1. НАРЪЧНИК
ПО РАЗСЛЕДВАЩА ЖУРНАЛИСТИКА
Базови понятия, етични правила, практически съвети
От Алексения Димитрова
и Станимир Въгленов
Наръчникът е подготвен с финансовата помощ на Програма Matra/KAP към
Посолството на Кралство Нидерландия в България след лекции във
Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския
университет „Св. Климент Охридски” през учебните 2008-2009 и 2009-2010 г.
Под ръководството на доц. д-р Мария Нейкова

2. КАК СЕ ПРАВИ РАЗСЛЕДВАНЕ,
ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО НА ЖУРНАЛИСТА ДА РАЗСЛЕДВА
От Станимир Въгленов
Колкото разследващи журналисти, толкова различни методики и
стилове за работа – може би това е най-точният отговор на
въпроса как се прави журналистическо разследване.
Някои предпочитат да работят сами, други залагат на работата в
екип. За едни най-важна е информацията от доверени източници,
други предпочитат да стигат до фактите сами. За някои
традиционните начини за извличане на информация са единствено
благонадежни, други разчитат на техническия прогрес и
въвеждането в журналистическия труд на модерни технологии.
Все по-трудно можем да си представим подготовка на
журналистически материали без компютър. Лично аз се съмнявам
във възможността да бъде направено прецизно и задълбочено
журналистическо разследване без помощта на информационна
система за фирмена регистрация – в България почти няма друг начин
да се разбере кой кога какви фирми е създавал и с кого си е
партнирал в тях.

3. Другата въможност да се получи такава информация е във
фирмените отделения на съдилищата, които рядко са услужливи към
журналистите.
Представете си колко усилия са необходими, за да се се проучат
фирмените участия на бизнесмен, политик или обикновен измамник,
ако са регистрирани в София, Русе, Варна, Пловдив и в безмитната
зона на ГКПП “Малко Търново”. Това разпределение, което никак не е
рядка практика, предполага поне месец обикаляне по съдилищата,
без гаранция, че нужната информация ще бъде получена.
Същевременно същите данни могат да се получат чрез някоя от
системите за фирмена информация “Апис”, “Сиела”, “Дакси”, “Делфи” и
др. (чиито взможности ще разгледаме подробно в специална лекция)
за по-малко от минута.

4. Ясно е, че работата с помощта на информационни технологии в
случая ни спестява цял месец, който може да бъде използван за
събиране на допълнителни данни в подкрепа на разследването.
Как се събират такива данни?
Най-често използваната практика е чрез събиране на информация по
метода на свързаните концентрични кръгове, които се затварят в
една точка в средата. Започва се със събиране на данни по най-
външния, най-отдалечения кръг и постепенно се преминава навътре.

5. Например, имаме информация, че държавният чиновник Х системно
взема подкупи и по този начин, от една страна, нарушава държавните
интереси, а от друга, се обогатява неправомерно.
Първата ни задача в случая е да установим дали при Х действително
има данни за обогатяване, дали стандартът му на живот се е повишил
рязко в последно време или пък има данни за закупено от Х
имущество, което далеч надхвърля възможностите на получаваната
от него държавна заплата и други законни доходи.
Събирането на информация по най-външния концентричен кръг
около Х предполага приблизителното установяване на неговото
имотно състояние чрез пряко наблюдение и разговори с негови по-
далечни познати, подчинени, конкуренти в работата, контролни
органи и др. Въпреки че събирането на данни по този кръг не е
особено прецизно, то обикновено е достатъчно, за да потвърди
първоначалните съмнения на журналиста, или да ги отхвърли.
Ако липсата на данни за неправомерно забогатяване не бъде
потвърдено при втория и третия кръг, разследващият спокойно може
да се откаже, макар и съжалявайки за изгубеното време.
Работата по най-отдалечения кръг
Тя може да включва проследяване на Х в извънработното му време –
каква кола кара, какъв тип заведения посещава, с какъв тип хора
контактува, ползва ли специални услуги – например, член ли е на
твърде скъп клуб за спорт и развлечения (Това е един от често
използваните начини за прикриване на корупционни плащания, все
още недотам популярни в България - тук корумпираните

6. предпочитат да им се плаща кеш). В развитите страни един от
начините за рафинирана корупция е правото на безплатно членство в
престижен клуб, което иначе би струвало десетки, а понякога и
стотици хиляди долари на година. Въпреки че формално в този
случай няма пряко корупционно плащане, де факто животът на
корумпирания е абсолютно осигурен – той не получава пари на ръка,
но и не плаща за най-скъпите услуги, които ползва. За което, разбира
се, плащат държавните интереси.
Но да се върнем към кръговете
Събирането на информация по най-отдалечения кръг невинаги е в
приятна обстановка. Например, много използван метод за събиране
на информация в развитите страни (и то не само от папараците) е
проучване на изхвърлените от проучвания обект отпадъци. Ровенето
в боклуците е неприятен, но често учудващо точен метод за
установяване на стандарта на живот на Х – чрез изхвърлените от него
опаковки може да се направи анализ на разходите му и доколко те
отговарят на получаваните доходи.

7. Освен това нерядко в боклука могат да бъдат изхвърлени и важни от
гледна точка на раследването документи – например, извлечения от
банкови сметки, квитанции от платени сметки, от изплатени суми по
лизингови договори. Итересна информация би била например
брошура за почивка на Бахамските острови или рекламна диплянка
за изгодно закупуване на имот на Канарските острови.
За този начин за събиране на информация може да се каже, че далече
не е най-приятният, но, от друга страна, е абсолютно законен –
трудно някой може да изяви претенции към някого, че използва
изхвърлените от него отпадъци. При известна изобретателност
журналистът дори може да се дегизира като клошар, за да може да
работи необезпокояван дори пред погледа на Х.
Разследване по втория кръг
Движението на разследването по втория концентричен кръг
предвижда събиране на данни от по-близкия кръг познати на Х и се
характеризира, от една страна, с по-голяма прецизност на
информацията, а от друга – с по-големи трудности около намирането
на достоверни източници. Например, близки приятели на Х от по-
далечното минало – съучениците, състудентите и т.н. Въпреки че
формално те може и да са прекъснали връзките си с Х още преди
години, обикновено в тези среди се обменя интересна информация за
онези, които са по-изявени, радват се на успешна кариера и висок
стандарт на живот.

8. В този кръг попадат да речем и подчинените на Х, които по една или
друга причина имат желание да разкрият интересни подробности
около стила му на работа и облагите, на които се радва. Понякога
това може да са просто по-разговорливи служители, които
журналистът би трябвало да може да предразположи. Става дума за
почерпки, служебни вечери и други начини за спечелване на
доверието на информирани служители.
Трябва ли да се плаща за информация
Не е тайна, че в журналистическата практика понякога се плаща на
информирани служители за събиране на такива данни. Тук възниква
въпросът доколко такова плащане е законно и доколко е морално.
Освен това плащането за информация по правило поставя на
изпитание нейната достоверност. Немалко хора биха преиначили или
дори изцяло биха изфабрикували определен вид данни, ако знаят, че
срещу това ще получат добра сума. Това настина може да направи
журналистическото разследване интересно, но и напълно невярно, с
което журналистът ще си навлече срам, а вероятно и проблеми с
правосъдието.
Ето защо неофициалното плащане за информация не се препоръчва.
То, от друга страна, не е често срещана практика в България, тъй като
малко медии и журналисти могат изобщо да си го позволят.
Събирането на информация по втория кръг отново може да включва
пряко следене на Х и установяване, например, дали той често
посещава банки, дали тегли големи суми, дали прави плащания по
лизингови договори, които драстично надхвърлят неговите доходи.
За съжаление, всички тези операции най-често се извършват изцяло

9. чрез безналични плащания, които могат да бъдат засечени и
анализирани само от правоохранителните органи или от специално
обучени и рзполагащи с богати икономически и технически средства
частни детективи.
Разследване по третия кръг
Събирането на данни по третия концентричен кръг предполага
проучване на най-близките приятели и роднини на Х, на техния
стандарт и стил на живот. Например, колко скъпи тоалети си купува
съпругата на Х, колко скъпа козметика ползва, в какво училище учат
децата му, пътува ли семейството като цяло или някои от членовете
му често в чужбина и т.н.

10. Тук особено ценна информация може да бъде наличето на
любовница/любовник на Х, стандартът, на който тя/той се радват и
т.н. Отхвърлените любовници често могат да бъдат изключително
ценни източници за едно журналистическо разследване. Често те
едновременно са били изключително близки на Х, тоест запознати с
всички негови дела, включително тъмните. От друга страна, след
сксването с Х любовниците често са добре мотивирани да отмъщават
и могат да бъдат особено ценни за разследването. Все пак
журналистът трябва да бъде внимателен, за да не стане волен или
неволен проводник на отмъщението на отхвърлени любовници,
готови да изфабрикват и най-тежки обвинения, за да си върнат на
“любимия”.
След затварянето и на този кръг журналистът би трябвало вече да е
събрал достатъчно уличаващи данни и да е готов за решителната
атака срещу Х. Тя предвижда личен разговор с него, за да може той да
потвърди или отрече напълно (както най-често се случва)
приписваните му прегрешения.
Тук от особено значение са както качеството на събраната до
момента информация, така й умението на журналиста да ползва
психологически похвати за притискане на “заподозрения”. Дори
случайно изтървани от Х думи могат да се превърнат в ключ за
разкриване на целия случай, затова журналистът трябва да бъде
изключително внимателен и прецизен при интервюто и
задължително да прави запис. Така едновременно ще има някакъв
фактологичен материал, дори ако се наложи да защитава тезата си в
съда, а от друга страна, ще може да прослушва разговора си с Х
многократно, за да открива отново и отново детайли, които не е
забелязал при първоначалните прослушвания.

12. ЖУРНАЛИСТИЧЕСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ
От Алексения Димитрова
Как започва едно разследване? Как решаваме дали в някоя тема
има хляб? Може ли да сме сигурни още в началото, че проучването, с
което се захващаме, ще стигне до успешен край?
Това обикновено си пита журналистът, който има желание да се
занимава с разследвания.
Нека кажем веднага: гаранция за успешен и бърз край няма. Който
не иска да зарови десетки часове в проучвания, срещи и разговори с
източници, без да е сигурен в резултата, е по-добре да се откаже
навреме.
Раследването винаги взема повече от един журналист, отколкото
му дава. Ако под даване разбираме добро заплащане и спокоен живот, а
под вземане – неограничено време и лишения, изобилие от нерви,
страхове, конфликти и врагове.
Но ако настървението да открием неизвестни факти там, където
другите не умеят, ни е достатъчно, значи разследването е нашето място.
Само трябва да му посветим неограничено количество време, хъс и
знания, което ще ни помогне да се приближите към успеха.
Част от тези знания и техники ще намерим в този наръчник.

13. Друга част ще трябва да търсим цял живот – в партньорството с
по-опитни колеги, в книгите, или в интернет.
Хватките на доброто разследване не се научават веднъж завинаги.
Нови техники, нови бази данни и нови източници се появяват всеки ден.
Да ги познаваме е единственият начин да останем на борда.
Така че добре дошли на борда! А ако искате да останете, знайте, че
това е само началото.
Как започва едно разследване?
Обикновено със сигнал от някого за нещо. Това може да е едно
телефонно обаждане или имейл в електронната поща, лични
наблюдения или преживявания, разговори с познати или непознати
хора, прочетен факт в книга, във вестник или в интернет, слух, чут на
опашката за хляб, или истина – чути по радиото и телевизията.
Ето един пример за малко разследване, който започна с една
вестникарска обява в чикагски вестник:

15. Всеки журналист с дълъг професионален стаж може да даде
десетки примери как започва едно разследване.
Това се потвърждава от нашия приятел Марк Хънтър, блестящ
разследващ журналист и преподавател в едно от най-престижните
европейски висши училища INSEAD, който нарече сигнала просто
история и така озаглави наръчника си за разследваща журналистика
„Story-Based Inquiry”, появил се през 2009 г. (Можете да го изтеглите на
http://markleehunter.free.fr/documents/SBI_english.pdf)
Друг блестящ журналист – Евгений Станчев, главен редактор на
„Поглед” от 1990 до 1995 г., казваше: Не може да си добър журналист,
ако от вкъщи до редакцията не видиш поне 20 теми, с които си
заслужава да се захванеш. В ерата на интернет и бума на комуникациите
това число със сигурност би се удвоило.
И така имаме историите, темите, сега трябва да преценим какво да
правим с тях.
Преди да започнем същинската работа е добре да преценим дали
темата наистина си заслужава усилията, дали ще има обществен отзвук
и читателски интерес.
Не по-малко важно е ще “купят” ли редакторите нашата история.
Тяхна е последната дума. Илюзия е, че има независими медии. Дори и
най-добрият журналист трябва понякога да се съобразява с различни
обстоятелства. Или, както казваше Михаил Горбачов, че политиката е
изкуство на възможното, също така и журналистиката е изкуство на
възможното.
Стратегия и тактика на разследването

16. Открили сме подходящата тема, наясно сме, че тя би имала силен
обществен отзвук, имаме благословията на редакторите. Сега трябва да
изработим стратегия и тактика, които да следваме при осъществяване
на проучването.
Едва ли някой се залъгва, че сядаме и изписваме цели листа с
планове. Опитният журналист прави това за минути и то се случва в
главата му, а не пред публиката. Но тази мисловна работа ще предпази
пишещия от грешки, които може да му струват скъпо след това.
Първата стъпка е формулирането на хипотеза – какво минимум и
максимум разследване може да излезе от тази история.
За отговора ни е нужен обективен и безпристрастен анализ, който
не е повлиян от собственото ни его или външен натиск. Ако съумеем да
направим това, ще си спестим разочарования и проблеми, включително
и правни, на по-късен етап от разследването.
Анализът започва със задължителния въпрос: какво имаме, какво
ни трябва – т.е. с какви първоначални факти разполагаме и какви други
са ни необходими. Разследването не е каквото ние знаем, а какво можем
да докажем.
Част от тази преценка е идентифицирането на ключовите играчи –
лица, фирми и документи, които трябва да бъдат намерени, чути и
проучени в процеса на разследването, както и въпросите, на които ще се
търси отговор.
Следващата стъпка е журналистът да определи къде и как ще
намери тези отговори – т.е. с какви източници разполага – устни и
писмени, кои от тях могат да бъдат интервюирани и за кои документи е
реално да се мисли, че могат да бъдат придобити.
Не по-малко важно е да се направи своеобразен анализ на
източниците – дали съществуват въобще, лесно ли могат да бъдат
открити и убедени да говорят, или ще се наложи прилагането на
специфични умения.

17. Друг важен елемент е да се направи списък на местата за
наблюдение, а също и да се изясни дали тези места и документи са
достъпни за снимки. Доброто разследване е нищо без подходящи
снимки, факсимилета на документи, схеми, графики, таблици...
Не на последно място – какви финансови средства са ни
необходими и разполагаме ли с такъв бюджет.
Важно е да преценим дали е по силите ни да се справим сами, или е
добре да работим в екип. Понякога се налага да изберем второто заради
обемната работа и сроковете, за да не ни изпревари конкуренцията.
Когато сме наясно с тези неща, можем спокойно да вдигнем котва
и да поемем срещу течението.
Технология на проучването
Първата ни работа е да се запознаем с фактите и материалите,
писани по темата.
Големите редакции разполагат с добри документации и
изчерпателен справочен материал. Ако нямаме късмета да сме част от
такъв колектив, не бива да се отчайваме – в интернет може да се намери
доста информация, дори и такава, за която не предполагаме. Не трябва
да се забравя да се провери не само в традиционните страници, но и в
чатовете, групите по интереси, електронните книги, изображенията.
Особено в чатовете и групите по интереси хората споделят невероятни
неща, включително и медийни публикации по различни теми, изтеглени
навреме и следователно безплатни.
Дори да попаднете на платен сайт, който ограничава свободния
достъп до нужната ви информация, не се отчайвайте – вероятно тя е
запазена в кеширания вариант на страницата.

18. Каквото и да намерите обаче, не приемайте всичко написано за
истина. Никога не може да сме сигурни в добросъвестността на автора.
За нас той е и ще си остане източник втора ръка. Затова, ако все пак
имаме намерение на по-късен етап да цитираме прочетеното, трябва да
отбележим съвестно къде е публикувано и информирайте читателя.
Това ще ни спести излишни съдебни спорове, в случай че сме били
подведени.
Все пак е добре да използваме прочетеното само като сламка,
която по-късно ще проверим със собствени източници и съответно ще
потвърдим или отхвърлим.
Докато четем всичко, писано по темата досега, е добре да
анализираме и търсим евентуални противоречия. Това ще са част от
въпросите, които по-късно ще трябва да изясним с източниците, които
сме намерили.
Преди години журналистите обичаха да казват, че информацията е
потвърдена от два независими един от друг източника.
Това е толкова старо разбиране, че дори не си заслужава да се
припомня. Два източника просто не са достатъчни вече. Иначе казано,
винаги ще се намери трети и четвърти, който да може да каже още нещо
по темата. Георги Тамбуев, блестящ разследващ журналист, който вече
не е сред живите, казваше: Не оставяй документ или източник
непроучен – никога не знаеш дали от някого, когото се преценил като
маловажен, няма да излезе истинското златно зрънце на разследването.
Ако не си говорил с него, конкуренцията ще го яхне веднага след
публикацията, а ти ще им дишаш прахта.
Всъщност, намирането и изчерпването на колкото може повече
източници е свързано с друг съвет за доброто разследване – научи и
намери повече отколкото ще ти трябва и ще използваш.
Да, това отнема време. Да, трупа нови въпроси. Да, може никога да
не бъде включено в крайния текст. Но това не само ни прави по-сигурни

19. и по-информирани по темата, но може да ни донесе факти и детайли,
които да се окажат златната рибка на разследването.
Защото детайлите са нещо, без което доброто разследване не
може. Трябва да ги търсим непрекъснато. Дори да ни се струва, че сме
изчерпили всичко, винаги може да се появи нещо ново.
Технически аспекти
Много е важно, когато трупаме всичкия този материал, после да
можем да се ориентираме лесно в него.
Затова трябва да идентифицираме навреме ключови цитати и
факти – ден и час на срещите, ключови изводи от интервютата и т.н.
Добре е да ги обособим в отделна папки на компютъра, да отворим нов
бележник. Иначе казано – д систематизираме всичко, то ще ти потрябва!
Още в самото начало, на етапа на анализа, трябва да сме наясно коя
част от проучването ще ни отнеме най-много време. Обикновено това е
искането и получаването на документи от официални институции.
Затовае добре да предвидим време за искане и получаване на
информация.
Ако ще се възползваме от Закона за достъп до информация, е
добре първо да пратим заявлението си. Така, докато събираме
останалите материали по темата и се срещаме с други източници, ще
тече изискваният от закона 14-дневен срок, в който трябва да ни
отговорят, и – дано – да ни предоставят исканата информация.
Окончатела оценка и написване

20. Това е най-лесната част, изпълнена с най-голямо удоволствие.
Изчерпили сме всички източници, слушали сме ги с часове, чели сме с
дни, сега идва време да анализираме с какво разполагаме и дали се
нуждаем от още информация.
Не е срамно, а дори е задължително да направим ревизия на
първоначалните си идеи.
Тук се сещам за две разследвания, които доведоха до тотален
обрат на първоначалните ми тези.
Едното започна след прочитането на информация в световна база
данни за терористичните атаки в последните 30 години, събирана от
един американски университет. Там се споменаваше, че България има
пръст в един атентат в Австралия преди повече от 20 години. За да съм
напълно сигурна, че изненадата ми не се дължи на моето невежество,
направих справка в документацията на “24 часа”. Тя потвърди, че никой
никога не е чувал за подобен атентат, нито е писал за него. Щяхме да
имаме новина!
Добросъвестно събрах информация от много източници, свързах
се с различни хора и накрая се оказа, че истината е малко по-друга –
България и българи никога не са участвали в подобен атентат. Името на
страната е било споменато един единствен път от австралийска медия, а
след това продължава да се тиражира, въпреки че информацията не се
потвърждава. Така и аз направих първоначална ревизия на идеята да
опиша един напълно неизвестен у нас атентат с българско участие на
края на света.

21. Вторият случай, в който се наложи да направя ревизия на
първоначалните си идеи, бе свързан с една книга - “Тайната история на
КГБ или архивът на Митрохин”. Успях да я прочета още през 1999 г.,
преди да се появи в България. Там, в английското издание, ми направи
впечатление една неизвестна история, свързана с българка.
На стр. 563 се разказваше, че през 1980 г. английският шпионин
Джон Саймъндс пристигнал от Москва в София, за да се ожени за
българската си приятелка Нели, агент на българското разузнаване.

22. Историята ми се стори интересна и нова за читателя. Но когато
започнах да търся информация по нея, се оказа, че е предизвикала
огромен скандал в Англия, неизвестен тук.
Сред източниците, които ползвах, бяха самият Джон Саймъндс и
българската му съпруга Нели, които открих във Великобритания. Те
казаха, че Нели никога не е работила за българските служби и затова е
започнала да съди автора – британския професор Кристофър Андрю,
съавтор на Митрохин. Четири години след публикацията проф. Андрю
праща извинително писмо на българката. Самият той не отговори на
писмата ми, но когато направих справка в българското издание на
книгата, видях, че липсва твърдението, че Нели е работила за
българските спецслужби. Така и в този случай се наложи да ревизирам
първоначалните си идеи.

23. Ако предварителните ни планове за минимум и максимум
разследване се потвърдят – какво по-добро от това!
Но често това не се случва – появяват се нови факти и
обстоятелства, които понякога ни плашат.

24. Затова трябва да бъдем куражлии, да не отчайваме – просто да
предадем нещата такива, каквито са. Да се научим да обичаме цветовете,
различни от черното и бялото. Никой не очаква от нас да вземем страна,
а добросъвестно да изложим фактите, които още по-добросъвестно сме
събрали.
Преди публикацията
Дошъл е денят, в който сме изтощени от срещи и взиране в
документи, но сме на крачка от публикацията. Но да не бързаме. Трябва
да направим няколко задължителни проверки, особено ако
разследването е продължило с месеци, а понякога с години.
Те включват проверки в базите данни, ако работим с фирмени или
съдебни регистри. Добре е да погледнем отново актуалното състояние,
защото нещо може да се е променило от последния път, в който сме
работили по темата в тях.
Не по-малко важно е да проверим състоянието на източниците от
последната ни среща – дали ще потвърдят думите си, дали не са
настъпили нови обстоятелства около казаното преди, и дори... дали са
живи.
Най-накрая е добре да направим консултация с адвокат.
Нормално е да не познаваме в детайли всички закони.
Консултацията ще ни помогне да се ориентираме дали не сме нарушили
някой от тях. Това ще ни спести излишни съдебни и други спорове след
публикацията, за да можем да съсредоточим усилията си върху
следващо разследване.
Публикацията

25. Още при анализа на събраните материали сме наясно колко е
тежка торбата ни. Ако сме постигнали максимума, доре е да споделим
това с редактора си. Това може да доведе до публикация в повече от
един брой или поредица по телевизията.
Все пак хубаво е да имаме предвид, че поредиците са престижно, но
специфично начинание. Важно е да го обсъдим с техническия екип на
медията. Помолете художниците да направят лого на рубриката, а тези,
които оформят страниците, да измислят подходяща номерация. Така
всеки път читателят ще е наясно къде по пътя на разследването се
намира.
Добре е също така в края на всяка част да отбелязваме какво да
очаква читателят в следващата. Така ще държим интереса му буден.
Ето един пример със секретните доклади на бившия американски
посланик Сол Полански, които публикувах между октомври и ноември
2004 г. За по-младите читатели ще кажа, че Полански бе посланик в
България точно при падането на Живков на 10 ноември 1989 г., затова
не бе никакк безинтересно с какви сведения е разполагал и какво е
пращал отвъд океана.
Когато поисках докладите му от архива на Държавния
департамент, нямах и най-малка представа за колко документи става
дума. Оказа се, че има дори за книга. Но тогава, през 2004 г., за
публикация в “24 часа” предложих поредица в 4 броя.
Освен традиционното лого “24 часа” в тайните архиви”, чийто
текст леко варира в зависимост от това от кой архив са публикуваните
документи, имаше уводно и заключително каре и номерация.
Целта на уводното каре бе да съобщава какво публикуваме, какво
се е случило в предишната част и какво ще има в следващата. По
номерацията читателят можеше да се ориентира на какъв етап от
четивото се намира и какво е изпуснал.

29. И още един съвет за самата публикация или излъчване – по
възможност добре е да оставим имейл и телефон, на които читателите
(зрителите) да могат да се свържат с нас. Освен полезни критики, това
може да ни донесе нови източници, които имат какво да допълнят по
темата и да направим евентуално продължение.
Днес този проблем е частично решен, защото повечето медии вече
имат онлайн издания, в които може да се коментира свободно и да се
пращат мнения на автора.
След публикацията
Знам, че сме уморени, но нека не бързаме да изчезваме от офиса в
дните на публикацията. Важно е да проследим реакциите на читателите
и да се вслушаме в новата информация, която евентуално ще ни дадат.
Две телефонни обаждания през 1996 и 1998 г. станаха повод през
2009 г. да напиша книгата „Тайните досиета на царя”.
Едното бе във връзка с едно мое документално разследване в
архива на МВР за референдума за република или монархия през
септември 1946 г., публикувано в „24 часа”.
Запазените документи ясно показваха, че рефрендумът е бил
манипулиран, а част от вота – умишлено подменен – нещо, което отразих
добросъвестно.
Читателят, който позвъни в редакцията, допълни някои от
намерените факти, но по-ценно бе това, което каза в края на разговора:
„А знаете ли, че царят и семейството му са били разработвани от
Държавна сигурност? Защо не поискате и тези документи?”
Този съвет бе изненадващ, но много ценен. Веднага поисках тези
документи. Така две години по-късно, през 1998 г., в „24 часа” се появи

30. сензационната за времето си новина, че царят, майка му и сестра му са
били разработвани до 1968 г. под кодовото название „Паразити”.

32. В деня на тази публикация дойде и второто обаждане, за което
споменах. „Подвели са ви – отряза ме читателят – продължиха да
разработват Симеон и след 1968 г., но делото бе прехвърлено в

33. разузнаването. Поискайте и тези документи от Първо главно
управление”. Така през 2009 г. се появи „Тайните досиета на царя”, в
която за първи път виждат бял свят всички известни документи,
събирани от 1968 до 1993 г. за царя и семейството му от българските
тайни служби.
Тук кръгът се затваря.
Ако си спомняте, започнахме с история, дошла отнякъде.
Свършваме също с история, дошла отнякъде.
Следователно имаме тема за разследване.
Сега ни предстои да научим как да го осъществим.

34. РАЗСЛЕДВАЩА ЖУРНАЛИСТИКА – ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ.
ИМА ЛИ В БЪЛГАРИЯ РАЗСЛЕДВАЩА ЖУРНАЛИСТИКА
От Станимир Въгленов
Разследващата журналистика е противоречиво понятие – особено в
България, където почти липсва традиция в тази област.
Според мненията на много авторитети в журналистиката
разследванията са най-сложната, най-трудоемката, но и най-
престижната част от журналистическата работа. Мнозина се занимават с
журналистика, но твърде малко от тях могат да станат действително
добри разследващи журналисти.
Според друго становище е неправилно да се гледа на разследващата
журналистика като на различно понятие, защото журналистическият
труд винаги трябва да включва елементи на разследване – събиране на
информация от различни източници, съпоставяне и анализиране на
данните, откриване на несъответствия и пропуски и т.н.
Според тези мнения въвеждането на термина разследваща
журналистика е по-скоро тавтология – нещо като водна вода или

35. въздушен въздух, тъй като всяко събиране на информация,
включително за журналистически цели, съдържа елементи на
разследване.
В нашите лекции ще говорим повече за разликите на специализираното
журналистическо разследване от обичайния труд в гилдията.
Традиции на разследващата журналистика в България
Разследващата журналистика в България има твърде кратка история.
За такава журналистика трудно може да се говори изобщо преди 10
ноември 1989 г. Има, разбира се, немалко журналистически
материали, включително по времето на тоталитаризма, които
съдържат елементи на журналистическо разследване. Например,
особено популярни са проучванията по писма на граждани, които
сигнализират за различни нарушения и проблеми на
социалистическия начин на живот.
След земетресението в Стражица, например, има поредица от
журналистически материали от репортажно-разследващ тип, които
изясняват причините за неадекватната реакция на държавните
институции в помощ на пострадалия район, изчезналите помощи и
т.н. Те определено носят елементи на журналистическо разследване,
но то няма цялостен вид, защото не може да посочи нито конкретен
виновник (партийно-държавните органи трудно могат да бъдат
критикувани), и не е прието да се търси тяхната реакция, защото
няма подобна практика.

36. По принцип трудно може да се говори за разследваща журналистика
при диктатура – там по правило разследването завършва зле за
автора си.
В преходния период тоталитаризма и демокрацията в България
особено нашумя разследващата журналистика на Георги Тамбуев от
поредицата “Корупция облечена във власт”. В тези публикации също
липсват всички елементи на журналистическото разследване, но все
пак са много по-близки до този него.
След 10 ноември 1989 г. Георги Тамбуев продължи с поредицата си,
атакувайки нарушенията на много нови български политици на най-
високо ниво, а самият той се кандидатира и бе избран за депутат.
Този период се характеризира най-вече с тъй наречената папкова
журналистика, в която също има елементи на разследване, но
дистанцията от истинската разследваща жрналистика е голяма.
Самият Тамбуев пише немалко от материалите си в този период на
основата на папки с досиета, предадени му най-вече от тогавашния
вътрешен мнистър Николай Добрев. Самият Тамбуев описва как е
стигнал до досиетата в едно писмо, изпратено до редакцията на
вестник “24 часа” по повод мое по-късно разследване за смъртта на
Николай Добрев и мафиотския кръг “Орион” около бившия
министър-председател Жан Виденов.
Ето какво изпрати до “24 часа” Тамбуев тогава:
“Вярно е, че като шеф на МВР – дали по своя воля, дали по някаква особена
поръчка – Николай Добрев е разработвал някои от министрите на Жан

37. Виденов. Но вярно е също така, че е разработвал и хора от опозицията.
Не коментирам причините, защото не знам какви са били подбудите му.
Не твърдя, че съм бил близък с Николай Добрев. Но двамата бяхме
депутати в една парламентарна група и работехме заедно в Комисията
по националната сигурност на 36-ото Народно събрание. Тъй че се
познавахме.
Когато започнах да издавам вестник "Особено мнение" (ноември 1994 г.),
Николай Добрев ми каза, че може да ми бъде много полезен с...
информация и ме покани да го посетя в кабинета му на "Позитано" 20.
Разбира се, като журналист, който смята информацията за
животоспасяващо лекарство на репортерството, веднага се отзовах.
Тогава констатирах, че кабинетът му е твърде малък за положението
му на човек, който отговаря за организационното състояние на БСП. В
него двама души не можеха да се разминат. Затова пък пред кабинета му
имаше просторна зала, вероятно за заседания. И тъкмо до стената на
тази зала беше изправена голяма колкото гардероб зелена каса.
Николай Добрев разтвори касата и започна да ми показва съдържанието
й.
Какво видях?
Всички лични дела на членовете и кандидат-членовете на Политбюро на
ЦК на БКП, събрани в специално изработени сини папки с много твърди
корици и надписи, имитиращи злато.
Веднага се хванах за личното дело на Тодор Живков. То започваше с опис и
с "личен формуляр за кадрите". Следваше саморъчно написаната
автобиография с няколко твърде очебийни правописни грешки. Сетне –
куп сведения, справки, оценки, характеристики, решения за заемане на
съответни длъжности, приветствия, извадки от протоколи, укази за
награждавания и пр. С една реч личното дело очертаваше възхода на
генералния секретар от раждането му в някакво село край Правец до
изкачването му на върха на партията и държавата.

38. След това се запознах с личните дела на Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински,
Дража Вълчева и с още някои големци от близкото минало.
Николай Добрев изглежда усети журналистическото ми напрежение,
защото ми каза:
- Вземи ги... Но... умната!
В първия момент не повярвах на ушите си, но миг след това се убедих, че
той наистина ми ги дава. (Читателите на "Особено мнение" вероятно си
спомнят за поредицата от материали "Оста Самоков - София - Токио -
Виена минава през ЦК на БКП", за Огнян Дойнов "Звездният миг на
вожда", за Тодор Живков, "Една легенда се завръща" - за Пенчо Кубадински
и др.) с обилни факсимилета от предоставените ми дела.
Николай Добрев едва ли не със свещенодействено тайнство ми показа и
делото на Андрей Луканов. То беше най-обемисто. В него имаше и
материали, събирани след 10 ноември. Силно впечатление ми направиха
мятаниците на Луканов между социализма и капитализма. Веднъж той
е за социализма – изказванията му на пленуми и на 14 конгрес на БКП.
Едновременно с това е и за капитализма – документите около проекта
на Ричард Ран и Роналд Ът от САЩ за прехода ни към пазарна икономика.
Тогава усетих, че Луканов играе някаква много сложна двойна игра –
веднъж за електората, а друг път за някакви други, може би световни
сили. И авторитетът му пред мен изведнъж рухна.
Поисках и това дело с цел да публикувам някои документи във вестника.
Но Николай Добрев не ми го даде. Предупреди ме много да внимавам,
защото "може да ме ударят през пръстите".
В резултат на видяното в папката започнах да имам отрицателно
отношение към Луканов. Той веднага забеляза това и не ми остана
длъжен. На заседание на парламентарната група на БСП нарече
вестника ми "помийна яма". Тогава отново поисках от Добрев личното
дело на Луканов. Той ми предостави само документите, свързани с
участието на Луканов в ръководството на тоталитарната и
посттоталитарната държава и обеща, че ако се задълбочи

39. конфликтът ни, ще ми предостави цялата папка. В броя от 4 април 1995
г. публикувах три факсимилета от тези документи с бележка на
редакцията, че си запазваме правото в някои от следващите броеве да
обнародваме личното дело на Луканов така, както направихме с делата
на Огнян Дойнов, Тодор Живков и другите членове на Политбюро. От
този момент насетне Андрей Луканов престана да се занимава с нас.
В архива на Николай Добрев имаше папки на водачите на политическите
сили. Иван Костов току-що бе избран за лидер на СДС и аз естествено
проявих интерес към личното му дело. "Аз Костов го знам от първия до
днешния му ден. – похвали се Добрев (много след това в едно интервю
пред Валерия Велева от в. "Труд" той казва почти същото). – Но е рано
да го туряме на мушката. Той тепърва ще пише биографията си..." Все
пак, за да задоволи до известна степен интереса ми, извади лист и ми го
показа. Листът беше ксерокопие от предложение на първична партийна
организация Иван Йорданов Костов да бъде избран за народен
представител във Великото народно събрание с листата на БСП. Една
черна стрелка (моля стрелката да не се възприема като символ на
посока) сочеше към бялото поле, където беше написано "СДС". Не се
изненадах много от предложението на партийната организация. По
това време сред партийните среди бяха нашумели твърде много двете
фундаментални статии на Иван Костов "Никаква отсрочка!" и
"Ръкуване с преустройството", публикувани в "Работническо дело".
(Първата статия даде повод на телевизионния журналист Васил
Марков да направи предаване с участието на Костов). Трябва да кажа, че
около суматохата за издигане на кандидат депутати, аз получих
предложение от Троян да бъда вписан в листата на СДС. Петко Симеонов
пише в книгата си "Голямата промяна": "Мислех, че Георги Тамбуев ще
дойде в СДС".
Така че документът, показан ми от Николай Добрев за Иван Костов, не
ми направи никакво впечатление. По-голямо внимание отделих на
другите документи от архива. Личните дела на колегите журналисти
Владимир Костов, Иво Инджев, Йордан Василев, Ибрахим Татарлъ.
Докладът на Димитър Луджев за българските фирми в чужбина и

40. отрицателната реакция на Филип Димитров към този доклад.
Докладът на Богомил Бонев за петролната афера и пр. Тези материали
Николай Добрев ми ги предостави и те по един или друг повод бяха
публикувани в "Особено мнение".
От това, което видях в голямата каса, от това, което взех със себе си,
разбрах, че архивът на Николай Добрев съдържа многопосочни
свидетелства. Отнася се както за функционери на БКП, така и за
функционери на БСП и СДС.“
Писмото на Тамбуев дава особено добра характеристика на периода,
когато разследваща и папкова журналистика се разглеждаха под един
знаменател. Всъщност този период не е отминал напълно, нито
безвъзвратно – и досега в някои медии продължават да излизат както
пасквили, така и класически компромати.

41. КАК ДА СИ ОСИГУРИМ ДОСТЪП ДО ИНФОРМАЦИЯ
От Алексения Димитрова
Едно от най-честите оплаквания на журналиситите е, че понякога
официалните институции им отказват информация.
Когато чуя това, се чудя дали колегите са направили всичко
възможно да поискат нужните сведения така, че да им бъдат дадени.
Преди 2000 г. достъпът до информация в България действително
бе сериозен проблем. Чиновниците гледаха на сведенията, които
събират и пазят, като на своя лична собственост. Сякаш това не ставаше
с парите на данъкоплатеца и той нямаше право на тях.
За всеобща радост през 1995 г. група от социолози и юристи
започна битка срещу това недоразумение. На 23 октомври 1996 г. те
учредиха Програма “Достъп до информация” като частна, независима,
неправителствена организация. След това 4 години водиха неуморна
борба, за да докажат, че България трябва да има закон за достъп до
информацията.
През юни 2000 г. с безценните им професионални усилия такъв
закон бе приет. Така България се нареди сред държавите, в които
подобна норма съществува отдавна. Пак благодарение на тях
изпреварихме други страни, които имаха демократични традиции, но
нямаха закон за достъп до информация. Някои от тези страни приеха
подобни закони години след нас.

42. Гергана Жулева и Александър Кашъмов – двама от създателите на
Програма „Достъп до информация” и застъпници за създаването и
приемането на такава норма, и до днес казват, че законът от 2000 г. не е
бил най-добрият. Години наред те продължиха, продължават и до днес,
да водят битка за усъвършенстването му. Но добър или лош,
журналистите започнаха да използват този закон, а на държавните
служители им се налага да го изпълняват. Ако, по една или друга
причина, отказват да го правят, спорът може да завърши в съда.
Досега съм водила 5 дела за достъп до информация с подкрепата
на Програма “Достъп до информация” и адвокат Александър Кашъмов –
ръководител на правния екип на програмата. От тях е видно, че тази
битка си заслужава. Ако повече журналисти водят такива битки,
държавните институции ще започнат да разбират, че е добре да дават
информация, защото иначе лесно могат да се озоват в съда.
Преди години срещнах интересен детайл в Речника на
разузнаването, съставен от Бончо Асенов – през 1964 г. е осъден на
смърт Трайчо Белопопски, бивш офицер в Първо главно управление на
Държавна сигурност. Само бях чувала това име, но не знаех подробности.
Случаят не бе сред известните български шпионски афери от времето на
Студената война. Затова реших, че си заслужава да поровя и поисках
материали по темата от архива на МВР.
Бях учудена, когато ми дадоха две тънки папчици. Те далеч се
различаваха от други огромни папки за следствия и съдебни процеси
срещу кадрови офицери, изменили на службата, които бях чела. Още по-
голямо бе учудването ми, когато видях, че този човек бе осъден на смърт
само по показанията на трима свидетели, които на практика не даваха
никакви доказателства за шпионска дейност.
Още преди да прочета папките открих самия Белопопски жив в Ню
Йорк. Той отказа да говори. Но от тънките папки в архива разбрах, че
след като емигрира, той е оставил съпруга и дъщеря в София. Успях да ги
издиря. Намерих и един от бившите му началници. Техните

43. свидетелства и прочетеното в архива на МВР бяха достатъчни, за да
публикувам първата част на разследването си в „24 часа”.
Но у мен остана усещането, че чутото и прочетеното не е всичко,
събирано за Белопопски. Не беше възможно да осъдят един човек на
смърт, ако не са трупали по-сериозни материали за него. Още повече, че
бившият му началник ме убеждаваше, че след бягството си българинът
не е извършвал никаква антидържавна дейност.
Предположих, че по-голяма част от материалите по следствието и
процеса срещу Белопопски се намират в друг архив – този на бившето
Първо главно управление на ДС. Подадох заявление за достъп до
информация до директора на Националната разузнавателна служба
(НРС). Получих отговор, че личното кадрово досие на Трайчо
Белопопски не се съхранява в НРС. Подадох второ заявление, в което
уточнявах, че не търся личното кадрово дело, а материалите,
съхранявани в Националната разузнавателна служба, свързани с
дейността на Трайчо Белопопски.
В законоустановения 14-дневен срок не получих отговор. По съвет
на адвокат Александър Кашъмов обжалвах мълчаливия отказ пред
Софийския градски съд.
Докато течаха съдебните заседания, от НРС ми предоставиха папка
с копия от материали. Това ме убеди, че има смисъл от съдебната битка.
На едно от заседанията юристът на НРС заяви, че иска спиране на
делото. Не се съгласих – бях убедена, че получените папки не изчерпват
всичко налично по случая. Оказах се права – години по-късно, след
приемането на т.нар. закон за досиетата, открих още материали за
Белопопски, съхранявани в НРС. Случаят доказа, че има смисъл от
съдебните битки.

45. Втората ми битка бе свързана с искане на данни от Министерския
съвет и министерствата на външните работи и на финансите за
договорите за лобистки услуги, сключвани от България.
Интересът ми бе провокиран от документи, които открих в
американски регистри. Според тамошния закон всяка компания, която е
лобирала за чуждестранна фирма или чуждестранно правителство, е
длъжна да подаде декларация за извършената дейност и получения
доход. Тези декларации са достъпни за всеки и дори могат да се намерят
онлайн.
Според проучването ми в американските регистри България бе
пръснала милиони, за да плаща на американски лобистки фирми.
Използвайки тези данни, публикувах първото си разследване по темата.
Скоро след това публикувах второ.

47. След тези публикации попаднах на източник, който ми разказа
още интересни неща. Един от договорите, например, бил сключен от
Министерството на финансите с фирма, която да ни помогне да си
върнем иракския дълг. Това става с решение на правителството.
По реда на Закона за достъп до обществена информация поисках
копия от правителствените решения, с които се възлага на министъра
на финансите да сключва договори, свързани с уреждането на дълга на
Ирак към България, както и документацията, която ги съпътства.
В отговор директорът на Дирекция “Правителствена
информационна служба” ми отказа достъп до исканата информация,
защото тя носела гриф “поверително”. С адвокат Александър Кашъмов
решихме да обжалваме този отказ пред Софийския градски съд.
Подобни искания отправих и към Министерството на финансите
(МФ) и Министерството на външните работи (МВнР). И от двете места

48. ми отказаха информация с мотив, че евентуалното й предоставяне би
засегнало интересите на трето лице.
Делата все още не се завършили. Но аз публикувах трето
разследване по темата.
Какъв тогава е смисълът от воденето на подобни дела, ще каже
някой. Смисълът е да се създават прецеденти – абсурдно е да научаваш
какви пари харчи собствената ти държава от регистър в другия край на
света, а тук тези данни да бъдат укривани.
Но какъвто и да е случаят, окуражавам всеки да посети виртуално
или реално Програма „Достъп до информация” – http://www.aip-bg.org.
Това е мястото, където:
- можете да прочете Закона за достъп до обществена информация,
- да видите колко много права ви дава той и как да ги

49. защитавате,
- да получите конкретни съвети и наръчници как стъпка по
стъпка да търсите нужната ви информация. Особено полезен
може да ви бъде наръчникът за достъп до информация, издаван
няколко пъти от програмата,
- какво да направите, ако информацията ви бъде отказана.
Тук можете да получите и квалифицирана правна помощ, за да
спечелите битката.
Ако повече журналисти водят такива битки, даването на
информация ще стане част от управленската култура на бюджетните
институции, а правенето на журналистически разследвания – с една
идея по-лесно.

50. ИЗПОЛЗВАНЕ НА СИЕЛА, ДАКСИ, АПИС И ДРУГИ
СИСТЕМИ ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ
От Станимир Въгленов
Използването на информационните системи „Сиела”, ДАКСИ, АПИС,
„Делфи” и др. е начин за бързо събиране и проверяване на официална
информация за лица и юридически субекти. Тя може да се използва
както за подготовка и публикуване на новини в рамките на ежедневната
журналистическа дейност, така и за задълбочени журналистически
разследвания.
Например, при убийството на мафиотския бос Константин Димитров-
Самоковеца на 7 декември 2003 г. в Амстердам

51. Константин Димитров – Косьо Самоковеца – крайният вляво.
с помощта на посочените информационни системи може да се събере
следната информация:
1. При търсене в системата по име „Константин Димитров” излизат
над 130 резултата на хора с това име, които участват в
икономически структури, неправителствени организации,

52. сдружения, партии и др.
2. За да стесним избора, залагаме в полето за търсене „Константин
Димитров” и „Самоков”. При „Сиела” за целта има специални
бутони „и”, „или”, „близо” и др. При другите системи същият
резултат се постига с изписване на „и” или „and”.
В случая след селекцията получаваме резултат от 11 фирми (в
момента на проверката – 7 февруари 2010 г. част от тях са вече
закрити – на илюстрацията са отбелязани с червено кръстче).
Вероятно е поне част, а възможно и всички да са с участието на
човека, когото търсим.

53. В регистрацията на фирмите установяваме търсения от нас човек, като
засичаме с допълнителна информация. След това провеждаме ново
търсене в системата – вече по Единен граждански номер (ЕГН), който
присъства в данните на информационната система. Така получаваме
нов, възможно най-сигурен резултат за неговите фирмени участия:

54. От намерените фирми установяваме, че повечето от тях са регистрирани
на адрес АВКСЕНТИЙ ВЕЛЕШКИ 37. Това ни дава основание да проведем
ново търсене – именно по този адрес. Така можем да намерим
регистрирани на същия адрес компании, в които формално не участва
Константин Димитров, но ги контролира чрез свързани лица.
Така откриваме фирмата АНГЕЛИНА 2001-АНГЕЛИНА ДИМИТРОВА, в
която участва само вдовицата на Константин Димитров – Ангелина. Към
момента голяма част от контролираното от нея имущество е запорирано
от Комисията по установяване на имущество придобито от престъпна дейност
(комисията „Кушлев”).
Други интересни резултати можем да намерим при търсене на някой от посочените във
фирмите на Самоковеца телефони за връзка – често така можем да намерим други свързани
лица и фирми, както и адвокатски къщи, които обслужват тяхната дейност.
Проверяваме и фирмите на името на вдовицата на Самоковеца, която контролира
натрупаното от него имущество след смъртта му.

56. ИЗКУСТВОТО НА ИНТЕРВЮТО
От Алексения Димитрова
За какво ни е да владеем изкуството на интервюто? Нали говорим
за журналистическо разследване, какво общо има интервюто, ще каже
някой.
А как ще съберем информацията, необходима за едно разследване,
ако не умеем да говорим с източниците, които сме намерили, ако не
успеем да получим от тях нужната информация и да я преведем на език,
достъпен за читателя?
Интервюто наистина е изкуство! Разбрах го през 2000 г., когато
имах късмета да участвам в 4-дневен семинар в Европейския център по
журналистика в Маастрихт „Изкуството на интервюто. Как да задаваме
силни въпроси”.
Когато кандидатствах, за да ме приемат в групата, бях
заинтригувана от две неща – първо, от лектора – Джон Савацки,
канадски топ разследващ журналист, и второ – от това, че семинарът ще
продължи цели 4 дни. Какво можеше да се учи толкова много за
воденето на един най-обикновен разговор?
Оказа се, че има какво, щом в групата се включиха 10-ина
журналисти от цяла Европа, включително и от най-реномирани издания.

57. Когато се върнах, бях толкова въодушевена от наученото, че нямах
търпение да го приложа на практика. Ден по-късно имах среща с един
водещ тогава политик и като разбра за семинара, той се усмихна:
„Курсът ви е трябвало да се казва: “Как да задаваме силни въпроси, за да
получаваме силни отговори”.
Там, в Маастрихт, научих много добри пратктики, които започнах
да прилагам не само в журналистиката. Интервюто всъщност е разговор,
какъвто ние водим непрекъснато с колегите си, с децата си, с
продавачите в магазина. Ако умеем да партнираме в този разговор,
получаваме не само ценна информация, но и научаваме повече за света
около нас. Затова изкуството на диалога трябва да се владее не само от
журналистите, а от всички, които в работата и всекидневието си задават
въпроси.
Когато журналистите умеят да задават добри, ефективни въпроси,
това им дава безценни предимства – да получават информацията, която
им трябва, без да бъдат агресивни, да овладеят подходящия за всеки
случай тон, да знаят кога и как да започнат и кога да спрат, да могат,
когато се налага, да прекъсват събеседника си, без да бъдат груби, да
накарат мълчаливците да говорят, да помагат на хора, чиято мисъл е
разпиляна, да изразят това, което искат, да обясняват сложни термини с
достъпни думи.
През годините прочетох още много наръчници за изкуството на
интервюто. Тук ще се опитам съвсем накратко да събера част от добрите
знания и практики.
Стратегия и тактика на интервюто
Преди да започнем да правим интервюта се предполага, че вече
знаем с колко и какви източници разполагаме за разследването, върху
което работим.

58. Да започнем да им звъним безразборно и да ги разпитваме каквото
ни хрумне не е най-добрата идея – това може да доведе до пълно фиаско
на разследването.
Затова едно от първите неща, които трябва да преценим, е в каква
последователност е добре да говорим с тях. Нелепо е първо да
разпитваме този, когото разследваме, макар че това е началният и най-
силен порив. Той надделява често, особено когато се гонят срокове.
Все пак, ако правим мащабно разследване, в което разполагаме с
достатъчно време, е добре да съобразим последователността, с която да
се срещаме с източниците си. Логично е първо да се говори с
потърпевшите, с хората, които могат да дадат детайли за фактическата
обстановка около обекта на нашето проучване. Те ще ни въоръжат с
достатъчно факти, които по-късно да използваме в разговора с обекта,
когото разследваме.
Така стоят нещата в разговорите по общодостъпни теми. Но ако
проучваме специализирана тема, е добре първо да се срещнем и да
разговаряме с експерти в областта, които да ни дадат знания,
необходими в разследването. Добре е това да се направи не само заради
собствения ни комфорт с темата по време на разследването, но за да е
компетентно самото разследване. Едва след като сме говорили с
експерти и хора, запознати с темата, можем спокойно да се срещнем с
други, които може да не са наясно със специфични термини, но играят
друга важна роля като източници в разследването.
Предварителна подготовка
След като сме преценили с кого ще се срещнем най-напред, е важно
да не изпуснем шанса да получим най-доброто от него. Ценните
източници обикновено разполагат с ограничено време и е трудно да
допуснем, че ще имаме още много шансове за срещи с тях. Затова е добре

59. да сме се подготвили по темата и да знаем повече за човека, с когото ще
говорим. Да се тръгне на интервю без изчитане на писаното в други
медии или в интернет е като да идем на плаж без слънцезащитен крем.
Проучването ще ни даде солидни знания и равностойно
партньорство с този, с когого говорим. Проучването за събеседника
освен със знания може да ни помогне в някоя оплетена или безнадеждна
ситуация при общуването с него. Най-малкото показва необходимото
уважение към човека, с когото се срещаме, и към ценното време, което
ни е отделил.
Част от предварителната подготовка е да сме наясно също какво
искаме от този разговор – дали потвърждение или отричане на
определени факти, дали експертно мнение или допълнителни детайли,
които са важни за разследването, дали намиране на нови източници, за
да продължим работата.
По време на интервюто
Добре е още в самото начало да сключим своеобразен договор с
интервюирания. Не става въпрос да носим листа и да удряме печати, а да
отговорим, ако попита, каква е целта на интервюто и какви са
намеренията ни.
За разлика от коментара, анализа, информацията, репортажа,
интервюто е съавторски жанр. В него човекът, с когото разговаряме,
играе не по-малко важна роля. Така че той е в правото си да пита и да
иска, а ние сме в правото си да приемем или не неговите предложения.
Ако той, например, иска да види текста преди публикация, ние ще
му отговорим с да, или с не според нашите разбирания. Дали това трябва
да се прави или не, ще обсъдим по-нататък в този наръчник. Тук само ще
кажем, че ако обещаем нещо в началото – да дадем текста за финален
преглед, да не цитираме определени пасажи и т.н., трябва да спазим

60. обещанието си. Ако нямаме намерение да го направим, по-добре е да не
обещаваме.
Етичният кодекс на българските медии изисква да събираме
информация с честни и законни средства. С други думи, човекът, с
когото разговаряме, да знае, че го записваме. Въпреки това в
българската и в световната журналистика са известни не един и два
скандала заради някоя от следните причини: журналистът се е обадил
на някого по телефона, но не му е казал, че го записва, а после го цитира,
или пък не му е казал въобще, че разговорът ще бъде публикуван, или
пък още по-лошо – никога не се е срещал с обекта на своето интервю, а е
измислил отговорите, или е използвал негово публично изказване,
което самоволно е “накъсал” с въпроси и е превърнал в интервю.
Има изключения, разбира се, при които може да се използват
скрита камера и скрит микрофон. Това също е световна практика, но в
повечето журналистически етични кодекси има текстове близки до
българския: “Ако използваме уловки, скрити камери и микрофони или
друга специална техника, както и прикриване на професионалната си
идентичност, това ще става само ако няма друг начин да осигурим
изключително важна за обществения интерес информация; ще
посочваме в информацията, че са използвани такива методи”. Разбира
се, темата коя информация е важна за обществения интерес е далеч по-
обширна и едва ли е мястото да се обсъжда тук.
По време на интервюто
Добре е да се започне с въпроси, които сме подготвили
предварително, поне докато се ориентираме в ситуацията и
събеседника. Това ще ни спести стресове и конфронтация от самото
начало, или прояви на некопметентност.

61. Една от честите грешки, особено при разследването, е, че
журналистът отива предубеден на интервюто. Той предварително е
белязал с етикети един или друг от хората, с които се среща. Добре е
това да се избягва, защото ще проличи веднага и може да измести не
само центъра на интервюто, но и да доведе до неспасяема
конфронтация, след която да си тръгнем с празна кашница. Затова –
колкото и негативна информация да сме събрали за събеседника си,
трябва да се опитваме да бъдем безпристрастни, или поне да задаваме
безпристрастни въпроси, които не съдържат наши мнения или
коментари.
В тази връзка е нормално да имаме по-остри въпроси, но
стратегически е добре да ги оставим за края, когато все пак сме събрали
друга информация, която може да ни послужи.
Но дори и накрая, задавайки най-острите си въпроси, е добре да не
бъдем агресивни, а настоятелни. Всъщност ние сме едни любознателни
хора, които трябва да помогнат на събеседника си да каже колкото може
повече от това, което знае. Затова трябва да изискваме ясни отговори и
да питаме, докато ни се отговори. Ако събеседникът съзнателно или
несъзнателно се отклони от въпроса, който му задаваме, следва да го
изслушаме и когато приключи, да го върнем към същината.
Докато слушаме, си водим бележки, за да не прекъсваме човека
насреща, но по-късно това ще ни помогне да не забравим да се върнем
към някоя от темите, подхвърлени от него, ако трябва.
Отбелязваме си противоречията, които намираме в думите, за да
попитаме за тях на по-късен етап, когато събеседникът ни е свършил да
говори.
Както казахме, голяма грешка е да оценяваме отговорите на
събеседника си. Това е той и ние сме отишли там не за да го поучаваме
или да му внушаваме нашето мнение, а да разберем и да чуем неговото.
А когато в щастливия случай на едно партньорство, което е възникнало

62. между нас, интервюто върви добре, все пак не бива да оставяме
хармонията да ни заблуди, ако не разбираме нищо от казаното.
Ако нямаме усещането, че разбираме духа на отговора, трябва да
питаме и питаме отново, докато не бъдем сигурни, че коректно сме
схванали това, което събеседникът ни казва. Ако трябва, повтаряме
това, което сме разбрали – така, от една страна, ще затвърдим своята
увереност, че по-късно няма да напишем глупости, а от друга, ще убедим
събеседника си, че всъщност сме добросъвестен професионалист, който
иска да напише истината такава, каквато е, а не каквато иска да я чуе.
Въпросите
Въпросите са солта и пиперът, лукът и магданозът на интервюто.
Интервюто не може без тях.
Как ще направим интервю, без да задаваме въпроси? Затова много
внимателно трябва да подбираме въпросите си и да ги задаваме в
точното време и на точното място.
Добре е да задаваме кратки, ясни, ударни и неутрални въпроси.
Една от най-често срещаните грешки, особено при телевизионните
журналисти и най-вече журналистки, е да потъват в собственото си
многословие. Те се опиват от чуването на собствения си глас по време на
ексклузивно интервю, или от това в ефир да прозвучи, че тяхното радио
или тяхната телевизия са задали въпрос на някого по време на обща
пресконференця. По време на интервю е добре да намалим суетата си
наполовина, защото другата половина се полага на събеседника ни.
Не по-малка грешка е да се задават много въпроси едновременно.
Това дава възможност на интервюирания да си избере само онези, които
му харесват, а другите да “забрави”.

63. Преди много години, когато Симеон Сакскобургготски правеше
първите си завръщания в България и край него традиционно се
скупчваха тумба репортери, присъствах на следната ситуация, която бе
един от най-добрите нагледни уроци в журналистиката, които съм
получавала.
Царят излезе от сградата, пред която го чакахме и всички
екзалтирано се втурнахме да му задаваме въпроси. Надговорването
между репортерите бе толкова шумно, че той, разбира се, не чу нито
един от нас. Гледаше ни изумен, вероятно ни се чудеше на акъла и
мълчеше, защото не можеше да чуе нищо.
Когато репортерите усетихме грешката си, че говорим
едновременно, се намери един, който да зададе ясно първия въпрос.
Тъкмо царят си отвори устата и всички очаквахме да чуем отговора, друг
репортер зададе втори въпрос. Когато царят пак си отвори устата, за да
даде отговор, трети репортер зададе трети въпрос. Така журналистите
намазаха мед на филията му и той отговори само на въпроса, който му
хареса.
Представете си какво би станало в обратната ситуация – да му се
задава само по един въпрос и да се чака, чака, чака, докато той не
отговори на него.
Така и трябва да се прави. Затова не бива да забравяме да задаваме
само по един въпрос и да не задаваме втори, докато не получим ясен,
изчерпателен и удовлетворяващ отговор на първия. За съжаление, това
се постига най-трудно сред група журналисти, когато не се осъзнава, че
не става дума за пряка конкуренция между техните медии, а за
достигане до информация, която е важна за обществото.
Друга грешка, която правят мнозина журналисти, е да задават
въпроси, които съдържат отговори.
Разбира се, има събеседници, които ловко се измъкват и не
отговарят на въпросите, както и да ги зададем. Затова задължение на
питащия е да държи “следата” на интервюто. Когато събеседникът се

64. отклони, да не забравяме защо сме отишли и вежливо да го върнем към
темата – нали още в началото си поставихме цел какво искаме от това
интервю.
Има ситуации, при които интервюираният е толкова
харизматичен, че питащият изгубва и ума, и дума и не смее да пита, а
после, когато прослушва записа, горчиво съжалява за това.
Затова трябва да питаме, питаме, питаме – няма неудобни въпроси.
И все пак, ако много се срамуваме да не се изложим или да не си
навлечем гнева на събеседника и той да си тръгне преди да сме събрали
нужната ни информация, има изход – т.нар. “глупави” въпроси, които
задавaме от името на публиката. Например: “Какво бихте казали на
хората, които смятат, че...”
Предполага се, че щом сме отишли да чуем мнението на човека, с
когото разговаряме, ние искрено се интересуваме от това, което той ще
ни каже. Затова не бива да забравяме за какво сме отишли и да слушаме,
слушаме, слушаме! Това не само ще ни помогне да държим нишката на
интервюто, за която споменахме, но ще покаже на събеседника, че
наистина сме безпристрастни и за нас неговото мнение е важно.
Спомням си един американски дипломат, който има завидно
чувство за хумор и един ден ми разказваше за срещите си с президента
Бил Клинтън. Веднъж двамата седнали да вечерят заедно и моят познат
осъзнал на какво се дължи част от голямата харизма на Клинтън – той
умеел да слуша събеседника си така, както малцина могат. “Създава
усещането, че в момента, в който разговаря с теб, ти си единственият
човек на света. Ако бях жена, щях да забременея, само докато говорим”,
пошегува се моят познат. Без съмнение умението да се слуша е едно от
най-важните качества, които добрият журналист притежава.
Но какво ще стане, ако само слушаме, а не чуваме какво ни се
говори? На кого е нужно да се правим на артисти, вперили поглед в
събеседника си само защото правилата на доброто интервю го изискват?
Важно да чуваме събеседника си. Защото, ако не чуваме – как ще държим

65. нишката на интервюто? И още по-важно – как ще питаме, ако не сме
разбрали нещо. Част от доброто интервю е да не се срамуваме да
признаем, когато не сме разбрали нещо и да питаме отново. Това важи
три пъти повече за интервютата, с които събираме информация за
разследване. Защото, ако не сме попитали, на по-късен етап това може
да ни струва много – например, да нямаме важна част от детайлите, или
да ги интерпретираме погрешно.
За доброто интервю не е достатъчно само да регистрираме
отговорите, а да ги анализираме и то по възможност още по време на
самото интервю. Това може да наложи задаването на нови въпроси.
Още нещо – винаги трябва да питаме: “Откъде знаете това?”, “Кой
друг знае това и може да го потвърди?” Това ще разшири мрежата ни от
източници и ще придаде на разследването много по-голяма плътност.
Трябва да искаме примери и детайли – те са хлябът на
разследването и могат да ни помогнат при разказването на историята да
намерим по-интересен ъгъл, от който да я поднесем.
За да сме спокойни и ние, че сме си свършили работата, а
събеседникът ни, че думите му ще бъдат отразени точно, е добре в края
на разговора да повторим най-важните заключения. Така ще поправим
навреме евентуалните грешки, а събеседникът ще разбере, че за нас е
важна само и единствено истината, а не личната разправа или
блесването на чужд гръб.
Тук е мястото да си припомня яростните спорове с моите студенти
или колеги по време на обучения в страната, когато ги питам трябва ли
да даваме финалния текст на интервюто на събеседника преди
публикация. Няма как да видите категоричните им лица, когато казват:
„Не, не сме задължени”. Тогава веднага се съгласявам, че не сме
задължени, но ги питам: а защо?
Споровете са дълги и съдържателни, а аргументите различни –
едни смятат, че това е под достойнството на журналиста, други се
страхуват, че събеседникът им ще махне най-интересните пасажи...

66. Някога и аз съм имала такива опасения, но с годините видях, че нито
едно от тях не се оправда – не съм имала случаи на събеседници, които
се отмятат от думите си. А ако съм имала, съм опитвала да разбера
мотивите им и след това да им предложа компромисен вариант.
Като допълнение прецених, че дори някога да не успея, загубата
ще е много по-малка, отколкото да загубя източник или доверието
помежду ни. Затова съветът ми е, ако някой събеседник си поиска текста
на интервюто, нека го види. Всеки човек бърка и не мога да разбера
защо крайният успех на нашето разследване трябва да се гради на
грешките или пропуските на събеседника ни? И за нас като
професионалисти е добре имената да са точни, интерпретациите да са
коректни, така че не виждам нищо лошо, ако интервюираният пожелае,
да си прочете казаното.
Все пак не бива да забравяме, че когато става дума за разследване,
единственият ни ангажимент е да покажем частта с интервюто и нищо
повече. Другото би било непрофесионално.
Безспорно успехът на едно интервю зависи и от личните ни
социални умения. Ние сме израснали в различна среда, с различни хора,
в различно време и е напълно естествено да сме различни и като
журналисти.
Все пак има няколко
психологически съвета,
които са важни за доброто интервю. Един от тях е да не се правим
на многознайковци. Никой не обича многознайковците, а и както вече
много пъти казахме, интервюто е съавторски жанр. Да покажем на
събеседника си, че сме компетентни и сме се подготвили за срещата е
важно, но нека това не бъде начин да му отнемем шанса да каже каквото
има или да се превърнем в негов съдник.

67. Не бива да сме като бяло платно! Хората стават по-открити, когато
съпреживяваме това, което казват. Което, от друга страна, не значи да
даваме оценки на казаното от събеседника.
Трябва да сме настоятелни, а не нахални, приветливи, но не
съгласни с всичко на всяка цена.
Разбира се, ключът към доброто интервю са
въпросите.
Има въпроси, които не дават възможност на събеседника да даде
най-доброто със себе си. Той отговаря само с да или не. Това се случва,
като задаваме т.нар. затворени въпроси. Те установяват или отричат
факти, но много често събеседникът отговаря едносрично и млъква.
Единственото ни спасение тогава е да ползваме т.нар. отворени
въпроси:
Кой?
Какво?
Как?
Кога?
Къде?
Защо?
Кой ви каза това?
Какво видяхте, като отидохте там?
Как да намеря този човек?
Кога стана случката, за която ми говорите?
Къде може да се намерят документи или свидетели за това, което
ми казвате?

68. Защо се стигна да една или друга ситуация?
Случва се обаче каквито и въпроси да задаваме, събеседникът да
не склонява да говори с нас и да ни отказва интервю.
Как да накараме мълчаливите да говорят?
Преди време писах за българин, който бе глобен с 30 000 долара от
Комодити фючърс трейдинг къмишън – комисията за търговия със
стокови фючърси във Вашингтон, заради нарушаване на текстове от
Закона за стоковата борса. След като прочетох делото в американските
регистри успях да издиря българина.
Той отказа да коментира и да бъде сниман. Отговорих му, че нямам
проблем с това, но въпреки отказа му имам достатъчно материал, за да
си довърша проучването. Казах му, че коректно ще отразя неговия отказ
в разследването, както и направих.
Ден сед като публикувах текста той сам се обади в редакцията и се
съгласи да отговори на въпроси и да бъде сниман.
Това, разбира се, не е валидно за всички случаи. Все пак има едно
общо правило – да дадем на събеседника си да разбере, че го търсим, за
да стане разследването ни обективно и за да отразим пълното
многообразие на гледни точки. Не бива да го натоварваме с
отговорността, че на неговите плещи лежи и от неговите свидетелства
зависи цялото разследване. Първо, защото ние сме добри журналисти и
никога няма да се доверим само на един източник и второ, защото това
плаши хората. Казваме на събеседника си, че е само един от хората, с
които разговаряме по темата, за да оформим възможно най-пълна
картина на ситуацията. Тогава е по-вероятно той да се съгласи да даде
своя принос.

69. Излишно е да отбелязваме, че за да накараме някой мълчаливец да
говори, е нужно да излъчваме не агресия, а позитивна енергия. Ако
трябва, да намерим общи интереси, без да бъдем фамилиарни. Това ще
разчупи ледовете и ще създаде доверие. Дори човекът, с когото говорим,
да не ни е симпатичен, не бива да забравяме, че сме отишли при него не
за да се женим, а за да го чуем. Нашата скромна роля е да му помогнем да
извади най-доброто от себе си – знания, спомени за събития, експертни
мнения, а не да го прекъсваме всяка минута, за да блеснем ние.
Не са за пренебрегване и
техническите съвети
в правенето на добро интервю. Често дребни и необмислени
грешки може да съсипят предварителната подготовка и усилията да
издирим източник, както и неговата готовност да говори с нас.
Необходимо е да планираме повече време! Глупаво е да изпуснем
добър източник само защото бързаме да приберем детето си от детска
градина, или да идем на среща с приятелката.
Още по-глупаво е да не можем да запишете и снимаме разговора,
ако са ни свършили батериите и картата. Понеже техниката, по законите
на Мърфи, изневерява точно когато не трябва, ако интервюто, което
правим, е много важно, го записваме на два касетофона и при първа
възможност го пренесяме заедно със снимките на компютъра си, за да
не го изгубим безвъзвратно. Пазим записите на сигурно място, ако
интервюто е с ключов източник.
След интервюто

70. Всичко не приключва с гениалното интервю, което току-що сме
направили. Първо, защото човекът, с когото говорим, може да има да
сподели още нещо. Оставяме му телефон, в случай че реши да направи
това. Най-щекотливите разследвания обикновено се правят най-бавно, а
източниците рядко се съгласяват да кажат всичко от първия път. За да
създадем мостове, освен да оставим визитна картичка с координати,
трябва да благодарим на събеседника си, най-малкото заради времето,
което е отделил, за да се срещнем.
Вече казах мнението си дали трябва да обещаваме в края на
срещата, че ще дадем на интервюирания окончателния текст.
Не знам дали тук е най-подходящото място за последното, което
искам да кажа за изкуството на интервюто. По-скоро – да, защото в
няколко думи то събира всичко написано по-горе. Става въпрос за
7-те смъртни гряха на интервюто,
както би казал Джон Савацки.
1. Да задаваме неподходящи въпроси.
2. Да не задаваме въпроси.
3. Да прилагаме принципа на пицата – колкото повече, толкова по-
добре
4. Да преувеличаваме.
5. Да не слушаме.
6. Да не чуваме.
7. Да не разбираме.
Мисля, че най-добрите ми интервюта са се получавали, когато не
ме е изкушил нито един от тези грехове.
Ще дам пример с няколко свои интервюта, защото заради авторски
права не мога да цитирам чужди.

71. В тези итервюта наистина успях да измъкна съществена информация. За
две от тях ми се обади да ме поздрави Кеворк Кеворкян, когото
продължавам да смятам за един от най-добрите интервюиращи в България
и от когото има какво да се научи. Не за да му върна комплиментите, ще
кажа, че трите му тома „Събеседник по желание”, както и разговорите с
царя в Мадрид през 1990 г., са блестящ наръчник за изкуството на
интервюто.
Но ето примерите. Смятам, те ще потвърдят, че си заслужава да
следваме принципите, които изложих по-горе. Зщото в тези интервюта
накараха да говорят за първи път двама души, които българската
публика не познаваше и да кажат неща, които не бяха казвали публично
преди това.

73. Разбира се, обширната тема за изкуството на интервюто не може
да се изчерпи в няколко страници. Освен това интервютата за печатните
медии, радиото и телевизията имат различни специфики, които също е
добре да се познават и отчитат.
Затова бих препоръчала на всеки, който иска да развие
собствените си умения да разговаря и да получава необходимата му
информация, да прочете поне някои от следните линкове:
http://www.notrain-nogain.org/train/res/reparc/lips.asp
http://www.notrain-nogain.org/Train/Res/Report/intv.asp

74. http://www.poynter.org/content/content_view.asp?id=9572
http://www.jobskills.info/career/interview_mistakes.htm
Тези линкове далеч не са всичко, писано по темата, но доста ясно
формулират някои основни правила за майсторско интервю.
Целта е изкуството на разговора да стане част от нас. А това ни е
полезно не само като журналисти.

75. РАЗЛИКИ МЕЖДУ КОМПРОМАТ И ЖУРНАЛИСТИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ
От Станимир Въгленов
При всяко журналистическо разследване има засегната страна или
страни – ако няма такива, просто не говорим за журналистическо
разследване.
Засегната страна има също при всеки пасквил, който нерядко намира
място в българските медии. Каква е разликата между пасквила и
журналистическото разследване? Основните разлики са три:
1. Журналистическото разследване се основава на факти, които
доказват или отхвърлят определена теза. За да тежат тези
факти, те трябва да бъдат проверени внимателно, защото
отхвърлянето по-късно на дори един от тях може да подложи на
съмнение цялото разследване.
2. В журналистическото разследване задължително присъства
мнението на засегнатата страна. Трябва да й бъде дадена
възможност за защита, представяне на контрафакти, както и
излагането на нейната версия за разглеждания проблем. Другата
страна може да не присъства в разследването само ако
категорично е отказала или с действията си е показала, че не иска

76. да участва. Съответно разследващият журналист трябва да
направи всичко възможно, за да осигури другата страна, а ако това
в крайна сметка не стане, в разследването трябва ясно да е
обяснено защо.
3. След публикуването на първата част или на цялото разследване
журналистът и медията му са длъжни да дадат възможност на
всички засегнати страни, които не присъстват до този момент в
разследването, да изложат своята позиция. Естествено това
трябва да става в разумни рамки.
Фатално ли е, ако източникът на разследващия журналист иска да
остане анонимен?
Не и ако може действително да се разчита на него – например ако
журналистът го ползва в продължение на дълъг период и се е убедил в
неговата коректност. Или ако всички допълнителни проверки на
твърденията на източника покажат, че информацията му е достоверна и
той няма за цел да манипулира журналиста за някакви свои цели.
Например източникът по най-нашумялото журналистическо
разследване – аферата “Уотъргейт”, остава анонимен много години под
псевдонима Дълбокото гърло. Това обаче не попречи на разкритията му,
проверени и публикувани от журналистите на вестник “Вашингтон
поуст” да разтърсят САЩ и да предизвикат оставката на президента
Ричард Никсън.
Преди година на Международната среща на разследващите журналисти
в Копенхаген се срещнах с руския журналист от “Новая газета” Олег
Люри. Същият, от чието разследване започва скандалът с изпраните
руски милиарди долари през “Банк ъф Ню Йорк”. Ето как е разкрил той
случаят, според собствените му думи: “Получих по пощата пакет с

77. документи. Цялата схема беше обяснена вътре. Шест месеца
проверявахме дали документите не са фалшиви. Оказа се, че всичко е
вярно и го публикувахме”.
Това с документите по пощата е доста позната история - не само за
българските журналисти. И депутатите ни често получават разни
компромати в пощенските си кутии в парламента, които по този начин
получават публичност. Аз обаче не си спомням някой депутат да е
направил проверка на получените данни, преди да ги обяви от
парламентарната трибуна.
Аз също съм започвал някои от разследванията си на основата на
получени по пощата документи. Не смятам, че това е погрешна
практика, но само ако журналистът провери внимателно получените
данни и даде възможност на всички засегнати страни да изразят своите
несъгласия или версии.
Състояние на разследващата журналистика в България
Работата на българските разследващи журналисти като цяло се приема
за непрестижна. Техният труд се възприема като много блъскане,
поемане на сериозни рискове с крайно нисък положителен ефект в
крайна сметка. Това до голяма степен отговаря на реалността.
Често за няколко часа в един вестник се подготвя материал, който заема
същото място, колкото едно продължило месец журналистическо
разследване и често намира по-голяма аудитория от неговата.

78. Пример за това са спортните страници, които се подготвят лесно и се
четат от голяма аудитория. А авторите им получават същия хонорар
като разследващия журналист, който е работил по темата седмици.
Разбираемо е журналисти, чийто труд не се оценява добре дори в
собствената им медия, да не бъдат достатъчно прецизни при
разследванията си, да допускат грешки и, в крайна сметка да
предизвикват съдебни дела, съответно загуби, за изданията си.
Колкото по-скоро българските медии възприемат журналистическите
разследвания като търговски продукт, толкова по-добре за медиите, за
разследващите журналисти и за обществото като цяло.
Търговски продукт преди всичко означава нещо, за чието производство
е нужна първоначална инвестиция, осигуряване на добри
производствени условия, включително охрана на труда и накрая – добър
маркетинг. Ако тези условия са спазени, произведеният продукт носи
печалба, а рискът от странични загуби е нисък.
Разследващата журналистика не носи големи печалби на издателите в
материално изражение. Дори в САЩ, където медийният пазар е един от
най-развитите в света. През 2002 шефът на разследващия екип на
вестник “Сиатъл таймс” направо ми каза: “Да, печалбите, които екипа ни
носи на вестника, не са големи, но при нас е важен престижът, който
даваме на изданието си. Затова ни държат тук и инвестират в нас.”
Уважението към разследващата журналистика идва след аферата
„Уотъргейт”

79. Случая “Уотъргейт” е един от най-големите политически скандали в
САЩ, последван от конституционна криза през седемдесетте години на
миналия век, за която се смята, че е довела до оставката на президента
Ричард Никсън.
Всичко започва на 17 юни 1972 г., когато пет мъже – Бърнард Баркър,
Вирджилио Гонзалез, Йожен Мартинез, Джеймс У. Маккорд Младши и
Франк Стърджис, са арестувани, след като проникват с взлом в главната
квартира на Демократическата партия, разположена в комплекса
“Уотъргейт” във Вашингтон, окръг Колумбия.
Всъщност мъжете са проникнали в офиса още предишната вечер, а в
момента на залавянето са се върнали за да проверят поставените
подслушвателни устройства, които не са проработили. Според друга
версия връщането е било за да бъдат фотографирани важни документи.
Всъщност гафът с връщането в офиса е върхът в поредицата от грешки,
които разбивачите на офиса извършват. Друга изцепка е намирането в
портмонето на Маккорд на телефонния номер на Хауърд Хънт, бивш
шеф на комитета по преизбирането на президента Ричард Никсън. Така
бързо се създава впечатлението за връзка между взломаджиите и някой
близък до президента. Пресаташето на Никсън – Рон Зайглър, отрича
подобна връзка и нарича инцидента “треторазреден обир”.
Пред съда Маккорд обаче се идентифицира като агент на ЦРУ.
Прокуратурата във Вашингтон започва разследване за изясняване на
връзката между Маккорд и ЦРУ, както и за евентуалното му
финансиране от комитета за преизбирането на президента.
През следващия месец репортерът от “Вашингтон пост” Боб Удуърд,
заедно с колегата си Карл Бърнстейн започват журналистическо
разследване по случая. По-голямата част от информацията, която
публикуват, е известна на ФБР и на другите щатски служби, които
разследват случая – всъщност точно те най-често са информционните
източници на журналистите. Правят го поради желанието и опитите на
Белия дом да потули скандала.

80. Връзката на Удуърд с източника, наричан Дълбокото гърло, придава на
случая още по-голяма мистериозност.
Президентът Никсън реагира на аферата “Уотъргейт” като се опитва
чрез ЦРУ да забави и попречи на разследването на ФБР, издигайки като
мотив опасност за националната сигурност. Всъщност престъплението,
както и много други мръсни трикове са прикрити зад дейността на
комитета по преизбирането, главно под ръководството а Хауърд Хънт и
Гордън Лиди.
Те също така в миналато са работили за Белия дом по разработка с
кодово име “водопроводчиците”. Екипът им събира компромати и
провежда операции по противодействие на акциите на
Демократическата партия и движението на протестиращите срещу
войната във Виетнам.
И досега е спорно до каква степен в незаконните действия са вземали
участие видни личности като главният прокурор Джон Мичъл, шефът на
президентската администрация Боб Халдерман, главните президентски
съветници Чарлс Колсън и Джон Ерлихман, както и самият Ричард
Никсън.
Митчъл, като шеф на предизборния щаб, заедно с мениджъра на
кампанията Джеб Стюарт Магрудър, одобряват плана на Хънт и Лиди за
шпиониране на политическите опоненти, включително влизането с
взлом и следенето чрез ЦРУ на Лари О’Брайън, шеф на предизборния
щаб на Демократическата партия. От своя страна Магрудър осигурява
множество банкови сметки за извършване на плащания по време на
кампанията.
На 8 януари 1973 г. петимата взломаджии, заедно с Лиди и Хънт, са
изправени пред съда. Всички, освен Маккорд и Лиди, се признават за
виновни. Съдът приема, че всички са виновни за възпрепятстване на
разследването, влизане с взлом и поставяне на подслушвателни
устройства. Тъй като Маккорд и Лиди отказват да говорят пред съда,
съдията Джон Сирика (наричан Максималния Джон заради жестоките

81. присъди, които издава) се ядосва и им дава 30 години затвор. Все пак им
намеква, че е готов да преразгледа решението си, ако се съгласят да
сътрудничат и по-късно те се съгласяват.
На 30 април Никсън е принуден да подаде оставка по настояване на най-
влиятелните си съветници Халдеман и Ерлихман, които по-късно също
влизат в затвора. Никсън уволнява и съветника на Белия дом Джон
Дийн, който се явява пред разследващата комисия на Сената и
свидетелства срещу самия президент.
Същия ден Никсън назначава нов главен прокурор и му дава
правомощия да свика специална комисия за разразстващата се афера
“Уотъргейт”. Заседанията на комисията се предават пряко по
телевизията.
На 1 март 1974 г. седем бивши съветници на Никсън – Халдеман,
Ерлихман, Митчъл, Колсън, Гордън Страхан, Робърт Мардиан и Кенет
Паркинсън, са уличени в опит да възпрепятстват разследването по
“Уотъргейт”. Голямото жури тайно включва сред заподозрените за
възпрепятстване и самия Никсън. Всички обвинени се признават за
виновни.
Започва процедура на импийчмънт на президента от Сената, Никсън
постепенно губи позиции, защото се появяват нови и нови
доказателства как той се е опитвал да възпрепятства разследването. За
да не бъде отстранен принудително, Никсън се оттегля сам от Белия
дом на 9 август 1974 г. Той обаче никога не признава свое участие в
аферата.
“Уотъргейт” открива нова ера за американските медии, които вече
отразяват прегрешенията на политиците много по-агресивно. Няколко
месеца след оставката на Никсън Уилбър Мил, влиятелен конгресмен,
предизвиква автомобилна катастрофа пиян. До този момент медиите са
си затваряли очите пред подобни инциденти, но в новата обстановка
започва такава медийна кампания, че Мил е принуден да подаде оставка.

82. Нова генерация американски журналисти се хвърлят да разследват,
опитвайки се да надминат постижението на колегите си Удуърд и
Бърнстейн.
Разследване в преходен период : опасности и предизвикателства
I. Основни характeристики на разследващата журналистика в преходен
период и по-конкретно при трансформацията, която претърпяха
българските държава и общество в периода след 1989 г.
1. Преди всички със самата възможност за възникване на истинска
разследваща журналистика, каквато не е възможно да съществува
в условията на тоталитарната държава. Създават се свободни
медии, журналистите получават възможност да задават въпроси,
да събират информация, да я анализират и коментират. Формално
няма недосегаеми, срещу които не може да се пише, макар че на
практика нещата стоят доста по-различно.
2. Създаване на пазарно ориентирана икономика със следните
особености, представляващи интерес за разследващите
журналисти:
А/ превръщане на държавната собственост в частна по различни
схеми – началото е още през декември 1986 г. с приемането на Указ 56
– чрез масова приватизация (РМД-тата)
– чрез преговори с потенциални купувачи
– чрез финансови инструменти (компенсаторки)
Б/ превръщане на общинската собственост в частна
- чрез замени на имоти
- чрез създаване на смесени дружества
- чрез пряко договаряне или чрез фиктивни търгове
3. Създаване на схеми за източване на спестяванията на гражданите:
- чрез финансовите пирамиди
- чрез банки, които отпускат вътрешни кредити на
собствениците си, за сметка на спестителите

83. - чрез схеми от типа на нигерийските, които изискват
предоставяне на банкова сметка за трансфер на сума,
а в крайна сметка източват спестяванията на наивни
хора
4. Създаване на схеми за източване на държавен ресурс:
- чрез частни банки, създадени с кредити от държавни
банки
- чрез неплащане на данъци в големи размери
- чрез източване на средства от бюджета чрез
неправомерно теглене на данъчен кредит по ДДС
- чрез сключване на неизгодни договори за доставки за
държавни предприятия
5. Създаване на организирана престъпност.
- генезис на организираната престъпност – съвкупност
от кримиконтингент, бивши спортисти, свързани с ДС,
сътрудници и офицери от ДС, чуждестранни
престъпници
- основни дейности на организираната престъпност,
методи за натрупване на финансов ресурс, видове
структури
- излизане на организираната престъпност “на светло”
- переспективи пред организираната престъпност
предвид бъдещото приемане на България в
Европейския съюз
6. Работа с държавните институции
- работа с пресслужбите на институциите
- ползване на натрупания информационен ресурс на
институциите
- работа с МВР и спецслужите
7. Работа с неправителствените организации
- съвместни разследвания
- обмен на информационен ресурс
8. Работа с икономически структури
- обмен на информация
- използване на информационен ресурс
II. Опасности пред разследващите журналисти:

84. 1. Опасност от уволнение – особено при по-слабите
финансово медии. Когато са засегнати сериозни финансови
интереси или авторитетът на влиятелен държавен чиновник,
политик, магистрат и др., е възможно те да повлияят върху
ръководството на медията или върху нейните собственици.
Разследващият журналист трябва да отчита степента на подобна
опасност преди да започне работа по дадена тема. Немалко медии
са склонни да се поддат на натиск и да се лишат от свои служители,
когато възникне сериозна опасност за техните търговски
интереси.
2. Опасност от физическа разправа – най-често в резултат на
засегнати икономически интереси на структури, склонни да си
служат с престъпни методи. Журналистът може да бъде пребит за
сплашване. В отделни случаи, когато са засегнати изключително
сериозни интереси, може да се стигне и до физическото му
премахване.
3. Опасност от съдебно преследване – най-вече от страна на
държавни чиновници, магистрати и икономически структури
4. Психически тормоз
- чрез заплахи
- чрез натиск

85. ИЗТОЧНИЦИТЕ
От Алексения Димитрова
Вече имаме теми или идеи за разследване. Сега ни предстои дълъг
път. Но за да подкараме влака, ни трябва гориво.
Източниците са горивото на разследването.
В условията на свирепа журналистическа конкуренция все по-трудно
става не само да откриеш златните находища, от които ще го черпиш, но и
да успееш да добиеш колкото може повече.
Съществуват писмени и устни източници. Писмените са бази
данни и регистри, архиви и документи, а устните – всички лица, които
като потърпевши или участници, имат отношение към историята.
Идеалният вариант е да съчетаем намереното в документите,
регистрите и базите данни с мненията, анализите, позициите на
участниците в историята. Това невинаги е възможно. Затова, ако се
наложи, трябва да умеем да ползваме пълния потенциал на всеки от
източниците.
В тази глава ще говорим главно за устните източници, от които
търсим помощ за разследването си, а в следващи глави – за някои
особености при работата с регистри, бази данни и архиви.
Да намери подходящите хора, с които да говорим по дадена тема, е
едно от най-трудните неща за всеки прохождащ журналист. С годините

86. обаче човек натрупва опит и контакти - това, за което са трябвали дни и
седмици, може да се реши за няколко минути. Говорим не само за
бързата ориентация къде и как да откриеш надеждните източници, но и
за изградена мрежа, която може да ти помогне с нови. Ако сме спазвали
съществени правила в професията, не е никакъв проблем да вдигнем
телефона на някого и той за минути да ни помогне с останалите
контакти.
За да създадем такава работеща мрежа от източници, освен
съвестно водене на собствен телефонен указател и набор от визитни
картички, които да актуализираме от време на време, е нужно през
годините да спазваме и
Три златни правила:
Да пазим източника – той ще ни потрябва.
Да пазим името си – и то ще ни потрябва.
Да пазим дадената дума – тя има силата на закон.
Защо да пазим източниците? Хората стават все по-недоверчиви. В
последните години, заслужено или не, журналистите не са много
обичани. Част от проблема е в това, че невинаги са успявали да опазят
източниците си.
Когато намерим надежден източник, доказал че не ни подвежда и
който може да ни е полезен с години, трябва да го закриляме и
отглеждаме. Ако е помолил да не бъде цитиран, изпълняване молбата
му, ако има рожден ден, обаждаме му се, за да му честитим, ако
материалът ни е излязъл, звънваме му, за да му благодарим, или му
пращаме публикацията. Един ден може да ни се наложи отново да
вдигнем телефона на този човек и да го помолим за помощ.
В същото време, ако през годините сме си изградили името на
честен, принципен, безпристрастен, неподкупен журналист,
източниците сами ще се надпреварват да работят с нас. Умните

87. източници знаят, че това е рядкост и затова също ще искат да запазят
контактите си с нас.
Доброто име работи за нас, а лошото може да съсипе и най-добрия
репортер.
Често репутацията ни на съвестен, добронамерен и качествен
професионалист е достатъчен мотив за наш дългогодишен източник да
склони свой приятел, познат, колега, партньор да ни приеме и да
разговаря с нас. Не от суета, а заради добре свършената работа винаги
ми е било приятно да чуя, когато някой от моята мрежа източници
вдигне телефона и каже на някого: „Виж се с нея – много е точна. Няма
да те подведе”.
Когато съм анализирала този факт, съм стигнала до извода, че това
се дължи до голяма степен на отношението, което имам към източнците
си, включително към тези, които не са ми особено симпатични, или са ме
изкарвали извън релси.
Дори тогава съм си казвала, че скромната ми роля е да чуя и
тяхната гледна точка и да я предам добросъвестно на читателя. И на
най-големия престъпник ние дължим коректно изслушване и обективно
отразяване, защото не сме последна инстанция. Това, че случайността ни
е дала микрофон в ръката, не ни прави по-силни, нито ни дава право да
раздаваме правосъдие и да слагаме етикети.
Третото правило – за пазенето на дадената дума, важи не само при
работа с източници. Ако в живота нарушаването на обещания може да
има и не толкова съществени последствия, в журналистиката може да се
окаже фатално и да доведе до загубата на източник за цял живот.
Затова трябва да бъдем честни и лоялни към източника – ако
обещаем нещо, да го спазим: примерно, да му покажем интервюто преди
публикация, да цитираме части от разговора, да не споменаваме името
му в съда и т.н. Ако още в самото начало мислим, че не можем да спазим
тези обещания, просто не бива да ги даваме. Ако не сме съгласни с

88. условията, които поставя източникът, трябва да потърсим начин да
постигнем консенсус, преди да му дадем дума за каквото и да е било.
Подробности от “пейзажа”
Във връзка с последното е и първият съвет за работа с
източниците – още в началото на взаимната работа да установим
правилата на играта. Трябва да разберем какво очакват те от нас и какво
от тези очаквания можем да им дадем, а също и какво очакваме ние от
тях и дали те могат да ни го дадат.
Ако се разминаваме във вижданията, изглаждаме различията. Ако
не можем, опитваме. Ако пак не можем, пак опитваме. Ако резултатът е
същият, нека си спомним мисълта, цитирана в началото, че
журналистиката е изкуство на възможното. Може би това не е нашият
източник. Наистина рядко има човек, с когото изобщо не можем де се
разберем, но ако това е случаят, просто се отказваме.
След като сме сложили картите на масата и сме постигнали
консенсус, сключваме своеобразен договор с източниците. Например –
кое може да бъде цитирано, дали искат да си прочетат интервюто преди
публикацията, потвърждаваме, че информацията, която ще ни дадат, е
безплатна и т.н.
Важно условие, когато започнем да работим с един източник, е да
бъдем дискретни! Не разказваме на никого за него – първо, той може да
не желае това, и второ, информацията, че работим заедно, може да
стигне до конкуренцията и да провали разследването ни.
Да бъдем търпеливи. Да не притискайме източниците си. Много
хора се нуждаят от време, за да се уверят в нашата безпристрастност,
професионализъм и дискретност, или – за да ни проучат, както ние
проучваме тях.

89. Това е нормално. Добрият проект понякога изисква години. Един
от блестящите разследващи журналисти, които познавам – Ники Хейгър
от Нова Зеландия, с когото преди време работихме по общ проект, ми е
разказвал, че за последната си книга „The Hollow Mаn” е чакал източник
да му се довери близо година и половина.
С негово съгласие цитирам няколко от неговите правила за работа
с източниците, които е споделял в наши частни разговори през годините
и се съгласи да систематизира за този наръчник.
Реших да ви ги предложа, защото те показват колко еднакъв на
места и колко различен понякога може да бъде подходът към
източниците в замисимост от средата, в която живеем и правим
раследваща журналистика. Някои са напълно приложими в български
условия, а други ни дават по-различен подход, върху който можем да се
замислим.
“Бъдете подозрителни, ако някой дойде при вас. Твърде вероятно
е това да не е вашият източник. Много източници просто използват
журналистите за свои цели. Медиите толерират това, защото
информацията, която дават, запълва пространството. Но това не е
разследваща журналистика.
Класическа грешка на журналистите е да срещнат един
потенциално добър източник и да искат да направят историята веднага.
Това е почти невъзможно. Най-добрата информация може да дойде след
година или дори повече, когато между вас се създаде доверие”, казва
Ники.
Ники разказва, че едно от първите и най-важни неща е
поддържането на собствен списък от контакти, включително и такива,
които просто срещаме, не ни трябват в момента, но може да ни
потрябват в бъдеще.
Висококачествените източници очевидно не могат да бъдат
намерени веднага и по поръчка. В повечето случаи търсенето и
намирането е дългосрочен проект. Има и елемент на късмет. Важното е

90. да прилагаме системен и настойчив подход, което увеличава
вероятността най-накрая да успеем да ги превърнем в свои източници.
Ясно е, че нито една организация не е хомогенна структура, казва
Ники. В нея има всякакви хора. Работата е да откриеш онези от тях,
които могат да бъдат готови да ти помогнат. Нашето работно
предположение трябва да бъде, че цялата информация е достъпна, но
трябва време, за да може източникът да има достъп дво нея. Ето някои
от идеите на Ники за системен подход:
“Първата стъпка е да се мисли разностранно за всички места,
където информацията може да се намира. За всяка правителствена
агенция или частна фирма обикновено има няколко възможности:
бивши служители, приятелите или семейството на персонала,
технически изпълнители, доставчици, служители, съюзи, правни фирми,
съвместни проекти с външни изпълнители, министри или техните
служители, чистачи, охрана, полиция и много други. Идеята е да си
представим вида на необходимата информация и всички места, където
тя може да бъде достъпна. Информацията почти винаги се разпростира
на много по-широки места, отколкото създателите й си представят.
След като сме създали виртуален списък на хората, които биха
могли да имат тази информация, е въпрос да умеем да ги търсим
достатъчно уверено и да чакаме достатъчно дълго, докато ни споходи
късметът.
Ники цитира някои стъпки, които могат да ускорят процеса:
Важен инструмент са вътрешните телефонни указатели. Те
показват организационните структури и ще ни позволят да се
ориентираме кой кой е и в каква зависимост от другите се намира. Това
може да стане и с посещение на място и завързване на добри контакти.
Те могат да подскажат имената на напуснали служители. Много често
източниците идват от дума на дума, или са приятели на приятели, или
си ги видял при случайни срещи, или си чул за тях като предположения
от колеги.

91. В една организация има много по-голям достъп до информация,
отколкото мениджърите й предполагат, смята Ники. Често това са
хората на по-ниско ниво, които не чувстват същата лоялност към
организацията и нейните тайни, както техните босове. Има много
младши служители и лични асистенти, които се третират като глухи и
слепи от началниците си, но кой по-добре от тях може да знае повече за
това, което се случва и да има по-широк достъп до файлове и системи.
Хората от пиар отдела (често бивши журналисти) също могат да бъдат
полезни.
“Очевидно ние трябва да проверим тези хора преди да подходим
към тях и след това да го направим с нужното внимание и уважение.
Ключът е да не предполагаме, че хората не са склонни да помогнат.
Никога не можеш да бъдеш сигурен, ако не си попитал”, казва Ники.
Според него най-важна е първата стъпка към потенциален
източник. “Много лесно е да ги изплашиш преди да си изградил доверие
и разбирателство. С хората, които работят на чувствителни работни
места, никога не правя първия контакт по телефона. Той е твърде
безличен и те могат да се изнервят преди срещата. Затова, ако е
възможно, се появявам на прага им и обяснявам какво правя. Това е
особено важно за източниците, които се нуждаят от специална защита,
защото нито имейлите, нито телефоните са сигурен начин за
комуникация. Не по-малко важно е да бъдете внимателни и да не
оставяте следи при следващите срещи и особено около датата на
публикуване.”
“Основният начин, по който съм губил източници, е да бързам и да
ги притискам твърде много. За добрите източници обикновено е
необходимо време. Може би в началото е добре да осъществите съвсем
кратък контакт, докато спечелите доверие, а после, когато го имате,
информацията започва да идва сама. От опит знам, че най-добрата
информация често идва от трета или четвърта среща, когато съм имал
време да прочета бележките по предишните си разговори, да направя
анализ и да задам правилните въпроси. Понякога източникът може да

92. не осъзнава коя е важната информация. Посъветвайте се с него по
широк кръг въпроси и питайте за детайли. Това често води до
изумителни откровения”, казва Ники.
Той потвърждава широко известната максима, че повечето хора,
включително и журналисти, не могат да пазят тайни. “Затова
обикновено казвам на източниците си още от самото начало, че все едно
ще поставим ограда около нас и никой освен нас двамата няма да знае
това, за което си говорим до края на живота ни. Така той ще бъде
сигурен, че ако по някое разследване случайно се породят съмнения,
нищо не е изтекло от мен”, казва Ники.
За да изгради доверие с много чувствителни източници, той им
предлага да запазят контрол над информацията чак до публикацията.
Казва, че е готов да им покаже части от публикацията, за да кажат дали
тя отговаря на истаната, дава им възможност да коригират грешките си
и да допълват. Това не значи да променят ъгъла на историята, а да
работят заедно, така че да се чувстват удобно, тъй като поемат еднакво
големи рискове.
Не на последно място е това да мислим и след публикацията за
защитата на източниците. Често точно тогава съмнението пада върху
малка група служители. Ключът е тази информация да се види през
очите на служителя по сигурността, който се опитва да разбере откъде е
изтекла тя. Защита на източник означава умишлено да не се използва
определена информация, или да се добави друга, за да се отвлече
вниманието от определени източници. Или да се смесят различни
източници. Така не може да се разбере откъде е изтекла информацията,
завършва Ники.
Сред важните правила при работа с източници е да защитаваме
слабите от тях.
Много колеги възразяват на подобен аргумент, защото
журналистиката не била благотворително дружество. Да, не е. Но има
случаи, в които говорим с деца или с хора, които не разбират какви биха

93. могли да бъдат последствията за тях. След тези разговори ние ще си
направим разследването, то може да предизвика бурен обществен
интерес, но слабите източници, особено децата, могат да пострадат от
своята наивност и от това, че са ни се доверили.
С учудване например гледам колеги, които не закриват лицата на
деца или на слаби източници по телевизията, които могат да пострадат
от това, което говорят. Мисля, че маскирането на лицата на екрана или
на снимките е важно. Не по-малко важно е да се потърси начин да се
представи събраната информация с инициали или по друг начин, за да
не пострадат хората, които са се доверили на журналиста.
Нито едно разследване не е толкова ценно, че да коства човешки
живот или да доведе до други тежки последствия.
Много журналисти злоупотребяват с понятието “добре
информиран източник”. Случва се този източник да съществува само в
техните фантазии или да е сборно понятие от чути тук-там слухове и
факти. По-добре е да избягваме да се позоваваме на такова понятие. Или
поне да уточним средата, от която произлиза този източник и да дадем
повече информация, която, без да го идентифицира, го характеризира
като надежден. Макар че на пръстите на едната ръка се броят случаи, в
които журналисти са публикували интервюта с човек, когото никога не
са виждали, или пък са превърнали в интервю негово публично
изказване.
Преди години със Станимир Въгленов водехме семинари по
разследваща журналистика по проект на Би Би Си за подобряване на
качеството на българските медии. Един от тези семинари беше в Стара
Загора и гост лектор беше наш британски колега. Три дни говорихме за
правилата в журналистиката, включително за това, че не можеш да
публикуваш интервю, когото не си взел интервю. На връщане към
София видяхме интервю с нашия английски колега, публикувано в
регионален вестник и го поздравихме. Какво бе учудването ни, когато
разбрахме, че той не бе дал това интервю и дори не бе говорил
персонално с колегата, който го публикуваше. Почувствахме

94. разочарование като лектори и разбрахме, че нито една лекция не може
да замени личния морал и етика, които всеки носи от първите седем
години.
Работа с източника
Добре е да използваме първоизточници. Много често колеги се
доверяват и включват в разследванията си цитати от нещо написано по
темата по-рано.
Този подход крие няколко риска – първо, източникът вече да не е
сред живите, или да не е на позицията, на която е бил. Второ, да
мултиплицираме грешка, направена от друг колега. Затова, ако се
наложи да цитираме вторичен източник, е добре да съобщим откъде
вземаме цитата. Това по-късно може да ни спести излишни главоболия и
съдебни процеси.
Към източниците трябва да се подхожда безпристрастно, без
предразсъдъци. Те не трябва нито да бъдат подценявани, нито
надценявани. Това може да доведе до вземане на страна и нарушаване
на баланса.
Като пример ще цитирам наше съвместно разследване със
Станимир Въгленов.

95. Всеки от нас бе научил историята от различен източник. На един
етап решихме да обединим усилията си.
Обсъдихме това, че страните в спора заемат коренно
противоположни позиции, заради което бяха стигнали дори до съд.
Единственото ни оръжие бе да дадем думата на всички засегнати, а във
вестника да представим позициите им балансирано, включително и с
равностойна площ на страниците с публикацията. Така и направихме.
Това напомня, че друго важно правило за работа с източниците е
никога да не вземаме страна, макар често някои от тях да се опитват да
ни привлекат към нея. Това обаче по-късно може да ни изиграе лоша
шега.
Когато разговаряме с източниците си, е много важно да проверим
техните мотиви.
Ако говорим с бизнеспартньор, уволнен от съдружниците си, или с
жена, отхвърлена от мъжа си, от там може да изскочи добър материал,

96. но може и да ни създаде проблеми, ако в желанието си за мъст и
разправа тези хора просто лъжат. Тогава единственото ни оръжие е да
проверим достоверността на казаното чрез други източници.
Правилото една информация да бъде проверена и потвърдена от
два независими източника се оказва доста остаряло. Налага се да
използваме колкото може повече източници – това ще даде пъстрота на
разследването и ще представи възможно най-много гледни точки. Така
няма да може да бъдем манипулирани и ще запазим баланса.
Никога да не се доверяваме изцяло на някого. Дори най-добрият
източник няма идеална памет и може съзнателно или несъзнателно да
ни подведе.
Ако не можем да потвърдим информацията от други източници, е
по-добре да изчакаме и да продължим да ги търсим, отколкото да
използваме остарялото „говори се”, което отнема от авторитета на
разследването.
Когато се срещаме с източник, не бива да забравяме да искате
детайли или документи, които ще направят нашата история по-плътна.
Технически аспекти
Добре е да разпитваме източниците поотделно. Много от тях не са
склонни да ни се доверят пред други хора. Освен това присъствието на
друг човек може да промени показанията им в определена посока. Да,
това губи повече време, но още в началото се разбрахме, че който щади
времето си, не трябва да се занимава с разследване.
По време на разговора е хубаво да ги попитаме какво мислят за
други източници. Това не значи да им кажем, че вече сме говорили или
имаме намерение да говорим с тях. Просто питаме. Така ще се

97. ориентираме в обстановката и във взаимоотношенията между играчите
в историята.
Винаги трябва да питаме кой друг би могъл да говори за проблема.
Така неочаквано може да се сдобием с нови източници, за които дори не
сме подозирали.
Добре е да оставим отворена вратичка, за да се срещнем отново,
ако трябва. Ако те са видели, че сме човек, на когото могат да се доверят,
по-късно е вероятно да ни потърсят и да споделят още факти, които
дотогава са се въздържали да извадят на повърхността.

98. РАЗСЛЕДВАНЕ НА ТЕРОРИСТИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ
От Станимир Въгленов
Случаят, с който искам да ви запозная, е едно разследване, по което
работих няколко година и продължавам да работя към момента.
Може би сте чели някои от частите, които бяха публикувани основно
през юли и няколко месеца по-късно през 2007 г.
Става дума за двама ирландци, единият беше много известен, още
когато започвах разследването - г-н Томас Мърфи с прякор Плочата,
който е един от командирите на ИРА и се води нещо като отговарящ за
наемането на кадри, които да работят за ИРА.
Томас Мърфи - Плочата
Ако прочетете в интернет на неговото име ще видите доста неприятни
факти, в смисъл, че сериозни медии като "Би Би Си", "Гардиън" и други,

99. разбира се и много други, описват неговата замесеност в случаи с
бомбени атентати и доста кръв, убити и т.н. във Великобритания.
Така или иначе този човек до момента е бил арестуван само веднъж и
това стана фактически миналата година, след моето разследване, не
благодарение на него, просто фактите се стекоха така – той беше
задържан за укрити данъци. В момента продължава делото срещу него.

100. Другият човек - Майкъл Лин, към момента в която започвах
разследването беше доста слабо известен в България, той имаше
няколко големи проекта, но се интересуваха предимно чужденци -
проект в Разлог за ски комплекс, проект във Варна – Шкорпиловц и др.
Майкъл Лин
Единият проект на Лин беше за 50 милиона евро, а другия за 80 млн
евро – инвестиции, които бяха обявени гръмко на специални

101. пресконференции. Лин иваше и редица други имоти. Неговият имидж
беше безупречен в момента, в който започвах разследването си.
Kendar All Seasons, проект на Майкъл Лин за 50 млн. евро близо до Банско.
В течение на разследването стана ясно, че близки роднини на Томас
Мърфи купуват земи в България. Как разбрах това нещо? Имах
информация, че заинтересовани среди в Ирландия, включително
свързани с ИРА, имат интерес да инвестират в България по простата
причина, че пазарът тук към онзи момент б е изключително динамичен -
земя, която се купува буквално за жълти стотинки впоследствие чрез
окрупняване носи печалба от милиони евро, което е идеален начин за
изпиране на нечисти средства.
Имаше няколко случая и няколко скандала именно с ирландски
инвестиции, но нямаше нито един разкрит в България от медия. Затова
бях амбициран да намеря нещо наистина интерсно.
Имах информация, че Томас Мърфи – Плочата има връзка с български
контрабандисти на цигари. Понеже той е свързан с този бизнес. Затова
започнах да търся използвайки системите „Сиела”, „Дакси”, „Апис” - аз

102. работя с тези системи, които са публични, много често там намирам
интересни неща, които след това разработвам.
Реших да проверя дали Томас Мърфи има фирми, регистрирани в
България. Защото чужденците в България могат да купуват земя
единствено след като регистрират търговско дружество. Това донякъде
ме улесни. Проблемът е, че в България към онзи момент имаше 902
компании с участие на някой Мърфи. Т.е. това е една доста
разпространена фамилия, вече и в България.

103. Част от над 900-те български компании с участие на някой Мърфи.
В следващия момент пуснах търсене на Томас Мърфи. Резултатът беше,
че излезе един Томас Мърфи и двама, които изглеждаха като негови
синове. Т.е. бяха примерно Майкъл Томас Мърфи или нещо такова. Всеки
би могъл да се заблуди и най-лесно беше на следващия ден да плесна
едно страхотно заглавие - "Томас Мърфи с имоти в България".

104. Проблемът е, че при след контакт с ирландски журналисти много бързо
разбрах, че Томас Мърфи е ерген и няма деца. От само себе си отпадна
възможността да съм го намерил толкова бързо, колкото изглеждаше в
началото, затова продължих да търся. Натрупвайки доста информация
по темата и след постоянни контакти с ирландски колеги, реших да
проверя по името на мястото, където живее Томас Мърфи в Ирландия.
Това е една ферма, която е нещо като семейно имение – там живеят
голяма част от фамилията Мърфи. Става въпрос за фермата "Бали
Бинаби". При търсене в „Сиела” излязоха две фирми - "Би Ди" и "Ей Ем" в
Бургас.

106. Оказа се, че двете фирми са на един бургаски адрес - ул. "Марагидик" 8.
В тях участват Ейдън Мърфи и Стивън Франсис Мърфи. Значи имаме
двойно съвпадение. Те живеят в "Бали Бинаби" и носят фамилия Мърфи.
Т.е. вероятността да са негови роднини беше много голяма.
Точно така се оказа, но това стана ясно със сигурност едва месец по-
късно, когато ирландските колеги, с които работех по темата, успяха да
проверят внимателно информацията и да я потвърдят. В случая ставаше
въпрос за проверка на хора от една изключително затворена общност,
известна с опасните си нрави, включително по отношение на
журналистите.
В крайна сметка разследването, което продължи над три години, разкри,
че четирима племеници на споменатия Томас Плочата Мърфи, са
инвестирали в български имоти в София, по Черноморието и в района на
Банско и Разлог.
Веднага след първите публикации племениците на Мърфи замразиха
активността си, а действията им започнаха да се следят с интерес от
български и чуждестранни служби. Започна и проверка на
инвестираните от четиримата средства с оглед тяхната конфискация,
ако се окаже, че става въпрос за мръсни пари.

107. ДОКУМЕНТАЛНОТО РАЗСЛЕДВАНЕ – 20 СТЪПКИ
КЪМ РАЗСЕКРЕТЯВАНЕТО НА АРХИВИ
От Алексения Димитрова
Специфична област на разследването е т.нар. документално
разследване. Тогава журналистът работи предимно по документи, а
когато от тях излязат интересни събития и/или имена на хора – това е
добър повод да намери тези хора. Така разследването се обогатява с
допълнителни гледни точки, което оживява привидно скучните
документи.
През последните 20 години имах възможността да направя
десетки документали разследвания. Започнах през 1990 г. от архива на
МВР, за да открия през 1999 г. потенциала, който крият американските
секретни архиви. В резултат на това написах десетки статии в “Поглед” и
“24 часа” и издадох 3 книги.
След всяка от тези публикации получавам поне по няколко пъти
въпроса: защо точно на мен дават тези архиви. Добър въпрос. И за да е
ясно от самото начало, ще кажа: нямам специална привилегия, но
познавам законите, които ми дават право на достъп до документи.
Така че най-важното за всеки, който иска да се занимава с
документални разследвания, е да познава законите и механизмите, по
които може да иска разсекретяване на документи. Това е процедура,
достъпна за всички.

108. Тъй като законите за достъпа до българските секретни архиви
непрекъснато се менят, ще кажа само, че за документите, писани до 6
юли 1991 г., достъпът се осигурява със заявления по т.нар. закон за
досиетата пред т.нар. Комисия по досиетата. За документите, писани
след тази дата, искането става със заявления по Закона за достъп до
обществена информация.
И двата закона, както и примерни заявления по тях са лесно
достъпни в интернет, така че няма да се спирам подробно на тези
механизми. Сайтовете са
www.comdos.bg
www.aip-bg.org
По-малко известен е механизмът за достъп до американските
архиви, затова ще го разгледам тук.
Накратко казано и този достъп се гарантира от закон –
американският Закон за свобода на информацията (Freedom of
information act, FOIA). По този закон всеки гражданин, включително
чуждестранен, може да иска всякакви документи. Тъкмо това и правя.
За да няма никаква мистерия и съмнения, че това е някаква
специална привилегия, ето кратка предистория как започна всичко –
както повечето хубави неща, напълно случайно.
През 1996 г. учех в САЩ. Един ден на път за института си купих
вестник “Сейнт Пол пайниър прес”. Там прочетох статия за американски
студент по право, който побъркал ФБР с искания да бъдат разсекретени
около 900 досиета за известни американски покойници.
Името му беше специфично – Майкъл Равницки. Бързо го намерих
в местния телефонен указател и го помолих за интервю. Той потвърди,
че иска досиетата на известни американци, събирани през т.нар. ера
Хувър (Hoover Era). Хувър е един от най-известните шефове на ФБР,
оглавявал бюрото близо 40 години. Днес сградата на ФБР в центъра на
Вашингтон носи неговото име.

109. В края на интервюто попитах моя събеседник всеки ли може да
иска документи от ФБР. "Ама, разбира се, и то не само от ФБР",
възкликна той и добави: "Ти защо не пробваш?" После ми разказа, че по
споменатия FOIA всеки може да поиска документи от всяка американска
институция, стига това да не нарушава националната сигурност и
закона за личните данни.
Реших, че ще е интересно да поискам документите, събирани за
България по време на Студената война. Първото писмо написах на 20
октомври 1998 г. През декември получих отговор, че завеждат заявката
ми под еди кой си номер, но трябва да чакам, защото са претрупани с
искания.
Година по-късно, през декември 1999 г. не съжалявах за дългото
чакане. То бе възнаградено с най-големия коледен подарък, който съм
получавала някога. Получих около 1000 страници доскоро секретни
материали от американски архиви, които допреди седмици никой не бе
чел. Те можеха никога да не бъдат разсекретени, ако не бях ги поискала.
А в някои от тях имаше толкова находки, колкото не бях правила в
цялата си дотогава почти 15-годишна журналистическа кариера.
Заради първоначалния си успех реших да искам още. Това
продължава и до днес. За десетина години съм пратила около 500-600
искания до около 10 американски институции и съм получила повече от
7000 стр., свързани с България.
Скромният ми опит показва, че журналистът, който иска да работи
със секретни архиви, трябва да има поне 4 таланта: да бъде търпелив, да
бъдете изследовател, да пише добре и да умее да води битки – защото
документи не се дават никак лесно. Ако има тези качества, журналистът
трябва да следва 20 стъпки, за да постигне успех.
1. Намиране на гореща тема – такава, която интересува голяма част
от публиката и е обществено значима. Могат да му бъдат от полза
многото четене на документални книги и дългогодишната
изследователска работа в българските секретни архиви.

110. 2. Намиране на точния архив – журналистът трябва да предположи
или да се досети къде може да се намират документите, които го
интересуват. Това предполага да проучите структурата на архивите или
системата на институциите в страната, където ще търсите. В САЩ,
например, можете да избирате между ЦРУ, ФБР, Националната агенция
за сигурност, Разузнавателната агенция по отбраната, Държавния
департамент, Министерството на отбраната, Службата за имиграция и
натурализация, Агенцията за борба с наркотиците и т. н. или в техни
подструктури.
За да се ориентирате в институциите, може да ви помогне
проучване в Google със съответните ключови думи в зависимост от
темата. Полезно е също така да намерите колеги, които имат опит в
работа с архивите. Те са безценен и безплатен помощник в името на
каузата за разсекретяване.
3. Да намерите точния адрес, където да пратите искането си.
Достатъчно е да напишете в Google името на институцията, която сте
избрали и да намерите сайта. В сайта открийте линка за контакти. Освен
линка за контакти, може да ви помогне линк FOIA или Access to
Information.
4. Да познавате добре Закона за достъп до информация. Това ще ви
даде идея каква информация можете да искате по Закона за достъп до
информация.
5. Напишете писмо по Закона за достъп до информация.
Формулирайте кратко и ясно какви документи искате да бъдат
разсекретени (например за определено събитие или операция). Не
забравяйте да посочите периода. Не забравяйте да посочите адрес за
връзка.
Много сайтове предлагат т.нар. FOIA letter Generators – добри
“машини”, които пишат по зададени параметри исканията вместо вас.
Добри FOIA letter generators могат да се намерят в следните сайтове:

111. http://foi.missouri.edu/foialett.html
http://www.rcfp.org/foi_letter/generate.php
6. Не забравяйте да посочите в искането, че сте журналист.
Понякога това дава предимства като например да не плащате такси за
копиране, проучване и т.н.
7. Не забравяйте да подчертаете, че искате документи по силата на
Закона за достъпа до информация.
8. Ако искате информация за определени лица, трябва да пратите
доказателства, че човекът е починал. Работа вършат съобщения за
смърт от агенции като Асошиейтед прес или Ройтерс, BBC news archives,
енциклопедии като Britannica и Wikipedia.
9. Пазете копия на всички пратени искания. Не пропускайте да
поставяте дата на изпращане. Проучете какъв е законният срок, в който
трябва да получите отговор и какво трябва да направите, ако този срок
не бъде спазен.
10. Чакайте отговор. Въоръжете се с търпение. Времето,
необходимо за разсекретяване на документи, понякога е 2-3 години.
Бъдете подготвени, че някои документи могат да ви бъдат отказани.
Имайте предвид, че понякога може да искате нещо, без да сте сигурни, че
то наистина съществува. Ако имате късмет да получите документите,
които сте поискали да бъдат разсекретени, идва ред на голямото четене.
11. Прочетете получените документи в детайли. Tова включва
четене на лоши копия, на дълги и ненужни обяснения, от които може да
не излезе нищо, разгадаване на заличени имена. Естествено, нужно ви е
добро познаване на езика, на който са написани документите.
12. Aнализирайте фактите, които сте намерили. Прочетеното може
да ви накара да поискате да бъдат разсекретени и други документи.
Дълбайте във всеки детайл, особено в заличените. От контекста можете
да се досетите за какво става дума и да пратите нови искания.

112. 13. Винаги си водете бележки – четете документите, когато имате
компютър или молив до себе си. Ако водите бележки, нека да са с молив.
Когато четете, мислете какво ново или неказвано можете да извадите
като заглавие, за да провокирате
читателския/зрителския/слушателския интерес.
14. Започнете да пишете навреме. Не чакайте да изчетете
няколкостотин страници, за да се заемете с писането. Не слагайте
всичко в един файл – създайте различни папки за различните теми,
които откривате в документите – по-късно те могат да се превърнат в
отделни статии, части или цели книги.
15. Пишете интересно. Tипичният читател е мързелив човек. Той
очаква скучните документи да са “прочетени” и “смлени” вместо него и
представени по интригуващ начин. Журналистът трябва да намери
акцентите.
16. Не чакайте да получите исканите документи, за да напишете
заявления по други теми – пращайте нови искания, без тях няма да
получавате нови документи. Tова прави процесът продължаващ.
17. За публикацията работете в екип с дизайнери и художници. Те
могат да ви помогнат да покажете документите по жив и привлекателен
начин.
18. След публикацията дръжте очите си и ушите си отворени.
Могат да ви се обадят читатели, свидетели или участници в описаните
събития. Някои от тях може да са работили в специалните служби и да са
ценни източници. Могат да ви дадат интересни хрумвания за нови
искания.
19. Ако агенциите откажат да разсекретят исканите документи,
пратете писмо за обжалване, но знайте, че това рядко дава резултат.
Проучете какви биха могли да бъдат следващите ви стъпки според
местното законодателство. Посъветвайне се с колеги в съответната
страна.

113. 20. Ако имате проблеми или затруднения – обадете ми се – ще ви
помогна. За да видите, че нищо не е толкова трудно, колкото изглежда,
можете да прочетете книгите ми “The Iron Fist – Inside the Bulgarian and
American Secret Archives”, London, Artnik Publishing House, 2005, “Войната
на шпионите. Разследване в български и американски секретни архиви”,
София, Изд. “Сиела”, 2005 г. и “Тайните досиета на царя”, издадена през
2009 г. В тях е описана подробно работата ми с български и
чуждестранни архиви в последните 20 години.