агресия

1. Агресията
Реферат
по физиологична психология
Изготвил:
Светослав Ганчев Димов
Ф. №: 21715
Гр.София
2006 г.

2. Агресивно поведение при животните
Терминът агресия е труден за определяне. По принцип той се отнася до
поведенческите модели , при които животното прилага или заплашва да приложи някой
вреден дразнител спрямо друго животно. Това схващане обаче често е трудно да се
приложи на практика. Ако човек убиец пропусне целта, поведението му въпреки
всичко се определя като агресивно, независимо че в действителност не е приложен
никакъв вреден дразнител. Когато лекарят прави ваксинация, прилага вреден
дразнител, но такова поведение не се нарича агресивно. Разликата е в намеренията. Да
се оценяват намеренията при хората е трудно, а при животните направо невъзможно. За
щастие трудностите около определението не пречат съществено на мродуктивните
изследвания върху това поведение при животните, което може приблизително да се
класифицира като агресивно.
Видове агресия
Проблемът с определянето на агресията е преплетен с проблема за опреде-
ляне на мотивационните и основи. Тези, които вярват в единната дефиниция на
агресията, могат да постулират съществуването на единен агресивен нагон. Етологът
Лоренц например предлага хидравличен модел на агресията: тя е свързана с вътрешен
източник на енергия и тенденцията към агресивност нараства като функция на времето,
изтекло след последния агресивен сблъсък. Лоренц смята, че наблюдаването на спорт, в
които има насилие, може да уталожи агресивната енергия.
Мойър предлага алтернативен подход, според който съществуват различни
видове агресия със собствени предразполагащи условия, предизвикващи дразнители,
физиологична основа и последствия. Той предлага и списък, включващ хищническа
агресия, агресия между мъжките животни, провокирана от страх агресия, агресия в
следствие раздразнение, териториална защита, майчинска агресия, инструментална
агресия и свързана с пола агресия – предварителен списък, който според Мойър се
нуждае от усъвършенстване. Уитенбъргър различава вътреполова, междуполова,
родителска, унищожаваща потимството, агресия между равни, защитна, пренасочена и
хищническа агресия. Може би ще е полезно тези два списъка да се комбинират. На
сегашния стадий на изследванията точният състав на списъка не е решаващ. Това, което
е важно, е да се разбере, че поведенческите модели, наречени „агресивни”, могат в
действителност да са сбор от различни системи с различни основни механизми и
еволиционна история.
Еволюция на агресията
Агресивните сблъсъци често стават в ситуации на конфликти за ресурсите, като
храна или партньори за чифтосване. Когато две животни се бият за даден ресурс,
победителят го получава, но понася загуба на време и вероятно наранявания.
Победеният може да понесе същите или по-големи загуби, без да пожъне някакви
облаги. Размерът, в който продължителен агресивен сблъсък би донесъл полза на едно
животно, зависи от много фактори, включително способността му да се бие,
способността на опонента му да се бие и ценността на ресурсите за всеки от тях. Там,
където възнаграждението за различни модели на поведение варира според стратегиите,
използвани от опонентите, теоретиците прилагат разнородност на теорията на игрите и
определят еволюционно стабилната стратегия. Еволюционно стабилна е тази
стратегия, която, когато стане обща за популацията, води до по-високо равнище на
годност в сравнение с всяка една от серия определени алтернативни стратегии.
Теоретиците са конструирали различни модели за обясняване на размера на ползата,
която животните биха имали, ако ескалират или прекратят агресивните сблъсъци в

3. различни моменти. Такива модели изглеждат обещаващи за разбирането на еволюцията
на агресивното поведение.
Развитие на агресията
Развитието на агресивното поведение може да се разглежда като функция както
на генетични влияния, така и на влияния на средата. Създадени чрез инбридинг мишки
показват различни нива на агресивно поведение в тестовете за агресивност между
мъжките, дори когато са отгледани в сходна среда. И наистина млади животни могат да
се отгледат кръстосано, така че животни от едната порода да израстнат при родители от
друга порода и равнището на агресивно поведение не е особено повлияно. От друга
страна, факторите на средата също са важни. Резусмаймуни, отгледани от агресивни
майки, например стават особено агресивни като възрастни.
Физиологичен контрол
Хормоналните фактори са много важни за регулацията на вътреполовата
агресия, макар че могат да нямат голямо значение за други форми на поведение,
например хищничество. В случая с половото поведение хормоните влияят върху
агресивността по два различни начина. Наличието на андрогени или естрогени у
мишки, плъхове или хамстери по време на раждането има отчетливо и дълготрайно
значение за появата на агресия у възрастното животно. Ако млада женска домашна
мишка приеме андроген по време на критичен период, ще показва като възрастна
агресивно поведение, което е сравнимо с това на нормалните мъжки. Обратно, ако
мъжко животно е лишено от андроген през този период, равнището му на агресия като
възрастно намалява. Макар действието на хормоните през критичните периоди да е
необратимо, хормоналните манипулации при възрастните по принцип са обратими.
Така например, ако мъжко животно се кастрира като възрастно, равнището му на
вътреполова агресия ще намалее. Първоначалното равнище обаче може да се
възстанови чрез екзогенни хормони. Това не се отнася до пренаталното действие на
хормоните.
Както отбелязва Мойър, различните форми на агресия имат различна нервна
основа. Хищническата агресия например (ако изобщо се класифицира като агресия) се
предизвиква от електрическа стимулация на страничния хипоталамус зона, свързана и с
яденето и пиенето. Агресията вследствие раздразнение е формата, свързана с болката и
фрустрацията. Има данни, че важна роля в нейната регулация ще играе
вентромедиалният хипоталамус.
Както може да се очаква, медикаментите имат различно въздействие върху
различните типове агресивно поведение. Демонстрирано е например, че хищническата
агресия се улеснява от субстанция, намаляваща нивото на медиатора серотонин;
агресията в следствие на раздразнение се променя при промяна равнището на
норепинефрин, а спонтанната агресия се влияе от друга субстанция – дупамин.
Възможността да се държат агресивно често има подкрепящо действие при
животните. Така например мишка или сиамска риба борец се научават да извършват
произволна инструментална реакция, когато подкреплението е възможността да
участват в агресивен сблъсък.
Агресията като инстинкт
Убеждението, че агресията е инстинктивна, е популярно сред американската
общественост. През 60-те години три книги, защитаващи инстинктивната основа на
агресията, са широко приети в САЩ: “За агресията” на Лоренц, „Териториалният
императив” на Ардри и „Голата човекоподобна маймуна” на Морис. Всяка от тях

4. изразява становището, че агресията произтича главно от вроден инстинкт за борба.
Според това гледище агресивната енергия спонтанно и непрекъснато се генерира в
човека, при това с постоянна скорост. С течение на времето агресивната енергия се
акумулира и колкото повече се е натрупала, толкова по-слаб стимул е необходим за
нейното задействане или освобождаване в открито агресивно поведение. Ако е
изминало достатъчно време от последния и изблик, откритата агресия може да се появи
спонтанно без видим задействащ стимул. Според това становище агресивната енергия
неизбежно се акумулира и неизбежно трябва да се изрази. Най-доброто, на което може
да се надява човек, е нейното изместено изразяване по канали, които не са
антисоциални, и обикновено се посочва примерът на съревнователната атлетика.
Теорията за инстинктите – смесица от конкретни примери, скокове на мисълта,
правени по аналогия, несистематизирана журналистика и неопределени понятия, е
прелъстително привлекателна. Тя е безотговорна в смисъл, че според теорията
агресивните пориви се натрупват и трябва да бъдат изразени независимо от избора на
човека. Теорията е всеобхватна, тя прекрасно може да обясни различни форми и
размери на агресията, когато нито една-единствена друга причина сама по себе си не
може да направи това. Повечето съвременни научни схващания за агресията в Щатите
са съгласни, че един от факторите наистина е генетичнофизиологичната способност да
се действа агресивно, но да се приеме някакво неизвестно и невъзможно натрупване на
невидима и неизмерима енергия като база на агресивното поведение означава да се
използва митология, която е почти изцяло неподкрепена, а фактически и до голяма
степен отречена от научните доказателства.
Агресията като нагон
След като научният интерес към предполагаемата инстинктивна основа на
агресивното поведение замира, замества го понятието за нагона(драйва). За повече от
две десетилетия американските научни усилия по отношение на агресията са
фокусирани върхуъ понятията за нагона.
Голяма част от изследванията върху хипотезата за фрустрацията, агресията и
произлезлите от нея предположения често се оказват неизгладени. Макар за
фрустрацията и агресията много неща да са станали известни, проблемите с
дефинициите продължават да съществуват и взаимоотношението между тези две
променливи страда до голяма степен от неразрешима кръговост. Както отбелязва Р.Н.
Джонсън, „ присъствието на фрустрацията се приема като означаващо, че
последващото поведение е вероятно да бъде агресивно, а присъствието на агресията се
използва като доказателство, че предходното преживяване е било фрустриращо.”
Леонард Бърковиц и Сеймур Фешбах се фокусират главно върху теотрията за драйва и
са много активни в усилията да се ревизира и разшири мисленето в термините на
фрустрацията – агресията. Бърковиц смята, че стимули, които са редовно асоциирани с
агресията, могат постепенно да придобият способността да предизвикват агресивни
действия у предварително провокирани хора. Според него фрустрацията предизвиква
гняв, който сам по себе си не води до открита агресия, а към готовност или нагласа да
се реагира агресивно. Фактическата открита агресия според Бърковиц няма да се появи,
освен ако не присъства подходящите релевантни на агресията знаци. Знаците са
обикновено стимули (хора, места, предмети и т.н.), свързани с настоящи или предишни
провокатори на гнева.
Приносът на С. Фешбах може да се разглежда като преходен между становищата
за агресията – като драйв и като резултат от социално учене. Той смята, че
вероятността даден акт на агресия да последва ситуация на фрустрация е до голяма
степен повлияна от съставните части на ученето, т.е. моделирането и подкреплението.

5. Фешбах развива теорията за драйва в две допълнителни посоки. Първо той смята, че
причиняването на някакво нараняване не е в действителност основната цел на по-
голямата част от откритата агресия, а по-скоро причинената на друг човек болка е тази,
която служи за възстановяване или повишаване на самооценката или чувството за власт
на агресора. От такова мислене следва, че неагресивните средства за подпомагане на
самооценката би трябвало да редуцират агресивния драйв-процес, който трудно би
могъл да се концептуализира в термините на обикновенат теория за драйва. Второто
нововъведение на Фешбах представлява предположението, че агресията може да се
редуцира, когато човекът е в състояние да ошредели или да интерпретира наново
стимулите, на които е започнал да реагира агресивно, като по този начин се намалява
вероятността за фактическо открито агресивно поведение.
Провокиране на агресията
След като веднъж се е научил как да действа агресивно – и кога, къде, с кого и
т.н. какво определя дали човек наистина ще го направи? Според теорията за социалното
учение фактическото изпълнение на агресивните поведения се определя от множество
фактори.
Неприятните събития могат да събуждат агресията. Както и при теорията за
драйва, фрустрацията се разглежда като такъв неприятен провокиращ фактор. За
разлика от драйва обаче в същото време фрустрацията се приема само като едни от
провокаторите, а също и като феномен, който има няколко еквипотенциални възможни
последствия в допълнение на агресията, като например регресия, отдръпване,
зависимост, психосоматизация, самоанестезация с наркотици и алкохол и
конструктивно решаване на проблеми. Неприятното редуциране на подкреплението е
вторият възможен тип неприятно провокиране на агресията. Коментаторите на
колективната агресия са посочили този провокиращ фактор особено под формата на
възприето чувство за депривация по отношение на околните или трудности, които се
възприемат като неоправдани (а не депривация или трудности в абсолютния смисъл),
като основна сила при насилието на тълпата, бунтовете и др. Вербалните обиди и
физическите атаки са допълнителни и особено мощни неприятни провокиращи фактори
на агресията. Тох е показал, че обидите, които е най-вероятно да предизвикат
физическа атака, включват заплахи за репутацията и мъжествеността и унижението
пред публика. Физическата атака като неприятен провокиращ фактор на реципрочно
поведение е най-вероятно да се прояви, когато избягването е трудно, а нивото на
подстрекаваща атака е едновременно високо и често.
Моделиращите влияния са основните средства, чрез които се придобиват нови
форми на агресивно поведение, като в същото време те могат да изпълняват и
функцията на значими провокатори на открито агресивно поведение. Ако наблюдаваме
друг човек (модела), който се държи агресивно и не е наказан за това, такова
наблюдение може да има ефект на намаляване на задръжките. Чрез процес, сроден на
изчезването чрез съпреживяване на страха, такова намаляване на задръжките може да
доведе до открита агресия от страна на наблюдателя. Ако моделът е награден за
проявената агресия, може да възникне ефект на подпомагане на реакцията.
Поведението на модела сега функционира като подстрекателство човек да се ангажира
с подобно поведение. Гледката на околните, които действат агресивно, често пъти
предизвиква емоционална възбуда у наблюдателя, а вече съществуват значителни
емпирични доказателства, че възбудата подпомага появата на агресивно поведение
особено у хора, за които такава реакция е често практикувана и добре отработена.
Стимулен подтик

6. С. Фешбах и други автори са направили разграничение между гневната агресия
и инструменталната агресия. Целта на първата е да се нарани друг човек, а втората
представлява усилие да се получи някаква награда. Стимулният подтик към агресия е
свързан с второто определение.
Агресията много често се отплаща: подтикната от стимул агресията често пъти
позволява на агресора да получи търсения стимул и точно тук лежи една от пречките
може би най-фундаменталната пред успешния мащабен контрол върху агресията.
Контролиране на агресията
Тренингът в релаксация исторически е основан на техниките отпреди
десетилетия на Е. Джейкъбсън, които са популярни в съвременната психотерапия и
особено като компонент на системната дисенсетизация. Емпирично е доказано в много
изследвания, че той е ефективно средство за редуциране на напрежението и
състоянията на възбуда, които често се разглеждат като предшестващи откритата
агресия.Т
ренингът в самоконтрол като подход към гнева и агресията е приел няколко
форми, като основната от тях е научаването на човека да се ангажира в процес, който
различните автори наричат по различен начин: рационално реструктуриране,
когнитивно самообучение или ваксинация към стрес. Основната характеристика на
този процес е научаването да се правят вербални Аз-твърдения, които ефективно
самоинструктират човека да реагира на чувствата на гняв и възбуда с по-ефективно и
по-малко агресивно поведение. Това е интервенция за контрол на агресията с
демонстрирана ефикасност, която се използва все по-широко.
Тренингът в комуникативни умения използва дидактически техники буквално за
да учи на конструктивни комуникативни поведения. Фокусът на особено полезен
подход към решаването на конфликти посредством тренинга в преговаряне следва по-
общия тренинг в комуникативни умения. И накрая, за да се максимизира вероятността
споразуменията, разрешаващи конфликтите, да се приложат на практика, двете страни
в конфликта се обучават да съставят и изпълняват писмени споразумения, известни
като поведенчески договори (контракти). Тази често групирана триада от интервенции
изглежда особено обещаващ подход към контрола на агресията и последващото
редуциране на междуличностните конфликти.
Управлението на вероятностите или използването на наградите или
нефизическото наказание има най-дълга изследователска история от всички
интервенции. Управлението на вероятностите е особено мощна интервенция за
контролиране на агресията особено в онези приложения, които комбинират наградите,
за да се увеличат конструктивните или просоциални поведения.
Психотерапията не се е отказала особено ефективна. Психотерапевтичните
приложения, чувствителни към видимите характеристики на пациента като
отзивчивостта на групата от връстниците сред агресивните юноши, са се оказали по-
ефективни в редуцирането на агресията. Образователните терапии, които обикновено
извличат своите специфични процедури от теорията за социалното учене, доста
последователно са демонстрирали своята ефективност в промяната на поведението.
Хормони и агресия
Тестостеронът е андроген. Произвежда се в тестисите при мъжете, както и в
надбъбречната кора и при двата пола. Тестостеронът при мъжете се секретира в
кръвообръщението на изблици, така че може да промени нивото си за минути.
Хормонът се отделя в ритъм и при двата пола, най-висок и вариращ сутрин, по-нисък и
по-равномерен следобед. Добития по изкуствен начин тестостерон като тестостерон

7. пропионата е синтетично лекарство, което се абсорбира по-лесно и има по-
продължителни ефекти от естествения хормон. Тестостеронът има андрогеничен ефект
и анаболичен ефект, който е използван от атлетите за да натрупат мускулна маса, да
намалят мазнините и да подобрят представянето си. Има доказателства че андрогените
влияят на агресивността: агресивността се увеличава с увеличаване на нивото на
андроген през пубертета; като цяло мъжете са по-агресивни от жените.
Нелсън (1995) разглежда връзката между хормоните и агресията при хората.
Неговият труд разчита на интервюта, въпросници или криминални архиви, за да оцени
агресивното поведение, Един проблем в тази област е разликата във времето, изтекло
от агресивния акт до момента на измерване на хормоналните нива. Въпреки това
наистина се оказва, че има положителна връзка между насилието при мъже и жени
затворници и нивото на андроген. Остава обаче неясно дали андрогените подпомагат
агресията или окуражават социалното доминиране, съревнователността и
импулсивността.
Мазур и Буут привеждат доводи, че „високите нива на тестостерон изглежда
окуражават доминантното поведение. По някога то е агресивно, видимото му
намерение е да причини вреда на друг човек, но често доминантността се проявява
неагресивно. Понякога доминантното поведение се проявява като антисоциално
поведение, включително и бунт срещу властите и нарушаване на законите.
Тестостеронът не само влияе на поведението но и му отговаря. Състезаването за
доминантен статус въздейства на тестостерона при мъжете по два начина. Първо,
тестостеронът се увеличава при предизвикателство, като че ли е предварителен отговор
на предстоящо състезание. Второ, след състезанието, тестостеронът се повишава у
победителите и спада при загубилите. Така има взаимност между тестостерона и
доминантното повесение.
Може да има важни индивидуални разлики в нашия отговор на тестостерона. В
скорошен доклад Харисън ет ал(2000) определя тестостерона на 56 мъже на възраст
между 20 и 50 години. Тестостеронното лечение значително увеличило агресивния
отговор на фрустрация. Този ефект обаче не е бил еднакъв за всички. Повечето
показали малка психологическа промяна, докато няколко развили явни ефекти.
Мазур и Буут представят изследвания, според които мъже с високо ниво на
тестостерон е по-вероятно: да се разведат или да останат сами; да бъдат арестувани за
нарушения; да купуват или продават крадени вещи; да влизат в дългове; да използват
оръжие в бой.
Мозък и агресия
Хипоталамус:
Барт и Маунткасъл през 1940 г. изучават беса при котките като отстраняват
горни или долни части на мозъка. Стигат до заключението чее хипоталамусът
организира атакуващото поведение и мозъчната кора обикновено инхибира
агресивността.
През 1960 г. Флин открива че електрическата стимулация на страничния
хипоталамус предизвиква злобно атакуващо поведение.
Увеличената раздразнителност се свързва с тумури на хипоталамуса при хората.
Амигдала
Увреждането на амигдалата има „опитомяващ” ефект върху животните –
Синдром на Клувър- Бюси 1939
Ролята на амигдалата е комплексна. Някои изследвание съобщават, че
амигдалектомията увеличава агресията, други – че има опитомяващ ефект. Амигдалата

8. може да модулира продукцията на хипоталамуса. Егър и Флин откриват че (1)
поведението за атака, предизевикано чрез стимулация на хипоталамуса може да се
инхибира чрез стимулиране на базомедиалните ядра на амигдалата. (2) поведението за
атака, предизвикано чрез стимулиране на хипоталамуса може да бъде подпомогнато
чрез стимулиране на страничните ядра на амигдалата.
Амигдалектомията понижава насилническото поведение при хората. Страничен
ефект е загубата на емоции.
Амигдалектомията може да разстрои йерархията при маймуните – Прибам 1962