1. Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Fourteen
Глава четиринадесета
_____________________________________________________________
Превод: djenitoo
Редакция: sunset
Отворих съзнанието си и позволих на чуждите емоции да ме връхлетят. Търсех момчетата,
тъй като предположих, че се присъединил към тях за да дискутират битката или нещо друго.
Емоциите започнаха да се превъртат през мен. Повечето усещания бяха тестостеронени:
перчене, предизвикване. И след това се преобразуваха на радост, удоволствие, желание. Явно
момичетата се бяха присъединили към тях.
Намерих ги в игралната зала, която беше разположена близо до медийната стая. Но когато
влязох, не видях Даниел.
- Не иска ли бисквитите? – попита Британи.
Гласът к достигна до мен през мъглата емоции. До сега не бях разбрала, че са ме забелязали.
- Той не беше там.
Усетих тревогата им да ме пробожда.
- Къде е отишъл? – попита Сет.
- Добре де, нямаше да е тук ако знае – отговори му Британи.
- Да го потърсим - каза Лукас.
- А може би не трябва - втурнах се да кажа. – Вероятно е просто иска да остане сам, да
излекува раните си и … - още докато го казвах осъзнах, че това бе възможно най-
вероятното му действие. Но първо трябва да се преобразува.
- Мамка му – изпсува Лукас, когато мисълта премина и през неговото съзнание. – Може
ли да усетиш дали е в беда?
- Емоциите му не ме достигат. – казвала ли съм им някога?
- Защо не? – попита Конър.
Поклатих глава.
- Не зная.
- Трябва да се безпокоим заради това? – попита Кайла.
- Не - каза Лукас. – Не сега. Първо трябва да го намерим. Разпръснете се: претърсете
всичко вътре и вън.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

2. Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
След като излязоха, сложих чинията върху масата и започнах собственото си търсене.
Бях напълно сигурна, че не е излязъл навън. Най-вече защото знае, че това ще е мястото където
първо ще го потърсим. Не се е преобразувал в стаята си, така че е искал да отиде някъде
където никой не би предположил, че е. Може би някое помещение което се заключва. Може
би място където никой няма да погледне.
Винаги когато исках пълно усамотение се насочвах към скритото ми местенце за четене. Но
Даниел вероятно не е много наясно със скритите местенца и кътчета в имението.
Това което знае е онова място което ни показаха старейшините този следобед. Сърцето ми
ускори биенето си. Не бях сигурна как знаех къде да го намеря. Да не би да е това за което
говориха момичетата докато правихме бисквитите? Знак ли е това, че е сродната ми душа?
Проследих пътеката, по която ни бяха повели старейшините. Когато стигнах до стаята където се
държаха древните текстове, минах покрай библиотеката и докоснах статуята на вълка.
Полиците се отдръпнаха. Огледах се, забелязах фенерче, взех го и тръгнах по стъпалата надолу.
Вратата на оръжейната бе затворена. Опитах се да я отворя. Бе заключена. Заудрях по нея.
- Даниел!
Притиснах ухо към дебелата дървена врата. Мисля, че чух движение в стаята.
- Даниел?
- Само минута. – почти го изръмжа.
Вратата едва се отвори. Зърнах го как облича ризата си. Никога не бях го виждала без дрехи, а
напоследък те бяха дебели и зимни. Тялото му бе покрито с мускули, видях част от стомаха му
– толкова плосък и стегнат, че бих могла да балансирам върху му чаша топъл шоколад. Устата
ми пресъхна.
Главата му изникна през яката на пуловера.
- Какво?
Звучеше и изглеждаше изключително раздразнен от мен.
- Ти си се трансформирал?
- И? Наистина ли си мислеше, че ще вляза в битката с ранен крак?
Премисляйки – не.
- Знаеш ли какъв късмет имаш? Можех да те намеря мъртъв тук.
- Но не ме намери. Освен това, ако чудовището се бе показало имах сребърен меч
наблизо.
- Ако бе толкова лесно да се убие, досега да беше мъртво.
- И какви доказателства имаме?
- Това, че имаше късмет –
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

3. Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн
- Късмет, който проработи. – пристъпвайки, затвори вратата зад мен. – Кракът ми е като
нов.
- Трябваше да вземеш някой да те пази.
- Трябваше да бъда там когато семейството ми бе убито. „Трябваше” не означава нищо
вече.
Нямаше никога да победя аргумента му. Освен това, защо бях ядосана? Той бе излекуван,
което увеличаваше шансовете му да оцелее утре вечер. Може би бях обидена, че ми няма
доверие, че е трябвало да направи всичко тайно. Може би бях и разочарована, че изпуснах
шанса да го видя във вълча форма – защото трябваше да се преобразува за да отвори вратата.
- Как отключи вратата, все пак?
Той извади ключ.
- Имах час по криминология. Знаеш ли, че крадците могат да ограбят цялата къща за пет
минути, защото хората крият важните неща на очевидни места? Старейшините бяха
скрили ключа точно на место, където един криминално проявен престъпник би
погледнал.
- Значи си криминално проявен престъпник?
- Трябва да мислиш като такъв, за да победиш такъв.
- Значи трябва да мислим като жътвари?
- Вече го правим. Знаем, че ще дойде за теб. – той докосна бузата ми. – Не исках да те
тревожа.
- Направих ти малко бисквити. – измърморих.
- Страхотно.
Поех по стълбите.
- Помолих те да ми обещаеш да не се преобразуваш отново, но ти наруши последното си
–
Той хвана ръката ми и ме накара да се обърна.
- Не наруших обещанието си. Казах ти, че няма да се преобразувам докато не се наложи.
Наложи се. Трябва да бъда в най-добрата си форма, за да те защитавам. Знам, че още
не съм те декларирал като моя сродна душа пред другите и че все още не си ме приела,
но смятам скоро да сложа татуировката на рамото си. – обви с ръце лицето ми. –
Разбираш ли, Хейдън? Бих направил всичко, бих се възползвал от всеки шанс за да те
защитя.
След това ме целуна. Уплаших се заради факта, че умея да го разбирам много добре.
Защото бих направила всичко за да защитя него.
Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net