1. 1
Джанин Фрост
„Среднощен ловец“
Книга 2
С единият крак в гроба
1.
ЧАКАХ НАВЪН ПРЕД ГОЛЯМАТА ЧЕТИРИЕТАЖНА КЪЩА В
МАНАСЕТ, която беше собственостна господинЛиам Фланъри. Товане
беше светска визита, както всеки, който ме погледнеше, можеше да каже.
Дългото яке, което носех, беше откопчано и откриваше ясно пистолета в
кобура на рамото ми, както и ФБР значката ми. Панталоните и блузата ми
бяха широки, за да скриятдесетте килограма сребърниоръжия, закаченис
ремъци по ръцете и краката ми.
Възрастен мъж с бизнес костюм отговорина почукването ми:
- Специален агент Катрина Артър. – казах. – Идвам да видя господин
Фланъри.
Катрина не беше истинското ми име, но беше това, което бе изписано на
фалшифицираната ми значка. Портиерът ми се усмихна неискрено:
- Ще проверя дали господинФланъри е в къщи. Почакайте тук.
Вече знаех, че Лиам Фланъри сие в къщи. Също така знаех, че нито
господинФланъри е човек, нито портиер. Е, нито пък аз, но от трима ни аз
бях единствената с пулс.
Няколко минути по-късно вратата се отвориповторно.
- ГосподинФланъри се съгласида се срещне с вас.
Това беше първата му грешка и ако можех да кажа нещо за нея, щеше да
бъде и последната му.

2. 2
Първото нещо, което си помислих когато влязох в къщата на Лиам
Фланъри беше „Уау!“. Ръчна дърворезбаукрасявашевсичкистени, подът
беше от някакъв вид наистина скъпо изглеждащ мрамор, а антиките бяха
сложени с вкус навсякъде, където можеха да се видят. Да си мъртъв със
сигурностне означаваше, че не можеш да живееш с кеф.
Космитена врата ми се изправиха, когато мощта изпълни стаята.
Фланъри не знаеше, че мога да го усетя, също както усетих и портиера
таласъм. Може и да изглеждах обикновена като поредниятчовек, но имах
някой и друг коз в ръкава си. И много ножове, естествено.
- Агент Артър, - каза Фланъри. – Товасигурно е зарадидвамата ми
служители, но вече бях разпитан от полицията.
Акцентът му беше английски, което беше странно заради ирландското
му име. Просто чуването на тази интонация изпратитръпки по гръбнака
ми. Английският акцент предизвикваспомениу мен.
Обърнахсе. Фланъри изглеждаше дорипо-добреотснимката, която
беше на досието му във ФБР. Неговата светла, кристална плът почти
блестеше срещу телесния цвят на ризата му. Ще кажа едно нещо за
вампирите – всички имат великолепна кожа. Очите на Лиам бяха чист
тюркоаз, а кестенявата му косападаше зад яката му.
Дам, той беше красив. Сигурно нямаше проблеми с това, да плаши
вечерята си. Но най-впечатляващото нещо в него беше аурата му. Тя
извираше от него трептящи, мощно изпълнени вълни.
Без съмнение вампир повелител.
- Да, това е заради Томас Стилуел и Джером Хаторн. Бюрото ще оцени
вашето сътрудничество.
Моето любезно забавяне беше, за да преценя колко души се намираха в
къщата. Напрегнах слуха си, но не открих никой друг освенФланъри,
портиерътгул и себе си.
- Разбирасе. Всичко за подпомагането на закона и реда. – каза той със
прикрита развеселеност.
- И ви е удобно да говорим тук? – попитах, опитвайки се да получа
повече от един поглед наоколо. – Или предпочитатена по-уединено място?
- Агент Артър, ако искате да ми кажете нещо насаме, наричайте ме
Лиам. – каза той бавно. – Надявам се да искате да си говорим занещо
различно от скучните Джером и Томас.
О, имах малко намерение да говоря веднага, след като с Лиам останем
насаме. Тъй като той беше замесен в смъртта на работницитеси, Фланъри
беше влязал в списъками със задачи, въпреки че не бях тук, за да го
арестувам. Обикновениятчовекне вярва във вампири или гули и затова
нямаше съдебнипроцеси, които да се справятс убийството на такива. Не,
вместо това имаше скрит клон на Вътрешна сигурност, а шефът ми Донме
беше изпратил. Вярно, имаше слухове за мен в света на неживите, такива,

3. 3
които се бяха разрасналипо време на работата ми, но само един вампир
знаеше коя съм всъщност. И не го бях виждала повече от четири години.
- Лиам, нали не флиртувате с федерален агент, който ви разследваза
двойно убийство?
- Катрина, невинен човекне трепери пред колелата на закона, когато го
громолятна разстояние. Най-малкото, поздравявам федералните, че
изпратиха такава красива жена да говорис мен. Освен това ми изглеждате
и малко позната, въпреки че съм сигурен, че щях да си спомня ако ви бях
срещал преди.
- Не сте. – казах веднага. – Повярвайтеми, щях да си спомня.
Не го казах като комплимент, но това го накара да се подсмихне по
начин, който беше твърденамекващ за вкуса ми.
Несъмнено.
Ти, самодоволенкучи син. Да видим колко дълго ще запазиш тази
самодоволнаусмивка.
- Обратно към темата. Лиам. Тук ли ще говорим или някъде насаме?
Тойиздаде пораженческизвук.
- Ако настоявате да минем по този път, може би ще ни е по-удобно в
библиотеката. Елате с мен.
Последвах го покрай по-пищните, празни стаи до библиотеката. Тя беше
великолепна, със стотици старии нови книги. Имаше дорисвитъци, пазени
в стъклени витрини, но това, което привлече вниманието ми беше някакво
голямо произведениена изкуството на стената.
- Товаизглежда... примитивно.
На пръв поглед наподобявашедърво или слоновакост, но с по-
внимателно проучване, изглеждаше като кости. Човешки.
- Аборигенски, близо тристагодишни. Подариха ми ги едни приятели в
Австралия.
Лиам се приближи, а тюркоазените му очизапочнаха да пробляскват
като смарагд. Знаех какво точно означават зелените точици в погледа му.
Похотта и храненето изглеждаха по един и същ начин за вампир. И двете
караха очите да светят като смарагд и зъбитеда се удължават. Лиам беше
или гладен или възбуден, но нямаше да задоволя нито едно от желанията
му.
Телефонът ми звънна.
- Ало. – вдигнах.
- Агент Атрър, още ли разпитвате господинФланъри? – попита
заместник шефът ми - Тейт.
- Да. Това трябвада свършидо тридесет минути.
Превод : Ако не вдигна пак след половинчас, Тейт и екипът ми щяха да
дойдатза мен.
Тейт затворибез да коментира. За нещастие той мразеше, когато се
оправяхс нещата сама. Къщата на Фланъри беше тиха като гробницаи

4. 4
беше минало много време откакто се бях намирала насаме с вампир
повелител.
- Вярвам, че полицията ви е казала, че телата на Томас Стилуел и
Джером Хаторн са намерени с почти изцяло липсваща кръв. И за сметка на
това с никакви видими рани. – казах аз, скачайки на темата.
Лиам сви рамене.
- Бюрото има ли теория?
О, имахме повече от теория. Знаех, че за Лиам е просто дазатвори
издайническитедупки по вратовете на Томас и Джером с една капка от
собственатаси кръв предида умрат. Бум, две изцедени тела, без вампир,
който да разбеснееселяните – освенако знаеш какви триковеда търсиш.
Категорично изстреляхотново:
- Ти имаш все пак, нали?
- Знаеш ли за какво имам теория, Катрина? Че на вкус си толкова сладка,
колкото и изглеждаш. Всъщност, откакто влезе не съм мислил за нищо
друго.
Не се съпротивлявах, когато Лиам скъсиразстоянието помеждуни и
вдигнах брадичка. В края на краищата, това щеше да го разсеепо-добреот
всичко, което се сетех.
Устните му бяха студени върху моите и вибрираха с енергия,
гъделичкайки приятно устата ми. Целуваше се много добре, усещайки кога
да задълбочии кога наистина да задълбочи. Всъщност, сипозволихда се
насладя за минута. – Господи, четиритегодинина въздържаниетрябваше
да си вземат жертвите! – и след това бях готоваза работа.
Ръцете ми се увиха около него, прикривайки ме докато издърпвахкамата
от ръкава си. В същото време той пусна ръце надолу към бедрата ми и
усети твърдитеочертания под панталоните ми.
- Какво по дяволите...?– промърмори, дърпайкисе назад.
Усмихнах се.
- Изненада!
И след това нападнах.
Щеше да бъде убийствен удар, но Лиам беше по-бърз, отколкото
очаквах. Тойпомете краката ми точно, когато замахвах, така че среброто
ми пропусна сърцето му на сантиметри. Вместо да се опитам да възвърна
стабилносттаси, аз се оставих да падна, претъркулвайки се далеч от
ритника, който той беше насочилкъм главата ми. Лиам се придвижикато
светкавица, за да пробвапак, но се дръпнарязко назад, когато три от
хвърлените ножовесе приземиха в гърдитему. По дяволите, пропуснах
сърцето му отново.
- Свещени Исусе Христе! – възкликна Лиам. Тойпрестана да се
преструва на човек и позволина очитеси да заблестяткато смарагд докато
вампирските му зъбисе удължиха. – Ти трябвада си легендарната Червена
жътварка. Какво водистрашилището за вампири в дома ми?

5. 5
Тойзвучеше заинтригуван, но не и изплашен. Когато скочихна крака,
хвърляйки якето си за по-добър достъпдо оръжиятами, обаче, беше
повече притеснен, и започнада обикаля около мен.
- Обичайното. – казах аз.- Ти уби хора. Тук съм да изравня резултата.
Лиам завъртя очи.
- Повярвайми, сладурче, Джером и Томас го заслужаваха. Тези
крадливи копелета откраднаха от мен. Тези дни е толкова трудно да си
намериш добър персонал.
Продължавай да говориш, хубавецо, не ми пука.
Завъртяхглава около раменете си и хванах още ножове. Нито един от
нас не мигна докато чакахме другиятда направи своя ход. Това, което
Лиам не знаеше беше, че бях наясно, че ще повика помощ. Можех да чуя
как гулът пълзеше тихо по-близо към нас, едва смущавайки въздуха около
себе си. Бръщолевенето на Лиам беше само, за да спечели време.
Тойпоклати глава, сякаш в самообвинение.
- Външният ти вид трябваше да ме предупреди. Казват, че Червеният
жътвар има червена като кръв коса, сиви като дим очи, а кожата ти... ммм,
сега вече има истинска разлика. Никога предине съм виждал такава
красива плът у човек. Господи, момиче, доринямашеда те ухапя. Е, не по
начина, по който си мислиш.
- Поласкана съм, че искаш да ме чукаш толкова, колкото и да ме убиеш.
Наистина, Лиам, това е сладко.
Тойсе ухили.
- Свети Валентин беше миналия месец, все пак.
Тойме изтласкваше към вратата и аз му позволих. Умишлено извадих
най-големия си нож от панталоните си, този, който на практика беше
малък меч и го размених с тези за хвърляне в дясната сиръка. Лиам се
ухили широко, когато го видя.
- Впечатляващо, но още не си видяла пиката ми. Пусни украшенията си
и ще ти я покажа. Ако искаш дориможеш да задържишнякои от ножовете.
Това ще направи нещата по-интересни.
Тойтръгна рязко напред, но не се хванах на стръвта. Вместо това
хвърлих петте ножа в лявата си ръка по него и се завъртях, за да избегна
удара на гула зад мен. С един силен удар, който прорязаръката ми,
изпратих острието във врата на съществото с всичкисили. Главата на
таласъма се завъртя около оста си за момент, с очизаковани върху мен,
преди да се строполина пода. Имаше само един начин да се убие гул и
това беше той.
Лиам изтръгна от себе си сребърнитеми ножове, сякаш бяха просто
клечки за зъби.
- Ти, гадна кучке, сега аз ще те нараня! Магнус ми беше приятел повече
от четиридесет години!

6. 6
Това отбелязакрая на закачката. Лиам се хвърли върху мен с невероятна
скорост.Нямаше оръжия, освентялото и зъбите си, но и това беше
страховито. Тойзаблъскас юмруци по мен, а аз отвръщах с жестоки удари.
За няколко минути просто сеналагахме, събаряйкивсякамаса и лампа по
пътя си. Най-накрая той ме хвърли през стаята и аз се разбих близо до
необичайното произведениена изкуството, на което се възхищавах. Когато
тръгна след мен го изритах и го съборихназад върху витрината. После
изтръгнахскулптурата от стената и я запратих към главата му.
Лиам се сви, проклинайки, когато сложната картина се разбина парчета
зад него.
- Нямаш ли шибан респект към артефактите? Това беше старо колкото
мен! И как, мътните го взели, се сдобис такива очи?
Не беше нужно да се поглеждам, за да разбераза какво говореше. Моят
по-рано сив поглед сега трябваше да свети зелено като този на Лиам. Боят
извади наяве доказателството за моят смесенпроизход, който моят
неизвестен баща-вампир ми беше оставил.
- Тозипъзел от кости е по-стар от теб, а? Значиси на колко, двеста?
Двеста и петдесет? Силен си тогава. Набождала съм на шиш
седемстотингодишнивампири, които не удряха така, както удряшти. Ще
бъдеш забавен за убиване.
Господ дами помогне, но не се шегувах. Нямаше никакъв спорт, когато
просто пробождахвампира и оставях екипа ми да се погрижиза останките.
Лиам се ухили.
- Двеста и двадесет, сладурче. Това е в безпулсни години. Другите не
бяха добриза нищо друго, освенза бедности мизерия. Лондонбеше
канализация тогава. Сега изглежда много по-добре.
- Много жалко, че няма да го видиш отново.
- Съмнявам се, сладурче. Мислиш си, че ще се забавляваш да ме убиеш?
Знам, че ще ми хареса да те изчукам.
- Да видим какво можеш. – подиграхсе.
Тойпрелетя през стаята, прекалено бързо, зада го избегна, и нанесе
брутален удар по главата ми. Светъл взрив избухна в мозъками и щеше да
прати всеки нормален човекправо в гроба. Аз никога не съм била
нормална, така че докато се борех с гаденето, реагирах бързо. Отпуснахсе,
оставяйкиустата си да виси отворенаи очите ми подбелени докато се
строполихна земята с гърло примамливо наклонено нагоре. Близо до
отпуснатата ми ръка лежеше един от ножовете ми за хвърляне, който той
беше изтръгнал от гърдитеси. Щеше ли Лиам да ме ритне докато съм долу
или да види колко зле съм ранена?
Късметътми проработи.
- Товае по-добре. – измърмориЛиам и клекна до мен. Той прокараръка
по тялото ми, после изсумтя развеселено. – Да говорим заармия от един.
Жено, носишцял шибан арсенал.

7. 7
Тойразкопчапанталоните ми с бизнес маниер. Вероятно щеше да махне
ножовете ми, това щеше да бъдеумна постъпка. Когато издърпа
панталоните ми надолу по бедрата, спря. Пръстите му минаха по
татуировката на бедрото ми, която си бях направила преди четири години,
веднага след като бях разменила стария си живот в Охайо за този.
Виждайки шанса си, хванах близкия нож и прокарах острието през
сърцето му. Той замръзна, а шокираните му очи срещнаха моите.
- Мислех, че ако „Александър“ не ме убие, нищо не би могло...
Тъкмо щях да нанеса финалното фатално завъртане, когато и последното
парче се нареди. Кораб, наречен„Александър“. Тойбеше от Лондони
беше мъртъв от около двеста и двадесет години. Имаше аборигенско
произведениена изкуството, подарено му от приятел в Австралия...
- Койот тях си ти? – попитах, все още държейкиножа. Ако мръднеше
щеше да промуши сърцето му. Ако останеше неподвижен, нямаше да го
убие. За сега.
- Какво?
- През 1788 четирима затворнициплавали към наказателните колонии на
Южен Уелс на бордана кораб, наречен „Александър“. Един избягал
веднага след пристигането им. Годинапо-късно избягалиятзатворниксе
върнал и убил всички, освентримата си приятели. Един от тях бил
превърнат във вампир по собственаволя, двама със сила. Знам кой от тях
не си, така че ми кажи кой си.
Ако изобщо беше възможно, тойизглеждаше още по-учуден, отколкото
беше, когато го намушках в сърцето.
- Само няколко човека знаят тази история.
Натиснах заплашително, но леко острието и ръбоветему проникнаха по-
дълбоко. Тойсхвана идеята. Добре.
- Иън. Аз съм Иън.
Мамка му! Върху мен беше мъжът, който беше превърналлюбовта на
живота ми във вампир предиповече от двеста и двадесет години. Говорете
ми за ирония.
Лиам или Иън, беше убиец по своитесобственипризнания. Разбирасе,
неговите служители може би са откраднали от него, може би не са; в света
глупаци не липсват. Вампирите играят по различниправила, когато се
опира до притежанията им. Те са териториалнидо фанатична степен. Ако
Томас и Джером знаеха какво е той и крадяха от него, щяха да знаят и за
последствията. Но не беше това, което спираше ръката ми. В крайна
сметка всичко сесвеждаше до една простаистина – може да бях напуснала
Боунс, но не можех да убия човека, който беше отговорензаидването му в
живота ми.
Да, наречете ме сантиментална.
- Лиам, или Иън, ако предпочиташ, слушай ме много внимателно.
Двамата с теб ще се изправим. Ще издърпам ножа и тогава ти ще избягаш.

8. 8
Сърцето ти е пробито, но ще се излекува. Дължа на някого животи това ще
бъде твоя.
Тойсе втренчив мен. Блесналите светлини на очите ни се сляха.
- Криспин. – истинското име на Боунс увисна между нас, но не реагирах.
Иън се разсмя с болка. – Това може да е само Криспин. Трябвашеда се
досетя от начина, по който се биеш, да не споменавам и татуировката,
която е идентична с неговата. Беше гаден номер да симулираш
безсъзнание. Тойникога нямаше да се хване на това. Щеше да те рита
докато престанеш да се преструваш.
- Прав си. – съгласих се меко. – Товабеше първото нещо, на което ме
научи Боунс. Винаги ритай, когато е на земята. Внимавала съм в час. Ти -
не.
- Добре, добре, Червена жътварке. Значи ти си причината той да е в
такова гадно настроение през последните няколко години.
Сърцето ми се изпълни с радостмоментално. Иън току-що потвърди
това, което не си позволявахда се чудя. Боунс беше жив. Дории да ме
мразеше за това, че го напуснах, беше жив.
- Ти и Криспин, а? – продължиИън . – Не съм говорилс него от няколко
месеца, но мога да го намеря. Мога и да те заведа при него, ако искаш.
Мисълта да видя Боунс предизвика в мен разтърсващиемоции. За да ги
прикрия се разсмяхподигравателно.
- И пари да ми дават, не, благодаря. Боунс ме намери и ме превърна в
примамка за мишените, които му беше платено да убие. Дориме убеди за
тази татуировка. Като говорим запари, когато отново видиш Боунс му
кажи, че все още ми дължи известна сума. Така и не ми плати моя дял от
работата, както ми обеща. Единствената причинатова да е щастливия ти
ден е, че веднъж ми помогнада спася майка ми. Задължена съм му и ти си
моята отплата. Но, ако някога отново видя Боунс ще бъдена върха на ножа
ми.
Всяка дума болеше, но това беше необходимо. Ако признаех, че все още
обичам Боунс, щях да окача мишена около врата му. Ако Иън повтори
това, което казах, Боунс щеше да разбере, че не е истина. Не беше отказал
да ми плати за работата – аз не исках да взема парите. Нито ме беше
убедил за татуировката. Направих кръстосанитекоститочно като неговите
от безполезния си копнеж след като го изоставих.
- Ти си наполовина вампир. Би трябвало да си, с тези светещи очи. Кажи
ми – как?
Почти нямаше да го направя, но си помислих, какво пък по дяволите.
Иън вече беше узнал тайната ми. Не беше толкова важно как.
- Някакъв новосъздаденвампир изнасилил майка ми и за нейно
нещастие спермата му все още функционирала. Не знам кой е, но един ден
ще го намеря и ще го убия. До тогава ще се задоволя с безпулсни точно
като него.

9. 9
Някъде далече в стаята телефона ми иззвъня. Не помръднах, за да го
вдигна, а заговорихбързо:
- Товае подкреплението ми. Когато не вдигна, ще влязат със сила. С
повече сила, отколкото можеш да се справиш точно сега. Движи се бавно;
изправисе. Когато извадя ножа, бягай бързо и не спирай. Получаваш
живота си, напускаш тази къща и не се връщаш обратно. Имаме ли сделка?
Помисли преди да отговориш, защото не блъфирам.
Иън се усмихна стегнато.
- О, вярвам ти. Забила си нож в сърцето ми. Това ти дава много малко
причинида лъжеш.
Не мигнах.
- Тогавада го направим.
Без друг коментар, Иън започнада се свлича на колене. Можех да кажа,
че всяко движение беше агония за него, но стисна устни и не издаде нито
звук. Когато и двамата се изправихме извадих внимателно острието от
гърбаму и задържахкървавия нож пред себе си.
- Сбогом, Иън. Изчезвай.
Тойразби прозорецав ляво от мен с мъгла от скорост, която беше по-
бавна от преди, но все пак впечатляваща. Чух как хората ми бързаткъм
вратата отвън. Имаше едно единствено нещо, което оставаше да направя.
Забих същия нож в корема си, достатъчно дълбоко, зада ме накара да
падна на колене, но и достатъчно високо,зада избегна смъртоносно
нараняване. Когато моят вториофицер, Тейт, влезе тичайки в стаята, аз бях
задъхана и сгъната на две, а кръвта ми се изливаше върху прекрасния
дебел килим.
- Господи, Кат! – възкликна той. – Някой да донесеБрам!
Другите ми двама капитани, Дейв и Хуан, тръгнаха да изпълнят
заповедта. Тейт ме вдигна и ме изнесе от къщата. С накъсани вдишвания
дадох инструкциите си.
- Един избяга, но не го гонете. Твърдее силен. Няма никои в къщата, но
проверете бързо исе изтеглете. Трябвада се махнем в случай, че се върне с
подкрепление. Ще ни избият.
- Едно почистванеи след това изтегляне, изтегляне! – нареди Дейв,
затваряйки вратата на колата, в която бях отнесена. Тейт извадиножа,
притискайки превръзкитекъм раната и ми даде да глътна няколко хапчета,
които не се намираха в никоя обикновенааптечка.
След четири годинии екип от брилянтни учени, шефът ми Дон, беше
успял да извлече от компонентите на неживата кръв и да създаделекарство
чудо. На обикновенихора то поправяше на магия наранявания като
счупени костии вътрешни кръвоизливи. Нарекохме го Брам*, в чест на
писателя, който направи вампирите известни.
- Не трябваше да влизаш сама – смъмриме Тейт. – По дяволите, Кат,
следващия път ме послушай!

10. 10
Изсмях се слабо.
- Както кажеш. Не съм в настроениеда споря.
След това припаднах.
Брам* - Ейбрахам „Брам“ Стокър (на английски: Bram Stoker) е
ирландскиписател, спечелил слава като автора на романана ужаса
„Дракула“.
2.
КЪЩАТА МИ БЕШЕ МАЛКА И ДВУЕТАЖНА И СЕ НАМИРАШЕ НА
КРАЯ НА ЕДНА ЗАДЪНЕНА УЛИЦА. Интериорътбеше почти
спартанскив своятаголота. Самотно канапе на долния етаж, библиотека,
няколко лампи и минибар зареденс джин и тоник. Ако черниятми дроб не
беше наполовина вампирски, вече щях да съм умряла от цироза. Разбира
се, Тейт, Хуан и Дейв никога не се оплакваха от всичката ми пиячка.
Постоянензапас от алкохол и тесте карти бяха достатъчнида ги връщат
обратно. Жалко, че никой от тях дорив трезво състояниене беше добър
играч на покер. Напий ги и е забавно да гледаш как уменията им на карти
изчезватза секунда.
Е, как човекможе да се запише за такъв луксозен живот? Моят шеф,
Дон, ме намери когато бях на двадесет и две и си бях навлякла малко
проблемисъс закона. Знаете, нормалнимладежки неща. Убих губернатора
на Охайо и няколко от хората му, но те бяха съвременнитърговцина роби,
които продавахажени на немъртвите за храна и забавление. Да, те
заслужаваха да умрат, особено когато бяхедна от жените, които се
опитваха да продадат. Аз и моето гадже-вампир Боунс, наложихме наша
собственамяркана правосъдиекъм тях, която настели много трупове.
След като бях арестувана, моят странен патологичендоклад ме
изклюкари за това, че не съм напълно човек. Донме грабна да оглавявам
неговия секретен отдел от „Национална сигурност”, като ми предложи
оферта, която не можех да откажа. Или смъртназаплаха, ако бъда по-
точна. Приех работата. Какъв избор имах?
Но въпреки многото си пропуски, Доннаистина държеше да защити
тези, които смъртнитезакони никога не можеха да предпазят. Аз също
държах на това. Затова рискувах живота си, защото чувствах, че това беше
причината да съм роденаполумъртва, но да изглеждам като човек. Можех
едновременно да съм примамка и кука за чудовищата на нощта. Вярно, не
беше „и заживели щастливо”, но поне направих положителна разлика за
някои хора.
Телефонът ми звънна докато се преобличах в пижамата си. Тъй като
беше почти полунощ, трябваше да бъде или едно от момчетата, или Денис,
защото майка ми никога не стоеше до толкова късно.
- Здрасти, Кат. Тъкмо влизаш?

11. 11
Денис знаеше какво правех, знаеше и какво бях. Една нощ, докато си
вършех работа, срещнах вампир, който се опитваше да превърне врата й в
Голяма Глътка. По времето когато го убих, тя вече беше видяла
достатъчно, зада разбере, че той не е човек. За нейна похвала трябва да
отбележа, че тя не крещя, не припадна и не направи нито едно от нещата,
което нормален човекби. Просто мигна и каза „Уау. Дължа ти бира, най-
малко”.
- Да. – отговорих. - Тъкмо влизам.
- О, лош ден? - попита тя.
Но тя не знаеше, че прекарах по-голяматачаст от деня, възстановявайки
се от самонанесената си прободнаранас помощта на Брамс и
съмнителната полза от това, да се изкормя с нож, покрит с вампирска кръв.
Това само по себе си вероятно направи повече от магическото хапче на
Дон. Нищо, нищо не лекува по-добреотвампирската кръв.
- Ами, обичайното. Ати? Как беше срещата ти?
Тя се засмя.
- На телефона съм с теб, какво говоритова?Всъщност, тъкмо щях да
размразя един чийзкейк. Искаш ли да дойдеш?
- Разбирасе, но съм по пижама.
- Не забравяйпухкавите чехли. – почтиможех да видя усмивката на
Денис. – Без тях няма да изглеждаш добре.
- Ще се видим скоро.
Затворихи се усмихнах. Самотата се отложи. Поне докато не свърши
чийзкейка.
По това време на нощта пътищата на Вирджиния бяха предимно пусти,
но очите ми бяха широко отворени, защото беше пиковия час за
немъртвите да търсятхрана. Обикновено беше просто вампир, похапващ
лека закуска. Използваше силата на погледа си и халюциногена в зъбите
си, за да пие и да избяга, оставяйкихраната си с фалшив спомен и
понижено ниво на желязо. Боунс беше този, който ми разкритова. Научи
ме на всичко за вампирите: техните сили (много!), слабости(няколко и
слънчева светлина, кръстовеи коловене бяха между тях), техните
убеждения (че Кайн е първиятвампир, създаден, когато Господ го наказал
за убийството на Авел, приковавайки го към това, завинаги да пие кръв
като напомняне, че е пролял кръвта на брат си) и как живеят в общества,
приличащи на пирамида, където вампирътна върха управлява всички
„деца”, които са създали. Да, Боунс ме научи на всичко, което знаех. И
после го напуснах.
Завих и ударих спирачките, когато пред гумите ми се спусна котка.
Излязохи я намерих да лежи близо до колата. Опита се да избяга, но я
хванах и я огледах. Имаше кръв по носа й, някои драскотинии изплака,

12. 12
когато преместих крака й. Счупен, без съмнение. Мрънкайки някакви
безсмислици, извадихмобилния си телефон.
- Току - що блъснах котенце. – казах на Денис. – Можеш ли да ми
намериш ветеринар? Не могапросто да го оставя.
Тя издаденежен звук на съчувствиеи отиде да донесе телефонния
указател. След секунда се върна.
- Тозиработицяла нощ и не е далеч от теб. После ми кажи как е
котенцето. Ще сложа чийзкейка обратно във фризера.
Затворих, после се обадих на ветеринаря за указания. След десет минути
спряхпред „Косматия Ноев ковчег”.
Над пижамата си бях с палто, но вместо ботуши, да, носех сини пухкави
пантофи. Вероятно изглеждах като домакиня от ада.
Мъжът зад бюрото се усмихна, когато влязох.
- Вие ли сте жената, която ми се обади?С котката?
- Аз съм.
- И сте госпожа...?
- Госпожица. КристинРъсел. – това беше името, с което бях в момента,
друга почиткъм изгубената си любов, тъй като човешкото име на Боунс
беше КриспинРъсел. Моето сантиментално проклятие щеше да доведе до
края ми.
Приятелската усмивка нарасна.
- Аз съм д-р Ноа Роуз.
Ноа. Това обеснявашенедодяланото име на мястото. Тойвзе котето за
рентген и се върна след няколко минути.
- Един счупен крак, няколко охлузвания и недохранване. Трябвада се
оправидо няколко седмици. Било е бездомно?
- Доколкото знам, д-р Роуз.
- Ноа, моля ви. Сладко малко котенце, ще го задържители?
Думата котенце ме накара да трепна, но го прикрих и отговорихбез да
мисля:
- Да.
Широките очина котето се спряха на мен, като че ли знаеше, че съдбата
му беше решена. С мъничко краче в гипс и мехлем върху раните
изглеждаше наистина жалко.
- С храна и почивкакотето ще бъдекато ново.
- Товае чудесно. Колко ти дължа?
Тойсе усмихна по смутен начин.
- Без заплащане. Направихте добро нещо. Ще трябвада го доведете след
две седмици да махна гипса. По кое време?
- По всяко, но късно. Аз, ъм, работя по странно време.
- Вечерите не са проблем.

13. 13
Тойми се усмихна със срамежлива усмивка и нещо ми подсказа, че не е
толкова любезен с всеки клиент. И все пак изглеждаше безобиден. Това
беше рядкостпримъжете, с които се срещах.
- Какво ще кажеш за осем, в четвъртък, след две седмици?
- Добре.
- Благодаря ти за помощта, Ноа. Задължена съм ти. – тръгнах към
вратата, носейкикотката.
- Почакай! – той заобиколибюрото и спря. – Това е напълно
непрофесионално, но ако мислиш, че си ми задължена, не че си, разбира
се, но... нов съм в градаи... ами, не познавам много хора. Повечето от
клиентите ми са стариили женени и... това, което се опитвам да кажа е...
Вдигнах въпросително вежда на бръщолевенето му и той се изчерви.
- Няма значение. Ако не се появиш за уговоркатаще разбера.
Съжалявам.
Бедния човекбеше добродушен. Отправихму един бърз женскипрочит,
много различенот онзи, оценяващ опасността, който направих когато
дойдох. Ноа беше висок, мургав и момчешкихубав. Може би бих могла да
го уредя с Денис – тя току-що ми бе казала, че предишната й среща не я е
впечатлила.
- Добре, Ноа, отговорътеда. Всъщност, с моята приятелка Денис ще
излизаме на вечеря в понеделник. Добредошъл си да се присъединиш към
нас.
Тойиздиша.
- Понеделник е перфектно. Ще ти се обадя в неделя да потвърдя.
Обикновено не правя такива неща. Господи, звучикато клиширана
реплика. Позволими да попитам за номерати, преди да съм те разубедил.
Написах му мобилния си номер с усмивка. Ако Ноа и Денис се свалят,
щях тихо да си тръгна предидесерта. Ако се окажеше, че е идиот, тогава
щях да се уверя, че ще си тръгне без да я притеснява повече. Ей, за какво
са приятелите?
- Моля те, не си променяймнението. – каза той когато му подадох
номера си.
Вместо отговор простомахнах за лека нощ.
3.
В ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ СЛЕДВАЩИЯ ПОНЕДЕЛНИК ТЕЛЕФОНЪТ МИ
ЗВЪННА. Погледнах към номера, който светеше на екрана и се намръщих.
Защо Денис ми се обаждаше от дома си? Трябвашеда е тук преди
петнадесет минути.
- Какво става? – отговорих. – Закъсняваш.
Звучеше така, сякаш си поемаше дълбоко въздух.
- Кат, не ми се сърди, но... нямада дойда.

14. 14
- Болна ли си? – попитах притеснено.
Отново последвазвук на дълбоко вдишване.
- Не, няма да дойдазащото искам ти да излезеш с Ноа. Сама. Каза, че
изглежда наистина свестенчовек.
- Но аз не искам да ходя на среща! – запротестирах. – Направих това
само, за да го срещнеш и имах добър изход, ако не се окаже твой тип.
- За Бога, Кат, нямам нужда от друга среща, но ти имаш! Искам да кажа,
че баба ми е по-дейна от теб. Виж, знам, че не говоришзадругия мъж,
който и да е бил той, но ние сме приятелки от повечеот три годинии ти
трябвада започнеш да живееш. Заслепи Ноа с уменията си да пиеш, изгори
ушите му с езика си, но се опитай да се забавляваш с мъж, който не
възнамерявашда убиеш в края на вечерта. Поне веднъж. Може би няма да
бъдеш толкова тъжна през цялото време.
Тя уцели нерв. Въпреки че никога не бях споменавала подробностиза
Боунс, особено тази, че беше вампир, тя знаеше, че съм обичала някого и
после съм го загубила. И знаеше колко самотна се чувствах, повече
отколкото някогабих признала.
Въздъхнах.
- Не мисля, че това е добраидея...
- А аз мисля. – прекъснаме тя. – Не си умряла, така че престани да се
държишсякаш си. Това е просто вечеря, а не бягство във Вегас. Никой не е
казал, че доритрябвада видиш Ноа отново. Хайде де.
Погледнах към новото си коте. То мигна, което също взех за Да.
- Добре. Ноа ще е тук след пет минути. Ще отида, но вероятно ще кажа
нещо напълно неподходящо и ще си бъда вкъщи след час.
Денис се разсмя.
- Няма значение, поне ще се опиташ. Обади ми се, когато се прибереш.
Казах чао и затворих. Очевидно отивах на среща. Готоваили не.
Когато минах покрай огледалото огледах два пъти отражението си.
Новата ми кафява коса беше подстриганадо раменете и изглеждаше
чужда, но това беше идеята в случай, че Иън реши да потвърдислуховете
за появяването ми. Нямах нужда вампирите или гулите да ме разпознават
зарадицвета на косата. Блондинките може и да се забавляваха повече, но
се надявах на по голям бройтрупове. Червеният жътвар беше оставен да
почива. Да живее Жътварятбрюнет!
Когато Ноа почука на вратата, бях толкова подготвена, колкото можех
да бъда. Усмивката му замръзна, когато ме видя.
- Беше червенокосапреди, нали? Не съм си го въобразилв
притеснението си?
Вдигнах вежда, вече не червена, а с цвят на мед.
- Исках промяна. Бях червенокосацял живот и се чувствах като нещо
различно.
Тойотстъпи веднага.

15. 15
- Е, красиво е. Ти си красива. Искам да кажа, че беше красива преди и
още си. Да тръгваме предида си размислила.
Вече бях, но това нямаше нищо общо с Ноа. Все пак, колкото и да не
исках да призная, Денис беше права. Можех да прекарам още една вечер
измъчвайкисе за някого, когото никогане можех да имам, или можех да
изляза и да се опитам да прекарам една хубава вечер за разнообразие.
- Лоша новина – казах. – Моята приятелка, хм, беше задържанаи няма
да успее да дойде. Съжалявам. Напълно ще разбераако искаш да отмениш
срещата.
- Не. – каза Ноа веднага, усмихвайки се. – Гладен съм. Да ядем.
Просто една среща, напомних си, докато вървяхкъм колата му. Колко
лошо може да бъде?
С Ноа отидохмев „Ренардо”, едно италианско бистро. Отучтивост пих
само червено вино, защото не исках да разкрия склонносттасикъм
огромниколичестваджин с тоник.
- С какво се занимаваш, Кристин? – попита той.
- Полеви проучвания и наемане на работаза Бюрото.
Беше почти истина, ако наричате лова и убиването на нощни създания
изследване. Или определяне на прекосяванена цялата страна, за да събера
най-добритемъже, които военните, полицайте, ФБР или дори
криминалната наказателна система можеха да предложат, като наемане на
работа. Ей, далеч сме от операция, която убива немъртвите и
дискриминиратези, които наема, нали? Някои от най-добритечленове на
екипа някога бяха носили оранжеви пижами. Хуан беше специалист
фалшификатор, които беше избрал работаза Дон вместо двадесет години
зад решетките. Миш–машът не правеше най-традиционният боен отряд, но
със сигурностбеше смъртоносен.
Очите на Ноа се разшириха.
- Бюрото?Ти си агент на ФБР?
- Технически - не. Нашият отдел е повече разширение на „Национална
сигурност”.
- О, имаш една от онезипрофесии, където можеш да ми кажеш какво
правиш, но после ще трябва да ме убиеш?- дразнеше той.
Почти се задавих с виното. Ти го каза, приятелю.
- Ъм, нищо толкова вълнуващо. Просто наемане на работа и проучване.
Въпреки че, постоянно съм на разположениеи работя по странно време.
Затова Денис е по-подходящада те разведеиз Ричмонд отмен. - Казах
това директно, за да спра всякакви илюзии. Ноа беше сладък, но нищо
повече не можеше да стане.
- Разбирам странното времеи да си на повикване. Пейджърът ми звъни
по всяко време за спешни случай. Нищо толкова сериозно като твоята
работа, но все пак. Доринай-малките неща в живота заслужават внимание.

16. 16
Винаги съм мислел, че с отношението си към нещо по-слабо от теб
показваш истинския си характер.
Е, добре. Тойтоку-що повдигнас едно ниво мнението ми.
- Съжалявам, че Денис не успя да дойде. – Казах, вероятно за пети път. –
Мисля, че наистина ще я харесаш.
Ноа се наведе напред.
- Сигурен съм в това, но не съжалявам, че не успя да дойде. Използвах
това да се срещам с хора като извинение да те поканя да излезем. В
действителностпросто исках среща с теб. Може би, заради онезипухкави
пантофки.
Засмяхсе, което ме стресна. Вярно, очаквах да си прекарам ужасно, но
това беше... приятно.
- Ще го имам предвид.
Изучавах го през чашата за вино. Ноа носеше сива блуза с обло деколте,
спортно палто и памучни панталони с цвят на въглен. Черната му коса
беше прясно подстригана, но един кичур продължаваше да пада на челото
му. Ноа със сигурностне страдаше от липса на срещи. Дории кожата му да
нямаше тази кремава, кристална луминисценция, която блестеше на лунна
светлина...
Разтърсихглава. По дяволите, трябваше да спрада преследвам себе си с
Боунс! Нямаше надежда за нас. Дории да успеехме да преодолеем
непреодолимитепречки на работата ми да убивам немъртвите, или
кипящата омраза на майка ми към всичко с остризъби, пак нямаше да
проработи. Боунс беше вампир. Щеше да остане завинаги млад, докато аз
неизбежно щях да остарея и умра. Единствения начин да заобиколя
смъртносттасибеше ако той ме превърне, а аз отказвах да го направя.
Няма значение как това разбисърцето ми, но взех единственото
решение, което можех – да го напусна. По дяволите, Боунс може би не
мислеше за мен вече. Сигурно е продължилнапред; бяха минали повече от
четири годиниоткакто не се бяхме виждали. Може би вече беше време аз
също да забравя.
- Искаш ли да пропуснем десертаи да се поразходим?– Попитах
импулсивно.
- С удоволствие. – Не се поколеба Ноа.
Шофирахме четиридесетминути, за да стигнем до плажа. Беше март и
все още бе студено, тъй че се увих с палтото си в студения океански бриз.
Ноа вървеше близо до мен с ръце в джобоветеси.
- Обичам океана. Затова се преместих от Питсбърг във Вирджиния.
Откакто го видях за пръв път знаех, че искам да живея близо до него. Има
нещо в океана, което ме кара да се чувствам малък, но все пак да съм част
от голямата картина. Товазвучи пошло, но е истина.
Усмихнах се тъжно.

17. 17
- Не е пошло. Чувствам се по същия начин с планините. Все още се
връщам там, когато мога... - Гласът ми се изгуби, защото си спомних с кого
бях когато за пръв път видях планините. Това трябваше да спре.
В изблик на копнежа си да забравя, сграбчихНоа и почти дръпнах
главата му надолу към моята. Тойсе поколеба за секунда преди да
отговори, обгръщайкиме с ръце, а пулсът му се ускори, когато го целунах.
Също така внезапно, както започнах, така се и отдръпнах.
- Съжалявам. Това беше грубо от моя страна.
От него се изплъзнанесигурно хихикане.
- На такъв вид грубостсе надявах. Всъщност, планирах плавна маневра
като те помоля да седнеш, може би да сложа ръка около теб... но харесвам
твоя начин повече.
Господи, устната му кървеше. Глупавата аз, забравихда овладея силата
си. ГоркиятНоа беше жаден за насилие. Поне не избих зъбитев гърлото
му; може би щеше да възразипо-силно за това.
Ноа хвана раменете ми и този път наклони глава със собственасила.
Задържахнормалната си сила, целувайки го нежно и оставяйки езикът му
да се потопипрез устните ми. Пулсът му се ускории кръвта му тръгна на
юг. Беше почти смешно да чуя реакцията на тялото му.
Блъснах Ноа назад.
- Товае всичко, което съм готовада дам.
- Аз съм много щастлив с това, Кристин. Единственото друго нещо,
което искам е да те видя отново. Наистина искам да те видя отново.
Лицето му беше сериозно итолкова честно. Напълно различно от моето
с всичките ми тайни.
Въздъхнах отново.
- Ноа, водя много... страненживот. Моята работа ме кара да пътувам
често, да тръгвам без предупреждениеи трябвада отменям всеки план,
който правя. Товазвучи ли ти като нещо, с което искаш да се забъркаш?
Тойкимна.
- Звучичудесно, защото е твоят живот. Ще се радвам да се забъркам в
него.
Разумната частот мозъкътми ми изпрати ясно предупреждение. Не го
прави. Самотата ми го цапардоса.
- Тогавааз също искам да те видя отново.
4.
ЕДНО ПОЧУКВАНЕ ЗАБАРАБАНИ ПО ВРАТАТА МИ И ме накара да
скочаот леглото. Беше едва девет часа сутринта. Никой не идваше толкова
рано, всички знаеха навиците ми за спане. Дории Ноа, с който излизах
вече от месец, знаеше, че не е добреда ми звъни или да идва в такъв ранен
час.

18. 18
Слязохна долния етаж, като навикът ме накара да сложа сребъреннож в
джобана халата си, и погледнах през шпионката.
Тейт беше от другата страна и също изглеждаше така, сякаш се беше
събудилтоку-що.
- Какво има? - казах аз и отворихвратата.
- Трябвада отидем до свръзката. Дон ни чака и се обаждасъщо на Хуан
и Дейв.
Оставих вратата отворенаи се върнах обратно гореда се облека.
Нямаше начин да се появя в пижамата си с канарчето Туити. Това едва ли
щеше да вдъхне респект у хората ми.
След като се преоблякохи измих набързо зъбитеси, се качих в колата на
Тейт, премигвайки срещу ярката сутрешна слънчевасветлина.
- Знаеш ли защо ни викат? Защо Дон не ми се обади първо?
Тейт изсумтя.
- Тойискаше мнението ми за ситуацията преди да говорис теб. В Охайо
е имало убийства снощи. Хубава графика, без опит да се прикрияттелата.
Всъщностса изложени на показ.
- Какво необичайно има в това? Ужасно е, съгласна съм, но не е
необичайно.
Бях объркана. Не скачахме към всяка гадна сцена на местопрестъпление,
нямаше как да ги обиколим всичките. Имаше повече, отколкото ми
казваше.
- Почти стигнахме. Ще оставя Дон да ти обясниостаналото. Моята
работа беше само да те взема.
Тейт е бил сержант в Специалните части предида се присъединикъм
Дон и годините му на военен се показваха. Следвай заповеди, не задавай
въпросизарешенията на командира. Това беше нещото, което Дон
обичаше в него – и нещото, за което се дразнех на шефа си толкова много,
тъй като кредото ми беше точно обратното.
След двадесет минути бяхме при свръзката. Въоръжената охрана помаха
през портата както обикновено. Двамата с Тейт бяхме такава честа гледка,
че вече дорине показвахме индентификационните си карти. На практика
знаехме всичкиохранители по име, ранг и сериен номер.
Дон беше в своя кабинет, крачещ около бюрото си, и аз вдигнах вежди.
Обикновено шефът ми беше студен и обран. Това беше вториятпът, когато
го виждах да крачитака през четирите годиниоткакто ме беше назначил.
Първият беше, когато откри, че Иън или Лиам Фланери, за когото Донго
мислеше, се беше измъкнал. Дон искаше да доведа вампир за домашен
любимец, за да източвамекръв от него и да правим повече Брамс. Когато
се бях върнала без Иън си помислих, че ще се пръснепо шевовете. Или, че
ще изкопае ров в килима си.
Това, че бях намушкана беше едва втората му мисъл. Дон наистина
имаше объркана подредбана приоритетите по мое мнение.

19. 19
На бюрото му имаше снимки, които изглеждаха изтеглени от интернет.
Тойнаправи жест към тях, когато влязохме.
- Имам приятел в полицията на Франклин Каунти, който е сканирал тези
снимки преди два часа и ми ги прати. Вече е отцепил района и е задържал
полицията и медицинските екипи от сцената. Тръгватеведнага щом екипът
се събере. Вземете най-добрите си хора, защото ще се нуждаете от тях. Ще
има и допълнителен персоналпод твое командване. Това трябвада се
оправиведнага.
Франклин Каунти. Старият ми роденград.
- Сприс тази мистерия, Дон. Привлече вниманието ми.
В отговор тойми подаде една от снимките. Беше на малка стая, с
купчина от пресничовешки останки, разпръснатипо килима. Разпознахя
веднага, защото тя беше моята спалня в къщата на баба ми и дядо ми.
Написаното на стена ме вцепени и разбрахведнага защо Донбеше
откачил.
„Тук, коте, коте”
Това не беше на добре. Изобщо не беше на добре, за всичкини. Фактът,
че тази преднамерена подигравкабеше адресиранадо мен, и то в къщата, в
която съм израснала, разкриваше две ужасяващи неща. Някой знаеше и
измисленото ми име, и истинското ми.
- Къдее майка ми? – тя беше първата ми мисъл. Може би те знаеха само
за Катрин Крауфийлд, или може би знаеха и за КристинРъсел.
Дон задържавдигнатата си ръка.
- Пратихме хора до къщата й с инструкции да я доведат. Правим това
като предпазнамярка, защото си мисля, че ако знаят коя си и къде си сега,
нямаше да си правят труда с родното тимясто.
Да, това беше истина. Бях толкова разстроена, че не мислех трезво. Това
трябваше да спре, защото нямаше време да се държа глупаво.
- Имаш ли някаква идея кой може да е, Кат?
- Естествено, че не! Защо да имам?
Дон се замисли за минута, подръпвайкикосъмчетатана веждата си.
- Дали е съвпадение, че излизаш с Ноа Роуз от месец и изведнъж някой
те открива? Каза ли му какво си? С какво се занимаваш?
Погледнах Дон гадно.
- Направи пълна проверкана Ноа в мига, в който откри, че излизам с
него. Без мое разрешение, ако мога да добавя, и не, Ноа не знае нищо за
вампирите, какво правя или какво съм. По-добретова да е последниятпът,
в който те уверявам в това.
Дон кимна в съгласие, а след това продължида спекулира:
- Мислиш ли, че това може да е Лиам Фланери? Каза ли му нещо, което
може да използва, за да те проследи?
През мен преминаха студени тръпки. Да, Иън имаше връзка с миналото
ми. Чрез Боунс.

20. 20
Боунс знаеше стария адрес на семейството ми, истинското ми име и само
той ме наричаше Котенце. Можеше ли да е той? Щеше ли да направи нещо
толкова екстремно, за да ме измъкнеот скривалището ми? След повечеот
четири годинидали още си мислеше за мен?
- Не, не казах нищо на Фланери. Не виждам как може да е отговоренза
това.
Лъжата се изплъзна от езика ми без пауза. Ако беше Боунс, пряко или
непряко, щях да се разправя лично с него. Дони Тейт мислеха, че тялото
му е опаковано с лед във фризерав мазето. Не смятах да променя това.
Хуан и Дейв пристигнаха. И двамата изглеждаха като току-що събудени.
Дон ги въведе накратко в ситуацията и в заключенията.
- Кат, ще ви оставя четиримата – заключи той. – Съберете екипа си и
запушете тозитеч. Самолетите ще бъдатготови, когато и вие сте. И този
път не се притеснявайте да ми върнете всичкиизоставащи от частта
войници. Просто премахнете този, който знае за теб.
Кимнах мрачно и се помолих подозрениятамида се окажат грешни.
- Била ли си си в къщи откакто започнаработа с този Смъртоносенотряд
от Ада? Мислиш ли, че някойще те разпознае?-Дейв поддържаше
постоянното сибърборенеи когато летяхме в кръг около въздушната база
преди кацане.
- Не, не съм се връщала откакто баба ми и дядо ми умряха. Имах само
един приятел. – и определено нямах предвид един точно определен
разгонен, алкохолизиранпризрак. – А той завърши колежа и се премести в
Санта Моника преди години.
Това беше Тими, моят стар съсед. Последния път, когато проверих, той
беше репортер към онези „истината е някъде там” независимисписания.
Знаете, от онзивид, които от време навреме откриваха някоя невероятна,
истинска история и след това правеха живота на Дон истинскиад, докато
се опитваше да я опровергае. Тимивярваше, че съм била убита по време на
престрелка с полицията, след като съм убила баба си и дядо си, няколко
полицая и губернатора. Какъв начин да те запомнят. Донне пощади
репутацията ми, когато ме накара да изчезна. Дориси имах надгробен
камък и фалшив доклад от аутопсия.
- Освентова... – отърсихсе от миналото като мокра мушама. – С по-къса
и кестенява коса изглеждам много различно. Никойвече няма да ме
познае.
Освен Боунс. Тойщеше да ме познае от километри само по аромата.
Мисълта да го видя отново, дории при такива убийствени обстоятелства,
накара сърцето ми да заблъска. Колко ниско щях да падна?
- Убедена ли за вземането на Купър? – Дейв ме смушка и погледна назад
в самолета. Имахме си наше собствено пространствоотпред. Не бяхме ли
ние специалните?

21. 21
- Знам, че минаха само два месеца, откакто вкарахме Купър в играта, но
той е умен, бърз и безмилостен. Годините му като полицай под прикритие
към отдел Наркотици вероятно са му помогнали. Тойсе представи добрев
тренировъчнитеоперации, така че има време да го видим как ще се справи
на терена.
Дейв се намръщи.
- Тойне те харесва, Кат. Мисли си, че ще ни предадеш един ден, защото
си мелез. Мисля, че трябвада му се даде сока и последните два месеца да
му се изтриятот главата.
„Да му се даде сока” се отнасяше за промиващите съзнанието техники на
Дон, които беше усъвършенствалпрез последните години. Зъбитена
нашите домашни вампири бяха изцедени като на змиите.
Халюциногенните капки, които произвеждахасе рафинираха и
култивираха. Когато се комбинират с обичайния преебаващ съзнанието
метод, който използваха военните, оставяха напълно щастливо незнание за
всичкидетайли, отнасящи се за операцията ни. Товабеше начина, с който
изчиствахмеслужителите и не се притеснявахме за слухове, свързани с
мацка със свръхчовешкисили. Всичко, което помнеха беше един ден на
усилени тренировки.
- Не е нужно Купър да ме харесва, само трябвада изпълнява заповеди.
Ако не може да направи това, тогава е вън. Или мъртъв, ако си докарасам
смърттапреди това. Най-малко сме загриженисега за него.
Самолетът се приземи с разтърсване. Дейв ми се усмихна.
- Добредошла в къщи, Кат.
5.
КЪЩАТА, В КОЯТО ИЗРАСНАХ, СЕ НАМИРАШЕ В ЧЕРЕШОВА
овощна градина, която изглеждаше така, сякаш не е била жъната от
години. Може би откакто дядо и баба бяха убити. Ликинг Фолс, Охайо
беше място, което не смятах, че ще видя отново и плашещото беше, че
изглеждаше сякаш времето е спряло в тозималък град.
Господи, тазикъща щеше да получи отвратителен тип лоша слава.
Между тези стени бляха убити четирима души. Двамата евентуално от
собственатаси внучка, която след това се бе впуснала в безчувствена
смъртоноснавеселба, а сега и тази двойка.
Беше иронично това, че последния път, в който вървяхпо предната
веранда, също беше за двойно убийство. През мен премина болка при
умствения образ на дядо ми, свлечен на кухненския под и червените
отпечатъци от ръцете на баба ми, пропитив стълбите, по които се беше
опитала да пропълзи. С Дейв направихме кръг около кухнята, внимавайки
да не разместим нещо повече от необходимото.
- Телата били ли са проверени?Открито ли е нещо?

22. 22
Тейт се изкашля.
- Телата са още тук, Кат. Дон се разпоредида не се местят, докато ти не
ги видиш. Нищо не е било иззето.
Чудесно. Дон беше достатъчно умен, за негово собствено добро.
- Били ли са заснети? Документирани? Можем ли да ги разпорим, зада
ги огледаме?
Хуан премигна при изборами на думи, но Тейт кимна. Къщата беше
заобиколенаот външен екип, в случай, че това се окаже капан. Беше точно
преди пладне, тъй че бяхме до някъде в безопасност. Вампирите мразеха да
стават рано. Не, бях доведена тук специално, тъй че се обзалагах, че който
и да го беше направил си взимаше разкрасителен сън.
- Добретогава. Да започваме.
Час по-късно Купър беше достигналсвоятаграница.
- Ще повърна.
Погледнах към останките от това, което някога е било щастлива двойка.
Дам, лицето на Купър с цвят моха, сега положително беше зелено.
- Повърнии ще си го изядеш от пода, войнико.
Тойизруга и аз се завърнах към проучването на труповете пред мен. От
време на време чувах как стомаха му се надига, но той преглъщаше и
продължаваше да работи. Все още таях надежда за способноститему.
Ръката ми напипа нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо
твърдо, което не беше кост. Издърпах го внимателно, игнорирайкилекия
всмукателен звук, който издадедокато го изваждах.
Тейт и Хуан се наведоха към мен съсредоточено.
- Изглежда като някакъв вид камък. - кимна Тейт.
- Какво трябвада означава това? - зачуди се Хуан.
Почувствах се тежка като камъка в ръката си. Беззвучно изкрещях
вътрешно.
- Не е камък. Парче варовике. От пещера.
- Отстъпете пет мили от всичкистрани. Ако сте по-близо ще чуят
сърцебиенето ви. Без горно въздушно подкрепление, без
радиопредаватели. Само знаци с ръце; Не искаме да предадем номерата си.
Аз ще вляза в пещерата от входа й и ще ми дадете точно трийсет минути.
Ако не изляза, използвайтеракетите и ги взривете, след това задръжте
периметъра и сипазете гърбовете. Ако нещо, с изключение на мен, излезе
от тази пещера, стреляйте по него докато не се уверите, че е наистина
мъртво. А след това го стреляйте още.
Тейт ме обкръжиядосано.
- Товае скапан план! Тозиснаряд ще убие само теб, но вампирите
просто ще се изкопаят сами по-късно. Ако не излезеш, ние ще влезем след
теб. Точка.

23. 23
- Тейт е прав. Няма да те взривявамепредида съм получил шанса си да
ти покажа наденицата си. - дории Хуан звучеше разтревожено. Намекът
му беше по-колеблив от всякога.
- Няма начин, Кат. - съгласисе и Дейв. - Ти ми спасизадника твърде
много пъти, за да ти дръпнашалтера.
- Товане е демокрация. - в думите ми се промъкналедена острота. - Аз
взимам решенията. Вие ги следвате. Не схващате ли? Ако не изляза до
трийсет минути, значисъм мъртва.
Разговаряхмедокато летяхме на хеликоптера, за да попречим на всички
възможниподслушвачи. Бях параноичнадо фантастична степен след
намирането на онзи камък. Не ми харесваше да повярвам в това, но не
можех да си представя кой друг би могъл да го остави с изключение на
Боунс. Тозиспоменот пещерата беше твърде личен, за да е бил Иън. Боунс
беше единствения, който знаеше за пещерата и за всичко друго. Мисълта
за него как разкъсватези хора ме поболя. Какво би могло да се е случило
за четири години, за да го промени толкова много, че да извършиподобно
отвратително нещо?
Точно зарадитова се нуждаех от трийсет минути. Или щях да го убия,
или той щеше да убие мен, но това щеше да е бързо въпрекивсичко. Боунс
винаги се насочвашедиректно към работата и не очакваше романтично
повторно обединяване. Не и след като току-що ми беше пратил букет от
човешки парчетии. Хеликоптерът се приземина трийсет мили разстояние.
Щяхме да караме през следващите петнайсет, а аз щях да извървя пеша
последните пет. Тримата спорехас мен през цялото време, но аз ги
игнорирах. Умът ми беше вцепенен. Беше ми се искало отчаяно да срещна
Боунс отново, но никога не си бях представяла, че ще се случи по този
начин. „Защо?“, зачудихсе отново. „Защо Боунс би сторилнещо толкова
ужасно, толкова екстремно след цялото това време?“
- Не го прави, Кат. - опита се Тейт още веднъж, докато обличах якето си.
Беше пълно със сребърниоръжия, полезно замного повече отколкото да
ме топли. Зимата се бавеше да разпространизахвата си тази година.
Тейт сграбчирамото ми, но аз се освободих.
- Ако се проваля, поведиекипа. Запази ги живи. Товае твоята работа. А
това е моята.
Преди да е успял да каже нещо повече, се впуснах в бяг.
Последната миля забавих до нормален ход, страхувайки се от
конфронтацията. Бях наострила слух за най-лекия звук, но именно затова
пещерата беше най-доброто скривалище. Дълбочинитеи височинитеси
играеха номера със звуците. Не успявах да различа нито един определен
шум. Изненадващо ми се стори, че долавям сърцебиенедокато се
приближавах, но може и да беше моето собствено. Когато достигнах
външния отвор на пещерата, почувствах енергията вътре. Вампирска сила,
караща въздуха да завибрира. О, Боже.

24. 24
Точно предида се наведа под прага, натиснах едно копчена часовника
си. Отброяването, точнотрийсетминутно, беше започнало.
И двете ми ръце държаха заплашително изглеждащи сребърникинжали
и бях натежала надолу от ножоветеси за мятане. Дориси бях донесла
пистолет, който бях затъкнала в панталоните си и чийто пълнител беше
зареден със сребърникуршуми. Да си готов за убиване струва цяло
състояние.
Очите ми привикваха с почти несъществуващата светлина. Поради
тънките процепи в каменните стени в пещерата не цареше пълен мрак.
Досегапървия вход беше чист. Чуваха се шумове дълбоко навътре и
въпросът, който отказвах да си задам, сега се изправисрещу мен. Можех
ли да убия Боунс?Щях ли да бъда способнада гледам кафявите му очи,
или зелените му такива, и да се овладея? Не знаех, от където идваше и моя
План Б с ракетния снаряд. Ако аз залитнех, те не биха. Те щяха да бъдат
силни, ако аз не се окажех силна. Или ако се окажех мъртва, което от двете
се случеше по-напред.
- Ела по-близо. - повика ме един глас. Той се отразис ехо. Беше ли с
английски акцент? Не можех да бъда сигурна. Пулсът ми се ускори, и се
отправих по-навътре в пещерата.
Имаше някои промениот последния път, в който я бях видяла.
Участъкът, в който някога се бе подвизавалавсекидневната, беше съсипан.
Канапето беше на части, а то не беше разделимо. Пълнежът на
възглавниците беше разпилян като сняг по пода, телевизорътбеше
продънен, а лампите отдавна бяха видели своите последнисветлини.
Параванът, зад който се преобличах, и който беше пазил живялото ми
кратко благоприличиебеше на парчета из пространството. Някойочевидно
беше видял сметката на това място в пристъпна ярост. Откровено казано
се страхувах да погледна в спалнята, но все пак надзърнах и сърцето ми се
сви. Леглото беше намаляло до размерите на късоведунапрен. Дъскии
пружини се стелеха на земята и стояха забити на сантиметри дълбочина.
Каменните стени бяха вдлъбнати тук и там от юмруци или друг твърд
предмет, ударил се в тях. В мен се надигна силна болка. Това беше мое
дело, толкова сигурно, колкото ако бях използвала собственитесиръце.
Хладно течение разделивъздуха зад мен. Завъртяхсе с ножовете в
готовност. Втренчилсе в мен със зелените си очисе намираше един
вампир. Зад него имаше още шест. Енергията им изпълваше въздуха в
тясното пространство, ате бяха разпределенипо равно, ако можете да го
наречете така. Само единият от тях пращеше с изобилие от мощ, но лицето
му ми бе чуждо.
- Коипо дяволите сте вие, момчета?
- Ти дойде. Старото ти гадже не е излъгало. Не бяхме сигурнидали да
му вярваме.