1. Спи градът
Димчо Дебелянов
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…
2. The city sleeps
Dimcho Debelyanov
The city sleeps in the silent darkness.
At night unfaithful faithful son,
I wander - homeless and alone -
and the rain is drizzling, drizzling, drizzling...
Flickered by the black walls,
footsteps sound measured
and behind me they walk invisible
complaints about the past days.
The image of the sweet child,
it shines brightly on my doorstep
in memory it rises - pure and dear -
and sorrow grows, grows, grows...
She came, a child, with roused ardour,
with a fiery smile on his face,
but longed for eternal beauty,
I rejected her mortal gift.
The past - ah, it remains
a dark end of sorrows iced
and from there she sends to me
her mournful cry: why, why?
The city sleeps in the silent darkness.
At night unfaithful faithful son,
I wander - homeless and alone,
and the rain is drizzling, drizzling, drizzling...
3. Цветарка
Христо Смирненски
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
4. A flower girl
Hristo Smirnensky
Tonight Vitosha is so mysterious and gentle -
like a purple island in moonsilver waters,
and above her dim crest, as if in pain hopeless,
melt into a thin vapor of pale autumn stars.
And huge and out of breath, hidden in his granite bosom
thousands of people broken - it deafens the festive city
and under a moon-cloak with a strange whisper he tells
the stories are inconsolable at a daily masquerade.
And in the noisy street, under garlands electric,
here is the little flower girl hurrying from place to place,
de orchestras spill smooth rhythmic sounds
and from them, as it were, a hidden grief and sorrow fell.
With the confused and wet look of a banished mermaid
between the tables she steps forward and timidly offers:
golden yellow chrysanthemums in a basket neatly small
and the humble smile on ruby lips.
On her slender body, on her youth blooming,
like black tentacles gliding from the other side
and in ironic smiles gushes an unwelcome thought,
that flowers are bought, and it is also a wonderful flower.
And the orchestra sighs, weeping chords subside,
they go out, they are silent, but they thunder again at a given sign,
soar aloft, wave-winged, brave, proud
and they descended slowly, smoothly like soft pleasant snow.
But from table to table his basket shows
the light-haired girl with a dim and unhappy look,
and huge and out of breath, hidden in his cold bosom
thousands of souls broken – stalks the stone city.
5. Из „Градът“
Николай Лилиев
ТРЕПТИ умората на сънний град,
и утрото, надежда и спасение,
разгъва своята лазурна дреха.
Животът се пробужда вечномлад,
в душите на бездомни и смирени
с лъчите на желаната утеха.
Аз виждам брат у всеки непознат,
и сред тълпата, що гърми край мене,
мечтите неродени се възеха.
Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.
6. Through "The City"
Nikolai Liliev
SHIVER the weariness of a sleepy city,
and the morning, hope and salvation,
unfolds his azure robe.
Life awakens forever young,
in the souls of the homeless and humble
with the rays of desired comfort.
I see a brother in every stranger,
and among the throng thundering by me,
the unborn dreams soared.
If only I could be alone in the city
and to hunt the desires dimly
to his sisters and brothers poor,
and in the bitter whisper of the rain,
when bleak evening rumbles
and sinks fingers, fiery and icy,
in souls roughened by toil,
to be the guardian of the dark and the wayless
at the hour of trials last.
