SChool project

1. Орденът на седемте: Историята на Сакред
Първа глава
„В кожата на звяра“
Животът в магическите светове през светлата част от денонощието изглежда прекрасно, заради
приказните пейзажи, които предоставя, но когато настъпи нощта… започват кошмарите. За
някой, който е прекарал живота си в такава среда това е пореден ден, който просто си минава,
но не и за тези, които са попаднали неволно, без оръжия и без подготовка. Игра на оцеляване.
Разбира се, през деня също има шанс да бъдеш нападнат от нещо като джебчия или диво куче,
но чудовищата, тези, които никой не иска да среща дори и под формата на история, обичат
тъмнината и тишината и нападат най-вече беззащитните жертви. А какво по-хубаво от група
седем човеци, които не знаят къде се намират и как да се пазят. Макар и в тази група да има
едно момче, то не може да се справи с нещо, което само с вида си може да те накара да
изпуснеш напрежението в гащите. И как се оцелява в такава ситуация тогава? Ами, криеш се,
после си набавяш храна, после се въоръжаваш с каквото можеш, с времето надграждаш себе си
и ако оцелееш- оцелееш. В случая на седемчленната група беше сравнително лесно, защото
намериха изоставена барака, в която да се настанят. Не беше една от най-уютните, но поне
разполагаше с инструменти и материали, макар и стари и почти неизползваеми, с които да се
отбраняват. Разбира се, освен убежище, е необходима и храна. Никой не иска да умре от глад в
буквалния смисъл, затова трябва да се помисли и за този проблем. За целта групата изготви
план, в който всеки да има важна роля в мисията за оцеляването, като намирането на храна
беше отговорност на Ивон и Евърли (Сакред).
-Най-лесната храна, която можем да намерим са гъбите и плодовете и по-специално-
боровинките. И тъй като не са кой знае колко питателни, ще трябва да вземем много.- каза
Сакред.
-А как ще разберем кои стават за ядене, защото съм сигурна, че поне 70% от тях могат да ни
убият?- попита Ивон.
-Никаква идея. Каквото стане. Риск печели, риск гъби.
-Много оптимистично, единствено ще направя компромис за гъбите, ако са халюциногенни,
поне като умирам да не разбера.
След близо час в обикаляне наоколо из гората, момичетата решиха да се връщат при другите.
За това време бяха събрали много хранителни запаси, но сякаш това пак не беше достатъчно.
Нощта щеше да бъде дълга и едва ли някой щеше да спи, затова трябваше да бъдат запасени с
храна, която да им даде сили. Докато се връщаха, обаче, видяха езеро, в което плуваха гъски. И
тогава на Сакред й дойде идея.
-Дай да уловим няколко гъски и да ги заколим в бараката!
-Няма да стане- отсече Ивон- още като се доближим и ще излетят.
-Затова ще сме бързи. Ти хващаш една, аз хващам една и готово. Няма да разберат какво се
случва.
Момичетата оставиха на земята храната, която носиха и се втурнаха към плячката си. За по-
малко от минута вече бяха плячкосали две гъски, които не стояха мирни.
-Много се дърпат, Евърли! Не знам дали ще можем да ги удържим, докато стигнем.
Сакред взе един голям камък и с няколко удара укроти птиците завинаги.

2. -Проблемът е решен!- каза Сакред, хвърляйки камъка на земята.
-Не знаех, че умееш такива неща. Май ти трябва да ни пазиш довечера от чудовищата.- каза с
насмешка Ивон, докато събираше боровинките и гъбите, които бяха оставили на земята.
-О, да, само да посмеят да дойдат, ще ги направя на луканки!- изсмя се Сакред и двете с Ивон
потеглиха към бараката.
Когато пристигнаха изчистиха птиците и ги сготвиха, като никой не посмя да опита от
боровинките и гъбите. Всичко беше наред, всички се наядоха и някои даже почнаха да
заспиват, докато не се чу ръмжене отвън и настроението не се развали. Групичката се изправи
на крака, но от страх никой не смееше да отиде до прозореца да види какво се случва.
Изведнъж през вратата нахлу голямо черно чудовище, приличащо на смесица между вълк и
дявол, като единственото нещо, което се виждаше в тъмнината бяха големите му жълти очи.
Всички се паникьосаха и почнаха да пищят и да бягат към мазето. Докато тичаше, обаче,
Сакред се спъна в една изскочила дъска и падна на пода. Звярът се възползва от този момент и
впи ноктите си дълбоко в гърба й, докато се опитваше да я придърпа към себе си. В паниката
Ава взе един остър прът и го заби в слепоочието на чудовището, при което потече много кръв,
която се разля на пода и по тялото на Сакред, влизайки включително в раната й. Ранен и
обезобразен, звярът напусна бараката и повече не се върна. След тази случка нищо повече не се
случи и нищо не се опита да ги убие, но това бяха малки тревоги, защото Сакред лежеше в
безсъзнание на пода и никой не знаеше какво да направи.
На сутринта се събуди, но беше пронизана от страшна болка на гърба. Това беше раната от
ноктите на звяра, които бяха толкова дълбоки, че щяха да останат белег за цял живот. Но
Сакред не се чувстваше като себе си, нещо не беше наред с нея. Беше жадна за месо и кръв,
сурово месо и прясна кръв. Главата я болеше до смърт. Слухът й беше по-изострен и можеше
да чуе движенията на каквото и да е от няколко километра разстояние, обонянието й също беше
променено, като можеше да определи човек или животно само по миризмата му, а погледът й
беше като на ястреб, като можеше да види и най-малката прашинка в най-тъмния кът на ъглите
на бараката.
-Как се чувстваш, Евърли?- попита Маргот, влизайки в бараката с кърпа със стрити билки в
ръка.
-Боли ме главата. Имам чувството, че имам земетресение в мозъка.- промълви Евърли с
примрял поглед към тавана.
-Донесох ти билки. Обърни се да ги нанеса по раната.
Докато Маргот мажеше раната на Евърли с билките, останалите влезнаха в бараката, за да
проверят какво е положението с ранената им приятелка.
-Умря ли?- прошепна Джордж на Ава.
-Не, но мисля, че тази опция ще ме устройва повече- отговори Сакред през зъби- боли все едно
ме режат с остриета.
-Да не си набрала бръшлян?- попита Хедър.
-Абе де да знам, билки уж. Като ходих до една рекичка по-долу видях една стара жена и я питах
как се прочиства рана от чудовище. Жената съвсем спокойно ми показа част от растенията в
околността, които ще са необходими. Дори не се трогна да попита нещо за това чудовище, тя е
свикнала. Сигурно нея постоянно се опитва да я убие нещо. Мисля, че искам да съм като нея
някой ден…

3. -Чудесно, а може ли първо да оцелеем до края на седмицата и после вече да правим планове за
бъдещето?- прекъсна я Джордж.
-А може ли първо АЗ да оцелея до края на деня, че тука положението е малко по-сложно?-
измрънка Сакред от болка.
-Няма да умираш- успокои я Маргот- такова лекарство съм направила, че след няколко часа
нищо няма да усещаш.
-И все пак не мисля, че това е достатъчно.
-В какъв смисъл, Ава?- попита Маргот.
-Трябва да се види от специалист. От доктор или някой, който разбира от такива неща.
-И къде ще го намерим?- попита Ивон
-В някакъв град или село. Трябва да има някаква общност наоколо или изобщо като
цяло…нали?...
-Значи ще търсим- отвърна Хедър- пък кой знае, може да си намерим храна и по-сигурно
убежище.
И така групата се нарами с не леката задача да намери село и информация за самата рана, което
направи престоя им още по-вълнуващ и опасен. Дотук всичко изглеждаше твърде объркващо,
но бъдещето не предвещаваше нещо по-просто. Напротив, разумът и логиката не вършат
никаква работа на място без правила, което означава, че решението на всяка ситуация се
решава по възможно най-необикновения начин. Това означава, че само най-силните и най-
подготвените оцеляват. Изпитанията за новодошлите те първа започват.
Втора глава
„В търсене на помощ“
И така се започна с изживяването на история, която я има само в приказките. Търсенето на хора
или безобидни същества на това объркващо място е задача с неизвестен отговор. За разлика от
математиката, тук шансовете са разделени на две и пак не се знае коя половина преобладава.
Но каквото и да става трябва да дадеш всичко от себе си и да се надяваш съдбата да забележи
усилията ти и да ти удари едно рамо. Ако ли не- сам почваш да градиш упората, от която се
нуждаеш и живееш като за последно. Разбира се, по-приятно е да знаеш, че има хора, които ще
те подкрепят или ще ти помогнат, особено, когато не можеш сам. Сакред е късметлийка, че има
хора до себе си, които въпреки ситуацията пак са готови да минат по неизвестното, за да
намерят помощ вместо да си тръгнат и да я оставят да умира. Е, нищо не е вечно. Не е казано,
че приятелството няма да бъде потъпкано с годините, но е хубаво да му се радваме докато го
има.
-Имам чувството, че ходим от цяла вечност.- изфуча изтощено Джордж.
-Не говори глупости. Ако беше така щяхме да бъдем изядени преди много, много време.-
пошегува се Ава.
-Имам чувството, че сме във времето на динозаврите- само растителност и неща, които искат да
те убият.- каза Ивон.
-Е, не е така. Нали вчера видях бабичка. В по-напреднал стадий сме на еволюцията.- отбеляза
Маргот.
-Как може да няма хора или поне някакви останки от цивилизация?! Потрес!- измрънка Хедър.

4. -Важното е да сме живи и здрави!
-Браво! Евърли го обърна на черен хумор.
-Реших, че малко оптимизъм няма да навреди на това песимистично настроение, но щом искате
реализъм, ще ви го дам. Всички ще умрем! Доволна ли си, Маргот?
-Много.
След дългото скитане из тревите, в далечината се показа силует на огромен дворец, обградено
от селски къщички и ниви. Нещо повече, жителите бяха обикновени хора, което накара героите
да се почувстват в свои води.
-Най-после!-извика радостно Ивон.
Когато влезнаха селото бяха посрещнати съвсем нормално, сякаш бяха част от тази общност.
Хората бяха дружелюбни и постоянно бързаха за някъде. Работата на село никога не свършва,
все пак реколтата не чака никого. Групата се спря до един селянин, който товареше торби с
ечемик на една каруца.
-Извинете- започна Ава- има ли доктор в това село?
Човекът се обърна, запъхтян и подгизнал от пот, но със спокоен и приветлив тон каза:
-Тук в селото има само земеделие и животновъдство и ние се занимаваме само с това, но по-
горе в града ще намерите лекар, най-добрият според моето скромно мнение. Само търсете
табела, на която пише „Д-р Латимор“ и сте там.
Групата благодари на селянинът и се отправи към града, който го обграждаха високи, каменни
порти. Още с влизането атмосферата беше по-различна, градчето имаше приветлив вид и
хората носеха с една идея по-официални дрехи. Странното беше, че гражданите бяха облечени
не само с нормални дрехи, но и с части от военни брони. Явно така се оцелява на такова място.
Предвид условията на времето и положението на хората, градът изглеждаше повече от
задоволително.
-Хора, вижте!- извика Ивон- има пазар с храна, която става за ядене!! Хайде да си вземем нещо.
-До преди половин час нагъваше боровинки… не се ли наяде?- попита Ава.
-Смееш да сравняваш тази сочна кокошка, окачена на тази кука с нищожните боровинки? Не
разговарям с теб.
-И все пак нямаме пари или каквото се използва тук.- намеси се Сакред.
-Ще просим!- отговори Ивон.
-Вижте, това там не е ли табела, на която пише „Д-р Латимор“?- прекъсна ги Джордж.
-Точно това е. Да вървим!- изкрещя Маргот.
-И сега наистина ли няма да си вземем от това сочно, предизвикателно и…
-ИВОН!- развикаха се всички.
-Добре де…
В кабинета на д-р Латимор.
-С какво мога да бъда полезен?- попита доктора.

5. -Здравейте, вчера ме нападна едно чудовище и накратко- гърба ми е в рани. Бихте ли ми казали
дали раните са сериозни и дали е възможно да има странични ефекти от тях.
-Само да проверя за какво става въпрос.
След внимателен оглед и намазване с лекарство на раната лекарят установи, че няма нищо
сериозно и няма опасност да се стигне до по-неприятни резултати.
-Но все пак мисля, че ще е най-добре да отидете при Она Ханай- горската вещица, за да ви каже
по-обстойно какво чудовище ви е нападнало и какво да очаквате. Аз само мога да кажа, че няма
опасност да се възпали, но разбира се, това са изчисления в сферата на медицината, а двете със
свръхестественото се различават много, когато става въпрос за такива случаи.
-А къде можем да я намерим тази вещица?- попита Сакред.
-Тя живее в гората, в близост до царството, в една малка шатра. На външен вид изглежда доста
страшна, но е съвсем безобидна и много сърцата.
-Благодаря Ви много, докторе.- каза Сакред.
-Всичко най-добро ви пожелавам и успех.- отвърна д-р Латимор.
Трета глава
„Когато луната кърви, звярът излиза от кожата на човека“
Когато Сакред излезна от кабинета на лекаря, останалите я стояха отвън и чакаха да чуят какви
са новините.
-Ще умираш ли?- попита Джордж.
-Тихо, бе, идиот такъв!- измрънка Маргот, удряйки му шамар.
-Ще се живее и Джордж няма да яде жито, за негово най-голямо нещастие. Докторът каза да
потърсим шатра, в която живее някаква горска вещица, за да каже повече за това чудовище.
-Да вървим тогава.- каза Ава.
Не отне много на групата да намери шатрата на вещицата. Тя беше разположена недалеч от
царството, в началото на самата гора. Изглеждаше като обърната купичка, обвита с ламарини и
платове, пред шатрата имаше простор, който беше закачен за два пръта, на който имаше
окачени дрипи, потури и полуизсъхнали мишки, отстрани беше разположена масичка, по която
бяха разсипани карти и пепел, а на тревата под нея лежеше старо куче, което не беше в
състояние да посрещне непознатите гости както в младините си.
-Добре дошли.- каза с тихо гласче вещицата, излизайки от колибата си.
На външен вид беше ниска и изгърбена. Кожата й беше сбръчкана до неузнаваемост, а
кокалестите й ръцете трепереха като листа. Беше сляпа, но пак успяваше да се ориентира на
къде да отиде, и макар да не виждаше абсолютно нищо, можеше да визуализира обстановката в
главата си и да разбере кой стои срещу нея без да се води диалог.
-Знам от къде сте и за какво сте тук, така че предлагам направо да пристъпим по същество.
Всички се спогледаха леко притеснени. Обстановката не изглеждаше много обещаваща отвън и
отвътре със сигурност нямаше да е по-добре. Тази жена все пак беше окачила мишки на
простора си! Как се очаква да ти е уютно?!

6. -Знам, че е малко плашещо да влезете в дома на вещица, но външния вид не винаги отговаря и
за вътрешния, при хората е същото. Заповядайте!
Групичката влезна в шатрата, предвождана от старата вещица, и всеки един от тях зае място
около една кръгла масичка.
-Наистина ли знаете всичко за нас?- попита Евърли с любопитство.
-Знам всичко за всеки. Знам неща, които са се случили в далечното минало и такива, които ще
се случат в бъдещето. Мога да кажа много, но последствията след това могат да доведат до
пагубни обрати, така че казвам само нещата, които е позволено да бъдат чути.
-Значи не е нужно да Ви казвам нищо, така ли?
Четвърта глава
„Във вярност на илюзии“
Щастието е чувството, без което не можем. В буквалния смисъл. Не можем да го контролираме
или заличим, защото го изпитваме, когато сърцето ни се чувства добре и в безопасност, а това
не може да се скрие. То се поражда от различни неща, които за някои хора може и да не са
повод за това чувство, но за други то е вечен момент.
Пета глава
„Последни мигове щастие“
Шестдесет години изглеждат като дълъг период, но не и когато си от части безсмъртен. А
когато времето не влияе на физическото и психическото ти състояние, както и на външния ти
вид, годините се усещат като часове. Но когато си в компанията на смъртен забелязваш как
времето минава за него, а сякаш спира за теб. Той ще си отиде и дори няма да усетиш първите
признаци, защото живеете в два свята затворени в две нормални тела… е, с леки изключения…
Но смъртта не е най-страшното нещо на този свят. Животът е този, от който трябва да се
плашим, защото, когато си отидем всичко приключва, а докато сме още живи се борим без да
имаме право да спрем времето или да се върнем назад. И не, това че на място пълно с магия и
странности изглежда, че повечето невероятни неща са позволени не значи, че нещата, за които
човек най-копнее могат да станат реалност. Вселената си има правила, които се спазват. И
макар и да не е много честно да си роден смъртен и изведнъж да попаднеш в друга реалност и
да се превърнеш в полу-безсмъртно създание, което е обречено да живее, докато не бъде убито
със специално оръжие, това вече е съдбата ти, и ако не ти харесва- взимаш фазалов кол
(прословутото оръжие) и прекратяваш всичко. Но така изпускаш всички моменти в историята
на живота и най-вече спомените, които ще натрупаш през това време. Добри, лоши, те стават
част от теб и остават, дори, когато останеш сам някой ден.
-Честит рожден ден, бабо!- провикнаха се детски гласове- Пожелаваме ти да надживееш всички
на земята!
-Виж ти- усмихна се Сакред- малките искат да ми правиш компания, когато всичко живо
изпука.
- Да не чуват боговете!- изсмя се шеговито Маргот- ако това се случи и двете останем
единствените живи същества на този свят, най-вероятно ще унищожим планетата, ако преди
това не се избием взаимно.
-Поне ще бъде интересно. За тези шестдесет години единственото интересно нещо, което се
случи, беше попадането ни в тази реалност и превръщането на почти всичките ни приятели,

7. включително и мен, в суперсъздания. Ако ще се превръщам в безсмъртно чудовище, поне
искам да знам, че ще ми бъде забавно, и че ще прекарам времето си с най-любимия ми човек.
-Е, има време за всичко. Живота ти тепърва започва, докато моя свършва малко по малко. Виж,
станах на 79 години, не ми остава много, затова създадох семейство и изпълних доста от
нещата, които исках да направя, докато бях още млада и сега се радвам на внуци и правнуци.
Ще направиш всичко, за което някога си мечтала.
-Да, но теб няма да те има.
-Не е вярно, винаги ще съм тук. Ще съм навсякъде, където погледнеш. Ще бъда под носа ти,
когато най-малко очакваш. Няма да ме виждаш, но ще усещаш присъствието ми, най-вече,
защото ще се закачам с теб чрез вълни и други глупости.- смее се Маргот.
-Не се и съмнявам в това! Добре, нека сменим темата. Днес е празник, трябва да сме щастливи
и да не мислим за такива неща.
-Правилно, хайде да отиваме отатъка при другите.
-Хайде, че сигурно са почнали да пият без нас.
-Да посмеят и ще ги оставя без наследство!- сопна се Маргот с насмешка, куцукайки със стария
си бастун в едната ръка, хванала с другата Сакред.
Минаха се няколко дни от рождения ден на Маргот и след това всичко затихна. През този
период Сакред имаше работа в една кръчма в близост до горичката, в която живееше.
Помагаше за развитието на бизнеса на своя позната, като за разплата получаваше пиячка на
корем. Когато свърши със задължението си потегли обратно към горичката и по-специално към
старата си приятелка Маргот. Когато влезна в къщата обаче, я чакаше неприятна новина.
-Влад, какво се случва тук? Защо има толкова хора в къщата?- попита Сакред.
-Ами… майка ми… отиде си вчера следобед.- отговори с разстроен глас най-големият син на
Маргот.
-Моля?? Как така?
-Тя беше вече на възраст, просто й дойде времето. Вчера отидохме до дома ти да ти съобщим,
но теб те нямаше.
-А къде е тя сега?
Влад заведе Сакред до стаята, където беше разположен ковчегът, на който лежеше
безжизненото тяло на Маргот. Сакред погледна приятелката си за последен път преди да
захлупят ковчега.
-Съболезнования, момчето ми.- промълви Сакред, прегръщайки синът на покойната си
приятелка.
В деня на погребението обстановката не беше по-малко лека. Бяха се събрали роднини,
приятели, близки и такива, които просто искаха да отдадат почит. Тежка церемония, която е
неизбежна част от живота. В края на деня останаха Сакред и Хедър, които стояха до гробът и в
продължение на 10 минути не обелиха дума.
-Ще ми липсва.- каза Хедър, пречупвайки тишината.
-И на мен.
-Какво нещо е живота… нормалния живот, онзи на смъртните. Днес си тук, утре те няма.

8. -Е, можеше да си спести смъртта- възкликна Сакред- ако беше използвала магия или нещо
подобно, но пожела да си отиде като човек. Човек се роди, човек си отиде.
-В буквалния смисъл на изречението. И ти сега какво ще правиш, Евърли?
-Не знам. Нямам цел в живота. Единствено знам, че няма да остана тук. Това място ми отне
всичко, то отне хората, които бяха до мен и ме правиха човекът, който бях. Евърли умря, когато
и Маргот умря, защото тя беше единствената й упора в този свят. Сама, изгубена, тя остана
някъде в миналото и отстъпи мястото си Сакред, която за разлика от нея няма минало и не
зависи от никого, защото си няма никого. Единствено разполага с пътя пред нея, но той е най-
голямото съкровище, защото води до всички кътчета на света.
-И къде ще отидеш?
-Ще кръстосвам пътища, ще пробвам нови неща, но в никакъв случай няма да се върна тук. Не
и близкия век.
-Ще го удариш на живот, а?- усмихна се Хедър.
-Имам много време на разположение, искам да опитам от всичко. А ти какво ще правиш с
живота си?
-Мисля да се отдам на отвъдния свят и по-конкретно на комуникацията с мъртвите.
-Интересно, късмет тогава.
Двете момичета се прегърнаха и погледнаха към приятелката си.
-Ако не се срещнем, сбогом тогава.- каза Сакред.
-Сигурно ще се видим, но да, късмет с новия живот, Евърли!
Двете момичета потеглиха по своите пътища. С краят на тази глава идва началото на една нова
история, история стара колко времето.
Шеста глава
„Сърцето е самотен ловец, а умът- кръвожаден звяр“