2. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
п с и м о в
Пътят към звездите 1
С . Г А Н С О В С К И
Не единствено съществуващи 6
Е . Г Ю Р К О В А
Солта на земята 9
Ч . Г Е Ш Е В
Ултима Туле -— Исландия 12
X. УЕЛС
Остров Епиорнис 16
К . К Р Ъ С Т Е В
Червената планета 22
* Фосфорът — носител на свет-
лина 25
М . И С А Е В А
Термитите 28
Ц . Х Р И С Т О В
Месо, много месо 31
* В бездънния кладенец 36
* Колко неграмотни има на Зе-
мята 36
П. Н Е З Н А К О М О В
Жертва на науката 37
Д . П Е Е В
Комисарят на ледовете 40
* Направи сам 44
* Забавна страница 46
* Любопитни факти 47
* Хумор 48
Корица — Иван Кирков
Гръб на корицата — тропическа
риба '
Приложение: Подводният свят
НАУЧН

3. К О С М И Ч Е С К И Л Е Т О П И С
ПРЕЗ ТЪМНИЧНАТА РЕШЕТКА
Отдавнашен гнет тежал над руската земя. Алчни
помешчици и дворяни изсмуквали богатствата на стра-
ната. Работният народ се трудел с все сили и тънел в
мизерия. Но не се пречупил гръбнакът на руския човек,
не се преклонил той пред полицейския камшик. В дни-
те на най-жестоки изпитания синовете на необятната
страна не свели поглед. Дори в предсмъртни часове те
продължавали да се взират към хоризонта, където очак-
вали да изгрее сияйната зора на бъдещето. И не само
се взирали, не само мечтаели — те, смелите борци срещу
царския деспотизъм. Те воювали, мислели, чертаели
планове за утрешния ден и с цената на живота си про-
правяли път за идните поколения. Тогава един револю-
ционер, осъден на смърт и затворен в мрачна тъмнична
килия, бързал да довърши своите изчисления, да
допълни чертежите, които биха позволили на човека
да полети из просторите на Всемира. Това бил първият
проект за използване на ракетен двигател. Кибалчич —
така се наричал младият затворник — не мислел за
предстоящото изпълнение на смъртната си присъда.
Не, той виждал времето, когато хората ще отърсят от
своите плещи робските вериги и ще станат господари на
съдбата си. Палачите го убили, царските чиновници
скрили ръкописите му в недостъпните каси на тайните
архиви. Но те не можели да затворят там будната чо-
вешка мисъл, не можели да убият волята на човека да
живее свободно.
УЧИТЕЛЯТ ОТ КАЛУГА
Рухнаха устоите на царизма. Руският народ смъкна
тиранията и се зае да изгражда нов живот. Разкриха се
необгледни простори за творчески труд. И един не-
познат провинциален учител, на когото самодоволните
еснафи се присмивали в миналото, сега смело посочи
пътя на човечеството към звездите. Циолковски на-
помни на хората, че те не могат да останат вечно в
своята люлка — Земята. Наред с него множество
млади, талантливи съветски учени се заеха с решава-
нето на неизброими вековни загадки на природата.
Техният упорит, дългогодишен труд доказа правотата
на учителя им, който предрече ерата на междупланет-
ните пътешествия.
БЕЗБРОЙНИ СТЪПАЛА
Днес ние свикнахме често да четем съобщения за
нови съветски победи в овладяването на Космоса. Те
са резултат от могъщото развитие на науката и техника-
та в СССР. Съветските физици постигнаха отлични
резултати в областта на радиотехниката, радиолока-
цията и радиоастрономията — науки, които са пряко
свързани с развитието на космонавтиката, а също и в
изучаването на полупроводниците, които имат голя-
мо приложение при оборудването на космичнитe
кораби.
Не по-малки успехи отбелязаха математиците и хи-
миците. Развитието на теорията за програмирането и
теорията на изчислителните машини позволи да се
създадат сложни електронни машини, годни да решават
най-трудни задачи на аеродинамиката, радиотехниката
Лунник 1 Спътник 2 Лунник 2

4. и астрофизиката. Напредъкът на химията даде на ра-
кетостроителите нови, висококачествени сплави и
Горива.
Многобройните открития, направени в най-различни
сектори на науката, приличат на множество стъпала,
но които упоритите изследователи постепенно се изкач-
ваха, за да създадат най — сетне съветските космични
ракети, които са едни от най-забележителните творе-
ния на съвременната наука и техника.
РАЗУЗНАВАЧИТЕ НА КОСМОСА
Така се стигна до пускането на първия в света изку-
ствен спътник на Земята на 4 октомври 1957 година.
За първи път летателен уред, създаден от човека, успя
да полети по орбита около нашата планета.
Само след един месец нова вълнуваща вест облетя
света — за първи път живо същество бе изпратено от
Земята в Космоса. Във втория съветски изкуствен
спътник се намираше кучето Лайка. С помощта на
многобройни прибори учените следяха как космичният
полет се отразява на живия организъм.
Резултатите от полетите на първите спътници по-
магаха за усъвършенствуването на изследователските
уреди. Съветските космични ракети — първите разуз-
навачи на Космоса — ставаха все по-мощни и по-точ-
ни. Всеки нов полет означаваше поставянето на по-
сложни задачи в изучаването на междузвездните про-
стори. В началото на 1959 година бе изпратена ракета,
която излезе от сферата на земното притегляне и се
превърна в спътник на Слънцето — изкуствена пла-
нета. Съветската космична ракета, пусната на 12 сеп-

5. Сравнителни размери на съветски космически кораб
«Восток» (почти 9 м дълъг) и американска кап-
сула «Меркурий» (едва 3 м)
Част от «космическото меню»
тември 1959 година, осъществи първия полет до Лу-
ната. Освен разнообразна научна апаратура, ракетата
носеше вимпели с изображение на съветския герб,
които и сега се намират на лунната повърхност в па-
мет на това историческо събитие.
По-нататъшното развитие на съветската космонав-
тика направи възможно изпращането на автоматични
междупланетни станции. Снабдени с различни точни
научни прибори, те предават на Земята ценни данни от
Космоса. Такава автоматична междупланетна станция,
изпратена около Луната, направи снимки на обратната
й страна и астрономите за първи път можаха да видят
«скритата половина» на земния спътник.
ГЕРОИ НА НАШЕТО ВРЕМЕ
Настъпи историческата дата 12 април 1961 година.
Отново мощна съветска ракета се издигна във виси-
ните. Но този път на борда й имаше човек — първият
човек, проникващ в Космоса! Това бе съветският кос-
монавт Юрий Гагарин. Целият свят възторжено по-
здрави великото постижение. След това дойде ред на
Герман Титов, който извърши първия продължителен
полет на човек в Космоса, а подир него излетяха «не-
бесните братя» Андриян Николаев и Павел Попович,
които осъществиха за първи път групов комичен
полет. Имената на съветските космонавти за кратко
време станаха най-известните имена в света. Със своите
многобройни и разнообразни качества, с изключител-
ната си подготовка и смелост те са истинските герои
на нашето време. «Всеки от нас — заявяват те, — като
застава на старт, дълбоко вярва, че неговият труд прави
още по-могъща нашата наука, нашия човек и приближа-
ва прекрасното бъдеще, в което ще навлезе цялото чове-
чество — комунистическото бъдеще.»
СЪРЕВНОВАНИЕТО В КОСМОСА
Тази вяра в светлото бъдеще, този устрем към правда
и красота прави съветските хора по-силни в тяхното
съревнование с американците. Съединените щати,
като най-развита капиталистическа страна, полагат
големи усилия да настигнат СССР в овладяването на
Космоса. Но само с пари това не може да се постигне.
Те са безсилни пред преимуществата на социалистиче-
ската обществена система и затова историята на кос-
мичните полети е непрекъснат наниз от блестящи по-
беди на Съветския съюз.
През следващите години руските ракетни кораби
ще продължават да летят все по-високо, все по-
продължително, все по-бързо. И все по-голям брой
хора по света ще се радват на тяхното превъзход-
ство. Цялата планета ще ги приветствува със спо-
койната увереност, че тези, които открехват пред
нас вратите на Космоса, правят това в името на
човешкото щастие, за благото на цялото човечество.
РЕЗУЛТАТИ ОТ КОСМИЧНИЯ МАЧ СССР—САЩ
4.Х. 1957. Първи изкуствен спътник на Земята —
1:0 за СССР
3. XI. 1957 г. Първо живо същество в Космоса —
2:0 за СССР
2. I. 1959. Първа изкуствена планета — 3:0 за СССР
13. IX. 1959. Първо улучване на Луната с ракета —
4:0 за СССР
4. X. 1959. Първо фотографиране на обратната страна
на Луната — 5:0 за СССР
12. II. 1961. Първи старт на ракета от спътник, намиращ
се в орбита — 6:0 за СССР
12. IV. 1961. Първи полет на човек в Космоса — 7:0
за СССР
12. VIII. 1962. Първи групов полет в Космоса — 8:0
за СССР

6. ПРЕГЛЕД НА СЪВЕТСКИТЕ КОСМИЧНИ ПОЛЕТИ
Наименование
1. Спътник 1
2. Спътник 2
3. Спътник 3
4. Ракета
Мечта
5. Ракета
Лунник 1
6. Ракета
Лунник 2
7. Кораб —
спътник 1
8. Кораб —
спътник 2
9. Кораб —
спътник 3
10. Спътник 4
11. Междупл.
авт. станция
12. Кораб —
спътник 4
13. Кораб —
спътник 5
14. Восток 1
15. Восток 2
16. Космос 1
17. Космос 2
18. Космос 3
19. Космос 4
20. Космос 5
,21. Космос 6
22. Космос 7
23. Восток 3
24. Восток 4
25. Космос 8
26. Космос 9
27. Космос 10
28. Космос 11
29. Марс 1
Дата
4. X.
1957
3. XI.
1957
15. V.
1958
2.I.
1959
12. IX.
1959
4. X.
1959
15. V.
1960
19. VIII.
1960
1. XII.
1960
4. И.
1961
12. II.
1961
9.III.
1961
25. III.
1961
12.IV.
1961
6. VIII.
1951
16. III.
1962
6. IV.
1962
24. IV.
1962
26. IV.
1962
28. V.
1962
30. VI.
1962
28. VII.
1962
11. VIII.
1962
12 VIII.
1962
18. VIII.
1962
27. IX.
1962
17.X.
1962
20. X.
1962
1. XI.
1962
Тежест
в кг
83,6
508,3
1327_
1472
1511
1553
4540
4600
4563
6483
643,5
4700
4695
4725
4731
Орбита
перигей
227
225
226
146,4
млн
47,5
хиляди
312
306
187
223,5
—
183,5
178,1
181
178
217
213
229
298
203
274
210
183
180
256
301
210
245
893,5
в км
апогей
950
1671
1881
197,2
млн
480
хиляди
369
339
265
327,6
—
248,8
247
327
257
980
1560
720
330
1600
360
369
251
254
604
353
380
921
Забележка
Първи изкуствен спътник
на Земята
Първо живо същество в
Космоса — кучето Лайка
10 037 обик. около Земята
Първа изкуствена планета
на Слънцето
Първи полет Земя — Луна
Направени снимки на обрат-
ната страна на Луната
Подготовка за полет на
човек
Кабината с кучетата Стрелка
и Белка приземена
Полет на кучетата Пчьолка,
Мушка и др. животни
Изпитване на тежък спътник
Изстреляна от ракета към
Венера
С кучето Чернушка, морски
свинчета и др. животни
С кучето Звьоздочка и др.
животни
Първи полет на човек в
Космоса — Юрий Гагарин
Дълготраен полет на човек в
Космоса — Герман Титов
Обширна програма за изуча-
ване косм. пространство
Програмата на серията
„Космос"
• • •
• • •
• • •
Космонавт А. Николаев —
заедно с космонавт П. По-
пович от Восток 4 — първи
групов полет в Космоса
Програмата на серията
"Космос"
Изследване на планетата
Марс
Ракета
1959 г.
Спътник 3
Восток 1
П Е Н Ч О С И М О В

7. Шумът от потерята се приближаваше и Наар, за-
дъхвайки се, отново помисли, че трябва да помоли мла-
дежа да бяга сам и да остави него, стареца (той дори
не знаеше как се казва този младеж). Но в същия миг
могъщият нисък рев, който така озадачи целия град и
тях двамата, когато излизаха от затвора, отново раз-
търси небето и скалите. Но този път той беше още по-
силен — всеобемащ, свиреп звук. И той ясно се носеше
отгоре.
Младежът, снажен, със съсредоточен строг поглед,
спря и се обърна към Наар.
•— Чувал ли си някога такова нещо, учителю?
Наар поклати глава. Напомняше съвсем слабо рева
на ураган, но времето беше тихо. Приличаше и на тът-
нежа на далечна гръмотевична буря, но звукът беше
рязък и кратък. Сякаш нещо се приближи отгоре, от
невероятна далечина, удари като с чук и отново изчезна
някъде там, в небето.
— Никога.
-Младежът погледна нагоре, после надолу към доли-
ната. Хората от потеря-
та бяха се спрели, ревът
също ги беше изплашил.
Накичените и робите се
бяха разпръснали на три
големи отряда по каме-
нистия склон. Във всеки
отряд имаше още по два
диатона. Но тук, на
стръмнината, тези пър-
гави зверове ставаха тромави — пречеха им средните
крака.
Сега всичко беше замръзнало по местата си.
Накичените стояха, вдигнали главите си с тежките
гребени към сивото облачно небе. Робите, опрели на
земята дългите си възлести ръце, почиваха. Диатоните
лежаха на камъните,свили под себе си шестте си крака,
и Движеха дългите си тесни муцуни ту на една, ту на
друга страна.
После един от накичените свали шлема си с гребена
и го размаха над главата си. При този знак преследва-
чите се спуснаха към центъра на долината и застанаха
в кръг. Двамата бегълци виждаха отгоре как те се съве-
щават, поглеждайки към тях.
— Напред •— каза младежът.
Те отново затичаха, провирайки се всред хаоса от
камъни.
ФАНТАСТИЧЕН
РАЗКАЗ
ИЛЮСТРАЦИИ
АЛЕКСАНДЪР
ДЕНКОВ
«Защо той ме изведе от затвора — мислеше Наар. —
Нима още съм нужен някому, след дългите години из-
тезания и мъчения?»
Той изведнъж осъзна, че вижда младежа не за първи
път. Преди много дни, когато го извеждаха на площада
съгласно обичая и един от накичените, подгонвайкн го
с бича си, крещеше: «Ето безумеца, който настоява, че
над нашето небе има още едно, светло! Ето го този,
който отрича Всеобщия Камък!» Точно тогава Наар
забеляза в тълпата гордия изпитателен поглед, младото
строго лице и с горчи-
вина си помнели: «Нима
и този ме презира?» Но
ето минаха дни, днес су-
тринта вратата на ки-
лията неочаквано се от-
вори, мъртвият пазач
лежеше на пода и мла-
дежът го изведе из гра-
да. Защо?...
Зад тях, долу, се чу
свиркане и рязко плющене на бичове. Започнаха от-
ново да ги преследват, бегълците мълчаливо ускориха
крачките си.
«Той ме нарича учител — каза си Наар. — Значи,
има такива, които ми вярват.»
А сам той вече бе престанал да си вярва и онова, което
се беше случило преди десетилетия, му се струваше
сън. Тогава още млад и силен, Наар започна да се съм-
нява в това, на което ги учеха накичените. Тяхната
наука твърдеше, че горе, зад сивото неспокойно облачно
небе, виси вечният Всеобщ Камък, който и запълва
цялото Пространство на Пространствата. Че океанът,
заобикалящ мястото, където бяха разположени два-
десетте града, се опира там далеч зад хоризонта в този
същия Всеобщ Камък. Че единственият съществуващ
живот е животът на двадесетте града, животът на
накичените и техните роби. Камък долу под нас и камък
горе над сивото небе — ето всичко, което съществува,
което е било и което ще бъде.
Наар се беше усъмнил в учението за Всеобщия Ка-
мък. Той се питаше, защо денем небето е светло, а
нощем тъмно; защо винаги се мени цветът му; отгде се е
появил животът в пукнатината на Камъка. И измъчван
от тези въпроси, реши да се изкачи до небето, да се из-
катери на Планината на Всички Планини, чийто връх,
НЕЕДИНСТВЕНОСЪЩЕСТВУВЩИ

8. както уверяваше науката на накичените, се съединява
горе с Всеобщия Камък.
Това беше чудно пътешествие. Цели седмици той се
изкачваше все нагоре и нагоре, преодолявайки стръм-
нини и пропасти. Отначало се хранеше само с твърдия
мъх, който растеше по скалите и е единствената храна
на робите. После, вече изтощен, той намери гнездо на
медоносна птица. Наар знаеше, че медът е храна на
накичените и че е смъртоносен за жителите и робите.
Но той беше така изтощен, че се реши да счупи едно
яйце от гнездото и го изпи. И оказа се, че медът не
само не му навреди, а напротив, даде му сили.
По-късно, на четвъртата седмица от пътуването му,
Наар стигна до небето и видя, че то е също такова
като мъглата, събираща се вечер долу в скалите на оке-
ана. Наар се изкачваше всепо— нагоре ипо— нагоре,
облаците мъгла се бяха превърнали в безкрайна белез-
никава мараня, а долината долу не се виждаше. Наар
вече започна да мисли, че скоро ще стигне Всеобщия
Камък. Но мъглата от ден на ден просветляваше, сту-
дът, който измъчваше Наар във височините, изчезна.
Стана топло. И най — после, в края на четвъртата сед-
мица от неговото пътешествие, настъпи великото чудо.
Сивото небе на облаците и мъглите се свърши и сега
лежеше като безкрайна равнина под краката на Наар.
А над него, над главата му, навсякъде имаше друго
небе, прекрасно, дълбоко, синьо и сияйно. На това
небе гореше огромен диск — така силно, че Наар едва
не ослепя, когато го погледна за първи път.
И нямаше никакъв всеобщ камък. Дискът светеше
над главата на Наар. Синевата на небето чезнеше в
безкрайната дълбочина, върховете на околните пла-
нини бяха покрити с треви, такива зелени и гъсти,
каквито Наар никога по — рано не беше виждал.
Но после, когато Наар се спусна долу и започна да
разказва в градовете за всичко това, накичените го
хванаха и след мъченията той сам почти престана да
вярва в това, което беше видял.
— Учителю — каза младежът, — опри се на мен. —
Той беше забелязал, че Наар върви с мъка и го хвана
за ръка. — Учителю, много от младите ти вярват и ня-
колко жители решихме да повторим твоя подвиг. Съ-
бирахме се тайно на каменното плато, за да не узнаят
накичените намеренията ни. И преди много дни, кога-
то ние, овчарите, бяхме тук, изведнъж се раздаде съ-
щият звук, който чухме днес. От небето излетя светещо
кълбо и падна наблизо до нас. Грохотът беше страшен,
разхвърчаха се камъни, но после всичко стихна. Ко-
гато се приближихме до мястото, видяхме предмет със
странен знак. Вдигнахме го и се убедихме, че е полиран
така добре, както могат да сторят това само разумни
ръце. Искаме да ти покажем този Предмет, ти ще ка-
жеш какво означава, според теб, това. Там, на онова
място, ни чакат приятели, ще се отскубнем от поте-
рята и ще се скрием в планините. . . .
Но той не успя да довърши мисълта си, отляво се
зачу свиркане и над тях прелетя стрела. Наар и мла-
дежът се обърнаха и видяха нов отряд преследвачи.

9. Отдясно също свиреха Още един отряд се беше поя-
вил на платото.
— Бягай, учителю! — извика младежът. Той тласна
Наар по посока към тясната пътека между тежките ка-
менни блокове. — Бягай, там ще те срещнат. —
Той легна между камъните и приготви лъка със стре-
лите.
Наар направи няколко крачки и спря. Защо да върви?
Все едно, не ще избяга. Тялото му е съвсем изтощено.
— Вижте, вижте! — гъгниво завика един от накиче-
ните. — Ето го безумеца, който разправя, че над на-
шето небе има още нещо.
Юношата бързо пусна тетивата, но стрелата само
свали гребена от шлема на накичения. Изплашен, смаян,
той спря и се огледа.
Другите също спряха.
— Ужас! Ужас! — завикаха накичените. — Той
вдигна ръка срещу всемогъщия.
Робът, който беше вече на няколко крачки от мла-
дежа, скочи и протегна напред ръце, но втора стрела
го порази; пронизан, той падна на камъните и се тър-
кулна, хапейки стрелата и мъчейки се да я измъкне със
зъби от тялото си.
Наар се спусна назад и залегна до младежа. Този
рязко се обърна.
— Защо си тук? Бързай!
Накичените заплющяха с бичовете. Сега те караха
робите да тичат напред, а сами се укриваха зад ка-
мъните.
— Бойте се! Бойте се! — зачу се гъгнивият глас.
И в този миг младежът хвана изведнъж Наар за ра-
мото.
- Слушай, учителю! Пак. . .
Въздухът около тях се затресе. Отгоре, откъм небето,
се зачу рев. Той беше по-силен от предишните два пъ-
ти бързо нарастваше, ставаше непоносим.
Робите и накичените се спряха. Всички в ужас вдиг-
наха глави.
Нещо тъмно се появи всред гъстите облаци. То на-
растваше. Изведнъж от мъглата изскочи огромен дълъг
предмет. Изригвайки пламъци, той се спускаше надолу,
ставаше все по-голям. За миг замря над каменните бло-
кове и застана на триста крачки от Наар и другаря ми.
Накичените и робите лежаха.
— Гледай! — провикна се младежът. — Същият знак,
който видяхме. Петолъчната фигура! . . .
Това се случи в. . . година, когато първият кораб от
Земята проби вечната облачна обвивка на Венера.
Преведе от руски: Цвета ХристовиПреведе от руски: Цвета Христова

10. Сол!
Без сол животът живот ли е!
Добивана с цената на хиляди
човешки живота. Заплащана
пак с живот от всички народи
но всички континенти. И за-
що? Нали в моретата има много
сол? Нима не стига за всички?
Много векове трябваше да
изминат, за да може човекът —
господарят на планетата — да
се научи да добива евтино и
обилно сол. Но не само от мо-
ретата и солените езера, а да
открие уталожената сол в зем-
ната гръд от праисторически
ери. Солта, която придава вкус
на храната.
ВИДЯ СВЕТЛИНАТА НА СЛЪНЦЕТО
Между две високи плата, в
низината на река Провадийска,
по железопътната линия Со-
фия—Варна,сеевместилград
Провадия. Никой не знаел, че
наблизо има потънала истинска
планина от сол.
Улегвал пласт върху пласт в
подземните недра повече от 190
милиона години. Растяла камен-
ната красавица и дъното й
слягало дълбоко — на 2 500
метра. Но за да бъде по — близо
до хората, тя напирала нагоре
с плещите си, додето стигнала
на 12 метра под орните ниви
на стопаните. Сили за повече
нямала.
А копнеела да помогне на
людете да няма бунтове и вой-
ни заради нея. Тъгувала, че не
я знаят. И заплакала.
От солените сълзи на камен-
ната сол бликнал извор. Ви-
дели го работните хора и жад-
но загребали скъпия дар.
Тогава надошли геолози и
инженери. Седем сонди — вели-
канивбилиостриетатасина
1 000 метра дълбочина в сол-
ната планина. По тях потекла
вода към каменната красавица,
та в нея да разтвори благата си.
Довели сондите разтворената
сол на повърхността, край ни-
вите. И бързо потекла тя по
широките тръби, за да се излее
в циментови резервоари.
Тук срещнала слънцето за
пръв път.
ПАКЕТЪТ СОЛ
Бързо припнала солта по но-
вия си път, сторен й от хората,
по — скоро да дойде на тяхната
трапеза. Нали трябва да се от-
плати на онези, които й дадоха
светлината, за да им бъде по-
лезна, за да им подсоли за-
лъка. А работните люде вече
били построили за нея нов
просторен дом. Леглото й —
многобройни големи тави с глад-
ко металическо дъно. Ето тук
идва разтворената сол, нари-
чана разсол, за да отърси вода-
та от снагата си.
Подтавите работниците изгра-
дили огромни пещи с лумнал в
тях огън или иззидали много-
бройни тръби, в които тече жеж-
ка пара. Топлината надминава
1 200°, но още при 110° солта
кипва, влагата в нея започва
да се изпарява и ето от течната
солна маса се раждат чудни
бели кристали. Но приижда нов
солов разтвор от сондите и сред
него тежките кристали бавно
потъват на металическото дъно.
Кротуват там, докато се натру-
пат още много, много от тях.
Тогава с дълги гребла неумор-
ните работници загребват кри-
сталната сол и я изсипвате дър-
вени корита, опрени до самите
тави. Там тя добре ще се оцеди,
ще отърси последните си капки
вода, за да я поемат удобни въз-
душни вагонетки и поведат ка-
то прескъпа гостенка в голя-
мата зала — склад. Нека почива
тук десетина дни. Нали влагата
трябва да се отдели докрай.
Но в Провадийския цех за
добиване на сол има и солници
на открито. В тях и огънят, и
парата са заменени от топлите
слънчеви лъчи.
А нашата мила гостенка, коя-
топочивав залата — склад, енес-
покойна".
— Къде са хората? — пита
тя. — Нали на трапезата им
трябва да ида.
— Не бързай! — отвръщат й
работниците. — Трябва да си
напълно суха. — И я отпра-
щат по дългите транспортни
ленти в огромни барабани. А
барабаните така бързо се вър-
тят, че просто свят да ти се
завие. Отвън огънят облизва ци-
9
Солта
на земята
и хората

11. линдрите дълго и упорито. Из-
сушена добре, солта е подета от
нови елеватори, за да се пре-
сее през механични сита. Но и
с това не свършва дългият път
до хората, които тя така е обик-
нала. Нужно е още да премине
и през мелница. Там огромни
чукове сипят своите удари тежко
и дълго, докато я стрият, та
стане бяла и ситна като прах.
Солта е вече готова. Нужно е
само да изтече през широкия
улей в бързоподвижните ко-
лички, за да се отзове в нова,
просторна и светла зала, където
чевръсти ръце пълнят пакети
и сандъци. На тях пише: «Сол
за трапеза».
И ето солта поема пътя към
всички краища на родината,
за да влезе във всеки магазин,
във всеки дом, да засияе със
своята белота до зачервената
българска погача пред всеки
наш гост.
НЕЙНИТЕ ВНУЧКИ
Но нека се върнем към голе-
мия циментов резервоар, където
сондите изливат бликналата сол.
Всичката ли ще бъде употре-
бена в сложната и апетитна гот-
варска алхимия? Не. По-голяма
част от нея се подема от подзе-
менсолопровод,източилсе16км
право към сърцето на огромния
красавец — содовия завод
«Карл Маркс». А той, вбол ко-
мини в добруджанското небе,
я приема с радост.
В новия си дом соловият раз-
твор е донесъл със себе си и
други химически елементи —
магнезий, калций. А трябва да
бъде чист. Предстои му да вле-
зе в сложна химическа реакция.
Гасената вар — калциевият хи-
драт — освобождава разтвора
от примесите. Разлива се раз-
солът, кристално чист, в голям
кръгъл басейн и си почива там,
Варови пещи Цех за сода каустик

12. докато се утаи. Ако се пото-
пиш в него, няма да потънеш,
също както в Мъртвото море,
защото в 1 литър разтвор се
съдържат 310 грама сол. Така
той е готов за срещата си с
амоняка и въглеродния двуокис.
Тук във внушителните кули и
филтри, сред машините на за-
вода, край чудните Девненски
извори, от тази среща се раж-
дат нови химически продукти.
Амонякът е подранил. Той е
добър приятел — катализатор,
както го наричат химиците, са-
мо подпомага процеса, без да
претърпява химически промени.
Соловият разтвор и амонякът
се смесват в грамадните трие-
тажни абсорбери при — 620°.
Наситеният с амоняк разтвор —
амонизиран разсол — бързо
протича през многобройните,
наредени една до друга тръби,
в които се охлажда. Солта знае,
че колкото е по-ниска нейната
температура, толкова повече въг-
лероден двуокис ще погълне.
Но защо закъснява въглерод-
ният двуокис! Къде е той? Не-
го химиците ще изземат от ва-
ровика. Сигурно му е приятно
на варовика да пътува по въ-
жена линия. Както на нас да
отидем до «Копитото» на Ви-
тоша за петнайсетина минути.
Горе летят вагонетки. Те но-
сят варовик и кокс, изпратени
от съседния циментов завод. Из-
сипват с грохот своето съдържа-
ние в жадните гърла на 18-мет-
ровите пещи. Наслояват се пла-
стове варовик и кокс. Там ги
обхващат огнени езици. От ви-
соката температура варовикът
се разлага и освобождава от
себе си така необходимия въг-
лероден двуокис. Но той е при-
месен с хиляди дребни димни
частици. Затова, преди да се
срещне с амонизираната сол,
мощни електрофилтри го про-
чистват основно. Ето и той е
готов и от амонизираната сол и
въглеродния двуокис се полу-
чава суровият натриев бикар-
бонат. Прекаран през специал-
ни сушилни, той е познатата
на всички калцинирана сода.
От нея се добива сода бикарбо-
нат и сода каустик.
Трудно е да си представим
хранителната промишленост без
сода бикарбонат, а химическата
— без сода каустик. Останалата
част от калцинираната сода,
добре пакетирана, напуска за-
Компресорна зала
вода, за да се отправи към дру-
ги заводи. Нали трябва да се
подхранят металургията, фаян-
совата промишленост, месоком-
бинатите, винарското дело. Тя
съдействува да се получат и
рафинирана захар, разнообраз-
ни и красиви стъкла, арома-
тичен сапун, бистротата на де-
сетки видове масла. Белока-
менната солна планина, по-
тънала край Провадия, щедра,
раздава на хората своето бо-
гатство — солта.
Е Л Е Н А Г Ю Р К О В А
11

13. Ултима Туле — най-далечната земя — така рим-
ляните са наричали Исландия. Аз научих това в древ-
ната полска столица Краков, и то не по някакъв обик-
новен повод. Награждаваха един българин — младия
режисьор Васил Мирчев със «Сребърния Вавелски
змей» на втория фестивал на късометражните полски
филми. В края на юни тази година в продължение на
8 дни 72 полски филма се състезаваха за първите места.
И в раздела за научно — популярни филми «Ултима Ту-
ле» получи втора награда. Може би Васил Мирчев е
първият българин, стъпил на исландска земя. Исках
да науча- как режисьорът е направил своя филм, да
чуя нещо за тази далечна страна. Задавах много и
много въпроси и бях готов цяла нощ да слушам.
— В Исландия пристигнах с исландския студент по
режисура в Лодз Прандор Тородсен, за да снемем по
поръчка на Полската кинематография няколко късоме-
тражни филма — започна Васил Мирчев. — За филмите
обаче аз няма да разказвам, защото те могат да се видят,
а ще споделя своите незабравими впечатления от Ислан-
дия.
Първото, което, ми хареса в тази далечна страна, са
облаците. Те се изменят заедно с пътя на слънцето и
добиват всички цветове на дъгата — те са ту виолетови,
ИСЛАНДИЯ
Ултима Туле
Парници в местността Хверагерди, отоплявани от гейзери

14. ту сини, зелени, червени. Особено ярки и интересни
са при залез слънце. Исландия е най-благодарната стра-
на в света за кинематографиста. Снимачният ден започва
при изгрев в 5 часа сутринта и трае до 12 часа през но-
щта, когато слънцето започва да залязва. Затова някои
наричат Исландия «Страната на среднощното слънце».
Там няма гори, дори отделните дървета са много наряд-
ко. Има само висока трева, която е единственият зе-
меделски продукт. В Исландия не се ражда нито жито,
нито просо, нито овес, дори и картофи не виреят. Обаче
скотовъдството е на много високо ниво. Фермерите имат
крави, издояването на които е сто на сто автоматизи-
рано. През зимата животните се хранят със силажирана
трева.
В тази страна има домашни животни, които се от-
глеждат на свобода. Това са малките коне пони и ов-
цете. Поради бързото навлизане на техниката в сел-
ското стопанство, където нищо не се извършва ръчно
или с животинска сила; конете са пуснати на свобода и
растат напълно необезпокоявани близо до фермите.
Използват ги чужденците, за да се фотографират с тях,
или за експедиция в пустинната част на страната. Ов-
цете пасат из цялата страна без абсолютно никакъв над-
зор. Никой не пъди чуждите овце, ако навлязат в не-
говото пасище. Единствената мярка за регулиране
движението им са телените огради, които се поставят
на най-опасните места, като пропасти, блата и пр. В къс-
на есен, когато започнат да падат първите снегове, фер-
мерите яхат малките пони и като ковбои подгонват
овцете към населените пунктове. Там животните биват
разпределени според металния номер, пломбиран от
собственика на ухото на всяка овца. Фермерите не доят
овцете за мляко — то се получава от кравите. Овцете
се използват само за добиване на вълна и месо. В Ислан-
дия млякото се продава в четвъртити восъчни пли-
кове и е много евтино.
Исландия е «раят на рибарите». Става въпрос за
въдичарството в езерата и реките, където се въди вкусна
пъстърва. Тук идват английските лордове и плащат на
исландската държава по три лири стерлинги (около
10 лева) за правото да ловят риба само половин ден из
няколкото прочути участъци. Исландските риболовни
ескадри убиват годишно около 300 кита и кашалота.
(Международната конвенция не разрешава по-голям
улов с цел да не се унищожат съвсем тези млекопи-
таещи.)
Исландия е единствената страна, която не поддържа
войска и бойна флота, единствената страна, която няма
жп линии. В единствения им затвор по време на моето
Двумесечно пребиваване имаше само един затворник,
когото всяка събота и неделя пущаха в отпуск. В Ислан-
дия убийствата са извънредно редки, но понякога се
случват самоубийства.
Това са повече разорени
исландски спекуланти и
милионери, които сядат
в елегантните си' коли,
засилват ги по главна-
та улица и с голяма
бързина политат от при-
станището в океана. От
учебниците се знае, че
Исландия е страната на
гейзерите. Обаче едва ли
някой допуска, че сега
там- има само , . . три
ЕДИН БЪЛГАРИН
С КАМЕРА
В СТРАНАТА
НА
СРЕДНОЩНОТО
СЛЪНЦЕ
Исландска девойка в народна носия
гейзера. Всички други са каптирани и тяхната то-
плина и енергия се използва най-рационално. Самият
аз, за да снема прочутия исландски гейзер в областта
Гизер (откъдето всички такива топли извори носят на-
званието си), трябваше да изсипя в гърлото му 6 кг
течен сапун и да чакам два часа на слънце, докато
настъпи избухването. Постъпих така, защото напосле-
дък гейзерът е нарушил ритъма си.
За исландската младеж мога да кажа, че е много про-
гресивна и непрекъснато се бори за премахването на
американските бази. Атмосферата в младежките клу-
бове на тяхната социалистическа партия много напомня
атмосферата на нашите ремсови клубове след 9 септем-
ври 1944 г. Исландските девойки са много красиви и
може да се каже, че те най — добре представят сканди-
навския тип. Интересно е, че те не са руси", както швед-
ките например.
И още много бих могъл да ти разказвам, но нека да
13

15. Морска абразия: вълните са издълбали арка в скалите
дадем думата на моя приятел Прандор Тородсен, с
когото ще се срещнем във Варшава. Благодарение на
него и на неговите другари от социалистическия съюз
успяхме да реализираме трите филма за Исландия.
ПРАНДОР ТОРОДСЕН РАЗКАЗВА. . .
И ето — аз стискам ръката на Прандор Тородсен.
На 13 етаж в един хотел на Варшава се срещат хора
от една страна с вечни ледници и гейзери, близо до
полярния кръг и от зелена слънчева България. С не-
скрито любопитство го оглеждам от главата до петите —
та аз за пръв път през живота си виждам и говоря
с исландец! Той, както и вие очаквате, е рус, тънък и
строен, с пообелен от. . . по-южното слънце чип нос.
Зад очилата весело закачливо гледат сини очи, а на
устата му е спряла смутена детска усмивка. И ние за-
почваме разговор, не на неговия роден език — древ-
ния език на викингите, а на славянски език, на пол-
ски език. . . Още в Краков полски кинодейци ми
разказваха как при първото си запознаване с Тород-
сен те го мислели за българин, защото. . . Васил Мир-
чев при пътуването си из Исландия е успял да му пре-
даде своя български акцент при усвояването на пол-
ския език. Прандор Тородсен ми обяснява, че през
1960 година е бил изпратен от тяхното Министерство
на културата да завърши филмовия институт в Лодз.
В Исландия все още няма производство на филми,
няма и режисьори. Тородсен ще бъде един от осново-
положниците на исландското кино. Вероятно най-
напред ще започнат с педагогически филми.
— У нас — продължава нашият далечен приятел —
има много кинотеатри, но по екраните им се прожекти-
рат само чужди филми. Нашата столица Рейкиавик,
която е много модерен 70-хиляден град, има 11 кина.
Всички са широкоекранни, а едно е суперпанорама.
Киното е много популярно изкуство у нас, затова род-
ното производство на филми е една от важните ни задачи.
— Каква площ заема вашата страна ?
— Исландия е остров с площ 103 000 кв. км. Една
десета част от страната е покрита с ледници, а по-
вече от 60 на сто е вулканична пустиня. Цялото насе-
ление е 180 000 души, съсредоточено предимно в сто-
лицата Рейкиавик и другия по-голям град Акурери —
10 000 души.
— Какъв е произходът на исландците?
— Островът е открит от викингите през 870 година.
Минавайки с корабите си покрай Норвегия, Швеция и
14

16. Дания, те са вземали пленнички и наложници. От тези
бракове всъщност е произлязло исландското население.
— Страната била ли е някога под робство?
— През 1262 година сме паднали под норвежка власт.
Но понеже по-късно самата Норвегия е била подчинена
от Дания, ние фактически сме минали под датско вла-
дение. Това е траяло до 1918 г. Оттогава до 1944 г.
бяхме в кралска уния с Дания, а сега сме република.
Нашата страна е малка, но има стари демократични
традиции. Първият парламент у нас е бил избран през
930 година — много преди това да е станало в Европа.
В Исландия никога не е имало дворянство. В последно
време много нарасна влиянието на комунистическата
партия — в последните избори 22 на сто от подадените
гласове бяха за нея.
— Каква е основата на езика ви?
— Днешният исландски език е много близък до
езика, на който са говорили преди 1 000 години сканди-
навските народи. Куриозно е, че децата много лесно
четат книги на този език отпреди 1 000 години.
— Разкажете ни нещо за вашия бит и поминък.
— Какво да ви кажа. . . Аз лично живея в Рейкиа-
вик. Това е един съвременен, модерен град, с архитек-
тура, която осигурява голяма площ и много светлина.
Всеки дом е осигурен с отопление и топла вода от гей-
зерите, които са каптирани и покорно служат на чо-
века. През всяко време на годината ние имаме топла
вода 80 градуса. Основният поминък на исландците е
рибарството. Рибата е нашата главна храна. В седми-
цата само веднъж — два пъти се яде месо — предимно
овнешко, а в останалите дни — риба, която е десет
В Исландия има много водопади
пъти по-евтина от месото. 90 на сто от приходите на
исландската държава идват от риболова. Куриозно е,
че ние също имаме зеленчуци — отдавнашна практика
е да отглеждаме моркови, домати, краставици в пар-
ници, отоплявани пак с водата от гейзерите.
— Какви културни учреждения имате?
— В Рейкиавик има университет, където може да
се изучава медицина, право, исландска филология, по-
литехнически науки, теология и педагогика. Имаме
един симфоничен оркестър и два театъра.
— Каква е връзката ви с външния свят?
— През лятото два пъти на ден има исландски са-
молет за Европа и веднъж за Америка. Транспортът
вътре в страната се осъществява със самолети и авто-
буси, като няма разлика в цените на билетите.
— Къде вашата интелигенция получава образова-
нието си?
— По-голяма част, 70 на сто, в Исландия. Нашият
народ много обича да пътува. Веднъж в годината по тра-
диция се предприема екскурзия до Скандинавските
страни, до Франция или Германия.
— Преди да се запознаете с Мирчев, знаехте ли нещо
за България?
— Разбира се. Още от училище, в часовете по гео-
графия се запознах с вашата страна. После четох за
нея, за Георги Димитров. . .
. . .И още много, много разговаряхме с Прандор
Тородсен за красотите на нашите две страни, за обикно-
вените трудови хора, които желаят да живеят в мир,
за да се опознаят все повече и повече. . .
Ч А В Д А Р Г Е Ш Е В .

17. овекът с белега на лицето се наведе през масата и
погледна вързопа ми.
— Орхидеи? — попита той.
— Да, дреболия, няколко парчета — отговорих аз.
— Циприпедиуми?
— Почти само.
— А нещо ново? Няма? Така си и мислех. Бил съм
на тези острови преди двадесет и пет, двадесет и седем
години. Ако сте успели да откриете нещо — трябва
Да е съвсем ново.
— Аз не съм колекционер.
— Млад бях тогава — продължаваше той. — Боже,
как скитах по света! — той изпитателно ме погледна. —
Две години живях в Източна
Индия и седем години в Бра-
зилия. А след това [се отпра-
вих в Мадагаскар.
— Известни ми са имената
на някои изследователи — за-
белязах аз, предвкусвайки
«ловджийска история». За ко-
го сте събирали?
— За Даусън. Интересувам
се да узная, случайно не сте
ли чували името Бътчер ?
— Бътчер . . . Бътчер ? —
смътно си спомнях, че ми
се е мяркало това име. И изведнъж се сетих: «Делото
Бътчер срещу Даусън» — Разбира се! — възкликнах
аз. — Значи, вие сте този същият човек, който ги съди
да му изплатят заплатата за четири години и който
бил изхвърлен на необитаем остров.
— Ваш покорен слуга — промълви, кланяйки се,
човекът с белега. — Интересен случай, нали? Именно аз
спестявах малък капиталец там на острова — това
ставаше някак от само себе си. — А те дори не можеха
да ме уволнят. Тази мисъл много ме забавляваше, до-
като живеех там. Изчислявах състоянието си — ог-
ромно състояние, — рисувайки красиви фигури по този
дяволски остров.
— Чакайте, а как се случи това? — попитах аз. —
Нещо не си спомням. . .
— Добре! . . . Чували ли сте за епиорниса?
— Разбира се. Преди около месец, точно преди да за-
мина, ми разказваха за тази нова находка. Изкопали
пищялна кост, дълга почти три метра. Ей, че чудовище!
— И какво още! — възкликна човекът с белега. —
Тази птица беше истинско чудовище. Синдбадовата
птица Рох е нищо в сравнение с нея. Но кога са наме-
рили тези кости?
— Преди три — четири години, като че ли в деветдесет
и първа. Защо?
— Как защо? Та нали аз ги намерих преди двадесет
години. Ако Даусън не бе вършил тези щуротии със
заплатата ми — какъв шум щяхме да вдигнем! Та аз
не съм виновен, че течението отнесе тази проклета лод-
ка — той помълча. — Мисля, че това е същото място.
Нещо като блато, на деветдесет мили северно от Анта-
нанариво. Водата там е такава, че в нея нищо не се
разваля. Солена е и мирише на креозот. А дали им се
е отдало да намерят още яйца? Тези, които аз намерих,
достигаха до половин метър. Открих ги случайно.
Тръгнахме да търсим яйца, аз и двама туземци, на
една от техните допотопни лодки и точно тогава наме-
рихме костите. Имахме палатка и провизии за около че-
тири дни. Интересно, преди колко ли време са живели
тези епиорниси. Няма съмнение, че [яйцата, които
намерихме, бяха така пресни, сякаш току — що са ги
снесли. Съвсем пресни! Когато ги пренасяхме в лод-
ката, един от негрите ми изпусна едно на камъните н
то се счупи. Здравата го напердаших този негодник!
Но яйцето беше прясно, като че ли наистина току — що
е снесено. А птицата беше умряла преди около чети-
ристотин години. Момъка го ухапа скрипя! Но аз
не за това. . . Цял ден се ровихме из калта и измъкнах-
ме яйцата невредими. Бяхме се изпоцапали с отврати-
телната черна гадост и, разбира се, доядя ме. Докол-
кото ми е известно, това бяха единствените яйца,
извадени без нито една пукнатинка. Разбира се, този
идиот ме ядоса — та тричасовият ни труд отиде на вя-
търа заради някаква си скрипя! Здравата си изпати от
мен.
Човекът с белега измъкна глинена лула. Подадох
му кесията си с тютюн. Той машинално натъпка лу-
лата.
— А какво стана с другите? Успяхте ли да ги донесе-
те? Не си спомням. . .
— Тъкмо сега започва най-интересното. Бяха ми
останали още три. Три съвсем пресни яйца. И ние ги
сложихме в лодката, а аз се запътих към палатката
да си сваря кафе. Моите езичници оставих на брега:
16

18. единият от тях се занимаваше с раната си, а другият
му помагаше. И през ум не ми минаваше, че тези прой-
дохи ще се възползват от положението, в което бях по-
паднал, и ще предприемат нещо срещу мен. Но вероят-
но отровата на скрипята и ритникът, с който го на-
градих, бяха озлобили единия — въобще си беше много
зъл — и той надумал другия.
Помня, седях и пушех. Бях сложил вода да се грее
на спиртника, който винаги вземам със себе си при
такива експедиции. А същевременно се любувах на за-
леза над блатото. То беше цялото на ивици, някакво
черно и червено, като кръв, просто картина! А в да-
лечината ей такива планини — мъгливи, сиви, и над
тях небето, като огнена пещ. А на десетина метра зад
гърба ми тези проклети езичници, въпреки околната
тишина и покой, се наговорили да избягат и да ме ос-
тавят сам, с провизии за три дни, палатка и с една един-
ствена малка бъчвичка вода. Чух някакъв стон зад
себе си, гледам — а те вече плуват в лодката на около
двадесет метра от брега. В същата секунда разбрах
какво се е случило. Пушката ми беше в палатката и
при това нямаше куршуми, а само съчми. Те знаеха
това. Но в джоба си имах малък револвер, извадих го
и затичах към брега.
— Назад! — заревах аз, размахвайки револвера.
Те заломотиха нещо и този негодник, който счупи
яйцето, започна да ми се подиграва. Прицелих се в
другия, който не беше ухапан и гребеше, но не улу-
чих. Започнаха високо да се смеят. Но аз още не се
предавах. Съзнавах, че не бива да губя самообладание
и се прицелих отново. И този път негърът подскочи.
Сега вече не се смееше. Третия път го цапнах в гла-
вата и той полетя през борда заедно с веслото. Спо-
лучлив изстрел за такъв револвер. Негърът веднага по-
тъна. Започнах да викам на другия да се върне, но той
се сви на дъното на лодката и не отговаряше. Тогава
изстрелях по него всичките си патрони, но нито един
дори не го закачи.
Признавам си, чувствувах се кръгъл идиот. Бях оста-
нал сам на този отвратителен черен бряг, зад мен се
простираше равното блато, а отпред гладкото море, по-
захладяло след залеза, а дяволската лодка се отдале-
чаваше все по — навътре в морето. Право да си кажа, в
тази минута проклинах всичко на света — и Даусън, и
музеите, и всичко останало. Виках на негъра да се вър-
не и най — после закрещях яростно.
Оставаше ми едно — да заплувам след лодката, рис-
кувайки да срещна акули. Отворих ножа си, захапах
го със зъби, свалих дрехите си и влязох във водата.
Но щом се озовах във водата, лодката веднага изчезна
от погледа ми, макар че, както ми се струваше, плу-
вах, пресичайки пътя й. Надявах се, че човекът в
лодката е твърде изтощен, за да я управлява, а тя
сама не ще измени посоката си. И неочаквано тя се
показа отново на хоризонта, някъде на югозапад. Послед-
ните отблясъци на залеза бяха загаснали и нощният мрак
се промъкваше. . . В синевата се показаха звезди. Плу-
вах като шампион на състезание, макар че ръцете и
краката ме боляха от умора.
И все пак доплувах до лодката. Естествено, страху-
вах се да вляза в нея, исках да разбера какво ще пред-
17

19. Н А У Ч Н О -
ФАНТАСТИЧЕН
РАЗКАЗ
ХЕРБЪРТ
УЕЛС
приеме негърът. Но той лежеше на носа й, свит на
кълбо, а цялата кърма беше над водата.
Течението бавно люлееше лодката. Хванах се за кър-
мата и я дръпнах, като предполагах, че човекът ще се
свести. След това се прехвърлих през борда с нож в
ръка, готов за нападение. Но негърът не мърдаше.
Тогава се настаних на кърмата и заплувах по спокой-
ното светещо море, очаквайки какво ще стане по — на-
татък. След доста време го извиках по име, но той не
отговори. Бях твърде отпаднал и не рискувах да до-
пълзя до него. Така и седяхме. Струва ми се, на два —
трипътизадрямвах.Едванаразсъмваневидях,чее
мъртъв. Трите яйца и скъпоценните кости лежаха в
средата на лодката, а при краката му бъчвата с вода,
кафето и сухарите. Веслото го нямаше, нямаше и с
какво да го заместя, затова и реших да плавам така,
накъдето ме отведат
вълните, докато ме при-
берат. Трупа изхвърлих
в морето.
После пийнах малко
вода, похапнах сухари и
се огледах наоколо. Ко-
гато човек лежи на дъ-
ното на лодката, не
вижда много нещо. Във
всеки случай Мадагаскар
беше изчезнал от погледа ми и въобще не се виж-
даше никаква земя. Забелязах платно, навярно това
беше шхуна, плуваща на югозапад, но корпусът й
така и не се показа на хоризонта. Скоро слънцето
се издигна високо и започна страшно да припича. Гос-
поди боже мой! Мозъкът ми едва не се разтопи от же-
гата. Смолата по стените на лодката вонеше и се из-
дуваше на едри мехури.
Десет дни ме носеше лодката така из морето —
продължаваше човекът с белега. — Първите три дни
още виждах платноходки, но ни една от тях не ми
обърна внимание. На втория ден пробих едно от яй-
цата на епиорниса, отчупвайки от единия му край пар-
ченце по парченце от черупката и го опитах. И предста-
вете си радостта ми — оказа се, че може да се яде.
Дори не беше неприятно на вкус. Слабо напом-
няше патешко яйце. От едната страна на жълтъка се
виждаше кръгло петно — около петнадесет сантиметра
в диаметър, с тънки кървавочервени жилчици и с бя-
ло петънце като завъртулка, което ми се стори подоз-
рително, но тогава не разбрах какво означава това, пък
и не бях настроен да разсъждавам. Заедно със суха-
рите и порцията вода яйцето ми стигна за три дни.
Освен това дъвчех кафени зърна — то много ободрява.
Второто яйце счупих на осмия ден и се изплаших.
Човекът с белега замълча.
— Да — продължи той, — то имаше зародиш.
Вие, разбира се, не вярвате. И аз сам не повярвах,
макар че видях със собствените си очи. Яйцето беше
пролежало в студеното черно блато около триста го-
дини. Но нямаше и най-малко съмнение — там беше
онова — как го казват — ембрион с голяма глава и из-
вито гръбначе и сърцето му тупаше под шийката, а
жълтъкът се беше сгърчил. Излиза, че съм мътил
в малката лодка всред Индийския океан яйцата на
най-голямата от изкопаемите птици. Ех, ако само знае-
ше за това старият Даусън! Струваше си четиригодиш-
ната ми заплата! Как мислите?
И все пак наложи се да ям тази дяволщина, парче
след парче, докато не се появи островът — някои
парчета бяха просто отвратителни. Третото яйце не
докосвах. Разгледах го на светлина, но черупката
му беше доста дебела и трудно беше да се разбере какво
става вътре. Струваше ми се, че чувам как там бие
пулсът, но може би ушите ми шумяха, както се случва,
когато доближиш до ухото си морска раковина.
Най — после се показа коралов остров. Показа се вне-
запно, съвсем близо, като че ли изскочи от морето на
фона на изгряващото слънце. Течението ме носеше
право към него, но когато до брега оставаше не повече
от половин миля, то рязко изви и за да достигна цел-
та, трябваше с всички сили да греба с ръце и с пар-
четата от черупките на епиорниса. И все пак се до-
брах. Това беше най-обикновен атол, около четири мили
в кръг, с група дървета, извор и лагуна, където имаше
извънредно много летящи риби. Изнесох яйцето на
брега и го оставих на безопасно място зад линията на
прилива, на слънчевия пек, за да помогна на пилето да
се излюпи. След това завързах здраво лодката и оти-
дох да разгледам острова. Рядко скучно място е кора-
ловият остров. Щом намерих извора и интересът ми към
острова изчезна. Когато бях момче, струваше ми се, че
няма нищо по-хубаво и по-увлекателно от приключе-
нията на Робинзон Крузо, а това място беше по-скучно
от църковните проповеди. Бродех из острова, търсех
нещо да похапна и мислех за разни неща. Но уверявам
ви, всичко ми наскуча до смърт още към края на пър-
вия ден.
Имал съм късмет: в същия този ден, когато стъпих
на сушата, времето се промени. Малко по на север се
изви буря и с края си закачи и нашия остров, а през
нощта заваля проливен дъжд и вятърът виеше ужасно.
А да се обърне такава лодка, не е нужно много, сами
разбирате.
Светещите вълни налитаха с такава ярост, сякаш
искаха да ме погълнат, а наоколо беше тъмно като
в рог. Огромен вал налетя върху мен като огнен змей
и аз си плюх на петите. Сетих се за лодката, затичах
назад — вълните тъкмо се отдръпваха със съскане, но
18

20. лодката беше изчезнала. Тогава си спомних за яйцето
и започнах пипнешком да го търся. То лежеше цяло и
невредимо и най-яростната вълна не би могла да го
достигне. Приседнах съвсем наблизо и се притиснах
до него, като към другар. Боже мой, каква нощ беше!
Призори бурята утихна. Щом се развидели, облаците
изчезнаха от небето, а по целия бряг се търкаляха от-
ломки от дъски, така да се каже, разглобеният на части
скелет на моята лодка. Но това ме накара да се заема с
някаква работа: избрах две дървета, растящи едно
до друго, и с помощта на парчетата си построих убежи-
ще срещу буря. В същия този ден се излюпи и пилето.
Да, излюпи се, сър, тогава, когато спях и главата
ми лежеше върху него като на възглавница. Чух тря-
сък, почувствувах тласък, седнах и гледам: яйцето
пробито и оттам надзърта смешна малка тъмна гла-
вица. «А — а! — възкликнах аз. — Добре дошъл!» И
с малко усилия то изскочи на божия свят.
Отначало това беше славен, добродушен хлапак кол-
кото малка кокошка и приличаше на всяко друго пиле,
само че беше по-едро. Цялото му тяло беше покрито с
някакви струпеи, които скоро опадаха, и с редки мръс-
нокафеникави перца като пух. Трудно е да се изрази
колко му се радвах. Имах вече интересен другар.
Той ме погледна и плавно изви очи встрани, като ко-
кошка, чирикна и веднага започна да кълве, сякаш
да се излюпиш с триста години закъснение е същинска
дреболия.
— Драго ми е да те видя, Петкане! — поздравих го аз.
Разбира се, предварително бях решил да го нарека
Петкан, ако някога се появи: бях решил още тогава,
когато видях зародиша в яйцето, което изядох в лод-
ката. Безпокоеше ме въпросът за неговата храна и
веднага му предложих парче сурова риба. Той я глът-
на и отново разтвори клюна си. Зарадвах се. Нали
ако беше започнал да капризничи, трябваше да го
изям.
Не можете да си представите каква интересна
птица се оказа този млад епиорнис. От самото начало
му хрумна да ходи по петите ми. Когато ловях риба в
лагуната, той стоеше до мен и после получаваше своята
част от лова. А какъв умник беше! На брега се търка-
ляха някакви вредни зелени растения с брадавици, като
кисели краставици. Той опита една и едва не се отро-
ви. Оттогава не искаше дори да ги погледне.
И растеше. Растеше почти пред очите ми. Никога
не съм обичал особено обществото и неговите спокойни,
кротки обноски ми допаднаха. Почти две години ние
бяхме щастливи, ако може да бъде човек щастлив на
този остров. Живеех безгрижно, знаейки, че заплатата
ми е осигурена, че се трупа при Даусън. От време на
време в далечината се появяваше платно, но нито един
кораб не се приближи към нас. Аз се развличах, като
украсявах острова с фигури от морски таралежи и че-
рупки от миди и охлюви с най-чудновати форми. С
големи букви направих надпис: «Остров Епиорнис».

21. Понякога лежах на земята, наблюдавах птицата, как
гордо се разхожда и все расте, расте. След първото сме-
няне на перата той разхубавя, израсна му синя брадич-
ка и гребен, а на опашката му се появиха много зе-
лени пера.
При буря и в дъждовни дни се прибирахме в ко-
либата, която бях построил от бившата лодка, и му раз-
казвах всякакви измислици за приятелите ми в роди-
ната. А след буря скитахме из острова, търсехме не
е ли изхвърлило морето някаква плячка. Идилия, на-
ли? Ако имах тютюн, животът ми просто щеше да бъ-
де райски.
Но в края на втората година нашият райски живот се
помрачи. Петкан беше вече израснал на височина по-
вече от четири метра, с голяма широка глава, наподо-
бяваща кирка, с огромни тъмни очи, заобиколени с
жълта ивица и поставени съвсем близо като на човек,
а не така, както при кокошките—отстрани. Разкошните
му пера, не такива траурни както на щрауса, по цвят
и форма по — скоро приличаха на перата на казуара. И
точно по това време той започна да се ежи, да надува
гребена си и да проявява отвратителния си характер.
Веднъж, когато рибата упорито не кълвеше, той се
заразхожда около мен със замислен и странен вид.
Реших, че може би отново е ял от краставиците или
нещо друго такова, но не, той просто изразяваше недо-
волството си. Аз също бях гладен и когато най — после
извадих рибка, реших да я изям сам. Този ден и два-
мата бяхме в лошо настроение. Той посегна и грабна
рибата, аз го ударих с юмрук, за да го накарам да се
махне. И тогава се нахвърли върху мен. . . Боже
мой! Награди ме ето с това. . .
Разказвачът показа своя белег.
— После ме ритна. Ритна ме като товарен кон.
Скочих и като видях, че няма намерение да се успокои,
затичах колкото имах сили напосоки, прикривайки
лицето си с ръце. Но той тичаше на тромавите си кра-
ка по-бързо от състезателен кон, риташе ме с краката
си и ме кълвеше по тила със своята кирка. Спуснах се
към лагуната и влязох до шия във водата. На брега
той се спря — не обичаше да мокри краката си и
започна да кряска като прегракнал паун. След това
затича назад — напред по брега. Да си призная, чувству-
вах се унизен, като гледах как надменно се държи това
проклето изкопаемо. Главата и лицето ми бяха в кръв,
а тялото ми от синините се беше превърнало на пих-
тия. . .
Реших да преплувам до отвъдната страна на лагуната,
докато се успокои. Покатерих се на най-високата пал-
ма и седях там, размишлявайки за случилото се. Ни-
кога, нито преди, нито после, не съм претърпявал та-
кава обида! Неблагодарна твар. Грубо създание! Оби-
чах го като роден брат, измътих го, отгледах го. Дъл-
20

22. ИЛЮСТРАЦИИ
СТОЯН
ДУКОВ
гокрак изрод, допотопна птица! А аз, човекът, царят на
природата и така нататък. . .
Надявах се, че след известно време ще разбере
всичко и ще се засрами, че се е държал така безобраз-
но. Мислех си, че ако хвана няколко хубави рибки и се
приближа просто до него и му ги предложа, може би
ще се опомни.
Трябваше да мине доста време, за да разбера каква
злопаметна и неотстъпчива може да бъде допотопната
птица. Ей че злоба!
Страните ми пламват от срам, щом си спомня какви
унижения и обиди търпях от това Дяволско чудо. Опит-
вах се да прибягна до
насилие. Хвърлях по не-
го отдалеч парчета ко-
раби, но той ги гълташе
и нищо повече. Веднъж
запратих срещу него от-
ворения си нож и едва
не го загубих, добре
поне, че беше доста го-
лям и моят красавец
не можа да го глътне. Опитвах се да го моря с
глад и престанах да ловя риба, но той започна
да събира червеи по време на отлива и все някак по-
минуваше. Половината от времето прекарвах, потопен
до шия във водата на лагуната, а останалото — по пал-
мите. Положението ставаше непоносимо. Не знам,
случвало ли ви се е някога да спите на палма? Там ме
измъчваха най-диви кошмари. И какъв позор! Из моя
остров се разхожда тази измряла твар с вид на надут
херцог, а аз дори не мога да стъпя с крак на земята.
Плачех от яд и умора. Направо му заявявах, че не же-
лая някакъв проклет анахронизъм да ме преследва.
Предлагах му да се пръждоса оттук и нека кълве с
клюна си някой мореплавател от неговата епоха. Но
в отговор той само тракаше с клюна. Невъзможен из-
род: само крака и шия!
Не бих искал да ви разказвам колко дълго време про-
дължи това. Бих го убил по — рано, ако знаех как. Но
най — после си спомних един начин, известен в Южна
Америка. Овързах рибарските си нишки с водорасли и
дървесни влакна и изплетох здраво въже, дълго около
единадесет метра, а на краищата му превързах по едно
голямо парче корал. След това бързо завъртях въжето
над главата си и го метнах срещу него. Първия път
не улучих, но при следващия въжето закачи краката
му и се уви няколко пъти около тях. Той се струполи.
Изскочих от водата и започнах да му режа гърлото
с ножа.
Дори и сега не ми е приятно да си спомням за това.
Въпреки цялата си злоба към него, тогава се чувству-
вах убиец. Стоях над него, а той, облян в кръв, ле-
жеше на белия пясък и прекрасните му дълги крака и
шия потръпваха в предсмъртни спазми. Ох! . . .
След тази трагедия започна да ме измъчва самотата,
като прокълнат. Вие не можете да си представите как
оплаквах тази птица. Седях до трупа й и страдах, а
гледката на безлюдния и печален остров ме караше да
настръхвам. Спомнях си, какво весело пиле беше,
когато се излюпи, спомнях си хилядите забавни фокуси,
които правеше преди да се побърка. Все ми се струва-
ше, че ако го бях само ранил, може би щях да успея да
го превъзпитам. Ако имах възможност да изкопая гроб
в кораловата скала, щях да го погреба. Към него из-
питвах същото чувство като към човек и не допусках
дори и мисълта да го изям.
Спуснах го във водата и дребните рибки го оглоз-
гаха до кости. Дори пера не запазих. А после веднъж
някакъв чудак, минавайки с яхтата си, решил да про-
вери цял ли е моят остров. Той едва не закъсня. Са-
мотата ми беше така дяволски омръзнала, че аз само се
колебаех, дали да се удавя в морето или да се отровя
със зелените растения.
Костите продадох на един търговец, който имаше
връзки с Британския музей, а той ми каза, че ги про-
дал на стария Хавърс. Изглежда, Хавърс не беше обър-
нал внимание на изключителната им големина и едва
след смъртта му от тях се заинтересуваха специали-
стите. Нарекоха ги. . . Епиорнис. . . а как беше по-
нататък?
— Епиорнис вастус — казах аз.
НЕПОЗНАТИ ДУМИ
СКРИПЯ — Малко членестоного животно, подобно на стоноги-
те, с множество разперени встрани дълги крака.
КРЕОЗОТ — Маслена течност с неприятен дъх и жълтеникав
цвят, която се получава обикновено при сухата дестилация на
буковата дървесина и се употребява в медицината и техниката.
ЕПИОРНИС — Гигантска птица, живяла преди няколко сто-
летия на остров Мадагаскар, наричана от туземците Вором-
патра. Подобно на щрауса не е могла да лети. Била е висока
около 3 — 3-5 метра и е тежала над половин тон. Яйцата п
(намерени са останки) са били 32 см високи и 22 см широки.
Вместимостта на едно яйце от епиорнис е била около 9 ли-
тра — колкото на 150 едри кокоши яйца. От едно такова яйце
би могло да се приготви омлет за 75 души.
Многократно са намирани яйца от епиорнис в пясъчните дю-
ни и в блатата на южната и югозападната част на остров
Мадагаскар. Те са били съвсем пресни, сякаш са току — що снесени.
Епиорнисът е бил водна птица, обитаваща горските блата.
Причина за измирането на епиорниса вероятно е рязкото из-
менение на климата на остров Мадагаскар — намаляването на
дъждовете и пресъхването на блатата. Възможно е тази ги-
гантска птица да е изчезнала през миналото столетие. До 1867 г.
местните жители (малгашите) са поддържали, че в най-
отдалечените гори на острова още има воромпатри.
21

23. тарите гърци, както много
други народи, са вярвали, че
небесните светила влияят на
земния живот. Обяснимо е за-
що те са нарекли една от поз-
натите им пет планети с името
на бога на войната Марс, по-
ради червеникавия й цвят. Как-
ви ли не догадки и фантастични
представи се свързват с този
наш небесен съсед, откакто през
1877 г. италианският астроном
Скиапарели и през 1895 г.
американският му събрат Лоуел
откриха по повърхността на
Марс цяла мрежа от «канали».
Още самите им откриватели ги
изтълкуваха като огромна напо-
ителна система, дело на разум-
ни същества. Английският пи-
сател X. Уелс написа на тази
тема прочут фантастичен ро-
ман «Борба на световете», в
който с мрачни краски описа
нашествието върху Земята на
войнствените и по-напреднали
в техниката марсиани.
От времето на Скиапарели
астрономите полагат всички уси-
лияда разгадаяткакво представ-
ляват марсианските «канали»;
да разберат състава на нейната
атмосфера и има ли условия за
живот на нея.
Марс обикаля около Слън-
цето на разстояние от 206 до
249 милиона км, за около 2
наши години. Земята и Марс
всеки две години се сближават
значително (на 90—100 млн.
км), а веднъж на 15—17 г. ид-
ват в близост до 55,5 млн. км
помежду си. Астрономите из-
ползват тези случаи, за да пра-
вят най-добри наблюдения. Но
макар да разполагаме с мощни
телескопи, Марс и другите пла-
нети обикновено се наблюдавате
увеличение 300—600 пъти, при
което образът е най-ясен. При
такова увеличение Марс, кой-
то е два пъти по-малък в диа-
метър от Земята (около 6 660—
6 800 км), се вижда колкото Лу-
ната с просто око или два
пъти по-голям от нея. Естест-
вено, по него не могат да се
видят особени подробности.
Във всеки случай Марс пред-
ставлява в телескоп една хуба-
ва гледка, оцветена в пастел-
ни тонове — червен, зелен,
сив, бял. Две трети от плане-
тата са жълточервеникави —
като терена на Кремиковци или
на пустините около Червено
море. Вероятно гладката мар-
сианска повърхност (по него не
се виждат никакви планини)
представлява безкрайни пусти-
ни от праховидна или песъчлива
почва. Това кара учените да за-
ключават, че там кислородът е
изчерпан, защото е окислил сил-
но железните съединения на
скалите и те са станали черве-
ни. Понякога ветровете (и на
Марс духат ветрове, защото там
има рядка атмосфера) подемат
жълтеникавия прах и го носят
за известно време над повърх-
ността на планетата.
Една трета от Марс е зеле-
никава. Това са пояси и окръг-
лени области, съединени поме-
жду си. Понеже са по-тъмни, на-
ричат ги «морета». Те не са
обаче водни басейни. В по-
силни телескопи те се разпадат
на по-малки неправилни петна.
Съветският астроном Г. Ти-
хов и други смятат, че зелени-
кавите «морета» са растителни
области — вероятно тундри със
степна и полупустинна расти-
телност, приспособена към хлад-
ния климат — нещо като на-
шите клекове, лишеи и мъхове.
Не трябва да се забравя, че
Марс е 1,5 пътипо— далеч от
Слънцето, отколкото Земята,
и затова получава 2—2,5 пъти
по-малко светлина и топлина.
Лете (и там има сезони, понеже
оста на Марс е наклонена като
земната) почвата в областта на
екватора се нагрява значително
— биха могли дори да се пра-
вят слънчеви бани по безкрай-
ните марсиански плажове. Ло-
шото е, че температурата на
въздуха е винаги под 0°. Освен
това разликата между дневната
и нощната температура е го-
ляма — 50°, а зиме студът сти-
га до минус 60°, както и в на-
шите полярни области. Инте-
ресно е, че «моретата» се нато-
плят повече от пустините, ко-
гато би трябвало да бъде обрат-
ното. На екватора пустините се
нагряват до 10°, а «моретата»
до 20°—25° и повече. Това кара
някои астрономи да заключават,
че тези «морета » не могат да бъ-
22
ДАННИ ЗА МАРС
Средно разстояние от Слънцето
227 700 000 км
Най-голямо разстояние от Земята
390 000 000 км
Най-малко разстояние от Земята
55 000 000 км
Екваториален диаметър 6 860 км
Обем — 6,6 пъти по-малък от обема
на Земята
Маса — 1/10 от масата на Земята
Обикаля веднъж около Слънцето за —
(една марсиански година) 687 дни
Завърта се веднъж около оста си за
— 24 часа 37 минути и 23 секунди
(един марсиански ден)
Движи се по орбитата си със скорост
от — 24,11 км/сек
Телата тежат на Марс 2,5 пъти по-
малко, отколкото на Земята

24. дат растителни и изобщо влаж-
ни площи. Тези учени ги смя-
тат за зеленикави минерални
области, които поради по-тъм-
ния си цвят поглъщат повече
топлина. Те предполагат, че
Марс е безжизнена планета,
на която има силна вулканична
дейност и че зелените петна са
места, в които постоянно се на-
слагват вулканска лава и пепел.
Такава пепел се носи и на сиви
облаци в марсианската атмос-
фера.
Навярно загубихте търпение:
Ами прочутите канали? — Да,
каналите наистина севиждат ка-
то сиви ивици. За учудване е
обаче, че те личат повече в по-
слабите телескопи, а бледнеят и
се разпадат на петна или изчез-
ват, когато се гледат с по-силни
уреди. Това също дава осно-
вание за различни тълкувания:
някои даже смятат, че те са
зрителна измама, която се дъл-
жи на способността на окото
отдалеч да слива някои петна
в геометрични очертания. Но
изглежда, че някаква линейна
мрежа наистина пресича доста
нагъсто повърхността на пла-
нетата. Много от каналите са
двойни и се пресичат помежду
си. Но да се разберем: «кана-
лите» — ако са напоителни съо-
ръжения, — за да се виждат от
такова разстояние, трябва да са
широки стотици километри, кое-
то е неправдоподобно. Затова
ония, които смятат, че те са
дело на разумни същества, за-
ключават, че видимите с телес-
коп ивици са широките пояси
от растителност по бреговете
на каналите, като по долината
на Нил. Някои допускат, че
«каналите» представляват мощ-
ни пукнатини по лицето на пла-
нетата, получени при нейното
изстиване и запълнени с лава
и пепел.
В палитрата на марсианската
картина участвува и белият
цвят. Две доста големи петна
лежат върху полюсите на Марс.
Това са неговите «полярни шап-
ки», като земните, само че са
съвсем тънки — до няколко
сантиметра и вероятно се съ-
стоят не от лед, а от скреж.
Интересно е, че пъстрата мар-
сианска гледка напролет се ожи-
вява. Полярните шапки, които
са широки до 3—4 000 км, за-
почват да се топят и намаляват
до 1 000—1 500 км. Колкото по-
вече те се смаляват, толкова
последователно потъмнява цве-
тът на каналите от полюсите
към екватора: сякаш в тях
протича влагата от стопените
снежни шапки, а от това, може
би, се раззеленява и растител-
ността по бреговете на кана-
лите. Тази именно сезонна про-
мяна се смята за доказателство,
че на Марс има вода, расти-
телен живот, а може би и ра-
зумни същества — гениални
инженери. Обаче песимистите-
астрономи са на мнение, че
полярните шапки са от замръз-
нал въглероден двуокис (там
има от този газ двойно повече,
отколкото на Земята). В марси-
анската атмосфера са открити
незначителни следи от водни
пари. Затова съветският астро-
ном Лебедев смята, че «кана-
лите» на Марс се освежават на-
пролет не от протичаща в тях
вода, а от изпаренията на за-
мръзналата в тях влага или въг-
лероден двуокис.
Защото не бива да забравяме,
че температурата на въздуха
върху Марс остава винаги под
0°. Поради това в него се носят
Карта наМарсианскатаповърхност

25. и белезникави облаци от ситни
кристалчета лед и въглероден
двуокис. Самият въздух там
се състои главно от азот. От
всичко това можем да си на-
правим заключението дали на
Марс има условия за живот, по-
добен на земния. Но едва ли
ще успеем повече от учените,
които са на различни мнения
по този въпрос — различия,
които ще изчезнат в близките
години, когато космонавти ще
видят всичкона място с очите си.
Тъй загадъчни като каналите
са и двата спътника на Марс.
Те са джуджетата между всич-
ки спътници в Слънчевата си-
стема и се намират най — близо
до самата планета. Като спът-
ници на бога на войната, те са
кръстени с имената Фобос
(«Страх») и Деймос («Ужас»).
Фобос има диаметър 12—16 км
и обикаля на 6 000 км от по-
върхността на Марс за 7 ч.
и 39 мин. — толкова бързо (три
пъти по-бързо, отколкото се
върти самата планета около
оста си — 24 ч. и 37 мин.), че
изпреварва нейното въртене и
изгрява от запад, вместо от из-
ток. Деймос е голям само 8—10
км и обикаля на разстояние
23 000 км за 30 ч. и 17 мин.
Поради дребния размер на те-
зи спътници някои смятат, че те
са две от хилядите малки пла-
нетки-астероиди, които обика-
лят между Марс и Юпитер —
привлечени отМарс. Съветският
астроном И. Шкловский даже
изказа съмнение да не би те
да са изкуствени спътници, сви-
детели за високата цивилизация
на днешните или бившите мар-
сианци — от времето преди пла-
нетата да изстине и да загуби
своята влага и атмосфера.
К И Р И Л К Р Ъ С Т Е В

26. носител
на светлина
Много векове алхимиците са се старали да намерят
способ за превръщане на неблагородните метали в
злато. Разбира се, всички усилия са се оказали безус-
пешни. Но все пак понякога трудът на алхимиците
не е отивал съвсем напразно. — Благодарение на тех-
ните опити са били изучени свойствата на много ве-
щества, открити са били и нови елементи.
През 1669 година немският алхимик Бранд, търсей-
ки «философския камък», който превръща неблагород-
ните метали в злато, загрявал в реторта урина. След
изпарението й останала черна утайка, която той про-
дължил да нагрява. И какво било учудването му, ко-
гато по вътрешните стени на ретортата се отложило
бяло вещество, подобно на восък, което светело. Бранд
бил убеден, че е получил «философския камък».
Той пазел ревниво тайната на своето откритие.
Но светещото с хладна, спокойна светлина вещество
не помогнало на Бранд да получи от неблагородните
метали злато. Оказало се, че това е един обикновен
химически елемент, който сега е известен на всички —
фосфорът. Думата «фосфор» значи носител на свет-
лина.
Дълго време след неговото откриване фосфорът нямал
приложение в живота. Едва след 200 години се разкрило
огромното му значение в живата природа.
В наше време фосфорът се получава в електрически
пещи от природните минерали апатит и фосфорит.
Така се добива бял фосфор, който е много опасно и
извънредно отровно вещество. Той е мек и може лесно
да се реже с нож. На въздуха лесно се окислява и се
самозапалва, затова се държи във вода.
Ако белият фосфор се загрява без достъп на въздух,
той се превръща в другата своя разновидност — чер-
вения фосфор — прах с червено — кафяв цвят. Него вече
може да държим на въздуха.
Белият и червеният фосфор са алотропни, т. е.
вещества, които имат еднакъв химически състав, но
различни химически и физически свойства.
Червеният фосфор се използва за производство на
кибрит. Белият фосфор се употребява във военното
дело: с него пълнят запалителните бомби и снаряди,
използва се и за димни завеси. Освен това белият фосфор
влиза в състава на много самосветещи украшения.
Значението на фосфора и неговите съединения се
увеличава непрестанно. Този светещ елемент се из-
ползва в повече от сто отрасли на народното стопан-
ство. Съединенията на фосфора се употребяват в ке-
рамичната и текстилна промишленост, в производ-
ството на различни хранителни продукти.
Напоследък стремително се развива химията на
фосфорните органични съединения, които се употре-
бяват в борбата с вредителите на полските култури.
25

27. ФОСФОРЪТ И «ЧУДЕСАТА»
Фосфорът участвува във великия кръговрат на ве-
ществата в природата. От почвата той попада в
растенията, после с растителната храна преминава
в организма на животните и човека. А оттук отново
попада в почвата. Когато организмите умират, фосфо-
рът се съединява с водорода и излита във въздуха като
лек, безцветен и отровен газ, с миризма на гниеща
риба. На въздуха този газ — фосфороводородът — се само-
запалва и изгаря. С него са свързани и много суеверни
страхове. Горенето на фосфороводорода може да се
наблюдава там, където има големи находища на гниещи
животински и растителни останки — при блата, гро-
бища и пр. В такива места нощем се появяват бледи,
треперливи пламъци, наричани «блуждаещи». В ми-
налото фантазията на суеверния народ приемала тези
пламъци за блуждаещите души на мъртвите. А това
е обикновеното природно явление — преминаването
на фосфора от почвата във въздуха.
Съветският академик С. И. Вольфкович разказва
следния интересен случай: Преди четиридесет години
той правил опити, за да получи фосфор от подмосков-
ски фосфорит. «Получавах фосфора, спомня си той,
в електрическа пещ, поставена в Московския универ-
ситет. През течение на многочасовата работа край
електрическата пещ се отделяше газообразен фосфор,
който при тогавашните примитивни условия нямах
възможност да отстраня от въздуха на лабораторията
и той се просмука в дрехите ми и дори в обувките ми.
Когато късно вечерта излязох от университета и
тръгнах към дома, моите дрехи излъчваха гълъбово
сияние всред неосветените тогава московски улици.
А при триенето на обувките ми по тротоара се раз-
пръскваха искри.
Край мен веднага се събра тълпа, която тръгна
по стъпките ми и въпреки че аз обяснявах на хората
причината на това сияние, всички ме гледаха с широко
отворени от страхопочитание очи и мълвяха: «Пророк!»
На другия ден из Москва се говореше за «светещия мо-
нах». Моите дрехи бяха станали източник на най-
невероятни истории.»
Ето как в суеверното въображение на непросветените
хора научните явления се превръщат в чудеса.
ЕЛЕМЕНТ НА ЖИВОТА И МИСЪЛТА
Така наричат фосфора, и то съвсем справедливо,
защото от него се нуждаят всички животни и растения.
Нашият организъм съдържа около един процент
фосфор. Той се намира в костите и в мускулите, в
кръвта и в мозъчните тъкани. Нормалното развитие
на организма зависи до голяма степен от това дали е
достатъчно количеството на фосфора. Ако постъпва
малко фосфор, цялата жизнена деятелност на орга-
низма се нарушава.
В Ленинград бил направен интереси опит. В изку-
ствените езера с риба добавили фосфорни торове. Това
усилило развитието на малките водорасли и другите
26

28. 27
микроскопически организми във водата и увеличило
размножението на рибите. Освен това те станали
почти двойно по-едри.
Особено важно значение има фосфорът за развитието
на костните клетки и дейността на мозъка. Устано-
вено е, че в костите и мозъка на животните се съдържа
твърде голямо количество от този- елемент. Затова
на хора, заети с усилена, изтощителна умствена ра-
бота, се препоръчват лекарства, съдържащи фосфор.
При недостиг от него паметта на човека отслабва.
Фосфорът влиза и в състава на хормоните, фермен-
тите и витамините, които са толкова важни за жи-
вия организъм.
Не могат да съществуват без този елемент и расте-
нията. Неговото действие тук е многостранно. Той
не само увеличава добива на селскостопанските култури,
а често подобрява качествата им. Така например ле-
нът и конопът, които получават достатъчно фосфор,
дават по-добри влакна — по-яки, по-дълги и по-тънки.
У картофените грудки пък се увеличава съдържанието
на нишестето, а в плодовете и зеленчуците — захарта.
Освен това фосфорът придава на растенията по-
големи жизнени сили — те стават по-устойчиви при
замръзване, развиват сепо— скоро и закрепват бързо.
Ето къде веществото, носител на светлина, се оказва
действително с чудодейни свойства!

29. М А Г Д А Л Е Н А И С А Е В А
Един богат човек, който жи-
веел в разкошен замък в Ин-
дия, след дълго отсъствие се
завръща в къщи.
— Колко е задушно! — на-
мръщва се той. — Веднага дръп-
нете пердетата и отворете про-
зорците. Трябва хубаво да се
проветри.
Слугите се спущат да отворят
прозореца, но едва успели да
го докоснат и корнизът рухва.
— Какво правите! — възму-
щава се стопанинът и заповядва
да навият спрелия часовник.
Уви! Дървената кутия също
за миг се превръща в прах, а
металическият механизъм с ос-
тър звън пада на пода.
Стопанинът уплашено се об-
ръща към любимите си картини.
В недоумение търка очи. Стък-
лата са на мястото си, по края
са облепени със сива като
цимент лента, а от рамките и
от самите картини няма дори
и следа. Само тук-таме под
стъклото се е запазило някое
петно боя.
— Какво е станало тук? —
недоумява човекът.
Той нервно се приближава до
бюрото. Всичко е на мястото си,
както в деня на заминаването.
Но едва се докосва до своите
книги и те веднага се превръщат
в купчина прах.
В тайното долно чекмедже
в лакирано ковчеже се съхра-
нявали важни семейни докумен-
ти. Какво щастие — ковчежето
е на мястото си и по повърх-
ността му—нито следа от драско-
тина или цепнатина. И пак
само от едно докосване всичко
се превръща в прах, и ковче-
жето, и документите.
Всички замират от изненада.
Струва им се, че къщата е ома-
гьосана, че някакви зли ду-
хове са се преселили тук. Из-
веднъж старият вратар, сочей-
ки тавана, с ужас прошепва:
28

30. — Бели мравки!
Не, това не са бели мравки.
Това са термити — най-страш-
ните насекоми, враговете на
дървесината, кентаврите в све-
та на насекомите.
Те се промъкват навсякъде,
където има дървени предмети,
защото целулозата е тяхната
единствена храна. Промушили
се в дървото, могат да живеят
там с години, да унищожават
постепенно вътрешносттадокато
останалият горен слой при леко
докосване се превръща в куп-
чина прах. Няма на земята дру-
го насекомо, което така ус-
пешно и настойчиво да унищо-
жава творенията на човешката
ръка, както правят това тер-
митите в тропичните, субтро-
пични или в страните с горещ
климат на Африка и Азия. Те
са разпространени много и в
Австралия. В Европа се сре-
щат по-малко — Франция, Ита-
лия, Испания, а напоследък
тревожни сигнали идват дори
от Северозападна Германия. На
Балканския полуостров терми-
ти няма. И най-страшното е,
че могат с години да бъдат на-
ши съседи, да живеят край нас,
постепенно да прегризват пред-
метите, с които всекидневно си
служим, без да знаем за тях,
без дори да подозираме. Всич-
ко, което унищожават термити-
те, може да се изброи в някол-
ко страници. За да се добие
приблизителна представа за тях-
ната унищожителна дейност, до-
статъчни са само следните фак-
ти. За 1 година един термит
изяжда 50 пъти повече храна,
отколкото тежи самият той. А
един термитник с 25 хиляди чле-
нове заема обем 100 куб. см и
за една година унищожава 50000
куб. см целулоза. Там, където
на един хектар има десетки тер-
митника, всяка година се уни-
щожават огромни количества
дървесина. А като прибавим към
това хилядите разрушени до-
мове и милионите по-дребни
предмети, е ясно каква огром-
на беда за стопанството са тер-
митите.
Термитите са най-непретен-
циозните създания. Те живеят
и на гнезда -термитници в пу-
стините. Ако отхвърлим настра-
на купола на един термитник, с
изненада ще забележим, че зе-
мята е изпъстрена с безчислени
входове и ниши. В тези тъмни,
влажни клетки и цепнатини
беззвучно, без да бързат, мър-
дат термитите — маса белез-
никави безцветни насекоми. Във
всяко ъгълче, дори в най-ни-
щожното трепти живот. А от
дълбочината на гнездото изска-
чат ту по-тъмни, ту по-светли
с големи глави шестоноги съз-
дания.
А как изглеждат термитите?
Главата на насекомото е в здра-
ва хитинова обвивка, снабдена
с постоянно подвижни мустач-
ки-антени и добре развити че-
люсти. Гърдичките в повечето
случаи едва се забелязват. А
талията, с която толкова се
славят осите, мравките и дори
пчелите, у термитите изобщо
липсва.
Ако се вгледаме внимателно
в този подвижен лабиринт, ще
видим, че не всички термити са
29
Войникът насочва към врага бронираната си глава със силни челюсти

31. еднакви. Веднага ще различим
работниците, които стремително
ще побягнат в дълбочината на
родния дом. Дължината им е
около 1 см. Оранжево —жълти-
теимглависанеобичайнопод-
вижни със следи от очи. Но
скоро ще забележим, че щом се
скрият работниците, на тяхно
място на стража застават вой-
ниците. Те са по-големи от
работниците, имат почти право-
ъгълни глави, които дори пре-
вишават дължината на корем-
чето. Ако разровим по — навътре
гнездото, ще открием, че сред
белезникавите сляпородени де-
ца на подземното семейство има
макар и малко родени с тъмни
тела и с очи, които сред оста-
налите слепи изглеждат много
големи. Те имат блестящи дъл-
ги крила и са облечени като че
ли в сватбена премяна. На тях
е отредена по-друга съдба. Те
ще напуснат родното място, ще
полетят на воля и ще потърсят
щастието си в създаването на
ново гнездо.
Това става през пролетта.
Полетът на крилатите се нарича
роене. Когато настъпи времето
за роене, хиляди насекоми се
устремяват към горните етажи
на гнездото. Работниците сами
прегризват тесни отвори. Кри-
латите излитат и нито един не се
плаши от дебнещите го навън
опасности. Долу от гнездото ги
изпращат хиляди работници и
войници. Това опиянение про-
дължава само няколко минути.
Термитите се спускат на земята
и лесно пречупват своите дълги
криле. Бъдещите двойки вече
са се събрали и поставят нача-
лото на новите семейства.
Какво става в старото гнез-
до. Работниците и войниците са
се прибрали в своето тъмно и
тясно жилище. Започнал е пак
нормалният живот, грижата за
храната, за бъдещите членове
на семейството, за майката. Все-
ки знае своите задължения и
точно ги изпълнява. И работ-
ниците, които хранят цялото
гнездо, и войниците при пър-
ва опасност насочват своите
бронирани глави срещу неприя-
теля, готови да умрат до един,
но да не го пуснат в гнездото.
В централната клетка, която
е най-голяма, е разположено
едно безформено чудовище —
малка главичка и огромно на-
бъбнало коремче. Това е цари-
цата. Нейната единствена фун-
кция е да снася яйца, затова
коремчето й така се е обезфор-
мило и тя е станала по-голяма
от своите деца, дори по-голя-
ма от царя, който безпомощно се
върти в някой ъгъл на килията.
Около царицата има винаги го-
лямо оживление. Тук непрекъс-
нато пристигат работници. Едни
й донасят храна, други поемат
Термит—войник
30
яйцата и ги поставят настрана.
Малките термити се излюпват
от яйцето в мека хитинова об-
вивка. Четири пъти те сменят
своята обвивка, докато станат
пълноправни членове на семей-
ството. И през цялото време по-
лучават храна от възрастните.
Борбата с термитите е труд-
на. Често пъти, когато бъдат
открити, са вече така разпрост-
ранени, че унищожаването им
изглежда невъзможно. Срещу
тях се правят димни завеси,
създават се нови породи дър-
вета, устойчиви на термити.
Но всичко това все още не е
достатъчно. Термитите намират
начини пак да се приспособят.
Напоследък решителна борба
с тях е повела химията. И няма
да мине много време, когато
странните разкази за разрушени
домове и дори цели летища от
термитите ще бъдат само исто-
рия.

32. - Ута!
В пещерата никой не помръдна. Само отблясъците на
огъня продължиха да се мятат в някакъв фантастичен
танец върху белите каменни стени. Скритият в шубра-
ците млад мъж почака малко, после събра големите
си длани около устата и извика повторно, този път
по-високо и по-настойчиво:
— Ута! Ута!
Главните в огнището се сринаха и наоколо се по-
сипаха хиляди жълти и червени огнени пръски. Чо-
векът, който дремеше край огъня, се стресна, потърка
очи и се огледа. Мъжът в шубраците се притаи и за-
хлупи лице върху влажната земя — той знаеше, че
в такава мрачна нощ всеки добър ловец и войн може
да открие издайническия блясък на човешките очи.
Пазачът на огъня се успокои, постави ново пънче
върху въглените и пак се унесе в дрямка.
Като разбра, че опасността е преминала, пришеле-
цът предпазливо изпълзя по лакти и колене назад.
От всеки негов жест личеше, че е опитен ловец — го-
лямото му силно тяло се огъваше като змия по земя-
та, никакъв шум не издаваше движението му. Той спря
на едно по-далечно място, от което пак можеше да на-
блюдава вътрешността на пещерата, закри се с един
храст и изкряска като сойка — високо и зловещо.
Това беше призивният знак на неговата орда. Погледна
нататък, след това изкряска повторно.
В пещерата една млада жена се раздвижи, надигна
глава и се услуша. Като чу новия писък на сойката,
тя полека се измъкна от сламената постеля, грижливо
оправи кожите върху човека, на чието рамо бе спала
досега, и с тихи стъпки излезе от пещерата.
— Ута! — сподавено я повика мъжът от храсталака.
— Кой вика Ута? — запита също така тихо тя. В
следния миг една висока сянка се изправи до нея.
— Аз съм, Крич.
— Крич! Брате! — в гласа й трепна радост. — Как
намери Ута?
Преди да й отговори, той я придърпа със себе си на-
долу по склона, покрай ромолящото поточе, което из-
вираше някъде от пещерата и игриво подскачаше на-
долу по камъните. Като сметна, че достатъчно се
е отдалечил от пещерата, Крич спря и заговори по-
спокойно.
— Крич ловец — каза той гордо. — Крич чете следи.
Пет и още три дни Крич вървя по следите. И Крич
те намери.
По това време се срещаха мъже и жени, които имаха
много думи в речника си и можеха да разказват далеч
по-сложни неща. Но Крич не беше измежду тях. Крич
беше ловец, свикнал да разпознава повече гласовете на
птиците и дивите животни, отколкото собствения си
глас. Ако не разполагаше с твърде ограничен запас от
думи, той би могъл да разкаже на сестра си много, мно-
го интересни неща за своето пътуване — опасностите,
броденето по непознатите места, криенето от враждеб-
ните орди, борбата с голямата кафява мечка. . . Но
той не можеше да разправи всички тези неща,
пък те и не бяха нужни за Ута — тя отдавна
беше навикнала да отгатва недоизказаните
мисли на брата си, пък
и сама бе минала по
този път.
Крич изобщо не смя-
таше много да говори.
Той се огледа недовер-
чиво в мрака, улови
ръката й и рече:
— Да вървим, Ута —
а очите му сочеха пътя
към равнината.
— Не — отговори тя.
— Долу хубаво — ри-
ба, месо, овошки, зърна,
всичко има долу.
— Не — повтори Ута.
— Шук, баща ни, ча-
ка. . .
РАЗКА3
ОТ
цончо
ХРИСТОВ
31
ИЛЮСТРАЦИИ
ЛЮБЕН
ЗИДАРОВ

33. — Не.
— Върви, Ута!
— Не. Ута остава тук. Бързия елен мой мъж. Ута
остава при Бързия елен. Ута жена на Бързия елен.
Крич млъкна. От недоумение и яд гърдите му се бяха
задъхали. Затова ли бе изминал дългия път през
непознатите пътеки на планината? Затова ли бяха
опасностите и премеждията? Искаше му се да каже
още много неща, да се кара, но се въздържа — той
познаваше настойчивостта на сестра си, но не я бе
виждал така непреклонна.
— Кой бърз елен? — запита той, като се поуспокои.
— Тук имената такива — обясни Ута. — Бързия
елен е мой мъж. Баща му —Черния рис. Брат му — Хи-
трия заек. Тук имената такива — повтори тя. — Само
моето остана Ута.
Крич отново се умълча. Сега той не мислеше за чуд-
новатите имена и изобщо за тази планинска орда,
където Ута настояваше да остане. В мисълта си той
бродеше по обратния път към равнината.
— Добре — рече той най — сетне. — Остани, Крич ще
се върне сам. Ордата на Шук чака Крич. И Ута чака
ордата. Но Крич ще се върне сам. И без Ута Крич
пак ще се върне.
— Не бързай — каза Ута. — Има време. Сега нощ,
дълга нощ. Седни. Ута има да говори на Крич.
Младият ловец се поколеба, но после склони да по-
остане. Те седнаха край бълбукащото поточе, Крич
благоразумно остави до себе си лъка, стрелите и камен-
ната секира и тогава заразказва Ута.
Започна от онзи ден, когато бе отвлечена. Тя бе ра-
ботила на нивата и изведнъж от близките храсталаци
бе чула тихо блеене. Помислила, че е някоя загубена
овца и спокойно отишла нататък. Но внезапно нещо
затиснало устата й, могъщи ръце я издигнали от зе-
мята и я понесли нанякъде. 0, Ута се бе борила. Тя
бе хапала и драскала, но какво бяха нейните сили пред
този черновлас гигант, който я носеше? На всички-
те й удари той бе отвръщал само с ласкаво мърморене
и това, че не я бе смирил с удари, бе останало за нея
най-странно от цялата случка. Той я бе носил така
известно време, после я бе оставил на крака и я бе
дръпнал за ръка със себе си към планината.
И още тази нощ под разперените клони на един
грамаден дъб и всред упойващия мирис на тре-
вата и песента на щурците Ута бе станала жена
на Бързия елен.
Крич не прекъсваше разказа й. Той слушаше зами-
слено и само от време на време гъгнеше нещо под носа
си — ту учудено, ту недоверчиво, ту заплашително.
Ута разправи как бе дошла дотук, в Бялата пещера.
Тя се бе страхувала от тази среща с непознатата орда,
но страховете й се бяха оказали напразни. Всички в
пещерата я бяха посрещнали дружелюбно, приветливо,
като сестра. Те бяха помагали на Бързия елен и на нея
да си построят колиба под каменния навес на пещерата,
където да спят през зимните студове, отделяха им място
за постеля близо до огъня, подариха им кожи. . .
Колкото повече слушаше Крич, толкова по-малко
вярваше на ушите си. Това ли бяха страшните пла-
нинци, които от много поколения бяха постоянен ужас
и заплаха за тях, хората от низината? В долината за
тях се знаеше много малко — че са диви и жестоки,
че живеят в пещерите на непристъпните си планини и
че когато понякога слизаха в равнината, те отвличаха
жени, бързо убиваха и крадяха добитък и пак изчезваха
по известните само на тях пътеки.
Когато Ута изчезна и Крич реши да я последва и
освободи, тогава баща му Шук с цялата си тежест на
главатар на ордата се бе възпротивил. А когато Крич
настоя и се приготви за път, всички го оплакваха, като
че ли беше вече умрял — за хората от долината едно
пътуване в планината бе равносилно на сигурна смърт.
А сега Ута не само че отказваше да се върне, а гово-
реше за планинците като за много добри и приветливи
32

34. хора. Не беше ли това по-невероятно от всичко, как-
вото Крич бе слушал досега?
А Ута продължаваше да разказва. Тя му описа по-
отделно всеки член на ордата и реда, който царуваше
в Бялата пещера. Тук хората не познаваха земеделието.
Може би ако Ута бе имала зърна, тя щеше да ги научи
как да ги сеят, берат и ядат. Но Ута нямаше зърна
и затова нямаше да ги научи. Да, тук не знаеха земеде-
лието, но затова пък бяха все отлични киши и най-
добър от всички Бързия елен. Всеки ден ловците из-
лизаха из планината и вечер се връщаха претоварени
с дивеч. Защото тук не беше като в долината — в
планината имаше месо, много месо, достатъчно за
много повече хора, отколкото има в ордата на Бялата
пещера. Много богата беше тази орда и всичко се нами-
раше в пещерата — месо, кожи, грънци, сечива, всичко.
И само за едно съжаляваше Ута: тук тя не бе намерила
от онази мазна глина, от която обичаше да прави малки
фигурки на хора и животни.
Така разказваше сестрата и Крич не забеляза кога
дрезгавият здрач смени непрогледния мрак на нощта.
А щом зората изпълзя иззад гърбиците на планина-
та и от пещерата се чуха гласовете на пробудената
орда, той изведнъж се сепна и уплашено скочи на
крака. Но сега пък Ута го улови за ръка и го задърпа
нагоре.
— Ела — рече тя.
— Не — припряно отказа Крич, като се опитваше
да прикрие трепналата в гласа му боязън. — Не! Крич
трябва да бърза.
— Ела — настоя Ута. — Крич ще тръгне утре. Тук
хората добри. Тук никой не ще стори зло на Крич.
Колкото и да вярваше в думите на сестра си, колкото
и любопитството да го тласкаше нагоре, наслоеният
от бащите и дедите страх го сковаваше и възспираше.
Той се съпротивляваше, готов всеки миг да хукне далеч
от пещерата и същевременно не се дръпваше така, че
да се освободи от слабите ръце на сестра си. Дълга и
трудна беше борбата у Крич, дълго беше колебанието
му, но най — сетне примамната сила на новото и търпели-
вото упорство на Ута надделяха. Той тръгна неуве-
рено до нея нагоре към пещерата, но ръката му все още
не слизаше от дръжката на каменната брадва. И колкото
повече приближаваха, толкова по-провлечен и и по-
разколебани ставаха крачките му.
Щом видяха, че Ута приближава с непознат въоръжен
мъж, в пещерата настана суматоха. Мъжете наскочиха,
грабнаха брадвите и копията и настръхнали и зли,
застанаха пред пещерата. Крич спря на десетина крачки
от тях, а Ута излезе напред и обръщайки се към Бър-
зия елен, каза на всички:
— Това Крич. Крич мой брат. Крич добър. Той иде
гост на Ута, на Бързия елен, на ордата. — После
повтори пак: — Крич добър. Крич иде гост, не носи зло.
Тогава стана нещо, което Крич до края на живота си
нямаше да забрави. Бързия елен — един чернокос ве-
ликан, който превишаваше с цяла глава него, високия
между хората от долината, Крич — хвърли каменната
си секира, усмихна се и с доброжелателно протегнати
ръце тръгна към него. В този миг Крич разбра, че
Ута бе имала право. Той също пусна брадвата си и
според обичая двамата мъже се уловиха за раменете и
потъркаха челата си. След Бързия елен и другите
мъже на ордата дойдоха при него и също го поздравиха,
като гост и приятел. А в това време Ута подскачаше
наоколо и неспирно бъбреше:
— Крич мой брат. Крич добър, много добър. Той
иде гост на Ута, гост на Бързия елен, гост на Бялата
пещера. . .
След поздравленията всички влязоха в пещерата и
мъжете насядаха около огъня. Друг път по това време
ловците вече излизаха на лов, но днес бе голям особен
ден — в ордата бе дошъл далечен гост.
Жените се разшетаха, разбързаха се нагоре — надолу
и скоро над огъня цвърнаха големи сочни късове месо.
Обилието на месо направи поразително впечатление на
Крич — това не бяха мършавите кълки на лисиците и
зайците, които ловяха в равнината, а тлъсти и крехки
бутове на големи диви животни. «Месо, много месо» —
спомни си той думите на Ута.
Докато месото се печеше и изпълваше пещерата с
гъделичкащо гърлото ухание, Крич разказа за живота
в равнината. Оплака се той от дивеча, който се намираше
все по-мъчно, разправи за отглеждането на говедата,
за рибата в блатата, за пшеницата и ръжта, които могат
33

35. да се ядат изпечени цели или пък предварително стрити
на прах между два камъка и после измесени на тънки
питки. И като разбра, че мъжете го слушаха с любо-
питство, Крич извади торбата с пшеничени зърна,
която бе взел за път, изпече зърната върху един горещ
камък и раздаде на новите си другари. Те ги приеха
недоверчиво, с нескрито съмнение, но после ги из-
мляскаха лакомо и се облизаха.
Но Крич не изяде зърната, които беше определил
за себе си. Още отнапред той бе забелязал една нисичка
и подвижна девойка, която стоеше неподвижно край
мъжете и не снемаше големите си влажни очи на ко-
шута от него. Докато говореше, той няколко пъти бе
поглеждал~уж случайно към нея и след всеки поглед
все по-трудно намираше думи за разказа си. Сега той
се осмели да я повика при себе си и й подаде останалите
зърна. А тя — тя свенливо премрежи очи, с безмълвна
плахост пое зърната, повъртя ги из шепата си и за-
срамено изтича и се скри в най-далечния ъгъл на пе-
щерата.
— Белоногата сърничка — каза Хитрия заек. А Ута
Добави:
— Сестра на Бързия елен.
Снеха месото от огъня и Черния рис, най-старият мъж
в ордата, го разпредели между мъжете. Всички заръфаха
мълчаливо вкусните димящи късове. Както беше оби-
чаят, жените не взеха участие в яденето. Сега те само
подаваха делвички с вода на мъжете, а сами щяха да
ядат по-късно.
Нахраниха се богато, до насита. Крич пак с изненада
забеляза, че тук хората не оглозгваха костите, а само
изсмукваха вкусния им костен мозък и после небрежно
ги захвърляха в огъня. А долу, в равнината, за тези
струпани с месо кокали биха се борили и стари, и млади...
След това се случи нещо, което накара всички да
захихикат шумно. Малката Белонога сърничка дойде
изведнъж, не се обърна нито към Черния рис, нито към
братята си, а плувнала в свян, поднесе на Крич гър-
ненце пчелен мед, който сама бе намерила някъде из
гората. Всички се смееха гърлено, само младият ловец
не се засмя — много пъти той бе ял мед, но този му
се стори най-вкусният на света. . .
Преди да станат от гощавката, Черния рис впери очи
в госта и рече тежко:
— Тук месо, много месо. За много хора месо. Който
дойде с добро — много месо. — После помисли малко и
допълни: — Тук тлъста земя. Добра земя. Който може —
копае земята. Който не — лови в гората.
После мъжете станаха и сами или по двойки се отпра-
виха в гората на лов. Само Бързия елен остана да по-
каже пещерата на своя побратим от равнината. Той
го разведе навсякъде — при извора, при «склада» с
изсушено на слънце или опушено на огън месо, показа
му колибите, кожите, спря го пред закрилника на ор-
дата — един окаменял озъбен череп на непознато жи-
вотно с огромни зъби, който стоеше в една вдлъбнатина
на белия камък. Крич се стъписа пред този череп —
така страшно гледаха празните му очи, над които ли-
чеше дълга пукнатина.
— Старо, много старо — обясни Бързия елен. —Ор-
дата го завари тук, в Бялата пещера, и то — закриляне
на ордата.
Бързия елен не допущаше колко много истина има в
думата му «старо». Той, разбира се, не можеше и да
предполага, че тези вкаменени кости стояха там повече
от тридесет хиляди години. . .
След това и Бързия елен взе лъка и каменната брадва
и се приготви да излезе на лов. Ако слушаше сърцето
си, Крич би казал, че е уморен и болен и би останал в
Бялата пещера, при. . . Но не, Крич беше ловец и не
искаше да се изложи пред домакините. И макар че
цялата нощ не бе мигнал, той също се въоръжи и тръг-
на с мъжа на Ута.
За щастие случи се така, че той не се посрами при
първия си лов в планината. Двамата млади ловци
34

36. попаднаха в дирите на глиган — единак, преследваха го
и безпогрешната стрела на Крич го повали, а после
Бързия елен го доуби със секирата си. А когато след-
обед довлякоха животното в пещерата, Бързия елен
отстъпи цялата заслуга и похвалите на побратима си.
Но Крич бе направил и още нещо. Без да го забележи
Бързия елен, той бе събрал няколко сладки корен-
чета, които хората от низината отдавна познаваха,
и ги бе грижливо скътал в торбата си. Той потърси Бело-
ногата сърничка и я намери край току — що донесения
глиган. Там девойката с неспирно чуруликане хвалеше
лова и ловеца, сякаш това бе първият глиган, донасян
в пещерата. А тогава Крич, както си бе несръчен,
отиде до нея и мълчаливо й подаде вкусното лакомство.
Околните още по-силно се захилиха, но двамата млади
в този миг не чуваха нищо. Те стояха един срещу
друг, гледаха се и в очите им имаше онова, което след
столетия хората щяха да изричат с хиляди думи.
. . . И стана така, че Крич, недоверчивият и недру-
желюбен Крич, който едва се бе съгласил да престои
един ден в чуждата орда на планинците, остана два дни,
пет дни, два пъти по пет дни. И колкото повече дни
минаваха, толкова по-малко ставаше желанието му да
се връща в равнината.
На десетия ден той издебна, когато Черния рис беше
останал сам и боязливо го заговори:
— Тук хубаво. Вода хубава, месо хубаво, пещера ху-
бава, всичко хубаво.
— Да — кимна старият вожд на ордата и, кой знае
защо, на сбръчканото му лице се появи хитра усмив-
ка. — Да — повтори той, — тук всичко хубаво.
Крич тромаво се премести от крак на крак.
— Всичко хубаво, да. — Той ритна едно камъче
в краката си. — И. . . Белоногата сърничка "хубава...
— Хубава — повтори Черния рис и така се засмя, че
очите му се превърнаха в тънки чертици.
— Крич харесва Белоногата сърничка — престраши
се младежът. И побърза да добави: Крич добър
ловец. Крич може да храни жена.
Черния рис отдавна бе разбрал желанието му. Дори
може бипо— отдавна и от самия Крич. Той знаеше,
че това бе желание и на Белоногата сър-
ничка. Защото щом един млад мъж не спи нощем, а
само лежи и гледа звездите, и щом една девойка стане
мълчалива, посърнала и не може да си намери място,
не е трудно да се разбере какво се е случило с тях.
— Да — рече бащата на девойката. — Черния рис
беше казал: тук месо, много месо, за много хора месо.
Крич се уплаши, че Черния рис бе разбрал грешно
думите му и се опита да добави нещо. Но Черния рис
го прекъсна мълчаливо, после отиде в пещерата, улови
Белоногата сърничка, доведе я до младия ловец и му
подаде ръката й.
И това, както ставаше по онова време, беше цялата
брачна церемония, с която Крич получаваше за жена
Белоногата сърничка.
След няколко дни Крич се стегна за път. Преди да
тръгне, той отиде отново при Черния рис и му каза:
— Крич пак ще дойде. Крич отива да доведе ордата.
Там Крич велик ловец. Там всеки слуша Крич. Крич
ще дойде с ордата.
И Крич бързо се отдалечи надолу към равнината. Не
друг, а сам Бързия елен отиваше да го придружи. Два-
маевинагипо— добре. . .
Всички в ордата бяха сигурни, че те пак ще се върнат
в Бялата пещера, че тогава ордата ще стане много-
бройна и силна, че ще имат много месо и много зърна.
Да, всички го знаеха и може би най — добре от всички —
Белоногата сърничка.
А още същия ден Ута направи нещо, което никой от
ордата не бе нито виждал, нито чувал досега. Тя нямаше
глина за фигурките си, но събра лепкав черен птичи
тор от пещерата и с него нарисува много фигурки върху
бялата стена под озъбения череп фигурки, чийто сми-
съл всички разбраха. Те бяха събрани в три групи.
Едната представляваше мъже и жени, които копаят
земята. Втората — мъже и жени около прободен със
стрела глиган. А в третата мъжете и жените от двете
групи бяха събрани заедно и весело танцуваха сред из-
буяли ниви и убити животни. В тази последна група
само един мъж и една жена не танцуваха. Те бяха
нарисувани малко настрана. И се прегръщаха.
И само едно не разбраха хората — дали този мъж и
тази жена бяха Бързия елен и Ута или Крич и Белоно-
гата сърничка. . .

37. в
БЕЗДЪННИЯ
КЛАДЕНЕЦ
Можем ли да прокопаем тунел през
земното кълбо? За тона са мечтали
още в 18 век математикът Мопертюи
и философът Волтер. Към този про-
ект се е върнал френският астроном
Фламарион.
Разбира се, още нищо подобно не
е направено, но нека да използваме
въображаем бездънен кладенец, за
да се заемем с една любопитна задача.
Как мислите, какво ще стане с вас,
ако паднете в такъв бездънен кладе-
нец? (Нека временно забравим съпро-
тивлението на въздуха.) Няма да мо-
жете да се разбиете в дъното, защото
тук не съществува дъно. — Тогава,
къде ще спрете?
В центъра на Земята ли? Не.
Когато достигнете центъра, тялото
ви ще има такава колосална скорост
(около 8 км в сек.), че не би могло
и дума да става за спиране в тази
точка. Вие ще продължите нататък
и ще започнете постепенно да заба-
вяте движението си, докато не се из-
равните с края на срещуположните
стени на кладенеца. Но тук ще трябва
по-здраво да се хванете за краищата,
защото иначе вие отново ще напра-
вите същата разходка — от единия
край на кладенеца до другия. Но ако
и там не успеете да се задържите за
нещо, вие отново ще полетите в кла-
денеца и ще се клатушкате така без-
крайно. Механиката учи, че при та-
кива условия (ако не вземем под
внимание съпротивлението на въз-
духа в кладенеца) тялото ще трябва
без прекъсване да се клатушка от
единия край до другия.
Колко време би траяло едно такова
клатушкаме? Оказва се, че целият
път, от единия край до другия, би
заел 84 мин. и 24 сек., т. е. закръг-
лено час и половина.
Така би било, ако кладенецът е
прокопан по оста, от единия полюс
до другия. Но достатъчно е да се из-
мести точката на прокопаването па
някоя друга ширина — например на
ширината на Европа, Азия или Аф-
рика—и ще трябва да вземем под вни-
мание въртенето на Земята. Извест-
но е, че всяка точка на земната по-
върхност се движи на екватора със
скорост 465 м в сек., а на нашата
ширина — със скорост 300 м в сек.
Тъй като кръговата скорост нараства
с отдалечаването от оста на въртене-
то, ако хвърлим оловно топче в кла-
денец, то не пада по вертикала, а се
отклонява малко на изток. Ако се
изкопае подземен кладенец на еква-
тора, ширината му трябва да бъде
доста значителна, или пък той ще
трябва да бъде силно наклонен, за-
щото тялото, което пада от повърх-
ността на Земята, би отминало далеч
на изток от нейния център.
Ако входният отвор на кладенеца
се намира на едно от платата в Южна
Америка, да кажем на височина 2 км,
а противоположният край е на нивото
на океана, то човек, който по невни-
мание падне в американския отвор,
ще достигне противоположния край
с такава скорост, че ще излети от
него на 2 км.
Ако и двата отвора на кладенеца
се намират на нивото на океана,
бе могло да се подаде ръка на летя-
щия човек в момента, когато се поя-
ви в отвора. Скоростта на полета ще
бъде равна на нула. А в предидущия
случай ще трябва да се отдръпнете
доста настрана от прекалено заси-
ления пътешественик.
КОЛКО НЕГРАМОТНИ ИМА НА ЗЕМЯТА
Според данни на ЮНЕСКО от 1,6 милиарда възраст-
но население на земното кълбо (над 15 години) 700 ми-
лиона или почти половината са неграмотни. Към тях
трябва да прибавим също и децата, които не умеят
да четат и пишат поради неуредици в училищните
системи.
Само в САЩ се наброяват около 10 милиона възраст-
ни американци, които са неграмотни, или почти не-
грамотни. По данни на ЮНЕСКО сега в 97 от 158
държави и територии по целия свят количеството на
неграмотните надминава 50% от цялото възрастно
население. В 17 държави от 80 до 85% от населението
са неграмотни, а в 6 страни от 85 до 90%. Последните
сведения установяват, че в редица пренаселени страни
на Азия в периода от 1950 до 1960 г. числото на негра-
мотните не само че не се е намалило, но дори значи-
телно се е увеличило.
36

38. С наука и техника започнах да се занимавам кажи-
речи от най-ранно детство. Асистент ми беше по-
малкият ми брат — Монката. Тогава бях на девет го-
дини, чудесна възраст, когато полетът на научната
фантазия не знае граници. Брат ми, асистентът, беше
петгодишен, още неграмотен и, тъй да се каже, в зората
на своята научна дейност. Липсваше му моят опит и
моите познания, но затова пък притежаваше неукро-
тима любознателност. С други думи — пъхаше си носа
навсякъде и, според израза на баба, беше във всяко
гърне мерудия. Трябва да съобщя и още едно обстоя-
телство — и двамата бяхме изяли огромно количество
бой с всякакви пособия, като се почне от обикнове-
ната бащина ръка и се стигне до специално окастрена
за целта дряновица. А при тогавашните условия това
имаше голямо значение за развитието на науката. От
най-авторитетни източници се твърдеше, че тоягата
е най-добрият учител и възпитател на човека.
Отначало ние проявихме интерес към рудодобива и
металолеенето. Искам сега да разкажа защо и как се
зароди интересът към тези два на пръв поглед малко
привлекателни клонове на науката и техниката. Искам
да разкажа и за трудностите и пречките, които срещахме
по нашия трънлив път, а също така и за жертвите, които
дадохме, за да успее трудното дело.
Близо до нас, в голяма двуетажна къща живееше
богатият търговец Милтиадов. Той имаше едно един-
ствено дете, Щилианчо, мой връстник. Много го гле-
зеха този Щилианчо. Купуваха му играчки от София
или чак от Цариград. И ето един ден — аз го помни
много добре този ден, защото тогава в мен за първи път
се разгоря със страшна сила завистта — Щилианчо
получи подарък пълен комплект оловни войници. Около
петдесетина пехотинци с раници и пушки на рамо,
пет офицери с извадени саби, възседнали галопиращи
коне, знаменосец, двама тръбачи и двама барабанчици.
Войниците бяха пъстро боядисани и изглеждаха също
като живи.
Ние с брат ми видяхме през оградата как Щилианчо
реди своите войници на масата в градинската беседка
и нищо вече не можеше да ни спре. — Трябваше и ние
да притежаваме такова съкровище. Да молим баща ни
да ни изпише оловни войници от Цариград, беше просто
смешно. Макар и малки познавахме добре живота и
знаехме, че в него рядко стават чудеса. Да се надяваме
на бога и на неговите добри ангели, също не беше по
наш вкус. — Да се надяват бабите! Ние с брат ми още
тогава си бяхме съвременни хора, деца на двадесетия
век. Оставаше ни само един изход — да се обърнем
към науката и техниката, т. е. сами със собствени
знания и сили да си направим оловни войници. Какво
беше необходимо за това?! Преди всичко суровина —
в нашия случай олово и модели, които да ни послу-
жат за направа на калъпи. Модели си набавихме
твърде скоро. Още на третия ден Щилианчо почна
да се оплаква из махалата, че някои от войниците
му се загубили. Ставаше дума за един офицер на кон,
един пехотинец и един барабанчик (без барабанчик
нямаше никакъв смисъл да се впускаме в такова ри-
сковано предприятие).
От моделите аз и асистентът снехме гипсови калъчи
и след като си услужихме (не без съжаление), ги хвър-
лихме обратно в Щилианчовата градина. Направените
калъпи бяха твърде оригинални, може би единстве-
ните такива калъпи, известни на науката по онова
време. Състояха се от две половинки на цигарена кутия,
изпълнени с гипс. Един господ бог може би знаеше как
от тези калъпи щяха да се излеят оловни войници. Ние
обаче с моя асистент нито за миг не се съмнявахме в
успеха на започнатото дело. Вече мечтаехме не само
за отделни войници, а виждахме във въображението си
как от нашите калъпи излизат роти, полкове, бригади,
дивизии, армии, с които можехме да завладеем целия
свят. Предполагахме също, че при една добре органи-
зирана всекидневна дейност ще можем да за-
доволим нуждите от пу-
шечно месо на момчета-
та от града и окръга.
Смятахме да не вземаме
скъпо за тях — по левче
на войник, по два лева
на офицер с кон и по
три на барабанчик или
тръбач. (В нашите пред-
стави барабанчиците и
тръбачите се ценяха
много повече, отколкото
простите офицери, макар
и да бяха на коне.) С
получените пари мечта-
ехме да организираме
географска научна екс-
педиция, да си купим
РАЗКАЗ
ПЕТЪР
НЕЗНАКОМОВ
РИСУНКИ
БОРИС
димовски
37

39. лодка с платна, да я натоварим с провизии, пушки и
тропическо облекло и да заминем за африканските
джунгли при първия благоприятен вятър.
И тъй работата вече стигна до суровината. Всеки знае,
че оловните войници се правят от олово. На теория това
звучи съвсем просто, но на практика. . . Я се опитайте
да си доставите олово без пари! Два дни се въртяхме
около един строеж (асистентът беше видял, че там вна-
сят някаква дълга оловна тръба, която вероятно нищо
нямаше да загуби, ако се поскъси с половин метър).
От тази работа обаче нищо не излезе. Бдителността по
строежите и тогава беше на нужната висота. Но ето
че изведнъж ни хрумна една гениална идея. Близо до
нас (ние живеехме почти в края на града) се намираше
казармата на 24-ти пехотен полк. Във всяка казарма,
както е известно, има стрелбище. За какво са нужни
войниците, ако не знаят да стрелят. В насипа на стрел-
бището не може да няма куршуми. А и децата знаят,
че куршумите са от олово. Значи, въпросът се поставяше
сега така: да се проникне в казармата, да се доберем по
някакъв начин до стрелбището и вече каквото сабя
покаже. . . Но как да проникнем в казармата ?! Нали
я пазят часовои с пушки на рамо. . .
Дворът на казармата свършваше при високия и стръ-
мен морски бряг оттатък градската градина. Там имаше
ограда от бодлива тел, но за едно дете, отдадено с
цялата си душа на науката, тя не беше особена пречка.
Някъде съвсем наблизо до тази ограда беше стрелби-
щето. Цялата ограда се охраняваше от един часовой.
Ако успеехме да се промъкнем зад гърба му и да се до-
берем незабелязано до рова пред насипа, можехме да
разчитаме на успех.
Така и направихме. През бодливата ограда се пре-
хвърли асистентът. И да го хванеха, нищо нямаше да
му направят — нали беше едва на пет години. Под-
готвих го, щом го видят да заплаче и да каже, че се е
загубил и търси майка си. Войниците са хора санти-
ментални, те никога няма да наскърбят едно дете, което
< загубило майка си. Дори сами ще извадят от насипа
куршуми, ще му напълнят джобовете, за да го утешат.
Този добре обмислен психологически ход успя по-
вече, отколкото очаквахме. Както после разбрах, ча-
совоят не само не набил Монката, но извикал подча-
сите, които изровили от насипа около стотина куршума.
Те напълнили с тях полата на избелялата дочена пре-
стилка на асистента, а после тържествено го изпратили
до парадния вход на казармата. Там го намерих два
часа след прехвърлянето му през оградата, сияещ от
радост и от чувство за добре изпълнен дълг към род-
ната наука.
. Сега вече ни оставаше да пристъпим към самото из-
ливане на войниците. Изчакахме да дойде съботата в
38

40. мама да отиде на градската баня (тя се бавеше там
не по-малко от три часа, време достатъчно да извършим
всичко на спокойствие). Запалихме печката с дърва
и когато те се превърнаха в ярко — червена искрящажар,
тикнахме вътре голямата маша и поставихме върху
нея стара жълта кутия от вакса, напълнена догоре с
куршуми.
Вперихме погледи в кутията и затаихме дъх. Дали
щяхме да успеем? Щяха ли да се сбъднат съкровените
ни мечти? Щяхме ли да си спечелим благородната за-
вист на момчетата от целия град? Надали Коперник
е следял с такова внимание далечните звезди, както
ние — простата жълта кутия от вакса. Надали Колумб
се е вълнувал така, когато матросът извикал от върха
на мачтата «Земя!», както ние се вълнувахме, когато
видяхме как от куршумите почна да изтича мътна
сребриста течност и да пълни лека — полека кутията.
Тъй като аз ръководех операцията (в моите ръце беше
машата), заповядах на асистента да приготви калъпите
и да ги нареди в кръг около мен, та да ги напълня
по-лесно и бързо с олово. Когато заповедта бе изпъл-
нена, започнах с трепереща ръка да измъквам машата
от печката. Кутията с вряло олово се подаде вече от
отвора. И тъкмо в този вълнуващ и неповторим момент
една глупава муха кацна на носа ми. Представяте ли
си жрец на науката с муха на носа! Аз мръднах глава
да я изпъдя, ръката ми също трепна, видях как кутията
с врялото олово се плъзна по машата и се наклони и в
същия миг усетих невероятно силна болка в десния крак
над коляното. След това изведнъж ми причерня пред
очите, асистентът и кутията се завъртяха бясно и из-
чезнаха в някаква непрогледна мъгла.
Събудих се не на своето легло. Намирах се в някаква
непозната, боядисана в бяло стая. Вдясно от мен се
чуваше плач. Аз извърнах глава и познах майка си.
Отдавна не бях я виждал да плаче. Попитах я на какво
дължа тая чест, но тя не отговори, а се разхълца още
по-силно. Първата мисъл, която се появи в главата ми,
беше, че ей сега в тази чудно бяла стая ще се разрази
един хубав бой. Но за мое най-голямо учудване това
не стана. Майка ми през цялото в. сме проявяваше към
мен някаква неподозирана нежност Биха ме едва след
петнадесет дни, когато излязох, накуцвайки, от болни-
цата. Но това беше бой, колкото за форма. Първона-
чалният гняв на баща ми беше преминал. Но все пак
и този бой беше достатъчен да охлади моята страст към
металолеенето. А и раната, която и досега личи на
крака ми, също не ме насърчаваше да продължа опи-
тите си в тази област на науката. Да, в ония мрачни,
тежки времена заниманията с наука не бяха така без-
опасни както днес. Те изискваха големи и скъпи жертви.
Както е известно, Джордано Бруно дори умря на кла-
дата.
Но въпреки всичко от наука и техника аз не се отка-
зах. Твърде скоро след описания случай аз вече имах
нова страст — изучаването и овладяването на Космоса.
Но за тази своя страст и за това, как завърши тя, ще
разкажа друг път.
Любопитни
факти
Учените отдавна изучават проблема за «птичия
език». Засега са успели само да установят, че пти-
ците от един и същи вид в различни страни пеят и
цвърчат по различен начин.
•
На остров Сицилия се намира така нареченото «езе-
ро на смъртта». Около него няма никаква расти-
телност, а водата му е смъртоносна за човека. При-
чината е, че на дъното на езерото има източник на
отровна киселина, която отравя водата.
39

41. Хиляда години!
Не, това не може да бъде. Та той
не ще живее толкова дълго!
Младият студент отново се навеж-
да над дългите, тесни листове, изпи-
сани със ситен почерк. Той е решил
да стане учен. А за това е нужно да
овладее огромните знания, събрани
в библиотеките. В течение на много
седмици грижливо извлича от ката-
лозите на Киевската университетска
библиотека най-важните книги по ма-
тематика и физика, по философия и
география, по история и геология, по
химия и техника, по икономика и му-
зика, художествена литература. . . Но
грешка няма. За да прочете всички
книги, които е набелязал, ще му са
нужни точно хиляда години. Какво
да прави?
И той започва да съкращава, да
зачертава. Трябва да остави само
най-необходимото, без което е не-
мислимо да стане истински учен.
С болка на сърцето, но с твърда ръка
той изхвърля отделни съчинения,
цели раздели. И отново пресмята.
Когато надига уморено глава,
първите лъчи на слънцето озаряват
стаята му. Той е съкратил вече всич-
ко, което е възможно да се изхвър-
ли от списъците и все пак — за да
се прочете и изучи най-необходимата
литература, ще му са нужни цели. . .
двеста и петдесет години.
Младежът духва лампата, става
и започва да се разхожда из стаята
си. Той упорито обмисля, търси
изход. Как, за краткия живот, с
който разполага, да обхване цялата
съкровищница на човешките знания ?
Време за сън няма. Той облича
студентския си униформен шинел и
излиза. А вън — започва денят.
Текат годините. Студентът Ото
Юлиевич Шмидт завършва блестящо
Киевския императорски универси-
тет. Веднага го вземат за препода-
вател по математика.
Но свръхчовешките усилия да из-
пълни «250-годишната» си програма
не минават даром. Шмидт заболява
от туберкулоза на белите дробове.
И докато лежи в болницата, си пус-
ка брадата, станала по-късно зна-
менита из целия свят.
Великата октомврийска социали-
стическа революция привлича в Пе-
троград всички прогресивно мислещи
хора. За там заминава и младият
професор. Той разбира: сега, когато
родината му преживява върховни
исторически събития, когато народът
му се е надигнал на борба за нов, со-
циален строй, математиката може
да почака.
Новата Съветска държава, родена
в огъня на революцията, обсадена от-
всякъде от врагове, бърза да изгра-
ди своя живот. И Шмидт хвърля
всичките си сили и знания в служба
на комунизма. Той заема отговорни
постове в Министерството на продо-
волствието, в Министерството на фи-
нансите, работи под прякото ръко-
водство на Ленин. След това става
основател и главен редактор на Го-
лямата съветска енциклопедия.
По неспокойният дух на младия
комунист не се задоволява с адми-
нистративна, кабинетна дейност. Вле-
кат го просторите на неизследваните
страни. Ръководи географска експе-
диция в Памир, посещава Алпите,
става отличен нзследовател-алпи-
нист.
И когато Съветското правителство
решава да изпрати експедиция в
Арктика, за неин ръководител наз-
начават професор Шмидт. Открива
се славна страница в живота на
младия учен. Започва епопеята за
овладяването на Съветския север.
Почти всяка година той предвож-
да нова експедиция. На ледоразби-
вача «Седов» посещава Францйоси-
фова земя. Нова земя, Северна земя.
Открива нови острови, едни от кои-
то носи неговото име. С ледоразби-
вача «Сибиряков» той пръв преми-
нава за един сезон (за 65 дни) пътя
през Северния ледовит океан от
Архангелск до Далечния изток. Це-
лият съветски народ вече познава
името му, наричат го «съветският
Колумб». Колумб откри пътя през
Атлантическия океан към Америка,
а Шмидт откри пътя от Европа към
Азия през покритите с ледове води
на Севера.
Създадено е Главно управление
на Северния морски път. За негов
началник е назначен професор Шмидт.
Сега той трябва да се грижи за хи-
ляди въпроси — за организирането
на нови експедиции и научни стан-
ции в Арктика, за търговията всред
северните народи и за образованието
им, за построяването на нови полярни
кораби и самолети. Защото пряко
му е подчинена територия, обхващаща
почти девет милиона квадратни ки-
лометра, територия, на която могат
да се разположат няколко десетки
европейски държави.
При второто пътуване по Северния
морски път корабът «Челюскин»
потъва, смачкан от ледовете в Чу-
котското море. Сто и четирима от
сто и петте, намиращи се на борда
му, успяват да се спасят върху леде-
ната кора на океана. Цялата съветска
40

42. ОТО ЮЛИЕВИЧ ШМИДТ
страна изтръпва за съдбата им.
Но началник на експедицията е неу-
морният професор Шмидт. Той е
предвидил и най-страшната възмож-
ност, готов е да се пребори с неумо-
лимите северни стихии. И сега ръко-
водените от него хора бързо органи-
зират лагер. Без специално решение
всички го наричат «лагер Шмидт>.
Огромна опасност надвисва над
челюскинци. На 140 км далеч от
пустинните брегове на Чукотка,
1891—1956
върху подвижните, пукащи се при
всяка буря ледове, при 40-градусов
студ и постоянни снежни виелици,
те не могат сами да се доберат до ма-
терика. Това Шмидт отлично раз-
бира. Дори и най-калените мъже да
успеят, какво ще стане с по-слабите,
с болните, с жените, с децата? Да,
с тях има и две деца на семейства,
които «Челюскин» трябваше да оста-
ви в една от научно-изследователски-
те станции по пътя си.
Два месеца челюскинци прекарват
върху плаващия лед. Досега в исто-
рията на северните експедиции не
е имало случай толкова много хора
да зимуват отвъд полярния кръг и
да се спасят. Оставали са малки
групи калени полярни изследова-
тели и те или са загивали, или само
единици са успявали да се спасят.
Докато чакат самолетите, изпра-
тени да ги вдигнат от леда, Шмидт
организира образцово лагера, спло-
тява корабокрушенците, денонощно
бди над тях. Всеки ден им изнася
беседи из всички области на човеш-
ките знания. Не са отишли напразно
усилията му по усвояване на зна-
менития «250-годишен» план, не
случайно той все още е и главен ре-
дактор на Голямата съветска енци-
клопедия.
Почти с голи ръце (кирките и ло-
патите са потънали при загиването
на кораба) хората разчистват начупе-
ните ледове, поддържат равно мя-
стото, определено за кацане на само-
летите. Тринадесет пъти бурите на-
трошават леда, унищожават мъчи-
телния труд на челюскинци. И три-
надесет пъти те отново изравняват
летището, на което трябва да кац-
нат спасителните самолети. И ви-
наги пръв на работа излиза профе-
сор Шмидт.
Тежко белодробно заболяване за
втори път поваля смелия изследова-
тел. Прекомерното напрежение, по-
стоянното излагане на ужасните сту-
дове поразяват болнавия му орга-
низъм и той, след като крие някол-
ко дни болестта си, ляга немощен в
палатката. Самолетите вече всеки
ден извозват корабокрушенците. На-
лага се да изменят реда на евакуира-
нето. Вместо последен, както е опре-
делил самият Шмидт, отнасят го два
дни преди ликвидирането на лагера.
Специалният самолет го откарва до
най-близката болница в Аляска.
След няколко седмици, като по-
оздравява, Шмидт се завръща тър-
41

43. жествено в родината си. Америка,
Европа, всички страни, през които
минава, с възторг посрещат и из-
пращат «съветския Колумб», чо-
века, благодарение на чиито знания,
енергия и воля бе изцяло спасена
огромната експедиция. А съветският
народ заслужено го назовава «Ко-
мисарят на ледовете».
Но нито славата, нито постигна-
тите успехи задоволяват неуморимия
изследовател. Дълго, внимателно,
вещо той обсъжда и подготвя изпъл-
нението на съкровения си план —
овладяването сърцето на Арктика,
завоюването на Северния полюс.
И ето, само след три години, че-
тири огромни оранжеви птици порят
ледения въздух над океана. С пър-
вия, флагмански самолет, лети про-
фесор Шмидт. Той води нова експе-
диция на полюса. Нито лошото време
и студовете, нито повредите на мо-
торите и непрогледните мъгли могат
да спрат устрема на съветските
хора.
На 21 май 1937 г. самолетът каца
върху плаващите ледове на полюса.
Професор Шмидт забива аленото
знаме със златната петолъчка и уста-
новява мястото на бъдещия лагер.
След няколко дни долитат и дру-
гите три въздушни гиганта. Усилено
разтоварват снаряжението, припа-
сите, топлото облекло и научната
апаратура.
0. 10. Шмидт съставя радиограмата за овладяването на Северния полюс през 1937 година
42
Всичко вече е готово за дългото
плаване върху ледовете. За последен
път Шмидт проверява, оглежда вни-
мателно лагера. След това прегръща
поред Папанин, Ширшов, Фьодо-
ров и Кренкел и дава команда за
излитане. Чак след 260 дни той от-
ново ще ги притисне в обятията си,
вече на борда на ледоразбивача
«Ермак», който отнася безстрашните
папанинци към родината.
Отново световна слава, всенародна
признателност. Професор Шмидт по-
лучава най-високото отличие —«Ге-
рой на Съветския съюз», избран е
за подпредседател на Академията ш
науките на СССР, поверяват му да
ръководи редица научни институти.

44. М О Д Е Л Н А К О С М И Ч Е С К И К О Р А Б
«В О С Т О К>
За изработването на този модел са необходими: тънък
картон или дебела хартия, ножици, ножче, лепило и по жела-
ние водни бои и безцветен лак.
Чертежът може да се прекопира и после да се нанесе върху
картона (хартията). След това отделните части се изрязват
и залепват по реда на номерацията, като се започне от глав-
ната част на тялото(З). Преди да се прилепят към нея, ча-
стите 2 « 5 могат да се надебелят от два или повече пласта
хартия.
Моделът е направен така, както е бил представен на
въздушния парад в Тушино. В задната си част има пръстен,
който е поддържал равновесието на модела под вертолета,
който го е носел на парада. Частите 7 трябва да бъдат четири
на брой и да се направят от пръчка с дебелина около 4 мм, като
им се направят нарези във вид на буква «Т». както е показано
«чертежа.
Готовият модел може да се оцвети с водни бои и да се лакира
: безцветен лак
Л И Т Е Р А Т У Р Е Н
К О Н К У Р С
Редакцията на списание «КОС-
МОС» обявява АНОНИМЕН лите-
ратурен конкурс за написване раз-
казина научно — фантастична тема-
тика:научниитехническиоткри-тияилиизобретения,осъществ
на Земята; овладяване на Космоса,
на земните недра и океанските
дълбочини; разкриване тайните на
материята и Вселената.
Ще бъдат раздадени наградите:
ПЪРВА — 250 лева
ВТОРА — 150 лева
ТРЕТА — 100 лева
Отпечатаните разкази ще се хо-
норуват отделно.
Разказът трябва да не е по-го-
лям от 10 страници (по 30 реда)
и да се изпрати в два екземпляра
на пишуща машина на адрес:
София, бул. «Ленин» № 47, спи-
сание «КОСМОС» (за конкурса).
Името и адресът на автора да се
приложат в отделен запечатан плик.
Срок за представяне разказите:
! март 1963 година.
Дата
10. XII.
20. XII.
30. XII.
ДЕКЕМВРИ
I. СЛЪНЦЕТО
Изгрява Залязва
7ч 46м 16ч 53м
7ч 53м 16ч 55м
7ч 57м 17ч 02м
Продълж. на деня
9ч 07м
9ч 02м
9ч 05м
Начало на зимата — 22 декември, в 10ч
II. ЛУНАТА
4. XII. Първа четвърт
11. XII. Пълнолуние
19. XII. Последна четвърт
27. XII. Новолуние
54

45. ДОСЕТЛИВИ ЛИ СТЕ?
1. Името на кой морски хищник ще получите, ако към името
на град в България прибавите една буква?
2. Името на кой морски бозайник се състои от вид ястие
н уред за измерване на водна дълбочина?
3. Към името на морско животно прибавете една буква, за да
получите името на легендарен фригийски цар.
4. Към името на кой морски великан, като прибавите френска
буква, ще получите името на наше морско летовище?
5. Размекната почва и френско средиземноморско пристаните
образуват името на интересна морска риба. Коя е тя?
КРЪСТОСЛОВИЦА «МОРЕ»
ВОДОРАВНО: 3. Мекотело морско животно с късо торбообраз-
но тяло. 6. Морски еднорог бозайник. 7. Интересни морски оби-
татели, живеещи на големи групи. 8. Най-простите едноклетъч-
ни животни. 11. Огромно водно пространство. 13. Голям мор-
ски рак. 14. Крайречни птици, големи неприятели на рибите.
16. Пускане в обръщение на нови парични знаци. 20. Главоного
мекотело морско животно с характерно защитно средство. 22.
Морски мешести животни от рода на полипите. 23. Голям морски
бозайник от рода на китовете.
ОТВЕСНО: 1. Едър морски хищник. 2. Малки плавателни съ-
дове. 4. Главоного морско мекотело животно. 5. Вид морска
риба. 9. Пъстра прежда от разноцветни нишки. 10. Скъпоценни
блестящи зърна, образуващи се в черупките на някои миди.
12. Определена част от разстояние при спортни състезания.
13. Гениален древногръцки поет. 15. Характерни морски жи-
вотни. 16. Инициалите на наше рационализаторско учреждение.
18. Морско животно. 19. Анатомичен орган у човек или живот-
но. 20. Музикална нота. 21. Тибетско животно.
МОЗАЙКА
ВОДОРАВНО: 1—2. Десетокрак морски рак с къса опаша
2 —3. Надлъжна странична стена на параход. 4—5. Голям град
в СССР, пристанище на река Кама. 5 — 6. Морска мярка
дължина. 7 — 8. Земноводно животно. 8 —9 Наша река.
ОТВЕСНО: 1--4 Вид шаран. 4 — 7. Нисък равен пясъчен моря
бряг. 2 — 5. Второто име па известна белгийска общественик!
носителка на Международната Ленинска награда за мир. 5-1]
Морско черупчесто животно. 3 — 6. Следа, отпечатък от стаи
па животно. 6 — 9. Голяма спортна платноходна лодка.
ДИАГОНАЛНО: 1—5. Полуостров в СССР, граничещ с Чер-
но море. 3 —5. Подразделение на стара мярка за тегло. 5-7,
Перконог едър морски бозайник. 5—9. Плуващ снаряд с чув-
ствнтелна запалка за потопяване на неприятелски параходи
СТАРИННА МАТЕМАТИЧЕСКА ЗАДАЧА
Седем стопани имат по седем котки. Всяка котка изяждай
седем мишки. Всяка мишка изяжда по седем класа ечемик. От
всеки клас могат да се добият по седем крини зърно. Коли
крини ечемик ще се спасят благодарение на котките? (Из един
египетски папирус от преди 4000 години).
РЕШЕНИЕ НА ЗАДАЧИТЕ ОТ ЗАБАВНАТА
СТРАНИЦА НА бр. 3
КРЪСТОСЛОВИЦА «Квадрат»
I. Букурещ, 2. Воронеж, 3. Боливия, 4. Суворов, 5. Лукощ
6. Венеция.
КОНСКИ ХОД — ПРИЗИВ: Абонирай се за «Космос»!
ОСЕМ ОСМИЦИ: 8+8+8+88+888
ЗАДАЧИ:
1. 2 1/12
2. Вторият. Скоростта на първия работник е равна на
99
9/10X11/10=99/100отскоростта на първия работник.
3. На всяко блюдо на везните поставяме по 3 монети. Ако се
установи равновесие, то фалшивата монета се намира сред
останалите три. Ако двете блюда не са равновесни, тофалши-
вата монета се намира на по-лекото блюдо. Като устати
вкоятройкасенамирафалшивата, вземамедвеоттезимонети
и ги поставяме по една във всяко блюдо. По-леката ще бъде
фалшивата, а ако блюдата са равновесни — останалата.

46. Любопитни
факти
Ордите — лешояди и кондорите се
издигат вън въздуха до 6000—7 000
метра височина. Китовете могат да
се гмуркат на дълбочина няколко
километра.
*
Един завод за синтетични влакна
е годишна продукция около 30 000
тона дава толкова вълна, колкото би
могло да се получи от 17 000 000
глави овце.
*
Сега учените познават около
1 700 000 различни растения. Най-
краткото им описание би заело 50
огромни тома.
Древните гърци са приготвяли
двадесет и четири вида хляб. Най-
хубавият хляб се е считал така на-
реченият «самидамит», който се е
приготвял от най-хубавото брашно.
Древните елини са слагали в хляба
овошки, сирене, плодове, пекли са
сладки, които приличали на днеш-
ните бисквити.
Предполага се, че тайната на воен-
ните успехи на Спарта била стома-
ната, която била произвеждана око-
ло 650 год. преди нашата ера. Стома-
неното оръжие в това време е дава-
ло такова предимство пред оръжието
от меко желязо или бронз, както
например днес атомното оръжие над
стрелковото оръжие. Изследванията
на образци метали са дали интерес-
ни резултати. Образците са напра-
вени от качествена стомана с много
малко съдържание па примеси.
Великият инквизитор Торквемада
(изпратил на кладата испанския ма-
тематик Валмес за твърдението, че
е решил трудна математическа за-
дача — уравнение от четвърта
степен. Инквизиторът обявил, че по
волята на бога това е недостъпно за
човешкия разум.
В природата преобладават леките
елементи, които имат атомни ядра
счетен заряд. 86% от земната кора
се състои от такива «четни» елемен-
ти, като кислород, кремний, желязо,
калций, магний и титан.
Енергията, която се съдържа в
един литър кипяща вода, е доста-
тъчна да повдигне тежест 900 кг на
височина 10 етажа.

47. Научно— фантастичните разкази:
«ВЪЛШЕБНИТЕ ОБУВКИ» И «ПЪТЕ-
ШЕСТВИЕТО ЩЕ БЪДЕ ДЪЛГО>.
Разказа «КОРАБЪТ НА КАПИТАН
мисон»,
«КЪМ ЛУНАТА>.
ОЧЕРК ЗА ОСТРОВ БАЛИ,
«ТАЙНАТА НА ДАЛЕЧНАТА ЗВЕЗДА»
«ОТРОВНИ. ПО-ОТРОВНИ, НАЙ-ОТРО-
ВНИ»
«ГРОБНИЦАТА КРАЙ СЕВТОПОЛИС».
«ПЛАМТЯЩИТЕ КАМЪНИ»,
« П Л А Н Е Т И—Г И Г А Н Т И » .
Биографичен очерк за Рьонтген и
много други разнообразни материали,
«Направи сам», забавна страница,
хумор.
Отделната книжка — приложение е
«Земята — нашата планета»
Л Ю Б О П И Т Н И
Ф А К Т И
Във вашингтонския аквариум има
един интересен обитател — косте-
нурка с две глави. Всяка глава има
свое име — Анна и Юлия. Интерес-
но е, че всяка глава управлява свои
чифтове крака, а когато се храни се
стреми да отнеме от другата хра-
ната.
*
Най-малкото цветно растение на
света е волффията. Тя се състои от
мъничко листенце и коренче потопе-
но във вода. Волффията цъфти мно-
го рядко. Ботаниците с години деб-
нат цъфтенето й, но рядко им се
удава да видят цвета, защото той е
голям колкото главичка на топлийка
*
В Куба се произвежда сладка хар-
ния, която се прави от захарна тръ-
стика.
*
За една година човек изяжда хра-
на десет пъти повече отколкото те-
жи самият той, а морските птици
изяждат за един ден шест пъти по-
вече отколкото е тяхното тегло
•
Червеите нематоди могат да по-
насят такава доза радиоактивно из-
лъчване, която би могла да убие
180 човека.
КОСМОС — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.
Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВ
Зам.-главен редактор;: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ, ТЕОДОРА СТАЙКОВА
Художник: МИЛКА ПЕЙКОВА
Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА
Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :
АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ—художник, проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ—икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ— геолог, ЕМИЛ
КОРАЛОВ — писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН — физик, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ -
физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. «Ленин» № 47, IV ет. ст. 28—29; тел. 4—26—21. вътр. 363 и 379. Ръкописи
не се връщат. Годишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението 20 ст. Дадена за печат на 1 ноем-
ври 1962 г. Формат 1/8 от 65/92. Държавен полиграфически комбинат «Димитър Благоев».