1. The Wings of Friendship
ПЪРВА ГЛАВА
К азвам се Саманта, но приятелите ме наричат Сам. Аз съм само на
шестнайсет и живея в Мелбърн, Австралия с Ник. Той е най-добрият ми
приятел. Не, не е това, което си мислите, ние НЕ сме и НИКОГА няма да
бъдем гаджета. Да някои хора казват, че момче и момиче не могат да бъдат
приятели, но това не е вярно. С Ник сме приятели от както се помня. Вярно е,
че се дразним и се караме постоянно, но...Той винаги е бил до мен в най-
лошите ми и трудни за мен моменти. Подкрепя ме и ми помага много. Ник е
единственото ми останало семейство след смъртта на мама и татко. Те загинаха
в пожар преди 8 години, оттогава Ник се грижи за мен. Аз бях също в пожара,
но не си спомням нищо. Единственото, което помня е, че някой ме издърпа от
там, но не помня лицето на спасителя си. Както и да е, никога не сме
говорили, за това с Ник, нито пък с другите ми приятели. Може би трябва да
потърся спасителя си, защото той със сигурност е свързан с майка ми и баща
ми. Но изведнъж някой прекъсва мислите ми:
- Сам. Сам! – провикна се мъжки глас. – Прекъснах ли те?
- Не, не си. Тъкмо приключвах. – казах аз и свалих слушалките.
- Познавам те много добре, Сам.
- Добре де...прекъсна ме, да. Тъкмо щях да направя стъпката с превъртането,
която опитвам да направя от месеци и щях най-после да завърша танца си,
но естествено Ники трябваше да ме прекъсне!
- Хей! Ако не беше нещо важно нямаше да те потърся.
- Наистииина ли Ник?
- Добре де, щях. Вълнението се е увеличило по крейбрежната ивица. Вълните
са скочили до 2 метра.
- Това да не е поредният ти номер?
- Не, Сам, не е. Синоптиците го казаха.
- Тогава какво чакаме? Грабвай сърфа си и да отиваме.
- Пас съм.
- Защо? Познавам те много добре и не би отаказал на такова предложение, ако
това не е...
- Опа. Умната Сам загря. Време е за бягане. – каза той и при тези думи
побягна като Джак Спароу на токчета.
- Нииик! Ще те хвана, чуваш ли? – извиках аз и побягнах след него. – Знаеш,
че съм по бърза от теб!
- Я виж! – посочи той. – Пич с плочки!
- Къде? Къде?
- Хвана се... – изсмя се той.
- А, не. Мъртав си! – крещях аз.
- Откажи се, Сами!
- Не ме наричай така, нахалник!
И докато се усетим с Ник вече бяхме на плажа. Бях се изтощила, но не желаех
да го покажа. Така можеше да се гоним чак до вечерта. Хрумна ми една идея.
Сега той ще се хване в капана ми.

2. - Ох! – свлякох се на пясъка и докоснах с пръсти десния си крак. – Нещо
изпука.
- Добре ли си? – попита ме загрижено Ник. – Да не си го изкълчила?
В този момент се разля дяволска усмивка по лицето ми и бързо спънах Ник с
„изкълчения“ крак.