2. ГЛАВА 2
С Лили първи купихме парцел от бъдещия нов жилищен комплекс преди около
двадесет години, като използвахме парите от продажбите на книгата ми за първа вноска и
да започнем строителните работи. За разлика от онези, които се заселиха след нас, ние
разчистихме дърветата и посадихме трева. Лили беше израснала в мрачен и неприветлив
квартал във Филаделфия, затова искаше светлина, много светлина, и дълги полегати
поляни, които да кося. Искаше и тераси – предна и задна – и много градинска мебел,
сякаш наличието на летните шезлонги може да послужи за защита срещу настъпването на
зимите в Пенсилвания. Разбира се, седем месеца в годината държим градинската мебел в
гаража под предната тераса. Но нашата тераса е най– добрата в района. Разчистването на
толкова много дървета доведе до спад в популацията на насекоми, затова буболечки рядко
ни навестяват. Съседите надолу по хълма се оплакват, че още щом слънцето започне да се
скрива зад дърветата, са принудени да се прибират. А от нашата тераса слушаме
симфонията на инсектицидните им лампи.
С Лили обичаме да прекарваме време на терасата през лятото. След няколко кратки
седмици, когато приключи учебната година, ще се наслаждаваме на дългите лежерни
летни вечери. Ще изнасяме охладено бяло вино, ще четем или разговаряме, докато
тишината и тъмата, и виното не ни унесат. Преди години, когато къщата все още бе нова,
понякога правехме любов на терасата, но от доста време не сме го правили. Има какво да
се каже за секса на открито, с неговата смътна опасност и съпътстващо вълнение, но
разумните хора на средна възраст се чувстват глупаво да се натискат на пластмасови
градински мебели. Кожата ти залепва за пластмасата, а звукът при отлепването е звукът на
глупостта. И скоро различното вълнение, свързано с риска да те хванат започва да
избледнява, защото, разбира се, така и не те хващат. В тъмните, тихи летни нощи в
провинцията, можеш да чуеш приближаваща по пътя кола от около осемстотин метра, и
знаеш, когато тя отклони по твоята отбивка, можеш да я проследиш, докато напредва по
хълмчето към къщата ти. Докато посетителят успее да паркира и да се качи по скърцащите
стълби на терасата, ще си се изкъпал и преоблякъл, ще си сложил кафе да се вари и ще си
подредил бисквитки в чинийка. Изненада? На нашите години?
Дали тайният копнеж за изненада, питам се докато изпълнявам задължителните
клякания, не ме подтикна тази вечер да си представя жена си и приятеля си като
3. любовници? Това не е първият път, в който си фантазирам в последно време. Веднъж,
преди няколко месеца, вероятно, защото бях чул, че се развежда, ми дойде на ум, че Лили
може да има връзка с неин колега от гимназията, мъж на име Винс, с когото сме били
нещо като приятели през годините. Тъжен, сериозен, свестен, стеснителен, той винаги ми
се е струвал като мъж, който би привлякъл Лили, ако в картинката не фигурираше
фриволен, остроумен, дългокрак хитрец като мен; а по някаква причина ми се струва
необичайно вълнуващо да си размишлявам върху нова любов на Лили, онзи вид любов,
който всеки мъж почти би пожелал за жена си, ако това не означаваше изневяра. Повече
от седмица си въобразявах, че забелязвам у Лили признаци на увлечение, но накрая,
въпреки че положих усилия, стана невъзможно да крепя въздушните си кули.
Оттогава в главата ми започнаха да се зараждат нови, все по– безумни и цветисти,
фантазии как Лили и други мъже мачкат чаршафите, и не мога да не се зачудя какво
означават те. Защото, в известен смисъл, това не е чак толкова налудничаво. Съпругата ми
е привлекателна жена, и продължителното увлечение на Теди по нея не е единственото ми
доказателство. В допълнение предлагам и собствената си отдаденост. Няма съмнение в
нейната способност да привлече любовник. Арогантно ли е от моя страна да допусна, че
след като е омъжена за Уилям Хенри Девъроу младши, тя е ваксинирана срещу влюбване
в друг? Ами, да, арогантно е, и все пак по неведоми причини (знам, понякога, например
тази вечер, Лили не е никак доволна от мен) съм наясно, че тя обича мен и никой друг.
Това прави непровокираните ми фантазии още по– обезпокоителни. Много от колегите ми
– женени или разведени – често признават, че имат сексуални желания към други хора.
Всички те искат да правят секс. Аз съм единственият, който редовно си представя как
жена му прави секс с други мъже.
И все пак, докато наблюдавам тези дървени къщи, ми хрумва, че в тях вероятно
виреят по– особени фантазии от моите. Повечето от тях са обиталище на разочарование, и
предателство, и емоционално объркване. Много са обявени за продан, откакто разводите
ги направиха непривлекателни за собствениците. Например, бившата съпруга на Джейкъб
Роуз все още живее в къщата най– близо до нашата. Бившата съпруга на Фини живее в
подножието на хълмчето. Завършването на тяхната къща почти съвпадна с деня, в който
Фини откри истинската си сексуална ориентация, въпреки че по– късно отстъпи,
преплувайки обратно, както той твърди, към брега на хетеросексуалните, но не и към
4. съпругата си. Съмнявам се, че фантазиите ми са по– странни от тези на бившата на Фини,
която напуска съвместния им дом само когато е абсолютно наложително.
Вероятно всички трябваше да се досетим какво представляваха тези нови къщи,
построени, когато се намирахме на кръстопът в кариерите си – година– две след
повишение в доцент или професор; неизречено признание след раждането на трето дете,
че градския дом е прекалено малък за семейството; признание, че да се издигнеш в
институция като университета Уест Сентръл Пенсилвания е като да си победител в
състезание за неудачници. Със сигурност подобен успех не даваше особено предимство на
свободния академичен пазар. За да се преместим в по– добър университет, трябваше да се
откажем от нещо – звание, или ранг, или заплата, или комбинация от трите. Малко хора го
направиха. Май и ние с Лили трябваше да го направим. След като „книгата“ беше
издадена, можехме да се възползваме от парите, за да се преместим. Но бързо бяхме
научили колко по– скъпо е да живееш някъде, където хората действително искат да
живеят. Авансът и повишението, които задействаха булдозера, разчистил дърветата на
връх хълмчето ни в комплекса „Алегени уелс“, нямаше да запали двигателя на
електрически трион в Итака, или Бъркли, или Кеймбридж.
Кой знае? Може да сме постъпили разумно, като останахме. След по– малко от
месец ще стана на петдесет, а книгата, която издадох на двадесет и девет остава, както
Пол Рурк обича да я нарича, събраните творби на Уилям Хенри Девъроу младши.
Брадатият, дългокос автор, който гледа с пронизващ поглед от снимката на задната
обложка на „Извън пътя“, вече не си прилича с обръснатия, оплешивяващ и с надупчен
нос професор, който ме гледаше по– рано от отражението в кухненския прозорец.
Понякога си казвам, че в мен можеше да има хляб за още една книга, ако бях в по–
взискателна среда, с по– добри студенти, с по– амбициозни колеги, с колективна
артистична жажда, с истинско уважение към живия ум. Но после си спомням Бръсначът
на Окам1, според който принцип, в мен има хляб само за една книга. Ако имаше повече,
щеше да има повече. Толкова е просто.
И Лили обича да ми припомня, че не построяването на къщата е било проблем, а
по– скоро купуването на двата съседни парцела, което направихме, за да предотвратим
1 Бръсначът на О̀ кам, измислен от францисканския монах Уилям Окам, е най-разпространеното наименование на
принципа за простотата в науката. Съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и
същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения.
5. появата на съседи. Точно това, убеждава ме тя, постави началото на Войната на катедрата
по англицистика, която бушува от тогава насам, без никакви признаци за примирие. Лили
твърди, че когато купихме парцелите, сме задвижили събитията, неизбежно водещи до
момента, в който Грейси Дюбоа ми надупчи носа със спиралата на тетрадката си. И тъй
като дългата нишка на причинно– следствената връзка трудно може да се скъса с толкова
много живи участници, може само да се очакват по– нататъчни последствия, макар и от
такава далечна първопричина. Ако не беше Бръснача на Окам, който винаги призовава за
простота, бих бил изкушен да повярвам, че човешките същества се влияят повече от
далечни първопричини, отколкото от по– непосредствени. Това би важало с пълна сила
при свръхобразованите хора, способни да мислят отвъд непосредственото, да се вглъбяват
в далечното. Това са нещата от миналото, конфликтите, които не сме разрешили, точно те
се прокрадват в нас, полузабравени, изискващи действия. Нищо, което казах на днешния
съвет, не можеше да е провокирало атаката на Грейси, въпреки че може да доведе до
друга, ако сме още живи, след десет– двадесет години, след като ядовете, които съм посял
успеят да дадат плодове. И ако Пол Рурк намери начин да ми види сметката, без да го
хванат, то неговите действия няма да са резултат от някаква скорошна, полуразумна
обида, която таи към мен, а от отказа ми да му продам парцел, когато искаше да го купи
преди почти двадесет години. Вероятно в това се състои простотата, начинът, по който
Бръсначът на Окам може да се приложи общо към старите вражди и в частност към
отношенията между мен и Рурк. Всичко, което ще пожънеш, е плод на съвсем същите
семена, които отдавна си посял.
В интерес на истината, предложението на Рурк бе първото от многото, които
получихме и продължаваме да получаваме за двата ни съседни парцела. Случи се така, че
след като беше разчистен обслужващият път сред дърветата нагоре по хълма, всички се
юрнаха натам. Мъжът, който притежаваше земята, я рекламираше усилено в продължение
на години, но силно неуспешно. Всички смятаха, че мястото е отлично за строеж на къщи,
но на никого не му се щеше да е пръв. Преди да положим основите на нашата къща, още
три парцела бяха продадени малко по надолу по хълма. През онази есен Джейкъб Роуз
беше повишен в декан и купи най– голямото от всички останали места – към четири
декара – и започна строителството на къща двойно по– голяма от нашата, както приляга
на един декан, макар и на свободните изкуства. През ноември Фини и съпругата му
6. купиха парцел в подножието на хълма. Когато научих, се изстрелях към кредитната
компания да изтегля заем. „Дойдохме тук, за да се отървем от тези хора“ – казах тогава на
Лили, която не искаше да затъваме още повече в дългове и то по такива подбуди.
Поради някаква причина, Лили не споделяше усещането ми за надвисващата беда,
при изникването на нови и нови табели „Продадено“, заковани на дърветата, опасващи
обслужващия път. Не разбирах неспособността й да прозре какво се случваше. По мое
мнение (и тогава, и сега), двама души, които се обичат, не е нужно да споделят общи цели
и мечти, но, дявол го взел, задължително трябва да споделят едни и същи кошмари.
– Не виждаш ли? – попитах я. – Цялата катедра по англицистика се нанася в
„Алегени уелс“.
Тя ме зяпа дълго време, придавайки си вид на неразбрала, после произнесе името
ми по онзи начин, както прави, когато иска да ми намекне, че съм повече от обичайно
неразумен.
– Ханк – отвърна тя. – Джейкъб Роуз ти е приятел. А у Фини и Мари няма нищо
сбъркано.
– Няма нищо сбъркано у Фини? – учудих се аз, придавайки си скептичен вид. Е,
донякъде си бях скептичен. – Дявол да го вземе, до къде ще стигнем, ако продължава
така? Днес Фини, утре – бог знае кой ще цъфне.
Пол Рурк беше въпросният „кой“. Той ми се обади през онзи декември, три месеца
след като купихме двата съседни парцела с парите от заема.
– Не се продават – отговорих му по онова време.
– Всичко се продава – каза той, опъвайки нервите ми до краен предел още тогава.
Явно беше заключил, че съм алчен. Цените на непродадените парцели се бяха удвоили,
откакто купих първия, и Пол Рурк ми напомни, че ако му продам двата съседни на цената,
която ми предлага, ще си избия парите, платени за моя. – Не бъди кретен – добави той. –
Чух, че ще започват да подготвят парцели за продажба от другата страна на пътя. Щом го
направят, кой ще ти клекне?
– Ти винаги би ми клекнал – спомням си да му отвръщам. – И не си мисли, че не го
оценявам.
7. Правилно беше чул обаче. По– късно същата седмица, жълт булдозер, гредер2 и
голям багер се материализираха от локалното платно на черния път, а през следващите два
дена въздухът натежа от прахоляка на падащите дървета. Червени знаменца изникваха
като пролетни цветя по целия хълм, очертавайки границите на парцели и завойчетата на
новия път.
– Хари не ни ли каза, че земята от другата страна на пътя принадлежи на щата? –
попитах Лили, която се беше присъединила към мен на снежната тераса да гледаме
случващото се.
– Сега пък не искаш да живеят хора отсреща – отбеляза Лили. – С всеки изминал
ден ставаш все по– голям мизантроп.
– С всеки изминал ден остарявам – посочих аз. Нито сега, нито тогава считах себе
си за темерут, но мога да го играя такъв. – Познанието ми за човешката природа се
разширява и задълбочава.
– Всъщност – отвърна тя – започваш да приличаш на баща си.
Знаех, че когато Лили намесва баща ми в разговора, не бива да споря. Това
сигнализираше готовността й да започне да играе мръсно. Също така ме предизвикваше да
повдигна въпроса за нейния баща, но ми бе съвсем ясно накъде води това.
– Разликата е там, че баща ми обича да бъде себе си – казах аз. – Докато аз мразя.
Това явно й е прозвучало като вид отстъпление, защото не се възползва от
предимството си.
– Иска ли ти се вече да беше продал земята на Рурк?
– За бога, не.
– Може и да ти се прииска. Той ще те мрази вечно.
Не беше нужно човек да е ясновидец, за да стигне до това прозрение. Припомних й,
че Рурк ме мразеше много преди да му откажа да продам парцела, че му е предначертано
да ме мрази, че все пак той е откачен рационалист, че областта му (английската поезия от
осемнадесети век) е най– скучната част от дългата история на литературата, че Рурк е
озлобен католик– отцепник и незавършил възпитаник на семинарията, че не може съвсем
да се отърве от старата теология, която бе намразил, че тя му причинява йезуитски газове.
Ако му бях позволил да ни стане съсед, близостта щеше да го въоръжи с още сто причини
2 Гредерът е пътностроителна машина.
8. да ме мрази. И както си живеем врата до врата, и може да наблюдава кога влизам и
излизам, досега щеше да е открил начин да ме очисти, без да го хванат. А ако сега иска да
ми види сметката, първо ще трябва да пресече улицата, да премине през къщи, обитавани
от бившата жена на Джейкъб Роуз, бившата жена на бившия треньор по американски
футбол, и на други бивши жени, които ме познават. Смятам тези бивши жени за
последната ми отбранителна линия.
За известно време обаче, не бях сигурен дали и те ще успеят да ме опазят, защото
новия жилищен комплекс – „Алегени естейтс II“ – беше тръгнал на зле от самото начало.
Въпреки че за невъоръженото око, и двата хълма бяха идентични сиамски близнаци,
свързани с изящен гръбнак от асфалтова настилка, къщите от другата страна сякаш бяха
прокълнати. Когато валеше, техните мазета се наводняваха. Имаше свличане на кална
маса, която оформи впечатляваща купчина в основите на каменните колони, които
отбелязваха входа към комплекса. Под напора на калта, самите колони започнаха видимо
да се накланят. Всяка дървена тераса беше изметната, и в тихите летни нощи до нашата
страна на пътя понякога долиташе пукането на дъските.
Сякаш това им беше малко, та едно лято рояк пеперуди гъботворки обезлисти
цялата гора около „Алегени уелс“, като ни придаде зимен вид през юли, и позволи на нас,
от благословената страна да надникнем в обречената. Следващото лято листата отново се
завърнаха на хълмчето ни, двойно по– зелени и кичести от преди, но не и от другата
страна – там мистериозно беше нанесена по– сериозна вреда. Много от дърветата бяха
изсъхнали и трябваше да се отсекат, което засили свлачищата, а малкото останали едва
успяваха да осигурят анемичен листак, който стана жълто– кафяв още в началото на
август.
За всички тези беди – наводненото мазе, пукнатината в хола, калта, по която
трябваше да кара, минавайки между наклонените колони при входа на „Алегени естейтс
II“, дори за пеперудите гъботворки – за всичко това Пол Рурк ме държи лично отговорен.
Въпреки че отрича, по мое мнение, той е изключително религиозен мъж, а не, както той
твърди – атеист. Най– силно вярва в зло божество, чието едничка цел е да го облага с
данъци и да го затрупва с доказателства за фундаменталната несправедливост на живота, а
аз съм живото доказателство за това. Именно Рурк вдъхнови артистичния ми псевдоним,
под който пиша за вестник „Рейлтън Мирър“. „Щастливецът Ханк“, както той ме нарича.
9. Аз самия не съм религиозен, но мога да го играя такъв, както често съм правил през
годините, с киселия си съсед. Виждам черния път, който дели двата комплекса, като
Червено море. Казвам му, че той живее в Египет, и го питам каква напаст предполага, че
ще го сполети тази пролет, какъв знак за божието неодобрение очаква да му се стовари,
колко още знаци му трябват, за да стане вярващ. Казвам му, че ме притеснява, все пак
живее толкова близо до мен. Засега Бог зачита чакъления път, който ни разделя, но
Старият завет предлага богат асортимент истории, където съседите на грешника биват
затрити заедно с него. Казвам му, че както аз виждам нещата, ако му бях продал парцела,
вече да съм затрит.
11. CHAPTER 2
Lily and I purchased the first lot in the development nearly twenty years ago, using the advance
on my novel to make the necessary down payment to buy the land and begin construction.
Unlike those who followed, we cut down the majority of trees on the lot and put in grass. Lily,
who grew up in a grim, dark neighborhood in Philly, wanted light and plenty of it, and long,
sloping lawns for me to mow. She also wanted decks, front and back, and lots of patio furniture,
as if the presence of summery chaise longues possessed the power to ward off Pennsylvania
winters. Needless to say, we store the patio furniture in the garage below the front deck seven
full months of the year. But our deck is the best one around for sitting.
Cutting down so many trees seems to have reduced the insect population, and we are seldom
bothered by bugs. Our neighbors farther down the hill and across the road complain that they are
driven indoors as soon as the sun gets below the trees. From our deck we listen to the
syncopation of their bug zappers.
Summer deck sitting is one of the ways Lily and I are compatible. Once we’re done with classes
in a few short weeks, the summer evenings will stretch before us, long and languid. We’ll bring
bottles of chilled white wine out with us and either read or talk until the quiet and the dark and
the wine make us sleepy. Years ago, when the house was new, we occasionally made love
outdoors on the deck, but it’s been a long time since we’ve done that. There’s something to be
said for outdoor sex, with its vague danger and attending excitement, but sensible middle-aged
people are apt to feel foolish screwing on plastic outdoor furniture. Your skin sticks to it, and the
sound it makes when you peel yourself free is the sound of folly. And soon the special
excitement associated with the possibility that you will be discovered in the act of passion begins
to fade because, of course, you are not discovered. On dark, quiet summer nights in the country
you can hear a visitor’s car approaching on the county road below from half a mile off, and you
know when it turns off onto your access road, and you can track its progress as it labors up the
hill toward the house. By the time whoever it is parks and climbs the creaky deck stairs, you
could be showered and freshly dressed, a pot of coffee brewing, cookies arranged on a dish.
Surprise, at our age?
And is it the secret desire for surprise, I wonder as I do my obligatory deep knee bends on the
deck, that has caused me to imagine my wife and friend as lovers tonight? It’s not the first such
vision I’ve been visited by lately. Once, several months ago, perhaps because I’d heard he was
12. going through a divorce, it occurred to me that Lily might be involved with a man she worked
with at the high school, a man named Vince with whom we’d both been casually friendly for
years. Sad, serious, decent, socially awkward, he’d always seemed the sort of man Lily would be
attracted to if a frivolous, wisecracking, smooth, long-legged fellow like me weren’t in the
picture, and for some reason it felt oddly thrilling to contemplate a new love for Lily, the sort of
thing a man could almost wish for his wife if it didn’t involve a betrayal of himself. For a week
or so I’d imagined signs of infatuation in Lily, but finally they were impossible to sustain, though
for some reason I tried.
Since then they’ve been replaced by increasingly ridiculous yet vivid fantasies of Lily and other
men in the throes of passion, and I can’t help wondering what they mean. Because in a sense,
they aren’t ridiculous at all. My wife is an attractive woman, and it’s not just Teddy’s enduring
devotion I offer in evidence here. There is, in addition, my own. There’s no question of her
ability to attract a lover. Is it arrogant of me to assume that, married as she is to William Henry
Devereaux, Jr., she’s immune to falling in love with another? Well, yes, it is arrogant, and yet for
reasons I could not articulate (I know there are times, like tonight, when Lily is not all that
pleased with me), I simply know that she loves me and that she loves no other. Which certainty
makes the strange, unsought fantasies that much more unsettling. Many of my male colleagues—
married and divorced—regularly confess to sexual longings. They all want to get laid. But, to my
knowledge, I’m the only one who regularly envisions my wife getting laid.
Yet as I survey these wooded houses it occurs to me that they are probably home to stranger
imaginings than mine. Disappointment and betrayal and emotional confusion dwell in most of
them. Many are for sale and have been since the divorces that spoiled them. Jacob Rose’s ex-
wife, for instance, still lives in the house nearest ours. Finny’s ex lives at the bottom of the hill.
The completion of their house had coincided almost to the day with Finny’s discovery of his true
sexual identity, though he later reneged, returning, he claims, to the heterosexual fold, though not
to his wife. I doubt my imaginings are more bizarre than those of Finny’s ex, who ventures out of
the house they built together only when it’s absolutely necessary.
No doubt we all should have been suspicious of what these new houses represented, built as they
were at the crossroads of our careers—a year or two after promotion to associate or full
professor, in unspoken acknowledgment of the second or third child that made the house in town
too small, an admission that promotion in an institution like West Central Pennsylvania
13. University was a little bit like being proclaimed the winner of a shit-eating contest. Certainly
such success did not reflect greater worth on the open academic market. To move to a better
college, we’d have to give up something—tenure or rank or salary, or some combination of the
three. A few did. Lily and I probably should have. After I published
“the book” we might have used the advance to move. But we’d quickly learned how much more
expensive it was to live in places where people wanted to live. The advance and promotion that
got a bulldozer knocking down trees at the top of our hill in Allegheny Wells wouldn’t have
started a Homelite chain saw in Ithaca or Berkeley or Cambridge.
And who knows? Maybe we were wise to stay put. In a little over a month I will be fifty, and the
book I published at twenty-nine remains, as Paul Rourke likes to point out, the collected works
of William Henry Devereaux, Jr. The bearded, shaggy-haired author who stares down the camera
so piercingly from the jacket of Off the Road no longer greatly resembles the clean-shaven,
thinning-haired, proboscis-punctured full professor who reflected back at me earlier from my
kitchen window. I sometimes tell myself that I might have found another book in me if I’d been
in a different, more demanding environment, one with better students, more ambitious
colleagues, a shared sense of artistic urgency, the proper reverence for the
life of the mind. But then I remember Occam’s Razor, which strongly suggests that I am a one-
book author.
Had I been more, I’d be more. Simple.
And Lily likes to remind me that it wasn’t building the house that proved problematic but rather
purchasing the two adjacent lots to prevent neighbors. It was this, she argues, that marked the
beginning of the English Department Wars that have raged ever since and that show no signs of
abating. Lily would argue that when we purchased those lots, we set in motion the events that
would inevitably lead to Gracie DuBois snagging my nose with her spiral notebook. And since
the long chain of cause and effect can hardly be played out with so many of the players still
alive, there’s every reason to expect further consequence, even from such an increasingly remote
cause. Were it not for Occam’s Razor, which always demands simplicity, I’d be tempted to
believe that human beings are more influenced by distant causes than immediate ones. This
would be especially true of overeducated people, who are capable of thinking past the
immediate, of becoming obsessed by the remote. It’s the old stuff, the conflicts we’ve never
come to terms with, that sneaks up on us, half forgotten, insisting upon action. Nothing I said in
14. today’s meeting could have provoked Gracie’s attack, though it might provoke another attack,
provided we’re both still alive, in another decade or two, after my goading has had a chance to
incubate. And if Paul Rourke ever finds a way to murder me and make it look like an accident, it
won’t be the result of any recent, half-reasonable grievance he has against me but rather because
I refused to sell him a lot almost twenty years ago when he wanted me to. Perhaps that’s the
simplicity of it, the way Occam’s Razor might apply to old animosities in general and to Rourke
and me in particular—that all things grow from the same seed, planted long ago.
Actually, Rourke’s was the first of many offers we received and continue to receive on our two
adjacent lots. What happened was that clearing a service road up through the trees on our hill
caused a stampede. The man who owned the land had been promoting its development for years,
without success.
Everybody thought it was a good place to build houses, but nobody wanted to be first. Before the
foundation of our place had been completed, three more lots had been sold halfway down the
hill. That fall Jacob Rose was made dean, and he purchased the largest of the remaining lots, two
full acres, and began construction on a house twice the size of ours, as befit a dean, even a dean
of liberal arts. In November Finny and his wife bought a lot at the bottom of the hill. When I
heard that, I went to the credit union for a loan. “We came out here to escape these people,” I
explained to Lily, who hated to go further into debt for such a purpose.
For some reason Lily did not share my sense of impending doom at the Sold signs that kept
appearing, nailed to the trees along the service road. I couldn’t understand her failure to grasp
what was happening.
It was my opinion (then and now) that two people who love each other need not necessarily have
the same dreams and aspirations, but they damn well ought to share the same nightmares. “Don’t
you get it?” I told her. “The English department is moving to Allegheny Wells.”
She stared at me for a long time, feigning incomprehension, then said my name in that way she
has when she wants to suggest that I’m being more than usually unreasonable. “Hank,” she said.
“Jacob Rose is your friend. There’s nothing wrong with Finny and Marie.”
“There’s nothing wrong with Finny?” I exclaimed, pretending incredulity. Not quite pretending,
actually. “My God, where will it end? Today Finny, tomorrow who?”
Paul Rourke was who. He called me that December, three months after we purchased the
adjacent lots with credit union money. “Not for sale,” I told him.
15. “Everything’s for sale,” he said, pissing me off right away. He’d apparently concluded that I was
being greedy. The price of the few remaining lots had doubled in the year since I’d purchased the
first, and Rourke reminded me that if I sold both adjacent lots at the price he was offering, my
own land would have been free. “Don’t be a prick,” he added. “I hear they’re going to start a new
development on the other side of the road. Once they do that, who’s going to bend over for you?”
“You’ll always bend over for me,” I recall saying. “And don’t think I don’t appreciate it.”
He’d heard right though. Later that week a yellow bulldozer, a grader, and a large earthmover
materialized along the shoulder of our county road, and for the next two days the air was thick
with dust from falling trees. From our front deck Lily and I had a pretty good view. It was late
November and the branches were barren, making the hill on the opposite side of the road visible.
Red surveyors’ stakes were planted like winter blooms all over the hillside, mapping out lots and
marking the twistings and turnings of the new access road.
“I thought Harry told us the state owned all the land on the other side of the road,” I said to Lily,
who had joined me on the snowy deck to watch.
“Now you don’t want people to live across the road,” she observed. “You get more misanthropic
every day.”
“I get older every day,” I pointed out. I do not now and did not then consider myself a
curmudgeon, but I can play that role. “My experience of human nature gets wider and deeper.”
“Actually,” she said, “you just get more like your father.”
I knew better than to argue when Lily introduces my father into an argument. It signals a
willingness on her part to get down and dirty. Further, it’s an invitation for me to raise the issue
of her own father, and I know where accepting such an invitation will lead. “The difference is
that my father enjoys being him,” I told her. “Whereas I hate it.”
This must have sounded like some kind of concession to her, because she did not pursue her
advantage.
“Wish now that you’d sold to Rourke?”
“Good lord, no.”
“You may, though. He’s going to hate you forever.”
This did not strike me as a crystal ball type prediction. I reminded her that Rourke had hated me
long before I refused to sell him the lot, that he was predestined to hate me, that he was, after all,
a demented rationalist, that his field (eighteenth-century English poetry) was the dullest in the
16. long history of literature, that Rourke was a bitter renegade Catholic and failed seminarian, that
he couldn’t quite eliminate the old theology he’d come to despise, that it gave him Jesuit gas.
Had I allowed him to become our neighbor, proximity would have provided him with a dozen
more reasons to hate me. And, living right next door, where he could keep an eye on my comings
and goings, he might even have found by this time some way of murdering me and making it
look like an accident. Whereas, if he wanted to kill me now he’d have to cross the street, pass
houses occupied by Jacob Rose’s ex-wife, the ex–football coach’s ex-wife, and other ex-wives
who know me. I consider these ex-wives my last line of defense.
For a while, though, I doubted even they would protect me, because the new development—
Allegheny
Estates II—was ill-fated from the beginning. Though to the naked eye our hills were identical
Siamese twins, joined at a slender blacktop vertebra, the houses on the other side seemed cursed.
Over there, when it rained everyone’s basement filled with water. Mud slid down the hill and
formed an impressive mound at the base of the stone pillars that marked the entrance to the
development. Under pressure, the pillars themselves began to lean inward perceptibly. Every
wooden deck in the development was warped, and on quiet summer nights, on our side of the
road, you could now and then actually hear the sound of a two-by-four snapping across the way.
If all of this weren’t enough, a plague of gypsy moths defoliated the entire forest that surrounded
Allegheny Wells one summer, giving us a wintry look in July, allowing those of us on the
charmed side of the road a good view of life on the doomed side. The following summer the
leaves returned to our hill, their green doubly bright and lush, while across the way more serious
damage had mysteriously been done. There many trees died and had to be felled, increasing the
severity of the mud slides, while the few remaining trees strained to produce anemic-looking
foliage, which turned yellow-brown in early August.
For all this—the flooded basement, the fissure in the family room wall, the mud he has to drive
through
between the tilting pillars at the entrance to Allegheny Estates II, even the gypsy moths—Paul
Rourke holds me personally responsible. His protestations to the contrary, I know Rourke to be a
profoundly religious man, not at all an atheist as he claims. His truest belief is in an evil deity
whose sole purpose is to tax and heap upon him evidence of life’s fundamental unfairness, of
which I continue to be living proof.
17. It was Rourke who inspired my Railton Mirror nom de plume. Lucky Hank, he calls me.
I am not myself a religious man, but I can play that role, and I often have through the years with
my disgruntled neighbor. I refer to the blacktop that separates our two developments as the Red
Sea. It’s Egypt he’s living in, I tell him, and ask him what sort of infestation he expects this
spring, what further sign of God’s displeasure will manifest itself, how many more signs he
needs in order to become a believer. I tell him he worries me, living so close. So far, God has
respected the macadam road that separates us, but the Old Testament is replete with stories of the
sinner’s neighbors getting zapped right along with the sinner. I tell him the way I figure it, if I’d
sold him the lot he wanted, I’d be zapped already.
