2. 2
ДО КАНЗАС И НАЗАД
Въведение
Всъщност, идеята на този пътепис е да си спомня след години
преживяванията си от този юли 2014 г. и ако имам база за сравнение, да
видя промяната в каква насока ще бъде.
Когато заминахме с Вильо на сватбено пътешествие в Египет, тогава
също започнах да пиша нещо като пътепис, но на листове хартия, част от
които изчезнаха и цялата идея отиде по дяволите.
Точно затова сега се хванах и твърдо реших, че поне това ще завърша.
Дължа го на роднините и на приятелите, които толкова настояваха да го
напиша и с нетърпение чакаха да се приберем и да започнем да
разказваме. Хора, не мога на 50 човека поотделно да разкажа всичко
това. Опитах да го направя, ама е непосилно.
Най-важното обаче и това което ми даде търпението да опиша всичко
беше, че исках да посветя нещо много специално и ценно за мен на
сестра ми, зет ми и двамата ми племенници. Те бяха истинските
виновници за моето присъствие там. Без тях, никога не бих заминала на
екскурзия точно в щатите. И въпреки критичното ми отношение към
местните и порядките им, в главата ми остава само хубавото усещане от
престоя ни там. Самият факт, че бяхме заедно с едни от най-любимите си
хора, беше най-важното и хубавото нещо.
Затова , Америка, очаквай ме отново и отново! Смятам да си ги виждам
най-малко един път годишно.
Главни действащи лица:
Дескен, Десанка, кака - сестра ми, която живее в САЩ със семейството си
Краси, зет ми – мъжът на сестра ми
Марги (13 г.) и Мони (22 г.) – любимите ми племенници
Весето – сестрата на Краси, с която заедно бяхме на гости в САЩ.
Райа (13 г.), Ния (10 г.), двете грации, отрочетата – дъщерите ми.
3. 3
В началото
Ставането в 3 и 30 сутринта никога не е било от любимите ми
преживявания, но когато се налага...
Спомням си, последният път, когато ставах толкова рано, беше преди
близо 1 г., когато изпращахме Марге за Америка. Като се сетя след това
колко зле ми беше и се наложи да спя и да се друсам с хапчета, като
луда...Надявах се сега да не се случи същото, ама по време на
полета...някак си, не върви да се излагаме...пред чужденците...
Както и да е, стигнахме до летището, тръгнахме...
Първият полет беше с България еър. С изключение на митническата
проверка, в която дамата ме опипа доволно, но пък децата омагьосаха с
чара си колегата й, който ни проверяваше документите и усмивката му
продължи и обля и мен, първият полет си беше направо приемлив.
Ем, не бих споменала друг път студеното сухо хлебче с нарязаните с
лазер шунка и кашкавал и гадния марципан, който ни сервираха, но на
фона на това, което изядох преди близо 1 ч. Простоооооо.....
(В момента пиша по време на презокеанския полет)
Самото пътуване отне приблизително 3 часа. Пилотът предварително
предупреди, че при благоприятни условия, ще стигнем преди времето
за кацане, с близо 25 мин.по-рано. Така и стана. Слязохме на летището в
Амстердам и имахме приблизително 4 часа време за шматкане. Те
минаха удивително бързо в смях, разглеждане и весели разговори с
Весето и децата.
На огромната опашка от чакащи на гейта за полета от Амстердам до
Минеаполис, само ние бяхме с червени паспорти. Всичко живо беше с
някакви тъмносини или черни. Още като ни видяха от персонала,
директно ни вкараха отстрани, за да ни разпитат: Ама семейство ли сме
– голяяма веселба и суматоха настана, като им кимнахме утвърдително,
ама носим ли подаръци, пари и какво ли не – там знаех предварително
отговорите, въпреки че разгадаването на въпросите ми беше доста
трудно, предвид странния, поне за мен, английски език, който говореха
тамошните. Гледах като изтресена, докато разбера какво ме питат.
Райа получи похвала от госпожата отсреща, колко добре разбирала
английски и да съм ходела навсякъде с нея, за да ми превеждала. После
4. 4
мнооогоо дружелюбно ни подадоха документите и ни изпратиха с триста
усмивки и благопожелания...ама това до лентата за проверка...ей там
вече мноого се издразних, защото определено усетих „специалното
отношение” към „тия с червените паспорти”. Първа минаваше Ния, след
нея Райа, аз и Весето. Тъй като бях трета, а паспортите на децата бяха в
мен, в началото всичко вървеше нормално и без забележки, но след като
служителят на лентата видя ЧЕРВЕНИТЕ паспорти в ръката ми, ОТНОВО
настана суматоха. Започнаха нещо да се суетят 3-ма, 4- ма служители, да
си говорят на изчанчения си език, да ни сочат и да гледат пустите
ЧЕРВЕНИ паспорти в ръката ми. Ния, както и да е, мина без проблем,
освен, че я накараха да изтръска и джобовете си, на Райа и казаха да
остане за малко, аз докато разхвърлям всичко из тавичките и...накрая ме
накараха да се събуя и по чорапи да измина едни 2-3 кирливи метра,
докато стигна до лелката с бързите пръсти, да ме поопипа и тя. Накрая
на лентата Ния се обличаше вече, а Райа я бяха блокирали и
служителката настоя да си отвори раницата и извади едно по едно
нещата и, прегледа ги и конфискува 2 полупразни шишета от вода и я
пусна да си ходи. Райа, беше бясна и типично по български, лъвицата
започна да пустосва и да тегли ругатни по адрес на женицата, че и била
ровила в багажа....Добре, че я наритах и я набутах напред, преди да се
беше обърнала онази да види какво се случва зад гърба й. Весето също и
обясни на Райа, че трябва да даваш вид на любезен и усмихнат, иначе те
разкатават от проверки.....а даже в Минеаполис щяло да е още по-
страшно....леле, като се сетя, милите банички...толкова ги пазим като
очите си, а там гадовете , ако вземат да ги вземат?! УЖАС! Направо
недопустимо!
Та с две думи можем да си ги псуваме на воля, на нашия си език, ама
трябва да го правим с усмиииииивкааа и маааазеенн и лююбееезеенн
тон. ОХ, такова душевно удоволствие ще ми достави!!!...
Амстердам - Минеаполис
Та, качихме се в големиия, какво голям, направо ОГРООМЕЕЕННН
Джъмбо джет за Минеаполис. Паднахме се 3 места на 4-те средни
седалки и моят билет беше няколко места по-назад. На редичката имаше
някакъв симпатичен човечец, който вежливо направи място на децата и
Весето да си седнат и аз съвсем любезно го помолих да си сменим
местата, ама така го погледнах, почти нетърпяща отказ, че той се съгласи.
5. 5
Само притеснен помоли да питам някой от екипажа дали няма нещо
против рокадата. Със скоростта на светкавица се впуснах в насрещното
движение и с 2 думи се разбрахме с най-близко стоящата стюардеса, че
няма да има проблем и направо изхвърлихме по живо, по здраво
добрият човечец от мястото му. Той от напрежение дори забрави да си
вземе чантата с лаптопа, който беше под седалката, та няколко минути
по-късно се върна и още преди да е попитал, аз му я натиках в ръцете.
БЛАГОДАРИХМЕ му много и аз , и Весето. Готино е, че все още има
пичовИ по таз Земя.
Настанихме се, следваше кратък инструктаж от Весето за използването
на мониторите на седалките, и от екипажа, под формата на доста
забавно филмче, как да си слагаме коланите, да си вдишваме през
маските.... Още с потеглянето се захванахме да ръчкаме из
възможностите на дисплея, децата си намериха филмчета, аз се заиграх
на някви карти и табла, а Весето намери текущата информация за
полета...докъде сме стигнали...яяяя, да погледна...в момента сме на 5,17
часа от финала....Леле, бая път си е....Верно, че в този самолет не се
усеща самото летене, но излитането е направо......усещането в стомаха е
на изял 300 бели червеи, полазени от живи мадагаскарски хлебарки и
така те избъхтва в главата и ти блокира и затапва ушите, че имаш
чувството, че главата ти всеки момент ще експлоадира, и тъй като ушите
са заглъхнали, усещането е, че цялото напрежение ще избие през очните
ябълки и ще изхвърчи и мозъкът ти, със все очите....ОТВРАТИТЕЛНО!
В тази връзка, другото отвратително в този полет е, че....някой е решил
да се събуе и точно в момента, така зверски смърди на крака, че синьото
сирене направо е ухание на лавандула в омайна нощ, пред това, което се
случва на метри от деликатния ми нос.....НОоооо, за сметка на това пък,
как хубаво си ни хранят.... Райчето, милото, не иска въобще да слиза от
този самолет, така добре си ни гледали. Първо, минаха и ни раздадоха
слушалки, за да си ги вържем към дисплея, на седалките ни чакаха мека
възглавничка и одеалце, раздадоха ни и черни превръзки за спане и
тапи за уши...иииии ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИИИИ, всичко това
БЕЗПЛАТНОООООО, как да не обичаш тази авиокомпания, а?! А яденето,
беше направо божествено – крехко пилешко месце с картофки и сосче,
макарони с гъбки и сосче и прясна салатка и меко хлебче и сиренце
Чедър и какви ли не вкуснотийки...Рай, Рай, ти казвам за нашата Рай-
ка!......
6. 6
Ейй, като мина сега стюардесата покрай мене, та се сетих...Какво ми
направи впечатление: Нашите стюардеси, имала съм възможността да
пътувам поне 3-4 пъти с Балкан и България Еър, та нашите девойчета са
от хубави, по-хубави, изписани , с кръшни снаги, на не повече от 20-25 г.
Страхотни момички!...Докато се разцъквахме из летището се натъкнахме
на доста екипажи, които сновяха наоколо....ама, от нашите , е па, по-
убави нема. Даже, на една от подвижните пътеки пред нас имаше
някакви местни, тук там черни момчетии, а от отсрещния травелатор, по
желание на Съдбата, вървяха 2 от нашите убавици...е, на тея сладури
направо щяха да им се прекършат вратовете да ги зяпат...Е, хубава си е
българската женица и ТУЙ-ТО, спор няма. То онея ,чуждите, или бяха с
физиономии на питбули след среща със себеподобни, или бяха с
барабани с размерите на тупана на 6-ти полк или пък бяха на възраст, на
която се чудиш защо не си седят вкъщи на люлеещия се стол или да
четат някоя книжка, или да плетат пуловери на унучетата за Коледа за
след 3 години...да са живи и здрави още...дотогава... Дори, в този полет,
презокеанския, освен въпросните стюардеси, чиято възраст можеш да
отгатнеш по броя на бръчките им, имаше и стюарди с телосложение на
бг кебапчия, със шкембе, едва дишащо под стегнатата с досадни копчета
риза, и последен сезон с коса....Мнооого странно ми се стори това....дали
пък нашите авиолинии не компенсират чувството за естетика на
пътниците с тези стюардеси, защото откъм обслужване и
условия...определено не могат да се мерят с тези грандомани
и...геронтофили...Оп, преди да генерализирам толкова, ще е добре да
видя и каква „стока” ще ни сервира полетът от Минеаполис до Уичита,
защото Весето ме предупреди, че там самолетът е дори още по-малък от
този на Бг еър....
УЖАССССс! Някой току що пръдна в самолета....уууу, язък ви за хубавата
храна, след като не можете да намерите начин да ароматизирате и
оправите вентилацията в тия смрадливи гиганти....ОТВРАААТТТ, вече
носът ми се запуши, обаче ..очите ми започват да смъдят...то не беше
чорапи, сега пък този разнообразен по аромат „освежител”.....само на
яка пот не е засмърдяло.....Спирам, ще ходя да се скрия в тоалетната да
подишам поне там чист въздух. Е , вече нищо не може да ме изненада
след този букет от аромати. ...Пффф, поне да бях позаспала..... ОЩЕЕЕЕЕ
5 дъъългииииии и пулверизирани часа.......
7. 7
Да сменим тактиката
Такаааа, гледам, че чудесна ми е била идеята да пиша този пътепис
хронологично, но очевидно не ми се получи, поради натоварения график
на ежедневието. Вече от 1 месец сме си в София и на мен тепърва, по
снимки ще ми се наложи да възстановя терабайтите информация, които
събра мозъкът ми по време на този 1 месец в Щатите. Ще гледам
снимки, ще си припомням и ще разкааазваамм. Само смятам накратко
да доразкажа какво се случи по време на нашето идилично пътуване към
заветната крайна точка: КЪЩАТА НА КАКА!
София - Амстердам - Минеаполис - Уичита
Освен, че се напърдяха на воля, изкараха всичко, каквото имат от себе си
милите чужденци и под формата на оригвания, потене, пърдене и
всякакви подобни реакции на тялото, бяхме принудени и да изслушаме
арията на „Четирите опърничави бебета”, които, горкичките, не спряха
да реват почти през целия 9 часов полет. Беше кошмар, в който си мисля
тези родители какви садо-мазохисти трябва да са, за да го причинят това
на себе си, на децата си и на околните. Колкото и клошарско да ни
изглежда на нас, някои оставяха децата си да заспиват на земята,
гушнали възглавничките си, на пътеките между редовете седалки. За да
отидеш до тоалетната, се налагаше да минеш като през минно поле,
стремейки се да не настъпиш някое пръстче, носле, уше, коса...Айде
главичките са им големи, ще ги пропуснеш, но детайлите, детайлите са
страшното....Каааакто и да е ....с голям зор и зловещи опити на страхотно
вкусната, до тогава, храна да излезе ревейки като Ниагара от гърлото ми,
кацнахме на летището в Минеаполис и изчакахме всички пръдльовци да
излезнат, бутайки се и прескачайки се, един през друг и издържайки
стоически смрадта, която накрая вече се беше наслоила във всяка една
клетка на тялото ни, тръгнахме последни да слизаме. Кочината, която
бяха оставили пътниците след себе си, наподобяваше гледката от
циганските квартали в България, които бяха превърнали в сметище
района около биваците си, можеше да се види всичко: от паднали на
топка одеяла и възглавници, през чаши, чинии, шишета, разляти
всякакви телесни и не такива течности, остатъци от храна и всякакъв
органичен и неорганичен боклук – ПЪЛНА МИЗЕРИЯ! Направо съжалих
персонала, който за 1 час трябваше да оправи цялата тая гад, за да се
качат хората за следващия полет.
8. 8
Следва митница...
Слезнахме на летището. Там трябваше да вземем багажите си, да минат
през проверка и да отидем на гейта да почакаме още 4 часа полета си до
Уичита. Всичко хубаво. Спокойно, знаейки, че имаме достатъчно време
се запътихме към паспортната проверка...Боже, само, ако знаехме какво
ще ни чака там?!....
Минахме през един младеж на гишето, на който предадохме
попълнените от самолета някакви декларации, че НЕ носим ценности,
много пари и МЕСО. Той ни поразпитва първо дали сами сме опаковали
багажите си, носим ли месо, някакви забранени вещества...за колко
време ще пребиваваме в Щатите, поиска ни билетите за връщане, за да е
сигурен, че ще се връщаме и ни пусна да продължим към... ВЪЛЦИТЕ.
Последните бяха едни чичковци, 50-60 годишни достолепни митничари,
които наистина ми се стори, че потриват ръце и обикалят напред-назад,
дебнейки най-голямата си плячка. Първият въпрос:
-Do you have anything to declare?- Или поне нещо звучащо така.
Естествено отговорът беше отрицателен. Следва:
-Do you bring ЛЮКАНКА or some meat? – гледайки в паспортите ни where
we are from…
Много се изсмяхме на ЛЮканката и му отговорихме:
-Люканка, NO!
Даде ни документите и ни отпрати към още по-освирепелите вече,
гладни, побеляващи дали от годините, дали от климата ВЪЛЦИ. Е, тогава
започна нашето чудо. Най-едрият чичак махна с ръка и събра още 5-6
себеподобни. Взеха по едно макетно ножче. Първо, с опитността на
хирург, го насочиха нагоре, натиснаха копченцето, така, че острието да
стане по-дълго и натам вече с оттренираните движения на касапи
започнаха да режат със сатанинско задоволство така добре фолираните
от София куфари. Почнаха да вадят наред пликове, пликчета кутийки и
да режат и тях със скалпелите си. Имам чувството, че с голям кеф се
ровеха и в бельото ни. Очаквах всеки момент някой да си хареса
боксерките ми и да си ги сложи на главата, изпадайки в
Нирвана....ОООПППППП ииии О, НЕБЕСА! Какво си намерихме тук?!
9. 9
Същият дебеловрат чичак намери първата от сигурно 20-те консерви с
русенско варено, които бай ти Ганя носеше на родата. ООООппп, още
една...и ощее еедна, и от другите куфари по още....Беше истинска жътва.
Обърна се към мен и с един такъв похотлив и самодоволен поглед ми
каза:
-Мадам, вие в декларацията си сте писали, че не носите месо, това какво
е?!
И аз, по инструкция от българо-американците, отговарям:
-Ми, Pate!
Онзи продължава:
-Вие сте излъгали в декларацията, че не носите месо!
-Не, не съм излъгала, това е ПАТЕ, а не месо – настоявам аз.
Чичакът отново:
-А, какво е това нарисуваното, това е прасе! - и ми сочи някаква свинска
зурла, нарисувана на консервата.
Аз, обаче, не се предавам:
-Това е всичко друго от прасе, но не и месо: Уши, крака и подобни неща.
Сега се сетих и за лафа: Има ли катеричка в бисквитите „Катеричка”. Що
верно не го питах?!
Та оттам той продължава:
-Знаете ли, че глобата за подобно нещо е 1500 долара? Колко носите у
вас?
Аз, типично по български, казвам невинно:
-МИии, 100-ина долара.
-Сто долара за един месец тука? – отново той.
10. 10
-Ми, да, аз отивам на гости при сестра ми, в тяхната къща – отговарям аз
и наивно се усмихвам, много добре осъзнавайки, че само ако отвори
портмонето на врата ми ще цъфнат истинските няколко по 100 долара,
надиплени и грижливо скрити в чантЕто.
Онзи не спира:
-Вие сте излъгали в декларацията и това е подсъдно!
Аз, отново със свенлива усмивка, но вече с по-сериозен тон, звучащ дори
леко обидено:
-НЕ, НЕ СЪМ! Всички познати, които пътуват от България си носят Pate,
защото е нещо българско и е харесвано. И самите те, които са
американски граждани (тва последното го казах с идеята да изръчкам
небезизвестния американски национализъм и да ми се размине по-леко)
ми казаха, че Pate-то не се декларира във въпросните декларации.
Явно не успях да събудя патриотизма у този човечец. Изгледа ме отново
с онази подмустачна усмивка и каза:
-Е, то и аз съм американски гражданин, ама това значи ли, че не лъжа?!
Всъщност, замислих се, доста резонен въпрос? То американец да не
лъже...... Айде за това по-нататък ще си говорим. Айде консервите ги
отделиха наредени една над друга на голям комин и продължиха натам.
Извадиха 2-те патрончета с ракия, която баба беше пратила „за цяр” и
започнаха обстойно да ги разглеждат. Моят приятел, моржът-лъжливец,
започна да обяснява на свой по-млад колега какво е точно това Rakiq.
Каза му колко хубава алкохолна напитка било това и се правела от
грозде и по принцип България имала много добри храни и напитки. Бил
чувал от приятели, посетили страната. Аз, за да се подмажа и леко да
позатопля отношенията им казах, стараейки се да докарам някаква
измъчена усмивка:
-Ами, другата година, добре дошли в България на море. Със сигурност
ще ви хареса.
Моржът , отново с ОНази физиономия:
- Благодаря, ще дойда, ама у вас.
11. 11
Аз, стараейки се да съм хладнокръвна:
- Ми, добре дошъл!.....
Следващата серия картечна атака:
-Уоууу, какво е това? – вадейки погнусен една от грижливо увитите,
купени от Специалната фурна в Мусагеница, вита баничка с масло и
сирене.
-Миииии, това е вид паста, специфично българско ястие и е любимото на
сестра ми, нямаше как да не взема – казвам отново с наивна усмивка.
Лъжльото отново се подсмихна и затвори капака на кутията за обувки, в
който бяха скътани баничките с идеята да запазят все пак някакъв вид
след 18 часово пътуване...а аз потънах в дън земя от срам , изтощение,
напрежение, бяс и хранейки най-вече собствения си тъп бай Ганювски
акъл и споменавайки цялата си рода до десето коляно чак. Обачееее,
човекът явно си беше садист и продължи, отваряйки едно ветрило с
несебърски мотиви, което купих от сувенирния щанд в Кауфланд, заедно
с едни карти с български забележителности:
-А това какво, по дяволите, е?
Е, тая дума ВЕТРИЛО съвсем не ми беше в речника на английските думи,
населяващи главата ми. Затова му показах с помахващо движение за
какво служи, а онзи продължи да се заяжда:
-Аа, това е някаква китайска глупост.
Аз, направо обидена:
- Не, това е типично българско, това е къща от известен старинен град в
България.
Този не се впечатли от дълбоката ни история и вика:
-Айде на бас, че е китайско?
Аз, естествено, се навих без да осъзнавам всъщност с какво се захващам.
Този го отвори и погледна етикета, на който на български пишеше:
”Произведено в Китай” и с нокът ми посочи точно думата КИТАЙ.
12. 12
Аз направо се облещих и му признах:
-Ти печелиш!...
Явно вече видя изтощената ми физиономия и ни каза:
-Следващия път внимавайте какво попълвате в декларациите и какво
носите. Можете да си съберете багажа.....
Три дни грижливо опакован и вакуумиран в пликчета, нареждан,
измерван, нагласяван багаж от 4-ри куфара трябваше да бъде събран по
възможно най-бързия начин от лентата и натъпкан обратно в куфарите.
Мен бесът още ме държеше и избълвайки поредната доза
„благопожелания” и NUNCA MAS! -натъпках, където, каквото сваря,
седнах върху куфарите и подскачайки отгоре, при всяко мръдване на
ципа, успях да смотая почти всичко. Остана само една кутия от
Специалните бисквити, която направо натъпках в страничния джоб на
единия куфар. Открих я там след един месец, когато настана време да
приготвяме куфарите си за наобратно. Видът на бисквитите беше
прахоподобен и аз обвиних Вильо за това състояние на кутията. Едва
сега се сещам, че всъщност аз тогава натъпках въпросните бисквити там,
а не, както си бях „спомнила”, че Вильо ги натика преди да фолират
багажа в София.
-Вильо, извинявай, че несправедливо те обвиних!
-Какче, извинявай, че така брутално те излъгах! Всичко е било неволно.
Хубаво е, че тръгнах да пиша и ретроспекцията върна мислите от онзи
ден, който ми се ще да го забравя. В началото наистина бях стигнала до
извода, че има яка конспирация и дискриминация към българите, но
после всички ме успокояваха, че било „нищо лично”, а просто пътувахме
в кофти ден – 3 юли, един ден преди националния им празник. Сега се
сещам и се смея заради този ден, но тогава просто бях припалила
жестоко, ама ЖЕСТОКО!
Другото, което отчитам като своя грешка в случая беше да показвам, че
малко или много разбирам английски. Ако се правех на луда и казвах:
Донт ъндърстенд, донт ъндърстенд!, нещата нямаше да се развият
съвсем по този начин. Примерно Весето разбираше, но се правеше, че не
ги разбира и само кимаше. Тя носеше същото количество Pate, но се
13. 13
размина от кръстосания разпит, на който мен ме подложиха. При нея
баничките бяха Bred, а не Pasta и нещата си бяха под контрол...
Но стига с тази тема с дисагите на бай Ганя. Продължаваме към третия
полет, ама по-накратко, че както съм тръгнала то ще стане като
автобография, цял том дебела.
Минеаполис - Уичита
Та, изтощени от цялата тая проверка и разправиите около нея, тръгнахме
да си търсим гейта, забит в трета глуха, за да си вземем полета от
Минеаполис до Уичита. До гейта стигнахме с т.нар. трамвай. Летището в
Минеаполис беше огромно, АМА НАИСТИНА ОГРОМНО ОГРОМНО с
толкова много гейтове и терминали, че чак се чудя, ако не си
средноинтелигентен човечец, как би се оправил в тази галактика.
Намерихме си най-крайния и най-усамотен гейт, седнахме на седалките
пред едни огромни прозорци и гледайки кацащите и излитащите
самолети, децата изпозаспаха изпружени на седалките и увити в
одеалата, като батмани. И така близо 3 часа. Само Райче разнообрази
обстановката с няколкократно ходене по спешност до rest room-а, който ,
апропо, навсякъде в Америка е restroom, а в Амстердам си беше с
краткото и еднозначно Toilet. Не знам как е по останалите летища в
Европа, но предполагам, че и там е така. Докато предремем и то времето
за чекиране дойде.
Много в кънтри стил ми се видяха хората, които надойдоха за полета и
по едно време се чудех: В кое село отиваме? Но след това съжалих за
тези си първоначални очаквания.
Тамън се настанихме в самолета и се оказа, че има някаква повреда и
трябва да ни качат на друг полет и добре че стана така, защото този
самолет изглеждаше, а и миришеше като изваден от магазин за втора
употреба: Мърляв, неугледен, тесен и вонящ на старо подмокрено киче.
Вторият, на който ни качиха, поне беше по-новичък, въпреки че по
размери беше по-малък и от този на България Еър. Заспах като пън.
Едно, че ми беше лошо, спеше ми се зверски и бях изтощена и
психически. Всичко е страхотно, но пътят до там е направо убийствен.
Събудих се от светването на лампите в пътническия салон и
съобщението на пилота да затегнем коланите си, че предстои кацане.
Навън вече беше тъмно и долу се виждаха само светлини и тук там и
14. 14
заря – явно подготовка за 4 юли. Стори ми се огромна Уичита от горе, но
нищо конкретно не успях да видя заради тъмницата.
Welcome to Wichita
НАЙ-НАКРАЯ пристигнахме, ейй! Почти цялото семейство на сестричката
ми ни чакаше на летището и още преди да сме се осъзнали къде сме и
какво сме ни наскачаха отгоре да се прегръщаме и целуваме. Ей това си
заслужава да се прежиява и отново, и отново, и отново..... Нямаше такъв
кеф и облекчение.
Стигнахме до къщата точно за 10-15 мин. А разстоянието от летището до
там е около 20 км. Пътищата бяха 4-5 лентови и се чудя какво трябва да
се случи, за да стане някога задръстване. При положение, че всеки член
на семейството, навършил нужните години има кола....
Очакванията ми за града, кварталите и къщите бяха съвсем различни,
въпреки че донякъде бях подготвена от Десанка за това. Градът наистина
беше доста голям, всичко беше равно, без никаква загадка дори за
набръчкване на релефа. Улиците бяха подредени като на шахматна
дъска, абсолютно идентични, няма как да кажеш ”нагоре по тази улица”
или „надолу по еди кой си роуд”. Затова наименованията бяха East,
West, North, South. Егати, все едно трябва да си ходя с компас, за да знам
сега пък накъде да тръгна. Доста е объркващо за чужденци, които са
свикнали улиците и т.нар. ни булеварди да се кръщават със всякакви
извратени имена: Латинка, Тинтява, поручик незнам си кой си, ген.
Незнам си кой си, с имена на градове и какви ли още не. В тая връзка:
Защо като тръгна по „Витошка” не се качвам на Алеко и защо като тръгна
по „Цариградско” не стигам директно до Цариград? Защо от пакетчетата
царевични пръчици „Зайо Байо” не изскачат зайчета-изненада? Защо
шоколадите „Кума Лиса” не са с подарък лисича якичка?Бисквитите
„Катеричка”, без катерички, вече бяха гореспоменати. И още мноогоо
такива въпроси се завихрят в главата ми, ама да не се отклонявам.
А сега се сещам за още нещо доста интересно и различно. Първо:
Светофарите са след кръстовището, а не като при нас преди и след него,
на всяко кръстовищенце има светофар и на някои от булевардите, като
погледннеш напред виждаш в далечината десетки светлини и за
несвикналото око това е направо ад докато се ориентираш точно твоят
15. 15
светофар с какъв сигнал е. Все още се случва и на моите роднини ;) да
минават на червено, ориентирайки се по сигнала на предния светофар.
Указателните табели на улиците, закачени на кръстовищата, противно на
очакванията ми, не показват името на улицата, в чиято посока е
табелата, а е наименованието на улицата, по която се движиш. Това ми е
малко сложно да го обясня само с думи. Накрая ще прилагам снимков
материал. Въпреки че всичко е толкова равно, начертано и подредено,
на мен ми изглеждаше почти невъзможно да се ориентирам къде и как
да стигна, затова може би, всички се ориентират използвайки джипиес-и
и задавайки начална и крайна точка на пътуването си. Задължително
всеки телефон беше с активирана навигация.
Целият град е много чист и подреден, тревата абсолютно навсякъде се
коси НЕПРЕКЪСНАТО. Няма стръкче, което да е повече от 5 см. И това е
навсякъде, където има пораснала тревичка – пред къщите, зад къщите,
по улиците, по паркингите, по парковете – абсолютно навсякъде.
Привикнах с шума от големите косачки, които бръмчаха навсякъде около
нас, обяздени от някой мексикански каубой. Пред и зад къщите е
задължение на собствениците и ако не го изпълняват, следват солени
глоби. Всичкото останало си го оправят местните власти.
Много ме очарова зеленината на града, парковете, езерцата, гьолчетата,
фонтанчетата навсякъде. Непоносимата за повечето жители средна
лятна температура от около 35+ градуса Целзий, за мен си беше супер.
Топло, наистина, но отвсякъде ти лъха влага, която оправя нещата.
Трудно, да не кажа невъзможно, беше обаче да намеря ентусиасти,
които да се разхождат с мен в жегите. Там никой не видях да излиза
просто така да се разходи навън. Излизат от къщата с климатика, качват
се в колата с климатика, оттам влизат в съответния магазин с климик,
работно място с климатик, учреждение с климатик, болница с
климатик....
И въпреки жегите, тревата навсякъде беше хубава и зелена, вечер се
включваха пръскачките и напояваха цяла нощ.
Уичита определено много ми хареса. Това е един просторен, чист и
спокоен град, пълен със зеленина, паркове, спортни площадки
(използвани безплатно), грамадни магазини, колежи, университети,
стотици църкви, накацали една до друга буквално през 20 метра –
16. 16
ортодоксални, православни, католически, еврейски, гръцки и незнам
какви още.
Градът е доста голям – най-големият град в щата Канзас или май най-
дългият се водеше. По статистически данни населението му е към 350
хил. в самия град и към 600 хил. с околностите. По големина е почти
колкото София, а като население е малко повече от населението на
Пловдив. С две думи: Въздухът им стига! На всичкото отгоре е и доста
чист – няма замърсяване, няма натрупване на изгорели газове, няма
смог. За разлика с населената с бездомни кучета и котки София, в Уичита
навсякъде около теб щъкат зайци и катерички, които са си направо
напаст. Не се плашат от хората и са доста нахални, но няма опасност да
се съберат на глутница и жив да те изядат. Няма нито едно бездомно
куче или котка, но за сметка на това почти във всяка къща има минимум
по 2 кучета, минаващи на редовни медицински прегледи. Абе там дори
и кучетата им са СПОКОЙНИ! Като се срещнат две кучета в парка, няма
да ги видиш да се сбият, да си ръмжат или лаят. Махат си кротко с
опашлета, душат си се, заиграват се нещо или всяко си продължава по
пътя. Не знам на какво се дължи това им състояние - надрусани ли са,
обучени ли са, взимат пример от волското спокойствие на стопаните си
или...направо ми е необяснимо.
През Уичита минава Arkansas river и поне тази и част, която ние видяхме,
беше вкарана в бетоново корито, което обаче е в диаметрална
противоположност на коритата, по които текат софийските реки-канали.
Коритото и е доста широко, много мостове-архитектурни шедьоври я
пресичат може би през километър-два. На места, в средата на реката
излизат шадравани, пръскащи водата под различни причудливи и много
красиви форми; навсякъде по брега има стотици патици, гъски, лебеди и
подобни представители на пернатия свят и...още не са изядени!!!
Въпреки че точно при мостовете на реката, но само вечер, можеш да
срещнеш някой заспал бездомик, явно не е толкова гладен, за да
посегне на съквартирантите си. Леле, ако това беше тука....направо не ми
се мисли какво угощение щеше да настане за родните ни и близки до
сърцето ни малцинства. Точно след 10 мин. всичко щеше да е овършано
по безотпадна технология – месото по предназначение, пухът във
възглавниците, кокалите на кучетата. Дори и кървавите следи след
клането щяха да са грижливо изблизани...Ни патка ял, ни патка мирисал!
17. 17
Доста, да кажем, приятно впечатление ми направиха също гробищните
им паркове. Парк, слънце, зеленина, равна, късо подстригана тревичка и
равно подредени като знаци, еднакви по размер надгробни плочи. Няма
храсталаци, дървета, виещи вълци и крадящи тъмни субекти. Евала!
Уичита се води "The Air Capital of the World", защото поне три от
големите Aircraft корпорации (Beechcraft, Cessna, Stearman Aircraft) са
избрали да построят заводите си там и не случайно мин. 60 % от
работещите са заети в тази индустрия. С гордост мога да заявя, че и
Краси работи там!
За хората и/или животните
За хората от Уичита, моя представителна извадка за американците в
цялост: е, тук вече суперлативите ми свършват! Казват, че Канзас е
консервативен щат, няма голяма диверсификция от националности и
чужденците не са от най-добре приетите там. Като се сетя само през
какви унижения и обидни обръщения са преминали близките ми там,
докато си извоюват МЯСТОТО в това...по нашему , Болно общество,
направо гневът ме изпълва и избива през ушите ми. Сестра ми сто пъти
са я питали как е дошла тук (там в случая). Дали се е омъжила по сметка
за някой местен, нелегално ли пребивава и на обяснението, че е
СПЕЧЕЛИЛА или по-скоро ЗАСЛУЖИЛА да и дадат зелена карта, онези се
дзверят и се чудят за какво става въпрос. Даже не са и чували за Green
Card Lottery-то.
Абе , Аланкооооуууу, ти откъде си се пръкнал?! Кои точно са коренните
жители на Америка и може ли нейната история да се сравни с 1300
годишната българска такава?! Ако не са чужденците да вдигнат
интелектуалното ниво на нацията, още щяхте да връткате пръчки и да
бъхтате камъни, за да си запалите огън! Много ме пали тази тема и то не
заради друго , а заради това, че повечето там са си чужденци, дошли по
неведоми дори пътища, от цял свят, обаче получили вече US паспорти и
почват да бълват срещу новодошлите. Малко ми наподобява на
историята от казармите едно време. Старите кучета яко се гаврят с
новобранците и после новобранците като станат стари кучета, вместо да
са солидарни и да съжалят новаците, те ги подлгат на още по-големи
извращения, за да видят какво им е било! Егати тъпата логика!
18. 18
Както и да е, определено не харесват чужденците, а как ги различават?
Единствено и само по нивото на говорим английски. Може да си
Айнщайн, да си открил електричеството или топлата вода, да си
измислил автомобила, да си Нобелов лауреат (даже ще се чудят кой е
тоя) ама не им ли говориш на техния език и то с техния изкривен стил,
граматика и акцент, значи не си достоен за уважение. Не ги впечатлява,
че ти говориш поне 2-3 езика + един майчин, а те са едноезични и
ограничени, допълвам, в по-голямата си част. Това си е самата истина и
никой не може да промени мнението ми. Малко по-натам ще зачекна
темата за дискриминацията и расизма и ще стане ясно нивото на хора,
наричани ВИП, специално в Уичита.
Еййй, сега се сетих за още една случка, която Десанка ми разказа
наскоро. Пак заобикалям темата, но просто не ме свърта да си развържа
езика.
Както вече споменах някъде, племенничката ми учи в католическо
училище, което се води елитно. И както и в тукашните елитни гимназии,
така и там има надути мърльовци, които се опитват да унижават
околните, с цел да се покажат те колко са велики. Та и в училището на
Марге има един янки, дето я е сложил на мушка да я тормози, редовно
си спретват спорове и накрая, той, в безсилието си да блесне и обяснява
как ще се обади на емиграционните да дойдат да я вземат и да я върнат
в тъпата България.
По елементарните приказки човек би предположил, че това е някое 6-7
годишно лешперче, което се заяжда. Толко му е и акълът. Да, ама
въпросното...дете....е 14 годишен малоумник, който без притеснение бих
нарекла такъв, след като доразкажа историята.
Та, при поредното спречкване между двамата, Марги била моралния
победител в спора и този, подивял от бяс, запонал да крещи в коридора:
I WIN! I WIN! I WIN! Обаче това не му стигнало и изтормозил Марги да му
каже как е на български „Аз съм победител!” и тя, съвсем несъзнателно,
небрежно и без замисляне му казала: „Аз съм педе..ст!”. Оттам тоя, със
същия патос започнал да крещи из училището „ АЗ СЪМ ПЕ....СТ!, АЗ СЪМ
ПЕ....СТ!, АЗ СЪМ ПЕ....СТ!”.
Макар да знам, че не е редно въпросната дума да е в речника на 14-
годишно нежно създание като Марги, просто няма как да подмина без
19. 19
радост и огромен изблик на смях фактът, че някой, който си го заслужава
си е намерил майстора.
Обезпокоително спокойни
Продължавам без да се отклонявам вече. Там хората са ужасно и
направо депресиращо спокойни! И бавни! Не случайно, където и да
отидехме се обръщаха след нас и се чудеха на екстровертността,
бързината и емоционалността, с която общувахме ние. ТОЛКОВА им се
струвахме странни. Осмелилите се да завържат разговор с нас бяха
малко и обикновено ни питаха дали сме италианци. Та ние сме си с
горещата кръв на „италианско семейство”. И се гордея с това. Да,
понякога ми идва в повече, ама поне не ме избива на агресия и не
тръгвам да си пукам с автомат учителките от преди 40 г. и децата,
виновни, че учат в същото училище, в което аз съм се провалил като
човек, просто , защото съм ТЪП.
Не знаеш зад привидно волското търпение и спокойствие какво
всъщност се крие. Ама , наистина са много спокойни, бе! Случвало се е
да им завидя, ама само за малко. Пример: Редим се на опашка в голям
супермаркет. Касиерът е човечец, на видима възраст 40-45 г, назначен
явно по някаква програма, защото изглеждаше наистина...
бавноразвиващ се. Не искам да го обиждам, даже ми беше симпатичен,
просто не беше съвсем на мястото си, да го кажем.
Та, наредили сме се на опашка. Аз съм втора, преди мен е една жена с
малко дете и накупила доста нещица, а зад мен постепенно се събира
опашка. Човечецът, с един подвижен четец на кодове, взима
бааааавноооо поредната покупка, опъва пликчето мноооогоо
внимателно и започва да го върти търсейки щрихкодът. Въртииии,
разглежда, наместваа очилата си и...ооо, чудеса НАМИРА КОДА. После
пак със същата лежерност и спокойствие започва да опъва и там
пликчето, за да се разпъне кодът, заглаааждааа многократно с
показалеца си върху мястото за сканиране, потъъърква още няколко
пъти, докато съвсем се колоса и щраква с четеца и ПИУК. Айдееее,
имаме участник маркирал първия артикул! УРААААА!!! Или по-скоро Hip,
hip hurray! Ако това последното идва от HURRY, в случая си е жив
оксиморон.
20. 20
Следват още 15 изтощителни минути, през които всяко ПИУК кара
сърцето ми неистово и в дива радост да заиграе. Междувременно
започвам здраво да губя търпение и пуфтейки с отегчена физиономия се
обръщам към останалата част от опашката в очакване, че поне някой ще
ми отговори със същото или поне ще покаже солидарност, или поне
отегченост, лека изнервеност поне....ДА, да, АМА НЕ!!! Абе какви хора
сте вие, бе?! Всички, вече станали 10 човека, зад мен стоят като статуи и
не показват грам, ама милиграмченце раздразнение от случващото се.
Стоят през 1,5-2 м разстояние, което е типичното за спазване на Personal
Space (PS). А пък и тоя PS как ме впечатли и колко ми хареса. За първи
път, когато се сблъсках с него бях решила вече, че нещо ми има. Краката
ли ми миришат, грозна ми е прическата ли, да не би да съм пъпчасала
или пък да смърдя на пот?! Даже се подуших, погледнах се във
витрината - видимо всичко ми беше наред, а хората, които уж се редяха
на опашка стояха на повече от метър разстояние от мен.
После сестричката ми ме светна какво е....но беше шок, определено.
Друго си е някой чеснов дядо да ти диша директно във врата или пък
бабичка да те ръчка с дръжката на бастуна между ребрата, или пък
някой младеж или не дотам да „обере луфта” в автобус 280 за Ст. Град...
След последното ПИУУУКК, което направо отекна в главата ми,
въздъхнах с огромно облекчение, че натоварването на прасците и вените
на краката ми вече е свършило, ноооо.....неее. Оказа се, че както всички
там плащат с карта и жената пред мен искаше да си плати така, но
Човечецът не бил оторизиран да приема плащане с карта и се наложи
бавноооооо да отиде през 10-ина каси, да намеееееериии една
служителка, която да дойде с нейната машинка и да се оправи със
сметката на жената. Това също отне още 10-ина минути, а аз бях пред
припадък.....Мумиите отзад продължиха да стоят в саркофазите си.
Туй то с прословутото американско спокойствие. Те в България няма да
оцелеят, ВЯРВАЙТЕ МИ!
Face off или казано накратко: Лице на заем
Да поговорим и за следващата впечатлителна черта от
народопсихологията на native американеца и на натурализирания такъв
– лицемерието.
21. 21
Не знам, аз ли съм старомодна или просто мястото ми е в друг век с
комшии рицари, сатър Ескалибур ....но изкуственото поведение и
театралниченето в живота просто ме влудява. Няма нищо по-хубаво от
това да си естествен и директен дори и понякога това да не се нрави на
всички.
Е, американците са много добри артисти. Те имат едно дежурно лице,
което се казваше май Social (clown) face и всеки, който работи с клиенти
се обучава в изграждането на тази маска. Навсякъде по магазини,
заведения, учреждения и прочие ти се усмихват с една такава усмивка,
все едно двете ъгълчета на горната устна за забити с кабърчета за
скулите. Физиономия на клоун. Зъбите са стиснати, а гласчето...оооххх,
гласчето е просто.... отчайващо, повдигащо вълни в стомаха, ЛИГАВО и
превзето. Който не може да се сети, да гледа Disney Chanel. Ей там
всичките говорят по този идиотски начин. И в най-голямото си старание
не мога да докарам „правилната” интонация на дежурните фрази: How
are youuuu (пискливо, почти фалцетно) todaayyyy? Gooooodbyeeee
(отново със същото звучене) , have a niiiiiceee dddaaaayyy (почти
напевно). Пфууу, отново ми се приповдига, само като се сетя. .... Моето
нормално и не натрапващо се: „Гуд бай” и „Тенк ю”, според Десанка
звучало почти грубо и все едно съм им се карала или съм се заканвала.
Хич не ми пука! Няколко пъти се излигавих и се пробвах да отговарям
„правилно”, ама нещо не ми се получаваше и всички избухвахме в смях
пред опулените погледи на касиерките. Сигурно си мислеха, че нещо ги
подигравам.
Като цяло, американците са много приветливи и дружелюбни, но всичко
е само привидно, когато трябва да те спечелят за някоя кауза. Цялото
сервилнечене е само докато видят гърба ти и продължението му, след
това веднага започват да те обсъждат какъв си, кой си, откъде си....
Много малко се престрашиха да ни попитат откъде сме и какъв език
говорим. Оказа се, че до скоро или от отдавна и те са били чужденци.
Обикновено ни бъркаха с италианци, предполагам че заради шума,
смеха и суматохата, която създавахме около нас, често ни заговаряха на
испански, тъй като за голяма част от тях всеки друг език, различен от
английския е испански. Доста ограничено разсъждение, но за това по-
късно.
22. 22
При положение, че вторият най-говорим език в Америка е испанският,
табелите по магазините са им на испански, машините за самочекиране
също говорят на испански, поне 2 ма човека от персонала на магазина са
испаноговорящи....Да не направят разлика между него и друг език си е
чиста проба .....ще си замълча.
Тези, които ни бъркаха с руснаци направо се издигаха в очите ми, поне
разбираха, че езикът, който говорим е славянски. Относно
териториалното нахождение на България:
-ААА, това беше някъде до Германия, нали?
Аз отговарям:
-Дааа, точно, ама ТООЧНО до нея!
За какво тепърва да развалям Пикасовата подреденост на разума им.
Другото:
-ООО, това е в Румъния, нали?
Ей на това вече полудявах от яд. Знаят името и местоположението на
Румъния, с някаква си нищо и никаква история, а БЪЛГАРИЯ някои не я и
бяха чували. И даже си мислят, че сме част от Румъния. ....О, бедни,
бедни Македонски.....
Най-близките предположения бяха, че сме някъде до Гърция, а в единия
от МОЛ-овете ни заговориха две момчета, които предлагаха някакви
мазила със соли от Мъртво море, които никъде не можели на друго
място да се намерят. Аз им казах, че в моята страна отдавна ги има на
пазара и като ме питаха откъде съм, директно и с ентусиазъм реагираха:
-ООО, Българияяяя - София, Варна, Бургас! Били сме там и изкарахме
страхотно!
Така и не разбрах националността им, изглеждаха ми арабоподобни, но
много се издигнаха в очите ми и направо ми се сториха страшно
симпатични. Все пак, въпреки че свалиха цената на мазилото от 320 на
90 долара и че знаеха ДОСТА за България и бяха едни от малцината
представители на силния пол, които биха ти хванали окото там, не се
възползвах от офертата им. Аре стига съм мъкнала американска сол.
23. 23
Взехме буци сол от Salt mines, изкопахме и сума ти солни кристали от
Оклахома.. .Затова багажът ни тежеше толкова.
Не е ли мило? Натам мъкнем консерви с русенско и банички, оттам си
караме парчета сол, които освен да бутнем зимъска у бидонЯ с киселото
зеле, за друго не биха свършили работа, ама те на...Бай ти Ганя нЕма да
се промени.
* * *
След като вече зачекнах темата и отворих въпроса за това: Де е
България? Смятам да прокарам едни думички на Алеко от „До Чикаго и
назад”, който, апропо, прочетох на един дъх след като описах моето
канзаско завръщане. Бях го чела и в училище, но нищо, като спомен не
се беше запечатало в главата ми, явно, защото е било задължителна
литература.
Явно нищо в генома на американците, или поне в тази част, отговаряща
за развитието на познанията, не се е променила, след като след повече
от 120 г. се разиграва същата сцена:
....” Приближих се и аз до чиновника. Той ме попита как ми е името.
Като чу фамилията с окончание на "оff ", той избърбори: "Вие сте
русин?"
- Не, аз съм българин.
- ?!
- Българин съм, от България.
- ??!!
- Бългéриен! - извиках аз по-натъртено, понеже почна да ме сърди
невниманието на този американец. Глух ли е? - Бългéриен!
- Унгария - ме поправи той.
24. 24
- Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. - Мене и яд ме
хвана, и досмеша ме, като гледах как си напрягаше той паметта да си
припомни - аджеба, где ли ще бъде туй царство! Нашите вестници
ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса
за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името
"България"!
Аз се сетих, че може би да не изговарям добре, по тяхному,
названието на нашето княжество, и затова извадих и разложих пред
него картата на Европа и си тикнах пръста всред София.
- Оh, уеs, Тurkeу; аll right!
- Но, sir - протестирах аз, а той не иска и да чува, пише ме за турчин.
По този начин той потурчи и Филарета, и доктора. Последният се
разочарова и намрази американците: "Чудно нещо - повтаряше той, -
хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!"....
„Невежи” е най-милата дума, която аз бих използвала.
Един –два големи празника
По случай празника 4 Юли и най-вече Нашето посещение, Десанка и
Краси бяха поканили на барбекю у тях няколко от съседите им
американци и българските семейства в Уичита, които по последно
преброяване бяха 4, вариращи 5, а преди са били към 6-7.
Малко ми мина на автопилот този ден, тъй като за последните 48 часа
бяхме спали само 2-3, но пък спомените ми от тогава са още пресни.
Идеята с барбекюто доста ми хареса, въпреки че имаше някои странни
за нас неща. За тях по-късно.
Как протича едно такова „Барбекю със съседи”? Разбират се помежду
си, че на еди коя си дата в еди кои си съседи ще има барбекю.
Домакините купуват готови стекове, като тези „кюфтетата” на Мак
Доналдс, питки за тях, марулки, горчица, много кетчуп, пюрирани кисели
краставички, свински ребра, много чипс и безалколно и...бираааа.
25. 25
Както вече, може би, съм споменала всичко там е в огрооомни опаковки.
Кетчупът, горчицата и майонезата са в огромни, сигурно двулитрови
шишета, чипсът е в пакети с големина от земята до коленете ми, ребрата
са в едни огромни вакуумирани пликове, дълги повече от метър.
Напомнят ми ребрата, които сервират на семейство Флинтстоун в
началото на всеки епизод. Най-интересното от всичко ми беше бутилка
като от кетчуп с пресовани кисели краставички, накълцани на мнооого
ситно и накиснати в нещо като желе. Това нещо се изстисква и излиза
точно както кетчупа.
Пред гаража, на голяма сгъваема маса бяха наредени различните видове
хлебчета, мръвки, зеленчуци, подправки, чипсове, напитки , десерти.,
пластмасови чинии, вилици и ножове. Всеки от гостите също носи по
нещо и го оставя на масата. Тъй като им беше национален празник
всичко беше тематично. Торти, десерти и кексчета, дори и дрешките на
бебето бяха с американското знаме или в трите им цвята – бял, червен и
син.
Когато повечето гости се съберат, минават в редичка през масата и всеки
си слага, каквото иска в чинийката и сяда на столовете в градината.
Повечето си направиха така любимите на американците и така
предизвикващи отвращение у мен, хамбургери. Странното беше, че
нямаше маса, а всички държаха чиниите в скута си. И така по двама, по
трима всеки си намираше приказка за нещо.
Честно казано с чистите американци не знаех какво точно да си говоря,
но намерих много добър събеседник в лицето на съседката Холи, която е
с гръцки корени. Стана ми симпатична веднага, защото имаше нещо
нашенско у нея. Поговорихме си за Гърция, за маслините Каламата,
които се оказа, че и на нея са и любими, а и нейната фамилия
произхождала от местността с подобно име. Смяхме се за българското
поклащане на главата за Да и НЕ, което е наопаки на всички останали. Тя
беше запозната с тази ни идентичност, а на мен ми беше доста трудно да
си изкривявам врата и да се замислям всеки път правилно ли кимам или
не....
Тъй като се приема като невъзпитано да говориш на родния си език в
присъствието на американци, ми беше доста трудно да се пречупя и да
26. 26
говоря със семейството ни и с другите българи на английски, при
положение, че 80 % от присъстващите бяха българи.
Барбекюто, както повечето събирания там, приключва доста бързо -
хапваш набързо, пийваш и ставаш. Хубавото беше, че това го направиха
само американците, а българите, както сме си свикнали по нашему,
останаха до късно, което беше много забавно. Като си тръгнаха
американците, вече сложихме масите пред столовете и разпънахме
софрата, както си трябва. Говореше се предимно на български с доста
елементи от английския, защото повечето там бяха хора, които живеят
дълги години в щатите. Децата им са родени там и на тях им беше най-
трудно да си изкривяват езиците и да говорят родния си език, но пък се
стараеха. В повечето случаи от устата им излизаха изречения, които
звучаха ужасно смешно и аз и „двете грации” непрекъснато ги
поправяхме.
Разчертахме едно игрище на шосето отпред и заиграхме на българската
„народна топка”, което очевидно много хареса на абсолютно всички
деца. Забавлявахме се така до късни доби и денят свърши с гледане на
зарята по случай празника. Честно казано цялата работа беше: „
Запомнйи Идно! За-рята Нйи е мноУ по-добра от за-рята Вйи!”
http://www.youtube.com/watch?v=JGH72v5CHGY
В сравнение с взривовете от фойерверки, които разпарят небето над
София около Нова година, това си беше просто леко изпускане,
придружено от скромни светлинни ефекти. ВЪОБЩЕ не ме впечатли, ама
хич! Сигурно са ме приели за надута, като ме чуха да обяснявам как тази
заря НЕ СТРУВА, пред БЪЛГАРСКАТА такава.
Кога ще ни стигнат американците...
Тааа, да се върнем отново към гостоНЕприемството на американците.
Както вече обясних не само са резервирани, но и не харесват
чужденците.
Освен в редките случаи на организирано барбекю със съседи, които в
повечето случаи канят не защото са им симпатични, но за да „върнат
жеста” , там хората не се събират с приятели, било в къщи или в
заведение. Не можеш да излезеш вечер, да седнеш навън да изпиеш
една бира и да изядеш едни пържени катофки и цацка. Там просто няма
27. 27
такива заведения. Първо, там няма заведения с маси навън, второ
всичките са за бързо хранене от типа: Еж и беж! Или Fast food по
тяхному. Да, ресторанти има, които са си скъпички на фона на
останалите места за хранене, но и в тях не можеш да се заседиш да си
пийнеш аперитива със салатката, после да си поръчаш нещо цър-пър,
пък да жулнеш още една биричка, пък десертче, айде цигарка, накрая на
четвъртия час да довършиш с кафенце....
Там времето е пари и подобно пилеене на времето в ядене и
удоволствие си е направо кощунство. В повечето случаи не закусваш,
обядваш в движение един бургер с натъпкана вътре манджа и хапваш
летейки от една среща в друга и вечеряш пак нещо набързо поръчано от
пица ”Хът” или мак Доналдс.
Като споменах пица Хът, в Уичита се намира първата пицария от
веригата, създадена от гладни братлета студентчета през далечната 1958
г. и стартирали бизнеса си със 600 долара, взети назаем от майка им.
Направо се чудя как издържат младите хора там. Няма къде да излязат,
да се разходят по Ларгото, да се заиграят с някоя мадама на мегдана...
Там просто няма къде. След 17 ч., когато стандартно свършва работният
ден, улиците в центъра опустяват, всичко живо затваря – магазини,
офиси и направо градът умира. Тук-таме някоя кола попремине и отново
всичко заглъхва...
Мине ли 18 ч. обаче, не е желателно да излизаш навън, защото от
каналите излизат плъховете от ъндърграунда и плъзват из улиците и
парковете и си търсят поредната жертва, за да предизвикат побой или
недай Боже да пострелят по крачещи мишени.
Специално за Канзас е разрешено използването на оръжие, по принцип,
ако някой ти влезе в дома, но доста хора си разнасят цяло снаряжение в
багажниците на колите си. В магазините можеш свободно да си купиш
от детска прашка до картечница. Във всяка една къща има секретни
каси, специално пригодени за съхраняване на оръжие от всякакъв
калибър и вид. Така като се замисля, добре че амерканците не са
гостоприемни, защото ако се почерпят повечко с гостите и се поскарат за
нещо, с тази плънка от касите, за които говоря, ще настане истинско
клане. ЯЯЯЯ, по-добре да си останат затворени темерути.
28. 28
Но , както във всяко стадо, и там си имат ... изключения от правилото. От
всичките хора, с които се запознахме там, на гости в домовете си ни
поканиха само българи и беше страхотно удоволствие да се върнем поне
мислено в България, като седнем на маса и си говорим (на български),
забавляваме се и заседяваме за малко по-дълго от едночасова сбирка с
набързо хапване и пийване на крак , все едно си на панахида.
Спокойно мога да кажа на българите там: Евала, че въпреки средата, в
която живеете, натискът на ежедневието и натовареността ви, успявате
да съхраните българското, традициите и добрите взаимоотношения
помежду си! Противно на това, което бях чувала за българите в чужбина,
че „човекът за човека е вълк”, българите в Уичита много приятно ме
изненадаха. И на сестра ми в къщата, и на Стани в къщата, имаше
специално отделен етно кът, където бяха наредили медни менчета,
хлопатари, розово масло, бродирани карета, плетени покривчици и
други нещица от бита на българите от старо време. Не знам дали това ги
връща в хубавите спомени за България и ги радва или им напомня за
миналото и носталгията ги натъжава, но е факт, че се стараят да не
забравят корените си, което им прави чест.
Greenpeace, спасете тюлените!
Като заговорихме за душевната „красота” на американците, няма как да
пропусна физическата им такава. Останах По-тре-сена! Все едно ме
затвориха в дебелариум.
Напук на критиците: Ами не смятам, че такова масово освинване на поне
80 % от населението е само по здравословни причини. КАТЕГОРИЧНО
НЕ!!! Здравословните проблеми са в следствие от затлъстяването, а не
обратно! А самото затлъстяване, при повечето си идва чисто и само от
тяхната си лакомия – да ядат по много, МААЗНОООООООО и супер
набързо. Фактите говорят сами: Огромни опаковки на всички
хранителни продукти – що да ядеш малко, като имаш огромен пакет и
докато не му се види дъното – няма спирка. То това е като яденето на
семки... Защо 90 % от заведенията са за бързо хранене? Всеизвестен факт
е че една от причините за пълнеенето е скоростното плюскане и
гълтането на огромни хапки, като гъсоци.
29. 29
Американската нация ОПРЕДЕЛЕНО има проблем с наднорменото тегло !
Какви телеса, какви месища препълваха и се изливаха пред очите ми...на
където и да се обърнеш виждаш огромни з.....ци или казано нАучно:
Глутеус максимусите им, които като очертания много напомняха
заоблените форми на задните части на хипопотамите и носорозите, с
тази разлика, че при бедните животинки те са грижливо увити в дебела и
стегната тъкан, а тук бохчите увиснала кожа не можеха да удържат
тоновете сланина, натъпкани в тях.
Не вземат ли сериозни мерки, след няколко десетки години Америка ще
бъде населена от homo-rhynos или homo-hippos, тук там някой
анорексичен тюлен.
Като гледам обаче музикалните им класации, определено виждам „BIG-
BUTT” култа. Най-нагоре в класациите са песните за големите дупета,
клиповете с огромни бутове, изключително модерното дупедрусане –
twerking. Те НЕ ИСКАТ да се поменят, ТЕ ИСКАТ да променят нашето
светоусещане и да ни върнат във времето на Рубенсовите Венери,
просто, за да оправдаят наднорменото си тегло и да ни накарат сами да
стигнем до убеждението, че КРАСОТАТА = ТЛЪСТОТАТА.
За да не бъда разбрана погрешно: Правя огромна разлика от това да си
ПЪЛЕН и от това да си ТЛЪСТ. Много уважавам хората, които полагат
грижи за себе си и дори не винаги да им се получава, се стараят да
влезнат в прилична форма, а не се отдават на вакханално плюскане.
Иначе, откъм удобства за дебелите и инвалидите са ненадминати. На
всички публични места на входовете има електрически колички, които
всеки може да наеме и да влезе да пазарува, да гледа кино, да
разглежда в музей или да влезе в аквапарк. Всичко, свързано с
ежедневието на инвалидите и затлълстелите извън дома е до такава
степен адаптирано за тях, че да не усещат никаква разлика с другите.
Даже инвалидите се обиждат, ако тръгнеш да им отваряш вратата или да
им подадеш нещо, което без да искат са съборили на земята. Не искат да
ги приемат като различни.
От друга страна пък, като им е осигурен такъв комфорт и всички
удобства, дали пък това не им прави лошата услуга да не се стараят да
променят хранителните си навици и да правят опити да влезнат във
физическа форма?
