новия живот, който се появява на бял свят. Това е
истинско чудо и винаги е вълнуващо, въпреки че
от време на време е тъжно, когато нещо наистина
се обърка. Това се случва. Но през повечето време
е щастливо."
Кристиана се поколеба при въпроса си.
"Мислех за връзки с обществеността. Баща ми се
занимава с това, а всъщност той се занимава и с

331. политика и малко икономика. Аз много харесвам
бизнеса. Специализирах икономика в училище".
Всичко това беше вярно, до известна степен, в
зависимост от това как го разглеждаш.
"Изобщо не мога да се справям с
математиката. Едва ли мога да смятам", каза
Фиона не съвсем точно. Кристиана знаеше, че са ѝ
били нужни седем години, за да стане акушерка,
включително училището за медицински сестри,
така че сигурно е била прилична ученичка или
поне упорита. И очевидно обичаше работата си.
"Мисля, че бизнесът би бил твърде скучен - каза
честно Фиона. "Всички тези числа. Обичам да
работя с хора. Никога не можеш да ги предвидиш,
особено тук". Тя се облегна на леглото си с

332. въздишка. Тази вечер ѝ предстоеше да излезе на
посещение при пациентите и обикновено се
стараеше да си почине малко преди това, за да е
свежа и бодра. Имаше няколко пациенти, които
всеки момент щяха да родят. Планираха да
изпратят бегачи, ако се наложи, и тя щеше да
излезе при тях с древния фолксваген бъг, който
беше в лагера от години. За Фиона беше
вълнуващо всеки път, когато на бял свят се
появяваше нов живот. А тук, в Африка, тя по-често
спасяваше живота на бебета и майки. Условията, в
които работеше, бяха неимоверно примитивни. Тя
беше добра в това, което правеше.
Няколко минути Кристиана лежеше спокойно
на леглото си. Искаше й се да стане, да разопакова

333. багажа и да се огледа. Беше прекалено
развълнувана, за да заспи, но за миг тялото ѝ се
почувства тежко и клепачите ѝ започнаха да
треперят. Фиона я погледна и се усмихна.
Изглеждаше мило момиче и Фиона трябваше да ѝ
се възхити, че на нейната възраст е дошла в
Източна Африка. Беше доста смела постъпка и
тъкмо когато я погледна, очите на Кристиана
отново се отвориха по-широко, когато тя погледна
към Фиона на съседното легло.
"А какво ще кажете за змиите?" Звучеше
притесненои Фиона се засмя на въпроса.
"Всички питат това още първия ден тук. Те са
страшни, но не виждаме много от тях." Тя не ѝ
каза, че преди две седмици в палатката се е

334. промъкнала пухкава змия, но обикновено не го
правят. "Ще ти покажем снимки кои са тези, за
които да внимаваш. След известно време ще
свикнеш". Фиона беше виждала повече змии от
повечето работници в лагера, тъй като често беше
в храстите, посещавайкипациентите си.
Двете жени лежаха тихо няколко минути и без
да иска, Кристиана се унесе в сън. Беше напълно
изтощена, а когато се събуди, Фиона вече я
нямаше. Кристиана излезе навън, за да потърси
останалите. Из комплекса се разхождаха няколко
души.
Кристиана видя Акуба и ѝ се усмихна. Тя
водеше за ръка дете в една от колибите. А мъжът
на име Яу забиваше нещо напрегнато. Тя се огледа

335. наоколо и в нощта имаше красота, каквато не
беше виждала никога през живота си, онази
африканска светлина, за която говореха хората, а
въздухът беше като ласка по бузата ѝ. Тогава тя
забеляза, че зад колибите има още една палатка.
Проследи звуците, които чу оттам, и откри целия
екип на Червения кръст, седнал на дълги трапезни
маси с грубо издялани пейки, да се храни.
Кристиана изглеждаше моментално смутена,
макар и далеч по-отпочинала, отколкото когато ги
остави по-рано. Имаше нужда от сън, но се
страхуваше, че това я прави да изглежда
мързелива, а това не беше начин да се започне.
"Много съжалявам - извини се тя, когато видя
Джеф и Маги. Целият екип беше там, без Фиона,

336. която беше навън в храстите, където раждаше
бебе, и я нямаше от часове. Включително
Кристиана, Макс и Самуел, те вече бяха
седемнайсет, от действителните работници на
Червения кръст. Имаше поне дузина местни
еритрейци, които работеха с тях, както и Акуба и
Яу, които бяха от Гана. "Заспах." Тя изглеждаше
унила, но Самуел и Макс изглеждаха доволни да я
видят, както и останалите. Тъкмо бяха започнали
да се хранят. Ядяха пилешко със зеленчуци и
огромна купа ориз със смесени в него плодове.
Работеха усилено, а количествата бяха достатъчно
щедри, за да ги поддържат.
"Имаш нужда от сън - каза разумно Джеф.
"Утре ще ти покажем всичко, което трябва да

337. видиш. Вече разказах на Сам и Макс за
обиколката." Те дискретно го бяха помолили да
види всичко, което беше част от задълженията им
като охрана, покриваща я. Но бяха очаровани от
видяното, а двамата мъже бяха омагьосани от
децата, които сякаш бяха навсякъде в лагера,
десетки, всички усмихнати, засмени, кикотещи се,
играещи, както и някои от по-възрастните.
Местните жители изглеждаха като изключително
щастливи хора, които през цялото време се
усмихваха или смееха. Дори болните, които
пребиваваха в центъра, бяха приятелски
настроени и с добро настроение.
Мери й посочи едно празно място до Лора, а
Кристиана се качи на пейката и седна. Дидие беше

338. от другата страна на Лора и разговаряше с нея на
френски, а Ернст беше от другата страна на
Кристиана. Той си говореше с Макс и Сам на
швейцарски немски, тъй като всички бяха
швейцарци по националност, макар че Самуел
беше наполовина израелец и беше служил и в
двете армии. Кристиана ги разбираше и на
няколко пъти се засмя. После се обърна към Лора и
каза нещо на френски. Нямаше отговор. Тя
демонстративно пренебрегна Кристиана и
продължи да говори с Дидие. Очевидно имаше чип
на рамото си и Кристиана нямаше представа защо.
Не беше направила нищо, с което да я обиди.
Вместо това Кристиана лесно разговаряше с
Мери Уокър от другата страна на масата. Тя

339. обясняваше за епидемията от СПИН, с която се
сблъскват, а после започна да обяснява на
Кристиана какво е кала азар, което всъщност е
черна треска и звучи по-скоро като чума, при
която почерняват краката, лицето, ръцете и
корема. Това звучеше ужасно на Кристиана,
особено по време на вечеря. Джеф добави още
няколко кървави подробности. Но Кристиана
намираше всичко това за увлекателно, особено
работата им по СПИН. Мери спомена, че екипът на
"Лекари без граници" ще се върне след няколко
седмици. Те летяха веднъж месечно, като
докарваха по-голям медицински екип от този, с
който разполагаха в лагера в Сенафе. Когато се
налагаше, те докарваха хирурзи и при

340. необходимост извършваха операции. Летяха и за
спешни случаи, въпреки че през повечето време
Мери и Джеф се справяха с всичко, което се
налагаше, включително спешни операции на
апендицит и цезарово сечение. Бяха с пълен набор
от услуги - подигравателно каза Джеф. Той се
изказа много ласкаво за екипите на "Лекари без
граници", които летяха из цяла Африка с малки
самолети и предоставяха медицински услуги
навсякъде, където беше необходимо, дори във
военни зони или на най-отдалечените места.
"Те са невероятна група", коментира той,
докато си похапваше огромна порция десерт. Беше
слаб като релса и очевидно изгаряше всичко,
което изяде. Беше хапнал здравословна вечеря,

341. както и всички мъже на масата. Жените сякаш
ядяха по-малко, макар че и те се хранеха добре.
Всички работеха усилено и се наслаждаваха на
вечерите, в които разговаряха и се смееха заедно
по време на вечерята. Повечето от тях обядваха в
движение, а Мери каза на Кристиана, че закуската
се сервира в същата палатка в шест и половина.
Започнаха работа рано. Местните жени готвеха и
бяха научили какви европейски ястия харесват
всички. Маги беше единствената американка в
екипа и каза, че единственото нещо, което
наистина ѝ липсва от дома, е сладоледът. Казваше,
че понякога мечтае за него. Беше много, много
далеч от дома, но изглеждаше изключително
щастлива. Всички бяха, с изключение на Лора,

342. която Кристиана беше забелязала през цялата
вечеря. Тя винаги изглеждаше тъжна и говореше
много малко. Единственият човек, с когото
говореше на френски, беше Дидие. На останалите
говореше много малко и изобщо не им говореше
през цялата вечеря. Всички останали полагаха
очевидни усилия да опознаят Кристиана и двамата
мъже, които бяха дошли с нея. Джеф ѝ беше налял
две чаши вино, които бяха сервирали в чест на
пристигането им. А Макс и Сам вече изглеждаха
интегрирани в групата, сред мъжете. По време на
вечерята имаше много закачки и лоши шеги на
френски, английски и немски, които тя владееше.
Това беше една чудесна интернационална група.

343. Беше вече късно, когато всички най-накрая
станаха и излязоха в топлата африканска нощ, все
още говорейки и смеейки се. Мъжете поканиха
Макс и Сам да поиграят карти с тях и те приеха и
казаха, че ще се върнат в палатката след няколко
минути. Не можеха да го кажат, разбира се, но
трябваше да са сигурни, че Кристиана се е
настанила в палатката си за през нощта, заради
което в крайна сметка бяха там. Джеф и Маги се
върнаха в палатката си рамо до рамо, а групичката
жени се запъти бавно към своята, като
продължаваше да разговаря. Фиона още не беше
влязла и останалите предположиха, че някъде
ражда бебе. Смъртността сред новородените в
Източна Африка беше ужасяваща, най-вече през

344. двадесет и четирите часа непосредствено преди
или след раждането. Фиона сама се опитваше да
подобри тази статистика и беше убедила много от
местните жени да получат пренатални грижи и
присъстваше на всяко раждане, което можеше.
Кристиана попита дали се притесняват, че
пътува сама през нощта. Мери Уокър коментира,
че тя е безстрашна и околните райони са доста
безопасни. Намираха се близо до етиопската
граница, което винаги будеше известно
безпокойство, но от няколко години не е имало
проблеми или открити нарушения на примирието,
не че не можеше да се случи. Тя каза, че
примирието между двете страни винаги е било
напрегнато и етиопците продължават да смятат,

345. че са получили лоша сделка. Те все още искали
пристанищата на Еритрея, но в Сенафе не е имало
проблеми и младата ирландска акушерка е била
много обичана от всички, които е обгрижвала.
Една от другите жени, с които Кристиана се беше
запознала тази вечер, Уши, беше германка, която
беше учителка и работеше с местните деца. Тя
разказа, че Фиона винаги носела със себе си
пистолет, когато пътувала през нощта, и не се
страхувала да го използва, макар че никога не ѝ се
било налагало. Носенето на оръжие не се
насърчаваше, но Фиона все пак го правеше и
предвид обстоятелствата вероятно беше разумно.
Уши, съкратено от Урсула, се бе отнесла топло и
гостоприемно към Кристиана и двамата мъже.

346. Всички бяха такива, с изключение на Лора, която
се върна в палатката пред тях мълчаливо.
Изглеждаше като много нещастно момиче и бе
продължила да гледа Кристиана с необяснима, но
видима неприязън.
След като влязоха в палатката, жените си
поговориха и облякоха пижамите си. Кристиана с
удоволствие би се изкъпала или би си взела душ,
но вече ѝ бяха казали, че това е невъзможно.
Имаше външен душ, който всички използваха
сутрин или рано вечер, като млади местни
момичета ги обливаха с вода, а момчетата правеха
същото за мъжете. Беше примитивно, но на
Кристиана бяха казали за това предварително,
така че тя не се изненада. Не се страхуваше от

347. неудобствата, с които можеше да се сблъска, а
другите жени я дразнеха за змии и лъвове и й
казваха, че през нощта могат да влязат в
палатката. Те се подиграваха на всички за това,
когато пристигнаха. Всички бяха като момичетата
в лагера и Кристиана обичаше това. Беше всичко,
на което се бе надявала, и вече обичаше нежните
жени от Сенафе, които бе видяла. Бяха толкова
красиви и екзотични и винаги се усмихваха.
Кристиана заспа в момента, в който главата ѝ
се удари във възглавницата. Някои от жените
четяха на светлината на лампите си с батерии.
Други спяха. Бяха я завели до банята навън, а една
от тях беше останала с нея, защото все още се
страхуваше от змии, но нищо страшно не се беше

348. случило. Беше елементарно съоръжение на
открито, което по същество не представляваше
нищо повече от дупка в земята със седалка над
нея, лопата и голяма торба с вар. Ще трябва да
свикна с това, помисли си Кристиана с лека
тръпка, но човек прави това, което трябва.
Подозираше, че с времето ще свикне. Тя заспа
преди някой от останалите, някои от които
говореха тихо и шепнешком и казваха, че я
харесват. Изглеждаше като много мило момиче и
щеше да бъде добро попълнение в отбора. Имаха
чувството, че произхожда от добро семейство,
вероятно от пари. Беше добре говореща,
дискретна, учтива и говореше свободно няколко
езика, но също така беше без изкуственост и

349. претенции и изглеждаше изключително пряма и
естествена, а това им харесваше в нея.
Лора сви рамене, докато слушаше, и не каза
нищо. Мария се зачуди дали не ревнува, тъй като
бяха на една и съща възраст, но и тя не беше
близка с останалите в лагера. Лоре беше
единственото скърцащо колело в групата и през
повечето време изглеждаше нещастна. Според
плана тя щеше да се прибере у дома след два
месеца. Беше от онези редки хора, които не се бяха
влюбили в Африка, нито в континента, нито в
хората, и не се бяха радвали много или на нищо в
нея. Беше донесла със себе си своите проблеми и
скърби. Мери знаеше от лелята на Лора, Марко, че
тя е била изоставена почти пред олтара, два дни

350. преди сватбата си, и годеникът ѝ е избягал с най-
добрата ѝ приятелка и се е оженил за нея.
Оттогава Лора беше нещастна и все още беше, а
дори разсейването от работата там не ѝ беше
помогнало особено. Връщаше се на работа в
УНИЦЕФ в Женева и като че ли нямаше особена
полза от необикновения опит, който беше
придобила тук. Беше изненадващо цинична и
дори озлобена за толкова млад човек.
Фиона дойде в четири сутринта, а останалите
вече бяха заспали. Тази нощ тя беше родила две
бебета и всичко беше минало добре. Тя се настани
в леглото си и заспа за няколко минути. В шест
часа будилниците им започнаха да звънят и
жените се размърдаха. Всички бяха с добро

351. настроение, когато станаха, и се отправиха към
душа заедно, по халати, с кърпи на ръце. След два
часа сън Фиона беше станала на крака заедно с
останалите и беше в добро настроение. Беше
свикнала с това и го правеше често. Почти никога
не си лягаше, освен ако не беше имала
изключително тежка нощ. Но дори и тогава
обикновено беше в добро настроение. Обичаше да
пее стари келтски песни под душа с пълно гърло,
само за да ги дразни, а те винаги се стъписваха и ѝ
казваха колко ужасен е гласът ѝ. Тя го обичаше. Тя
беше клоунът на лагера.
Кристиана беше облечена и се озова в
палатката за хранене точно в шест и половина. Тя
закуси обилно с овесена каша и яйца и купичка

352. плодове, отгледани в лагера. Изпи огромна чаша
портокалов сок и се усмихна на Макс и Сам, когато
те влязоха. Закуската беше бърза, тъй като всички
бяха заети, и до седем часа всички си вършеха
работата и се трудеха усърдно. Кристиана видя
Макс да тръгва със старата кола малко след това, а
Самюел й каза тихо, че отива в Сенафе, в пощата, за
да се обади на баща й и да докладва. Тя кимна и
според указанията последва Мария в главната
барака, където се лекуваха и настаняваха жените и
децата със СПИН.
Мери обясни на Кристиана, както и Джеф по
време на пътуването с автобуса, че на бременните
жени със СПИН се дава еднократна доза от
лекарството невирапин четири часа преди

353. раждането, а на бебето - малка доза през първите
няколко дни след раждането му. Според
проучванията в повечето случаи това намалявало
риска от СПИН с петдесет процента. Истинският
проблем настъпил, когато трябвало да убедят
майките да хранят бебетата си с формула, а не с
кърма. Ако кърмели бебетата си, почти неизбежно
ги заразявали със СПИН, но формулата била чужда
концепция за тях и те се отнасяли с подозрение
към нея. Дори ако доброволците им даваха
формула в центъра, за да я вземат със себе си
вкъщи, често те не я използваха, продаваха я или я
разменяха за други неща, от които имаха по-
голяма нужда. Това беше трудна битка, казва
Мери. А обучението по СПИН за превенция на

354. болестта беше важна част от това, което правеха.
Тя си мислеше, че Кристиана може да е добра в
това. Имаше приятен, нежен начин на поведение,
който жените, с които спираше и разговаряше,
изглежда харесваха, докато Мария я наблюдаваше
и й превеждаше, когато беше необходимо, докато
научи местните диалекти. Имаше почти
професионален начин да минава тихо от легло на
легло, да казва по няколко думи, да предлага утеха
и да се отнася с африканските жени с топлина,
доброта, състрадание и уважение.
"Работили ли сте някога в болница?" Мери
попита с интерес. Тя нямаше как да знае колко
болници е посетила Кристиана през живота си на
принцеса. За нея това беше нещо обичайно.

355. Знаеше колко дълго да остане и да разговаря, без
да изморява пациентите, но все пак да им даде да
разберат, че се интересува от думите им, и да
накара всеки от тях да се почувства така, сякаш е
обект на нейното внимание.
"Не съвсем - каза неясно Кристиана. "Работила
съм като доброволец."
"Имате прекрасен начин на общуване -
похвали я Мери. "Може би трябва да се замислиш
дали да станеш лекар или медицинска сестра."
"Бих искала - усмихна се Кристиана, но твърде
добре знаеше, че няма никакъв шанс за това. На
Мери ѝ беше направило впечатление и това, че тя
сякаш не се стряскаше при вида на най-лошите
рани или на най-уродливите рани. Каквото и да

356. виждаше пред себе си, тя оставаше милостива,
топла и сякаш незасегната. "Баща ми очаква да се
занимавам със семейния бизнес, когато се върна у
дома" - беше всичко, което тя каза.
"Срам. Нещо ми подсказва, че имаш дарба за
това." Двете жени се усмихнаха една на друга,
докато Мери продължаваше да я запознава с
пациентите, а след това я заведе в друга колиба,
където Джеф правеше прегледи и ваксини.
Малката чакалня беше пълна с пациенти и
играещи деца. Кристиана отново се спря, за да
поговори за кратко с всяко от тях, сякаш беше
правила това и преди.
След това Фиона я заведе да се запознае с
някои от бременните си пациентки. След като

357. Кристиана си тръгна с Фиона, Мери спря да
поговори с Джеф за няколко минути.
"Тя е ужасно добра в това" - коментира кратко
Мери. "Тя има прекрасен начин да се държи с
хората. Сякаш не е нова в тази област. Чудесна е с
пациентите. Мисля, че бих искала тя да се
занимава с обучението по СПИН за мен. А тя може
да работи с Уши с децата".
"Каквото искаш - каза Джеф над воя на едно
крещящо дете, което току-що беше получило удар.
Не се изненада, че Кристиана е добра с
пациентите. Знаейки това, което знаеше за нея, а
другите не, той правилно предположи, че тя цял
живот е посещавала болници. Нямаше нужда да
използва титлата си на принцеса, наблюдавайки я,

358. той виждаше, че тя е кралска до мозъка на костите
си и има прекрасни, нежни постъпки. Накара
всички да се чувстват комфортно около нея и все
пак не се страхуваше да се забавлява, да се дразни,
да се смее и да се шегува, както всички останали.
Много се радваше, че е дошла, въпреки че имаше
известни опасения за това. Сега виждаше колко
добро попълнение е тя за екипа, колко добре се
вписва в него, а те имаха нужда от допълнителен
чифт ръце, не само от нейните, но и от тези на
двамата й мъже. И за изненада на Джеф, тя не беше
трудна, взискателна или разглезена. Всъщност
беше открита, заинтересована и скромна.
Кристиана прекара останалата част от
сутринта с Фиона в разговори с бременни жени. По

359. време на обяда си помогна с малко храна в
палатката за хранене и не си направи труда да
седне, за да я изяде, а я изяде на бегом. А след това
прекара остатъка от деня с Уши, като преподаваше
на децата. Кристиана обичаше да го прави и преди
да тръгнат, ги беше научила на две нови песнички
на френски. Уши я погледна с широка усмивка,
когато излязоха на въздух, и я похвали щедро,
както и останалите.
"Знаеш ли, имаш дарба - каза Уши, докато
запалваше цигара.
"Не - каза тихо Кристиана, - подаръкът е, че
съм тук, в Африка." Тя го каза с такава очевидна
благодарност, че е там, че Уши се наведе и я
прегърна.

360. "Добре дошла в Африка", каза Уши и я
прегърна. "Мисля, че ще ти хареса тук и че си
точно там, където ти е мястото."
"И аз - каза Кристиана почти тъжно. Тя току-
що беше пристигнала и се влюби в него. Вече беше
тъжна, защото знаеше, че един ден ще трябва да
си тръгне. Беше намерила живота, който искаше, и
знаеше също толкова сигурно, че един ден ще
трябва да върне подаръка. Мислейки за това, тя
мълчеше през целия път до женската палатка.
"Какво те депресира толкова?" попита я
Фиона, когато я видя. Самата тя току-що беше
влязла и тази вечер отново щеше да излезе при
пациентите.

361. "Не искам никога да си тръгвам - каза
Кристиана и изглеждаше скръбна, докато Фиона
се усмихваше.
"Ооо, всички, тя го има" - каза Фиона на цялата
стая, докато другите жени се споглеждаха.
Повечето от тях току-що бяха приключили работа
и се наслаждаваха на почивка преди вечеря. "Тя
има африканска треска! Най-бързият случай,
който някога съм виждала." Кристиана се засмя на
описанието, докато сядаше на леглото си. Беше
работила десет часа подред и обичаше всяка
минута. "Само почакай да видиш змия."
Останалите се засмяха, както и Кристиана.
След това тя играеше скрабъл с Уши на немски,
докато Фиона си правеше ноктите. Тя носеше

362. яркочервен лак за нокти дори тук. Казваше, че
това е единственото удоволствие, от което не
може да се откаже. И докато оглеждаше стаята
към другите жени, Кристиана знаеше, че никога
през живота си не е била по-щастлива.
Глава 8

363. Когато на следващата сутрин в шест и трийсет
Кристиана се отправи към палатката за хранене,
Макс я чакаше дискретно пред палатката. Тя се
изненада да го види и той я заговори шепнешком.
"Ваше височество - прошепна той и тя го спря
почти веднага след като думите излязоха от устата
му по навик и рефлекс. Изглеждаше мигновено
разстроена.
"Не ме наричай така", прошепна тя в отговор.
"Наричай ме просто Крики, както правят всички
останали." Предишния ден беше казала на всички
прякора си.
"Не мога да го направя, Вашият... о...
съжалявам..." Той се изчерви.

364. "Трябва да го направиш", каза му тя и
прошепна още по-дълбоко: "Това е кралска
заповед". Той се усмихна. "Защо ме чакаш?"
Изглеждаше, че между тях има сериозен заговор,
когато Маги и Фиона минаха покрай тях на път за
закуска.
"Вчера говорих с баща ти. Не успях да ти го
кажа снощи." Никога не бяха оставали сами.
"Добре ли е той?" Тя изглеждаше за момент
притеснена, докато Макс не кимна.
"Той е добре. Каза да ти изпратя любовта си.
Ако искаш да говориш с него, мога да те закарам
до пощата някой път. Не е много далеч."
"Може би след няколко дни. В момента нямам
време. Има твърде много работа тук."

365. "Сигурен съм, че разбира. Казах му, че си
добре."
"Добре. Това ли е всичко?" Той кимна.
"Благодаря ти, Макс." Тя се усмихна.
"Няма за какво, Твоя..." Той се спря, преди да
го каже, и тя се засмя.
"Упражнявай се да го казваш, Макс. Cricky. Или
ще бъдеш уволнен." И двамата се засмяха и той я
последва на закуска. Когато пристигнаха,
останалитевече бяха в палатката и се хранеха.
"Бавноразвиващи се" - подразни ги Фиона.
"Изядохме всичко." Тя флиртуваше с Макс, което
се стори забавно на Кристиана. Изглежда, че на
него му беше приятно. Самуел също се усмихна на
нея. И двамата вече се чувстваха удобно в групата.

366. Кристиана с удоволствие сподели закуската с
останалите и половин час по-късно се яви на
работа. Мери ѝ беше дала купчина книги за СПИН,
които да прочете, както и някои насоки за това
какво да преподава. Тя искаше Кристиана да
разработи свой собствен курс и да подобри това,
което са имали. Тя беше поласкана, че я е
помолила. Щеше да води курса на тигриня, а до
нея щеше да има местен преводач, който да
превежда. Сутринта тя прочете колкото можеше
от материала, посети някои от пациентите с
Мария, върна се към четенето и пропусна изцяло
обяда. След това докладва на Уши в училищната
стая. Беше се влюбила в децата. Те бяха красиви и
любящи и обичаха да разговарят с нея. След

367. училище тя прочете на най-малките приказка, а
после излезе навън в комплекса за малко
упражнения. Цял ден беше прекарала вътре.
Когато излезе, тя видя Лора да седи тихо сама,
а Акуба минаваше покрай нея, държейки за ръка
едно от децата си. Кристиана махна с ръка и се
усмихна. Кристиана беше там само от два дни, но
вече се чувстваше като у дома си. Всичко беше
ново и вълнуващо, но тя се чувстваше толкова
спокойна там и толкова влюбена в хората и
страната, че сякаш вече беше била там. Тя се
канеше да се разходи извън комплекса, но после
реши да се върне и да поговори с Лора. Тя вече
беше започнала да се сприятелява с останалите и
искаше поне да се опита да се свърже с мрачната

368. французойка. Откакто Кристиана пристигна, тя
изглеждаше нещастна. Беше трудно да не се
запита защо. Единственият път, когато Кристиана
я бе виждала да се усмихва, бе когато говореше на
дете. Работата на Лора се състоеше в това да
върши административна работа в кабинета, да
попълва и съхранява медицински документи.
Беше досадна работа, но очевидно беше добра в
нея. Джеф беше казал, че е старателна и прецизна.
"Здравей - предпазливо каза Кристиана.
"Искате ли да се разходим? Имам нужда от малко
въздух." Въздухът там беше вкусен, независимо
колко горещо беше. Около тях винаги се носеше
мирис на цветя. Високата тъмнокоса французойка
сякаш се поколеба за миг. Кристиана си помисли,

369. че ще откаже, и се изненада, когато тя кимна. Тя се
изправи в пълния си ръст и погледна надолу към
Кристиана. И след това те тръгнаха на разходка в
мълчание.
Минаха покрай жени в красиви костюми и по
една пътека, която Лора сякаш познаваше, водеща
покрай малка река, което внезапно разтревожи
Кристиана.
"Трябва ли да се притеснявам от змии?
Ужасявам се от тях", довери Кристиана.
"Не мисля така - каза Лора с плаха усмивка.
"Била съм тук и преди, но никога не съм виждала
такъв." Лаура изглеждаше по-спокойна с нея,
отколкото преди.

370. Продължиха да вървят и Кристиана с
изненада видя в далечината брадавичеста свиня.
Това ѝ напомни, че се намират в Африка, а не
просто в някоя приятна местност, която можеше
да бъде в Европа. Тук всичко беше вълнуващо и
различно. Трудно й беше да повярва, че е тук само
от два дни. След известно време двете жени
седнаха на един дънер и наблюдаваха как потокът
се носи покрай тях. Чувстваха се много спокойни и
донякъде сюрреалистични. Кристиана само се
надяваше в краката им да не се появи змия.
"Запознах се с леля ти Марке в Русия - каза тя
накрая, без да знае какво друго да й каже.
Изглеждаше така, сякаш имаше много неща на
главата си или пък някой трън в очите ѝ. Беше

371. очевидно, че нещо я тревожи и може би я тревожи
от дълго време.
"Удивително е колко много хора я познават -
тихо каза Лора.
"Тя е прекрасна жена - каза Кристиана с
чувство, като си спомни как се бяха запознали в
Русия.
"Тя е нещо повече от това. Тя е някакъв вид
светица. Знаеш ли, че е загубила съпруга си и
двете си деца? Останала е твърде дълго, когато в
Судан е избухнала война. И въпреки това все още
обича да живее тук. Африка й е в кръвта. И сега
посвещава живота си на други хора. Иска ми се да
приличам повече на нея, да давам на другите това,
което тя прави. Ненавиждам това тук." Кристиана

372. се стресна от думите. За Лора това беше дълга реч
и изненадващо признание.
"Не са много хората, които могат да правят
това, което тя прави", каза нежно Кристиана. Беше
поласкана, че тази жена, която изглеждаше
толкова здраво затворена, се е отворила пред нея.
"Мисля, че това е дарба."
"Мисля, че и ти имаш същата дарба - тихо каза
Лора, докато Кристиана я гледаше невярващо.
"Как можеш да кажеш това? Ти дори не ме
познаваш." Думите я поласкаха. Това беше
огромен комплимент,особено от нейна страна.
"Вчера те видях да излизаш от класната стая с
Уши. Говореше с всички, децата се въртяха около
теб. А когато взех документите в кабинета на

373. Мери, всички нейни пациенти със СПИН говореха
за теб. Това е подарък."
"Вие умеете да се справяте и с деца. Виждам,
че се усмихваш всеки път, когато говориш с тях."
"Децата винаги са честни - каза Лора с тъга.
"Възрастните никога не са такива. Те лъжат,
мамят, нараняват. Мисля, че повечето хора са
дълбоко лоши." Кристиана се натъжи, като я чу да
го казва, и беше тъжна констатация за живота на
младата жена и за преживяванията, които сигурно
е имала.
Слушайки я и виждайки погледа ѝ, Кристиана
решава да рискува. "Предателството е ужасно
нещо, особено от хора, които обичаме."

374. Последва дълга пауза, докато Лора я гледаше,
сякаш решаваше дали да ѝ се довери, или не, и
накрая ѝ се довери. "Казаха ти защо съм дошла
тук. Предполагам, че това не е тайна. Всички в
Женева го знаеха... и в Париж... и навсякъде
другаде... дори и тук. Бях сгодена за мъж, който ме
направи на пълна глупачка, с моята уж най-добра
приятелка". Звучеше горчиво, докато го казваше,
но дори повече от това - наранено и тъжно.
"Не му давайте удовлетворението да го остави
да ви унищожи. Той не заслужава това, както и
така наречената ти най-добра приятелка, която
избяга с него. Рано или късно те ще платят цената
за това. Подобни неща се връщат, за да те
преследват накрая. Не намираш щастие за сметка

375. на някой друг". Имаше нещо тихо успокояващо в
думите на Кристиана. Тя се молеше да намери
подходящите думи, които да каже на това ранено
момиче.
"Те ще имат бебе. Тя вече е била бременна,
когато са избягали. Той я забремени, докато беше
сгоден за мен. Разбрах това едва по-късно. За да
добавя обида към обидата."
Докато я слушаше, Кристиана изведнъж се
сети за думи, които беше чувала почти всеки ден в
Бъркли, но нямаше как да ги преведе на френски.
Тя предпазливо попита Лора дали говори
английски. Тя кимна сериозно и каза, че да.
Кристиана я погледна и се усмихна.

376. "В такъв случай мога да кажа за тях само:
"Това е гадно". Беше отвратително да ви постъпят
така." Лора също се усмихна, докато чуваше
думите, а после изведнъж се усмихна и накрая
започна да се смее.
"Това е най-глупавото нещо, което някога съм
чувала", каза Лора и се засмя. Тя беше още по-
красива, когато се смееше. Беше поразително
красиво момиче и беше трудно да се повярва, че е
била изоставена. Трябваше да е бил глупак, за да я
изостави, особено както го е направил.
"Глупаво е, нали?" Кристиана се захили. "Но
това е нещо, което казва всичко, нали? Това е
гадно" - повтори тя енергично и изведнъж се
оказаха просто две млади момичета, седящи край

377. потока, и животът им изведнъж се стори по-прост.
Бяха като две деца, които току-що са завършили
училище. "Той сигурно е бил глупак. Когато се
качихме в автобуса преди два дни, си помислих, че
си най-красивата жена, която някога съм виждал."
Беше истина. Лора беше впечатляващо на вид
момиче.
"Не бъди глупав." Лора изглеждаше смутена.
"Аз приличам на дърво. През целия си живот съм
мразила да съм висока. Винаги съм искала да бъда
малка като теб. Всъщност жената, с която той
избяга, така наречената ми най-добра приятелка,
много прилича на теб. Това ме разстрои в момента,
в който те видях. А после, когато ти току-що ме
помоли да се разходим заедно, си казах, че тя не е

378. ти. Съжалявам, ако съм била груба. В началото
всеки път, когато те погледнех, виждах нея и ти се
ядосвах".
"Не си била груба - излъга я Кристиана, -
просто изглеждаше тъжна."
"Не - настоя Лаура. "Бях груба. Но ти толкова
много ми напомняше за нея."
"Гадно ми е" - каза Кристиана отново на
английски. Това беше любимият ѝ израз в
училище. Двете млади жени се облегнаха една на
друга и се разсмяха.
"Не, за мен беше гадно" - добави Лора с тежкия
си френски акцент и по бузите им се стичаха
сълзи, докато Яу минаваше покрай тях по
пътеката. Той караше колелото си някъде, чу ги да

379. се смеят, намали скоростта, мина покрай тях,
погледна към дървото и после им извика, докато
те му махаха. Те си помислиха, че просто ги
поздравява.
"Вървете!" - изкрещя им той. "Махайте се!" Той
махаше бясно, а те се спогледаха, все още смеейки
се, и станаха. Той им махаше. Те не бяха сигурни
какво иска и какво казва, но той продължаваше да
им крещи. Те все още се кикотеха, когато се
върнаха на пътеката, а той посочи дървото.
Огромна зелена змия мамба лежеше точно над тях
и се печеше на дебелия клон на дървото и почти
като по команда се спусна върху дънера, на който
бяха седнали, и се плъзна към потока. Като го
видяха, двете момичета изкрещяха и побягнаха,

380. като махаха на Яу, докато той се смееше и
отпътуваше.
"Мерде!" Кристияна каза и все още крещеше,
докато двете момичета тичаха почти до самия
комплекс, а после спряха и отново започнаха да се
смеят. "О, Боже мой, видяхте ли това нещо?"
Бягаха толкова бързо, че страната на Кристиана я
болеше. "Ти ми каза, че никога не си виждала змии
там", каза Кристиана, все още разтреперана.
"Може би никога не съм поглеждала към
дървото" - каза Лора с усмивка. "Това беше най-
голямата змия, която някога съм виждала."
"Гадно ни е" - казаха в един глас и двете
момичета, а после отново се засмяха.

381. "Слава Богу, че скоро ще се прибера у дома" -
каза Лора, докато се връщаха по-бавно, за да се
предпазят от болките, които Кристиана имаше от
тежкото бягане. Никога през живота си не беше
тичала толкова бързо, както след като бяха
видели змията. Това беше най-лошият ѝ кошмар,
който се сбъдна. Или щеше да бъде, ако не беше
Яу. И тогава, докато вървяха, Лора изведнъж
осъзна, че ще ѝ е тъжно да си тръгне. Кристиана
беше първата приятелка, която беше намерила
тук. Останалите бяха мили с нея и приятни за
работа, но Кристиана беше първият човек, който
наистина се беше свързал с нея. И със сигурност
първият човек, който я бе накарал да се смее
толкова силно. Дори да приличаше шокиращо на

382. жената, която я беше предала, тя беше приятно
момиче. Това беше изписано върху нея. "Имаш ли
си гадже?" Лаура я попита с интерес, докато
влизаха в лагера.
"Не, имам брат, баща и куче. Засега това е
всичко. Имах едно в Бъркли, но то не беше нещо
сериозно. Понякога ми пише по електронната
поща, или го правеше, преди да дойда тук".
"Двамата ти приятели изглеждат приятни,
тези, с които си дошъл." Кристиана кимна, без да
знае какво да каже. Понякога им беше трудно да
обяснят нещо друго, освен че са просто двама
приятели, които също са искали да дойдат в
Африка.

383. "Те бяха с мен в Русия и се запознаха с Марк."
Лора кимна и когато се отправиха към женската
палатка, тя спря и дълго гледа Кристиана.
"Благодаря ти, че ме покани да се разходя с
теб. Добре си прекарах, Крики." Беше чувала
другите да я наричат така и сега се чувстваше
удобно да го прави сама.
"Аз също си прекарах добре." Кристиана ѝ се
усмихна топло. Сприятеляването с Лора беше
своеобразна победа за нея и неочакван подарък.
Беше трудно спечелен. "С изключение на змията" -
добави Кристиана и двете се засмяха, докато
влизаха в палатката, която всички наричаха "Риц".
Всички останали се бяха върнали от работа, в

384. различна степен на разсъбличане, почивайки си
след дългия ден.
"Къде бяхте вие двамата?" Мария ги попита,
изненадана да ги види заедно. Всички бяха
забелязали хладината между двете и колко
неприятна беше Лора за Кристиана дотогава.
"Излязохме да търсим змии и намерихме една
голяма, която лежеше на едно дърво." Кристиана
се усмихна и Лора също се усмихна.
"В Африка не се седи под дърветата - скастри я
Мери със строг поглед, а после погледна Лора със
същия неодобрителен поглед. "Ти знаеш по-добре
от това. Не можем да ви оставим момичетата да
отидете където и да било, нали? Ще трябва да ви
изпратя в стаята ви". Двете млади жени се засмяха

385. и Лора обяви, че ще вземе душ преди вечеря, което
всички знаеха, че не е толкова просто, колкото
изглежда. Но беше сигурна, че все пак ще намери
някой, който да й налее вода. Облече халата си и
излезе от палатката, докато Кристиана лежеше на
леглото си и се опитваше да не мисли за огромната
змия, която бяха видели. Никога през живота си не
беше крещяла толкова силно и не беше бягала
толкова бързо. Благодаря на Бога за Яу.
"Какво, по дяволите, си й направил?" Фиона
попита с учуден поглед. Тя изглеждаше уморена.
Този следобед беше родила три поредни бебета и
едно от тях беше починало. Винаги я депресираше,
когато се случваха подобни трагични неща. Беше
направила всичко по силите си, за да спаси бебето,

386. и Джеф ѝ беше помогнал, но те не можеха да
направят нищо. Понякога се случваше така, но
това винаги й тежеше.
"Просто се разходихме - спокойно каза
Кристиана. "Мисля, че имаше нужда от някого, с
когото да поговори."
"Ами тя никога не е говорила с никого от нас,
докато не дойдохте вие. Трябва да имаш
специални сили."
"Не, тя просто беше готова да говори."
Кристиана го беше усетила, макар че не очакваше
да мине толкова добре, колкото се случи. Тя
просто не искаше врагът да живее с нея в една
палатка.

387. "Умееш да се държиш с хората, Крики - каза
Фиона с възхищение. Всички в лагера го бяха
забелязали и говореха за него. Беше очевидно за
всички, дори за краткото време, откакто беше
пристигнала. Кристиана притежаваше особен вид
грация - както беше казала Лора онзи следобед,
"дарба".
Скоро след това Лора се върна от душа.
Изглеждаше щастлива и отпусната, а когато
всички тръгнаха на вечеря, тя и Крики се смееха
на змията. И за първи път, откакто беше там, Лора
се включи в общия разговор по време на вечерята
тази вечер. Всички бяха изненадани да открият, че
тя има чувство за хумор. Тя се подиграваше

388. обилно на Крики за това колко силно е крещяла и
колко бързо е избягала.
"Не видях да се задържаш наоколо, за да го
снимаш - отвърна Кристиана, а после отново се
засмяха на това, все още тръпнещи от мисълта
какво щеше да е, ако беше паднал от дървото,
докато те още седяха там. Не беше нужно да се
мисли за това.
Вечерта се върнаха заедно в палатката и
Кристиана тихо я попита защо мрази Африка.
Беше я поразило, когато Лора го каза следобед.
"Може би не мразя Африка толкова, колкото
си мисля", каза Лора замислено. "Бях толкова
нещастна тук. Предполагам, че съм донесла всичко
със себе си, цялата мизерия, която се е случила

389. преди да дойда. Не знам... може би просто мразя
себе си."
"Защо го правиш?" Кристиана я попита нежно.
"Не знам... може би защото не ме обичаше
достатъчно, за да остане с мен и да ми бъде верен.
Може би си мислех, че щом той не ме обича, защо
аз да го правя ... Продължавах да търся какво не е
наред с мен, за да ги накара да направят подобно
нещо. Предполагам, че е сложно."
"Те са лоши хора, за да ти направят това" - каза
просто Кристиана. "Добрите хора не правят такива
неща. Сега не го вярваш, но един ден ще се радваш,
когато намериш някой друг. Следващия път ще
намериш добър човек. Наистина вярвам, че ще го

390. направиш. Подобна мълния не удря два пъти.
Веднъж в живота е достатъчно."
"Не мога да си представя да се доверя отново
на някого - каза Лора, когато влязоха в палатката.
Другите още не се бяха върнали, така че останаха
сами.
"Ще го направите. Ще видиш."
"Кога?" Лаура попита и отново изглеждаше
тъжна. Болката от предателството, което беше
преживяла, все още беше в очите ѝ, но сега имаше
приятел.
"Когато си готов. Вероятно е било добре да
дойдеш тук и да се откъснеш от всичко това."
"Точно това си помислих. Но аз донесох всичко
това тук с мен. Не успях да се сетя за нищо друго."

391. "Когато това се повтори - каза тихо Кристиана,
- знаеш ли какво трябва да правиш отсега
нататък?"
"Какво?" Лора очакваше от устата на новата си
приятелка да прозвучат мъдри бисери. Досега тя
беше мъдра и точна и Лора беше впечатлена.
"Просто си помисли за змията, която едва не
ни нападна днес, и се радвай, че сме живи. Това са
две змии, които за малко не ви се удадоха. Него и
тази днес." Лора се засмя на глас. Тя все още се
смееше, когато останалите влязоха, и отново ги
погледна учудено. Никой от тях не можеше дори
отдалеч да си представи какво беше направила
Кристиана на момичето, което никога не
говореше. Но каквото и да е било, то е

392. подействало. Всички бяха съгласни. Нямаше
никакво съмнение по този въпрос. Кристиана
имаше дарба. Чувстваха се щастливи, че я имат
сред себе си. А тя още повече, че беше там с тях.
Глава 9

393. В деня преди идването на "Лекари без
граници" всички бяха заети. Джеф подреди
случаите, които искаше да види. Имаше няколко
малки операции, които подозираше, че ще
извършат там. Имаха два сериозни случая на
туберкулоза, за които се притесняваше, и имаше
малка епидемия от кала азар, за която все още не
беше изпаднал в паника, но винаги беше
благодарен за присъствието и консултациите им,
особено в сезона на маларията през септември,
който за щастие беше още далеч. За седмицата
към тях щяха да се присъединят четирима лекари
и две медицински сестри, което винаги сваляше
част от тежестта от раменете на Джеф и Мери. И
винаги имаше техни пациенти със СПИН, с които

394. да се консултират. Лекарите без граници донасяха
нови лекарства за тях. И винаги беше приятно да
видиш познати и нови лица. Още преди няколко
седмици те се бяха обадили по радиото в лагера, за
да кажат, че имат нов лекар при тях, който се
интересува да прекара около месец при тях. Той
беше млад американец, който се занимаваше с
изследване на СПИН в Харвард. Джеф беше
отговорил, че ще бъде благодарен да го придружи
за един месец, ако му хареса. Така броят на
обитателите на лагера им щеше да нарасне на
осемнадесет, а Джеф беше обещал да му приготви
допълнително легло в "Джордж V", тъй като те
вече бяха пълни.

395. Дотогава Кристиана беше разговаряла два
пъти с баща си и той каза, че тя му липсва ужасно
много. Беше само февруари, а той не можеше да си
представи още пет месеца без нея, да не говорим
за повече. Каза, че иска да се върне у дома в края
на шестте месеца, а не да остане цяла година, а тя
не коментира. Все още не искаше да спори с него
по този въпрос. Планираше да го направи по-късно
през годината. Нямаше никакво желание да
напусне Източна Африка и за миг по-рано,
отколкото трябваше. Той поне изпита облекчение,
че тя е добре и щастлива, макар че дори той
знаеше, че това не предвещава нищо добро за
ранното ѝ завръщане у дома. Кристиана се
чувстваше виновна, че го оставя сама в

396. Лихтенщайн, но това време беше свещено за нея.
Твърде добре знаеше, че никога повече няма да
получи подобен шанс.
Дотогава тя беше завършила плана си за
образователна програма за СПИН и беше
започнала малки курсове за местните жени с
преводачката си - мило момиче, което говореше
добре английски, преподаден й от мисионери.
Често преводите ѝ разсмиваха Кристиана и
учениците ѝ. Те се подсмихваха и кикотеха на
забавните неща, които Кристиана казваше, и
изглежда я приемаха сериозно за останалите.
Мери смяташе, че се справя добре, и често казваше
това на Джеф, а също и на Кристиана, макар че тя
си мислеше, че Мери е само любезна.

397. Тя все още преподаваше с Уши всеки следобед
и децата я обожаваха. Няколко пъти беше канила
Лора да ѝ помага и тя обичаше да го прави. С
приятелка, на която да се доверява и с която да се
разхожда следобед, предишната мрачна
французойка започна да процъфтява. Когато
останалите коментираха чудодейната промяна,
която се беше случила, Кристиана настояваше, че
това е било само въпрос на време. Лора е била
готова да се отвори, а Кристиана просто е била там
в точния момент, като случайно приятелство.
Останалите не повярваха на това. Те виждаха
какво се е случило, може би по-добре от нея, и
колко нежно Кристиана я беше измъкнала от
черупката ѝ. Ядосаното, мълчаливо момиче, което

398. беше била в продължение на месеци, беше
изчезнало. Сега тя говореше, смееше се и се
шегуваше като останалите. Дори вечер играеше
карти с мъжете и се радваше, когато се върнеше в
женската палатка с шепа накфа, местните пари.
И дори повече от Лора, момичето, което
всички наричаха Крики, процъфтяваше. Дори
Джеф вече беше забравил, че тя е Серенно
височество, което улесняваше запазването на
тайната. Тя се беше превърнала в една от тях едва
за повече от месец. Те вече не можеха да си
представят живота без нея, както и тя. Чувстваше
се така, сякаш наистина е намерила себе си в
Източна Африка, и й се искаше да остане завинаги.
Не можеше да понесе мисълта за заминаване и

399. искаше да се държи за всеки миг и да се
наслаждава максималнона удоволствиятаму.
Сутринта, когато дойдоха "Лекари без
граници", Кристиана обикаляше с Мери, преди да
започне да води часовете по превенция на СПИН, и
когато ръководителят на екипа влезе с Джеф, той
го запозна с Кристиана. Както винаги и сега, той я
наричаше просто Крики. Ръководителят на
посетителския екип беше холандец и ѝ говореше
на немски. Беше интересен на вид мъж, който от
години работеше за "Лекари без граници". По едно
време в Судан, после в Сиера Леоне, Заир, Танзания
и накрая в Еритрея. По време на войната по
границата с Етиопия беше лекувал много
пострадали и от двете страни и беше облекчен, че

400. тя е приключила, както и местните жители. Много
от тези, които бяха избягали по онова време и се
бяха преместили другаде, сега се бяха върнали в
Еритрея.
Двамата с Джеф бяха стари приятели и винаги
се радваха да се видят, а той беше значително по-
възрастен от Джеф. Винаги твърдеше, че вече е
твърде стар за тази работа, но никой не му
вярваше. Беше младежки на вид, жизнен мъж и
обичаше сам да управлява самолета. Беше летял за
британците в самия край на Втората световна
война, след като бе избягал от Холандия. Беше
много интересен човек и Кристиана с удоволствие
се запозна с него. Беше чувала за него, откакто
беше пристигнала.

401. Вечерта в палатката за хранене се състоя
оживена вечеря, на която се събраха и двете групи,
тъй като лекарят, който отговаряше за тях,
разказваше забавни истории, а различните по-
млади членове на групата се смесваха и се радваха
да се опознаят или да подновят стари приятелства.
Винаги беше приятно да има нови лица в лагера,
точно както беше и когато пристигнаха Крики и
двамата й мъже. Младият американец беше седнал
до Мери по време на вечерята и те разговаряха
внимателно за новите протоколи за СПИН, които
се тестваха в Харвард. Той беше млад, но
изключително компетентен в своята област и
Мери с удоволствие слушаше всички последни
новости и го разпитваше за текущите си случаи.

402. Този следобед той беше прегледал всички нейни
пациенти заедно с нея и беше направил някои
отлични предложения. За Кристиана слушането на
всички около нея беше като на медицински
конгрес, но тя го намираше за очарователно. И на
вечерята имаше много моменти, в които всички
говореха за други неща. Изглеждаше, че сред по-
сериозните теми има безкраен смях.
Кристиана също така с удоволствие видя, че
Лора с удоволствие разговаря с един от младите
френски лекари. Изглежда, че през по-голямата
част от вечерята те водеха сериозен разговор, а
след десерта Лоре започна оживена игра на покер.
Тя се беше превърнала в най-горещата и успешна
комарджийка в лагера и тази вечер не беше

403. изключение. На няколко пъти погледна Кристиана
и когато никой не я гледаше, Кристиана й вдигна
палец над младия френски лекар, а Лоре се засмя.
Изглеждаше по-щастлива, отколкото от много
време насам, и Кристиана се зарадва.
В края на вечерта, когато играта на покер все
още беше в разгара си, Кристиана се запозна с
американския лекар, който щеше да остане при
тях. Той се казваше Паркър Уилямс и тя го беше
чула да казва на някого, че е от Сан Франциско.
Докато разговаряха на кафе, тя му каза, че е учила
в Бъркли. Той много учтиво каза, че това е
страхотно училище, въпреки че тя знаеше, че той е
учил в Харвард.

404. "Как се озовахте тук?" - попита той с интерес.
Тя му разказа за обсадата на руското училище, за
срещата с Марк и за това, че е искала да прекара
една година от живота си в нещо подобно, преди
да се установи в семейния си бизнес. А в отговор на
въпросите ѝ каза, че всъщност не е част от
"Лекари без граници", а само ги следи като част от
изследователския си проект за СПИН за Харвард,
но каза, че много му харесва и очаква с
нетърпение времето, което ще прекара в Сенафе.
"Харесва ми тук" - каза тя тихо и по погледа й
той разбра, че е така. Още преди това Лора беше
коментирала колко е привлекателен и колко
много прилича на Кристиана. Беше също толкова
рус, имаше същите дълбоки сини очи, макар че

405. той беше висок, а тя дребна. Но в духа ѝ нямаше
нищо дребно, както вече бяха открили колегите ѝ
там.
Двамата с Паркър разговаряха известно време
за лагера, за хората в Сенафе, за работата, която
вършеха там. Тя му разказа за програмата за
превенция на СПИН, която беше разработила с
помощта на Мери. И след като я изслуша да описва
темата, която покрива, той каза, че му харесва и е
впечатлен от напредъка, който очевидно е
постигнала за кратко време.
След това той се присъедини към играта на
покер на Лора и повечето мъже останаха в
палатката за хранене, а Кристиана и другите жени
се върнаха в палатката си.

406. "Той е сладур" - провикна се Фиона към
Кристиана, докато се връщаха към "Риц".
"Кой?" Кристиана попита невинно, за момент
разсеяна. Мислеше си, че не се е обаждала на баща
си от няколко дни и вероятно трябва да отиде в
Сенафе, за да го направи на следващия ден. Той се
разстройваше, когато тя не му се обаждаше.
"Не ми казвай това" - изсумтя Фиона. "Видях те
да говориш с него. Знаеш кого имам предвид.
Младият лекар от Харвард. По дяволите, ако не го
искаш, аз сама ще се захвана с него". Фиона винаги
имаше очи за нови мъже, макар че беше повече
говорителка, отколкото действена. Никой от тях
нямаше много възможности за подобни връзки. А
освен Маги и Джеф, повечето от тях се пазеха от

407. романси в лагера. По-късно всичко ставаше
твърде сложно, а те живееха заедно като сестри и
братя. Но пристигането на "Лекари без граници"
винаги привличаше вниманието на всички.
"Можеш да си го вземеш - каза Кристиана и ѝ
се изсмя, въпреки че Фиона все още флиртуваше с
Макс, но засега това не водеше до нищо. Беше
просто разговор и нещо, в което и двете се
заиграваха.
"Не го ли харесваш?" Фиона попита, визирайки
отново Паркър Уилямс.
"Той изглежда добре. Просто не съм мислила
за такива неща тук. Има твърде много работа за
вършене, за да се тревожа за всичко това."
Кристиана беше ангажирана с други занимания

408. тук и намирането на мъж беше последното нещо,
за което мислеше. Тя добре осъзнаваше, че това
само би усложнило живота ѝ. В Бъркли, когато
беше студентка, беше различно. Но не и тук, на
другия край на света, особено като се има предвид
тежестта на реалния ѝ живот. Ако се обвържеше с
някого тук, това щеше да приключи, когато се
върнеше. И този път можеше да я заболи.
Последния път не беше.
Всички жени се съблякоха и си легнаха, а час
по-късно към тях се присъедини и Лора. Беше си
прекарала добре и на сутринта всички й се
подиграваха колко много пари е спечелила. Беше
изчистила всички.

409. "Ще бъдеш единственият човек, когото
познавам, който си тръгва от Сенафе като богата
жена - каза Джеф, а Лора се усмихна. Беше се
забавлявала, а и френският лекар беше приятен.
Както винаги, до седем часа всички работеха
усилено на различните си работни места. Паркър
Уилямс обикаляше заедно с Мери, ръководителят
на екипа приемаше пациенти заедно с Джеф, а
другите доктори, които бяха долетели, им
помагаха да приемат пациенти и да попълват
запасите си. Кристиана беше в малкия кабинет,
който използваше за своя курс по превенция на
СПИН, когато Мери дойде да я попита дали не иска
да се присъедини към тях и тя изглеждаше
изненадана. Все пак не беше част от медицинския

410. екип, а за нея беше комплимент да бъде включена
в медицинските дискусии, дори когато те бяха над
главата ѝ. Винаги научаваше нещо от тях, а за
краткото време, през което беше там, беше
научила много.
Вече познаваше добре всички пациенти със
СПИН, особено децата. Всеки ден посещаваше
всички в отделението и им носеше малки
лакомства - плодове за жените, игри за децата.
Поставяше свежи цветя в отделението за тях,
винаги красиво подредени. Тя умееше да прави
живота на всички по-добър, както постоянно
отбелязваше Мери. Но когато се присъедини към
тях, тя беше мълчалива. Не искаше да се намесва в
диалога на Паркър с Мери. И само веднъж му

411. зададе въпрос - за някакво лекарство, за което
беше чувала от другите, но не разбираше. Той й го
обясни внимателно, а после заговори с
пациентите. На два пъти Кристиана му
превеждаше, когато пациентите говореха само
френски. В отделението имаше две жени от
Мозамбик.
"Благодаря за помощта - каза той небрежно,
когато тя си тръгна, за да води урока си.
"По всяко време." Тя се усмихна и отиде да си
върши работата. Този ден пропусна обяда и отиде
направо в класната стая, за да помогне на Уши, а
когато приключи, се отби при Лора в кабинета ѝ.
Младата френска лекарка се оказа там и
разговаряше с нея. Крики ѝ се усмихна и бързо

412. изчезна. А после излезе навън, за да се разходи
сама. Фиона я нямаше през целия ден, така че
нямаше с кого да си говори или да се разхожда.
Останалите вече се бяха върнали в палатката, за
да си починат.
"Още веднъж благодаря за помощта тази
сутрин - чу глас, който я повика, и се обърна да
види кой е той. Беше Паркър. Беше работил
усилено през целия ден и бяха приключили по
едно и също време.
"Това не беше нещо голямо." Тя се усмихна
приятно и след това, за да бъде учтива, защото не
искаше просто да стои наоколо, го попита дали не
иска да се поразходи и той каза, че ще го направи.
Смяташе, че местността е красива, а и беше

413. напълно непозната за него. Каза, че е в Африка
само от един месец.
"И аз, или още малко", каза тя приятно, докато
се движеха в същата посока, в която обикновено
отиваше с Лора.
"Откъде сте?" - попита той с интерес. Беше си
помислил, че е французойка, но Мария каза, че не
е.
"Малка страна в Европа" - усмихна му се тя.
"Лихтенщайн."
"Къде точно е това? Винаги съм чувал за него,
но честно казано, не бих знаел къде да го поставя
на картата." Той имаше приятен, лек начин на
поведение и топла усмивка.

414. "Повечето хора не биха го направили. Градът е
без излаз на море между Австрия и Швейцария.
Площта му е само сто и шестдесет квадратни
километра. Много малка, затова и не знаехте къде
се намира". Тя се усмихна в отговор. Те не
флиртуваха, далеч не, просто водеха празен
разговор, докато вървяха. Тя си помисли, че той
прилича малко на брат ѝ Фреди, но изглеждаше
безопасно да се предположи, че е много по-добре
възпитан. Повечето хора бяха такива.
"Какво говорят там?" Той сякаш попиваше
информация като гъба. "Немски?"
"Предимно, и един диалект, който произлиза
от него, но е много труден за разбиране."

415. "И френски?" Сутринта му се беше сторил
перфектен и сега беше впечатлен, ако това не
беше родният ѝ език. Беше му прозвучало като
такъв.
"Някои хора го правят. Въпреки че повечето
говорят немски. Аз просто винаги съм говорел
френски вкъщи. Майка ми беше французойка."
"Беше ли?" - попита той, като изглеждаше
съпричастен.
"Тя почина, когато бях на пет години."
"Моят умря, когато бях на петнайсет." Това
беше нещо общо между тях, макар че тя не
продължи темата. Не искаше да бъде груба или
натрапчива и да задава болезнени въпроси. "Брат
ми и аз израснахме сами с баща ми."

416. "Брат ми и аз също го направихме." Тя се
усмихна.
"С какво се занимава брат ти сега, ако
приемем, че е достатъчно възрастен, за да се
занимава с нещо?" Той се засмя, тя му изглеждаше
много млада, най-вече защото беше толкова
малка. Едва ли беше по-висока от дете, макар че
ако работеше за Червения кръст в Африка, той
знаеше, че трябва да е на разумна възраст, най-
малкото над двадесет и една години.
"Той е достатъчно възрастен - каза Крики с
угризения. "Той е на тридесет и три години.
Всъщност през по-голямата част от времето
пътува, гони жени и кара бързи коли".

417. "Хубава работа, ако успееш да я намериш" -
закани се той. "Моят е лекар, както и баща ми.
Баща ми е хирург в Сан Франциско, а брат ми е
педиатър в Ню Йорк. А аз живея в Бостън." Той
предостави цялата необходима информация,
както правеха някои американци, много повече от
европейците, които даваха много по-малко лична
информация. Но Кристиана нямаше нищо против
това. Харесваше й откритият, дружелюбен
американски начин на живот. Това ѝ липсваше,
откакто напусна Бъркли през юни.
"Знам, че живеете в Бостън." Тя му се усмихна
приятно, изглеждаше приятен. "Вие правите
изследвания в Харвард." Той изглеждаше доволен,
че знае.

418. "Какво правиш в Лихтенщайн... как се казва
родният ти град, между другото?"
"Живея в столицата Вадуц. И когато се
прибера у дома, ще работя за баща си. Но се
надявам първо да остана тук през цялата година.
Ако той ми позволи. Той става малко нервен,
когато ме няма. Но брат ми скоро ще се върне от
Китай... това ще го разсее, надявам се. Или ще го
подлуди, в зависимост от това какво ще направи
брат ми." И двамата се засмяха.
"Той ли е автомобилен състезател?
Споменахте бързи коли."
"Не." Този път тя се засмя по-силно, докато
вървяха по пътека, оградена от храсти, цветя и
дървета. Миризмата на цветята беше тежка и

419. сладка и сега тя винаги щеше да я свързва с
Африка. "Той просто е много лошо момче."
"Той изобщо не работи ли?" Той изглеждаше
изненадан. Това понятие беше ново за него, но не
и за нея. Повечето принцове не работеха, особено
престолонаследниците като брат ѝ, макар че
повечето бяха далеч по-уважавани от него и
намираха по-укротени начини да запълват
времето си.
"Всъщност той понякога работи и за баща ми,
но не му харесва много. Предпочита да пътува. От
няколко месеца пътува из Азия. Преди това беше в
Япония, а сега в Китай. Планира да спре в Бирма на
път за вкъщи." Те му звучаха като ин тересни
семейства.

420. "А баща ти?"
"Той се занимава с политика и PR." Тя вече го
знаеше и го казваше достатъчно често. Почти се
беше убедила в това. "Когато се прибера у дома, ще
работя за него в отдела за връзки с
обществеността."
"Звучи забавно - каза той великодушно и тя
въздъхна.
"Не мога да се сетя за нищо по-лошо.
Предпочитам да съм тук."
"И какво мисли той за това?" - попита той, като
я погледна предпазливо. Тя започваше да го
интригува. Беше много умно момиче.
"Той не е много доволен. Но ми позволи да
дойда. Съгласи се на шест месеца, но аз ще

421. настоявам за една година." Той осъзна, че тя все
още е достатъчно млада, за да бъде управлявана
от баща си, и донякъде зависима от него. Нямаше
представа до каква степен е обвързана с
правилата на баща си и със задълженията, които й
се налагат като принцеса. Ако знаеше, щеше да
бъде зашеметен.
"През юни трябва да се върна в Харвард, но и
тук ми харесва. Това е най-интересното място, на
което някога съм била. Имам предвид Африка.
Преди няколко години направих няколко
изследвания в Централна Америка. Специалността
ми е СПИН в развиващите се страни. Това беше
страхотна възможност за мен."

422. "Лекари без граници" е прекрасна група.
Всички ги уважават много."
"В Сенафе също ще ми бъде интересно и ще е
хубаво да остана за известно време. Това, което
правех през последния месец, беше малко по-
скоро "удари и бягай", въпреки че бях много
благодарен, че ми позволиха да се включа." Тя
кимна, докато те бавно се обръщаха назад. Беше
много приятна разходка с него. Той я попита за
Бъркли тогава и дали й харесва, а тя отговори, че й
харесва, много.
"Много съжалявах, че се прибрах у дома през
юни."
"Не изглежда ти или брат ти да обичате много
да сте вкъщи - каза той с палава усмивка.

423. "Прав си. Лихтенщайн е много малко място.
Няма много неща за правене. Тук имам много
повече неща за правене." Тя се наслаждаваше на
работата си по СПИН и на децата, на които
преподаваше следобед. Чувстваше се полезна тук,
което означаваше много за нея.
"Ще трябва да го посетя някой път", каза той
учтиво. "Бил съм във Виена, Лозана и Цюрих, но
никога не съм бил в Лихтенщайн."
"Много е хубав - каза тя лоялно, без да звучи
убедено.
"И много скучно" - добави той за нея.
"Да, много скучно", призна тя с усмивка.
"Защо да се връщам?" Той изглеждаше
озадачен. В Щатите, ако хората не харесваха

424. мястото, където живеят, се преместваха, точно
както той и брат му бяха направили. Сан
Франциско му харесваше, но и за него беше твърде
тихо.
"Нямам избор", каза тя тъжно, но нямаше как
да обясни. От думите ѝ той предположи, че баща ѝ
я притиска да се включи в семейния бизнес,
особено ако има безотговорен брат. Това не му
звучеше справедливо. А истината за нейното
положение беше най-далечното нещо от ума му.
Не би могъл да си го представи и през милион
години. "Просто така е. Сега имам тази година
почивка, а после трябва да се върна за постоянно."
"Може би можеш да преосмислиш това, докато
си тук." Тя се засмя на глас и поклати глава.

425. "Страхувам се, че няма как да го направя.
Понякога просто трябва да приемеш
отговорностите си и да правиш това, което се
очаква от теб, независимо колко досадно е то."
"Можеш да правиш всичко, което искаш в
живота си - настояваше той, - или да не правиш
това, което не искаш. Никога не съм вярвал, че
трябва да играеш по правилата на другите хора.
Баща ми ме научи на това, когато бях много
малък."
"Иска ми се да кажа, че баща ми мисли по този
начин, но не е така. Точно обратното. Той вярва в
дълга преди всичко. И традицията." Звучеше
твърд, може би дори необосновано, помисли си

426. Паркър, но не ѝ го каза. Тя изглеждаше толкова
щастлива, че е тук.
Тогава вече се върнаха в лагера и Паркър каза,
че ще вземе душ преди вечеря, сякаш се връщаше
в хотелска стая.
"По-добре побързай, преди момчетата с водата
да се приберат", каза му тя и обясни системата,
която използват за къпане. Той я беше изпитал
тази сутрин, но не беше разбрал, че след
определен час вече не можеш да се къпеш, щом
момчетата с вода си тръгнат. Той ѝ благодари за
информацията и приятната разходка, след което
побърза да се върне в палатката. И докато
Кристиана се запътваше към собствената си
палатка, си мислеше колко непринуден и

427. симпатичен беше той. Не знаеше със сигурност, но
подозираше, че е на възрастта на Фреди. Все още
мислеше за него, когато се върна в палатката си и
легна за няколко минути преди вечерята.
Тя лежеше на леглото си, взираше се в
пространството с Паркър в очите си и преди да се
усети, се почувства толкова спокойна, че заспа.
Глава 10

428. Екипът на "Лекари без граници" остава при
тях за една седмица. Екипът на Червения кръст в
Сенафе работи усилено с тях и общите им усилия
са от полза за пациентите, които лекуват, особено
в отделението по СПИН, с помощта на Паркър. А
всяка вечер комбинацията от двете групи в
шатрата за хранене създаваше празнична
атмосфера. Те си прекарваха чудесно заедно.
Особено Лаура и младият френски лекар. Към
момента, в който гостуващият медицински екип си
тръгна, между Лоре и новата ѝ приятелка

429. очевидно прехвърчаха искри, а когато тя заговори
за това с Кристиана, беше лъчезарна.
"И така?" Крики я попита с очакване, докато
вървяха по обичайния си път към потока. Те обаче
вече не седяха под дърветата. Нито един от тях не
беше забравил змията, от която ги беше пощадил
Яу.
"Харесвам го - призна Лора с плаха усмивка, а
после също толкова бързо изглеждаше нервна и
уплашена. "Но какво знам? Вероятно е лъжец и
измамник като всички останали мъже." Кристиана
се натъжи, като я чу да го казва, и особено като
видя нараненото изражение в очите ѝ, което го
съпровождаше. Нейният годеник ѝ беше оставил

430. грозен дар - дара на недоверието към всеки мъж,
който се доближи до нея.
"Не всички мъже са лъжци и измамници" -
предпазливо каза Кристиана. Двете млади жени се
бяха сприятелили за краткото време, през което се
познаваха, и си бяха доверявали много неща, най-
вече за надеждите, мечтите и страховете си за
бъдещето. Кристиана би искала да сподели с нея
повече, за собственото си особено положение, но
не посмя. Тайната ѝ беше голяма и тя не можеше
да я сподели с никого тук, дори с Лора, колкото и
да я харесваше. Страхуваше се, че това ще промени
всичко между тях, затова продължаваше да пази
за себе си онова, което смяташе за своя тъмна
тайна - факта, че е принцеса. "Някои мъже

431. всъщност са почтени и достойни, Лора. Погледни
живота, който води, и това, което прави за
човечеството. Това трябва да каже нещо за него,
не мислиш ли?"
"Не знам - каза Лора тъжно, а после със сълзи
на очи каза: - Страх ме е да му се доверя. Не искам
никога повече да бъда толкова наранена."
"И какво след това?" Кристиана се обърна
практично към него с нежния си, премерен тон.
"Влизаш в манастир? Никога повече няма да се
срещате? Отказваш се от живота? Оставаш
завинаги в безбрачие, страхуваш се да излизаш с
когото и да било или да се довериш на някой мъж?
Това е самотен живот за теб, Лора. Не всички са
толкова гнили, колкото мъжът, който те е

432. разочаровал." Или най-добрият приятел, който си
беше тръгнал с него. "Този може да не е
правилният мъж или просто да ти е твърде рано да
се довериш отново, но не бих искал да те виждам
да затваряш тази врата завинаги. Просто не
можеш. Ти си прекалено прекрасен човек и
прекалено красива, за да позволиш това да се
случи."
"Така казва - каза Лора и подсуши очите си.
"Разказах му за случилото се. Той смята, че е било
ужасно."
"Беше ужасно. Беше напълно гнусно да ти
направят нещо. Той беше истински некадърник,
във всеки смисъл на думата" - каза Кристиана

433. яростно, а Лора й се усмихна. Тя обичаше новата си
приятелка.
"Той имаше право да промени решението си
да се ожени за мен - каза Лора, като се опита да
бъде справедлива. "И дори да се влюби в някоя
друга."
"Да, но не в реда, в който го е направил, и не с
най-добрия ти приятел. Трябва да е знаел по-рано
от два дни преди сватбата, че има сериозни
съмнения, и очевидно е бил свързан с нея от
известно време. Както и да го погледнеш, това
беше гнусна постъпка. Но това не означава, че
някой друг ще направи същото нещо отново". Тя се
опитваше да раздели двата въпроса, за да може
Лора да ги види по-ясно.

434. "Същото се случи и с Антоан - каза тя тихо. Той
беше въпросният млад лекар. "Те не бяха сгодени,
но той излизаше с нея в продължение на пет
години, през цялото време на обучението по
медицина и след това. Тя също така тръгна с най-
добрия му приятел, а след това се омъжи за брат
му, така че той трябва да я вижда постоянно. Ето
защо той дойде тук, в Африка, и се присъедини
към "Лекари без граници", за да не му се налага да
ги вижда. Той не е говорил с брат си, откакто се
ожениха, което сигурно му е тъжно".
"Тя звучи като парче работа. Изглежда, че и
двамата сте имали късмет, като сте се отървали от
такива хора, макар че сега може и да не ви се
струва така. Наистина мисля, че трябва да дадеш

435. шанс на този човек. Кога ще можеш да се видиш
отново с него, след като си тръгне?" Тя не знаеше
кога точно екипът ще се върне отново по този път,
макар че идваха в лагера приблизително веднъж
месечно, а Лора заминаваше след сравнително
кратко време, след около месец, така че можеше
да го пропусне, ако "Лекари без граници" не се
върнат преди тя да замине. На Кристиана ѝ се
струваше срамно да пропуснат възможността да се
опознаят. Явно имаше нещо общо, иначе нямаше
да се притеснява толкова. Явно усещаше
притегляне към този мъж, а в същото време се
чувстваше уязвима и уплашена.
"Той иска да ме види в Женева. След няколко
месеца заминава за Африка. Приел е работа в

436. болница в Брюксел, специализирана в областта на
тропическата медицина. Каза, че ще дойде да ме
посети, когато се върне. Аз ще се върна два месеца
преди него".
"Това ви дава време да се адаптирате към
идеята. Защо не видиш как ще се почувстваш,
когато се върнеш? Може би междувременно
двамата ще можете да си кореспондирате или
нещо подобно." Лора се засмя в отговор и
Кристиана трябваше да признае, че няма да им е
лесно да контактуват помежду си в Африка, като
се има предвид местоположението им и естеството
на работата им. Но три месеца не бяха много за
чакане, а Лоре се нуждаеше от време, за да се
излекува. "Мисля, че трябва да опиташ или поне да

437. оставиш вратата отворена и да видиш какво ще
стане. На този етап нямаш какво да губиш, не си
инвестирала нищо в него. Позволи му да ти
докаже, че е добър човек. Бъди предпазлив, но
поне дай шанс на бедния човек, той също е
преживял много".
"Не искам отново да ми разбият сърцето - каза
Лора, но все още изглеждаше притеснена. Но
нямаше съмнение, че е изкушена, и всичко, което
Кристиана ѝ беше казала, имаше смисъл.
"Нищо не е цяло, което преди това не е било
дадено под наем", предлага Кристиана. "Това е
погрешен цитат и мисля, че е на Йетс. Всички
сърца се разбиват в някакъв момент, в крайна
сметка това ни прави по-силни".

438. "А твоята?" Лора й се усмихна.
"Сърцето ми е девствено" - отвърна Кристиана.
"Харесвала съм някои хора, дори много, но не
мисля, че някога съм била влюбена. Всъщност
знам, че не съм." Имаше толкова малко
възможности, с изключение на годините в Бъркли,
но освен това обхватът на нейния свят беше
толкова малък, възможностите за нея толкова
ограничени, че почти не съществуваха. За да
задоволи баща си, трябваше да е принц или поне
някой титулуван от нейния свят. В противен
случай това щеше да предизвика огромна
експлозия. Въпреки че през последните години
други млади кралски особи се омъжваха за
обикновени хора, баща ѝ винаги бе настоявал, че

439. тя трябва да се омъжи за друг кралски особа. Това
беше обещание, което бе дал на майка ѝ преди
смъртта ѝ. Традиция, която означаваше много за
него, и той винаги изтъкваше, че малко кралски
бракове с простосмъртни са били успешни. При
него не ставаше въпрос само за кръвните линии,
но и за дълбокото убеждение, че е важно да не се
омъжваш за някой твърде различен. И винаги ѝ
беше давал да разбере, че никога няма да ѝ даде
одобрението си, ако не се омъжи за друг кралски
особа. Тя му повярва. И не можеше да си представи
да се омъжи без благословията на баща си. Не
можеше да каже толкова на Лора.
"Не го препоръчвам - влюбването, имам
предвид. Никога през живота си не съм била

440. толкова нещастна, както след като той отмени
сватбата и избяга. Мислех, че ще умра."
"Но не си го направил. Това е добре да се
помни. И ако този или друг мъж е по-добър, значи
си бил благословен."
"Предполагам, че си прав - каза Лора,
изглеждайки по-философски и малко по-смела.
Кристиана беше изказала някои отлични
съображения и те не бяха останали без
последствия. Лоре беше готова да ги чуе, макар и
уплашена. Тя наистина харесваше мъжа, с когото
току-що се беше запознала, много. Когато се бяха
срещнали, в тях се бяха появили мигновено
привличане и разбирателство, почти като в
сродни души, макар че вече не беше съвсем

441. сигурна, че вярва в това. Беше убедена, че и
бившият ѝ годеник е бил нейна сродна душа,
макар че той се оказа всичко друго, но не и
всъщност нечия друга. Но този мъж беше
различен, а и той изглеждаше уязвим и
предпазлив, също с основание. В много отношения
си подхождаха идеално и се уважаваха взаимно.
"Може би ще го видя, когато се върна - каза тя със
срамежлива усмивка.
"Добро момиче", каза Кристиана и я прегърна,
докато се връщаха към лагера. Минаха покрай
няколко местни жени, които вървяха с децата си. И
двете коментираха колко дружелюбни са хората в
Еритрея, дори помежду си. В страната се говореха
девет различни езика, но независимо от това

442. какъв говореха, те винаги носеха усмивка и бяха
постоянно отзивчиви. Искаха всеки да се чувства
топло посрещнат и удобно. Това правеше всяка
среща с тях радостна.
Единственото нещо, което винаги е боляло
Кристиана, когато го е виждала, са недохранените
деца, обикновено от отдалечените селски райони,
но понякога дори и тук, в Сенафе. Години наред са
преживявали глад и суша и издутите коремчета на
гладуващите деца, доведени при тях за
медицинско лечение, никога не са я разплаквали.
Човек не можеше да направи нищо за тях, за да
разреши всички болести, скърби и бедност, които
бяха преживели и с които се бяха сблъскали
толкова смело. Червеният кръст правеше всичко

443. възможно за тях, както и други групи, но страната
се нуждаеше от повече от шепа състрадателни
хора, които да се грижат за тях. Нуждаеха се от
политически и икономически решения, които не
зависеха от никого. Имаше чувство на
безпомощност, когато бях там, и в същото време
чувство на благодарност и радост, че съм сред тях.
Когато се прибере у дома, Кристиана
възнамеряваше да говори със семейната си
фондация за огромна безвъзмездна помощ в тяхна
полза. А междувременно им даваше времето си,
сърцето си, душата си. Самото присъствие там
беше огромен дар за нея и тя щеше да им бъде
завинаги благодарна, че я посрещнаха толкова
щедро, на Червения кръст, че ѝ позволи да

444. преживее това, и на баща си, че ѝ позволи да
дойде. Понякога само като си помислеше за това,
сърцето ѝ преливаше.
Стигнаха до лагера навреме, за да вземат душ
преди вечеря. Момичетата с водата бяха
изчезнали, но жените си наливаха вода една на
друга и Фиона се присъедини към тях, когато ги чу
да се смеят извън палатката в импровизирания
душ.
"Добре, какво се случва, момичета?" Фиона
попита със стандартния си злобен поглед. В
момента й беше трудно да реши дали да преследва
Макс или един от гостуващите лекари, който й се
струваше прекрасен. Но той заминаваше на
следващия ден, което не ѝ даваше много време.

445. Макс беше по-добра дългосрочна инвестиция, тъй
като щеше да е наоколо доста дълго време.
Кристиана и двамата мъже не планираха да се
приберат у дома в продължение на месеци,
надяваше се чак до края на годината, така че той
беше много по-добър залог от еднодневна среща,
колкото и да беше симпатична. Тя го обсъди с
двете жени, които се изсмяха на дилемата ѝ.
Фиона собственоръчно променя облика на
акушерството в областта на Дебуб, особено в
Сенафе. Преди нейното пристигане жените са
пътували три дни с магаре, за да родят в болница
далеч от дома, и често са раждали бебетата си
край пътя. С помощта на Фиона много по-малко
бебета умират в дните непосредствено преди и

446. след раждането. А когато усещаше проблем, който
изискваше лекар на разположение на родилката,
тя настояваше те да раждат в центъра. Местните
жители бяха силно впечатлени от нейната
доброта и компетентност, от енергията ѝ и от това
колко
по-здрави бяха бебетата им, когато се родиха. И
майките, и бебетата се чувствали добре под
грижите на Фиона. Тя се превръща в легенда и е
много обичана.
"С какво се занимавате вие двамата?" Фиона
попита с интерес, докато се подсушаваше, след
като беше взела душ едновременно с Крики и
Лора.
"Просто си говорим", каза тихо Лора, но сега
беше по-приятелска с всички. Откакто

447. приятелството ѝ с Кристиана разцъфна, тя беше
по-открита с всички. На Фиона това ѝ се струваше
чудодейна промяна, която вече не я изненадваше.
Кристиана сякаш имаше тази дарба с всички. "За
Антоан - призна тя с изчервяване. "Той е много
мил."
Фиона се засмя. "Той е много по-добър от това.
Той е много красив мъж и мисля, че е напълно
погълнат от теб." И Лора в него.
"Може би ще го видя, когато се върна" - каза
Лора тихо и погледна другата си приятелка.
Кристиана я беше убедила този следобед. Тя поне
щеше да остави вратата отворена за него и щеше
да види какво ще се случи след това. Това беше
важна стъпка за нея.

448. Вечерята в шатрата тази вечер беше
празнична. Жителите на лагера в покрайнините на
Сенафе съжаляваха, че останалите си тръгват.
Когато те бяха там, беше много по-оживено.
Говореше се много и се смееха, храната
изглеждаше изключително добра, а Джеф
допринесе с няколко бутилки прилично
южноафриканско вино. Всички се забавляваха
добре, а след това Лора и Антоан стояха пред
палатката и разговаряха. След разговора на Лоре с
Кристиана тя изглеждаше значително по-
отворена. Когато Кристиана и Фиона излязоха от
шатрата за хранене, те зърнаха Антоан и Лоре да
се целуват на малко разстояние. Те не казаха
нищо, надявайки се да не обезпокоят младите

449. влюбени, и се върнаха в Риц мълчаливо, трогнати
от видяното. Беше хубаво да знаеш, че след месеци
на скръб заради разваления си годеж Лора най-
накрая се е излекувала. И двамата се надяваха, че
тя и Антоан ще се видят отново, след като се
върнат в Европа. Изглеждаха луди един по друг.
"Радвам се, че някой се целува тук - каза
Фиона с усмивка, а Кристиана се засмя, докато
влизаха в палатката си. "Аз със сигурност не
получавам нищо" - оплака се тя добродушно.
Живееха на толкова близко разстояние и се
познаваха толкова добре, че бяха по-скоро като
сестри и братя, а романсите не процъфтяваха и
дори не се случваха. Така изглеждаше по-просто.
Тя дори беше загубила интерес да преследва Макс

450. и се беше сприятелила с него. Двамата със Самуел
се бяха сраснали с всички и се вписваха в
обстановката. Работеха също толкова усърдно,
колкото и останалите, предимно обработваха и
разопаковаха провизии, правеха ремонти,
попълваха заявки за подмяна на това, което им
свършваше, и ходеха на пазар за спешни доставки.
Всички оценяваха помощта им и неуморните им
усилия. Те проверяваха Кристиана по няколко
пъти на ден и никога не бяха далеч от мястото,
където се намираше, но не се надвесваха над нея и
не се намесваха в това, което правеше. Бяха успели
да постигнат перфектния баланс. Нямаше нито
едно подхлъзване относно самоличността ѝ - нито
от тях, нито от Джеф.

451. "Какво ще кажете за вас и за нашия нов
американски лекар?" Фиона попита Кристиана,
когато се настаниха в леглата си. "Мисля, че той те
харесва" - прецени Фиона. Тя обичаше да си
представя секса и романтиката навсякъде около
себе си, макар че в лагера нямаше почти нищо от
това. Всички имаха други мисли и бяха оставили
романтиката настрана за времето на престоя си, за
голямо съжаление на Фиона.
"Той харесва всички." Кристиана й се усмихна
и се прозя. Съжаляваше, че гостуващият
медицински екип също си тръгва. Бяха добра
компания, докато бяха там, и бяха свършили
огромно количество впечатляваща работа.
"Такива са американците. Много ми харесваше да

452. ходя на училище в Америка. Прекарах си чудесно,
докато бях там."
"Никога не съм била" - коментира Фиона.
"Много бих искала да отида някой ден, ако мога да
си го позволя." Като акушерка в Ирландия е
получавала нищожна заплата, а тук - още по-
малка, но е било за добра кауза. Имаше истинско
призвание да прави това, което постигаше с
местните жени, и вече беше спасила много животи.
"Вероятно ще бъда бедна завинаги." Не знаеше
защо, но винаги бе имала чувството, че случаят с
Кристиана не е такъв. Тя носеше прости дрехи и
нямаше бижута, но очевидно беше образована,
имаше прекрасни маниери и беше любезна с
всички около себе си. Всичко в нея подсказваше,

453. че има благороден произход. Фиона отдавна беше
забелязала, че тя притежава щедростта на човек,
който се чувства много добре в своя свят и в своята
кожа. В нея нямаше нищо, което да ревнува или да
се възмущава. Изглеждаше, че се грижи за всички,
и никога не говореше за пари или за
предимствата, които имаше или нямаше вкъщи.
Всъщност тя почти никога не говореше за дома си,
освен от време на време за баща си с голямо
възхищение. Фиона подозираше, но нямаше как да
знае, че тя произхожда от много лесен живот.
Именно тази дума, която Мери използваше, когато
говореше за нея, беше тази, за която всички се
съгласиха, че я описва най-добре. Кристиана

454. притежаваше изящество, то просто се усещаше в
нея, както и усмивката на лицето ѝ.
"Може би някой ден ще отидем заедно в
Америка, ако изобщо напусна Африка, в което
започвам да се съмнявам. Понякога си мисля, че
ще остана тук завинаги, а може би дори ще умра
тук - каза Фиона с мечтателен поглед, докато
Кристиана ѝ се усмихваше, положила глава на
възглавницатаси, с ръце зад главата.
"Иска ми се и аз да остана. Харесва ми тук. Тук
всичко има смисъл. Винаги имам чувството, че
това е мястото, където трябва да бъда. Поне
засега."
"Хубаво е усещането - каза Фиона, докато
гасеше светлината. Останалите все още не се бяха

455. върнали. Мери беше останала навън, за да се
наслади на последната вечер, в която разговаряше
с лекарите. Лора все още беше някъде с Антоан,
може би все още го целуваше или се запознаваше
по-добре с него, преди да си тръгне. Двете жени
чуваха смях навън. И двете бяха заспали здраво,
когато другите влязоха.
На следващата сутрин всички бяха на
разположение, за да се сбогуват с екипа на
"Лекари без граници". Беше един от онези
прекрасни златни дни, типични за Африка, които
влюбиха всички в това място. На всички им беше
неприятно да видят как лекарите си тръгват. С тях
в лагера беше много по-забавно. И когато се
сбогува с тях, Кристиана забеляза, че Антоан

456. държи ръката на Лора, а тя му се усмихва. Каквото
и да се беше случило между тях предната вечер,
изглежда беше добро. Когато той си тръгна, Лора
изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче.
"Скоро ще го видиш отново - уверено каза
Кристиана, докато двете отиваха на работа, след
като се сбогуваха с екипа. Лаура се насочи към
офиса, а Кристиана - към хижата, където всяка
сутрин посещаваше отделението по СПИН.
"Така казва - промълви Лора под носа си, а
Кристиана се усмихна.
Когато влезе, намери Мери да обикаля с
Паркър. Той току-що беше приключил с прегледа
на млада майка, чието бебе се беше заразило със
СПИН. По-нататъшният разговор с нея разкри, че

457. тя не е използвала формулата, която са ѝ дали, и
вместо това е дала на бебето гърдата. Тя казала, че
съпругът ѝ се е усъмнил във формулата, помислил
е, че може да разболее бебето, и я е изхвърлил.
Това е трагедия, която Мери вижда всеки ден.
СПИН и недохранване са проклятията, с които тя
постоянно се бори там.
Кристияна мина тихо покрай тях, за да посети
жените и децата, които познаваше. Не искаше да
безпокои Паркър или Мери и вършеше работата
си мълчаливо, като шепнеше нежно на частиците
тигриниа и тигре, които вече беше научила. Двата
езика съставляваха деветдесет процента от това,
което се говореше в Еритрея. Говореше се и малко
арабски, макар че Кристиана все още не беше

458. научила нито един от тях. Работеше усилено върху
изучаването на другите два, а Фиона ѝ помагаше,
тъй като владееше свободно и двата, предвид
продължителната ѝ работа на терен, когато
раждаше бебетата на местните жени. Жените, с
които Кристиана разговаряше в отделението по
СПИН, носеха имена като Мванаюма, което
означаваше "петък", Векеса, за което ѝ бяха
казали, че означава "време за жътва", Нсонова
(седмо дете), Абени, Монифа, Чиумбо, Дада и Ифе,
което означаваше "любов". Кристиана обичаше
звученето на имената им. Жените се смееха на
усилията ѝ на тигърски, който тя все още не
говореше толкова добре, и кимаха одобрително,
докато тя се опитваше да овладее поне основите

459. на тигриня. Със сигурност това не бяха езиците,
които щеше да говори отново, след като замине.
Но бяха полезни тук, за работата ѝ с местните
жени и деца, както и когато се движеше из Сенафе.
А жените я обичаха за усилията, които полагаше,
дори когато правеше смущаващи грешки. Когато
ги правеше, всички в отделението се кикотеха.
След като приключи с поднасянето на кошници с
плодове на всяка от тях и постави две вази с цветя,
които сама беше набрала, тя отиде в кабинета си,
за да се срещне с половин дузина млади жени и да
им преподаде курса за превенция на СПИН, който
беше разработила.
Тя тъкмо приключваше с жените, когато влезе
Паркър, и то тъкмо навреме, за да види как тя

460. подава на всяка от жените по една химикалка и
няколко молива, докато те си тръгват.
"За какво беше това? За химикалките, имам
предвид." Той я гледаше с възхищение. По-рано се
беше трогнал от това колко мила и внимателна
беше тя към всички в отделението. И смяташе, че
разработеният от нея курс за превенция на СПИН е
много впечатляващ.
Кристиана се усмихна, преди да отговори. Той
носеше торбести къси панталони до коленете и
бялото си палто върху тениска. Тук всичко беше
неофициално. "Не знам защо, но всички тук обичат
химикалките и моливите. Купувам ги на каси в
града". Всъщност Самуел и Макс го правеха и й ги
даваха, когато се връщаха, за да може да ги

461. раздава, при почти всяко посещение в
отделението и на всички след всеки урок. "Те
предпочитат да имат химикалка, отколкото почти
всичко, освен храна." Цялата страна водеше битка
с недохранването. Храната беше най-големият дар
и центърът раздаваше много от нея. Тя беше най-
важният им запас.
"Ще трябва да запомня това - каза Паркър и я
наблюдаваше. Изглеждаше, че е научила много за
краткото време, през което беше там. Особено го
впечатлиха усилията ѝ да говори с тях на родния
им език. Техните езици му звучаха почти
невъзможни за усвояване. Дори не можеше да си
представи, че ще успее да се справи толкова добре,
колкото тя, след като е била там малко повече от

462. месец. Кристиана бе работила усилено с преводача
си, за да научи основните думи и фрази на най-
разпространените местни диалекти. "Отиваш ли в
палатката за обяд?" - попита той с приятелска
усмивка. Тя се зачуди дали не е самотен сега,
когато гостуващият медицински екип си е
тръгнал.
"След няколко минути ще преподавам в клас -
обясни тя, - а Уши ще бъде в класната стая. Децата
са много сладки."
"Говорите ли и на местните диалекти с тях?" -
попита той с интерес.
"Опитвам се, но те обикновено ми се смеят,
много повече от жените." Тя се усмихна, като си
помисли за това. Децата винаги избухваха в кикот,

463. когато кажеше нещо погрешно, а това се случваше
често. Но тя беше твърдо решена да научи езика
им, за да може да говори директно с тях.
"Давате ли им и химикалки?" Започваше да я
намира за интригуваща. Имаше някаква тиха,
благородна уравновесеност, която го привличаше
повече, отколкото му се искаше. Последното нещо,
което искаше да направи, беше да се забърка с
някого тук. Щеше да е много по-лесно просто да
бъдат приятели, а той имаше впечатлението, че тя
щеше да е добра и в това. Беше добър слушател и
изглеждаше,че се интересува от хората.
"Да, знам" - отговори тя на въпроса му. "Макс и
Сам ми ги купуват в кашони. Цветните химикалки
винаги са голям хит."

464. "Ще трябва да купя и няколко, за да ги дам на
пациентите. Човек би си помислил, че те ще искат
нещо по-полезно."
"Химикалките са голям символ на статус тук.
Те подсказват, че сте образовани и че трябва да
записвате важни неща. Маги ми каза за това,
когато дойдох."
"Какво ще кажете за обяда?" Бяха минали
шест часа от последното им хранене и той беше
огладнял. Този следобед с Джеф провеждаха
клиника по хранене, на която щяха да раздават
храна.
"Нямам време", каза тя честно. "Ще си взема
нещо на път за класа. Обикновено на обяд ям само
плодове. Но те предлагат сандвичи всеки ден, а не

465. само когато гостува отборът." Той все още беше
нов за лагера и неговите навици.
"Надявах се да го направят. Толкова съм
гладен тук, сигурно е от въздуха." Или колко
упорито работеха, всички работеха, и той също.
Харесваше й и маниера му на общуване с хората.
Изглеждаше деликатен и компетентен, и дълбоко
заинтересуван от всеки случай. Изглеждаше, че
лесно реагира на топлината на хората, които
лекуваше. Беше лесно да се види, че е добър в
това, което прави. Излъчваше тиха увереност и
имаше поведение, което убеждаваше хората, че
знае какво прави.
Двамата се отправиха един до друг към
шатрата за хранене, а след като се озоваха там,

466. Кристиана грабна шепа плодове от огромна
кошница. Там имаше и кисели млека, които
готвачът на лагера купуваше в Сенафе, но тя
никога не ги докосна. В Африка тя стоеше далеч от
млечните продукти. Много хора се разболяха
много, не само от основните болести, които мъчеха
района, но и от обикновена дизентерия. Тя все още
не беше страдала от нея и се надяваше това да
остане така. Паркър си помогна с два сандвича, уви
ги в салфетка и си взе един банан.
"Щом не искаш да обядваш с мен, Крики" - той
се усмихна - "предполагам, че и аз ще си взема моя
на работа." Другите бяха дошли и си бяха
тръгнали. Никой от работниците не се задържаше
по време на обяд. Той я придружи до класната

467. стая, в която преподаваше заедно с Уши, а след
това се върна в другата колиба, за да обсъди с
Мери няколко техни случая. "До скоро" - каза той
приятно и се отдалечи, изглеждайки непринуден и
щастлив. За Кристиана беше очевидно, че той се
опитва да се сприятели, но Уши не смяташе така.
Тя си мислеше, че той има предвид нещо малко по-
лично.
"Среща за обяд?" Уши я подразни.
"Не, нямах време. Мисля, че той просто е
самотен без приятелите си."
"Мисля, че може да е нещо повече от това."
Уши го наблюдаваше от няколко дни и всъщност
го намираше за много привлекателен, но подобно
на Кристиана и повечето от останалите не искаше

468. усложненията на романтиката в лагера. А и той
изглеждаше далеч по-заинтересован от Крики,
отколкото от нея, осъзна тя. Беше дал това ясно да
се разбере чрез приятелските си увъртания към
нея, а на Уши почти не беше казал и дума.
"Нямам време за повече от това, нито пък
интерес - каза твърдо Кристиана. "Освен това
американците са такива. Те са приятелски
настроени. Обзалагам се, че въпреки интригите в
лагера, той дори не се интересува от романтика.
Също като всички нас, той е тук, за да работи".
"Това не означава, че не можеш да се
забавляваш и ти - каза Уши с усмивка. Тя обичаше
да излиза с мъже, но тук не беше срещнала
подходящи за нея. Паркър беше първият наистина

469. привлекателен кандидат, който се беше появил,
освен гостуващия екип всеки месец, макар че тя
смяташе, че той е твърде млад за нея. Беше на
същата възраст като Макс и Самуел, които беше
пренебрегнала в романтичен план по същата
причина. От това, че бе видяла досиетата на
Паркър в офиса, тя знаеше, че той е на трийсет и
две години. Уши беше на четиридесет и две.
Възрастта нямаше значение тук и през повечето
време те прекарваха времето си като група. Но тя
имаше предчувствие, че той се интересува от
Кристиана, макар че все още нямаше сериозни
доказателства за това, въпреки привидно
непринудените му усилия да се сприятели. Беше
забелязала, че по време на вечерята Паркър

470. наблюдаваше тихо Кристиана, въпреки че тя
изглеждаше забравила за това. Не мислеше за
романтика, а само за работа, и имаше учтив,
донякъде сдържан, консервативен стил, особено с
мъжете, почти като че ли постоянно съзнаваше, че
не се излага по никакъв начин. С жените беше
много по-свободна и откровена. "Мисля, че той е
влюбен в теб - каза накрая открито Уши, а
Кристиана решително поклати глава.
"Не бъди глупав" - отхвърли тя
предложението и миг по-късно се върнаха към
работата, но Уши беше убедена, че преценката ѝ е
правилна.
Няколко дни по-късно двамата с Фиона си
говореха за това, тъй като Паркър продължаваше

471. да разговаря с Кристиана при всяка възможност,
беше започнал да заема книги от нея и да се
консултира с нея за някои от пациентите със
СПИН, които изглежда познаваше добре.
Изглеждаше, че винаги има нещо, за което трябва
да я попита, да й каже, да й даде назаем, да вземе
назаем от нея. И по нейно предложение започна да
раздава химикалки на всеки, когото види.
Пациентите го обичаха за това и той стана много
обичан от всички в рамките на няколко седмици
след пристигането си, заради нежните си
постъпки. Оставаше до късно през нощта в
мъжката палатка, като преглеждаше записките,
които правеше за изследователския си проект.
Фиона често виждаше неговата част от палатката

472. осветена, когато се прибираше късно от доставки
наблизо. Често, когато я чуваше, той излизаше и я
поздравяваше, а те разговаряха за няколко
минути, дори в три и четири сутринта. И
забележителното е, че на следващия ден той
винаги изглеждаше свеж и с добро настроение.
Често канеше Кристиана да се разхожда с него
в края на работните им дни. Тя не виждаше нищо
лошо в това, радваше се на компанията му и
заедно откриваха нови пътеки и свежи терени,
които преди това не бяха откривали. Двамата се
съгласиха, че и двамата обичат Африка, нейните
хора, атмосферата, вълнението от това, че могат да
подобрят условията на хората, които неизменно са

473. толкова любезни и отворени към тях и толкова
отчаяно се нуждаят от помощта им.
"Чувствам се така, сякаш животът ми най-
сетне има някакъв смисъл", каза тя един ден,
докато седяха на един дънер, преди да се върнат
обратно. Нямаше дърво над главата и тя му беше
разказала за преживяването си с Лора, когато
змията паднала от дървото, преди няколко месеца.
По това време беше почти април и Лора се готвеше
да си тръгне всеки ден. Кореспонденцията ѝ с
Антоан процъфтяваше и тя с нетърпение
очакваше да го види в Женева през юни. Вече бяха
направили планове да се срещнат отново. "Никога
преди не съм се чувствала така", продължава
Кристиана. "Винаги съм се чувствала така, сякаш

474. си губя времето и никога не съм направила нищо
полезно за някого... до онази нощ в Русия... и
когато дойдох тук."
"Не бъди толкова строг към себе си -
великодушно каза Паркър. "Ти току-що завърши
училище, Крики. Никой на твоята възраст още не е
подпалил света и не е излекувал всичките му
болести. Аз съм с почти десет години по-възрастен
от теб, а самият аз тепърва започвам. Да помагаш
на хората е работа на целия живот и ми се струва,
че тук си започнал адски добре. Има ли нещо
подобно, което можеш да правиш в Лихтенщайн,
когато се върнеш?" Макар че и двамата знаеха, че в
живота има малко възможности като тази, която
преживявахатук.

475. Тя се засмя язвително на въпроса му, като за
момент забрави, че той не знае коя е тя.
Разговорът с Паркър беше като разговор с брат,
макар и не непременно с нейния. "Шегуваш се?
Всичко, което правя вкъщи, е да режа ленти и да
ходя на вечери с баща ми. Водех напълно глупав
живот, преди да дойда тук. Докарваше ме до
лудост" - каза тя и отново прозвуча разочарована,
само като си помисли за това.
"Какви панделки?" - попита той и изглеждаше
озадачен. "Рязане на лентички" не означаваше
нищо за него. Концепцията за принцеса, която
прерязва лента за откриване на болница или
детски дом, беше немислима за него и най-
далечната от ума му. "Баща ти занимава ли се с

476. рязане на лентички? Мислех, че се занимава с
политика и пиар", а дори и това обяснение беше
неясно.
Кристиана се засмя на глас въпреки себе си.
"Съжалявам... това нямаше никакъв смисъл. Това
няма значение. Просто ходя по задачите, по които
ме изпраща... нали разбираш, като церемония по
откриването на търговски център. Понякога ме
праща вместо себе си, когато е твърде зает. Това е
частта с пиара. Политическата страна е по-сложна
за обяснение." За миг се ужаси, че почти се е
подхлъзналаи е разказала всичко.
"Не ми звучи като забавление" - каза той
съчувствено. Беше се чувствал по същия начин,
когато се присъедини към практиката на баща си в

477. Сан Франциско. Предпочиташе много повече
изследователския проект, по който работеше в
Харвард, а сега и времето, което прекарваше тук.
Кристиана му беше обяснила много неща и беше
много любезна да го запознае с живота в Сенафе, а
останалите бяха също толкова полезни и
гостоприемни.
"Не е забавно", каза тя честно и за момент се
замисли, докато мислеше за баща си и за
послушния живот, който водеше във Вадуц. Беше
говорила с него предишния ден. Фреди най-накрая
се беше върнал от Китай няколко седмици по-
рано, през март, както беше планирано, и според
баща ѝ той вече беше станал неспокоен. Беше
отседнал в двореца "Лихтенщайн" във Виена и

478. даваше партита там. Казваше, че ще полудее, ако
трябва да остане във Вадуц. Тя подозираше, както
и баща ѝ, че щом Фреди наследи трона, вероятно
ще премести двора обратно във Виена, където е
бил, за поколенията преди тях. Там беше много по-
достъпно и изискано, а и той се забавляваше много
повече. Макар че щом станеше управляващ принц,
щеше да му се наложи да бъде много по-сериозен,
отколкото някога е бил. Мислеше за всичко това с
тихо намръщване, докато Паркър я наблюдаваше.
"За какво си мислеше тогава?" - попита той
тихо. Тя бе мълчала няколко минути.
"Просто си мислех за брат ми. Понякога той е
толкова невъзможен и винаги разстройва баща
ми. Обичам го, но той просто не е отговорен човек.

479. Върна се от Китай преди няколко седмици и вече е
във Виена, свири и прави партита. Всички в
семейството се тревожим за него. Той просто
отказва да порасне, а засега не му се налага да го
прави. Но един ден ще го направи, а ако не го
направи, ще бъде просто ужасно". Тя искаше да
добави "за нашата страна", но се улови и не го
направи.
"Предполагам, че затова се очаква толкова
много от теб и затова смяташ, че трябва да се
върнеш у дома и да помагаш на баща си в бизнеса.
Ами ако не се прибереш вкъщи и спреш да даваш
възможност на брат си? Може би тогава той ще
трябва да порасне и да поеме част от
отговорността от теб". Това беше разумно

480. решение и непозната за него тема. Собственият му
брат беше забележителен ученик и беше уважаван
лекар със съпруга и три деца. Беше му трудно да се
свърже с приказките, които тя му разказваше за
брат си.
"Не познаваш брат ми" - каза тя и се усмихна
тъжно. "Не съм сигурна, че той някога ще порасне.
Аз бях само на пет години, когато майка ми
почина, а той - на петнайсет, и мисля, че това го
разстрои много силно. Мисля, че той бяга от
всичко, което чувства. Отказва да бъде сериозен
или отговорен за каквото и да било".
"Бях на 15 години, когато майка ми почина.
Беше ужасно и за трима ни и може би си прав. Брат
ми малко полудя за известно време, но в колежа се

481. успокои. На някои хора просто им трябва много
време, за да пораснат, брат ти може да е един от
тях. Но не виждам защо трябва да жертваш живота
си заради него".
"Дължа го на баща си - каза тя просто и той
видя, че това е връзка и дълг, които тя изпитва
силно. Възхищаваше ѝ се за това и също така беше
изненадан, че е успяла да дойде тук. Попита я за
това и тя му обясни, че баща ѝ най-накрая се е
смилил, след безкрайно настояване от нейна
страна, и ѝ е дал от шест месеца до една година в
Червения кръст, преди да се върне у дома, за да
изпълнява задължениятаси във Вадуц.
"Твърде млада си, за да имаш всички тези
очаквания - каза Паркър и изглеждаше загрижен,

482. когато очите ѝ срещнаха неговите. Имаше нещо
дълбоко в тях, което говореше за неща, които той
не знаеше, и тъгата в очите ѝ го трогна дълбоко.
Без да се замисля, той се протегна и взе ръката ѝ в
своята. Изведнъж му се прииска да я защити от
всички непоносими тежести, които й бяха
наложени, и да я предпази от всички, които
можеха да я наранят. Очите му не се отдръпнаха, а
нейните не се откъснаха от неговите и почти като
че ли така е трябвало да бъде от самото начало на
времето, той се наведе и я целуна. Почти се
чувстваше така, сякаш някой друг беше взел
решението вместо нея. Нямаше решение, нямаше
избор, нямаше страх. Тя просто се разтопи в
прегръдките му и се целуваха, докато не останаха

483. без дъх. Уютът, желанието и страстта се смесиха в
нещо много опияняващо, което замая и двамата.
След това седяха и се гледаха един друг под
жаркото африканско слънце, сякаш се виждаха за
първи път.
"Не очаквах това - каза тихо Кристиана, като
все още държеше ръката му, а той я гледаше все
по-нежно. Имаше нещо в нея, което стигаше
дълбоко до сърцето му, и то почти от деня, в който
се бяха запознали.
"Аз също не - каза той честно." "Възхищавам ти
се много, откакто те срещнах. Харесва ми начинът,
по който говориш с хората и играеш с децата.
Харесва ми начинът, по който изглежда се грижиш

484. за всички и винаги уважаваш това, което са". Тя
беше едновременно изящество и самата нежност.
Беше хубаво да се каже нещо за нея и тя се
трогна, но дори когато започваха нещо, което
можеше да се окаже красиво, тя напълно
съзнаваше, че ако има начало, ще има и край.
Каквото и да решат да споделят, то може да
съществува само тук, в Африка. Животите им бяха
твърде различни и със сигурност щяха да бъдат
такива, щом се приберат у дома. Нямаше начин
някога да ѝ бъде позволено да продължи връзката
си с него. Просто вече беше достатъчно възрастна,
за да бъде под постоянно наблюдение - у дома и в
пресата. А един млад американски лекар, колкото
и интелигентен или уважаван да беше, никога

485. нямаше да се впише в строгите критерии,
поставени от управляващия принц за нея. Той
искаше тя да се омъжи само за принц. Когато
настъпи моментът за всичко това, ако искаше да
следва желанията на родителите си и
съществуващата досега семейна традиция, щеше
да бъде длъжна да се съюзи с някой от
благороднически род. Предвид остарелите му и
закостенели идеи баща ѝ никога не би допуснал
простолюдие като приемлив съпруг за нея. Така че
каквото и да започнат сега, то може да живее само
докато и двамата са в Сенафе. Продължаването му
след това би довело до война с баща ѝ, а това беше
последното нещо, което тя искаше. Одобрението
му означаваше много за нея и тя не искаше да го

486. разстройва. Фреди и без това го правеше
достатъчно, а баща им не заслужаваше това след
всичко, което беше пожертвал за тях. От години
Кристиана беше убедена, че той не се е оженил
повторно заради нея и Фреди, което е било жертва
за него, може би дори голяма. Като се има предвид
как се чувстваше баща ѝ, след като се върнеше у
дома, връзката ѝ с Паркър щеше да се превърне в
забранен плод за нея. Не ставаше дума само за
следване на строгите насоки, които баща ѝ
поставяше. За Кристиана ставаше дума и за
уважение към стотици години традиции, колкото
и старомодни да са те, и към страната, която
толкова много обичаше, и дори за уважение към
обещаниетона баща ѝ към умиращата ѝ майка.

487. Тя погледна Паркър, без да знае как да му
каже това и дали изобщо трябва да го направи. Но
като омъжена жена чувстваше, че му дължи да
обясни обстоятелствата, както може. Така или
иначе, Кристиана беше омъжена за трона на
Лихтенщайн и дори самата тя да нямаше право на
трона, все пак беше обвързана с него и с всичко,
което баща ѝ и сънародниците ѝ очакваха от нея.
Чувстваше, че трябва да даде пример за това как се
държат кралските особи. Въпреки собствените си
конфликти по този въпрос, тя беше принцеса до
дъното на душата си.
"Изглеждаш толкова тъжна. Аз ли те
разстроих?" Паркър я попита, изглеждайки
притеснен. Той не искаше да прави нищо, което да

488. не се хареса и на нея. От седмици беше запленен от
нея, но ако тя не беше отворена за него, дори и да
беше разочарована, той щеше да разбере.
Харесваше я твърде много, за да направи нещо,
което можеше да я направи нещастна или
неудобна.
"Не, разбира се, че не - каза тя и му се усмихна,
а ръката ѝ все още беше в неговата. "Ти ме
направи много щастлива", каза тя просто и това
беше истина. Останалото не беше толкова просто.
"Трудно е да се обясни. Мога само да кажа, че
каквото и да се случи между нас, то ще свърши
тук". Това беше единственият начин, който ѝ
хрумна да каже. "Искам да съм честна, като ти го
казвам сега. Човекът, който съм тук, ще трябва да

489. изчезне, когато си тръгна. Няма място за нея, след
като се прибера у дома. След като се върна в
Лихтенщайн, това никога няма да бъде възможно
за нас". Той изглеждаше притеснен, докато тя го
казваше. Беше твърде рано за тях да се тревожат
за бъдещето след една целувка, но той усещаше,
че това, което казва, има много по-дълбок смисъл
за нея.
"Изглежда, че ще се върнеш в затвора или в
манастира - каза той с притеснен поглед и тя
кимна, като се приближи до него на дънера, сякаш
искаше да се скрие в прегръдките му. Той ги
обгърна около нея и се вгледа дълбоко в очите ѝ,
за да види какво може да открие там. Те бяха два
дълбоки басейна, сини като неговите.

490. "Връщам се в затвора" - каза тя мрачно, точно
така се чувстваше. "И когато го направя, трябва да
се върна сама. Никой не може да дойде с мен."
"Това е нелепо", каза той, разтревожен от това,
което му каза. "Никой не може да те вкара в
затвора, Крики. Освен ако ти не им позволиш. Не
позволявай това да ти се случи."
"Вече го направи." В деня на раждането ѝ. И в
деня пет години по-късно, когато умиращата ѝ
майка издейства от съпруга ѝ обещание, че никога
няма да позволи на Кристиана да се омъжи за друг,
освен за кралски особи.
"Нека не се тревожим за това сега, нали?
Имаме много време да говорим за това по-късно."
Паркър вече беше решил, че ако се влюби в нея,

491. както вече беше започнал да прави, няма да я
остави да му се изплъзне. Тя беше прекалено
прекрасен и необичаен човек, за да го преследва
само като флирт. Не ѝ искаше ръката за женитба,
но беше абсолютно сигурен, че няма да ѝ позволи
да избяга от него, независимо от това какви
според нея са задълженията ѝ към баща ѝ и
семейния бизнес. Това нямаше никакъв смисъл за
него. И вместо да спори с нея по този въпрос, той
отново я придърпа плътно в прегръдките си и я
целуна, докато Кристиана имаше чувството, че се
плъзга в сън. Каза си, че го е предупредила, че се е
опитала да бъде справедлива към него или дори
да го предупреди. Но след като беше направила

492. това, тя се остави на целувката му и нямаше
никакво желание да се съпротивлява.
Глава 11
Романтиката, която започва между Паркър и
Кристиана, отначало е невидима, а после се
разраства, тъй като двамата стават все по-близки,

493. страстни и дискретни. Това не беше просто
сексуално приключение за всеки от тях. Те се
влюбваха. Всъщност до май месец те се бяха
влюбили. Силно. Прекарваха заедно всичките си
извънработни часове, проверяваха се един друг по
няколко пъти на ден, сядаха заедно на всяко
хранене. Живееха толкова близо един до друг,
колкото в лагера край Сенафе, че беше неизбежно
промяната в отношенията им да стане достояние
на всички в рамките на седмици, ако не и на дни.
Както обикновено, Фиона беше първата, която
го забеляза. Тя вече познаваше добре Кристиана,
или поне така си мислеше, и имаше остро око за
човешките взаимоотношения. Струваше ѝ се, че
Кристиана е по-тиха напоследък и по-малко

494. комуникативна. Отначало се уплаши, че се
разболява. Понякога започваше по този начин. От
загриженост я наблюдаваше внимателно няколко
дни, няколко седмици след началото на романса,
когато видя двете влюбени гълъбчета да се
връщат в лагера след една от следобедните си
разходки и двете бяха с щастливи лица и виновни
усмивки. Фиона се ухили на себе си и не можа да се
сдържи да не подразни Кристиана за това същата
вечер.
"Мислех си, че си се разболял от малария или
кала азар, черната треска, и се притеснявах за
теб... а всичко това е малко романтика. Е, добре,
моето малко Крики, на място! Браво на теб!"
Кристиана отначало се изчерви и понечи да

495. отрече, но след като погледна многозначителното
изражение в очите на Фиона, единственото, което
можеше да направи, беше да се усмихне.
"Добре, добре... не е страшно. Просто е нещо
хубаво за момента."
"Начинът, по който изглеждате вие двамата?
Едва ли, скъпа моя. Виждал съм хора, които си
тръгват по време на меден месец, но не изглеждат
толкова гузно. Ако днес някой лъв тръгнеше да
преследва двама ви, не мисля, че някой от вас
щеше да забележи... или дори змия!" -
подиграваше се тя и не беше далеч от истината.
Кристиана никога не беше била по-щастлива в
живота си, но всеки ден си напомняше, че в крайна
сметка това ще трябва да приключи. И освен това

496. той се връщаше в Харвард през юни. Разполагаха с
два месеца, за да се насладят на идилично
блаженство във вълшебната обстановка, в която
бяха започнали, а след това всичко щеше да
свърши. Това беше нещо, което Кристиана си
позволяваше да забравя, когато беше с него.
"Той е толкова прекрасен - призна Кристиана,
приличайки на малко дете. Фиона беше доволна.
Беше хубаво да виждаш хората щастливи и тя се
вълнуваше за приятелката си.
"Ако външният вид е показателен, а аз се
доверявам на инстинктите си, той е също толкова
луд по теб. Кога започна всичко това?"
"Преди няколко седмици." Вечерта, преди
Лора да замине, си прекараха особено приятно.

497. Лагерът ѝ организира парти и тя си тръгна,
изглеждайки като различна жена от тази, която
беше пристигнала. Беше се разплакала, когато
прегърна всички на тръгване, обещавайки да
поддържа връзка с всички тях, особено с Крики, на
когото напълно отдаде смелостта да отвори
сърцето си за Антоан. "Не знам. Просто се случи",
опита се да обясни Кристиана. Дори не беше
сигурна, че може да го обясни на себе си. Беше
истински влюбена за първи път.
И Паркър каза, че и той е такъв. Каза, че е имал
един сериозен романс в медицинското училище и
е живял с нея известно време. Тя е била
ординатор, когато той е бил стажант, но в рамките
на няколко месеца и двамата са разбрали, че това е

498. било грешка, и са се разделили като приятели.
Според него, а Кристиана му вярваше, в живота му
никога не е имало сериозна жена, нито преди, нито
след това. С работата, с която се беше заел в
Харвард, не му оставаше време. А сега, в Сенафе,
той откриваше любовта за първи път, както и тя.
Това беше изписано на лицето ѝ.
"О, Боже мой - каза Фиона и изведнъж
изглеждаше като ударена от гръм, - това сериозно
ли е?" Погледът в очите на Кристиана и на Паркър,
когато ги беше видяла заедно следобед, говореше,
че може и да е така.
"Не - каза твърдо Кристиана и се натъжи. "Не е
така. Не може да бъде. Казах му, че когато
започнахме, преди да започнем, трябва да се

499. прибера вкъщи при моите отговорности. Никога
не бих могла да живея в Бостън, а той не може да
се върне у дома с мен. Баща ми никога няма да
одобри това." По лицето на Кристиана нямаше и
най-малкото съмнение в това.
"На лекар?" Фиона изглеждаше шокирана.
Родителите ѝ щяха да се развълнуват. "Струва ми
се, че той има необосновано високи стандарти."
"Може би го прави - отвърна тихо Кристиана,
точно както беше казала на Паркър с подобни
завоалирани думи. "Но той е такъв. Той има много
причини за това, което чувства. Сложно е", каза
Кристиана с тъга.
"Не можеш да живееш заради баща си -
скастри я Фиона, разстроена от думите ѝ и от

500. готовността ѝ да ги приеме безусловно. "Това не са
тъмните векове, за бога. Той е прекрасен човек,
има страхотна работа. Опитва се да спаси
човешката раса от бича на СПИН в една от най-
уважаваните медицински и академични
институции в света. Колко по-добре може да
стане?"
"По-добре е от това." Кристиана се усмихна, а
тъмните облаци внезапно изчезнаха от лицето ѝ.
"Той също така е невероятно достоен, прекрасен
човек и аз го обичам... и той ме обича." Тя
изглеждашенапълно луда по него.
"Тогава какви глупости говориш, че всичко
трябва да свърши тук?"

501. "Това е друга история - въздъхна Кристиана,
седна на леглото си и събу ботушите си. От време
на време наистина й липсваше да носи хубави
обувки. Би й се искало да носи високи токчета
заради него, но тук нямаше никакъв шанс за това.
"Твърде сложно е да се обяснява - каза отново
Кристиана и продължи да рапсодира за него,
докато Фиона изглеждаше развеселена.
"Струва ми се, че е по-добре да избягаш от
къщи, когато се върнеш. Чух, че Бостън е много
хубаво място. Имам роднини там", което не беше
изненада за Кристиана, тъй като всички по света
знаеха, че по-голямата част от Бостън са
ирландци. "Ако бях на твое място, щях да отида."

502. "Той не ме е канил - отвърна Кристиана, но те
разговаряха на най-различни теми, включително
за плановете си, когато се върнат. Паркър мразеше
да слуша за нейните. Тя продължаваше да му
звучи като присъда в затвора.
"Ще го направи - уверено каза Фиона.
"Изглеждаше напълно обсебен, когато те видях с
него днес. И като се замисля, от известно време
изглежда така. Помислих си, че просто е
претоварен от непознатата обстановка и работата.
Сега разбирам, че това си ти." И двамата се засмяха
на идеята. "И какво ще направиш по въпроса,
Крики?" Тя я погледна изпитателно.
"Твърде рано е да се притесняваме за това
сега." Но и двамата знаеха, че по някаква причина

503. Кристиана е издигнала някаква стена не между
нея и младия американски лекар, а между тях и
бъдещето, което можеха да имат. Фиона нямаше
представа защо го прави, но беше ясно, че
Кристиана е убедена, че любовната им връзка не
може да стигне по-далеч от времето, което
споделяха в Сенафе. А мисълта за това
натъжаваше Фиона. Тя много харесваше и двете.
Романтиката между Паркър и Кристиана
процъфтява. Те прекарваха часове заедно вечер,
след като вечеряха с останалите. Разхождаха се,
разговаряха, разказваха си истории за детството и
миналото си. Кристиана винаги трябваше да
променя донякъде своите, по очевидни причини,
но преди всичко споделяше същността на това,

504. което чувстваше, и всяка своя мисъл. Срещаха се
рано сутрин на закуска, обядваха заедно в
движение. Романтиката им беше в разцвета си
през май, когато африканската пролет свършваше
и преминаваше към лятото, и независимо колко
влюбени бяха, нито един от двамата не
позволяваше това да пречи на работата им. Ако не
друго, те работеха по-усърдно и по-щастливо,
отколкото всеки от тях някога е бил в живота си.
Заедно те бяха сила, по-голяма дори от сбора на
частите им, която не можеше да бъде
пренебрегната или отречена. Да бъдеш с някой от
тях или и с двамата правеше всички останали
щастливи и всички бяха съгласни, че и двамата са
изключителни личности, които носят нещо

505. специално в лагера. Там, където Кристиана
притежаваше доброта, благодат, състрадание и
забележителен начин на общуване с хората,
Паркър имаше нежност, интелигентност и
изключителен опит в своята област. И двамата
бяха интелигентни, всеки от тях забавен и
добавяха едновременно подправки и балсам към
всяка група, към която се присъединяваха. Както
казваше Фиона, те бяха идеалната двойка, но
винаги когато казваше това на Крики, в очите ѝ се
появяваше тъжен поглед. Нещо я спираше да
мисли или да говори за бъдещето. Единственото,
което можеше или искаше да прави с Паркър,
беше да живее тук и сега. Беше се научил да не
засяга темата за бъдещо време с нея или какво ще

506. правят, за да се видят, когато се върнат. Просто
живееха ден за ден, влюбени един в друг с всеки
изминал час, и щастливи, че споделят работата и
живота си на това забележително място, с хората,
които толкова много обичаха.
Връзката им остава целомъдрена през първия
месец, а накрая и Паркър, и Кристиана питат дали
могат да си вземат свободен уикенд заедно. Хората
рядко напускаха лагера по време на почивката си,
въпреки че в района имаше някои прекрасни
места за посещение. Но в повечето случаи хората,
които работеха в лагера, в крайна сметка
прекарваха времето си, помагайки на местните
жители в свободното си време по какъвто и да е
начин. Джеф каза, че няма проблем да им даде

507. няколко почивни дни, тъй като никой от тях не е
от съществено значение за лагера от медицинска
гледна точка. Кристиана била готов, отдаден и
любящ, трудолюбив резервен чифт ръце. И макар
че Паркър преглеждаше пациенти заедно с Мери и
Джеф и често предлагаше диагнози, по-голямата
част от работата му беше насочена към
изследвания. Фиона щеше да бъде много по-
трудно да се освободи като единствената
акушерка. Или Мери или Джеф, като двамата
лекари от лагера, или Маги, единствената
медицинска сестра.
След като разговаряха с хора и направиха
малко проучване на местното население, те
решиха да посетят Метера и Кохайто, които се

508. намираха на двадесет мили от лагера. Метера
беше известна със забележителните си руини на
две хиляди години, а в Кохайто имаше също
толкова красиви руини от времето на
Аксумитското царство. Освен това в Кохайто
искаха да видят язовира Сафира, който също беше
на повече от хиляда години. Еритрея се намираше
върху останките на редица древни цивилизации,
много от които бяха частично разкопани, а някои
все още бяха разкрити само в минимална степен. И
за двамата това звучеше като вълнуващо
пътуване. И едно прекрасно първо приключение,
почти като меден месец. Разказаха им за няколко
малки хотелчета, в които биха могли да отседнат,
което звучеше много романтично. Клаус и Ернст

509. бяха направили няколко подобни пътувания,
когато бяха дошли за първи път, и горещо ги бяха
препоръчали на Паркър и Кристиана. Другите две
пътувания, които искаха да направят по-късно,
бяха до Керен, северно от столицата, и до
пристанищния град Масава, където можеха да
карат водни ски в Червено море.
Единственото препятствие, с което Кристиана
трябваше да се справи преди пътуването, беше
кратък таен разговор със Самуел и Макс. Тя
знаеше, че ще има сериозен проблем да замине с
Паркър, без тях. Два часа спориха за това и никой
от бодигардовете ѝ не искаше да отстъпи.
"Защо просто не му кажеш, че искаме да
отидем на екскурзията?" Самуел погледна

510. решително. Досега бяха като булдоци, но тя
знаеше, че трябва да отговарят пред принца. И не
беше честно да иска от тях да пазят тайната ѝ, но
тя все пак го правеше. Добре съзнаваха, че ако с
нея се случи нещо нередно, дори случайно, ще
бъдат изцяло обвинени, а може би и хвърлени в
затвора. Тя искаше много от тях, въпреки че все
още не бяха казали на баща ѝ за романса. Бяха се
договорили помежду си да не казват нищо за
Паркър на принца. Това беше техният подарък за
нея.
"Не!" Кристиана продължи да им се кара. "Не
искам никой да е с нас, както и той. Това ще
развали всичко." А Метера и Кохайто бяха само на
няколко мили от лагера. Тя едва не се разплака, а

511. и вече беше плакала два пъти, но те все пак бяха
неумолими. Върховете им бяха застрашени.
"Вижте, Ваше Височество." Макс най-сетне се
обърна към нея, осъзнавайки, че е време да бъде
откровен с нея. Нищо друго не беше проработило
досега. "Не ни интересува с кого отиваш, какво
правиш, какви са причините за пътуването ти.
Това е твоя работа и на Паркър, не наша." За
щастие, те бяха изключително привързани към
него, но тя ги молеше да рискуват работата си, а
още по-лошо, може би и живота си. "Няма да
даваме на баща ти никакви подробности за
пътуването. Просто един туристически уикенд. Не
е необходимо той да знае повече от това. Но ако не
дойдем и нещо се случи с теб..." Той не довърши

512. изречението си, но тя разбра за какво става дума.
Това, което казваше, беше напълно разумно. Да
живееш с него като двайсет и три годишна жена,
влюбена в мъж, не беше така.
"Защо трябва да казваш на баща ми, че си
тръгвам или дори че напускам лагера? И не ме
наричай повече Ваше Височество" - напомни му тя
и той кимна. "От години в Еритрея не е имало
политически проблеми. Примирието с етиопците
може и да е неспокойно, но никой не е направил
нищо осъдително или дори плашещо, откакто сме
тук, а и много преди това. Нищо няма да се случи,
обещавам ви. Паркър и аз ще се справим. Ще ти се
обадя, ако мога, и ако се почувствам неспокойна,
можеш да се присъединишкъм нас тогава. Но моля

513. те, умолявам те, позволи ми да си взема тези
няколко дни, поне веднъж в живота ми. Макс...
Сам... това наистина е последният ми шанс. След
като се прибера у дома, никога повече няма да
имам нищо подобно... Умолявам те... моля те..."
Докато ги гледаше умолително, по бузите ѝ се
стичаха сълзи, а двамата мъже изглеждаха
измъчени. Искаха да ѝ помогнат, но се страхуваха.
"Нека помислим - каза накрая Самуел,
неспособен да мисли ясно пред лицето на нейното
страдание. И двамата я харесваха изключително
много и я уважаваха, но тя искаше от тях да
нарушат условията на работата си и цялата
причина да са в Сенафе с нея.

514. Кристиана се отдалечи мълчаливо, дълбоко
разтревожена. Фиона я видя, докато се връщаше
към палатката, очевидно разплакана.
"Какво става?" Тя веднага му съчувства и
обгръща раменете му с ръка. "Ти и Паркър се
скарахте ли? Отменихте ли пътуването?" Тя не
можеше да й каже какво се е случило, само
поклати глава в отговор на добронамерените
въпроси на Фиона. Не каза нищо и на Паркър, но тя
очевидно беше потисната на вечерята и той се
притесняваше.
"Добре ли си?" - попита я нежно той и тя
отново трябваше да се бори със сълзите си. Но не
можеше да му каже какво се случва, а и не искаше
да сподели с него вероятността Макс и Сам

515. вероятно да дойдат на пътуването им и по
същество да го провалят за тях. Нямаше сърце да
му каже, докато не се увери в това. Но сега беше
почти сигурна, че нито един от охранителите няма
да отстъпи. Залогът беше твърде голям за тях, а
потенциално и за нея.
"Добре съм... съжалявам... просто ме болеше
главата по време на вечерята." Това беше слабо
извинение и той не му повярва. Той я познаваше
по-добре. Чудеше се дали не е припаднала от
някоя тропическа болест, но му изглеждаше
добре. Обикновено беше толкова добродушна, че
веднага му се стори подозрително, че е толкова
мрачна.

516. "Притесняваш ли се за пътуването ни?" -
попита той нежно и се зачуди дали изведнъж
идеята да замине с него не я е привлякла. Не беше
питал, но изведнъж се зачуди дали може би дори е
девствена и се притеснява да спи с него. Той я
целуна, а след това я прегърна, преди тя да
отговори. "Каквото и да те притеснява, Крики,
сигурен съм, че е нещо, което можем да решим
заедно. Защо да не опитаме?" Той я погледна с
любовта и нежността на баща към детето си, което
накара сърцето ѝ да се разплаче още повече.
Всичко, което искаше, беше да предприеме това
пътуване насаме с него.
Тъкмо се канеше да му каже, че не го разбира,
когато Макс ѝ направи знак зад гърба на Паркър, а

517. в жеста му имаше определена спешност. Тя стоеше
там с ръцете на Паркър около себе си и кимна на
Макс, опитвайки се да му внуши, че ще бъде при
него след минута. Тя бавно се отвърза от ръцете на
Паркър и за негов ужас каза, че ще се върне след
минута, че трябва да каже нещо на Макс, което
преди това беше забравила, а то беше спешно.
Нещо за едно лекарство, което се опитваха да му
набавят в града. Паркър не го разпитваше, а отиде
да седне на един стол, докато чакаше. Скоро след
това дойде Уши с Ърнест и си поговориха приятно,
а Крики изчезна в безлюдната шатра за хранене с
Макс и Сам.

518. "Какво?" Тя изглеждаше притеснена, а
двамата мъже - нервни. Макс говори от името и на
двамата.
"Вероятно трябва да се ангажираме с това, но
ще ви позволим да го направите." Това, което беше
решило и за двамата, беше, че тя отиваше в
мирните райони, и двамата бяха наясно, че това е
шанс, който се случва веднъж в живота ѝ. Веднъж
върнала се в Лихтенщайн, тя никога повече
нямаше да бъде сама. Завинаги. Да я оставят да
замине с Паркър беше техният подарък за нея. А
предвид обстоятелствата и мястото на
планираното пътуване и двамата смятаха, че тя ще
бъде в безопасност с Паркър и той ще се грижи за
нея. Той беше напълно отговорен човек и те

519. знаеха, че тя ще бъде в добри ръце. "Има само едно
условие, всъщност две." Той ѝ се усмихна и Самуел
също се усмихна. "Едното е, че задължително
трябва да вземеш радиостанция и пистолет".
Радиото можеше да се окаже ненадеждно в района
и да не може да достигне до тях. Но те знаеха, че
пистолетът е безопасен и че тя е в състояние да го
използва, ако се наложи. Беше отличен стрелец и
знаеше доста за оръжията.
"Второто условие е, че искаме да си наясно, че
ако нещо ти се случи по време на това пътуване,
ще се застреляме, вместо да се върнем и да се
изправим пред баща ти. Така че в ръцете ти са два
живота, както и твоят собствен". И двамата знаеха,
че това е напълно безумно нещо, което трябва да

520. направят, и проваля цялата им цел да дойдат тук,
но бяха решили да рискуват заради нея и да дадат
на нея и Паркър тази възможност да останат сами.
Тя добре осъзнаваше какво правят и се хвърли с
ръце първо около врата на Макс, а после и на Сам,
като по бузите ѝ отново се стичаха сълзи. Този път
сълзи на радост.
"Благодаря ти, благодаря ти... благодаря ти..."
Те я оставиха без дъх от вълнение и възторг и тя
изтича от шатрата и се върна там, където седеше
Паркър с останалите. Той веднага видя щастието в
очите ѝ.
"Е, изглеждаш щастлив, Крики" - каза той и
изглеждаше доволен. Цялото ѝ безпокойство
сякаш се беше разсеяло, макар че той нямаше

521. представа защо. "Какво ти каза Макс, за да
изглеждаш така?"
"Нищо. Взех му лекарствата, така че той ми
върна спечеленото от покер, което ми дължеше.
Сега съм богата жена!"
"Не съм сигурен, че обменният курс на
нафтата е толкова голям в наши дни, че да
оправдае подобен вид, но далеч не съм аз този,
който ще ти спука балона, ако това те прави
толкова щастлив." Каквото и да беше, той се
радваше, че тя отново изглеждаше толкова
удобно. До момента, в който си тръгнаха, тя се
носеше на облак. И два дни по-късно те тръгнаха
за Кохайто. Точно както Фиона беше предсказала,

522. че ще стане, тя се чувстваше като на меден месец, а
дори и той.
Те взеха назаем една от старите разнебитени
коли в лагера и бавно поеха по пътя през
провинцията, чувствайки се като деца на
приключение. Това беше най-романтичното
пътуване, което Кристиана някога беше
предприемала, и с всеки изминал ден тя
опознаваше Паркър все по-добре и го обичаше все
повече. Първата нощ те се любиха в един малък
хотел, с пълна изоставеност и с цялата любов,
която бе нараснала между тях от началото на
вихрения им романс.
Беше почти като меден месец, докато се
носеха от едно очарователно място на друго и

523. събираха спомени като цветя. Беше идеалното
време. Планираха да прекарат три дни заедно,
преди да се върнат в Сенафе. И точно на втората
вечер от пътуването Паркър намери пистолета си,
в малък калъф в куфара. Тя го беше помолила да ѝ
подаде нощницата си, забравяйки какво е скрила в
нея, и той изглеждаше малко зашеметен, докато я
държеше в ръката си.
"Винаги ли носиш пистолет?" - попита той,
като внимателно го върна в куфара си. Нямаше
представа дали е зареден или не, нито как да
разбере. Оръжията определено не бяха неговата
стихия. Той поправяше хората, а не ги
унищожаваше. Макар че и тя не изглеждаше от
типа на оръжията. Беше наистина изненадан.

524. "Не" - засмя се тя и взе нощницата от него,
докато излизаше от банята в хотела. Не знаеше
защо си прави труда да носи нощницата, тя щеше
да бъде някъде на пода до края на нощта, пет
минути след като си легнаха. "Разбира се, че не.
Макс ми я даде в случай, че имаме проблем".
"Не съм сигурен, че ще се чувствам комфортно,
ако застрелям някого - каза той, като звучеше
малко нервно. "А ти?" Тя не му каза, че е отличен
стрелец, въпреки че самата тя не обичаше
оръжията. Но баща ѝ я беше принудил да се научи.
"Не съвсем. Но той искаше да е добър. Просто
го хвърлих в куфара и забравих за него", каза тя
безгрижно, обгърна го около врата и го целуна.

525. "Зареден ли е?" Той все още се притесняваше
от това и обяснението ѝ му се стори малко
небрежно и неангажиращо.
"Вероятно." Тя знаеше, че е така, но не искаше
да го плаши. Тогава той я придърпа към себе си,
прегърна я и я погледна в очите. Знаеше, че в тях
има нещо по-дълбоко от това, което му казваше.
Вече я познаваше добре.
"Крики, има нещо, което не ми казваш, нали?" -
попита той спокойно. Очите ѝ не откъснаха поглед
от неговите, тя се поколеба дълго, а после кимна.
"Искаш ли да ми кажеш какво е то?" Той не
отпусна хватката си нито върху тялото ѝ, нито
върху сърцето ѝ, нито този път върху очите ѝ.

526. "Не сега", каза тя шепнешком и се притисна
към него. Не искаше да разваля всичко, а това
щеше да се случи. Трябваше да стане. Един ден
трябваше да му каже, че се връща към живота си
на принцеса, за да служи на страната си и на баща
си като управляващ принц, и за него нямаше да
има място. Не можеше да се насили да изрече
думите. "Още не."
"Кога ще ми кажеш?"
"Преди да напуснем Сенафе, който от нас
тръгне пръв." Вероятно това ще е той. Той кимна.
Беше решил да не я притиска за това. Усещаше, че
това е нещо дълбоко и тъжно за нея, което я
тревожи много. Това беше тъгата, която понякога
виждаше в очите ѝ. Поглед на загуба, скръб и

527. примирение. Не искаше да изтръгва тайната ѝ от
нея, искаше тя да му я предаде доброволно, когато
е готова. И тя беше дълбоко благодарна за
разбирането му. Той наистина беше невероятен
мъж и тя го обичаше повече от всякога, в знак на
благодарност за нежния начин, по който я
обичаше.
Останалата част от пътуването им беше още
по-красива, отколкото се надяваха или очакваха.
Тръгнаха обратно с неохота, направиха милион
снимки по пътя и бавно се върнаха в лагера в
късния следобед в понеделник, с усещането, че ги
е нямало с месеци. Наистина се чувстваха така,
сякаш се връщаха от меден месец. Кристиана се
чувстваше омъжена за него в самата си душа. Той я

528. целуна, когато слязоха от колата, и занесе чантата
ѝ в женската палатка. Тя мразеше мисълта, че
няма да може да спи с него тази нощ и да се събуди
до него на сутринта. Сега това ѝ се струваше като
наказание.
Когато се върнаха, Фиона първа ги видя и им
се усмихна. Току-що се беше върнала от трудно
раждане, което беше отнело цял ден, но в крайна
сметка мина добре. Изглеждаше уморена, но
щастлива да ги види, както винаги.
"Как мина пътуването?" - попита тя с уморена
усмивка. Почти завиждаше, но твърде много
харесваше и двамата, за да ревнува истински. А и
беше толкова приятно да ги види щастливи,

529. каквито очевидно бяха. И двамата бяха лъчезарни,
когато влязоха.
"Беше перфектно - каза Кристиана и погледна
през рамо към Паркър за потвърждение.
"Да, беше", каза той и й се усмихна гордо.
"Късметлии сте!" Фиона се оплака добродушно
и те й разказаха за пътните подробности на
пътуването, но очевидно не и за останалото.
На вечерята всички се подиграваха на младата
двойка, а Макс и Сам изглеждаха особено
облекчени. Миг след като се върнаха, тя им
благодари сърдечно и върна пистолета на Макс. И
двамата я бяха прегърнали горещо, безкрайно
щастливи да я видят цяла. Бяха прекарали един
измъчен уикенд, тревожейки се за нея, и тя отново

530. им каза какъв невероятен подарък е било това, че
са я оставили да замине сама с Паркър.
"Да не го правим всеки уикенд - каза Макс и
прибра пистолета в джоба си.
"Обещавам", каза тя, макар че по пътя
обратно двамата с Паркър бяха казали, че
искат да си
тръгнат отново. Следващия път в Масава, за да се
насладят на водните спортове там. Това беше
пристанището, което етиопците желаеха от
години.
Вечерята беше празнична и всички бяха в
добро настроение. Паркър и Кристиана
изглеждаха особено близки. Трите дни насаме,
прекарани заедно в хотели, бяха затвърдили
връзката на любовта им. Тази нощ Кристиана

531. трябваше почти да се откъсне от него, за да се
върне в собствената си палатка, и спеше лошо без
него. Срещнаха се в палатката за хранене в шест
часа на следващата сутрин и бяха първите, които
дойдоха. Паднаха в обятията си като изгубени
влюбени и Паркър ѝ каза, че вече дори не може да
си представи живота без нея. Още по-лошото е, че
и тя не можеше, а за нея беше опасно да се чувства
по този начин. В дългосрочен план
привързаността към него щеше да разбие сърцето
ѝ. Но вече беше твърде късно за тези опасения.
В края на май Паркър отива в пощата с Макс и
Сам един ден, когато те се обаждат на баща ѝ. Той
се обади на началника си в Харвард и получи
удължаване на престоя до края на юли. Каза му, че

532. смята, че работата, която върши, и данните, които
събира, са важни и би било грешка да напусне
преждевременно през юни, както беше планирано.
Лекарят, който ръководел проекта му, повярвал на
думата му и му разрешил удължаване на срока до
края на юли, дори до август, ако прецени, че
трябва да го направи. Той нададе военен възглас
на радост, когато сложи слушалката.
Единственото, което искаше, беше да остане в
Сенафе с Кристиана. Сам го изпроводи навън, за да
празнуват, така че Макс можеше да говори, когато
се обади. Сам не искаше Паркър да чуе как Макс се
обажда в двореца или как пита за Негово
Височество. Паркър с удоволствие последва Сам
навън, а Макс се обади, за да предаде на бащата на

533. Кристиана обичайния им доклад, че всичко е
наред и тя е добре. Самата тя пътуваше до града, за
да разговаря с него приблизително веднъж
седмично, и той винаги ѝ казваше колко много му
липсва и няма търпение да се върне. Караше я да
се чувства виновна, когато чуваше гласа му, но
никога не се чувстваше достатъчно виновна, за да
иска да си тръгне. Далеч от това. А и тя беше
прекалено щастлива с Паркър, за да тръгне
нанякъде без него. Правеше всичко по силите си,
за да се задържи колкото се може по-дълго в
малкия им свят. Някой ден краят щеше да дойде,
неизбежно, но тя все още не беше готова за това и
не можеше дори отдалеч да си представи, че ще
стигне до него. Но в някакъв момент щеше да се

534. наложи да се изправят пред него и тя знаеше, че
ще трябва да му каже истината. Само се молеше
този момент да не настъпи скоро.
Паркър беше в празнично настроение, докато
пътуваха обратно към лагера край Сенафе. Той
веднага изтича да намери Кристиана, за да ѝ
съобщи добрата новина. Тя беше също толкова
развълнувана, колкото и той. Хвърли ръце около
врата му, а той я вдигна лесно от земята и я
завъртя. Този ден беше дошла пощата им и всички
бяха в добро настроение. Кристиана се разходи с
Паркър, след като свърши работа, и разговаряха за
плановете си да отидат до Масава, което все още
не бяха успели да направят, но все пак
възнамеряваха.

535. Когато се върнаха от разходката си, Паркър се
прибра в своята палатка, а Кристиана - в своята,
което все още им се струваше неприятно. Тя
нямаше търпение да прекара нощта отново с него
и да замине на друго пътешествие. Освен това си
говореха за собствена палатка. Но тя беше
развълнувана от добрите му новини и от
удължаването на срока от Харвард. Тъкмо се
канеше да каже на Фиона, която лежеше на
леглото и четеше списание, когато забеляза, че
малката ирландка, която толкова харесваше, е
много бледа. За миг се притесни, че е болна, когато
Фиона вдигна очи към приятелката си. И в
продължение на дълъг миг тя не каза нито дума.
Млечнобялата ѝ кожа лесно ставаше почти

536. прозрачна, винаги когато не се чувстваше добре,
когато беше разстроена или ядосана. Имаше доста
избухлив характер и целият лагер ѝ се
подиграваше за това. Веднъж в пълна ярост дори
беше тропнала с крак, а после накрая се беше
изсмяла на себе си. Сега изглеждаше все така
бледа, както онзи ден.
"Добре ли си?" Кристиана я попита,
изглеждайки притеснена. Нещо очевидно не беше
наред, тъй като Фиона сложи списанието и се
вгледа в нея. "Какво става?"
"Ти ми кажи - каза загадъчно тя и й подаде
списанието, за да може Кристиана сама да го
види. Кристиана не можеше да си представи
какво може да е разстроило Фиона толкова много
и погледна

537. страницата. И там го видя. Снимка, на която беше
преди пет месеца, с баща си, на сватбата, на която
бяха присъствали в Париж, преди да замине за
Африка през януари. Беше облечена в синята
кадифена вечерна рокля със сапфирите на майка
си. А надписът под снимката гласеше просто:
"Нейно височество принцеса Кристиана от
Лихтенщайн, с баща си царстващия принц Ханс
Йозеф". Нямаше какво да се каже. Всичко си беше
там. Лицето на Кристиана моментално побеля като
това на Фиона. По това време в палатката нямаше
никой друг, което се стори на Крики хубаво нещо.
Това не беше новина, която искаше да сподели с
когото и да било, дори с Фиона. Беше чела
списание "Majesty", в което бяха описани всички

538. дела на кралските особи в цяла Европа. Крисчън
често попадаше в него и очевидно беше силно
разтърсена от факта, че списанието бе попаднало в
ръцете на Фиона. Майка ѝ винаги ѝ го изпращаше
от вкъщи. Кристиана просто не беше очаквала да
попадне в актуален брой, иначе щеше да се
притесни за това. Но снимката беше на пет месеца.
Тя не беше разчитала на това. "Искаш ли да
обясниш това?" Фиона каза, като изглеждаше
ядосана. "Мислех, че сме приятели. Оказва се, че
дори не съм знаела кой си ти. Баща ти е в пиар
отдела, задникът ми." В съзнанието на Фиона
приятелите не пазеха тайни един от друг. Тя беше
разярена и очевидно се чувстваше предадена. И
ако Фиона се чувстваше по този начин, Кристиана

539. беше още по-притеснена от това как ще реагира
Паркър, когато разбере.
"Ами, това е нещо като пиар" - каза Кристиана
слабо, все така бледа. "И ние сме приятели,
Фиона... всичко се променя, когато хората
разберат. Не исках това да се случи тук. Поне
веднъж в живота си исках да бъда като всички
останали".
"Ти ме излъга" - каза Фиона и хвърли
списанието на пода.
"Не съм те лъгала. Не съм ти казвал. Това е
различно."
"Задникът ми е!" Чувстваше се напълно
глупава и предадена, докато гледаше Кристиана с
огън в очите и ярост в сърцето. "Паркър знае ли?" -

540. попита тя, още по-яростна. Може би дори й се бяха
присмели, защото не знаеше, което не беше така.
"Не, не го прави", каза Кристиана със сълзи на
очи. "Виж, обичам те, Фиона. Ти си ми приятелка,
но нямаше да е същото нито с теб, нито с когото и
да било тук, ако знаеха. Виж те сега. Ти доказваш
това."
"По дяволите, аз съм!" - разгневи се тя.
"Ядосана съм, защото си излъгал."
"Нямах друг избор, иначе можеше и да не
дойда. Мислиш ли, че искам всички тук да ми
целуват задника, да ме чакат с ръце и крака, да ме
наричат Ваше Високопреосвещенство, да ми
пречат да върша каквато и да е полезна работа
или да слагат салфетка под сандвича ми на обяд?

541. Това е единственият ми шанс в целия ми живот да
бъда нормален и истински. Трябваше да моля
баща си да дойде тук. А когато си тръгна оттук,
всичко за мен ще приключи. Ще трябва да бъда
този човек до края на живота си, независимо дали
ми харесва, или не. А на мен не ми харесва. Но това
е мой дълг. Това е единственият миг от "истинския
живот", който някога ще имам. Не можеш ли поне
да се опиташ да разбереш това? Ти не знаеш какво
е това. Все едно да си в затвора. Завинаги.
Доживотна присъда, докато умра." Така тя
наистина го възприемаше, което беше тъжно.
Докато го казваше, по бузите ѝ се стичаха сълзи и
настъпи дълго мълчание, докато Фиона я гледаше
и цветът бавно се връщаше в лицето ѝ. Тя беше

542. чула какво каза Кристиана, но не каза нищо,
докато Кристиана се задушаваше от ридание. Тя
не протегна ръка към ирландката отново, просто
седеше там в сълзи, усещайки как цялата тежест
на короната, която носеше, видима или не, отново
се сгромолясвавърху главата ѝ, дори и тук.
"И кои точно са Макс и Сам?" Фиона попита с
подозрителен поглед, все още ядосана, но не
толкова. Трудно й беше да разбере страданието на
приятелката си. Звучеше ѝ като забавление, но
като гледаше мъката в очите на Кристиана,
започваше да разбира, че може би не е толкова
забавно, колкото изглежда в списанието. Дотогава
винаги беше завиждала на хората, които виждаше
там.

543. "Те са мои телохранители - каза тихо
Кристиана, сякаш признаваше за ужасно
престъпление.
"По дяволите. А аз от месеци се опитвах да
вкарам Макс в леглото. Без никакъв успех, бих
добавила" - каза тя, а чувството ѝ за хумор леко се
върна, но все още не напълно. "Вероятно щеше да
ме застреля, ако имах смелостта наистина да се
опитам да му посегна".
"Не, няма да го направи." И тогава Крики
трябваше да се усмихне при спомена за това как
Паркър намери пистолета, увит в нощницата ѝ по
време на пътуването. Тя разказа за това на Фиона
и този път и двете се разсмяха.

544. "Ти, малка гад", каза тя неуважително, без да
се впечатлява от титлата си или от
предполагаемото си високо положение. "Как можа
да не ми кажеш?"
"Не можех. Помисли за това. И какво тогава?
Ако го направя, рано или късно всички ще
разберат."
"Щях да го запазя в тайна, ако ми бяхте казали.
Мога да пазя тайни, нали знаеш", каза Фиона и
изглеждаше обидена, но после се сети за нещо.
"Какво ще направиш с Паркър? Ще му кажеш ли?"
Кристиана кимна нещастно. "Трябва. Преди
той да си отиде или аз. Той има право да знае.
Просто не искам да му казвам още. Това ще съсипе
всичко, щом той разбере."

545. "Защо?" Фиона я погледна втренчено. Все още
ѝ звучеше вълнуващо, макар че Кристиана се
държеше така, сякаш ставаше дума за фатална
болест, която е получила по рождение, по
генетичен път. И за нея беше така. "Може би ще му
хареса идеята, че е влюбен в Серенно височество.
На мен ми звучи доста готино, може би и на него
ще му хареса. Приказната принцеса и красивият
млад лекар от Бостън".
"Това е моята гледна точка - каза Кристиана
тъжно. "Всичко ще свърши, когато си тръгнем
оттук. Трябва да бъде. Баща ми никога няма да ми
позволи да се омъжа за него. Никога. Трябва да се
омъжа за принц, за някой от кралски род. За
херцог или най-малкото за граф, а той няма да се

546. зарадва на нищо по-малко от принц. Никога няма
да ми даде разрешение да продължа да се срещам
с Паркър. Никога." А тя не искаше да рискува
трайно отчуждение с баща си.
"И ти трябва неговото разрешение?" Фиона
изглеждаше изненадана.
"За всичко. И членовете на парламента също,
за всичко, което е дори малко необичайно. Има
двадесет и пет от тях. И стотина членове на
Семейния съд, като всички те са свързани с мен в
някаква степен. Трябва да правя каквото ми
кажат. Нямам никакво право просто да правя
каквото си искам, за каквото и да било. Думата на
баща ми е закон, буквално". Тя изглеждаше
съсипана, докато изричаше думите. "И ако не му се

547. подчиня и предизвикам огромен скандал, това ще
разбие сърцето му. Той е имал достатъчно от това с
брат ми. Той разчита на мен."
"Така че вместо това той ще разбие сърцето
ти." Фиона бавно осъзнаваше с какво се е
сблъскала Кристиана и с какво ще се сблъска
завинаги. Сто двайсет и шест души решаваха
съдбата ѝ, ако играеше по правилата. "Може би не
е толкова забавно, колкото изглежда" - призна тя,
когато Кристиана кимна.
"Обещавам ти, че не е така." И тогава тя
протегна ръка и докосна ръката на Фиона.
"Съжалявам, че излъгах. Не мислех, че имам
някакъв избор. Само Джеф знае, а той беше много

548. добър в това отношение. И, разбира се, директорът
в Женева."
"Уау! Всичко това е много секретно." И тогава
тя протегна ръка и я прегърна. "Съжалявам, че се
ядосах толкова много. Просто се почувствах
наранена, че не си ми казала. Имаш адски голям
проблем с Паркър. Сигурна ли си, че няма как да ти
позволят да го видиш, когато се върнеш?" "Не, не.
"Никога. Може би веднъж, за чай, ако кажа, че
сме били колеги тук, но нищо повече от това. Баща
ми би ме затворил за минута."
"Наистина? Като в подземие?" Фиона
изглеждаше ужасена заради приятелката си, а
Кристиана се засмя.

549. "Не съвсем. Но може и да е така. Той щеше да
ми каже да спра веднага и аз нямаше да имам друг
избор, освен да изпълня заповедите му. Ако не го
направя, това ще предизвика скандал в пресата,
ще разбие сърцето на баща ми и ще наруши
обещанието му към майка ми. Баща ми не вярва
във всички тези съвременни монархии, в които
децата им се женят за простосмъртни. Той вярва в
запазването на светостта и чистотата на кралските
кръвни линии. Това е нелепо, но нашата страна е
изостанала. Там жените гласуват едва от двайсет и
три години. На баща ми ще му трябва цял живот,
за да види нещата по друг начин". Тя изглеждаше
опустошена при тази мисъл. Беше отчаяно
влюбена в Паркър, а той - в нея. Любовната им

550. връзка беше обречена от самото начало, а той не
го знаеше. На Фиона това ѝ звучеше трагично,
като много лоша опера.
"А какво да кажем за всички онези лошо
възпитани принцове и принцеси, за които четете в
пресата, които спят с хора и вършат глупости?"
"Това ще е брат ми. Това побърква баща ми и
той никога не би го допуснал от моя страна. Освен
това той не се жени за тях, а просто спи с тях.
Мисля, че ако наистина се ожени за някоя от тях,
баща ми ще се отрече от него".
"Не мога да повярвам, че никога не съм
подозирала - каза Фиона отново с невярващ
поглед, когато Кристиана я попита дали би имала
нещо против да изтръгне страницата, за да я

551. унищожат, преди някой друг да я види, особено
Паркър. Фиона се съгласи и те я разкъсаха на
парчета. "Той ще бъде с разбито сърце, когато му
кажеш - каза Фиона и изведнъж почувства
съжаление и към двамата.
"Знам - каза Кристиана и прозвуча трагично.
"Вече съм. Сигурно никога не трябваше да
започвам с него. Не беше честно спрямо него. Но не
можех да си помогна. Влюбихме се."
"Струва ми се, че би трябвало да имаш това
право, както всеки друг." Сега, когато се замисли,
всичко това прозвуча толкова несправедливо за
Фиона и тя видя болката в очите на Кристиана. Тя
съжали и Паркър, когато той разбра, че любовната

552. им афера не може да стигне доникъде и ще
завърши със Сенафе.
"Нямам това право - каза Кристиана, а Фиона
се протегна и я прегърна.
"Съжалявам, че се ядосах толкова много. Може
би ще можеш да поговориш с баща си, когато се
върнеш."
"Това няма да има значение. Той никога няма
да ми позволи да се забъркам с простосмъртен, и
особено с американец. Той е изключително
старомоден по отношение на тези неща и много се
гордее с факта, че кръвната ни линия е
изключително чиста и е такава от около хиляда
години. Американският лекар не е това, което той
има предвид за мен." Дори на нея ѝ прозвуча

553. глупаво и като нещо от тъмните векове, когато го
обясни, но за нея това беше реалност.
"Е, извинете ме - каза Фиона, възвръщайки
чувството си за хумор. Беше адски шок. И за
двамата. Кристиана все още се чувстваше
разтърсена от това, че е била разкрита, макар и
само от Фиона, на която имаше доверие. Какво
щеше да стане, ако някой друг се сдобиеше с копие
от списанието-зин - този риск винаги
съществуваше - и го покажеше на Паркър?
Мисълта за това накара Кристиана да потръпне,
макар да знаеше, че рано или късно той трябва да
разбере. За предпочитане от нея в подходящия
момент, ако имаше такъв. Ами ако той реагира
като Фиона в началото? Можеше да си тръгне и

554. никога повече да не й проговори. Може би в
крайна сметка това щеше да е по-добре и по-лесен
начин да се разделят, отколкото да се съсипят от
скръб.
"Това ми напомня - попита Фиона и я погледна
с недоумяваща гримаса. "Как трябва да те
наричам, след като вече знам?" Тя се подиграваше
с нея и Кристиана се засмя на въпроса.
"Мислех, че "ти, малка гад" е доста добро.
Какво ще кажеш за това?"
"Може би ти, спокойна малка гад? Твоята
спокойна гадост? Голямо кралско говно!" Въпреки
сериозността на това, което обсъждаха, те се
сринаха на леглата си в бурен смях като две
непослушни деца. Смееха се, докато по лицата им

555. се търкулнаха сълзи от смях, а не от мъка този път.
Все още се смееха, когато Мери Уокър и Уши
влязоха и се поинтересуваха какво е толкова
смешно. Двете по-млади жени не можеха да се
съвземат от кикот.
"О, тъкмо казвах на Крики каква болка в
задника е тя. Четеше ми списанието и направо
изтръгна една страница. Понякога е такава
принцеса", каза Фиона и извърна очи, докато
Кристиана я гледаше с ужас.
"Ти, малка гад!" Този път Кристиана й каза и
те отново се сринаха от смях, а по-възрастните
жени ги погледнаха, извъртяха очи и излязоха
навън да си вземат душ.

556. "Сигурно горещината ги е налегнала - усмихна
се Уши на Мери, докато излизаха от палатката, а
Кристиана и Фиона си размениха дълги погледи. В
крайна сметка откритието на Фиона беше
заздравило връзката помежду им. Единственият,
за когото Фиона се притесняваше сега, беше
Паркър. Както и Крики. Това щеше да бъде
опустошителноза него.
Глава 12

557. Кристиана и Паркър отидоха в Масава за един
уикенд, както се надяваха, през юни. Самуел и
Макс отново я оставиха да отиде сама. При второто
си заминаване си прекараха още по-добре. Всеки
миг, който прекарваха заедно, беше идиличен, а
този път, когато се върнаха от вълшебния уикенд,
Паркър започна смътно да намеква за брак. Това
беше всичко, което Кристиана би искала при други
обстоятелства. Но между тях нямаше и дума за
това. Тя се опита да избегне темата, а накрая каза,
че няма как да напусне баща си. Той очаквал да се
върне у дома и да остане там, да работи в семейния

558. бизнес с него. Тя и преди беше казвала всичко това
на Паркър, но този път той очевидно беше
разстроен и раздразнен. Това нямаше никакъв
смисъл нито за него, нито дори за нея сега. Но тя се
чувстваше обвързана с желанията на баща си,
както и с историята и традициите. Още от
раждането си беше научена да се жертва за
страната си, за поданиците си и да се подчинява на
волята на баща си при всички решения като това.
Знаеше, че да му се противопостави, щеше да
изглежда за него, а дори и за нея, като върховно
предателство. Не беше възпитана да бъде една от
младите кралски особи, които се омъжват за
треньора си, за коктейлна сервитьорка или дори
за уважаван млад лекар като Паркър. Ако искаше

559. да продължи с това, тя се нуждаеше и искаше
одобрението на баща си, а знаеше, че няма как да
го получи някога. Това просто нямаше да се случи.
"За бога, Крики, това е нелепо. Какво очаква от
теб - да си стоиш вкъщи и да се превърнеш в стара
мома, която да работи за него?" Тя се усмихна
тъжно на въпроса. Всъщност баща ѝ очакваше да
се омъжи, но трябваше да е някой, когото той
одобрява или дори избира. Някой от семейство,
подобно на тяхното. Паркър беше от много хубаво
семейство, беше добре образован. Брат му и баща
му бяха лекари. Майка му била дебютантка, каза ѝ
веднъж, смеейки се, защото смяташе всичко това
за толкова глупаво. Кристияна беше светско
височество, което беше още по-глупаво. Но

560. резултатът от всичко това нямаше да му се стори
глупав, щом го узнаеше. Щеше да му се стори и
трагичен.
"Това е, което той очаква от мен", каза тя
твърдо. "И дълго време няма да мога да се омъжа.
Освен това съм твърде млада", каза тя, опитвайки
се да намери благовидни оправдания, за да го
разубеди. След няколко седмици навършваше
двадесет и четири години, което не беше твърде
млада възраст, за да се омъжи. А и баща ѝ беше
започнал да шушука, че ще се прибере у дома.
Беше отсъствала почти шест месеца и той
смяташе, че това е достатъчно дълго. Паркър все
още планираше да замине през юли. И ако изобщо
беше възможно, Кристиана искаше да завърши

561. годината в Сенафе. Беше се борила упорито за това
при последния разговор с баща ѝ и засега нещата
бяха в застой. Поне с него. Но Паркър започна да я
притиска силно.
"Крики, обичаш ли ме?" - най-накрая той я
попита откровено с мъка в очите. Никога през
живота си не беше обичал никого толкова силно,
нито пък тя него.
"Да, знам", каза тя тържествено. "Много те
обичам."
"Не предлагам да се оженим тук или
следващата седмица. Но скоро заминавам и преди
да си тръгна, искам да знаеш колко сериозен съм.
Ти каза, че може да се върнеш в училище. Защо
не дойдеш в Бостън, за да го направиш? Има
много

562. училища, от които можеш да избираш. Харвард,
Бостънски университет, Тъфтс, Бостънски колеж.
Баща ти ти позволи да учиш в колеж в Щатите.
Защо да не завършиш и училище?"
"Мисля, че изчерпах последните си билети тук.
Той иска сега да ходя на училище в Париж, защото
е много по-близо до дома, или да се установя във
Вадуц."
"Бостън е на шест часа път от Европа." И той
вече беше разбрал, че парите не са проблем за тях.
Тя никога не се беше хвалела с това, но той
можеше да го разбере. Обстоятелствата на
собствения му баща също бяха комфортни. Паркър
не беше чужд на добрия живот или на света на
парите. Баща му беше много успешен, както и брат

563. му, а майка му му беше оставила малък
доверителен фонд, когато почина. Той беше в
добро състояние. Заплащането на образованието
му никога не е било проблем. Дори притежаваше
малка къща в Кеймбридж и ако се оженят, можеше
да ѝ предложи добър и солиден живот. Но не и ако
тя настояваше да играе слугиня на баща си и да му
позволи да управлява живота ѝ. Като чу за това,
наистина се разстрои. "Имаш право на собствен
живот", настояваше той.
"Не, не искам", каза тя твърдо. "Ти не
разбираш."
"Не, не знам, по дяволите. Може би, ако се
срещна с него, той ще разбере, че съм почтен
човек. Крики, обичам те... Искам да знам, че когато

564. напусна Африка, един ден ти ще бъдеш моя
съпруга". Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато
той го казваше. Това беше ужасно. Тя осъзнаваше
повече от всякога, че никога не е трябвало да
позволява това да започне. Неизбежният тъжен
край беше написан от самото начало. Тя едва не се
задави с отговора си.
"Не мога."
"Защо? Какво не си ми казал? Има някаква
тъмна, ужасна тайна, която си крил от мен през
цялото време. Не ме интересува каква е тя. Не
може да е толкова ужасна. Обичам те, Крики.
Каквото и да е, ще го разрешим." Тя можеше само
да го погледне и да поклати глава. "Искам да ми
кажеш сега."

565. "Няма значение какво е то. Повярвай ми,
Паркър, всичко, което искам, е това, което ми
предлагаш. Но баща ми никога няма да ми
позволи." Тя звучеше абсолютно сигурна, тъй като
Паркър изглеждаше все по-разстроен с всяка
изминала минута.
"Мрази ли американците? Или лекарите? Защо
си толкова сигурен, че не можем да се разберем?"
Настъпи безкрайно мълчание, докато тя го
гледаше безнадеждно. Беше време. Знаеше, че
няма друг избор, освен да му каже сега. Отне ѝ
цяла вечност да отвори уста и да формулира
думите, но накрая го направи.
"Той не мрази никого. И не би те намразил.
Сигурна съм, че много би те харесал. Но не и за

566. мен." Думите прозвучаха жестоко, а реалността на
нейното положение беше жестока. И за двамата.
"Баща ми е управляващият принц на
Лихтенщайн". Настъпи безкрайно мълчание,
докато Паркър се взираше в нея, опитвайки се да
възприеме току-що казаното от нея. Понятието
беше толкова чуждо за него, че дълго време
седеше неподвижно и я гледаше без никакво
изражениена лицето.
"Повтори това - каза той тихо, а тя поклати
глава.
"Чухте ме първия път. Не мисля, че знаеш
какво означава това. Аз се ръководя изцяло от
него, от нашата конституция и от традицията. И
когато дойде време, той няма да ми позволи да се

567. омъжа за някой, който не е от кралско потекло. В
някои страни се отнасят по различен начин към
тези неща. Баща ми не го прави, той е много
старомоден и нито той, нито Семейният съд, който
взема тези решения, някога ще ми позволят да се
оженя за теб, независимо колко много те обичам, а
аз те обичам." Когато завърши, гласът ѝ беше едва
ли не шепот, а Паркър я гледаше невярващо.
"Семейният съд взема тези решения? Вие не го
правите?" Тя поклати глава.
"Не вземам решения за себе си. Това прави той.
И те го правят." - каза тя и погледна трагично.
Докато я гледаше, в него започна да нахлува
цялата сила на това. "Според нашата конституция
всички членове на княжеския дом трябва да

568. одобрят един брак и той не трябва да накърнява
репутацията, благосъстоянието или уважението
към Княжество Лихтенщайн. Сигурна съм, че
Семейният съд и баща ми биха сметнали брака ни
за вреден за страната". Дори на нея това ѝ звучеше
абсурдно, а още повече, че цитираше
конституцията им пред него.
"Крики, ти си принцеса?" Гласът му се пречупи,
докато го казваше, и изглеждаше напълно
зашеметен. Беше почти онемял. А тя беше обзета
от чувство на загуба и скръб. "Като Ваше кралско
височество?" Той я гледаше учудено, надявайки
се, че тя ще каже "не", но тя не го направи.
Тя се усмихна тъжно на мъжа, когото толкова
много обичаше, и поклати глава. "Ваше

569. височество. Ние сме малка държава. Майка ми
беше кралско височество, тя беше французойка и
бурбонка. Предполагам, че бих могла да имам
избор. Винаги съм предпочитала Серен. А баща ми
и брат ми също са Серени". В момента тя се
чувстваше всичко друго, но не и спокойна, и от все
сърце желаеше да не е кралска особа, но това не ѝ
помагаше.
"За Бога, защо не ми каза?" Това беше същото,
което Фиона беше казала, когато разбра. И в
случая с Паркър той беше прав. Тя му го дължеше.
В неговия случай тя го беше измамила с абсолютно
сигурното съзнание, че романтиката им не може
да стигне доникъде и в крайна сметка ще разбие
сърцата им. Като го гледаше, тя осъзна колко

570. егоистична е била, докато сълзите бавно се
стичаха по лицето ѝ.
"Съжалявам... не исках да знаеш... просто исках
да бъда себе си, с теб. И сега осъзнавам какво съм
направила. Нямах право да ти правя това." Той се
изправи и започна да крачи, като от време на
време я поглеждаше, докато тя го гледаше
нещастно, а после се върна, седна до нея и взе
ръцете ѝ в своите.
"Не знам как работят тези неща. Но хората си
тръгват от всичко това. Херцогът на Уиндзор го
направи, когато абдикира, за да се ожени за Уолис
Симпсън." И тогава изведнъж Паркър изглеждаше
още по-притеснен. "Да не би един ден да станеш
кралица или да заемеш трона? Затова ли баща ти е

571. толкова строг към теб?" Тя се усмихна и поклати
глава.
"Не, жените не могат да управляват в моята
страна. Те са невероятно старомодни, жените имат
право на глас едва от двадесет и три години. Брат
ми ще управлява страната един ден, независимо
дали ще избере да порасне или не. Но тъй като е
толкова безотговорен, баща ми разчита много на
мен. Не мога да го подведа, Паркър. Не мога просто
да избягам. Това не е като работа, от която се
отказваш. Става дума за семейство и традиции, и
кръвни линии, и чест, и хилядолетна история.
Това не е нещо, което сваляш, като шапка или
дори корона. Това е това, което си, и това, за което
си роден, страната и хората, на които служиш за

572. пример. Става дума за дълг, а не за любов. Любовта
винаги отстъпва на заден план пред всичко
останало. Става дума за дълг, чест и смелост. Не и
за любовта."
"Боже мой, това е отвратително", каза той и
изглеждаше възмутен. "И баща ти очаква от теб да
живееш така, да се откажеш от това, което си, и от
това, което обичаш?"
"Нямам друг избор", каза тя, сякаш обявяваше
собствената си смъртна присъда. И за тях тя беше
такава. "За да стане още по-лошо, той обеща на
майка ми, че ще се омъжа за някой от кралски род.
И двамата бяха невероятно старомодни, а той все
още е такъв. Той вярва в дълга преди любовта.
Дори за себе си. И сега разчита още повече на мен

573. да спазя традицията и да постъпя правилно,
защото е малко вероятно брат ми да го направи.
Не мога да го подведа, Паркър. Той ще очаква от
мен и ще изисква от мен да направя тази
саможертва за страната си, за майка си и за него."
"Ще ме видиш ли някога отново, след като си
тръгнем оттук?" - попита той, звучейки отчаяно.
Чувстваше се паникьосан от това, което му
казваше. Звучеше абсолютно безнадеждно, защото
в съзнанието ѝ беше така. Той изведнъж осъзна
пред какво са изправени, какво означава това за
тях, и всичко това заради това коя е тя. Беше
напълно готова да пожертва себе си и него в името
на страната си и желанията на нейния царстващ
принц. На Паркър не му пукаше, че тя е принцеса.

574. Единственото, което го интересуваше, беше да
бъде с жената, която обичаше. Беше ѝ дал сърцето
си и сега тя спокойно му го връщаше, заради това,
което беше родила, и заради това, което се
изискваше от нея в резултат на това. За нея
ставаше дума за чест, дълг, саможертва и смелост.
"Не знам" - отговори тя на въпроса му, вече
напълно откровена с него. "Не съм сигурна дали
ще мога да те видя отново и колко често."
Подозираше, че Макс и Сам ще ѝ помогнат да го
види поне веднъж, но повече от това щеше да е
много трудно. Ако го направят, това със сигурност
щеше да предизвика скандал. А една черна овца в
семейството беше достатъчна. Фреди вече имаше
тази роля. Ако сега и тя се превърнеше в такава,

575. това щеше да разбие сърцето на баща ѝ. Тя не
можеше да му направи това. "Може би бихме
могли да се срещнем веднъж някъде. Не мисля, че
баща ми ще ми позволи да дойда в Щатите. Току-
що се върнах миналата година, а сега от месеци
съм в Африка. След това той ще иска да съм си
вкъщи или не по-далеч от Париж или Лондон".
"Мога ли да се срещна с вас в Париж?" Той
изглеждаше толкова тъжен, толкова тъжен,
колкото се чувстваше и тя. Чувстваше се така,
сякаш е забила нож в сърцето му, а и в своето
собствено.
"Не мога да обещая, но ще опитам." Звучеше
притеснено и несигурно. Имаше чувството, че
баща ѝ ще иска да остане близо до дома, когато се

576. върне. Един уикенд в Париж може би няма да е
твърде труден. А може би щеше да отиде в Лондон,
да остане при Виктория и да го види там. Но
пресата винаги се навърташе около братовчедка ѝ
като лешояди, което щеше да е пагубно за тях.
Париж щеше да е безкрайно по-добре. "Ще
направя всичко, което мога."
"И след това?" В очите му вече имаше сълзи.
Нищо от това не беше добра новина за него, както
и за нея. Но за нея това беше стара новина. За него
всичко беше много ново.
"След това, любов моя, ти се връщаш към своя
живот, а аз към моя. И ние ще помним завинаги
това, което споделихме тук, спомен, който пазим...
ти винаги ще притежаваш парче от сърцето ми,

577. много, много голямо парче." Тя дори не можеше да
си представи, че ще се омъжи за някой друг. Само
за него.
"Това е най-лошото нещо, което някога съм
чувал." Той дори не ѝ се ядосваше. Какъв беше
смисълът на това? Беше просто опустошен до
дъното на душата си. "Крики, обичам те. Ще го
попиташ ли поне?" Тя помисли за това за дълъг
момент и кимна с "да". Можеше да опита. Но щом
го направи, баща ѝ щеше да поиска да спре да се
вижда с Паркър. Докато той не знаеше, имаше
поне шанс да се виждат. А тя не искаше да се
отказва от това все още. Тайната беше
единственият възможен път засега и тя му го каза.
Този път той не се съгласи с нея. Можеше само да

578. предположи, че тя знае най-добре. Беше напълно
извън неговата лига. Този последен обрат на
съдбата му се стори като много лош филм.
След това просто седеше с ръце около нея и
мислеше за всичко, което беше казала, опитвайки
се да го разбере и усвои, да осъзнае какво означава
това за тях. Това беше ужасна съдба и за двамата.
На нея ѝ беше съдено да бъде завинаги самотната
принцеса. А той - младият лекар с разбито сърце.
Нищо не му харесваше в начина, по който щеше да
завърши тази история. Явно нямаше да има
"щастливо до края на дните си" за тях.
След това се върнаха в лагера, като и двамата
изглеждаха тъжни. Не казаха почти нищо. Той
просто я държеше близо до себе си, с ръка около

579. нея, а Фиона случайно видя как се запътиха към
лагера. И двамата изглеждаха така, сякаш някой е
умрял, и тя се зачуди. Паркър дори не я поздрави,
което беше рядкост за него. Той целуна Крики, без
да каже и дума, и се върна в палатката си.
"Какво се случи?" Фиона я попита,
изглеждайкипритеснена.
"Казах му - каза Кристиана и изглеждаше
огорчена.
"За теб?" Фиона прошепна и Крики кимна. "О,
по дяволите. Как го прие?"
"Той беше прекрасен, защото е прекрасен. Но
ситуацията е гадна." Фиона се усмихна на избора
си на думи.

580. "Да, така е. Ядосан ли беше?" Той не
изглеждаше така. Изглеждаше съсипан, което
беше още по-лошо.
"Не. Просто е тъжно. Аз също."
"Може би двамата ще успеете да измислите
нещо."
"Ще се опитаме да се срещнем в Париж, след
като се върна. Но това няма да промени нищо, а
само ще го проточи. В края на краищата той
трябва да се върне в Бостън и да води своя
живот, а аз ще бъда във Вадуц, при баща си, и ще
правя
това, което трябва да правя до края на живота си."
"Трябва да има начин", настоя Фиона.
"Няма. Вие не познавате баща ми."
"Той ви позволи да дойдете тук."

581. "Това е различно. Той знаеше, че ще се върна.
И нямаше да се омъжа за никого тук. Това
трябваше да бъде творчески отпуск. Уговорката
ми с него е, че ще поема задълженията си, когато
се върна. Той няма да ми позволи да се омъжа за
американски лекар, простосмъртен, и да живея в
Бостън. Това просто няма да се случи - каза тя
нещастно и Фиона трябваше да признае, че не
звучи обнадеждаващодори за нея.
"Говори с баща си. Може би той ще разбере.
Истинска любов и всичко останало." Никога не
беше виждала двама души да се обичат повече или
да са по-щастливи заедно от Крики и Паркър. Беше
трудно да се пренебрегне това и беше трагично да
приключи толкова безсмислено.

582. "В крайна сметка ще говоря с него. Но не
мисля, че това ще ме доведе до нещо." Фиона
кимна и тихо се върна с нея в палатката. Не
можеше да каже много неща и ѝ беше тъжно и за
двамата. Това беше тъжна, а не щастлива история.
Тази вечер Паркър и Крики седяха близо един
до друг и през следващите седмици бяха заедно
повече от всякога. Ако не друго, то това, което тя
бе споделила с него, и трагичните му последици
само ги накараха да се обичат още повече. До края
на юли те бяха почти неразделни. И тогава
трябваше да се изправят пред първото от
мъчителните препятствия. Той трябваше да се
върне. Не можеше да се отлага повече. Директорът
на изследователската му програма го беше

583. помолил да се върне на първи август. Последните
им дни бяха горчиво-сладки до неузнаваемост, а
последната им нощ имаше нереално качество.
Кристиана смяташе, че това е най-тъжната нощ в
живота ѝ. Цяла нощ седяха пред палатката ѝ, а той
я държеше в прегръдките си. Същата вечер бяха
организирали прощална вечеря за него, а Паркър
и Крики изглеждаха така, сякаш всеки момент ще
избухнат в сълзи. Останалите в лагера нямаха
представа защо е толкова трагично, но лесно
усетиха, че се е случило нещо тежко и че това е
изключителнотруден момент за тях.
Много от хората, които лекуваше, бяха дошли
да му донесат подаръци, преди да си тръгне -
дърворезби и статуи, купички и мъниста, красиви

584. предмети, които бяха направили с любов за него.
Той благодари на всички и всеки път имаше сълзи
в очите си. Пациентите със СПИН, които беше
срещнал и лекувал там, бяха докоснали сърцето
му.
Двамата с Крики седяха заедно през цялата
нощ и заедно наблюдаваха изгрева на слънцето.
Разхождаха се в нежната светлина на ранното утро
под великолепието на африканското небе. Докато
се разхождаше с него, тя знаеше, че никога няма да
забрави този момент или този момент от живота
си. Искаше й се да спре времето и да остане там
завинаги с него.
"Имаш ли представа колко много те обичам?" -
попита той, преди да се върнат.

585. "Може би наполовина толкова, колкото те
обичам" - подразни го тя, но в това нямаше нищо
смешно или лесно. Когато се върнаха, останалите
бяха станали и се движеха из лагера. Акуба и Яу
бяха заети. Останалите закусваха. Крики и Паркър
се присъединиха към тях, но не ядоха нищо. Те
пиеха кафе и седяха мълчаливо, хванати за ръце.
Дори Макс и Сам изглеждаха тъжни. Те знаеха по-
добре от всички там какво я очаква - живот без
този сладък мъж, когото обичаше. А той наистина
беше добър човек, макар че и това нямаше да им
донесе нищо добро. Той не беше съпругът, който
баща ѝ искаше за нея, и нямаше никаква надежда
да се превърне в такъв. Когато напуснеше Сенафе,
смъртната присъда за тяхната любов щеше да

586. започне. И никой не знаеше това по-добре от тях
двамата.
Джеф караше Паркър до Асмара с една от
колите на лагера и беше поканил Крики да дойде с
него. Романтиката им не беше тайна и всички я
одобряваха от сърце. Не бяха сигурни защо, но
всички сякаш знаеха, че Крики няма да може да го
продължи, когато се върне. От това, което беше
казала, предположиха, че има тираничен баща,
който няма да я одобри и очаква от нея да му
танцува присъствие. Не го смятаха за
непреодолимо, но за трудно със сигурност. Само
Фиона, Джеф, Макс и Сам знаеха истината, както и
самите двама влюбени. Останалите предполагаха,
че все още има надежда за тях. Онези, които знаеха

587. коя е тя, знаеха по-добре и че всъщност няма
никаква надежда, освен ако не е готова да се
противопостави на баща си и да се откаже от
всичко, което е, което изглеждаше малко вероятно
за онези, които я познаваха добре.
Когато си тръгна, всички прегърнаха Паркър
сърдечно. Мери специално му благодари за
неоценимата помощ, а той на нея - за
проучванията си. Той се разходи за последен път
из отделението и се сбогува с всички пациенти
там. Когато си тръгваше, сърцето го болеше.
Двамата с Крики се качиха в колата с Джеф и
започнаха дългото пътуване до Асмара. Крики
знаеше, че на връщане пътят щеше да изглежда
още по-дълъг без него. Сега поне можеше да го

588. докосне, да поговори с него, да го види, да го усети
близо до себе си. Никога през живота си не е била
толкова тъжна. И накрая, след известно време, не
си казаха нищо и просто се държаха за ръце,
докато Джеф шофираше. От откъслечните части
на разговора между тях той имаше чувството, че
Паркър вече знае коя е тя, но не попита. Беше
обещал да запази тайната ѝ за времето на престоя
ѝ и го направи. Ако тя реши да каже на някого,
това си беше нейна работа. Дори и сега той
оставаше дискретен.
Те пристигат в Асмара един час преди полета
на Паркър. Времето беше идеално и както бяха
направили с Макс и Сам, когато пристигнаха, те
стояха и чакаха, този път самолетът да кацне.

589. Сърцето ѝ се разтуптя още повече, когато това се
случи. Надяваше се, че ще закъснее. Всяка минута
беше ценна, всяка частица от нея копнееше да
тръгне с него и да изчезне завинаги в живота му.
Никога не е била толкова близо до това да избяга,
дори ако това означаваше да разбие сърцето на
баща си. Тя се разкъсваше между двама мъже,
които обичаше, от какво се нуждаеше всеки от тях
и какво искаше самата тя.
Имаха още половин час след кацането на
самолета, докато хората се редяха на опашки,
носейки кутии и чанти. Двамата с Паркър стояха
тихо отстрани, хванати за ръце, а Джеф стоеше на
дискретно разстояние, съжалявайки за тях.

590. Знаейки истината за нея, той много добре знаеше
какво означава този момент.
И тогава той дойде. Последният миг,
последното докосване, последната целувка,
последното усещане на ръцете му около нея и на
нейните около него.
"Обичам те толкова много", прошепна тя,
докато и двамата се бореха със сълзите си.
"Всичко ще бъде наред", каза той и му се
искаше това да е истина. Тя знаеше по-добре и не
каза нищо. "Ще се видим в Париж веднага щом се
върнеш. Погрижи се за себе си." Той й се усмихна.
За този последен миг тя беше негова и може би
никога повече. И за двамата това беше почти
непоносимо."И се пази от змии!" - закани се той.

591. Последна целувка и той се спусна по асфалта
към чакащия самолет. Тя стоеше загледана в него,
без да помръдне, с очи, залепени за него, докато
той се изкачваше по стълбите към самолета,
спираше и я гледаше за един безкраен миг във
времето. Очите ѝ бяха приковани към него. Тя го
целуна и му махна с ръка. Той докосна сърцето си
и й посочи с тъжна усмивка, а след това изчезна.
Тя стоеше там, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
Джеф продължи да стои на дискретно разстояние,
искайки да я остави сама с личната ѝ мъка, с
реалността на това, с което и двамата трябваше да
се сблъскат.
Гледаха как самолетът излита и кръжи високо
в небето на път за Кайро, Рим, а после за Бостън. Тя

592. последва Джеф тихо до колата. Дълго време никой
от двамата не говореше.
"Добре ли си?" - попита той тихо и тя кимна.
Чувстваше се така, сякаш някой беше изтръгнал
сърцето ѝ с голи ръце. Говореше малко и така и не
заспа по целия път обратно. Просто седеше и
гледаше през прозореца плъзналия покрай нея
африкански пейзаж. Сега, без него, той ѝ се
струваше толкова различен. Всичко щеше да е
така за цял живот. Той беше изчезнал от нейното
небе. Никога повече нямаше да имат това, което
бяха споделили през последните шест месеца.
Беше невероятен подарък, който тя знаеше, че ще
цени завинаги. Дните, прекарани заедно в Сенафе,
бяха по-ценни за нея от диаманти.

593. Фиона я чакаше, когато се върна. Тя видя
смаяното изражение на лицето на Кристиана и не
ѝ каза нищо. Обгърна я с ръка, заведе я в
палатката им и я сложи да си легне. Кристиана я
погледна със съкрушените очи на дете. Погледите
на двете жени се срещнаха и Фиона заглади косата
ѝ върху възглавницата и ѝ каза да затвори очи и
да заспи. Кристиана направи каквото ѝ беше
казано, а Фиона седна и я гледа известно време, за
да се увери, че всичко е наред.
По-късно Мери влезе и заговори с Фиона
шепнешком.
"Добре ли е тя?"
"Не - отвърна честно Фиона, - а и няма да се
появи за известно време". Мери кимна и си легна.

594. Никой не го разбираше напълно, но всички знаеха,
че се е случило нещо тъжно, нещо повече от това
Паркър просто да се прибере у дома. Толкова
сигурно, сякаш ако се беше върнала в
Лихтенщайн, беше започнала нейната присъда за
живот без него.
Глава 13

595. Кристиана преминава през следващите две
седмици в захлас. След десет дни получи писмо от
Паркър. Всичко, за което той можеше да говори,
беше срещата с нея в Париж. Каза, че никога през
живота си не е мразил Бостън толкова много.
Тъгувал по нея, както и тя по него. Тя му написа
две писма, но не искаше да го затруднява повече,
отколкото вече беше. Беше достатъчно
несправедливо и тя му беше причинила
достатъчно страдания с невъзможната си
ситуация. Каза му колко много го обича, но не
хранеше никаква надежда.

596. На третата седмица след напускането му, една
сутрин, когато отива на работа, я обзема чувство
на безпокойство. Не беше сигурна какво е то. То
беше почти осезаемо във въздуха. На закуска
всички изглеждаха сериозни и тя забеляза, че
Акуба и Яу не бяха навън, когато отиде в шатрата
за хранене. Кристиана погледна към Фиона, която
изглеждаше също толкова загадъчна, колкото и
тя. Джеф им обясни ситуацията, преди да тръгнат
за работа. Предната вечер е имало нападение на
етиопската граница. Засада. Това беше първото
грубо нарушение на примирието от много години
насам. Джеф каза, че се надява това да е единичен
случай, но всички трябва да са наясно. Ако войната
между Еритрея и Етиопия започне отново, това

597. може да стане опасно дори за тях. Но това все още
беше далеч. Това не беше война, а престрелка и се
надяваха да не е нищо повече от нещастен
инцидент. Джеф каза, че на границата са на
разположение войски на ООН, както и тези на
Африканския съюз, за да поддържат мира. Но
всички изглеждаха загрижени, докато отиваха на
работа, не толкова за себе си, колкото за тези хора,
които толкова много обичаха. Те бяха страдали
толкова ужасно по време на последната война и
всички работници в лагера се надяваха, че
нарушаването на примирието няма да разпали
отново огъня на войната. Това беше най-
съкровената надежда на всички.

598. Тази сутрин всички пациенти бяха разстроени,
говореше се много и имаше усещане за почти
пълна паника. Всички те бяха преживели това
преди. Освен това работниците в лагера се
тревожеха за сезона на маларията, който щеше да
настъпи през следващия месец. Имаха си
достатъчно грижи и с това.
Единодушното мнение беше, че просто трябва
да следят ситуацията и да са наясно. За момента тя
не представляваше заплаха за никого в лагера. Но
те бяха достатъчно близо до границата, за да
изпитват основателна загриженост. А след закуска
Макс и Сам дойдоха да поговорят с Кристиана.
"На баща ви няма да му хареса това, Ваше
Височество. Трябва да му докладваме." Това беше

599. едно от основните условия, за да бъдат с нея, и
дори тя самата се беше договорила с него, че ако
политическата ситуация стане опасна, ще се
съгласи да напусне веднага.
"Това беше само престрелка" - посочи тя и на
двамата. "Ние не сме във война." Нямаше никакво
намерение да си тръгва сега, особено с
настъпването на сезона на маларията, когато те
имаха нужда от нея повече от всякога. А и имаше
сведения за ново огнище на кала азар.
"Всеки момент може да се влоши", казаха те,
изглеждайки силно обезпокоени, "а щом се влоши,
може много бързо да излезе извън контрол."
Никой от тях не искаше да се окаже в ситуация, в
която да не може да я измъкне.

600. "Да не изпадаме в паника - каза тя и се зае с
работата.
През следващите две седмици не се случи
нищо повече. Тогава вече беше първи септември и
започнаха да се появяват първите случаи на
малария. Това беше изтощително време за всички
тях, усложнено от проливните дъждове. В лагера
беше мизерно, дори в палатките им, тъй като се
блъскаха в тежка кал. По това време тя беше в
Африка от осем месеца и това вече се беше
просмукало в душата ѝ. При по-голямото
натоварване и лошото време всяка вечер всички
лягаха изтощени. А баща ѝ от седмици се караше
на Макс и Сам да я приберат у дома, още от
граничната схватка, която изобщо не му

601. харесваше. Но Кристиана отказваше да отиде
където и да било. Те имаха нужда от нея и тя
оставаше. Тя му изпрати съобщението чрез Сам и
Макс. Вече нямаше време да отиде до пощата, за да
говори сама с него, което беше добре. Не искаше да
спори с него. Все още беше твърде разстроена
заради Паркър и имаше твърде много неща на
главата си.
"Боже, не мразиш ли това проклето време?"
Фиона каза една вечер, когато се прибраха в
палатката. Цял ден е била навън и е раждала
бебета. Кристияна помагаше на болните от СПИН и
малария, а бяха постъпили още два случая на кала
азар и Джеф беше силно обезпокоен. Не се
нуждаеха от голямо огнище и на това заболяване.

602. Фиона се беше върнала за по-малко от час,
когато я извикаха отново. Една жена, недалеч от
лагера, раждаше близнаци. Все още мокра до
кожа, тя се върна навън, като се молеше малката ѝ
кола да не затъне в калта, което вече беше
правила няколко пъти. Една вечер й се наложи да
се прибере пеша в проливния дъжд, на повече от
две мили. Оттогава я мъчеше кашлица.
Кристиана я видя да излиза и й махна с
уморена усмивка. "Забавлявай се!"
"Изчезни!" Фиона отвърна игриво. "Поне ще си
на сухо тук." В определени моменти животът беше
труден и това беше един от тях. И Фиона работеше
толкова усилено, колкото и всички останали, а
често и повече. Никога не се оплакваше, обичаше

603. това, което правеше, и знаеше колко много се
нуждаят от нея.
Кристиана чу как малката кола потегля и най-
накрая заспа. Всички бяха изтощени от времето и
повишеното работно натоварване. И не се
изненада, когато на сутринта не видя Фиона в
леглото си. Тя често оставаше навън цяла нощ,
особено ако раждането беше тежко или бебето
крехко. А с близнаци със сигурност щеше да е
трудно.
Кристиана отиде да закуси с останалите и
докато се оглеждаше, Джеф изведнъж изглеждаше
загрижен.
"Къде е Фиона? Спи или още е навън?"

604. "Навън - отвърна Кристиана, докато си
наливаше чаша кафе.
"Надявам се, че колата й не е затънала в
калта." Той каза нещо на Маги, а след това реши да
отиде сам и да провери. Дъждовете не бяха
престанали през цялата нощ и все още не бяха
престанали. Макс доброволно се съгласи да тръгне
с него. Ако колата е заседнала, той можеше да
помогне да я избута от калта. Няколко минути по-
късно двамата мъже потеглиха. Кристиана и Маги
отидоха в клиниката за СПИН, Уши - в класната
стая, а всички - на работните си места. Утрото беше
като всяко друго през дъждовния сезон, само че
по-мокро и по-тъмно.

605. По-късно сутринта, когато Макс и Джеф се
върнаха, Кристиана беше в офиса си и се
занимаваше с някаква документация. Бяха
намерили колата, но Фиона не беше в нея. Бяха
отишли в къщата, където са се родили
близнаците, и им бяха казали, че Фиона си е
тръгнала преди няколко часа.
За първи път се случваше нещо подобно. Макс
дойде да ѝ каже и Кристиана се зачуди дали не се е
опитала да се прибере пеша и дали не се е
изпречила на пътя, или не се е приютила в нечия
къща. Тя познаваше почти всички в района, тъй
като от няколко години раждаше бебетата им.
Джеф организира група за търсене и назначи
шофьори на всички коли. Макс караше една, Сам -

606. друга, Ернст, Клаус и Джеф се качиха в училищния
автобус. А Дидие успя да запали най-лошата им и
ненадеждна кола. Две от жените тръгнаха с тях, а в
последния момент Кристиана скочи на
пътническата седалка до Макс. Бяха се разбрали
да се разпръснат и да претърсят района, като
спират пред всяка къща, за да видят дали я има.
Познавайки Фиона, Кристиана се чувстваше почти
сигурна, че тя е направила нещо подобно. Тя беше
практична, независима жена и не би прекарала
нощта в кола, затънала в калта. Щеше да стигне до
някоя къща и да почука на вратата. Чувстваше се
сигурна, че ще я намерят достатъчно скоро.
Всички в района бяха толкова дружелюбни.
Сигурно седеше уютно край огъня в някой от

607. домовете им, докато дъждът спре или докато я
закарат до лагера.
Макс не каза нищо, докато караха по един път
нагоре и надолу по друг. След малко видяха
училищния автобус и се посъветваха с останалите.
Никой не беше видял нищо, а хората в къщите,
където спряха, също не я бяха видели, макар че
всички знаеха коя е тя.
Бяха излезли навън за повече от два часа, а
Макс все още караше усърдно, докато Кристиана
гледаше внимателно отстрани на пътя. И
изведнъж Макс спря. Нещо бе привлякло
вниманието му. Той не каза нищо на Кристиана, за
да не я тревожи излишно. Излезе, побягна през
дъжда и после спря. Тя лежеше край пътя като

608. парцалена кукла, гола, с разрошена коса, с лице
наполовина в калта и с широко отворени очи.
Кристиана изтича зад него, видя я и се ужаси от
видяното. Фиона очевидно беше изнасилена и
убита, намушкана с нож десетки пъти. Това беше
най-ужасяващото нещо, което Кристиана някога
беше виждала. Макс я отблъсна внимателно и ѝ
каза да се върне в колата.
"Не!" - изкрещя му тя. "Не!" Приклекна в калта
до приятелката си, свали собственото си палто и я
покри, внимателно вдигна лицето ѝ от калта и
притисна главата ѝ, тъй като самата тя беше
намокрена от дъжда. Кристиана почти лежеше в
калта, държеше я, ридаеше и крещеше, а Макс се
опитваше да я откъсне и не можеше. Няколко

609. минути по-късно покрай тях мина училищният
автобус и той им подаде сигнал. Всички изтичаха
навън и видяха какво се е случило. Клаус и Ернст
внимателно помогнаха на Макс да издърпа
Кристиана. Те се обадиха по радиото на
останалите и някой донесе брезент. Кристиана
беше отведена, ридаейки, а те нежно увиха Фиона,
сложиха я в автобуса и потеглиха обратно към
лагера.
Останалата част от деня беше размита за
всички. Властите бяха в лагера през целия ден.
Претърсиха района, но никой не беше видял нищо
и никого. Никой не знаеше нищо, а местните
власти настояваха, че това са направили мародери
етиопци, което се струваше малко вероятно на

610. всички в лагера. Явно е бил някой местен луд,
който не е бил открит. Това беше първото насилие,
което преживяваха в лагера. Джеф отиде до
пощата в Сенафе, за да уведоми сам семейството
по телефона. Те бяха съсипани, очаквано. И
въпреки че Кристиана ги молеше да не го правят,
Макс и Сам отидоха с Джеф до пощата, за да се
обадят на баща ѝ.
Отговорът му беше точно такъв, какъвто
очакваха. "Доведете я обратно. Сега. Утре. Днес.
Изведете я." Върнаха се и казаха на Кристиана, но
тя не беше в състояние да си тръгне, беше
съсипана от смъртта на приятелката си и от
мъчителния начин, по който беше умряла. Тъй
като условията в Африка бяха такива, каквито

611. бяха, семейството на Фиона неохотно се съгласи да
я погребе там. Те все още бяха в шок, но щеше да е
сложно и скъпо да я приберат у дома. А тя толкова
много обичаше Африка. Изглеждаше правилно и
подходящода я погребат там.
Кристиана искаше да поговори с Паркър, но
беше твърде разстроена, за да отиде в пощата със
Сам и Макс, а и не искаше да говори с баща си. Не я
интересуваше какво ще каже той. Нямаше да се
прибере у дома, поне докато не погребат Фиона.
Сцената около нея изведнъж се превърна в
бъркотия и размазано петно. Всичко се беше
объркало толкова много, а сега изведнъж всички
се страхуваха.

612. Погребват Фиона на следващия ден, а целият
лагер все още е в шок. Слухът се разпространява в
околността. Сред местните жители, както и сред
работниците в лагера, се появило чувство на
възмущение и ужас. След кратката погребална
служба и погребението ѝ жителите на лагера се
скупчили в палатката за хранене, плачейки и
гледайки мрачно. Нямаше усещане за ирландско
погребение, което тя би искала. Вместо това
имаше плачещи, ядосани, уплашени хора, които не
можеха да повярват, че са загубили любимата си
приятелка. Кристиана и Мери се прегърнаха,
ридаейки. Уши беше неутешима. Джеф и Маги бяха
разтърсени отвъд думите. В лагера настъпиха

613. ужасни времена. И тогава изведнъж покривът се
срути.
Два дни след като погребват Фиона, се стига
до нова гранична схватка и след три дни Етиопия
и Еритрея отново са във война. Този път нямаше
разговори. Сам и Макс не отидоха до пощата, за да
се обадят на баща ѝ или да го обсъдят с Кристиана.
Сам опакова чантата си, а Макс я изчака навън,
докато се облече. Нямаше избор. Щяха да я
изнесат, ако се наложеше. Тя настояваше, че не
иска да напуска приятелите си. Беше обикнала
това място и хората в него. Всички се събраха
около нея и се разплакаха, когато тя си тръгна.
Джеф беше напълно съгласен със Сам и Макс.
Всички останали щяха да вземат собствени

614. решения дали да останат, или да напуснат. Но
Джеф сам каза на Кристиана, че тя трябва да си
тръгне. Беше им служила добре, беше дала богато
от себе си и всички я обичаха за това. Но колкото и
Сам, Макс и баща ѝ да искаха, той искаше тя да си
тръгне. Това не беше нейна работа, това беше част
от сърцето и душата ѝ, която беше дала, и той не
искаше сега това да ѝ струва живота. Останалите
работници приеха риска като част от мисията си.
Мисията на Кристиана беше съвсем различна.
Времето, което беше прекарала с тях в Африка,
беше подарък за тях и за самата нея.
Всички се сбогуваха със сълзи на очи, тя
направи последна обиколка на пациентите в
клиниката за СПИН, за да се сбогува с тях, и Джеф

615. ги откара в Асмара. След като стигнаха там, те
застанаха под проливния дъжд и тя се притисна
към Джеф като плачещо дете. Толкова много неща
се бяха случили и тя се страхуваше за всички тях.
Чувстваше се като предател, който ги напуска. От
няколко дни в района пристигаха войски на ООН и
Африканския съюз.
"Трябва да си тръгнете, Ваше Височество -
каза той, сякаш за да й напомни коя е тя. "Баща ви
никога няма да ни прости, ако нещо се случи."
Беше там от девет месеца, а все още не беше
готова да се върне у дома и знаеше, че никога няма
да бъде. Сърцето ѝ беше тук и част от живота ѝ,
която никога нямаше да забрави.

616. "А вие останалите?" - попита тя, когато
самолетът се приземи.
"Ще видим какво ще се случи през следващите
няколко дни. Твърде рано е да се каже. Ще видим
какво ще решат в Женева и какво искат да
направят останалите. Но определено е време да се
приберете у дома". В крайна сметка това беше
техният дом, а не нейният. Преди да си тръгне, тя
го прегърна силно и му благодари за най-
щастливите месеци в живота си. Той ѝ благодари
за всичко, което е направила, и за всичко, което е
дала. Каза ѝ, че е изключителна млада жена, и ѝ
пожела всичко добро. Знаеше, че никой от тях
няма да я забрави, нито нейната любяща,
безкористнаблагодат.

617. След това тя, Макс и Сам се качиха на
самолета. Тя видя, че Джеф ги наблюдава, докато
гледаше през прозореца. Той ѝ помаха, а след това
побягна обратно към автобуса. Минути по-късно
самолетът излетя за безкрайния полет обратно до
Франкфурт, а след това за краткия скок до Цюрих
и накрая до дома.
По време на полета дълго седя и се взира в
пространството, мислейки за Фиона, за Паркър, за
Лора преди това, за Уши и всички деца, на които
бяха преподавали, за Мери и всички жени и деца в
отделението по СПИН. Беше оставила зад себе си
толкова много хора, които беше обикнала. И
бедната Фиона си тръгна с нея, завинаги в сърцето
ѝ. За първи път тя не каза нищо на Сам и Макс. Тя

618. седна от едната страна на пътеката, а те - от
другата. Този път те си бяха свършили работата.
Ако трябваше, щяха да я изнесат. С началото на
войната нито те, нито баща ѝ се питаха къде е
нейното място. Този път дори Кристиана не им се
опълчи. Знаеше, че няма друг избор.
Тя проспа по-голямата част от пътя до
Франкфурт, а после мълчаливо погледна през
прозореца. Мислеше за Фиона... после за Паркър...
обади му се в Бостън в момента, в който слезе от
самолета във Франкфурт, и му разказа всичко,
което се беше случило, за Фиона, за сблъсъците по
границата и за началото на нова война. Той беше
зашеметен, докато тя ридаеше.

619. "Боже мой, Крики, добре ли си?" Той не
можеше да повярва на това, което му беше казала
за Фиона. Беше описала как са я намерили и
докато му разказваше, се разплака отново.
Звучеше напълно разстроена.
"Обичам те", повтаряше тя отново и отново,
без да може да спре да плаче. "Обичам те толкова
много." Не го беше виждала от близо два месеца.
Струваше ѝ се, че са векове след всичко, което се
беше случило.
"Крики, аз също те обичам. Искам да се
прибереш вкъщи и да се успокоиш. Почивай. И
веднага щом успееш да се измъкнеш, ще се
срещнем в Париж."

620. "Добре", каза тя слабо и се почувства така,
сякаш не можеше да изживее и ден без него. Вече
беше минало твърде много време и се бяха
случили твърде много ужасни неща. Той звучеше
също толкова силно разтърсен, колкото и тя.
"Просто се прибери у дома, скъпа", каза той
нежно. "Всичко ще бъде наред", успокои я той и му
се прииска да я прегърне. Звучеше така, сякаш
беше в шок.
"Не, няма да стане", проплака тя. "Фиона е
мъртва, Паркър. Никога няма да се оправи за нея."
"Знам - каза той, опитвайки се да я успокои,
без да може да повярва на случилото се.
Изглеждаше невъзможно да повярва, че живата,
пламенна, прекрасна, любяща Фиона си е отишла.

621. "Знам. Но всичко ще бъде наред за нас. Ще се
видим в Париж много скоро." Но тя просто се
разплака още по-силно, знаейки, че това вероятно
е за последен път. Не можеше да понесе повече
сбогувания и загуби. Тогава трябваше да го остави,
за да хване следващия си полет - за Цюрих. А той се
тревожеше за нея. Звучеше ужасно и силно
разтърсена, но кой ли не би бил, след всичко,
което беше преживяла. "Мога ли да ти се обадя
вкъщи? - попита той предпазливо. Беше му дала
номера, преди да замине, но му беше казала да не
го използва, освен ако не се налага. Не искаше да
събужда подозрения. Но този път Паркър искаше
да я провери. Беше сериозно притеснен за нея, с

622. основание. Никога през живота си не беше била
толкова разстроена.
"Не, недей. Ще ти се обадя", каза тя, звучейки
нервно. Всичко в съзнанието ѝ беше объркано.
Фиона беше мъртва. Паркър беше в Бостън
завинаги. Приятелите ѝ в Сенафе щяха да се
окажат във военна зона. А сега трябваше да се
изправи пред баща си, когато дори не се
чувстваше готова да се прибере у дома. В рамките
на седемнайсет часа беше преминала от единия
край на света на другия, чувстваше се като
растение, което е изтръгнато от богатата
африканска почва и внезапно е изкоренено.
Лихтенщайн вече не ѝ се струваше дом. Чувстваше
се така, сякаш принадлежи на Сенафе. А сърцето ѝ

623. беше в Бостън при Паркър. Беше напълно
объркана и докато двамата с Паркър окачваха
слушалките, не можеше да спре да плаче.
Погледна към Сам и Макс и те изглеждаха почти
толкова нещастни, колкото и тя. На тях също им
беше харесало там, но тази сутрин в главите им
нямаше никакво съмнение и те имаха една-
единствена цел. Трябваше да я измъкнат.
"Съжалявам, че си тръгнахме така, Ваше
Височество. Този път трябваше да си свършим
работата. Беше време да си тръгнем."
"Знам", каза тя тъжно. "В крайна сметка
всичко се обърка - с Фиона, нарушаването на
примирието и граничните сблъсъци. Какво ще се
случи с всички тези хора, ако трябва да преживеят

624. още една война?" Сърцето ѝ се свиваше, когато си
помислеше за това, а те бяха толкова добри и
любящи хора. И всичките ѝ приятели в лагера ѝ
липсваха, сякаш бяха нейни братя и сестри.
"Ще им бъде много трудно, ако тази война
наистина се разрази - каза Макс честно. Двамата
със Сам бяха говорили за това по време на полета.
ООН се опитваше да се намеси, но миналия път не
бяха успели да я спрат.
"Притеснявам се и за хората в лагера", добавя
Кристиана.
"Те ще знаят кога да излязат. Вече са минали
през това." Но нямаше съмнение, че тя трябва да
излезе по-рано от тях. И Макс, и Сам бяха наясно,
че ако нещо се случи с нея, това щеше да е

625. катастрофално. Принцът никога нямаше да им
прости, нито пък те щяха да простят на себе си.
По време на последния етап от полета от
Франкфурт до Цюрих тя беше спокойна. Нямаше
какво да каже. Беше толкова опечалена, че
изтръпна. Загубата на приятеля ѝ, отсъствието на
мъжа, когото обичаше, безнадеждността на
положението им, независимо колко много се
обичаха, и откъсването от мястото, което беше
обикнала през последните девет месеца - всичко
това заедно беше почти повече, отколкото
можеше да понесе. И сега, въпреки радостта, че
отново ще види баща си, тя се чувстваше така,
сякаш се връща у дома, в затвора, за да бъде
затворена във Вадуц за вечни времена,

626. изпълнявайки дълга си към баща си и страната
им, жертвайки себе си повече от всякога.
Чувстваше се така, сякаш е наказана за това, че се
е родила кралска особа. Това се беше превърнало и
винаги е било за нея в непоносимо бреме.
Чувстваше се разкъсана между това, което я бяха
научили, че дължи на предците си, на страната си
и на семейството си, и това, за което копнееше
сърцето ѝ - Паркър, единственият мъж, когото
някога бе обичала.
Самолетът кацна в Цюрих и баща ѝ я чакаше
на летището. Той я прегърна, а в очите му имаше
сълзи. В тези последни часове се беше
притеснявал за нея. Нямаше да може да понесе,
ако я беше загубил. Погледна с благодарност към

627. Макс и Сам, че са я измъкнали, преди да се е
случило нещо ужасно. Новините, които следеше
внимателно, се бяха влошили, откакто тя напусна
Асмара.
Тя го погледна и се усмихна, а той веднага
видя, че у дома се е върнал друг човек. Беше жена,
а не момиче. Беше обичала, живяла, работила и
пораснала. И както бе направила с другите преди
нея, красотата на Африка и всичко, което бе
научила и открила там, се бе промъкнало в душата
ѝ.
В Цюрих я прекараха през митницата, както
винаги. Дори не погледнаха паспорта ѝ. Нямаше
нужда. Знаеха коя е и й се усмихнаха. Този път тя

628. ги погледна и не им отвърна с усмивка. Не можеше
да го направи.
Тя се качи в ролса до баща си, с познатия му
шофьор и бодигарда на пътническата седалка. Сам
и Макс следваха в друга кола заедно с още двама
бодигардове, които се радваха да ги видят. Те не
бяха толкова съсипани, колкото беше Кристиана.
За тях това беше работа, макар че и те я бяха
обикнали. И също така им беше тъжно да се
върнат. Старият им познат свят изведнъж
изглеждаше толкова различен за тях, както и за
Крики.
Крики не каза нищо по време на пътуването до
Лихтенщайн. Тя държеше ръката на баща си
мълчаливо и гледаше през прозореца. Беше есен и

629. времето беше прекрасно. Но й липсваше Сенафе.
Той знаеше всичко, което се беше случило, или си
мислеше, че знае. Знаеше за Фиона и за това, че
Кристиана я е намерила. Мислеше, че това, което
вижда, е дълбокият ѝ шок от това. Нямаше
представа, че това, което вижда, е чувството ѝ на
отчаяние от загубата и на Паркър. Дори и да не го
беше загубила напълно, тя знаеше, че ще го
направи. И дори да се срещнеха в Париж, нямаше
как да продължат да го правят, без да създадат
скандал, като този на Фреди, а тя не искаше да
направи това на баща си. Не можеше. Тя му
дължеше повече от това.
"Липсваше ми, татко", каза тя, като се обърна
да го погледне. Той я гледаше толкова нежно, че

630. тя за пореден път разбра, че не може да разбие
сърцето му, като предаде всичко, за което е
родена. Затова вместо това принасяше в жертва
собственото си сърце и това на Паркър. Две сърца
за едно. Изглеждаше ужасна цена, която да плати
за дълга.
"И на мен ми липсваше" - каза баща ѝ тихо. Тя
го хвана за ръка и щом стигнаха до Вадуц, видя
познатия дворец, в който беше израснала. Но вече
не ѝ се струваше, че се връща у дома. Паркър си
беше у дома. Сенафе си беше у дома. Хората, които
бе обичала там, бяха дом. Хората от живота, в
който се беше родила, бяха станали непознати за
нея през последните девет месеца. Беше се

631. върнала у дома като различна жена. И дори баща ѝ
знаеше това.
Тя излезе от колата тихо. Слугите, с които
беше израснала, я чакаха. Чарлз се приближи до
нея и когато сложи лапичките си върху нея и
облиза лицето ѝ, тя се усмихна. И тогава видя
Фреди, който ѝ махаше от далечината. Той беше
дошъл от Виена специално, за да я види. И в
сърцето си тя не почувства нищо. Кучето я
последва вътре и тя чу как някой затваря вратата
зад нея. Фреди я обгърна с ръце и я целуна. Чарлз
залая. Баща ѝ се усмихна на нея, а тя се усмихна
тъжно на всички тях. Искаше й се да се радва, че ги
вижда, но не беше така. Беше попаднала в
семейство на непознати хора. Всички, които й

632. говореха, я наричаха Ваше светло височество.
Точно това беше, което не искаше да бъде, което
не беше била от девет необикновени месеца. Не
искаше да бъде отново Кристиана от Лихтенщайн.
Единственото, което искаше да бъде, беше Крики
от Сенафе.
Глава 14

633. След като се прибира вкъщи, Кристиана
продължава да следи новините за ситуацията в
Еритрея с голям интерес. Тя се тревожеше за
приятелите си. А ситуацията не звучеше добре.
Продължаваха нарушенията на границата и вече
бяха убити много хора. Еритрейците отново бяха
започнали да бягат от страната, както и преди.
Войната бавно се разгаряше и макар да не искаше
да го признае, баща ѝ беше прав, като я накара да
се върне у дома.
Сърцето ѝ все още я болеше за Фиона.
Непрекъснато си мислеше за смеха, който бяха

634. споделили, за това колко ядосана беше Фиона,
когато разбра, че Кристиана е принцеса, и имаше
чувството, че я е изтормозила, като е държала това
в тайна. Мислеше си за всички хубави моменти,
които бяха изживели заедно, и за онази ужасна
сутрин, когато я бяха намерили, и за това колко
ужасно беше умряла. Кристиана можеше само да
се надява, че краят е дошъл бързо. Но дори и за
секунди, тя трябваше да се сблъска с такава
агония и ужас. Трудно й беше да изхвърли от
главата си онзи отвратителен образ на Фиона,
гола, като парцалена кукла, лежаща с лице надолу
в калта и дъжда, след като е била прободена
отново и отново.

635. В Еритрея Кристиана се е променила завинаги
както в добро, така и в лошо отношение. Беше
обикнала всеки миг от него, хората, които беше
срещнала, с които беше работила и живяла,
местата, които беше видяла. Всичко това беше
втъкано във фибрите на съществото ѝ, а сега се
чувстваше по-скоро като чужденец тук, отколкото
там. В Сенафе тя беше себе си, най-доброто, което
някога е била. Във Вадуц трябваше да бъде тази,
на която се бе съпротивлявала през целия си
живот. Всъщност трябваше да се откаже почти
изцяло от себе си, за да бъде там. Трябваше да се
предаде на дълга и историята. И най-лошото е, че
за да бъде това, което е трябвало да бъде, тя е
трябвало да се откаже от мъжа, когото е обичала.

636. Тя не можеше да си представи по-лоша съдба.
Всеки ден се чувстваше като жива смърт за нея.
Обичаше баща си и брат си, но завръщането във
Вадуц продължаваше да ѝ се струва като
доживотна присъда в затвора. Трябваше да се
принуждава да става от леглото всеки ден и да
прави това, което се очакваше от нея. Справяше се
със собствени сили и самодисциплина, но всеки
ден имаше чувството, че част от нея умира. Никой
не го виждаше, но тя го знаеше. Вътрешно
увяхваше.
Двамата с Паркър си пишат по имейл всеки
ден. След като се върна, тя му се обади няколко
пъти в Бостън, но той се страхуваше да ѝ се обади.
Кристиана не искаше никой да знае за него, нито

637. пък някой, особено баща ѝ, брат ѝ или охраната, да
види името му на съобщение, което лежи някъде.
Електронната поща беше единствената
комуникация, която беше безопасна. И дори там тя
не му вдъхваше никаква надежда за бъдещето.
Нямаше такава. А да го заблуди сега или да таи
надежди сама, би било твърде жестоко. Нямаха
надежда, единственото, което имаха сега, бяха
спомените за едно златно време и любовта, която
споделяха.
Обичаше обмяната на мнения с него, смеха им,
дори и само на екрана. Той й разказваше как
върви работата му, а тя му разказваше за своите
дни. През повечето време тя просто му казваше

638. какво чувства. Беше влюбена в него повече от
всякога, а той в нея.
С баща си посещава множество държавни
събития и две вечери във Виена. Отиват и на едно
изключително изискано парти в Монте Карло,
организирано от принц Алберт. Това беше балът
на Червения кръст, който имаше особено значение
за нея, въпреки че тя нямаше истинско желание да
присъства на бала. Отново се върна в следите си,
на шията ѝ лежеше игото на службата, беше
домакиня на баща си във Вадуц и Виена и винаги
беше под ръка с него, когато излизаха.
Фреди живее в двореца Лихтенщайн във
Виена и свири из цяла Европа. Пътува с приятели
на яхти, а през септември прекарва една седмица в

639. Сен Тропе. Както винаги, папараците го следяха с
надеждата да се сдобият с някоя любопитна
подробност или скандал. Напоследък той се
държеше по-добре от обикновено, но пресата
знаеше, както знаеха и Кристиана и баща ѝ, че при
Фреди е само въпрос на време отново да попадне в
супата и пресата да го поднесе на сребърно блюдо.
Няколко пъти беше посещавал Виктория в
Лондон, а тя отново беше сгодена, този път за
рокзвезда, в чест на която си беше татуирала
огромно сърце на гърдите и беше боядисала
косата си в зелено. Фреди обичаше да се среща с
нея. Тя се движеше в пикантна тълпа, която му
допадаше. И от време на време, когато нямаше

640. какво друго да прави, той се прибираше у дома, за
да посети Вадуц.
Изнервяше го, когато виждаше колко зряла е
станала Кристиана, колко решителни са усилията
й да угоди на баща им. Непрекъснато посещаваше
болните в болниците и сиропиталищата, ходеше
да вижда стари хора в центровете за
възстановяване, говореше в библиотеките и
постоянно позираше за снимки. Правеше точно
това, което се очакваше от нея, без нито една дума
на оплакване, но когато при едно от посещенията
си вкъщи той я погледна в очите, това, което видя
там, накара сърцето му да се свие. Дори Фреди
виждаше цената, която тя плащаше за живота,
който водеше.

641. "Трябва да се забавляваш повече", каза ѝ той
една сутрин на закуска в прекрасен слънчев ден
във Вадуц в края на септември. "Остаряваш преди
време, любов моя." Това лято тя беше навършила
двадесет и четири години, а той скоро щеше да
навърши тридесет и четири, без никакви
признаци, че се е успокоил или пораснал.
"Какво предлагате?" Кристиана го попита
практично.
"Защо не отидеш в Южна Франция за няколко
седмици? Състезанията с ветроходни лодки са
следващата седмица. Виктория е наела къща в
Раматуел, а ти знаеш колко забавни са нейните
домашни партита." Това беше единственото, което
му хрумна да предложи. И нямаше съмнение, че

642. щеше да е забавно. Но след това какво? Отново
обратно във Вадуц и тежестта на болезнените
задължения завинаги. Кристиана беше потисната
от това още от момента, в който се прибра вкъщи,
и добронамерените, но повърхностни
предложения на Фреди не помогнаха. Всъщност
нямаше друго истинско решение на проблема
освен примирение и капитулация. И за да налее
масло в огъня на своето отчаяние и самота, тя
беше принудена да се откаже от любовта, по
собствено желание.
"Чувствам се така, сякаш трябва да съм тук, за
да помогна на татко. Толкова дълго ме нямаше." А
той се радваше на компанията ѝ толкова много.
Казваше го всеки ден.

643. "Баща ми може да се справи и без теб - каза
Фреди и протегна дългите си елегантни крака
пред себе си. Беше невероятно красив млад мъж и
жените падаха в ръцете му като грозде, откъснато
от лозата. "Той се справя и без мен" - засмя се
Фреди, а сестра му въздъхна. Беше се отказала от
толкова много неща, за да си е у дома и да
подхване отново нишката на задълженията си.
Чудеше се кога ли и той ще направи същото, ако
изобщо някога го направи. А повечето от
тежестите, които лежаха върху нея и ѝ пречеха да
се откъсне от Паркър, се дължаха на това, че брат ѝ
изобщо не носеше такива. Беше трудно да не му се
сърди за това.

644. "Кога ще пораснеш?" - попита го тя остро. Дори
на нея ѝ беше омръзнало от постоянните му
купони и безотговорност. Беше досадно на тяхната
възраст, макар че преди това му беше прощавала
всичко. Но начинът му на живот вече не ѝ се
струваше толкова очарователен, както някога. Тя
поемаше не само неговите, но и своите
отговорности.
"Може би никога. Или не, докато не се
наложи", каза той честно. "За какво трябва да
порасна? Баща ми ще живее дълго време. Аз няма
да управлявам принца в продължение на години.
Ще порасна, когато стане." Тя не му го каза, но
искаше да го направи, но тогава вече можеше да е
твърде късно. През годините той бе придобил

645. лоши навици и бе невероятно самовлюбен. Беше
пълна противоположност на изключително
отговорната си сестра. Нейната готовност да бъде
до баща им позволи на Фреди да бъде такъв,
какъвто беше, и какъвто не беше.
"Бихте могли да помогнете на баща си повече,
отколкото го правите - каза тя рязко. "На него
постоянно му тежи огромно бреме - да се тревожи
за икономиката на страната, да се занимава с
икономически и хуманитарни въпроси, да
поддържа в ред търговските ни пактове с други
държави. Животът му би бил много по-лесен, ако
се интересуваш от някои от тях". Тя се опита да го
окуражи, но както през целия си живот, Фреди не
направи нищо. Той просто си играеше.

646. "Станала си ужасно сериозна, докато те
нямаше - каза той и я погледна леко раздразнено.
Не обичаше да му напомнят за задълженията му
или да го призовават към ред. Баща му почти се
беше отказал от това и сега рядко го правеше.
Просто все повече разчиташе на Кристиана и на
Фреди не му беше приятно да бъде порицаван от
по-малката си сестра, особено ако тя беше права.
"Намирам това за много скучно - каза Фреди, но
гласът му беше остър.
"Може би истинският живот е скучен" - каза
тя, като звучеше по-възрастна от годините си. "Не
мисля, че възрастните се забавляват всеки ден,
поне не тези в нашето конкретно положение.
Имаме отговорност пред бащата и страната, да

647. даваме пример на хората и да правим това, което
се очаква от нас, независимо дали ни харесва, дали
искаме, или не. Помните ли? "Чест, смелост,
благополучие". "
Това беше семейният кодекс, според който
живееха или трябваше да живеят. Баща ѝ и
Кристиана го правеха. Това никога не е означавало
много за Фреди, всъщност нищо. Честта му беше
под въпрос. Той не беше смел в нищо. А
единственото благополучие, което го
интересуваше досега, беше неговото собствено.
"Откога си толкова свястна?" - попита я той
раздразнено. "Какво са ти направили в Африка?"
През последните седмици той бе забелязал, че тя
се е променила. Вече не беше онова младо момиче,

648. което беше, когато замина. Вече беше жена във
всички смисли на думата. И когато я погледна в
очите, тя изглеждаше измъчена.
"Научих много неща - каза тя тихо, - от някои
прекрасни хора" - тези, с които работеше, както и
тези, на които беше отишла да помогне. Беше се
влюбила и в едните, и в другите, както и в един
мъж, когото обичаше силно и се беше отказала от
него заради баща си и страната си. Видяла е как
умира любим приятел, а страната избухва във
война. Беше видяла много през деветте месеца, в
които беше заминала, и се беше върнала у дома
като различен човек. Фреди виждаше това и не
беше сигурен, че му харесва. Все по-нарастващото
ѝ чувство за отговорностго дразнеше до болка.

649. "Мисля, че започваш да ставаш малко досадна,
скъпа моя сестро" - каза той с острота в гласа.
"Може би трябва да се забавляваш повече и да
прекарваш по-малко време в опити да ограничиш
моите." В отговора му се долавяше тръпчивост,
тъй като той се изправи и се протегна лениво.
"Днес се връщам във Виена, а след това летя за
Лондон, за да се видя с приятели". С него това беше
една безкрайна въртележка, от едно развлечение
към друго. Тя се чудеше как може да издържа.
Беше толкова празен живот. На колко партита
можеше да отиде човек? Колко звездички и
модели можеше да преследва? Докато всички
останали вършеха цялата работа.

650. На сутринта той си тръгна, след като се
сбогува с нея, и между тях се усещаше тревога. Не
му харесваше тя да го критикува или да му
напомня за задълженията му. А на нея не ѝ
харесваше да го гледа как пропилява живота си в
постоянно разточителство. Все още се дразнеше от
това, когато тази сутрин получи имейл от Паркър.
Той предлагашеда се срещнат в Париж.
Първоначално искаше да му откаже, въпреки
че му беше обещала, че един ден ще го направи.
Недостатъкът на това беше, че те само щяха да се
привързват още повече един към друг, да се
влюбват още повече и да страдат още повече,
отколкото вече са страдали, когато трябваше да се
разделят. А колко пъти можеше да го направи? В

651. някакъв момент някой щеше да я разпознае, щяха
да дойдат папараците и тя щеше да се превърне в
също толкова голям позор, колкото и Фреди, може
би дори по-лош, тъй като беше жена, а
отношението на страната ѝ към жените беше
толкова архаично, може би най-архаичното в
Европа. Тя се поколеба няколко минути, след като
прочете имейла му, а после вдигна телефона, за да
му се обади. Щеше да му откаже. Но в момента, в
който чу гласа му, се разтопи.
"Здравей, Крики", каза той нежно. "Как върви
там?" Тя въздъхна, опитвайки се да разбере как да
му отговори, и реши да бъде честна.
"Толкова е трудно. Току-що закусих с брат ми.
Някои неща не се променят, или не много. Всичко,

652. което той прави, е да играе, да се забавлява, да се
весели и да се забавлява, докато баща ми работи
като куче, а аз правя всичко възможно, за да му
помогна. Това просто не е справедливо. Той
изобщо няма чувство за отговорност. Той е на
трийсет и четири години, а се държи като на
осемнайсет. Обичам го, но понякога съм толкова
уморена от всичките му глупости". И тя знаеше, че
и баща ѝ е така. Той стовари още толкова
отговорности върху нейните рамене, а и върху
неговите. Чувстваше се длъжна да го компенсира
по всички възможни начини и започваше да му се
сърди за това. Никога преди Сенафе не се беше
чувствала по този начин. Но тогава не беше
влюбена в Паркър. Преди да замине, брат ѝ бе

653. изглеждал като чаровно, палаво момче, което през
повечето време я забавляваше. Сега, откакто се
отказваше от толкова много неща, той беше далеч
по-малко забавен. Паркър си помисли, че звучи
уморено и тъжно.
"Какво мислиш за Париж?" - попита той,
звучейки обнадеждено.
"Не знам", каза тя честно. "Много бих искала,
но се притеснявам, че само отлагаме агонията." Тя
не добави думите "да издърпаме щепсела", а
именно така го виждаше. Просто нямаше друго
решение. В някакъв момент можеше да се опита да
поговори с баща си за това, но на практика нямаше
никаква надежда. Предвид начина, по който баща
ѝ гледаше на нещата, една обикновена жена в

654. Бостън, дори и да беше уважаван млад лекар, не
беше нещо, което той би допуснал. Той не беше
принц, нито дори кралска особа. Това, че
Кристиана беше с него, нарушаваше всички
убеждения и надежди на баща ѝ за нея. Не го
интересуваше колко други принцове и принцеси в
други страни се женят за простосмъртни в наши
дни. Нямаше намерение да смекчава мнението си
или да прави компромиси. И за момента нямаше
представа, че Кристиана е влюбена. А щом разбра,
тя позна баща си. В крайна сметка той щеше да
поиска от нея да се откаже от него и тя щеше да се
наложи да го направи. В нейното положение тя не
можеше да се противопостави на хилядолетната
традиция или на желанието на майка си на

655. смъртния одър. Теченията бяха твърде силни и в
крайна сметка любовта, която споделяше с
Паркър, щеше да умре. Осъзнавайки това отново,
сърцето ѝ се разтуптяваше всеки път. А опитите да
му го обясни бяха още по-лоши.
"Просто се опитвам да поддържам пациента
жив, докато намерим лек за болестта", казва той,
все още пазейки надеждите, мечтите и любовта си
към нея. Не искаше да се откаже, поне засега, и се
надяваше никога да не се откаже.
"Няма лек, любов моя", каза тя тихо и
копнееше да го види. Беше на двадесет и четири
години, дълбоко влюбена в един прекрасен мъж.
Трудно беше да обясни дори на себе си защо
трябва да го потъпква, заради една страна и

656. редица древни традиции, или дори заради баща
си, или защото брат ѝ беше неподходящ за трона.
Чувстваше се дърпана по хиляди пътища.
"Нека просто се срещнем в Париж" - каза той
нежно. "Не е нужно да решаваме всички проблеми
сега. Липсваш ми, Крики. Искам да те видя."
"Искам и аз да те видя", каза тя тъжно. "Иска
ми се просто да отидем в Масава за уикенда." Тя се
усмихна, спомняйки си уикенда им там. Бяха се
забавлявали толкова много. Дните им в Африка,
когато бяха заедно, бяха много по-лесни от тези.
"Не съм сигурен, че това е подходящото място
в момента. Четох за това в интернет. Граничните
войни се влошават." Етиопците искат
пристанищата на еритрейците. Винаги са го

657. правили и никога не са приемали напълно
условията на примирието. "Мисля, че сте излезли в
точния момент." Въпреки че мразеше да си е у
дома, не можеше да не се съгласи. Беше постъпила
разумно.
"Имате ли вести от някого в лагера?" Не беше
чувала нищо от седмици, от едно писмо от Мери
Уокър и една картичка от Уши. Никой от двамата
не беше казал много, освен че им липсва. Те
предпазливо изчакваха да видят какво се е
случило и очакваха заповеди от Женева.
Междувременноседяха здраво.
"Имах картичка от Джеф. Той не каза много. Не
мисля, че все още знаят нещо. Но ако там отново се
разрази пълномащабна война, ще бъде пълна

658. бъркотия. Вероятно ще трябва да се измъкнат или
да рискуват някои истински опасности, ако
останат. Може да се присъединят към силите на
ООН на границата, но това ще ги постави точно на
линията на огъня. Ако го направят, вероятно ще
затворят базата в Сенафе". Само при мисълта за
това Кристиана се натъжи. Тя беше толкова
щастлива там. А още по-тъжно ѝ беше за
еритрейците, които беше обикнала толкова много.
Още една война с Етиопия щеше да е ужасна за
тях. Те едва се бяха съвзели от последната. "Да се
върнем при нас - призова я Паркър. Той трябваше
да се върне на работа. "Париж. Ти, аз. Ние... вечеря,
разходка покрай Сена, държане за ръце, целувки...
правене на любов... звучи ли ви нещо от това

659. познато или дори примамливо?" Тя се засмя.
Звучеше неустоимо, а не просто примамливо. И
всичко това с мъжа, когото обичаше.
"Кой може да устои?" - попита тя с усмивка в
гласа.
"Надявам се, че не можеш. Кога ще можеш да
си тръгнеш? Какъв е графикът ти?"
"Този уикенд трябва да отида на сватба с баща
ми в Амстердам. Племенницата на холандската
кралица се омъжва, а баща ми е неин кръстник. Но
мисля, че съм свободна от следващия", каза тя
практично, а той й се изсмя.
"Ти си единствената жена, която познавам,
или предполагам, че някога ще познавам, чийто
социален календар е зает от крале, кралици и

660. принцове. Другите хора имат билети за бейзболни
мачове или църковни срещи. Ти, любов моя, си
наистина моята приказна принцеса."
"Точно в това е проблемът." А той беше
нейният приказен принц.
"Добре. Готов съм да свиря втора цигулка на
кралицата на Холандия. Какво ще кажете за
следващия уикенд?" Тя бързо прелисти социалния
си календар и кимна.
"Мога да го направя." Тя беше свободна, а
после спря, притеснена. "Не знам какво ще кажа на
баща ми."
"Кажи му, че трябва да отидеш да пазаруваш.
Това винаги е добро извинение." Така беше, но тя
се притесняваше, че баща ѝ ще иска да отиде с нея.

661. Той обичаше да я води в Париж. И тогава
изведнъж си спомни и лицето ѝ светна от
вълнение. Тя можеше да го направи.
"Току-що си спомних. Този уикенд той отива
на състезание по ветроходство в Англия, в Коус.
Ще бъде зает." Винаги впечатляваше Паркър
колко всеотдайна е тя и в същото време го
ужасяваше.
"И така, продължаваме ли?" - попита той с
надежда.
Тя се засмя и за пръв път, откакто се прибра у
дома, отново прозвуча младо и свободно.
"Започваме, любов моя." Чувстваше се така, сякаш
току-що бе получила отсрочка. Три дни в Париж с
него. А след това щеше да живее с всички тежести,

662. които имаше. Само още три дни с него. Той беше
като живителна сила за нея. Да го види беше
въздухът, който трябваше да диша.
Те правят своите планове. И тя каза на
секретарката си да направи резервация в "Риц" в
Париж. Той щеше да направи същото. Не можеха
да рискуват да делят една стая, в случай че някой
пищи в хотела. Можеха да оставят неговата или
нейната стая празна, но трябваше да се
регистрират поотделно. Тя му беше благодарна, че
е имал парите да го направи и е пожелал.
Тя помоли началника на охраната да й
назначи Макс и Самуел. Знаеше, че те ще бъдат
дискретни и ще я оставят на мира. Това щеше да

663. бъде като среща за тях след Сенафе. Нямаше
търпение.
Същия следобед тя тръгна към служебните си
задължения с бодра крачка. Беше по-мила от
всякога към децата, по-търпелива от всякога към
старите хора, по-любезна от обикновено към
хората, които й стискаха ръката, подаряваха й
цветя или я прегръщаха. А когато същата вечер
излезе с баща си на официална вечеря, дори той
забеляза колко е щастлива. Той с облекчение видя
това. Беше се притеснявал за нея. Изглеждаше
толкова нещастна, откакто се прибра, дори повече,
отколкото преди да замине. Почти започваше да
съжалява, че изобщо я е пуснал да си тръгне, ако
това само бе задълбочило проблема, вместо да го

664. излекува. Беше неуморна в добротата си към
хората, с които разговаряше тази вечер, любезна,
уравновесена, търпелива, интелигентна. Тя беше
дъщерята, която той винаги е знаел, че е. Това,
което той не знаеше, беше, че единственото, за
което тя можеше да мисли сега, беше Паркър и
това да го види отново. Живееше три дни в Париж
с него и щеше да мине през горящи въглени, за да
стигне дотам. Паркър беше единственото нещо,
което я държеше сега, силата, която той ѝ даваше,
я подхранваше, както и дълбоката, опияняваща
същност на тяхната любов.

665. Глава 15
Макс и Самуел придружиха Кристиана с
колата до летището в Цюрих и й се подиграваха
колко трудно е това назначение. И двамата
обичаха да пътуват с нея, радваха се на Париж, а и
за тях това беше приятно откъсване от рутината.
Сякаш Тримата мускетари отново бяха на път,
макар и не за дълго. Нямаха представа, че тя се
среща с Паркър в Париж. Тя не им беше казала

666. нищо. Не искаше никой да знае, дори те. Не
искаше да се подхлъзва, да прави грешки. Това не
беше един уикенд в Кохайто, далеч от очите на
баща ѝ. За нея това беше много близо до дома и
знаеше, че едно подхлъзване щеше да доведе
пресата върху нея след минута. Двамата с Паркър
щеше да се наложи да бъдат безкрайно
внимателни и безмилостно дискретни.
Пристигнаха на летище "Шарл дьо Гол" в
Париж и както винаги бяха съпроводени през
митницата от началника на службата за сигурност
на летището. Чакаше я кола с шофьор и Макс и Сам
се качиха в нея заедно с нея. Тук вече не я
наричаха "Крики", а откакто се прибраха у дома, се
обръщаха към нея с уважение "Ваше Височество".

667. Струваше ѝ се странно да го чува от тях сега, но тя
го прие.
Когато пристигна, един от управителите на
"Риц" вече я беше настанил и я заведе в красив
апартамент с изглед към площад "Вандом". Тя
стоеше нетърпеливо, гледайки красотата на
площада, закачи няколко неща, поръча си чай,
обикаляше нервно из стаята и тогава, почти като
във филм, на вратата ѝ се почука. Тя я отвори и
там беше той, по-красив от всякога. Паркър, в
блейзър и панталон, синя риза с отворено деколте,
и преди още да успее да го погледне добре, беше в
ръцете му. Целунаха се толкова страстно, че
въздухът почти излезе и от двамата. Никога през
живота си не беше била толкова щастлива да види

668. някого. Не се бяха виждали от два месеца. Беше
краят на септември, а той беше заминал в
началото на август. Чувстваше се като давещ се
човек, който си поема въздух. Беше онемяла от
радост, когато той най-сетне се отдръпна малко, за
да я погледне.
"Боже мой, изглеждаш толкова красива", каза
той, поразен от себе си. Беше свикнал да я вижда
такава, каквато изглеждаше в Сенафе, с коса на
плитка, по къси панталони и туристически обувки,
без грим и елегантност. Сега носеше бледосиня
вълнена рокля в същия цвят като очите ѝ, а на
шията и ушите ѝ имаше перли. И дори високи
токчета - посочи тя. И не им се налага да се
притесняватот змии - подразни го той.

669. Всичко, свързано с това да се видим, беше
перфектно. Беше планирала да се разходи с него
или да спре в малко кафене на Левия бряг. Той
имаше същата идея и вместо това след минути
бяха в леглото, плътно в прегръдките си. Бяха като
гладни хора, които трябва да бъдат нахранени,
преди да направят нещо друго. А страстта им един
към друг само се бе увеличила през двата месеца, в
които не се бяха виждали.
След това двамата лежаха сити и удобни върху
безупречно изгладените чаршафи на леглото ѝ в
"Риц", гледаха великолепните детайли на тавана, а
после се гледаха в очите. Тя не можеше да спре да
го целува, а той не можеше да се сдържи да не я
притисне до себе си. Беше късен следобед, когато

670. най-накрая станаха и се изкъпаха в огромната
вана на апартамента. Да бъдат заедно беше почти
като наркотик, към който и двамата се бяха
пристрастили и сега не можеха да живеят без него.
Най-накрая излязоха от стаята и се разходиха
първо по площад Вандом, а после по Левия бряг.
Сам и Макс бяха зашеметени и възхитени, когато
го видяха, а след това разбраха за какво става дума
през уикенда. Те спазваха дискретна дистанция и
следяха младите влюбени, които се разхождаха и
разговаряха в продължение на часове. Сякаш
никога не са се разделяли. Говореха на същите
теми, на които говореха и преди, той ѝ разказваше
за изследователския си проект, тя му разказваше
какво е правила във Вадуц. Говореха за времето,

671. прекарано в Сенафе, за хората, които бяха
обикнали там, за притесненията си за смеещия се,
щедър еритрейски народ. Никой от тях не спомена
Фиона, защото беше твърде тъжно. Това трябваше
да бъде щастливо време за тях и то беше такова.
Изпиха кафе в "Дьо Магот", поговориха още
малко, а после отидоха през улицата до църквата
"Сен Жермен де Пре", запалиха свещи и се
помолиха. Кристиана запали свещите си за хората
от Еритрея и Сенафе, за Фиона, а една и за тях,
като се надяваше, че някак си ще намерят
решение на проблема си, че може би по някакво
чудо баща ѝ ще бъде разумен и ще им позволи да
продължат любовта си. Знаеше, че за да се случи
това, щеше да е нужно чудо. С облекчение разбра,
че Паркър

672. също е католик, защото това щеше да е пречка за
баща ѝ, и то голяма, вероятно непреодолима. Поне
това беше едно препятствие, с което не им се
налагаше да се занимават. Имаха толкова много
други, за които да се тревожат, за щастие
религията не беше сред тях. Тронът на
Лихтенщайн беше католически от шестнадесети
век насам, а баща ѝ беше дълбоко набожен
относно вярата им.
След това се върнаха в хотела и се наложи да
отложат вечерята, когато се любиха отново. Беше
девет и тридесет, когато Кристиана се облече в
бял панталон и пуловер, които си беше купила
предишната година от "Диор". Тя приличаше на

673. малък ангел, когато напусна хотела отново на
ръката му. Сам и Макс я чакаха отвън с колата.
Караха, докато не намериха едно бистро, и
после седяха там с часове и си говореха още. Те
бяха неуморни в интереса си един към друг, в
страстта си към проектите на другия, в
загрижеността си за благополучието на другия.
Това беше постоянен обмен на информация между
тях, на смях, шеги и теми, които ги вълнуваха и
двамата. Особено й харесваше да слуша за неговия
проект за СПИН, тъй като в Сенафе се беше
запознала с него и сега той й беше скъп на
сърцето, както и той, и всичко, до което се
докосваше.

674. "А какво ще кажеш за себе си, скъпа? Как
върви бизнесът с панделките?" Бяха започнали да
го наричат така, след като тя му обясни какво
представлява.
"Тези дни се занимавам с много от тях. Това
прави баща ми щастлив, както и хората, за които
го правя. Карам ги да се чувстват важни, ако им
отворя сградите или каквото искат." Дори за нея
беше странно да осъзнае, че това има значение за
тях, че нейното присъствие при рязането на
лентата или изричането на няколко думи,
стискането на ръка или нежното докосване на
главата може да ги накара да се почувстват така,
сякаш за минута са споделили нейната благодат и
магия и в резултат на това са някак различни. Това

675. беше нещо, за което тя му беше говорила дълго по
електронната поща, странността на това да бъдеш
човек, на когото се възхищават и търсят, без да го
познават истински и без да знаят дали всъщност е
достоен за уважението и възхищението, които му
отдават, само защото се е родил такъв, какъвто е.
Това му се струваше и вълшебно - принцесата-фея,
която благославя хората с вълшебната си
пръчица, хвърляйки върху тях щастливо
заклинание. Тя се засмя, когато той ѝ каза това, и
си пожела да може да направи толкова много за
себе си и за Паркър. Но в много отношения
животът го беше направил. Да го види отново
беше огромна благословия, която и двамата
споделяха. А споделянето на тази благословия им

676. даде възможност да споделят повече с другите. В
топлината на любовта на Паркър Кристиана
почувства, че може да направи всичко, а той каза,
че изпитва същото към нея. Единственият
проблем, който имаха, и той беше огромен, беше,
че живееха в откраднатимоменти.
Тази нощ заспаха в прегръдките си като
спящи деца, след като отново се любиха. Не
можеха да се наситят един на друг, жаждата им за
телата и душите на другия беше бездънна и
никога не се утоляваше, или поне не за дълго.
Имаха да наваксват два месеца и на следващата
сутрин Кристиана го подразни, че не могат да
наваксат всичко това за един уикенд.

677. "Тогава ми дай цял живот - каза Паркър със
сериозен вид, докато лежеше в леглото до него.
"Бих искала да мога", каза тя и отново
изглеждаше тъжна. Мразеше да мисли колко
безнадеждно е положението им. Освен ако не
желаеше да се откаже от отговорностите си и да
разбие сърцето на баща си, тя просто нямаше
избор. "Ако беше по силите ми да го кажа, щях да
бъда твоя. Аз съм твоя във всички аспекти, които
имат значение." С изключение на един. Тя не
можеше да се съгласи да се омъжи за него и
вероятно никога нямаше да може, защото знаеше
без съмнение, че баща ѝ няма да даде съгласието
си, а тя не искаше да се омъжи за Паркър без това.
Нарушаването на всяко вярване и традиция, които

678. е била възпитана да уважава, изглеждаше
погрешният начин да започне. А Паркър искаше да
се ожени за нея повече от всичко в живота. Беше
влюбен в нея от седем месеца и това вече му се
струваше като цял живот. Сега той искаше повече,
както и тя. Двамата си обещаха да се опитат да не
мислят за това през този ден и да се насладят на
времето, което имат. Той се връщаше в Бостън, а
тя летеше обратно за Цюрих в понеделник
вечерта.
Съботата прекараха в разходки покрай Сена,
разглеждайки книжарниците, играейки си с
кученцата в зоомагазините, взимайки си Bâteau
Mouche за удоволствие и обядвайки в Café Flore.
Имаше чувството, че са обиколили целия Ляв бряг,

679. антикварните магазини и галериите, преди да
позволят на Сам и Макс да ги откарат обратно на
Десния бряг през Понт Александър III. Минаха
покрай Лувъра в цялото му великолепие и си
говореха какъв трябва да е бил той, когато е бил
дворец. Тя се усмихна и каза, че майка ѝ е била
едновременно и Бурбон, и потомка на Орлеанския
род. И от двете страни тя е била кралско
височество, а не Серенно. Тя обясни на Паркър, че
за да е "кралско" височество, човек трябва да е
пряк потомък на крале, каквато е била майка ѝ.
Родът на баща ѝ произхождал от принцове, така че
той бил Серен. За Паркър, незапозната с всички
кралски традиции, с които беше израснала, това
беше опияняващо, всъщност малко замайващо,

680. както и тя за него. За пръв път виждаше паспорта
ѝ само с християнското ѝ име.
"И това е всичко? Без фамилия?" Това му се
стори смешно и тя се усмихна.
"Това е всичко. Само Кристиана от
Лихтенщайн. Всички кралски особи имат такива
паспорти, без никакво фамилно име. Дори
кралицата на Англия, в паспорта ѝ пише само
"Елизабет", а в нейния случай то е последвано от R,
за Реджина, защото тя е кралица."
"Предполагам, че принцеса Кристиана Уилямс
би звучала малко странно - извини се той с
унищожителна усмивка.
"Не и за мен", каза тя тихо, докато той я
целуваше отново.

681. На път за хотела те се отбиват в бар "Риц", за
да пийнат по нещо. И двамата бяха жадни и
уморени, но бяха прекарали чудесен ден. Паркър
си поръча чаша вино, а Кристиана - чаша чай. В
Сенаф той беше научил, че тя почти никога не пие.
Не обичаше да пие и го правеше само при
държавни поводи, когато се чувстваше длъжна да
вдигне тост за някого с шампанско. Иначе не
изпитваше особена любов към алкохола. А Паркър
винаги ѝ казваше, че се храни като птица. Тя беше
дребна и имаше стройна, но женствена фигура,
която той намираше за неустоимо секси, както
често му доказваше.

682. В бара на "Риц" един мъж свиреше на пиано и
докато седяха там и се наслаждаваха, Кристиана се
засмя.
"На какво се смееш?" Паркър я попита с
щастлива усмивка. Всичко, което искаше, беше
уикендът им в Париж да продължи вечно, както и
тя. Бяха напълно съгласни с тази идея.
"Тъкмо си мислех колко цивилизовано е това в
сравнение със Сенафе. Представете си, че имахме
пиано в палатката за хранене." В крайна сметка
именно там започна романтиката им.
"Може би е било много приятно да се
докоснеш" - засмя се той заедно с нея.

683. "Боже, липсва ми. А на теб не ти ли липсва?" -
каза тя с копнеж, а в очите ѝ се четеше любовта
към Африка.
"Искам, но и защото мога да се събуждам всяка
сутрин и да те виждам, и да завършвам деня с теб.
Но трябва да призная, че освен това работата ми в
Харвард беше наистина интересна", повече,
отколкото в Сенафе, въпреки че обичаше
пациентите, които виждаше там. В Бостън не е
виждал пациенти, а само е координирал
изследванията. Спомена, че е получил писмо от
холандеца, който е бил ръководител на екипа, с
който е пътувал от "Лекари без граници".
Кристиана каза, че се възхищава изключително
много на работата им, както и Паркър.

684. "Ако бях лекар, щях да го направя - каза тя и
той й се усмихна.
"Знам, че ще го направиш."
"Иска ми се да мога да посветя живота си на
това да помагам на хората, както правите вие.
Нещата, които правя за баща си, изглеждат
толкова глупави. Бизнесът с панделките. Той не
означава нищо за никого", най-малко за нея.
"Сигурен съм, че това означава нещо за тях",
каза той нежно.
"Не би трябвало. Аз не съм нищо повече от
комитет за гостоприемство. Баща ми върши
истинската работа, той взема икономическите
решения, които се отразяват положително на
страната, или отрицателно, ако вземе грешно

685. решение, макар че обикновено взема правилните."
Тя се усмихна лоялно. "Той полага хуманитарни
усилия, прави нещата по-добри за хората. Той
приема отговорноститеси толкова сериозно."
"Ти също." Паркър беше изключително
впечатлен от това в нея.
"Няма значение. Рязането на лентичка никога
няма да промени живота на никого." Искала е да
започне работа във фондацията още същата зима,
но все още не е имала време. Баща ѝ я държеше
твърде заета да прави държавни изяви за него,
много от които бяха неща, които Фреди трябваше
да прави, но така и не направи. В някои случаи
Кристиана носеше топката и за тримата. Поне ако
започнеше работа във фондацията, щеше да

686. чувства, че върши нещо полезно. Но ходенето на
държавни вечери и всичките ѝ други дребни
задължения ѝ се струваха безсмислени. И за това й
се налагаше да се откаже от Паркър. Струваше ѝ се
прекомерно жестоко, само за да може да бъде
принцеса, да се подчинява на баща си и да служи
на народа на Лихтенщайн.
"Брат ти прави ли нещо?" Паркър попита
предпазливо. Знаеше, че това е болезнена тема за
нея.
"Не и ако може да помогне. Казва, че ще
изчака да порасне, докато стане управляващ
принц, а това може да се окаже много отдавна.
Надявам се да е така." Паркър кимна. Брат ѝ

687. звучеше като мошеник и черна овца, но не ѝ го
казваше.
Накрая се качиха горе, за да се преоблекат за
вечеря, но така и не излязоха от стаята си. В
крайна сметка се любиха отново, седнаха заедно
във ваната и си поръчаха рум сервиз. И отново
заспаха в прегръдките си. Това беше перфектният
уикенд.
На следващия ден отиват на литургия в
църквата "Сакре Кьор" и слушат пеенето на хор от
монахини. Денят беше прекрасен и те се разходиха
в Булонския лес и се усмихваха на хората, които се
целуваха и разхождаха бебетата и кучетата си.
Беше съвършен ден. Отидоха за сладолед, спряха
за кафе и накрая, отпуснати и щастливи, се

688. върнаха на площад Вандом и влязоха в "Риц". Тя
беше помолила консиержа да направи резервация
за вечеря в Le Voltaire, който беше любимият ѝ
малък, шикозен ресторант в Париж. Имаха малко
маси, уютна атмосфера, страхотно обслужване и
невероятна храна.
В девет часа те напуснаха хотела, облечени за
вечеря и в приповдигнато настроение. Кристиана
беше облечена в много красив бледосин костюм на
Chanel, с високи токчета и диамантени обеци.
Обичаше да се облича за него, макар че със
сигурност беше по-различно, отколкото когато
бяха в Сенафе. А на него му харесваше колко
елегантна беше тя сега.

689. Когато излязоха от фоайето, той я прегърна с
ръка още щом излязоха от въртящата се врата.
Въздухът беше балсамиран, а тя му се усмихваше
влюбено - когато изведнъж като ракетна
експлозия в лицето ѝ проблеснаха светлини. Тя
дори нямаше време да регистрира какво е това и
те побягнаха към чакащата кола, следвани от
върволица папараци. Паркър изглеждаше
зашеметен, а Кристиана моментално нещастна,
когато Макс ги отнесе.
"Върви! Върви! Върви!" Макс каза на шофьора,
докато Сам се качи до тях отзад, и след секунди те
потеглиха, но не и преди още двама фотографи да
ги хванат.

690. "По дяволите!" Кристиана погледна Макс на
предната седалка. "Как се случи това?
Предполагаш ли, че някой им се е обадил?"
"Мисля, че беше инцидент - извини се той.
"Почти те предупредих, но ти излезе прекалено
бързо. Мадона излезе от хотела точно преди теб.
Тя също е отседнала в хотела и те я чакаха. Мисля,
че ти си бил просто бонус". Но те очевидно я бяха
разпознали в момента, в който излезе от хотела, и
я бяха хванали да се усмихва обожаващо на
Паркър, с ръка около нея. Нямаше как да сбъркат
какво е това или че е романс. "По-късно ще влезем
през задния вход."
"Малко е късно за това - каза тя рязко и
погледна Паркър, който все още беше зашеметен.

691. Той дори още не беше имал време да реагира, а
пред очите му все още имаше петна от стробовете.
Кристиана не се съмняваше, че снимките ще се
появят някъде. Те винаги се появяваха. В
неподходящ момент, когато беше неудобно или
най-малкото неловко. И ако баща ѝ ги видеше, а
той щеше да ги види, ако се появеха, това нямаше
да му хареса. Особено лъжата ѝ, че това е пътуване
за пазаруване. А и не му харесваше, че се е
изложила в пресата. Това им беше достатъчно с
Фреди.
По пътя към ресторанта Кристиана беше
мълчалива и Паркър съжали, че я вижда
разстроена. Опита се да я утеши и тя се държа

692. спортсменски, но беше очевидно, че е притеснена.
"Съжалявам, бебе."
"И аз. Не се нуждаехме от това главоболие.
Беше толкова хубаво, докато никой не знаеше." И
съществено.
"Може би няма да ги използват - каза той, като
се опита да звучи обнадеждаващо.
"Те ще го направят. Винаги го правят", каза тя
с тъга. "Брат ми постоянно се прави на глупак, а те
винаги се опитват да ме замерят със същата четка.
Шокиращите принц и принцеса от Лихтенщайн. Те
обичат да говорят за кралските особи. А аз толкова
внимавам да не се появявам в пресата, че те
винаги се вълнуват, когато ме видят".

693. "Беше лош късмет, че чакаха Мадона." Тя се
съгласи с Макс, че е трябвало да я предупреди, но
той обясни, че тя трябва да е излязла от стаята,
когато ги е видял, защото след секунди е излязла
през вратата, а Мадона тъкмо е потеглила с
лимузина с децата си.
Опита се да не допусне това да развали
вечерята им, но Паркър видя, че е разсеяна и
притеснена. Те все пак се насладиха, но това
помрачи вечерта. Тя се притесняваше ужасно за
това какво ще каже баща ѝ, когато види пресата, и
след като види Паркър. Това отвори цяла кутия с
червеи, с която не искаше да се занимава все още,
и измъкна времето от ръцете ѝ. Но тя беше
безпомощна да го промени.

694. Влязоха през служебния вход на хотел "Риц"
на улица "Камбон". Това беше същият вход, който
принцеса Даяна беше използвала, когато беше
отседнала в хотела. Много знаменитости и
кралски особи влизаха през задния вход и се
качваха с малкия асансьор, за да избегнат
папараците, които ги чакаха отпред. А после най-
накрая се върнаха в безопасната й стая и тя отново
се отпусна в прегръдките му. Тази нощ отново се
любиха и в това имаше горчиво-сладко чувство. Тя
толкова се страхуваше, че направените снимки ще
бъдат използвани, за да я принудят да се раздели с
Паркър. Щом баща ѝ узнаеше, тя щеше да бъде
изцяло под негова милост, а това беше последното
нещо, което искаше.

695. Все още се притесняваше за това, но през
нощта спеше непробудно и няколко пъти се
събуждаше от кошмари. Паркър я успокояваше,
доколкото можеше, и на следващата сутрин
двамата бяха спокойни по време на закуската,
докато сервитьорът им наливаше кафе. Те
изчакаха да излезе от стаята, за да обсъдят
въпроса по-нататък. Сега Кристиана не се
доверяваше на никого. Беше разтърсена от
нападението на папараците предишната вечер.
Страхуваше се да го обсъжда с баща си, ако
наистина се появи в пресата.
"Скъпа, нищо не можеш да направиш по
въпроса - каза разумно Паркър. "Това се случи.
Приключило е. Ще се справим с него, ако излезе

696. наяве", каза той спокойно, отпивайки от горещото
кафе.
"Не, няма да се занимаваме с това, ако излезе
наяве - каза тя, като звучеше напрегнато и
нещастно. Беше уморена след лошия сън
предишната нощ и очевидно притеснена. "Ако се
случи, аз ще се справя с него. И баща ми също ще
се справи. Ще се справям само с него. Не исках това
да се случи с нас, докато не сме готови. Защото ще
имам един-единствен шанс да убедя баща си за
нас. Той няма да ми позволи да го обсъждам с него
два пъти. А начинът да започна този разговор не
беше с лъжа. Аз го излъгах, че ще дойда в Париж".
Но както винаги, тя нямаше друг избор. Обхватът
на възможностите ѝ винаги е бил тесен и в най-

697. добрия случай ограничен. "Просто не ми харесва.
Да бъдеш разкрит в пресата е толкова
нечистоплътно и неприятно." Тя изпитваше
отвращение към това, за разлика от брат си, а
може би заради него и честите му скандали, беше
още по-чувствителна към това.
"Да, така е." Той не се съгласи с нея, нито пък
реагира на каквото и да било от думите ѝ. "Но
всичко, което можем да направим, е да извлечем
най-доброто от това. Какъв друг избор имаме?"
"Няма." Тя въздъхна, изпи кафето си и се
постара да не му се кара за това. Това не беше
негова вина, но предизвикваше сериозна
загриженосту нея и той можеше да го види.

698. След закуска те се обличат и излизат.
Разходиха се по Faubourg St. Honoré, за да
разгледат магазините, а след това отидоха на
L'Avenue за обяд. Най-накрая тя се отпусна и с
облекчение видя, че никой не ги е проследил.
Макс и Сам останаха близо до тях и продължиха да
карат Кристиана и Паркър да използват задния
вход на хотела на улица Камбон, за да влизат и
излизат. Така беше по-безопасно и по-
предпазливо.
След обяда се върнаха в хотела. Двамата си
опаковаха багажа, а след това се свиха на леглото.
И двамата бяха резервирали най-късните
възможни полети, за да имат колкото се може
повече време заедно. Не искаха да изгубят нито

699. минута един с друг, а още по-малко цял живот,
благодарение на папараците. Макар да знаеше, че
шансовете ѝ да убеди баща си са нищожни, не
искаше нищо да наклони още повече този баланс,
а скандалната преса в таблоидите почти сигурно
щеше да го направи.
Лежаха дълго време на леглото и накрая се
любиха за последен път, нежно, бавно, нежно,
наслаждавайки се на последните си мигове заедно.
След това тя лежеше в прегръдките му и плачеше.
Сега се страхуваше, че никога повече няма да може
да го види. Искаше всичко, което бяха имали
преди, в Сенафе, а сега имаха само тези малки
моменти назаем, когато можеха да ги намерят. Той
я накара да обещае, че отново ще дойдат в Париж,

700. когато тя успее да се измъкне. Каза, че ще подреди
графика си според нея в един момент. Като лекар-
изследовател, а не като човек, който редовно
посещава пациенти, той имаше повече свобода да
го направи. Тя все още не знаеше какъв ефект ще
имат снимките на папараците, ако изобщо има
такъв. Каза, че трябва да легнат на земята за
известно време и да изчакат да видят какво ще се
случи. Да се надяваме, че нищо. Но това
изглеждаше прекалено много, за да се иска. Ако е
така, значи са имали късмет.
Най-накрая станаха от леглото, изкъпаха се
заедно и се облякоха. През целия уикенд той не
беше използвал стаята си нито веднъж, но тя им
вдъхваше респект и той беше напълно щастлив да

701. плати за нея, дори и да е безплатна. Особено ако
това щеше да подобри нещата за нея. Паркър
искаше да направи всичко възможно това да се
получи. Тя беше по-запозната от него със
ситуацията и с ограниченията, които й налагаха,
така че той беше повече от готов да играе по
нейните правила или по тези на баща й. Беше
истински влюбен в нея и повече от самия живот
искаше да я види отново и, ако имаха невероятен
късмет и благословия, да се ожени за нея някой
ден. Тя казваше, че това е невъзможно, но той
беше готов да се задържи и да чака. Тя беше
единствената жена, която беше обичал по този
начин. И тя беше също толкова влюбена в него.

702. Преди да излязат от стаята, те се целунаха
дълго и силно, а след това заедно напуснаха
хотела през задния вход. Макс и Сам се погрижиха
за всички необходими приготовления. Тръгнаха
към летището с една и съща кола, тъй като
полетите им бяха почти по едно и също време -
нейният за Цюрих, а неговият за Бостън. И тогава
най-накрая настъпиха последните им мигове. Тя
го целуна, преди да излязат от колата, а после само
стоеше и го гледаше тъжно на летището. Не
можеше да го целуне там и той разбираше това.
Това беше бремето на това, което тя беше, и сега
той го приемаше напълно.
"Обичам те", каза тя, заставайки на два метра
от него с лице към него. "Благодаря ти за

703. прекрасния уикенд", каза тя учтиво и той се
усмихна. Тя винаги беше любезна и учтива, дори
когато се притесняваше, като след папараците.
"Аз също те обичам, Крики. Всичко ще бъде
наред. Опитай се да не се притесняваш прекалено
много за папараците." Тя кимна и не каза нищо. И
тогава, без да може да се спре, тя протегна ръка и я
докосна, а той я задържа. "Всичко ще бъде наред",
каза й той шепнешком. "Ще се видим скоро,
добре?"
Тя кимна със сълзи в очите. Отново изрече
думите Обичам те и почти като че ли трябваше да
се откъсне от него, тръгна бавно към самолета си,
като Макс и Сам носеха нейните чанти, а Паркър
взе своята и отиде да се регистрира за полета си.

704. Той се обърна към нея, докато тя си тръгваше. Тя
се обърна и му се усмихна смело, с една ръка,
вдигната за него, а след това докосна сърцето си,
както от другата страна на летището и световете,
които ги разделяха, той докосна неговото.
Глава 16

705. След като се върна във Вадуц, Кристиана
имаше натоварена седмица. Тя имаше редица
официални ангажименти и изяви, а баща ѝ даде
две вечери във Вадуц една след друга във вторник
и сряда вечерта. В четвъртък сутринта, докато се
обличаше за официалния обяд, на който баща ѝ я
беше поканил, влезе секретарката ѝ и без да каже
нито дума, ѝ подаде британския вестник "Дейли
Мирър". Дотогава двамата с Паркър си бяха писали
непрекъснато имейли и се бяха уверили, че нищо
не се е появило в пресата. И ето че сега това се
случи. Британците са го получили първи. И те си
направиха труда да го публикуват. Винаги го
правеха.

706. Заглавията бяха ярки, а снимката я показваше
зареяна към Паркър, изглеждаща екстатична и
блажена, докато той ѝ се усмихваше с ръка около
нея. Веднага стана ясно, че те са или лудо влюбени,
или любовници, или и двете. Винаги се чувстваше
глупаво, когато гледаше снимките си на първа
страница. И обикновено те не бяха в романтичен
контекст. Това ѝ се беше случвало само веднъж и
никога повече, а беше много млада. Оттогава беше
изключително предпазлива. С изключение на този
единствен път с Паркър, когато това имаше
толкова голямо значение, и тя беше влязла право
в тях по петите на Мадона. Това беше такъв лош
късмет. Тя се взираше в него с опустошителен
поглед.

707. Заглавието беше лаконично и за щастие не
беше пошло, въпреки че можеше да бъде. Но дори
това, което пишеше, не беше онова, което тя
искаше да се каже за тях. "Гореща нова романтика
в Лихтенщайн: и кой е нейният приказен принц?"
В текста се казваше, че са ги видели да напускат
хотел "Риц" в Париж, вероятно по време на
романтичен уикенд. В текста се коментира, че
двамата са красива двойка. И след това се
споменаваше, че романсите на брат ѝ са
многобройни, а обикновено връзките на сестра му
са по-дискретни, така че това трябва да е
Големият. Можеше да си представи лицето на
баща си, когато го прочете.

708. Тя бързо изпрати имейл на Паркър, за да го
предупреди. Каза му кой е вестникът и че е
попаднал на първа страница. Той можел да го
потърси в интернет. Това беше всичко, което каза.
Твърде много бързаше, за да каже повече, и
побърза да отиде на официалния обяд, даден от
баща ѝ. Както и очакваше, той не каза нищо за
това по време на обяда. Не беше в стила на баща ѝ
да пуска намеци или да прави нещата с
половинчати мерки. Предпочиташе да се изправи
срещу нещата директно, точно както направи с
брат ѝ.
Едва след като гостите им напуснаха двореца,
той я попита дали може да отдели няколко минути
от времето си и тя разбра какво предстои.

709. Трябваше да бъде. Не можеше да се появи на
първа страница на лондонски вестник, с мъж, за
когото той никога не беше чувал, хваната по време
на романтичен опит, и той да реши да я игнорира.
Това щеше да е твърде много, за да го поиска.
Тя го последва до личната му стая и изчака,
докато той седне, след което направи същото. Той
я погледна за дълъг миг с израз на неудоволствие,
примесен с мъка. В продължение на безкрайно
много време той не каза абсолютно нищо, както и
Кристиана. Тя нямаше намерение да повдига
темата, в случай че по някакво чудо получи
отсрочка и ставаше дума за нещо друго, но,
разбира се, не беше така. Накрая той започна.

710. "Кристиана, предполагам, че знаеш за какво
искам да говоря с теб." Тя се опита да изглежда
очакваща, невинна и безучастна, но се провали
напълно. Усещаше как по лицето ѝ пропълзява
вина и накрая кимна.
"Мисля, че знам" - каза тя едва ли не
шепнешком. Баща ѝ винаги е бил любезен с нея, но
въпреки това беше управляващ принц и можеше
да се държи плашещо, когато пожелаеше. В края
на краищата той беше неин баща и тя не искаше
да си навлича гнева му или дори недоволството
му.
"Предполагам, че сте видели снимката в
"Дейли Мирър" тази сутрин. Признавам, че
снимката ви е прекрасна, но ми беше малко

711. любопитно каква е самоличността на господина до
вас. Не го познах." Значи явно не е бил кралски
особа, тъй като баща ѝ познаваше всички тях. Той
някак си намекна, без да го казва, че сигурно е бил
учител по тенис или нещо подобно. "А знаете ли,
не обичам да чета за децата си в пресата. Имаме
възможност да правим доста такива неща с брат
ти. Обикновено не разпознавам и никой от
приятелите му". Това беше шамар по Паркър,
намеквайки, че той е мъжкият еквивалент на онзи
вид долни хора, с които Фреди излизаше, което не
беше така. Паркър беше образован и порядъчен,
лекар и от хубаво семейство. Всички жени, с които
излизаше Фреди, бяха актриси, модели или по-
лоши.

712. "Това изобщо не е така, татко", каза
Кристиана, като се опитваше да звучи спокойно,
но се чувстваше паникьосана. Не бяха започнали
по най-добрия начин. Тя познаваше баща си и той
изобщо не беше доволен. "Той е прекрасен човек."
"Надявам се, че е така, ако докладът им е
точен и сте прекарали уикенда в Риц с него. Мога
ли да ви напомня, че ми казахте, че отивате там
само за да пазарувате?" Очите му бяха изпълнени с
укор и недоволство.
"Съжалявам, татко. Съжалявам, че те излъгах."
Тя прецени, че унизителното извинение е
единственият начин, по който може да се справи, и
беше готова да се примири, ако той ѝ позволи да се

713. види с Паркър. "Не беше правилно от моя страна,
знам."
Той се усмихна нежно на това. "Сигурно
наистина обичаш този човек, Крики, щом си готов
да изядеш толкова много врана." Не му убягна и
това, че изглеждаха в екстаз заедно, поради което
беше толкова притеснен. "Добре, нека приключим
с това. Кой е той?"
Тя спря да си поема дъх за дълго време.
Страхуваше се, че няма да го направи както
трябва. А цялото им бъдеще зависеше от това дали
ще го направи или не. Това беше страхотно бреме.
"Работихме заедно в Сенафе, татко. Той е
лекар и прави изследвания за СПИН в Харвард.
Беше в "Лекари без граници", а след това

714. продължи изследванията си с нас в лагера. Сега
отново е в Харвард. Той е католик, от солидно
семейство и никога не е бил женен". Това беше
всичко, което тя се сети да каже на един дъх, но
данните, които предложи на баща си, бяха поне
почтени и рисуваха приличен портрет на Паркър.
Информацията, която му даде, беше всичко,
което му трябваше да знае, особено фактът, че е
католик и никога не е бил женен. Сърцето му се
сви. "И ти си влюбена в него?" Този път тя не се
поколеба. Тя кимна. "Той американец ли е?" Тя
отново кимна. Тя отговори на най-важния му
въпрос. Той беше американски простак и не
подхождаше на принцеса, дъщеря на управляващ
принц, за нищо друго освен за познат.

715. "Татко, той е наистина прекрасен човек. Той
произхожда от добро семейство. И баща му, и брат
му са лекари. Те идват от Сан Франциско." Не го
интересуваше дали са дошли от Луната с ракетен
кораб. Той нямаше никаква титла. Според него
беше напълно неподходяща партия за нея. И
знаеше, че Семейният съд и членовете на
Парламента ще се съгласят с него, макар че
можеше да ги отмени, ако пожелаеше. И
Кристиана също знаеше това. Знаеше също, че той
никога няма да използва правомощията си, за да ѝ
позволи да се омъжи за простолюдие. Това
противоречешена всичко, в което той вярваше.
"Знаеш, че не можеш да го направиш", каза й
нежно той. "Само ще направиш себе си и него

716. нещастни, ако продължиш да го виждаш. Ще
завършиш с разбито сърце, както и той. Той е
обикновен човек, Кристиана. Няма титла. Той дори
не е европеец. За него не може да става и дума, ако
ме питаш за това, което си мисля, че си". Лицето му
беше сковано, а тя вече се разплакваше.
"Тогава нека просто го видя. Няма да се омъжа
за него. Можем да се срещаме от време на време.
Обещавам, че ще бъда дискретна."
"Предполагам, че си бил дискретен този
уикенд в Париж, освен ако не си още по-глупав,
отколкото си бил, а аз не мисля, че си. А пресата
все пак те е открила и виж на какво прилича. Едно
височайше особа има назначения с мъже в
хотелски стаи. Това не е много красиво."

717. "Татко, аз го обичам", каза тя със сълзи по
бузите си.
"Сигурен съм, че знаеш, Крики", каза той
нежно. "Мисля, че те познавам достатъчно добре,
за да вярвам, че не би направил това с лека ръка.
Което прави това още по-опасно за теб. Не можеш
да се омъжиш за него, никога, така че защо да
продължаваш романс, който само ще разбие
твоето и неговото сърце? Това дори не е честно
спрямо него. Той заслужава да бъде влюбен в
някого, за когото може да се ожени. А вие не сте
този човек. Един ден, когато се омъжиш, това ще
трябва да е човек от кралско потекло. Това е
записано в нашата конституция. А Семейният съд
никога и за сто години няма да го одобри".

718. "Ще го направят, ако им кажеш. Можеш да ги
отмениш." И двамата знаеха, че може. "В наши дни
други принцове и принцеси в цяла Европа се
женят за обикновени хора. Дори
престолонаследниците. Това се случва навсякъде,
татко. Ние сме изчезваща порода и ако намерим
подходящия човек, дори и да не е от кралско
потекло, не би ли предпочел да се омъжа за добър
мъж, който ме обича и ще бъде мил с мен,
отколкото за лош, който по случайност е принц?
Погледни Фреди - подхвърли тя към него и той
изохка. "Искаш ли да се омъжа за мъж като него?"
Баща ѝ поклати глава. Това беше съвсем друга
тема, но тя използваше всичко, което можеше,
знаейки добре колко много го разстройва Фреди.

719. "Брат ти е особен случай. И, разбира се, искам
да се омъжиш за добър човек. Но не всички
принцове са безделници като Фридрих. Той може
и да порасне някой ден, но ще ти призная, че ако се
върнеш у дома с мъж с неговите навици, бих те
затворила в манастир. И Кристиана, няма да го
направя тук. Сигурна съм, че този млад мъж е
почтен и всичко, което казваш. Но той няма право
на твоята ръка и никога няма да има. Не искам
повече да те виждам на публично място с него. А
ако все пак го обичаш, горещо те съветвам да
приключиш с него, преди да се е влошило. И
двамата само ще се нараните. Докато съм жива,
той няма да стигне доникъде. Ако си самотна и
нещастна тук, ще започнем да се оглеждаме за

720. съпруг за теб, подходящ. Но Кристиана, този не е
такъв. Може би няма да го видиш повече". За пръв
път през целия си живот тя наистина мразеше
баща си. Когато му отговори, тя се разплака и
никога не го беше виждала толкова жесток.
Колкото и добър да е бил към нея през целия ѝ
живот, сега ѝ отказваше единственото нещо, което
наистина искаше - живот с мъжа, когото обичаше,
и неговото одобрение. И той бе отказал.
"Татко, моля те... това не е четиринадесети
век. Не можеш ли да бъдеш по-модерен в това
отношение? Всички говорят за това какъв
креативен, модерен владетел си. Защо не можеш
да ми позволиш да бъда с някой простосмъртен,
дори да се омъжа за него някой ден? Не ме

721. интересува дали децата ми имат титли, или са
простолюдие. Дори ще се откажа от моята, ако
желаеш. Не съм на опашката за наследяване.
Никога не бих могла да управлявам тук, дори и
Фреди да не го направи. Така че защо е важно за
кого ще се омъжа? Не ме интересува дали ще бъда
принцеса, татко, или ще се омъжа за принц - каза
тя, обхваната от ридания, докато той я гледаше
нещастно.
"Но аз го правя. Не можем да пренебрегваме
собствените си традиции или конституцията си,
когато ни е удобно. Ето в какво се състои дългът и
честта. Трябва да изпълняваш дълга си, дори
когато боли, дори когато това означава, че трябва
да направиш жертви. Затова сме тук, за да водим

722. хората, да ги защитаваме и да им показваме с
примера си какво очакваме от тях и как е
правилно да постъпват." Той беше пурист и
идеалист, за нея и за себе си, обвързан с историята
и традицията. Не правеше изключения от
правилата, дори за себе си.
"Това е твоя работа, татко, не моя. На тях не им
пука за кого ще се омъжа, а и на теб не бива, стига
да е добър човек."
"Искам да имаш добър принц."
"Не знам. Кълна се, че никога няма да се
омъжа, ако направиш това." Той изглеждаше
измъчен, докато отговаряше. Тя обичаше този
млад американец дори повече, отколкото той се
страхуваше.

723. "Това би било сериозна грешка. За теб дори
повече, отколкото за мен. Ако те обича, не би
трябвало да иска да нарушаваш наследството си,
от уважение към теб. Трябва да се омъжиш за
някого от твоя свят, който разбира твоите
задължения, традиции и отговорности, който е
водил същия живот като теб, някой от кралски
род, Кристиана. Един простосмъртен никога не би
уважил живота ти. Никога няма да се получи.
Повярвай ми в това."
"Той е американец, за него това е безсмислено.
И за мен също. Това е напълно глупаво и жестоко."
Тя не беше съгласна с всичко, което беше казал, и
знаеше, че и Паркър щеше да се съгласи. Тя се
бореше с хилядолетна традиция, но без резултат.

724. "Вие не сте американец. Знаеш по-добре,
отколкото да правиш подобно нещо. Ти си моя
дъщеря и знаеш какво се очаква от теб. Ако това се
е случило, когато си отишла в Африка, много
съжалявам, че съм ти позволила да отидеш.
Нарушила си доверието ми." Това беше всичко,
което беше казала на Паркър, и всичко, което се
страхуваше, че ще каже баща ѝ. Всъщност беше
още по-лошо.
Той беше напълно непримирим и
непреклонен, живееше в друг век, решен да следва
традицията и конституцията и да не прави
изключение от състрадание към нея. Не ѝ даваше
дори лъч надежда. И още по-лошо, беше напълно
убеден, че е прав. Тя знаеше, че той никога няма да

725. отстъпи. Чувстваше се така, сякаш думите му бяха
разбили сърцето ѝ. Почти изпитваше физическа
болка, докато гледаше баща си с отчаяние, а той я
гледаше с тъга. Мразеше да ѝ причинява болка, но
чувстваше, че няма избор.
"Искам да спреш да се виждаш с този мъж" -
каза той накрая. "Как ще го прекратиш, зависи от
теб. От уважение към теб няма да се намесвам. А и
досега той не е направил нищо лошо. И двамата
бяхте глупави да отидете в Париж и да се
изложите. Видяхте какво се случи, хванаха ви
веднага. Трябва да го прекратиш, Крики, колкото
се може по-скоро, за доброто и на двама ви.
Останалото оставям на теб." С това той се изправи
и се обърна настрани. Не дойде да я прегърне,

726. защото знаеше колко е съсипана и ядосана, и му се
стори по-разумно да изчака. Имаше нужда от
време, за да приеме всичко, което беше казал, да се
примири с него и да каже на този човек.
Единственото, което искаше и на което се
надяваше сега, беше, че един ден тя ще му прости.
Но той правеше това, което беше убеден, че е
правилно за нея.
Тя се изправи и го погледна невярващо. Не
можеше да повярва, че той е готов да й направи
това. Но той беше. Смяташе, че това е негов дълг, и
ѝ беше посочил своя. И тогава, все още плачейки,
тя се обърна и излезе от стаята, без да каже нито
дума повече. Вече нямаше какво да каже.

727. Когато се върна в апартамента си в двореца, тя
каза на секретарката си да отмени срещите и
изявите ѝ до края на деня, а всъщност и до края на
седмицата. След това затвори вратата на спалнята
си и се обади на Паркър в Щатите. Той отговори
веднага и чакаше да се свърже с нея. Подозираше,
че откакто снимката се е появила във вестниците,
тя ще говори с баща си за нея и той ще има какво
да каже. Когато той вдигна телефона, Кристиана
се разплака. Това не предвещаваше нищо добро за
онова, което баща ѝ ѝ беше казал.
"Всичко е наред - каза той успокоително, -
всичко е наред". Успокой се." Тя се опита и не успя
да се справи и най-накрая си пое дъх достатъчно

728. дълго, за да му разкаже с прекъсващи думи какво е
казал баща ѝ.
"Той каза, че трябва да спрем да се виждаме
незабавно." Тя звучеше пребита, уплашена и
отново като дете, а той искаше само да я прегърне,
да я утеши и да ѝ даде сили.
"И какво ще кажеш?" - попита той, звучейки
притеснено. Беше се страхувал от това. Беше го
предупредила за това още от Сенафе. И беше
права. Трудно беше да се повярва, че хората в този
век могат да заемат такава архаична позиция, но
очевидно баща ѝ беше така. Цялата концепция за
Серенни и Кралски височества беше архаична. Но
тя всъщност беше принцеса и независимо дали й
харесва, или не, трябваше да се справи с това.

729. Както и той, и настояването на баща ѝ да се омъжи
само за мъж с кралска кръв.
"Не знам какво да кажа. Обичам те. Но какво
мога да направя? Той напълно ми забрани да
преследвам това с теб. Каза, че никога няма да ни
позволи да се оженим, и аз знам, че го мисли
сериозно. Ще трябва да отмени решението на
парламента и на Семейния съд, за да ни позволи да
се оженим, а той няма да го направи". И тя се
чувстваше зле, че просто бяга. Не можеше да го
направи. Искаше неговото разрешение. Сега и
Паркър вярваше в това и беше толкова съкрушен,
колкото и тя. За него това беше лудост. Нямаше
смисъл. За миг му хрумна да предложи да се
срещат тайно, докато баща ѝ умре, а щом брат ѝ

730. управлява страната, тя ще може да се измъкне. Но
реално погледнато, Ханс Йозеф можеше да живее
още двайсет или трийсет години и това нямаше да
е живот за тях. Баща ѝ напълно я беше затворил в
кашон, а с нея и него.
"Ще се срещнем ли отново за един уикенд?"
Последва дълга пауза, докато тя се замисли.
"Искам да обсъдя това с теб лично. Може би ще
успеем да измислим нещо." Макар че сега
трябваше да признае, че е малко вероятно да
измисли решение, с което тя да може да живее и
което да е приемливо за баща ѝ. Тя не беше готова
просто да си тръгне и да му се противопостави,
макар че може би с времето щеше да го направи.
Знаеше също така, че обещанието, дадено на

731. майка ѝ, е от значение за нея, както и одобрението
на парламента и Семейния съд. За да се омъжи за
Паркър, тя трябваше да е готова да се
противопостави на всички тях. Знаеше, че иска
много. И мислеше сам да говори с баща ѝ, ако
Кристиана е склонна и ако принцът го приеме.
Освен това засега нямаше други предложения.
Просто му се искаше да може да я прегърне, както
и тя. Това беше много по-трудно, отколкото се
надяваше да бъде. Всичките ѝ страхове бяха
верни.
"Ще се опитам", отговори тя накрая за
уикенда. "Не знам кога ще мога. Ще трябва да
излъжа отново. А това не можем да го правим
често." В интерес на истината тя подозираше, че

732. ако го срещне отново, това ще бъде последният
път, когато го вижда. Не можеше да се крие от
баща си вечно, а папараците никога нямаше да ѝ
позволят, колкото и да внимават. Но тя искаше да
го види още веднъж. Дори и само това, и нямаше
да иска разрешение от баща си да го направи.
Беше сигурна, че той няма да ѝ даде дори това.
Затова и не възнамеряваше да го иска. "Ще видя
кога ще мога да се измъкна. Може да не е за
известно време. Имам чувството, че той ще ме
наблюдава внимателно. За известно време ще
трябва просто да си пишем имейли и да
използваме телефона".
"Никъде няма да ходя" - каза той спокойно.
Опитваше се да звучи по-спокойно за нея,

733. отколкото се чувстваше. Беше напълно
паникьосан. Благодарение на архаичните
традиции на баща ѝ и на страната ѝ, той щеше да я
загуби. Баща ѝ беше разбил сърцата и на двамата.
"Обичам те, Крики. Ще видим какво можем да
измислим."
"Казах му, че никога няма да се омъжа" - каза
тя и отново се разплака, а сърцето му се разтуптя.
Нейната болка беше също толкова голяма,
колкото и неговата, а може би и по-голяма, защото
се чувстваше предадена от някого, когото
обичаше.
"Нека и двамата се успокоим, преди да си
станала девствената принцеса в кулата. Може би
ако сме достатъчно упорити с течение на времето,

734. ще го уморим. Какво ще стане, ако отида да
поговоря с него?" Паркър предложи предпазливо.
"Не го познаваш - каза тя мрачно. "Той няма да
те види и ние няма да го изморим. Той вярва в
това, което прави." След това за миг прозвуча
лекомислено и тя се захили. "И между другото, аз
не съм девствена".
"Няма да кажа, ако не го направиш" - засмя се
той. Все още не беше готов да се откаже от нея,
въпреки баща ѝ. Струваше му се много да иска от
нея да избяга с него и да изостави всичко, а и не
мислеше, че тя ще го направи. Имаше прекалено
голямо чувство за дълг, за да се противопостави на
баща си и на традициите и конституцията на
страната си. На нея това ѝ се струваше почти като

735. предателство. Тя искаше да спечели баща си и да
го убеди. Но дори Паркър започваше да вярва, че
това е безнадеждно. А и изпитваше силна
неприязън към скандала заради брат си. Но
Паркър беше твърдо решен да намери начин.
Трябваше да има такъв. Той отказваше да бъде
победен. Помоли я да му се обади след няколко
часа, за да си поговорят, и й каза да се опита да се
успокои. Тя се почувства по-добре след разговора с
него, той беше толкова твърдо до нея и толкова
добър човек. Но тя все още не виждаше начин да
подобри положението им. Знаеше, че баща ѝ
никога няма да отстъпи. Искаше да види Паркър
още веднъж, а после подозираше, че трябва да

736. направи каквото й е казал, и да се сбогува с него.
Това наистина разбиваше сърцето ѝ.
Кристиана остава заключена в апартамента си
в продължение на пет дни. Тя не отваряла вратата
на никого, освен на секретарката си, веднъж на
ден, когато приемала малко количество храна на
поднос. Тя се обади на Паркър и му изпрати имейл.
Не приемаше обаждания, не ходеше никъде. И
изобщо не поддържаше контакт с баща си. Той
питаше за нея по много пъти на ден и винаги му
казваше едно и също, че тя не е излизала от
апартамента си. Беше огорчен, но както тя нямаше
избор пред лицето на неговото твърдо
неодобрение, така и той чувстваше, че няма избор,
предвид традициите, които беше длъжен да

737. спазва, и дори обещанието, което беше дал на
майка ѝ. И двамата бяха в капана на една история,
колкото и болезнена да беше тя. А заедно с тях и
Паркър, с катастрофални резултати за всички. Но
колкото и да беше мъчително, засега все още
нямаше изход.
Една вечер, отчаяна, Кристиана се обажда на
братовчедка си Виктория в Лондон. Тя беше в
приповдигнато настроение, новият ѝ годеник
беше там и звучеше така, сякаш е пила, което беше
типично за нея. Така че тя много малко помогна на
Кристиана в тежкото ѝ положение.
"Скъпа, видях те във вестника... Боже мой, този
мъж, с когото си била, е толкова красив, защо не
ми каза? Къде го намери?"

738. "В Сенафе" - каза Кристиана тъпо. Чувстваше
се ужасно и затова се беше обадила. Сблъсквайки
се с реалността на положението си, тя бе плакала с
часове и бе позвънила на Виктория, за да я утеши,
което не ѝ се удаваше много добре. Беше
прекалено заета да се забавлява, за да се
съсредоточивърху нещо друго.
"Къде?" Виктория звучеше безучастно.
"В Африка. Той беше един от лекарите там."
"Колко секси! Баща ти има ли пристъп?"
"Да, така е - отвърна Кристиана нещастно, като
глупаво се надяваше да получи някакъв съвет.
"Очевидно, скъпа. Той е толкова безнадеждно
припрян и старомоден. Само си помисли какъв
късметлия е, че няма дъщеря като мен. Но от друга

739. страна - каза тя капризно, - той си има Фреди.
Предполагам, че това е достатъчно наказание,
въпреки че обичам момчето. Той беше тук
миналата вечер." Кристиана си мислеше, че е във
Виена, но не беше разговаряла с него от дни, не и
отпреди уикенда в Париж.
"Татко казва, че трябва да го прекратя и че
никога няма да мога да се омъжа за него, защото
той няма титла."
"Колко глупаво. Защо просто не му даде един?
Той би могъл, нали знаеш. Тук го правят
постоянно, по най-глупави причини. Е, не съвсем,
предполагам... но биха могли. Чувал съм за един
американец, който си купил титлата, защото
купил нечия къща".

740. "Баща ми не прави такива неща. Той ми
нареди да го прекратя."
"Каква гадост. Ще ти кажа какво, защо не се
срещнеш с него тайно тук? Няма да кажа на
никого." Освен на дилъра ѝ, на прислужницата ѝ,
на фризьорката ѝ, на десетте ѝ най-добри
приятелки, на новия ѝ годеник - рокзвездата, и
вероятно дори на Фреди някоя вечер, когато се
напият заедно, което очевидно правеха често.
Кристиана харесваше идеята, но знаеше, че тя
никога няма да проработи. А ако станеше част от
постоянното котило на Виктория, баща ѝ щеше да
накара Кристиана да бъде затворена. Виктория
сякаш ставаше все по-зле и непрекъснато
избухваше. Кристиана никога не беше напълно

741. сигурна дали това се дължи на личността ѝ, или на
наркотиците. Дори баща ѝ беше коментирал,
откакто Кристиана се прибра, че от всичко, което е
чул, Виктория изглежда напълно пресилена и
според него Крики трябва да се пази от нея. Фреди,
разбира се, обичаше цялата ѝ сцена.
В крайна сметка разговорът с Виктория не ѝ
даде нищо, дори утеха. С удоволствие би
поговорила с Фиона, с нейния светъл ум, чувство
за справедливост и практични идеи, но нея я
нямаше, а Кристиана знаеше, че тя никога не би
разбрала деликатността на ситуацията. Тя не
знаеше нищо за кралския живот. Нямаше с кого да
поговори, нито кой да й предложи предложения
или да я утеши, освен Паркър, който беше толкова

742. разстроен, колкото и тя. Беше на края на силите си
и единственото, което искаше от Кристиана, беше
да се срещне с него някъде, но тя все още не
можеше. Изчакваше нещата да се успокоят, за да
не привлича вниманието към това, което бяха
замислили, каквото и да бяха решили в момента.
Върхът, разбира се, беше обаждането от
Фреди. Той беше заминал за Амстердам и
безгрижно каза, че си прекарва страхотно с
наркотици, а Виктория и годеникът ѝ са с него.
Кристиана веднага съжали, че е приела
обаждането. Звучеше като дрогиран и беше така.
"Е, не ме занимавай повече с глупости,
съвършената ми малка девствена сестричка.
Всичките тези речи, които ти и баща ми

743. произнасяте за това как да се изправя пред
отговорностите си. Каква глупост е това, докато ти
се измъкваш в Париж с гаджето си. Ти си също
толкова лоша, колкото и аз, Крики, просто
прикриваш следите си по-добре с всички тези
святи глупости, докато целуваш задника на татко.
И този път не си прикрила следите толкова добре,
скъпа, нали?" През цялото време на разговора той
се държеше неприятно и миг след като го прие,
Кристиана закачи слушалката. Понякога го
мразеше. А сега мразеше всички, дори баща си.
Имаше толкова много лицемерие и традиции, и
нежизнеспособни правила, които ги свързваха.
Единственият, когото не мразеше, беше Паркър.
Той предложи, че колкото по-бързо излезе от

744. заключената си стая, толкова по-скоро всички ще
спрат да ѝ обръщат внимание и толкова по-скоро
ще могат да се срещнат.
Ден след като той ѝ направил предложението,
тя отключила вратите си. Върна се към изявите,
които беше поела като ангажимент. Правеше
всичко, което трябваше да прави и което се
очакваше от нея. Единственото, което не правеше,
беше да ходи на вечери с баща си или на събития с
него. Нито пък щеше да седи в трапезарията с него
насаме. Тя просто не можеше да го направи. Тези
дни ядеше много малко, сърцето я болеше и тя се
хранеше в стаята си на поднос, с кучето като
компания. Баща ѝ не настояваше на въпроса.

745. Кимаха си, когато се разминаваха по коридорите,
но никой от тях не говореше.
Глава 17
До края на октомври и през първите дни на
ноември Кристиана изпълняваше задълженията
си като принцеса. В крайна сметка тя отново

746. започна да говори с баща си, макар и с малко
топлина и голяма резервираност. Никога през
живота си не я беше наранявал толкова силно и
което беше още по-лошо, той го знаеше и сам се
чувстваше ужасно заради това. Опитваше се да ѝ
даде толкова пространство и време, колкото ѝ
бяха необходими, за да се излекува. Беше
впечатлен, че тя все още изпълнява задълженията
си, но дълбоко натъжен от продължаващия й гняв
към него, макар че напълно разбираше защо и
дори й съчувстваше. Просто чувстваше, че поради
обстоятелствата не може да направи нищо
различно. Това беше невъзможна ситуация дори за
него. Беше се вкопчил в убежденията си и беше
убеден, че постъпва правилно за дъщеря си.

747. Дотогава Фреди беше предизвикал един от
своите скандали. Той се скара с някого в клуба на
Марк. Както обикновено, бил страшно пиян,
помолили го да напусне, ударил портиера, сбил се
с полицията на улицата и бил отведен в затвора. В
крайна сметка не го арестуваха, изтрезня, а
адвокатите на баща ѝ го взеха и го доведоха у
дома на следващия ден. През следващата седмица
той останал във Вадуц под домашен арест, а след
това се върнал във Виена, за да сее още повече
хаос. Той се превръщаше в сериозен проблем за
баща си, а след това, което ѝ беше казал за
Паркър, засега и тя не искаше да има нищо общо с
него. Тя не беше в добри отношения нито с баща
си, нито с брат си. А животът ѝ във Вадуц
ставаше все по-

748. самотен с всеки изминал ден. Тъгуваше за Паркър,
но той не беше излязъл с никакво блестящо
предложение, както беше обещал. Нямаше такива
и тя го знаеше, но все пак искаше да го види още
веднъж, за да се сбогува с него.
Възможността се появява най-накрая, когато
баща ѝ заминава за Париж за една седмица, за да
участва в заседанията на ООН във връзка с
напрежението в Близкия изток. Като неутрална
държава приносът на Лихтенщайн е ценен,
въпреки малкия му размер. А баща ѝ беше дълбоко
уважаван човек на международната политическа
сцена. Той беше известен със своята почтеност и
разумна преценка.

749. Тя се обади на Паркър веднага след като той
си тръгна. След няколко седмици той щеше да
замине за Деня на благодарността в Сан
Франциско, но каза, че може да лети до Европа, за
да се срещне с нея. Париж беше изключен, защото
баща ѝ беше там. Лондон винаги е бил средище на
пресата. И Паркър излезе с чудесно предложение,
което тя хареса.
"Ами Венеция?"
"През зимата е студено, но е толкова красиво.
Бих се радвала на това." И имаше голяма
вероятност да е безлюдно и никой да не ги открие.
Това беше пролетно-лятна дестинация за
влюбени, а не зимна. Струваше им се идеално, и
особено на Кристиана. Венеция през зимата

750. изглеждаше като идеалното място за трагично
последно сбогуване.
Тя сама се договори по телефона, което се
оказа по-сложно, отколкото си мислеше. И накрая
се наложи да се довери на секретарката си Силви,
защото се нуждаеше от кредитна карта на
двореца, за да плати билетите си. Беше се
съгласила да се срещне с Паркър там. Сам и Макс
вече бяха казали, че ще дойдат с нея, въпреки че
изпитваха известно притеснение, щом
заподозряха с кого ще се срещне там. Тя им каза,
че ще поеме пълната отговорност за това, и два
дни по-късно те бяха в самолета. Силви беше
инструктирана да каже на баща си, че отива на спа

751. в Швейцария. Но той беше прекалено зает с ООН в
Париж, за да се обади.
Тя напусна в най-мрачна тайна и беше повече
от нервна заради това. Но без значение какво ще й
направят след това или какво ще й кажат, тя
трябваше да види Паркър за последен път.
Силви беше направила резервация за тях в
двореца "Гритти". Те имаха две стаи, както и в
Париж, но планираха да използват само едната. И
той я чакаше в хотела, когато тя пристигна. Тя му
се обади и той мигновено се озова в стаята ѝ, а тя
беше в прегръдките му. Никога не беше изглеждал
по-красив за нея, нито пък тя за него. Тя се
разплака, когато го видя, а миг по-късно той я

752. накара да се смее. Това бяха дни на смях и сълзи, и
безкрайна любов.
Времето беше прекрасно и слънчево,
навсякъде изминаха километри. Посещаваха
църкви и музеи, хранеха се в малки ресторантчета
и тратории, като избягваха модните места, където
можеха да попаднат, макар че по това време на
годината Венеция изглеждаше почти безлюдна.
Разхождаха се по площад "Сан Марко", гледаха
гълъбите, отидоха на месата в катедралата "Свети
Марко" и се повозиха на гондола под Моста на
въздишките, Понте дей Соспири, докато той я
гледаше щастливо. И за двамата това беше като
сън и никой от тях не искаше да се събуди.

753. "Знаеш какво означава това, нали?" -
прошепна той, след като се плъзнаха бавно под
Моста на въздишките. Гондолиерът им беше пял, а
Кристиана лежеше срещу него, напълно доволна,
покрита с одеяло в хладния ноемврийски въздух.
"Какво?" Тя изглеждаше спокойна и звучеше
мечтателно, докато го гледаше с усмивка. Бяха
минали от Африка до Париж и сега до Венеция, но
пътуването, което бяха споделили, щеше да
приключи тук. Тогава тя не мислеше за това, а
само за това колко е щастлива.
"Щом минем заедно под Моста на въздишките,
ние си принадлежим завинаги. Това гласи
легендата и аз вярвам в нея. А ти вярваш?" Паркър
попита, като я придърпа към себе си.

754. "Да", каза тя тихо. Не се съмняваше, че ще го
обича до края на живота си, но се съмняваше, че
ще го види отново след това. А после се обърна да
го погледне и отново му каза колко много го
обича, така че и той никога да не забрави този
момент. Разликата между тях беше, че в главата и
сърцето си тя го освобождаваше, за да продължи и
да води живот без нея, почти като че ли щеше да
умре. Всъщност сърцето ѝ беше обречено, от
ръцете на баща ѝ. Тя щеше да живее вечно своя
послушен живот и един ден щеше да се оттегли
тихо. Нямаше никакво намерение да се омъжва за
някой принц, с когото баща ѝ можеше да я
запознае в по-късен момент. Без да се колебае
нито за миг, тя знаеше, че Паркър е любовта на

755. живота ѝ. И в своята невинност, докато се носеха
из Венеция, държейки се за ръце и целувайки се,
Паркър нямаше представа какво се върти в ума ѝ.
Беше планирала да му го каже през последната
нощ.
На втория ден от престоя им във Венеция те се
разхождат из магазините под аркадата. Те бяха
предимно бижутерийни и няколко антикварни
магазина. Накрая влязоха в едно малко магазинче
в ъгъла под аркадата. Имаше няколко кръста,
които Кристиана искаше да разгледа, и те влязоха
вътре, хванати ръка за ръка. Собственикът на
магазина беше древен и Кристиана му заговори на
италиански за кръстовете, докато Паркър се
оглеждаше, а после забеляза нещо във витрината,

756. което привлече вниманието му. Беше тясна златна
лента с вградени в нея малки изумрудени сърца.
Очевидно беше старинна и добре износена, но
цветът на камъните беше хубав и той я посочи на
Кристиана и й каза да попита мъжа колко струва.
Той посочи абсурдно ниска цена и когато и
двамата се спогледаха уплашени колко евтино е
това за нещо толкова красиво, той се извини и
намали цената още повече. Паркър му направи
жест да я извади от калъфа, за да може Кристиана
да я пробва, и тя се трогна. Той го нахлузи на
пръста ѝ и той пасна идеално, сякаш беше
направен за нея или ѝ принадлежеше в друг
живот. Малките яркозелени изумруди оживяха
върху нежната ѝ ръка. Паркър й се усмихна и

757. плати на мъжа, когато тя го погледна учудено, а
после и прекрасния пръстен, който носеше.
"Не знам как се нарича това, когато поискаш
от принцеса да се омъжи за теб, особено когато
баща ѝ е на път да те обезглави."
"Мисля, че пръстен за гилотина - каза тя с
усмивка, а той се разсмя на глас.
"Точно така. Това е нашият пръстен на
гилотината, Ваше Височество" - каза той с много
достоен поклон, сякаш го беше правил хиляди
пъти. "Един ден ще го заменя с по-добър, ако
изобщо ми позволят. Но междувременно, това е, за
да знаете, че ви обичам, и го мисля сериозно. И ако
отидем на гилотината заедно или аз отида сам,
поне ще имаш с какво да ме запомниш".

758. "Винаги ще те помня, Паркър", каза тя и очите
ѝ се напълниха със сълзи. И за пръв път, докато го
гледаше, осъзна, че той знаеше също толкова
добре, колкото и тя, какво представлява това
пътуване. Това беше тяхното сбогуване, или
завинаги, или може би за много дълго време. За
нея щеше да е трудно, ако не и невъзможно, да
продължи да се измъква, за да го види. Не беше
нищо друго освен чудо, че този път успя да го
направи. Той прекрасно знаеше какво се случва,
както и тя. Сега те съхраняваха спомените си,
докато се срещнат отново, ако изобщо можеха.
Като катерички през зимата, които събират ядки,
за да ги запазят за времето, когато ще гладуват.
Гладният им живот щеше да започне в деня, в

759. който напуснаха Венеция. Дотогава празнуваха
изобилието на своята любов. Малкият изумруден
пръстен служеше за потвърждение на това и
когато той го нахлузи на пръста ѝ и ѝ каза, че я
обича, тя се закле пред себе си и пред него, че
никога няма да го свали. След това го наричаха
пръстена на гилотината, което винаги я караше да
се усмихва.
Те посетиха Двореца на дожите и двореца
Пизани, след това Двореца Пезаро и църквата
Санта Мария дела Салуте, а Кристиана особено
искаше да посети Санта Мария деи Мираколи,
защото искаше да се помоли за чудо за тях. Това
беше единственото нещо, което можеше да им
помогне сега.

760. Последната им вечеря е в малък ресторант на
един от по-малките канали. Един мъж им пееше
любовни песни с мандолина, а когато не се
хранеха, се държаха за ръце. Върнаха се с гондола
в хотела и дълго стояха навън, на лунна светлина,
гледайки се един друг. Всеки миг, който бяха
споделили през последните няколко дни, се бе
запечатал завинаги в съзнаниетоим.
"Ще трябва да сме силни, знаеш ли, Крики",
каза й Паркър. Без тя да му го е казвала с толкова
думи, той знаеше точно, че това е последният път,
когато са заедно, някога или за дълго време.
"Винаги ще бъда с теб, някога, по някакъв начин.
Ако някога се усъмниш в това, погледни пръстена
на гилзата си, спомни си това и един ден ще

761. намерим пътя един към друг." Докато го слушаше,
тя знаеше, че един ден той ще се ожени за някоя
друга, ще има деца от нея и, надявам се, ще има
щастлив живот. Самата тя дори не можеше да си
представи, че ще направи това. Не искаше никой
друг в живота си освен него. А той искаше само
нея.
"Ще те обичам до деня на смъртта си", каза тя
и имаше предвид всяка дума, а той се надяваше
това да не се случи още дълго, дълго време.
И след това, вървейки бавно, влязоха вътре за
последната си нощ. Той се любеше с нея, а после,
увити в халатите си, стояха на балкона и гледаха
Венеция на лунна светлина. Беше
сърцераздирателно красиво.

762. "Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш тук"
- каза тя, като го погледна, и той бавно я придърпа
в прегръдките си.
"Не ми го казвай. Бих прекосил света заради
теб. Винаги, когато искаш да ме видиш, ми се
обади и аз ще дотичам." Двамата се съгласиха да
продължат да си пишат по електронната поща. Тя
дори не можеше да си представи живот без
контакт с него, дори и да не можеше да го види
отново. И беше обещала да му се обади, имаше
нужда да чуе и гласа му. Баща ѝ можеше да им
попречи да се виждат, но не можеше да ги спре да
се обичат. Само времето можеше да направи това.
А засега те все още бяха дълбоко влюбени.

763. През нощта те спяха в прегръдките си, като се
раздвижваха от време на време, докосваха се,
усещаха дъха на другия по бузите си, докато
лежаха преплетени и вплетени. Не можеха да се
наситят на усещането за кожата на другия или на
погледа в очите му.
Сутринта стояха заедно под душа, оставяйки
водата да се стича по тях, а после се любиха за
последен път. Всеки от тях беше взел със себе си
всичко, което можеше. Щеше да бъде дълга и
тежка зима за много дълго време без докосването
един на друг. Всичко, което имаха сега, беше
любовта на другия.
Когато си тръгнаха, нямаше папараци. Никой
не им беше казал нищо, нито им беше задал

764. въпроси. Макс и Сам ги бяха оставили сами и през
трите дни. Двамата охранители си бяха прекарали
добре, посещавайки Венеция заедно, а когато
минаха под Моста на въздишките, Самюъл се беше
подиграл на Макс, че това означава, че ще бъдат
заедно завинаги. А Макс го беше попитал дали
иска да бъде застрелян сега или по-късно. И
двамата обаче се натъжиха, когато видяха
изражението на лицата на Кристиана и Паркър,
когато тръгнаха към летището. Имаше пълна
тишина първо в гондолата, после в колата, докато
напускаха Венеция, и двамата мъже си тръгнаха,
докато двамата влюбени се сбогуваха.
"Обичам те - каза Паркър, като я държеше
здраво в прегръдките си. "Не забравяй пръстена
на

765. гилотината си и какво означава той. Бих умрял за
теб, Крики. А кой знае какво се случва в живота?
Може би някоя от тези свещи, които си запалил,
ще проработи".
"Разчитам на това", каза тя тихо и се притисна
към него през последните няколко минути, след
което трябваше да си тръгне. Нейният полет беше
първи и тя го целуваше отново и отново, докато
Макс и Сам не си помислиха, че ще трябва да я
измъкнат. "Обичам те... Ще ти се обадя, когато се
прибереш вкъщи".
"Ще бъда там, когато пожелаеш, и точно тук."
Той докосна сърцето му, както когато я остави в
Африка. В сърцето си той никога не я беше
напускал оттогава, нито дори преди това.

766. Целунаха се за последен път и с чувството, че е
изтръгнала душата си от неговата, тя се отдалечи
към самолета. Обърна се веднъж и му помаха с
високо вдигната глава, а очите ѝ се впиха в
неговите. Докосна сърцето си и го посочи. Той ѝ
кимна, като не изпускаше очите ѝ. После тя се
обърна и се качи на самолета.
Глава 18

767. Кристиана не каза нито дума в самолета по
пътя от Венеция до Цюрих. Няколко пъти тя
погледна надолу и докосна малката лента на
ръката си с изумрудените сърца. И двамата мъже
го забелязаха и се зачудиха дали не са се оженили
във Венеция, но не смятаха, че е така. Очевидно
това беше нещо, което имаше някакво дълбоко
значение за нея. Тя им се усмихна, когато слязоха в
Цюрих, и благодари и на двамата, че са дошли с
нея във Венеция. Имаше нещо много тихо в нея,
тъжно, далечно и странно отдалечено, сякаш
сърцето и душата ѝ бяха заминали с Паркър и само

768. една черупка се връщаше във Вадуц, което
всъщност беше така.
Когато два часа по-късно стигнаха до двореца
във Вадуц, тя отново замълча. Пътуваха бавно, а тя
така или иначе не бързаше да се прибере. Бяха
минали вълшебни три дни във Венеция с Паркър, а
сега ѝ оставаше само да прекара остатъка от
живота си тук, в затвора. Би предпочела
гилотината пред това. Живот на вечен дълг, на
баща, който я бе лишил от мечтите ѝ, и то в чест на
кралското ѝ потекло. Изглеждаше висока цена за
това, което беше и не искаше да бъде.
Когато пристигнали, кучето било навън в
двора. То се приближи до нея и тя го погали. То я
последва вътре и тя се качи на горния етаж в

769. стаите си. Бяха ѝ казали, че баща ѝ все още го няма
и че ще се върне следобед. Бяха избрали
идеалното време.
Силви беше в кабинета си и я погледна. Тя не
зададе никакви въпроси. Не искаше да
любопитства. Тя подаде на Кристиана списъка с
изявите си за следващия ден и за останалата част
от седмицата. В списъка нямаше нищо необичайно
и всичко това обещаваше да бъде досадно в краен
случай.
"Предполагам, че не си гледала новините -
каза Силви предпазливо, а Кристиана я погледна и
поклати глава. Силви също забеляза тесния
изумруден пръстен и не каза нищо. "Баща ти
зашемети всички, като произнесе доста

770. историческа реч на заседанията на ООН".
Кристиана изчака да чуе останалото, без да
коментира. Силви имаше същото впечатление
като Сам и Макс, че тялото на Кристиана се е
върнало, но тя всъщност не е там. Приличаше на
робот, докато извършваше движенията, и се
чувстваше като такъв. Сърцето и душата ѝ бяха в
самолета за Бостън с Паркър.
"Каква реч?" Кристиана попита накрая, без
особен интерес. Но тя знаеше, че трябва да е
наясно с политическите позиции на страната си и с
позициите, които заема по отношение на
международните политики, особено в ООН.
Срещите в Париж бяха важни по отношение на
отношенията с арабския свят.

771. "Той зае много силна позиция за неутрална
страна по отношение на начина, по който трябва
да се решат някои от споровете. Имаше много
разговори и коментари по този въпрос. Всеки
политик и държавен глава в света беше помолен
за коментар. Той се обяви за някои много силни
мерки. От някои страни се чуха много критики, а
от други - много похвали. След като пристигне тук,
пресата ще се нахвърли върху него. Една от
секретарките му ми каза, че за днес има насрочени
четири интервюта. Общият консенсус е, че той е
бил много смел и е трябвало да го каже. Мисля, че
изненадата е, че никой не го е очаквал от него".
При други обстоятелства Кристиана щеше да се

772. гордее с него. Но сега беше толкова изтръпнала, че
ѝ беше все едно.
За тази вечер беше насрочена и държавна
вечеря в двореца и за пръв път от повече от месец
Кристиана се съгласи да присъства. Това беше
животът, за който се беше подписала и за който се
беше отказала от Паркър. Подобно на баща си, тя
изпълняваше дълга си. Това беше всичко, което ѝ
беше останало.
След това остана в стаята си, сама разопакова
багажа си и погледна снимката на Фиона, която
държеше на скрина си. На нея тя се смееше, с
широко отворени от изненада очи, с отворена от
смях уста. Така Кристиана искаше да я запомни. В
Сенафе имаше и други снимки на целия екип, но

773. тази на Фиона ѝ беше особено скъпа. Тя я караше
да си мисли за нея като за вечно щастлива. Имаше
и още една, на която Паркър гледаше право към
нея, с късите панталони, туристическите обувки и
каубойската шапка, които беше носил в лагера. Тя
погледна всички снимки, а след това и пръстена
си.
Тя не вижда баща си до държавната вечеря
същата вечер. Той беше изпълнен с живот и
изглеждаше много доволен от себе си. Речта му
беше предизвикала голямо вълнение по време на
преговорите в Париж и по целия свят. Дни наред
бяха заобиколени от пресата, която Кристиана
усърдно избягваше. Тя се занимаваше с делата си
тихо и правеше това, което трябваше. Погледите

774. им се срещнаха веднъж през масата по време на
вечерята и след това тя го избягваше. Беше
помолила да не сяда до него и въпреки
нежеланието ѝ да бъде там, имаше интересни
партньори за вечерята и приятна вечер. Тези
вечери без Паркър щяха да й се сторят дълъг
живот. Сега ѝ беше трудно да повярва, че предната
вечер е била във Венеция с него.
По стечение на обстоятелствата двамата с
баща ѝ се изкачваха по стълбите към частните
апартаменти по едно и също време. Тя чу стъпките
му зад себе си и се обърна, за да погледне, очите
им се срещнаха и задържаха, докато тя спираше на
стълбите, а той се качваше тихо и заставаше до
нея.

775. "Съжалявам, Крики - каза той тихо и тя разбра
за какво говори.
"И аз." Тя кимна, обърна се, изкачи се по
стълбите към собствените си стаи и тихо затвори
вратата, докато той минаваше покрай нея към
своите стаи.
Вижда го отново едва два дни по-късно.
Трябвало да вземе документ от кабинета му и
видяла, че го интервюират. Тези дни той беше
навсякъде във вестниците, подкрепяйки
позицията, която беше заел, макар че тя ставаше
все по-противоречива с всеки изминал ден и тя
вече беше забелязала, че дискретно бяха
увеличили охраната на двореца. Където и да
отидеше, с него бяха трима телохранители, а с

776. Кристиана изведнъж се появиха двама. Макар да
нямаше преки заплахи, това изглеждаше
благоразумно, а и той винаги беше, особено за нея.
Беше разгневил много хора, въпреки че огромна
част от тях му се възхищаваха за позицията, която
бе заел. Кристиана все още му се сърдеше и щеше
да му се сърди още дълго, но му се възхищаваше за
смелостта му в ООН. Той беше честен човек със
силни убеждения.
Беше говорила с Паркър няколко пъти, след
като той се върна. Той звучеше уморено, но винаги
с любов, когато му се обаждаше. Имейлите му бяха
забавни и весели. Понякога ѝ изпращаше вицове,
които я караха да се смее с глас. В повечето случаи
ѝ разказваше какво прави, как вървят

777. изследванията и колко много му липсва. Тя му
казваше същите неща.
През следващите две седмици тя е заета в
двореца. Беше се заела с някои нови проекти,
продължаваше да изпълнява обичайните си
задължения и беше започнала да говори с
фондацията за работа за тях. Беше решила да не
учи в Париж през пролетта. Искаше да отиде да
работи за фондацията, която беше създадена в
памет на майка ѝ. Това беше единственото нещо,
от което се интересуваше, и имаше смисъл да го
прави. В седмицата, в която се срещна с тях,
Паркър беше в Сан Франциско за Деня на
благодарността. Това беше празник, на който се
беше наслаждавала много, докато беше в Бъркли.

778. Всяка година се прибираше у дома с приятели и й
се искаше сега да е с него, с баща му и брат му. Но
това никога нямаше да се случи.
Тъкмо му говореше, когато излезе навън с
кучето и забеляза, че брат ѝ току-що е пристигнал.
Беше пристигнал с чисто ново "Ферари", типично
червено, и когато я видя, изглеждаше в добро
настроение, макар че тя все още се ядосваше и на
него заради коментарите му за това, че я хванаха
папараците в Париж. Те й се бяха сторили груби и
необичайно нелюбезни дори за Фреди.
"Как сте, Ваше Височество?" - подразни я той, а
тя го погледна надменно и се засмя.

779. "Трябва ли сега да използвам твоята титла?"
Тя му се изсмя. Той наистина беше невъзможен, но
беше неин брат.
"Определено. Очаквам и ти да направиш
реверанс. Един ден аз ще управлявам това място,
нали знаеш."
"Опитвам се да не мисля за това." Никога не би
имал смелостта да направи това, което баща им
току-що бе направил на световната сцена, нито
пък знанията как да го направи. Баща им се бе
плъзнал по тънката линия между враждуващите
сили и мнения и бе излязъл като герой. Дори
Паркър беше впечатлен, макар че и той не беше
доволен от него в наши дни.

780. "Какво мислиш за новата ми кола?" Фреди я
попита, като смени темата.
"Хубаво. Изглежда скъпо", коментира тя с
усмивка.
"Говори се, че мога да си го позволя или баща
ни може. Току-що я купих в Цюрих." Трябваше да
признае, че е красива кола, макар че той имаше
още две почти като нея, в идентичен цвят.
Изглежда имаше неограничен апетит към скъпи,
бързи коли и също толкова скъпи, бързи жени. В
момента имаше нова в ръцете си, а вероятно и
други, за които никой още не беше чувал. Това
беше един постоянно въртящ се харем. "Искаш ли
да се повозим? - предложи той ентусиазирано,
докато тя се засмя и поклати глава. Начинът, по

781. който шофираше, винаги я караше да се разболява
от коли. Дори кучето избяга, когато той отвори
вратата на колата.
"С удоволствие. По-късно. Имам среща", излъга
тя и побърза да се върне в двореца.
Оказа се, че същата вечер тримата вечерят
заедно. Атмосферата беше малко напрегната, тъй
като баща им в момента беше ядосан на Фреди за
нещо, което не искаше да обсъжда пред
Кристиана. Тя седеше тихо с двамата,
наслаждавайки се на компанията им за първи път
от два месеца насам, след инцидента с Паркър.
Беше почти декември и те разговаряха за
плановете си за Гщаад по време на празниците.
Поне веднъж звучаха като нормално семейство.

782. Никой не говореше за политика, икономическа
политика или дори за това какво Фреди е
направил наскоро погрешно. Бяха много
отпуснати, Кристиана се смееше на шегите на брат
си, а баща им дори се подсмихваше малко, макар
че някои от шегите бяха донякъде обидни, но
както винаги, бяха смешни. Фреди определено
беше семейният клоун.
Когато станаха от вечерята, той се опита да
убеди Кристиана да се повози с него, за пореден
път, в новата кола. Но навън беше студено и пътят
вероятно беше заледен. Преди няколко дни бе
паднал първият сняг. Фреди изглеждаше дълбоко
обиден, че тя не приема поканата му, и се обърна
към баща си.

783. "А ти, отче? Искаш ли да се повозим набързо
преди лягане?" Баща му се канеше да откаже, но по
принцип прекарваше толкова малко време с него и
толкова често му се сърдеше, че Ханс Йозеф се
поколеба и изглеждаше така, сякаш смяташе, че
трябва да направи това усилие. А през деня винаги
беше твърде зает, за да прави такива неща.
"Ако обещаеш, че ще е само за няколко
минути. Не искам да се озова във Виена, докато ти
демонстрирашефективносттана двигателя."
"Обещавам - каза Фреди и се усмихна на сестра
си, изглеждайки възхитен. Тази вечер беше почти
като в старите времена, когато и двамата бяха по-
млади. Още тогава Фреди беше запален по
страхотните автомобили. Нищо особено не се беше

784. променило, освен че тя беше пораснала, а той - не.
Тя беше направила коментар за това по време на
вечерята и за да се реваншира, той я беше нарекъл
своя по-голяма сестра, въпреки че беше с десет
години по-голям, на същата възраст като Паркър.
Баща им излезе в хола и помоли един от
мъжете в лакейска ливрея да му донесе връхната
дреха и след малко се върна с нея. Фреди беше пил
достатъчно по време на вечерята, за да няма
нужда от такъв. И Кристиана последва двамата
навън. Чарлз, нейното куче, спеше здраво на
горния етаж в спалнята ѝ.
Отвън имаше охранители, които разговаряха
лесно. Току-що си бяха сменили смените и
отначало не ги забелязаха да излизат. Кристияна

785. си помисли, че това е неоправдано небрежно от
тяхна страна, като се има предвид, че в момента в
двореца са се увеличили грижите за сигурността
им, тъй като вниманието на световната политика в
момента е насочено към баща ѝ. След няколко
минути дежурните стражи дойдоха да разговарят с
тях, но тя си помисли, че им е отнело твърде много
време да стигнат дотам. Не искаше да казва нищо
тогава и да ги злепостави, но на сутринта щеше да
спомене на Силви и да я накара да съобщи за това.
"Мога ли да предположа, че ще се насладя на
цивилизовано пътуване с теб, Фридрих?" - каза
баща им с шеговит вид. Беше в добро настроение
след приятната им вечеря. "Или след като се
върна, ще имам нужда от лекар, който да ми

786. приложи транквиланти?" "Не, не. Това беше
неговият начин да го предупреди да не кара със
150 мили в час.
"Обещавам, че ще бъда любезен."
"Не плаши прекалено много татко -
предупреди го Кристиана и с това двамата мъже се
вмъкнаха в дългата, ниска и невероятно лъскава
кола. Тя изглеждаше почти като куршум.
Затвориха вратите, баща ѝ махна със затворен
прозорец и очите му за миг срещнаха нейните. В
тях имаше нещо тъжно, сякаш отново й казваше
колко съжалява за Паркър. Тя знаеше, че той няма
да промени решението си, но съжаляваше за
мъката, която ѝ беше причинил. Докато го
гледаше и кимаше, сякаш му казваше, че го

787. разбира, тя усети пръстена на Паркър на пръста си
и високочувствителната машина потегли, а
кракът на Фреди силно натисна газта. Никога
досега не беше виждала кола да потегля толкова
бързо. Искаше да се върне вътре, защото ѝ беше
студено, но реши да постои и да погледа за минута.
Чудеше се дали Фреди вече е успял да ужаси баща
ѝ. На младини и той бе харесвал бързи коли - може
би това бе генетично заложено, но при баща ѝ
никога не бяха срещани бързи жени, а само майка
ѝ, дори досега.
Тя ги наблюдаваше с усмивка на лице и се
чудеше кога ще се обърнат, а докато стоеше там,
Фреди намали скоростта на колата, точно колкото
да преодолее един завой на пътя, и когато го

788. направи и спирачните светлини светнаха, се чу
звук от толкова мощна експлозия, че сякаш небето
се срути. В същия момент, когато Кристиана чула
звука, на мястото, където била колата, изведнъж
се появило огромно огнено кълбо и колата, баща ѝ
и Фреди буквално изчезнали. Устата ѝ се отвори,
докато гледаше, никой не помръдна, а после
изведнъж всички се разтичаха. Дежурните
охранители полетяха пеша по пътя, колкото
можеха по-бързо, докато другите скочиха в колите
и се запътиха към пламъците, а Кристиана започна
да тича. Сърцето ѝ се разтуптя и изведнъж в
съзнанието си видя Фиона да лежи в калта... тя
продължаваше да тича и да тича... изведнъж във
въздуха се разнесоха сирени, свирки, мъже, които

789. ускоряваха покрай нея, и ревът на пожара. Тя
стигна до мястото, където беше колата, почти по
същото време, по което и мъжете. Те се втурнаха
навсякъде, дойдоха пожарните коли на двореца и
мъже с маркучи, водата бликаше навсякъде и
някой дръпна Кристиана назад. Тя беше
повлечена, докато се взираше във всички тях. И
единственото, което виждаше, беше бушуващият
огън, сякаш във въздуха, нямаше никаква кола, а
под мястото, където беше тя, имаше огромна
горяща дупка в земята. Баща ѝ и Фреди бяха
изчезнали в атмосферата. Някой беше сложил
бомба под колата на Фреди. Цялото ѝ семейство
беше изчезнало.

790. Глава 19
След това Кристиана вече не можеше да си
спомни какво се е случило, не както в деня, в който
Фиона беше починала. Спомняше си как се върна в
двореца, как хората тичаха навсякъде, как двама
охранители я отведоха в стаята ѝ и останаха там с

791. нея. Появиха се Силви, други лица, които
познаваше, и такива, които вече не помнеше.
Полицаи идваха и си отиваха, сапьори, войници.
Пристигнаха камиони с мъже в екипировка за
борба с безредиците, швейцарска полиция,
линейки, новинарски камиони. Линейките бяха
ненужни. Не бяха открити дори парченца от баща
ѝ и брат ѝ. В ранните часове никой не пое
отговорност за бомбата, нито пък се изложи по-
късно. Актът на смелост на баща ѝ по време на
заседанията на ООН е имал висока цена. Трябва да
са заложили бомбата някъде между пристигането
на Фреди и след вечерята. Но ако я бяха поставили
под колата му, явно не бяха възнамерявали да
убият управляващия принц, а може би само

792. престолонаследника като предупреждение към
баща му. С вълнението на Фреди от новата му кола
и приятелската семейна вечеря, те бяха успели да
убият и управляващия принц, по чист сляп късмет.
Цяла нощ дворецът и теренът бяха пълни с
мъже в униформи, а Кристиана, сякаш замаяна,
настояваше да излезе от стаята си заедно с
охраната си и се разхождаше сред тях. И щом
излезе от двореца, видя Сам и Макс да тичат към
нея. Без да се замисли и без да каже нито дума,
Макс я взе в прегръдките си и започна да плаче, а
Сам стоеше наблизо и сълзите му се търкаляха по
бузите. И двамата бяха със семейството от години
и единственото, което Кристиана можеше да
направи, беше да се вгледа отново във все още

793. горящата почерняла яма, в която се е намирала
колата, когато е избухнала.
Отначало само няколко души разбраха, че в
колата е принц Ханс Йозеф - мислеха, че е само
Фреди, което беше достатъчно лошо. Но новината
се разпространи бързо, предадена от
охранителите, които го бяха видели да се качва
във ферарито със сина си. Тази нощ беше двойна
трагедия и двойна загуба за страната и за света.
Докато обикаляше наоколо, Кристиана беше
обградена от охранители с автомати, а от двете ѝ
страни бяха Макс и Сам. Тя отказа да се върне в
двореца. Сякаш като останеше близо до мястото,
където са били, когато са изчезнали във въздуха,
можеше по някакъв начин да ги върне или да ги

794. намери. Беше невъзможно да разбере последиците
от всичко, което се бе случило, и всичко, което то
означаваше за Лихтенщайн. Тя погледна Сам и
Макс и като ги видя да плачат, започна да й
просветва, че е загубила брат си и баща си. Беше
сираче, а страната ѝ нямаше лидер.
"Какво ще стане?" - попита тя Макс,
изглеждайкиужасена.
"Не знам", каза той честно. Никой не знаеше.
Освен личната трагедия, която беше за нея, това
беше и огромна политическа дилема за страната.
Фреди беше единственият мъжки наследник на
управляващия принц, а на жените не беше
позволено да бъдат разглеждани за наследството.
Буквално нямаше кой да заеме мястото му.

795. Тази нощ Кристиана изобщо не си легна. Все
още не можеше да разбере какво се е случило.
Новинарите бяха навсякъде, телеграфните служби
изпращаха репортери. След спиращата дъха реч в
ООН Ханс Йозеф беше основна новина, а колата
бомба се смяташе за важна световна новина.
Неизбежно двете събития бяха тясно свързани. За
щастие цяла флотилия от охранители
предпазвашеКристиана от новинарскитеекипи.
По някое време посред нощ Кристиана се качи
на горния етаж и Силви ѝ помогна да се облече в
мрачно черно. Върна се долу, а там бяха всички
асистенти и секретарки на баща ѝ, които трескаво
правеха бележки и се обаждаха. Тя нямаше
представа на кого се обаждат и какво да прави.

796. Главната му асистентка дойде при нея, докато тя
се луташе като призрак, и ѝ каза, че трябва да
вземат мерки.
"Какви уговорки?" Тя изглеждаше безучастна.
Беше в шок. Изглеждаше компетентна и
здравомислеща, дори спокойна, но не можеше да
накара ума си да разбере какво се е случило.
Единственото, което си мислеше, беше, че татко го
няма. Чувстваше се отново на пет години и
изведнъж си спомни всичко, което се беше
случило сутринта, когато майка ѝ беше починала...
а сега и Фреди... бедният Фреди... при всичките му
глупости, сега и него го нямаше. Всички те бяха
изчезнали. Тя беше напълно сама на света.

797. Тя седи в кабинета на баща си, в стаята има
секретари и въоръжена охрана, когато пристигат
депутатите на баща ѝ. Всичките двадесет и пет,
облечени в черни костюми и черни вратовръзки, с
опустошени очи. Цяла нощ бяха будували заедно,
на малки групички, в домовете си, като редуваха
гледане на новините и плач, и обсъждане на това
какво да правят. Те имаха огромен проблем,
какъвто страната никога не е имала. Вече нямаха
управляващ принц, нямаха никого в линията за
наследяване, тъй като той беше починал заедно с
престолонаследника, а жените не можеха дори да
бъдат разглеждани според конституцията им.
Освен огромната лична трагедия, която се бе

798. случила тази нощ, това бе катастрофа и за
страната.
"Ваше височество - обърна се към нея нежно
министър-председателят. Той виждаше, че тя не е
в състояние да говори. Но те нямаха друг избор.
Бяха заедно от четири часа тази сутрин, часове
след като им се обадиха с новината, и бяха
изчакали до осем часа, за да дойдат в двореца.
Всички, включително и Кристиана, не бяха спали
цяла нощ. Дворецът беше огрян от светлина в
ноемврийския мрак. "Ваше височество, трябва да
говорим с вас - повтори министър-председателят.
Той беше най-възрастният член от всичките
двадесет и пет и беше главният довереник на
баща ѝ. "Ще седнете ли с нас?" Тя кимна, все още

799. изглеждайки зашеметена, и те разчистиха стаята
от всички, с изключение на охранителите, носещи
картечници. Никой не знаеше какво да очаква по-
нататък, дали колата бомба е била единичен акт,
предвестник на по-широкообхватно престъпление
или дори засада в двореца. Навън и в двореца
имаше швейцарски войници с картечници.
Швейцарското правителство ги беше предложило
незабавно и ги беше изпратило от Цюрих.
Кристиана седна, загледана в членовете на
Парламента, и всички те заеха столовете в стаята.
Седяха в кабинета на баща ѝ и ѝ се стори странно,
че той не е там. За миг се зачуди къде е, а после
като втора експлозия в съзнанието си си спомни.
Повече от всичко си спомни погледа, който си бяха

800. разменили точно преди брат ѝ да го изгони. Онзи
поглед на извинение и съжаление, който сега
щеше да я преследва цял живот, заедно с горчивия
спор, който бе забил клин между тях в
продължение на два месеца. Дори още не се бяха
възстановили, докато раните започнаха да
зарастват онази нощ, а сега той си беше отишъл.
Тя си повтаряше, че никога повече няма да види
нито един от двамата, и намираше за невъзможно
да го преглътне.
"Трябва да поговорим с вас. Всички ние сме
безкрайно опечалени от огромната ви загуба. Това
е нещо толкова ужасно, че наистина не може да се
мисли за него. Моля, приемете нашите най-
дълбоки съболезнования от всички нас." Тя кимна,

801. без да може да говори, защото в очите ѝ се появиха
сълзи. Всъщност тя беше двадесет и четири
годишно момиче, което току-що беше загубило
цялото си семейство. И нямаше кой да я утеши,
само тези мъже, които искаха да говорят с нея. Тя
разпозна всеки един от тях, докато оглеждаше
стаята. Единственото, което успя да направи, беше
да кимне. Това беше неизмерим шок, както те
добре знаеха. Лицето ѝ беше толкова бледо, че
изглеждаше почти прозрачно.
"Но трябва да поговорим с вас и за
наследството. Нашата страна няма лидер. Това е
ситуация, която според нашата конституция
трябва да бъде разрешена веднага. За нас е опасно
да нямаме никой начело, особено сега". За момента

802. министър-председателят е определен да се справя
с всяко национално бедствие, каквото това със
сигурност беше. Но всички се чувстваха
притеснени, че няма кой да заеме мястото, което
баща ѝ така неочаквано и внезапно бе оставил
празно. "В състояние ли сте да разберете какво ви
казвам, Ваше Височество, или сте твърде
разстроен?" Той й говореше така, сякаш тя
внезапно бе оглушала. Всъщност тя беше
покрусена от това, че е останала толкова без сили.
Но все пак беше в състояние да разбере, ако не и да
отговори.
Най-накрая тя изтръгна думи от устата си,
почти за първи път, откакто това се беше случило.
"Разбирам" - успя да потвърди тя.

803. "Благодаря ви, Ваше Височество. Това, което
искаме да обсъдим с вас, е кой ще поеме
наследството." Той беше добре запознат с
историята на семейството ѝ и познаваше всеки
член на сточленния семеен съд. "Имате няколко
братовчеди във Виена, които са директно в
линията на наследяване. Те са роднини с вас,
разбира се, по бащина линия. Но всъщност, когато
снощи прегледах списъка, поне първите седем от
тях, или дори осем или девет, не е подходящо дори
да се разглеждат. Всички те са твърде възрастни, а
някои от тях са доста болни. Няколко от тях нямат
деца, така че наследството не би могло да се
предаде чрез тях. А голяма част от тях след това са
жени. А вие знаете правилата за недопускане на

804. женско наследство. Ще трябва да стигнем до доста
над двадесетия по ред, дори до двадесет и петия,
за да намерим мъж на подходяща възраст, в добро
здраве, и дори не съм сигурен, че той би приел.
Всички те са австрийци и никой от тях не е имал
близки връзки с Лихтенщайн, което ни води до
едно много интересно място.
"Баща ви беше много модерен човек или
интересна комбинация. Той уважаваше всички
наши почтени традиции, вярваше във всичко,
което тази страна е защитавала в продължение на
хиляда години. В същото време той внушаваше
редица нови и по-модерни позиции, без никога да
жертва старите. Вярваше, че жените трябва да
имат право на глас, всъщност много преди те

805. действително да го получат. И Ваше Височество,
той изпитваше голямо уважение към вас. Често ми
е казвал колко сте се интересували от
икономическата ни политика и от много
проницателните предложения, които сте правили,
особено за млад човек на вашата възраст." Той не
спомена брат ѝ Фреди, сега щеше да е неуместно,
но управляващият принц често бе казвал на
няколко от министрите си, че ако не бяха
сегашните им закони, Кристиана щеше да е много
по-способна да управлява от брат си. "Имаме
огромен проблем тук - продължи той, като
направи пауза, за да си поеме дъх. "Нямаме никой
по пряка линия на баща ти, който наистина да е
правилният избор за наследяването. Както всички

806. знаем, тези неща се предават по кръвен път, а
често и не чрез умения. Но ако трябва да следваме
кръвните линии, за да намерим някой на
подходяща възраст и с подходящ пол, ще трябва да
се спуснем далеч надолу по наследството. Не
мисля, че на баща ти някога му е хрумвало, а и не
би трябвало, че престолонаследникът няма да
управлява. Но при тази трагедия, която ни сполетя
тази вечер, и вие, Ваше Височество, с най-голямо
уважение, вярвам, че знам какво би направил
баща ви, ако се изправи пред тази ситуация.
Обсъждахме го надълго и нашироко, през цялата
нощ, и всички сме съгласни, че единственият
правилен избор за наследяването тук сте вие."
Кристиана го изгледа така, сякаш беше луд, и за

807. кратко се зачуди дали не е луд. Може би сънуваше
всичко това, баща ѝ и брат ѝ не бяха умрели и тя
щеше да се събуди след минута, след като избяга
от този отвратителенкошмар.
"Предлагаме да приемем нов закон,
извънредна мярка, която да бъде потвърдена и
одобрена от Семейния съд незабавно, да променим
конституцията си и да я допълним, за да позволим
наследяването да се разпростре и върху жените от
сега нататък, а в този случай - конкретно върху
вас. Освен това тази вечер обсъдихме и това, че сме
еднакво наясно, че по кръвна линия, от двете
страни на най-близкото семейство на майка ви,
вие сте роднина на кралете на Франция. Ако
приемете наследството от името на баща си и

808. станете управляваща принцеса на Лихтенщайн,
както се надяваме, че ще направите, а вашият
народ, вярвам, също се надява, като се има
предвид роднинската ви връзка като пряка
потомка на кралете на Франция, в този случай
бихме желали да станете управляваща принцеса
като Кралско височество, а не като Серена.
Искрено вярвам, че баща ви също би одобрил това,
и разбира се, това също ще трябва да бъде
постановено и потвърдено от Семейния съд, също
незабавно. Трябва да попълним наследството
възможно най-скоро. Не можем да оставим
Лихтенщайн без лидер. Ваше височество, питам ви
от името на всички нас, като министър-
председател и един от вашите поданици и

809. сънародници, от името на баща ви, ще го
направите ли?" По бузите на Кристиана буквално
се стичаха сълзи, докато слушаше. Тя беше
двайсет и четири годишно момиче, което току-що
бяха помолили да стане лидер на страната си,
царуваща принцеса на мястото на баща си. Никога
през живота си не беше била толкова уплашена и
трепереше от глава до пети, от ужас, скръб и шок.
Всички в стаята можеха да видят колко силно
трепери тя. Тя едва успяваше да говори. Беше
трогната отвъд думите, но се чувстваше напълно
неспособна да се справи с тази работа. Как би
могла да се мери с баща си? А едно кралско
височество? Можеше и да я помолят да стане
кралица. И в известен смисъл те просто го бяха

810. направили. Харесваше й идеята жените да бъдат
приемани в линията на наследяване и винаги бе
смятала, че трябва да бъдат, но се чувстваше
много по-малко способна, отколкото трябва да
бъде човек, за да поеме такава непосилна задача.
"Но как бих могъл да го направя?" Тя плачеше
толкова силно, че едва успяваше да говори.
"Вярваме, че можете. И съм абсолютно
сигурен, че и баща ти е смятал така. Ваше
височество, моля ви, умолявам ви, елате на помощ
на страната си тази вечер. Ще направим всичко
възможно да ви подкрепим и да ви помогнем.
Никой от управляващите принцове не се е
чувствал готов за тази работа. Тя е нещо, което се
учи и в което се израства. Искрено вярвам, че сте

811. способен на това и че баща ви би го искал. Ще
приемеш ли това, което ти предлагаме? Ако е така,
Ваше Височество, това ще бъде благословия за
всички нас, също и за Вас, а със сигурност и за
нашата страна."
Тя седеше вкопчена в седалката си, гледаше
от едно лице на друго, а отговорът се виждаше във
всеки чифт очи. Ако някой от тях погледнеше
съмнително, колебливо или ядосано, тя знаеше, че
без да се бави, ще каже "не". Но вместо това всеки
от тях я гледаше с очакване, молейки я да направи
това, което искаха. Умоляваха я, а още по-лошото
беше, че тя почти чуваше гласа на баща си от
гроба, който я молеше да го направи. Тя седеше и
ги гледаше нещастно, все още трепереща, никога

812. през живота си не беше била толкова уплашена и
тъжна. И сякаш някаква по-силна от нея сила я
принуждаваше да го направи, тя бавно кимна с
глава, без да може да повярва на това, което прави.
Така щеше да бъде до края на живота ѝ, докато не
умре. Сега тя щеше да носи същото бреме, което
носеше и той. Щеше да й се наложи да живее за
страната си, а не повече за себе си. Дългът вече
нямаше да бъде само дума за нея, а начин на
живот, от който нямаше да може да избяга. Но
дори когато си мислеше за това, отстъпвайки от
него като кон от конюшнята си в ужас, тя погледна
министър-председателя в очите и заговори с най-
тих шепот.

813. Тя каза една-единствена дума, докато ги
гледаше. "Да."
Щом каза тази дума, всички в стаята се
усмихнаха и изглеждаха облекчени. Въпреки
ужасната трагедия, случила се тази нощ,
членовете на Парламента бяха доволни.
Министър-председателят ѝ напомни, че Елизабет е
станала кралица на Англия на двадесет и пет
години и това е много по-голяма държава и по-
голяма отговорност. Нито той, нито всички
останали в залата се съмняваха, че тя може да
управлява Лихтенщайн, и то добре, на двадесет и
четири години. Кристиана изглеждаше напълно
изумена.

814. След това й каза какво ще се случи по-нататък.
"Всеки от нас ще извика по четирима членове на
Семейния съд, за да представи пред тях двете
предложения. Че ти ще бъдеш управляваща
принцеса на Лихтенщайн, като първата жена,
която прави това, и оттук нататък жените ще имат
право на наследяване, и че твоята титла ще бъде
Кралско височество сега, благодарение на майка
ти. Ние сме двадесет и пет и още днес ще се
свържем с целия семеен двор. Ако те гласуват в
твоя и наша полза, ще проведем частна
инвеститура тази вечер, в този кабинет. Най-
искрено се надявам това да се случи. Лихтенщайн
не може да остане без лидер, а ние искрено
вярваме, че вие сте най-добрият човек,

815. правилният човек и единственият човек за тази
работа." След това той се изправи, погледна към
нея и към залата и добави: "Нека Бог бъде с всички
нас и с Вас, Ваше Височество. Ще ви се обадя с
резултатите днес следобед." И след това, преди тя
да успее да си поеме дъх или да промени
решението си, те излязоха от стаята. След като те
си тръгнаха, тя дълго стоя и погледна портретите
на прадядо си, дядо си и баща си, които висяха там.
Погледна в очите на баща си на портрета, който
толкова много приличаше на него, и ридаейки,
напусна стаята.

816. Глава 20
Трима мъже с картечници отвеждат
Кристиана нагоре по стълбите към спалнята ѝ,
където я чака Силви. Тя изглеждаше толкова
разтърсена, колкото и всички останали в двореца
тази нощ. Изглеждаше уплашена, изтощена и
покрусена от скръб. Принц Ханс Йозеф беше
прекрасен човек. И още преди Кристиана да влезе
напълно в стаята, тя ѝ напомни, че трябва да

817. планират погребение. Държавно погребение и за
двамата, за управляващия принц и за
престолонаследника. Кристиана дори не можеше
да си го представи, камо ли да го направи.
"Искате ли да полежите няколко минути, Ваше
Височество, преди да започнем?" Кристиана
кимна, като си помисли, че тази жена дори не знае
какво предстои. Ако Семейният съд гласуваше
така, както желаеха министрите, до тази нощ тя
щеше да бъде царуваща принцеса. Беше твърде
ужасяващо, за да си го помисли дори.
След малко Силви излезе от стаята и каза, че
ще се върне след половин час. Тримата мъже с
картечници я последваха и застанаха точно пред
вратата, докато Кристиана лежеше. Имаше само

818. един човек, с когото искаше да говори сега,
единственият човек, за когото знаеше, че ще ѝ
помогне и ще я подкрепи. Тя дори не провери дали
има имейл от него. Беше сигурна, че той вече е чул.
Колкото и малка да беше страната ѝ, беше сигурна,
че бомбата, която уби баща ѝ и Фреди, беше
експлозия, която се чу по целия свят.
Тя вдигна телефона, който се намираше до
леглото ѝ, и набра номера на Паркър. Дори в
объркването и страданието си тя смътно си
спомни, че е Денят на благодарността и той е в Сан
Франциско.
Той отговори още на първото позвъняване и
отчаяно очакваше обаждането ѝ. Знаеше, че
нямаше да има никаква надежда да се свърже с

819. нея, ако беше опитал. Всичко, което беше видял по
новините, подсказваше, че в двореца във Вадуц
цари хаос.
"Боже мой... Крики? ...Добре ли си? ... Толкова
съжалявам... Толкова съжалявам... Чух го по
новините." Тя се заслуша в гласа му и просто
седеше и ридаеше. "Скъпа, толкова съжалявам, че
това се случи. Не можах да повярвам, когато го
видях." По новините бяха показали пламтящ
пожар на територията на двореца, а навсякъде
тичаха войници и полицаи за борба с безредиците.
Дворецът изглеждаше напълно превзет. За ужас на
Паркър почти не се споменаваше нищо за нея.
Единственото,което знаеше, беше, че е жива.

820. "Аз също не можах" - каза тя нещастно,
опитвайки се да не си спомня отново... онзи ужасен
момент, в който колата се превърна в огнено
кълбо, поглъщайки баща ѝ и Фреди. "Аз стоях
точно там, когато това се случи."
"Слава Богу, че не си бил в колата с тях."
Отначало се страхуваше, че е била. И докато го
казваше, изведнъж си спомни, че Фреди й беше
предложил да я закара пръв, а тя беше отказала.
Това беше ръката на съдбата. "Добре ли си? Иска
ми се да бях там, за да ти помогна. Какво мога да
направя? Чувствам се толкова безпомощна."
"Нищо не можеш да направиш. Трябва да
започна да планирам погребенията след минута.
Те ме чакат, но исках първо да поговоря с теб.

821. Обичам те... случило се е още нещо ужасно - каза
тя, звучейки скръбно, и Паркър се приготви за още
една лоша новина. Трудно му беше да повярва, че
може да стане по-лошо от това, или дори да се
доближи до него. "Няма никой друг на пряка
линия за наследяване. Всички братовчеди на баща
ми са ужасно стари... те са австрийци... Паркър, те
искат да променят закона за женското наследство.
Днес ще го внесат в Семейния съд". Тя се задави с
още едно хлипане. "Искат да ме направят
управляваща принцеса ... о, Боже, как бих могла да
го направя? Не знам нищо за това, никога не бих
могла да се справя с тази работа ... и животът ми
ще бъде съсипан завинаги. Ще трябва да
управлявам страната, докато умра, или да предам

822. наследството на някое от децата си някой ден ..."
Тя плачеше толкова силно, че едва успяваше да
говори, но той чуваше всяка нейна дума. На
хиляди километри от нея той изглеждаше също
толкова шокиран, колкото и тя. Дори не можеше
да си представи какво означава това.
"И те искат да ме направят кралско височество
заради майка ми, а не заради Серена."
"Винаги си била кралска за мен, Крики - каза
той нежно, опитвайки се да смекчи удара. Това
изглеждаше страхотна отговорност, дори за него.
Но подобно на министрите ѝ, той нито за миг не се
съмняваше, че тя може да се справи с тази работа.
Знаеше, че може и че ще се справи добре. Нямаше
и най-далечна представа какво означава това за

823. тях. И единственото, за което можеше да мисли,
беше колко се тревожи за нея. Не само че
трябваше да се справи с мъката от загубата на
семейството си, но сега трябваше да поеме и
управлението на една държава. Това наистина не
можеше да се повярва.
"Паркър...", каза тя, задушавайки се от
ридания, "ще умра като стара мома". Звучеше като
дете, докато плачеше, а той искаше само да я
прегърне.
"Не виждам защо това трябва да е така. Баща
ти е бил женен и е имал деца. Английската
кралица Елизабет е била омъжена и е имала
четири деца и не мисля, че е била много по-
възрастна от теб, когато е станала кралица. Не

824. виждам защо едното трябва да изключва другото -
каза той разумно, опитвайки се да я успокои.
Единственото, което не виждаше, беше как се
вписва в картината сега. Ако не друго, то това
изглеждаше по-лошо за тях. С новия ѝ статут на
Кралско височество, а не вече на Серен, беше още
по-малко вероятно той да бъде сметнат за
подходящ за нея. Единствената разлика сега беше,
че тя щеше да определя правилата, и той не
можеше да не се запита дали това променя нещо.
Баща ѝ имаше властта да ѝ позволи да се омъжи за
простосмъртен, но отказа да я използва. Но
Паркър нямаше абсолютно никаква представа
дали самият принц би могъл да се ожени за такава,
а в сегашното опечалено състояние на Крики не

825. смяташе да го пита. Знаеше, че други монарси са се
женили за простолюдието, особено в
скандинавските страни, и смътно си спомняше, че
са им давали титли и всичко е било наред. За
момента докторът беше достатъчно добър за него,
нямаше да се тревожи за останалото. В момента
имаше достатъчно грижи за себе си. Той не искаше
да добавя своите притеснения.
"Кралица Елизабет беше на двадесет и пет
години!" Кристиана го поправи със захласнат тон и
този път той се засмя.
"Мисля, че си с една година по-напред. Искаш
ли да те изчакат една година?" - подиграва се той.
"Не разбираш", каза тя, звучейки нещастно и
много младо. "Ако Семейният съд каже "да", тази

826. вечер ще има частна инвеститура... до вечерта ще
бъда царуваща принцеса... как изобщо ще го
направя?" Тя отново плачеше по-силно. Горката бе
загубила баща си и брат си само преди няколко
часа, а сега на гърба ѝ стоварваха цяла държава.
Това би било много, за да го преглътне всеки на
един дъх.
"Крики, можеш да го направиш. Знам, че
можеш. И само си помисли, че сега ти можеш да
определяш всички правила."
"Не искам да определям правилата. Преди
мразех живота си, а сега ще бъде още по-лош... и
никога повече няма да те видя." Тя не можеше да
спре да плаче и той повече от всякога желаеше да

827. я прегърне и да я успокои. През следващите дни ѝ
предстоеше да преживее толкова много неща.
"Крики, сега можеш да правиш каквото си
поискаш. Ще се видим отново... не се притеснявай
за това. Винаги, когато можеш да ме видиш, аз ще
бъда там. А ако не можеш, аз все пак те обичам".
"Не знам какво мога да направя. Никога досега
не съм била управляваща принцеса и не искам да
бъда." Но тя знаеше, че не може да откаже.
Чувстваше се така, сякаш дължи на баща си да
поеме това, затова се беше съгласила.
В този момент Силви надникна във вратата и
почука по часовника си. Трябваше да отидат на
работа. Трябваше да организират две държавни
погребения. Кристияна беше извън себе си. Дори

828. нямаше време да оплаче подобаващо баща си и
брат си, нямаше възможност да преглътне
случилото се, а след часове щеше да управлява
държава и трийсет и три хиляди души, за които
щеше да отговаря. Самата перспектива беше
ужасяваща и той я чуваше в гласа ѝ.
"Крики, трябва да се опиташ да се успокоиш.
Дори не мога да си представя колко ужасно трябва
да е това. Но сега трябва да направиш всичко
възможно, за да се задържиш. Не можеш да си
позволиш да правиш нищо друго. Обади ми се по
всяко време, когато пожелаеш. Аз съм тук, скъпа.
Обичам те. Аз съм до теб. А сега се опитай да бъдеш
силна."

829. "Ще го направя... обещавам... мислиш ли, че
мога да го направя?"
"Знам, че можеш." Звучеше любящо и
спокойно.
"Ами ако не мога?" Гласът ѝ се разтрепери,
когато попита.
"След това известно време се преструваш, че
го правиш, и го разбираш в движение. Никой
никога няма да разбере разликата. Вие сте шефът.
Всичко, което трябва да направиш, е да се държиш
като него... може би да започнеш с няколко
обезглавявания. Нещо такова - закани се той, но тя
не се усмихна. Беше напълно потисната.
"Обичам те, Паркър... благодаря ти, че си до
мен."

830. "Винаги съм, бейби... винаги съм."
"Знам." Тя обеща да му се обади по-късно и
отиде да намери Силви в кабинета ѝ. На бюрото ѝ
вече имаше планини от документи. Кристиана
трябваше да вземе решенията, а Силви и
служителите на баща ѝ щяха да свършат
останалото. Единственото, което трябваше да
направи, беше да планира погребенията им точно
сега. За останалото щеше да се тревожи по-късно.
И където и да отидеше, с нея вървяха мъже с
автомати. Те все още бяха в повишена готовност.
Първото нещо, което Кристиана прави, е да
планира две държавни погребения. Едното във
Виена, а другото във Вадуц. Нямаше тела, които да
бъдат положени в ковчег, разбра тя с ужас. Затова

831. тя и Силви планираха меса в катедралата "Свети
Стефан" във Виена, а на следващия ден щяха да
имат такава в "Свети Флорин" във Вадуц. Беше
четвъртък и те планираха първата за следващия
понеделник, а във Вадуц - на следващия ден. Тя
трябваше да избере музиката и да реши какви
цветя да поднесе. Решиха на службата да има два
празни ковчега, а след това да има прием в
двореца Лихтенщайн. Съображенията за сигурност
бяха огромни, като се има предвид случилото се.
Същото щеше да се случи и във Вадуц.
Работи по него цял ден заедно със Силви и
служителите на баща си и все още се труди
усилено, без да е спала предишната нощ, когато
министър-председателят ѝ се обажда и Силви ѝ

832. подава телефона. Тя каза, че той няма да каже за
какво става дума. Кристиана знаеше, но все още не
бяха казали на никого.
"Одобриха го - каза той със сериозен глас и
като го чу, Кристиана изтръпна. Някаква малка
част от нея се надяваше, че няма да го направят.
Но те го бяха направили. Сега трябваше да живее с
последствията от приемането на предложението
им тази сутрин. "Те също така те нарекоха Кралско
височество. Много сме горди, Ваше Височество.
Можете ли да го направите в осем часа тази
вечер?" Беше вече след шест. "Помислих си, че
може би ще можем да го направим в параклиса.
Искате ли там да присъства някой друг освен
вашите министри, Ваше Височество?" Тя искаше

833. Паркър да е там, но това не беше възможно.
Единствените други хора, които искаше, бяха
Силви, Сам и Макс. Сега те бяха най-добрите ѝ
приятели и единствената форма на семейство,
която ѝ беше останала. Щеше да помоли Виктория
да дойде, но нямаше време.
"Ще го обявим пред пресата утре сутринта, за
да ви дадем възможност да си починете през
нощта. Това ще бъде ли добре, Ваше Височество?"
"Абсолютно. Благодаря ти - каза тя, като се
опита да звучи по-скоро мило, отколкото ужасено.
Спомни си, че Паркър беше казал да се преструва
за известно време и никой да не разбере. И докато
окачваше слушалката, след като отново благодари
на министър-председателя, осъзна, че след осем

834. часа тази вечер отсега нататък всички ще се
обръщат към нея с "Ваше кралско височество".
Всичко в живота ѝ се бе променило за един миг... с
експлозията на една кола... Беше невъзможно да се
възприеме всичко, което се случваше. Семейният
съд беше гласувал единодушно да я остави да
управлява. Всичко, което можеше да направи сега,
беше да се моли да не ги разочарова и да работи
колкото може по-усилено до края на живота си, за
да се увери, че това е така. Но обувките на баща ѝ
изглеждаха твърде големи, за да бъдат запълнени,
особено с толкова малки крака като нейните.
"В осем часа трябва да отидем в параклиса -
каза тя на Силви, докато закачаше телефона. "И ми
трябват Сам и Макс."

835. "Има ли маса?" Тя изглеждаше озадачена. Не
го беше планирала и не беше уведомила никого.
Кристиана изглеждашеопустошена и неясна.
"Донякъде", каза тя. "Само членовете на
Парламента и ние." Силви кимна и отиде да
уведоми Сам и Макс. Когато ги намери, беше вече
седем. Няколко минути преди осем Кристиана и
останалите напуснаха кабинета на баща ѝ и се
отправиха към параклиса. И докато го правеха, тя
не можеше да не си помисли, че преди двадесет и
четири часа баща ѝ и брат ѝ са били живи.
Същия следобед Виктория ѝ се обади, изказа
съболезнования и каза на Кристиана, че когато
всичко приключи, трябва да дойде и да остане при
нея в Лондон. Кристиана осъзна, че от този момент

836. нататък не може да направи нито едно от тези
неща отново. От днес нататък, когато отиваше
някъде, това беше държавно посещение. Животът
ѝ щеше да бъде още по-сложен, отколкото беше
преди. И в много по-голяма опасност, като се има
предвид случилото се.
Когато стигнаха до параклиса, там ги чакаха
свещениците и архиепископът. Министрите
изглеждаха тържествено, а архиепископът я
целуна по двете бузи. Той каза, че това е
едновременно щастливо и тъжно събитие. В
продължение на няколко минути той говори за
баща ѝ и когато Силви, Сам и Макс разбраха какво
се случва, и тримата започнаха да плачат. Дори не
им беше хрумвало, че това може да се случи.

837. Министър-председателят предвидливо
извадил от трезора короната на майката на
Кристиана и меча на баща ѝ, за да може
архиепископът да ги използва за церемонията.
Министър-председателят внимателно постави
короната на главата ѝ и тя коленичи пред
архиепископа в простата черна рокля, която
носеше през целия ден, докато той я докосваше по
всяко рамо, след като прочете традиционните
обреди на латински и я обяви за Нейно Кралско
Височество Кристиана, управляваща принцеса на
Лихтенщайн, докато по лицето ѝ се стичаха реки
от сълзи. Освен тежката с диаманти корона на
майка ѝ, която датираше от четиринадесети век,
единственото бижу, което носеше, беше тясната

838. лента от изумруди с форма на сърце, която Паркър
ѝ беше подарил във Венеция и която оттогава не
беше слизала от пръста ѝ.
Тя се обърна към министрите си и тримата си
верни служители, все още плачейки, докато
архиепископът благославяше всички. Тя погледна
новите си поданици и изглеждаше като съвсем
младо момиче в тежката корона и обикновената си
черна рокля, която носеше от сутринта, докато
планираше погребението на баща си и брат си.
Изглеждаше като дете, което си играе на обличане
в короната, но колкото и да беше млада или
уплашена, сега беше Нейно кралско височество
Кристиана, управляваща принцеса на
Лихтенщайн.

839. Глава 21
Държавното погребение в катедралата "Свети
Стефан" във Виена за баща ѝ и Фреди е церемония
с много помпозност. На олтара стояха кардиналът
на Виена, двама архиепископи, четирима епископи
и дузина свещеници. Самата Кристиана седеше

840. сама на първата скамейка, а около нея имаше
въоръжена охрана. Съобщението за нейното
встъпване в длъжност беше направено три дни по-
рано. Тя вървеше зад празните ковчези, които
влизаха и излизаха от катедралата, а охраната с
картечници я следваше плътно.
Самата служба продължи два часа, като в нея
пя хорът на виенските момчета. Тя ги накара да
изпълнят цялата музика, която знаеше, че баща ѝ
обича. Службата беше мрачна и
сърцераздирателна и Кристиана плачеше, докато
седеше сама, без никой да я утеши, да я прегърне
или дори да я хване за ръка. От мястото, където
стояха близо до нея, сърцата на Макс и Сам бяха
насочени към нея, но те не можеха да направят

841. нищо за нея. Като властваща принцеса сега тя
трябваше да стои сама, независимо колко труден е
моментът или мъчителна е задачата. Животът ѝ
като нейно кралско височество, управляващата
принцеса на Лихтенщайн, официално бе започнал.
Когато запяха "Аве Мария", по бузите ѝ се
стичаха сълзи, докато стоеше със затворени очи в
черна рокля и палто и с голяма черна шапка с
тежък воал.
А когато всичко свърши, тя тръгна бавно по
пътеката на катедралата, зад двата празни
ковчега, мислейки за баща си и Фреди. Хората в
църквата си шепнеха колко е красива и колко е
мъчително млада, за да се сблъска с толкова много
неща.

842. Имаше две хиляди опечалени, всички по
покана. Бяха дошли държавни глави и кралски
особи от цяла Европа. А след това всички те се
забавляваха в двореца Лихтенщайн във Виена.
Това беше най-дългият ден в живота ѝ. Виктория
беше там, но тя почти не я видя. Виктория все още
не можеше да преживее изумителния факт, че
братовчедка ѝ вече е управляващата принцеса на
Лихтенщайн. Самата Кристиана не можеше да го
преживее. Тя все още беше в шок.
Тя разговаря с Паркър преди и след
погребението и звучи напълно изтощена. И в
девет часа през нощта започнаха пътуването от
Виена, за да пристигнат в двореца във Вадуц
малко след три часа сутринта. Пътуваха в конвой, с

843. водещи и преследващи коли пред и зад тях. Все
още никоя групировка не беше поела отговорност
за взрива на колата бомба, при който бяха
загинали брат ѝ и баща ѝ. А сигурността, с която я
обграждаха, беше огромна. Тя вече беше тъжна и
самотна, а управляваше принцесата само от три
дни. Знаеше, че щом наистина започне да
управлява, ще бъде още по-зле. Сега си спомняше
твърде ясно колко изтощен и обезсърчен беше
баща ѝ в някои дни. Сега тази съдба беше нейна.
Сам и Макс бяха с нея в колата, докато се
връщаха от Виена във Вадуц, и няколко пъти я
попитаха дали е добре. Тя кимна с "да". Беше
твърде уморена, за да говори.

844. Когато пристигнаха във Вадуц, тя веднага си
легна. Трябваше да стане в седем. Погребението
във Вадуц беше насрочено за десет часа на
следващия ден. А това беше още по-тъжно, защото
това беше домът, който тя знаеше, че той е обичал,
мястото, където се беше родил и където бяха
починали той и синът му. Кристиана усети
тежестта на света върху раменете си, докато
отново вървеше по пътеката с празните ковчези, а
музиката беше още по-тъжна, или поне така ѝ се
струваше, отколкото предишния ден. И се
чувстваше още по-самотна в дома на собственото
си детство, след като те си бяха отишли.
Погребението във Вадуц беше открито за
обществеността, а след това отвориха част от

845. двореца за прием. Охраната беше толкова силна,
че приличаше на въоръжен лагер. Имаше и
новинарски камери от цял свят, които я снимаха.
Паркър седеше и го гледаше у дома в Бостън.
Беше четири часа сутринта за него, тъй като го
видя по CNN, и никога не беше виждал Кристиана
да изглежда по-красива. Тя изглеждаше
абсолютно царствена, докато вървеше по пътеката
с шапката и воала си. Предния ден беше гледал и
погребението във Виена. Доколкото можеше, той
беше с нея на всяка крачка от пътя. А когато му се
обади късно вечерта след това, тя звучеше
напълно изтощена. Той ѝ каза колко великолепно
е било, каква изящна работа е свършила, и след

846. минути тя отново се разплака. Това беше най-
ужасната седмица в живота ѝ.
"Искаш ли да дойда и да те видя, Крики?" -
предложи той тихо, но тя знаеше, че сега няма как
да го види.
"Не мога." Очите на целия свят бяха вперени в
нея. И двамата знаеха, че дълго време ще бъде под
строг контрол. Не можеше да прави нищо
скандално, трябваше да управлява страната си
отговорно. Сега животът ѝ принадлежеше на
нейния народ. Беше се заклела да пази Честта,
Смелостта и Благополучието, точно както баща ѝ
преди нея и всички, които бяха дошли преди това.
Те бяха отдали живота си, както и тя. Сега тя
трябваше да върви по техните стъпки, доколкото

847. може. И повече от всякога нямаше представа кога
ще види отново Паркър. Вече нямаше да има
откраднати уикенди в Париж или Венеция, където
да изчезне за няколко дни. Трябваше да живее с
работата, която бе поела, всяка минута и час от
денонощието, до края на живота си.
Тя е облечена в официален траур, а на
следващия ден след погребението започва
животът ѝ като управляваща принцеса. Едва й
дадоха време да скърби. Тя имаше срещи с
министри, с държавни глави, които идваха да
изкажат съболезнования, имаше срещи по
икономическата политика, трябваше да посети
банките в Женева. Имаше брифинги, конференции
и срещи от всички възможни видове. В рамките на

848. четири седмици главата ѝ се завъртя и тя се
чувстваше така, сякаш се дави, но министър-
председателят ѝ каза, че се справя добре със
задачата. Според него баща ѝ е бил прав. Тя е била
най-добрият човек за тази работа.
Тя отменя плановете си за Гщаад през същата
година. Нямаше да има никаква Коледа за нея.
Нямаше сърце за това, а и с министрите се бяха
договорили да няма официални държавни
забавления в продължение на шест месеца от
уважение към баща ѝ. Каквито и високопоставени
личности да срещаше, щеше да ги кани на обяд.
Вече бяха съкратили официалния период на траур
от една година на шест месеца.

849. Среща се с фондацията и вечеря в двореца с
министър-председателя, който се опитва да я
научи на всичко, което трябва да знае за новата си
работа. Тя искаше да научи всичко възможно най-
бързо и попиваше всичко като гъба. Двамата с
баща ѝ често бяха разговаряли задълбочено за
неговата политика и за тънкостите на
управлението, така че то не ѝ беше съвсем
непознато. Но сега работата и решенията бяха
нейни, разбира се, с напътствията на министрите
ѝ.
Силви беше с нея денонощно. Макс и Сам бяха
залепени за нея. Силната охрана все още не се
беше променила и когато Виктория се обади и
каза, че би било забавно да я посети, Кристиана

850. направо ѝ каза, че не може да дойде. Детските ѝ
дни вече бяха приключили, имаше сериозни неща
за вършене. Започваше деня си в стария офис на
баща си в седем часа и го изкарваше направо до
късно вечерта, точно както и той.
Единственото нещо, което се беше променило,
беше, че Паркър вече можеше да ѝ се обажда. Но
нямаше как да се види с него, дори за приятелско
посещение между двама стари приятели. Беше
свободна и властваща принцеса и всеки полъх на
скандал трябваше да се държи колкото се може
по-далеч от нея. Тя му каза, че той не може да ѝ
дойде на гости, дори и на неофициална вечеря
като стар приятел, с когото е работила в Африка,
поне от шест месеца.

851. Той не я притискаше, а всъщност беше
постоянен източник на подкрепа за нея. Тя му се
обаждаше всяка вечер, когато свършеше работа,
понякога в полунощ за нея, което за него беше
само шест часа вечерта. Понякога той я
разсмиваше и тя не споделяше с него държавни
тайни. Колкото и да беше мъжът, когото обичаше,
той се беше превърнал в най-добрия ѝ приятел.
Пресата също беше очарована от нея и я
снимаше всеки път, когато напускаше двореца. Тя
намираше това за изморително, но също така
осъзнаваше, че сега това е част от пейзажа за нея.
Всичко в живота ѝ се беше променило.
Единственото, което не се беше променило през
последния месец, беше присъствието на вечно

852. вярното ѝ куче. Чарлз вече се беше превърнал в
неизменна част от офиса и персоналът шеговито
го наричаше кралското куче. Той беше все така
палав, шумен и понякога лошо възпитан, както
преди. Променила се е само господарката му. Тя
работеше безкрайно много часове, баща ѝ
липсваше постоянно и нямаше време за игра или
почивка. Единственото, за което мислеше сега,
беше да представя страната си и нейните
граждани в очите на света. Започна да разбира все
повече и повече непреодолимото чувство за дълг,
което баща ѝ изпитваше, и всеки ден мислеше за
него с все по-голямо уважение и любов.
А когато не изпълняваше държавни задачи, в
седмиците след ужасната смърт на баща ѝ и брат
ѝ,

853. трябваше да се справя с болезнени задачи като
преглеждането на личните им вещи. Колите на
брат ѝ бяха тихомълком продадени. Всички лични
вещи на баща ѝ бяха съхранени. Мразеше да
минава покрай празните му стаи и все още се
чувстваше като натрапник в кабинета му, но беше
дълбоко благодарна на служителите му за
безценната им подкрепа и помощ.
Два дни преди Коледа тя говореше с Паркър
по телефона и той никога не я беше чувал да
звучи толкова уморено.
"Няма ли да направиш нещо за Коледа, скъпа?
Не можеш просто да седиш там съвсем сама." Само
като чу самотата и изтощението в гласа ѝ, той се
натъжи. Тя се беше превърнала в самотната

854. принцеса в двореца във Вадуц. Нямаше с кого да
прекара Коледа, не ѝ беше останало семейство,
което да бъде с нея. А когато я попита за това, тя
му отговори, че единственото, което ще направи, е
да присъства на среднощната меса. Освен това,
дори и на Коледа, тя щяла да ходи на работа.
Имаше толкова много да учи, толкова много да
прави, толкова много неща, които трябваше да
разбере, за да върши все по-добра работа. Тя се
караше твърде много, но той не можеше да
направи абсолютно нищо, за да ѝ помогне, освен
да ѝ говори всяка вечер. Времето, което прекараха
заедно във Венеция, изглеждаше отдалечено на
милиони години. Единственото, което напомняше

855. за него, беше малката изумрудена халка, която тя
винаги носеше.
През тази година Паркър прекарва Коледа с
брат си в Ню Йорк. Беше твърде зает с
изследователския си проект, за да отиде в
Калифорния по време на празниците и да види
баща си. А на Бъдни вечер, през този ден, тя не
беше имала време да говори с него. Беше
планирала да му се обади след среднощната
литургия същата вечер.
Тя вечеряше на спокойствие сама, с кучето до
себе си. Мислеше за баща си и брат си и за
щастливите моменти, които бяха споделили, но
сърцето ѝ беше натежало и никога през живота си
не се беше чувствала толкова самотна.

856. Макс и Сам отидоха на масата с нея, сега
винаги бяха с нея. Бяха се превърнали в нейни
лични телохранители. Бяха с нея в колата, когато
тя пътуваше към "Сейнт Флорин". Във Вадуц през
онази година беше леденостудена нощ. По земята
имаше сняг, но през целия ден беше кристално
ясно и въздухът беше като иглички в дробовете ѝ,
когато излезе от колата и тръгна към църквата,
облечена в мрачно черно и с тежко черно палто с
качулка. Само красивотоѝ лице се виждаше.
Беше красива литургия. Хорът пееше "Тиха
нощ" на немски и докато тя слушаше, сълзите
бавно се търкаляха по бузите ѝ. Беше невъзможно
да не мисли за огромните загуби, които бе
претърпяла, и за шокиращите промени в живота ѝ

857. през последния месец. Дори Паркър вече беше
почти далечен спомен, съществуването му беше
нереално, като безплътен глас по телефона. Той
все още беше мъжът, когото обичаше, но тя
нямаше представа кога ще се срещнат отново, а
лежейки в леглото нощем, все още копнееше за
докосванетому.
Тя вървеше бавно към парапета за причастие,
следвайки жителите на Вадуц, които вече бяха
нейни поданици. И когато те я подминаваха по
пътеката, дори и толкова тъжна, колкото беше
тази вечер, тя им се усмихваше, сякаш им
благодареше за вярата, която имаха в нея. След
смъртта на баща ѝ всички те бяха толкова мили и
гостоприемни към нея. Тя искаше да заслужи

858. доверието им и да се довери на тях, а чувстваше,
че все още не го е направила. Чест, смелост,
благосъстояние. Най-накрая бе разбрала
значението на тези думи.
Беше почти до олтарната преграда, когато
един мъж на пейката точно пред нея се изправи,
обърна се и тя видя лицето му. Тя спря на място и
се вгледа в него. Не можеше да разбере какво
прави той там. Беше казал, че ще бъде в Ню Йорк.
Той стоеше там, усмихваше ѝ се и много нежно я
хвана за ръката. Натисна нещо в дланта ѝ и тъй
като не искаше да привлича вниманието към тях,
тя продължи да се движи към олтарната релса с
наведена глава и усмивка на лицето. Това беше
Паркър.

859. Тя се причасти, като все още държеше здраво
малката опаковка, която той й беше подхвърлил, и
тогава видя Макс да я гледа. Той го беше видял и
също се усмихваше. Както и Сам. Тогава тя се
върна на своята пейка, наведе глава и се помоли за
баща си и брат си, за хората, на които дължеше
толкова много, и накрая за Паркър. Накрая вдигна
лицето си и с копнежа на вековете гледаше гърба
му и го обичаше повече от всякога.
Когато литургията свърши, тя зачака на
пейката, докато той не се озова почти пред нея, и
тогава спря, за да я остави да излезе. Тя погледна в
лицето му, благодари му, тъй като хората ѝ се
усмихваха, и той тихо я последва навън. Същата
вечер извън църквата тя стисна ръцете на много

860. от поданиците си. Паркър стоеше сред тях и тя
погледна в лицето му с необуздана любов, когато
той се приближи.
"Дойдох само да й пожелая весела Коледа -
каза той и й се усмихна. "Мразех мисълта, че ще
останеш сама."
"Не разбирам - каза тя, без да иска да издаде
нищо.
"Оставам в Цюрих и се връщам сутринта, за да
прекарам Коледа с брат ми и децата му."
"Кога пристигнахте?" Тя все още изглеждаше
объркана. Дали е бил там от няколко дни? Но тя
беше говорила с него в Бостън предишния ден.
"Тази вечер. Дойдох само за среднощната
меса." Мисълта за това, което беше направил,

861. докосна сърцето ѝ. Беше дошъл за часове, само за
да не се чувства сама. Искаше й се да му каже, че го
обича, но не можеше с толкова много хора
наоколо. Макс и Сам се приближиха и го
поздравиха. Беше очевидно, че четиримата са
стари приятели. Тя беше пъхнала малкия му пакет
в джоба си и нямаше какво да му даде, освен
любовта си.
"Не мога да те взема със себе си вкъщи" -
прошепна тя и той се засмя.
"Знам", прошепна той в отговор. "Ще дойда да
те посетя някой друг път. След пет или шест
месеца. Просто исках да ти дам това." Той посочи
джоба си и докато се отдалечаваха заедно от
църквата, с Макс и Сам от двете й страни, тя

862. отново посегна към ръката на Паркър и я стисна
здраво.
Докато вървяха, тя беше заобиколена от хора,
които искаха да я видят и да я докоснат. Тя им
пожела весела Коледа и им благодари, а после се
обърна към Паркър с болно сърце. "Как да ти
благодаря?"
"Ще поговорим за това. Ще ти се обадя, когато
се върна в хотела." И след това с малък поклон към
нея, точно като поклоните, които правеха всички
нейни поданици, той ѝ се усмихна, върна се до
колата, която беше наел, погледна я още веднъж и
потегли. Беше като видение, което ѝ се бе явило и
изчезнало в нощта. Това беше най-невероятното
нещо, което някой някога беше правил. Тя бръкна

863. в джоба си и напипа малкия пакет, докато се
качваше в собствената си кола заедно със Сам и
Макс. Паркър го беше направил перфектно. Никой
не беше заподозрял нищо. Беше до нея, когато тя
имаше нужда от него, както винаги, а след това го
нямаше. Той не ѝ беше струвал нищо, а ѝ беше дал
много.
Тя изчака да остане сама в спалнята си, за да
отвори малкия пакет, който ѝ беше оставил.
Имаше чувството, че е увит в памук, и беше
толкова малък, че не можеше да предположи
какво е. Искаше ѝ се да можеше да му даде нещо в
замяна.
Тя го разгъна внимателно, като първо махна
хартията, а след това издърпа памука, и когато го

864. видя, изтръпна. Беше красив малък пръстен с
диамант в стара обковка и тя веднага разбра какво
означава. Но как можеше да приеме това от него?
Баща ѝ вече не беше там, за да застане между тях,
но сега тя трябваше да управлява държава и да
представлява народ. Това не беше по-възможно,
отколкото преди три месеца, ако не друго, то беше
още по-малко. Единствената разлика беше, че сега
тя беше управляващата принцеса и тя определяше
правилата и предлагаше законите. Всъщност тя
можеше да предложи закон, който да ѝ позволи да
се омъжи за простосмъртен, и да поиска
одобрението на Семейния съд. Те вероятно щяха
да му дадат титла, ако решат да уважат молбата ѝ.
Но след всичко, което вече ѝ бяха дали през

865. последния месец, беше много да се иска. Тя седна,
загледана в пръстена в ръката си, и като се
почувства отново като младо момиче, го нахлузи.
Пасваше идеално, сякаш беше направен за нея.
Малкият диамант беше красив и означаваше за
нея повече от короната ѝ.
Тя все още го гледаше учудено, когато той се
обади.
"Как можеш да го направиш?" - попита го тя
учудено.
"Иска ми се да можех да го сложа" - каза той с
глас, изпълнен с любов. Току-що се беше върнал в
хотела си.

866. "Аз също." Но той го беше направил
перфектно. Беше й го подхвърлил толкова
дискретно, че никой не би могъл да разбере.
"Пасва ли ви?" - попита той предпазливо.
"Перфектно."
Той си пое рязко дъх, този път уплашен от себе
си, преди да зададе следващия въпрос. "И така,
Ваше кралско височество, какво мислите?" Тя
знаеше точно какво има предвид, но нямаше
представа какво да му отговори. Отговорът на този
въпрос вече не беше неин.
"Мисля, че си най-забележителният човек,
когото съм познавала, и те обичам с цялото си
сърце." Всъщност той беше долетял чак от Бостън
за една нощ, за да ѝ пожелае весела Коледа и да ѝ

867. подари пръстена. И ако тя го приемеше, той беше
неин, а тя - негова.
"Е?" - попита той нервно. "Дали е "не" или
"да"?"
"Решението трябва да бъде взето от Семейния
съд и от парламента. И от уважение към баща ми
не мисля, че мога да ги помоля за една година".
"Мога да почакам, Крики" - каза той тихо. Вече
го бяха направили, откакто той напусна Африка в
края на юли. Изглеждаше като цяла вечност, но
бяха минали само пет месеца.
"Може би ще мога да обявя годеж след шест
месеца", каза тя предпазливо. "Но не бихме могли
да се оженим преди края на годината."

868. "Може би до следващата Коледа", каза той, но
звучеше обнадеждено. "Какво мислиш, че ще каже
Семейният съд?"
"Бих могъл да ги помоля да ви направят граф
или нещо друго, което да ви даде право на това.
Честно казано, не знам какво ще кажат. Какво ще
кажеш за работата си?" Тя изведнъж изглеждаше
притеснена. Не можеше да иска от него да се
откаже от всичко заради нея. Нямаше да е честно.
"Дотогава ще завърша проекта си." Той вече го
беше обмислял дълго и упорито в продължение на
месеци, а също и по време на полета дотук. Беше
сигурен. "Има работа по СПИН, която мога да
свърша тук. В Цюрих има отлична клиника за

869. изследване на СПИН." Беше мислил за всичко
много преди тази вечер.
"Не знам какво биха казали. Мога да попитам.
Но ако кажат "не"..." При тази мисъл в очите ѝ се
появиха сълзи. Не можеше да го загуби сега. Но не
можеше и да изостави хората, на които бе обещала
живота си само преди месец. "Кога заминаваш?" -
попита го тя внезапно. Умираше от желание да го
види, но нямаше как да го направи. А той не
можеше да се върне да я посети в продължение на
месеци. Когато го направи, щеше да се наложи да
го направят както трябва. Нямаше как да се
измъкне сега. Той щеше да трябва да я посети в
двореца и да дойде да я ухажва. Всичко трябваше
да бъде напълно прозрачно. Трябваше да действа с

870. чест и смелост и да мисли за благополучието на
другите преди себе си, независимо какво щеше да
й струва това, дори любовта.
"Самолетът ми е в десет часа утре сутринта.
Излизам от хотела в седем и трябва да се настаня
до осем."
"Трябва да се обадя. Обичам те, Паркър. Ще ти
съобщя, преди да си тръгнеш. Просто знай колко
много те обичам и винаги ще те обичам."
"Пръстенът беше на баба ми" - каза той, сякаш
това имаше значение. Беше го получил от баща си
на Деня на благодарността. Но не пръстенът
искаше Крики, а той.
"Обичам го. Но теб обичам повече."

871. Тя се обади по телефона, но той беше излязъл.
И после цяла нощ лежеше на леглото си и мислеше
за Паркър. Той направи същото в хотела. И не чу
нищо от нея, преди да си тръгне. Сърцето му се сви,
когато на сутринта се изнесе от хотела.
Премиерът й се обажда в осем часа на
следващата сутрин. Тя го заклева да пази тайна, но
му задава важните въпроси. Той каза, че това е
правено в други държави и не вижда защо да не
може и в тяхната, ако тя смята, че това е правилно.
Всъщност сега тя имала право да отмени
решението на Семейния съд и дори на парламента.
Имаше тази власт, точно както баща ѝ преди, но
нямаше да я използва в нейна полза.

872. "Така е", каза тя и за пръв път от месеци насам
прозвуча радостно. Беше ужасно да го каже и не би
трябвало да му го казва, но дори инвеститурата ѝ
като управляваща принцеса не означаваше
толкова много за нея, колкото това.
"Това ще трябва да се запази в тайна през
следващите пет-шест месеца. След това всички ще
могат да свикнат с идеята. Ще направя каквото
мога, за да помогна", каза той, звучейки по-скоро
като доброжелателен чичо, отколкото като
министър-председател. Тогава тя му пожела
весела Коледа и свали телефона.
Тя погледна часовника си. Беше осем и
петнайсет. А той не ѝ се беше обадил, преди да
напусне хотела. Беше казала, че ще му се обади.

873. Вдигна телефона, за да се обади на охраната, и ги
помоли да изпратят Макс в стаята ѝ. Звучаха
притеснени и я попитаха дали има проблем, но тя
отговори, че няма. Тогава тя взе лист хартия и
надраска няколко думи. След пет минути Макс
беше пред вратата ѝ.
"Колко бързо можете да стигнете до Цюрих?
Летището", попита тя, докато пъхаше листчето в
плик и му го подаваше.
"Един час. Може би малко повече. Бърза ли?"
Той можеше да прочете в очите ѝ колко важно е
това за нея. Той се усмихна, знаейки кого ще види.
Беше лесно да се досети.
"Много е прибързано. Полетът му тръгва в
десет за Ню Йорк. Той е Паркър."

874. "Да, Ваше кралско височество. Ще го намеря."
"Благодаря ти, Макс - каза тя и си спомни с
умиление дните в Сенафе, когато той и Сам я
наричаха Крики. Тези дни бяха отминали
завинаги, както много други неща в живота ѝ. Но
на тяхно място се бяха появили други, а тепърва
идваха. Надяваше се, че Макс ще стигне до него
навреме. Ако не, щеше да му се обади в Ню Йорк.
Но искаше да знае, преди да замине. Той
заслужаваше поне това след всичко, което беше
направил.
Макс лети от Вадуц до летището в Цюрих. Взе
една от колите за охрана на двореца и не спираше
да натиска газта. Провери за полетите,
заминаващи за Ню Йорк, намери правилния и се

875. отправи към изхода, за да го чака. Полетът все още
не се беше качил на борда. А след пет минути го
видя, изглеждаше уморен и вървеше бавно към
изхода, потънал в мисли. Паркър се стресна,
когато видя Макс, който му се усмихна широко и
му пожела весела Коледа, след което му подаде
плика, който Кристиана му беше дала. Беше малък
и бял, с нейната корона и инициал върху него. C с
корона над главата. Видя как ръцете на Паркър
треперят, докато го отваря, и го прочете
внимателно, докато по лицето му бавно се
разстилашеширока усмивка.
На листчето беше написала: "Да, обичам те, К.".
Той го сгъна и го пъхна в джоба си, след което
удари Макс по рамото с огромна усмивка.

876. "Мога ли да говоря с нея?" Паркър попита,
когато извикаха полета му. Той се смееше на себе
си. Той ѝ беше предложил, тя беше приела и дори
не се бяха целунали. Но въпреки това бяха
сгодени. Нещата със сигурност бяха по-различни с
една принцеса! Той дори не беше сложил пръстена
на пръста ѝ, а беше прелетял целия път от Бостън,
за да ѝ го донесе, и я беше видял само за няколко
минути на среднощнатамеса.
Макс се обади на охраната на двореца по
мобилния си телефон и ги помоли да го свържат с
Нейно кралско височество. Усмихна се на Паркър,
докато го казваше. И двамата си спомниха за други
дни, когато тя беше Сярно височество, но само

877. Крики за тях в Сенафе. След две минути тя се обади
по телефона и той го подаде на Паркър.
"Получихте ли бележката ми?" Звучеше
притеснено, но щастливо.
"Да." Той се зарадва. "Какво се случи?"
"Обадих се на министър-председателя и той не
вижда защо това да не се случи. Както се изрази, в
другите държави го правят, защо да не го правим и
ние? В днешно време тук ставаме много модерни.
А истината е, че аз така или иначе бих могъл да ги
отменя, но имаме пълната подкрепа на министър-
председателя", което би ги улеснило. А тя вече не
можеше да спазва обещанието на баща си към
майка си. Тя се усмихна, като погледна пръстена
на пръста си. Това беше най-красивата гледка,

878. която някога беше виждала. Носеше го с
изумруденаталента.
"Това означава ли, че сме сгодени?" Паркър
попита, като се обърна към Макс и понижи гласа
си.
"Да." Тя също беше лъчезарна. "Най-накрая",
каза тя с победен тон. И двамата бяха работили
усилено за това и бяха проявили търпение.
Съдбата бе взела участие в това, трудно, но в
крайна сметка наградата, която и двамата толкова
силно желаеха, бе тяхна. "Той каза, че трябва да
запазим тишина за пет или шест месеца. И аз съм
съгласна. Не искам да проявявам неуважение към
баща ми или към Фреди."

879. "Нямам нищо против." Никога през живота си
не е бил толкова щастлив.
Извикаха полета му за последен път и Макс го
потупа по рамото, докато Паркър му кимаше
трескаво.
"Трябва да бягам. Ще изпусна полета си. Ще ти
се обадя от Ню Йорк."
"Обичам те... благодаря ти за пръстена...
благодаря ти, че дойде тук... благодаря ти за теб -
каза тя и побърза да изрече всичко, преди той да
окачи слушалката.
"Благодаря ви, Ваше кралско височество - каза
той, затвори мобилния телефон и го подаде на
Макс с усмивка.

880. "Приятен полет - каза Макс и му подаде ръка.
"Ще се видим ли скоро отново, сър?" - попита той с
крива усмивка.
"Не ми казвай "господине", а се обзалагаш, че
ще го направиш... през юни и още много след
това... Весела Коледа!" Той махна с ръка, докато
тичаше към самолета. Влезе последен и веднага
затвориха вратата след него.
Намери мястото си и седна, като се усмихваше
сляпо през прозореца, мислейки за нея. Беше
изглеждала прекрасно предната вечер, когато я
видя в църквата. Той седеше и си мислеше за
всичко, което се бе случило за няколко часа,
докато самолетът кръжеше около летището и се
насочваше към Ню Йорк. Малко след това

881. прелетяха над Вадуц, като пилотът посочи замъка
и каза, че там живее истинска жива принцеса.
Докато го казваше, Паркър се усмихна на себе си.
Беше трудно да се повярва. Все още му се струваше
като приказка. Беше се влюбил в момиче с плитки
и туристически обувки в Африка. Тя се беше
оказала принцеса, която живееше в замък, и сега
принцесата беше негова и винаги щеше да бъде.
Историята дори имаше приказен край. И те
живееха щастливо до края на дните си, помисли си
той и се усмихна. А в замъка принцесата също се
усмихваше.

882. За автора
ДАНИЕЛ СТИЛ е обявена за една от най-
популярните авторки в света с над 560 милиона
продадени екземпляра от романите си. Сред
многобройните ѝ международни бестселъри са
"Бунгало 2", "Сестри", "Излизане", "Къщата",
"Токсични ергени", "Чудо", "Невъзможно" и други
високо оценени романи. Тя е автор и на "Неговата
ярка светлина" - историята за живота и смъртта на
сина ѝ Ник Трейна.

883. Следете за новия роман
от
ДАНИЕЛ СТИЛ
В продажба с твърди корици

884. 30 октомври 2007 г.
УДИВИТЕЛНА ГРАЦИЯ
Животът на четирима незабравими герои се
сблъсква в завладяващия нов роман на Даниел
Стийл, когато шокиращо природно бедствие
променя завинаги всеки от тях, водейки ги по пътя
на промяната и откровението, смелостта и
благодатта...

885. УДИВИТЕЛНА ГРАЦИЯ

886. В продажба от 30 октомври 2007 г.
Глава 1
Сара Слоун влезе в балната зала на хотел "Риц-
Карлтън" в Сан Франциско и си помисли, че тя
изглежда фантастично. Масите бяха отрупани с

887. кремави дамаски, сребърните свещници, прибори
и кристал блестяха. Бяха наети от външен
източник, който ги беше предоставил за ползване
за вечерта, и предлагаха по-изискани варианти от
тези, осигурени от хотела. Чиниите бяха обковани
със злато. На масите на всяко място имаше
сребърни подаръци за празника. Един калиграф
беше написал менютата на тежка хартия в цвят
екрю и те бяха закрепени в малки сребърни
стойки. Табелките с малки златни ангелчета вече
бяха подредени според внимателно обмислената
от Сара схема на местата. Масите на златните
спонсори бяха в предната част на залата, всъщност
три реда, а зад тях бяха сребърните и бронзовите

888. маси. На всяка седалка имаше красива програма,
както и каталог за търга и номерираногребло.
Сара беше организирала събитието със
същото старание и прецизност, с които правеше
всичко, и по начина, по който беше провеждала
подобни благотворителни събития в Ню Йорк.
Беше придала личен характер на всеки детайл и
всичко приличаше повече на сватба, отколкото на
бенефис, докато тя поглеждаше кремавите рози,
обградени със златни и сребърни панделки на
всяка маса. Бяха осигурени от най-добрия цветар в
града на една трета от обичайната цена. "Сакс"
беше организирал модно ревю, "Тифани" беше
изпратил модели, които да носят бижутата им и да
се разхождат из тълпата.

889. Проведе се търг на предмети с висока цена,
който включваше бижута, екзотични пътувания,
спортни пакети, възможности за срещи с известни
личности и паркиран пред хотела черен Range
Rover с огромна златна панделка на върха. Някой
щеше да бъде много щастлив, ако в края на
вечерта се прибереше вкъщи с този автомобил. А
отделението по неонатология в болницата, което
щеше да се възползва от вечерта, щеше да бъде
още по-щастливо. Това беше вторият бал на "Най-
малките ангели", който Сара беше организирала и
провела за тях. Първият им беше донесъл повече
от два милиона долара от цените на местата, търга
и даренията. Тя се надяваше тази вечер да спечели
три милиона.

890. Високият клас на забавлението, което
предлагаха, щеше да им помогне да постигнат
целта си. Имаше танцов оркестър, който свиреше с
прекъсване през нощта. Един от другите членове
на комитета беше дъщерята на голям холивудски
музикален магнат. Нейният баща беше осигурил
участието на Мелани Фрий, което им позволяваше
да взимат високи цени както за отделните места,
така и особено за масите на спонсорите. Мелани
беше спечелила "Грами" три месеца по-рано, а
единичните ѝ изпълнения като това обикновено
струваха милион и пет. Тя даряваше изпълнението
си. Единственото, което "Най-малките ангели"
трябваше да поемат, бяха продуцентските ѝ
разходи, които бяха доста високи. Разходите за

891. пътуването, настаняването, храната и
подготовката на роудитата и групата ѝ се
изчисляваха на триста хиляди долара, което беше
изгодно, като се има предвид коя беше тя и
катаклизмичния ефект от изпълнението ѝ.
Всички бяха толкова впечатлени, когато
получиха поканата и видяха кой ще свири. Мелани
Фрий беше най-горещата музикална
изпълнителка в страната в момента и беше
ослепителна за гледане. Тя беше на деветнайсет
години и през последните две години бе изминала
стремително развитие благодарение на
постоянните си хитове. Неотдавнашният ѝ "Грами"
беше черешката на тортата и Сара ѝ беше
благодарна, че все още е готова да направи

892. бенефиса им безплатно. Най-големият ѝ страх
беше, че Мелани ще се откаже в последния
момент. При безвъзмездното изпълнение много
звезди и певци отпадаха часове преди да се очаква
да се появят. Но агентът на Мелани се беше заклел,
че тя ще дойде. Вечерта обещаваше да бъде
вълнуваща, а пресата отразяваше събитието с
пълна сила. Комитетът дори беше успял да
уговори няколко звезди да долетят от Лос
Анджелис и да присъстват, а всички местни
светски личности бяха купили билети. През
последните две години това беше най-важният и
продуктивен благотворителен концерт в Сан
Франциско - и, както всички казваха, най-
забавният за посещение.

893. Сара е започнала благотворителната
инициатива в резултат на собствения си опит с
неонатологичното отделение, което е спасило
дъщеря ѝ Моли преди три години, когато тя се е
родила три месеца преждевременно. Тя е първото
бебе на Сара. По време на бременността всичко
изглеждало наред. Сара изглеждаше и се
чувстваше страхотно и на трийсет и две години
предполагаше, че няма да има никакви проблеми,
докато една дъждовна нощ не започна да ражда и
те не можаха да го спрат. Моли се родила на
следващия ден и прекарала два месеца в
инкубатор в интензивното отделение за
новородени, а Сара и съпругът ѝ Сет стояли
наблизо. Сара беше в болницата денонощно и те

894. бяха спасили Моли без никакви лоши последици
или последвали увреждания. Сега тя е щастлива,
жизнерадостна тригодишна девойка, готова да
започне предучилищна подготовка през есента.
Второто бебе на Сара, Оливър - Оли, се е
родило предишното лято без никакви проблеми.
Сега той беше вкусен, пухкав, гукащ деветмесечен
малчуган. Децата бяха радостта на Сара и на
съпруга ѝ. Тя беше майка на пълен работен ден и
единствената ѝ сериозна дейност беше да
организира този бенефис всяка година. Това
изискваше огромно количество работа и
организация,в които тя беше добра.
Сара и Сет се бяха запознали в Станфордското
бизнес училище преди шест години, което ги беше

895. довело от Ню Йорк. Ожениха се веднага след като
се дипломираха и останаха да живеят в Сан
Франциско. Сет си беше намерил работа в
Силициевата долина и малко след раждането на
Моли беше основал свой собствен хедж фонд. Сара
беше решила да не се присъединява към
работната сила. Беше забременяла с Моли в
сватбената им нощ и искаше да си остане вкъщи с
бебетата. Беше прекарала пет години на
Уолстрийт в Ню Йорк като анализатор, преди да
отиде да учи бизнес в Станфорд. Сега искаше да си
вземе няколко години почивка, за да се наслади на
майчинството на пълен работен ден. Сет се беше
справил толкова добре с хедж фонда си, че нямаше
причина да се връща на работа.

896. На трийсет и седем години Сет вече беше
натрупал значително състояние и беше една от
най-ярките млади звезди на финансовия
небосклон както в Сан Франциско, така и в Ню
Йорк. Бяха купили красива голяма тухлена къща с
изглед към залива в Пасифик Хайтс и я бяха
напълнили с важни произведения на
съвременното изкуство: Калдер, Елсуърт Кели, дьо
Кунинг, Джаксън Полок и няколко обещаващи
неизвестни. Сара и Сет се наслаждават на живота
си в Сан Франциско. Беше им лесно да се
преместят, тъй като Сет беше загубил родителите
си преди години, а тези на Сара се бяха преместили
на Бермудските острови, така че семейните им
връзки с Ню Йорк вече не бяха силни. За всички от

897. двата бряга беше очевидно, че Сара и Сет са там, за
да останат, и те бяха чудесно допълнение към
бизнес и социалната сцена на града. Конкурентен
хедж фонд дори беше предложил работа на Сара,
но тя нямаше никакво желание да прави каквото и
да било, освен да прекарва времето си с Оливър и
Моли - и със Сет, когато той е свободен. Той току-
що си беше купил самолет, G5, и често летеше до
Лос Анджелис, Чикаго, Бостън и Ню Йорк. Имаха
златен живот, който от година на година ставаше
все по-добър. Въпреки че и двамата със Сет бяха
израснали в комфортни условия, никой от тях не
беше имал екстравагантния живот, който имаха
сега. От време на време Сара малко се
притесняваше, че може би харчат прекалено

898. много пари, като освен къщата в града имат и
приказна къща в Тахо, и собствен самолет. Но Сет
настояваше, че са добре. Казваше, че парите, които
изкарва, трябва да се ползват. И нямаше съмнение,
че го прави.
Сет караше "Ферари", а Сара - "Мерцедес"
комби, който беше идеален за нея с две деца,
макар че тя беше хвърлила око на "Рейндж
Роувър", който щеше да бъде продаден на търг
тази вечер. Беше казала на Сет, че го смята за
много симпатичен. И най-вече, че това е за добра
кауза, за която и двамата наистина се грижат. В
края на краищата неонатологичното отделение
беше спасило живота на Моли. В една по-малко
високотехнологична, медицински

899. усъвършенствана болница тяхното очарователно
тригодишно дете нямаше да е живо днес. За Сара
означаваше много да се отблагодари, като
организира благотворителната вечер, която беше
нейна идея. Комитетът им прехвърли огромна
печалба, след като бяха платени разходите за
вечерта. Сет беше дал старт на нещата с дарение
от двеста хиляди долара на името на двамата. Сара
много се гордееше с него. Винаги се беше гордяла
и продължаваше да се гордее. Той беше звездата
на нейния небосклон и дори след четиригодишен
брак и две деца те бяха много влюбени. Дори
мислеха да се опитат да си направят трето дете.
През последните три месеца тя беше затрупана от
ползи. През август щяха да наемат яхта в Гърция и

900. Сара смяташе, че това ще е идеалното време да
забременее отново.
Сара обиколи бавно всяка маса в балната зала,
като сверяваше имената от табелките със списъка
си. Част от успеха на бала на "Най-малките ангели"
се дължеше на това, че той беше изискан. Беше
първокласно събитие. Докато се насочваше към
сребърните маси, след като провери златните, тя
откри две грешки и със сериозно изражение
размени табелките. Току-що беше приключила с
проверката на последните маси и се канеше да
провери торбичките с партийни подаръци, които
шестима от членовете на комисията попълваха, за
да ги раздадат в края на вечерта, когато
помощник-председателят на благотворителната

901. организация си проправи път към Сара през
балната зала с развълнуван поглед. Тя беше
красива, висока блондинка, омъжена за
изпълнителния директор на голяма корпорация.
Беше трофейната му съпруга, беше модел в Ню
Йорк и беше на двадесет и девет години. Нямаше
деца и не планираше да има такива. Искаше да
бъде в комитета заедно със Сара, защото
бенефисът беше толкова голямо събитие и много
забавно. Беше се забавлявала да помага на Сара да
го подготви и двете жени се разбираха добре.
Косата на Сара беше толкова тъмна, колкото и
русата на Анджела. Сара имаше дълга, права,
тъмнокафява коса, кремава кожа и огромни
зелени очи. Тя беше красива млада жена, дори с

902. коса на опашка, без грим, по потник, дънки и
джапанки. Беше малко след един часа, а след шест
часа и двете жени щяха да бъдат преобразени.
Засега те работеха усилено.
"Тя е тук!" Анджела прошепна с широка
усмивка.
"Кой?" Сара попита, подпирайки клипборда си
на бедрото.
"Знаеш кой! Мелани, разбира се! Те току-що
пристигнаха. Заведох я в стаята й." Сара с
облекчение забеляза, че са пристигнали навреме, с
частния самолет, който комисията беше наела, за
да докара нея и антуража ѝ от Лос Анджелис.
Групата ѝ и роудитата ѝ бяха дошли с търговски
самолет и вече два часа бяха в хотелските си стаи.

903. Мелани, най-добрата ѝ приятелка, мениджърът ѝ,
асистентката ѝ, фризьорката, гаджето ѝ и майка ѝ
бяха дошли с наетия самолет.
"Добре ли е тя?" Сара попита, изглеждайки
загрижена. Бяха получили предварителен списък с
всичко, от което се нуждаеше, включително
бутилирана вода "Калистога", нискомаслено
кисело мляко, десетина вида натурални храни и
кутия шампанско "Кристал". Списъкът беше дълъг
двайсет и шест страници, като в него се
споменаваха всички нейни лични нужди,
хранителните предпочитания на майка ѝ, дори
бирата, която пиеше гаджето ѝ. А след това имаше
още четиридесет страници, отнасящи се до
групата и цялото електрическо и звуково

904. оборудване, което щеше да им е необходимо на
сцената. Осемфутовото пиано, което ѝ беше
необходимо за изпълнението, беше докарано в
полунощ предишната вечер. Тя и групата
трябваше да репетират този следобед в два часа.
Дотогава всички останали трябваше да са се
изнесли от балната зала, затова Сара
приключваше обиколката си в един.
"Тя е добре. Гаджето й е малко странно, а
майка й ме изплаши до смърт, но най-добрата й
приятелка е сладка. А Мелани е наистина красива
и много мила".
Сара беше останала с това впечатление, когато
веднъж разговаря с нея по телефона. През
останалото време Сара се занимаваше с

905. мениджъра си, но си беше поставила за цел да се
обади и да благодари лично на Мелани за това, че
им е направила услуга. И сега големият ден беше
настъпил. Мелани не беше отменила участието си
в полза на изпълнение някъде другаде, самолетът
не беше катастрофирал, всички бяха пристигнали
навреме. Времето беше по-топло от обикновено.
Беше слънчев следобед в средата на май.
Всъщност беше горещо и задушно, което се
случваше рядко в Сан Франциско и приличаше
повече на летен ден в Ню Йорк. Сара знаеше, че
скоро ще се развали, но това винаги създаваше
празнична атмосфера в града, когато нощите бяха
топли. Единственото, което не ѝ харесваше в него,
беше, че някой ѝ беше казал, че дни като този се

906. смятат за "време на земетресение" в Сан
Франциско. Подиграваха ѝ се за това, но тя така
или иначе не обичаше да го чува. Земетресенията
бяха единственото нещо, което я тревожеше за
града, откакто се бяха преместили там, но всички
я уверяваха, че те се случват рядко, а когато се
случат, са малки. За шест години живот в района
на залива все още не беше усетила такова. Затова
отхвърли казаното от тях за "земетръсното" време.
В момента имаше други неща, за които да се
тревожи, като например тяхната звездна певица и
нейния антураж.
"Смяташ ли, че трябва да се кача при нея?"
Сара попита Анджела. Тя не искаше да се натрапва,
нито да бъде груба, като ги пренебрегва. "Щях да я

907. посрещна тук, когато слезе за репетиция в два
часа".
"Можете просто да вкарате главата си и да
поздравите."
Мелани и нейната група разполагаха с два
големи апартамента и пет други стаи на клубния
етаж, като всички те бяха предоставени безплатно
от хотела. Те бяха развълнувани да бъдат
домакини на събитието и предоставиха на
комитета по бенефиса общо пет безплатни
апартамента за своите звезди и петнадесет стаи и
младши апартаменти за своите ВИП гости. Групата
и роудитата бяха на долния етаж, в стаи с по-ниско
качество, за които комитетът трябваше да плати

908. от бюджета на бенефиса, който идваше от
печалбата им за вечерта.
Сара кимна, прибра клипборда в чантата си и
провери как жените пълнят чантите със скъпи
лакомства от различни магазини. И след миг вече
беше в асансьора на път към клубния етаж.
Двамата със Сет имаха стая и там, така че тя
използва своя ключ за асансьора. В противен
случай нямаше как да стигне до този етаж.
Двамата със Сет бяха решили, че ще е по-лесно да
се облекат в хотела, отколкото да се прибират и да
бързат за връщане. Детегледачката им се беше
съгласила да остане през нощта с децата, което
направи тази вечер приятна за Сара и Сет. Тя
нямаше търпение да дойде следващият ден,

909. когато щяха да се излежават в леглото, да си
поръчат рум сервиз и да си говорят за събитието
от предишната вечер. Но засега просто се
надяваше всичко да мине добре.
Веднага щом слезе от асансьора, Сара видя
огромния салон на клубния етаж. Бяха подредени
сладкиши, сандвичи и плодове, бутилки вино и
малък бар. Имаше удобни кресла, маси, телефони,
огромен набор от вестници, гигантски
широкоекранен телевизор и две жени, седнали на
бюрото, за да помагат на гостите по всякакъв
начин - с резервации за вечеря, въпроси за града,
упътвания, маникюр, масажи, каквито капризи
можеше да има гостът. Сара ги попита за посоката
към стаята на Мелани, а после продължи по

910. коридора. За да се избегнат проблеми с охраната и
с феновете, Мелани беше регистрирана под името
Хейстингс, моминското име на майка ѝ. Правеха
това във всеки хотел, както и някои от другите
звезди, които рядко се регистрираха със
собствените си имена.

911. Очаквайте тази пролет
ПОЧИТАЙ СЕБЕ СИ

912. ЧРЕЗ
ДАНИЕЛ СТИЛ
В продажба с твърди корици
26 февруари 2008 г.
Световноизвестна актриса става жертва на
ужасяваща експлозия в Париж - и започва смело
пътешествие към оцеляването, паметта и

913. себепознанието в новия завладяващ роман на
Даниел Стийл.
H.R.H.
Книга на Dell
ИСТОРИЯ НА ИЗДАВАНЕТО
Публикувано от Bantam Dell
Подразделение на Random House, Inc.

914. Ню Йорк, Ню Йорк
Това е художествена творба. Имената, героите,
местата и случките са плод на въображението на
автора или са използвани фиктивно. Всяка
прилика с действителни лица, живи или мъртви,
събития или местности е напълно случайна.
Всички права запазени
Copyright © 2006 by Danielle Steel

915. www.annemackintoshportraits.com
Номер на каталожната карта на Библиотеката
на Конгреса: 2005056946
Dell е регистрирана търговска марка на
Random House, Inc., а колофонът е търговска марка
на Random House, Inc.
eISBN: 978-0-307-56648-5
www.bantamdell.com
v3.0
Съдържание
Корица
Други книги от този автор
Заглавна страница

916. Посвещение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14

917. Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
За автора
Авторско право