SlideShare a Scribd company logo
1 of 30
Йордан Йовков - електронна литературна карта
Йордан Йовков - електронна литературна карта
1. Житейски и творчески факти
2. Творческа история на представителни творби –
„По жицата“
3. Подбор на ученически текстове – есета,
интерпретативни съчинения
4. Анализ и коментар на езикови средства в
конкретна творба – „По жицата“
5. Изложба на рисунки по Йовкови произведения
6. Презентация
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900).
Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.
След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в
Княжево (1902–1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (в. „Съзнание“, бр.9, 26.10.1902). В
началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.
Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и
Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.
След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание„Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото
на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор
на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.
Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни
известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич.
След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се
установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920–27 г. е
редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на
1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира.
Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Творчество
Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“,
„Ново време“,„Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно
Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора.
Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“— Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва
да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на
вестниците„Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“,
„Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.
В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за
преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално
овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от
него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира
в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и
след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл
тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална
величина. Ако с„Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към
сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят.
„Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез
сборниците„Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“(1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936)[1] и романа
„Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите„Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“„Милионерът“.
70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински,
хинди, шведски, японски и други езици.
Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.
1. Житейски и творчески факти
Творческа история на разказа „По жицата“
В народните вярвания бялата лястовица е известна като носител на надежда. Появява се когато и
където има най-голяма нужда от нея, зареждайки виделите я с позитивност и увереност. За нея се
носи мита, че се вижда веднъж на 100 години.
През 1965 г. в. „Добруджанска трибуна“ помества информации под заглавие „Бялата лястовица не е
легенда”, в която очевидци разказват, че са наблюдавали полета на бяла лястовица: „Сред ятото се
открояваше със своята грация една снежнобяла лястовица. Крилете й блестяха на слънцето. Летеше
плавно и весело и се спускаше ниско-ниско, на един-два метра над главите на учениците, които
възкликваха радостно и си спомняха за Йовковия разказ.“
За първи път разказът е отпечатан във в. „Зора“ от 26. XI. 1927 г. На следващата година Йовков го
включва без промени в сборника „Вечери в Антимовския хан“.
Пред професор Спиридон Кaзaнджиев, близък приятел нa писaтеля, Йордaн Йовков споделя кaк е
създaден рaзкaзът „По жицaтa“: „Един понеделник бях взел предпрaзничния вестник, вървях по пътя
от къщи зa грaдa и четях. В хроникaтa (aз винaги я четa) се рaзпрaвяше, че в Кaзaнлъшко (мисля, че
тaм беше) се появилa бялa лястовицa и нaродът вярвaл: aко болен я види – оздрaвявa. Тръгнaли от
селaтa в оня крaй дa я търсят. Товa нещо ми зaседнa кaто мотив в съзнaнието. Кaзaх си: от товa
нещо може дa излезе хубaв рaзкaз. Пренесох се в нaшия крaй (Добруджa). Видях шосето крaй
Добрич, Кaрaлезкaтa чешмa – полскaтa шир и някaквa беднa колa, впрегнaтa в мaлко слaбо конче,
селянин сиромaх подир нея – кaкто съм ги виждaл в действителност…
Свързaх товa видение с мотивa зa бялaтa лястовичкa. Помислих си – в тaкaвa кaручкa лежи болен
– тръгнaли дa търсят бялaтa лястовичкa. Зa дa бъде по-трaгично положението, нaпрaвих болното
дa е момa и – кaкто нaродът в тaкивa случaи измисля или несъзнaтелно мотивирa – че болнaтa не е
от сaмо себе зaболялa, но че когaто жънaлa, змия спaлa нa гърдите ú. Тоя обрaз по-рaно ме е
зaнимaвaл. Сегa връхлетях нa него кaто нa нещо готово. Тъй рaзкaзът беше построен.“
2. Творческа история на представителни
творби
ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ на разказа „Серафим“
Публикуван през 1934г. във в.”Зора”, а през 1935 г. включен в сборника „Женско сърце”. Заглавието
насочва към идеята за възстановената Божия стправедливост на земята . Серафим означава „горящ
ангел”, най-високият от деветте ангелски чина.
2. Творческа история на представителни
творби
Човекът и доброто в разказа ''Серафим'' от Йордан Йовков (есе)
Йордан Йовков е ненадминат връх в родната ни белетристика. Творчеството му, създадено през 20-те и 30-те години на XX век, не е пряко свързано
със социалните стълпновения на времето, а по-скоро е опит да се надникне в душата на човека и се разкрие порива му към красота и хармония,
доброта и човещина. Неговата професия е докосването – докосването до човешката душа! Авторът изследва онези устойчиви черти от българския
национален характер, които дават шанс на човека да оцелее в един свят, лишен от хуманност.
Серафим е странен човек, своеобразен чудак със свой душевен свят, различен от тоя на останалите. Прост, обикновен, той е необикновен по силата,
богатството на изживяванията. Странността му изпъква по-силно на фона на жестоката и сива делничност.
Йовковият човек живее съобразно свои принципи, в които водещи са добротата и човечността. Затова оцелява. Чрез героя си Серафим Йовков
доказва идеята, че доброто, заложено у човека, е живо – само трябва да бъде намерен пътя към него.
Скитник и несретник Серафим е простодушен до наивност, но притежаващ някаква вътрешна устойчивост, която го издига над обикновеното, над
всекидневното. С отказа си от материалното, Серафим надмогва преходното и достига до пълна свобода на духа.
За творец като Йовков висша ценност е човекът. Писателят не се интересува от случката, нито от реакцията на отделния човек в нея, а от
отражението й върху отделната личност. Серафим е типичен Йовков герой. Неповторимата отзивчивост на героя разкрива очарованието на
неговата душа, някаква неосъзната вътрешна свобода, която го отличава от другите. Състрадателно - милостив и смешно наивен, тихо и без
излишни думи, Серафим помага на окаяната жена – дава си всичките спечелени пари...
Тези качества на Серафим са съзвучни и с името му, което свързваме с Бога и наместниците му на земята. Героят е беден – облеклото, фигурата и
лицето навеждат към сравнения с библейски праведник и аскет.
‘’Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка,
не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше
нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия едно време то
ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните
разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър
шев и избелели конци.’’
Чудноватият селянин изненадва Еню с постъпката си – дава всичките си пари на непознатата Павлина, за да може тя да заведе болния си мъж в
града. Всичко това той го прави без показност. Работил цяла година, за да си купи ново палто, Серафим в миг го забравя, когато чува отчаяния
разказ на жената.
Добротата и човечността на героя са внушени чрез поведението и жестовете му. Нещо неповторимо и очарователно има в усмивката на Серафим –
тиха и беззвучна. Той умее да цени мига, усърден е в труда, а умерен в почивката, той е побратим на всички божи твари. Серафим впечатлява със
своята мъдрост и вяра. Всяка кръпка на окъсаното палто е спомен за сторено добро, затова му остава успокоението, че на ‘’онзи свят’’ може да му
дадат ‘’ново палто, златно, тъй да се каже скъпоценно...’’
А поведението на Еньо след постъпката на Серафим е знак за промяна, за настъпило раздвоение.
Йовковите герои са истински и достойни хора, съхранили нравственост и морал, чужди за останалите. Те са ценители на красотата и любовта и като
Серафим носят авторовата вяра, че красотата ще спаси света.
‘’Твоят учител не е този, който те учи, а този, при когото ти се учиш!’’ Създавайки идиличен и съвършен свят, към който се стремим, учителят,
чиято професия е докосването, обяснява нестихващия интерес към Йовковото творчество и в новото хилядолетие.
Изабел Богданова Динева (11 клас)
3. Подбор на ученически текстове
Красотата и доброто в Йовковото творчество (есе)
Йордан Йовков е автор, с чието име се свързва развитието на българския разказ. Неговите герои мълчат, разсъждават, но тяхното бездействие е съпроводено с
напрегнат живот, който разкрива богата духовна същност. В своята действителност те търсят очертанията на света на съвършенството, на нравственото. Затова
казваме, че за творчеството на този автор са емблематични хуманизмът и стремежът към красотата във всички нейни направления. Йордан Йовков търси човека
дори и в звяра. Защитава идеята, че дори и в най-големия злодей живее искрица доброта. Необходим е малък тласък, за да се превърне той от насилник в човек,
както се случва с неговите герои от „Старопланински герои” Индже и Шибил.
Йордан Йовков изобразява света не какъвто е, а такъв какъвто трябва да бъде. Той тръгва от видимото, от онова, което е „тук” и „ сега”, за да прекрачи границата
към другото, което е „ там”, другаде в света на идеала и хармонията.
Неговият герой е герой на преодолените граници. От индивид, принадлежащ към действителността, той прави крачка към своето превъплъщение в света на
съвършенството. То е мотивирано от разбудената природа на героя, която не му позволява да съблюдава рамките, наложени от сегашността. Персонажът преминава
през дълбоки душевнин промени, за да стане готов за света, към който тръгва. Това прекрачване на границите е предшествано от проглеждане и прозрение.Често
пъти, обаче, изправен пред прехода, Йовковият човек не успява да преодолее същността си на човек от „този свят” и заплаща за това със смъртта си. Така например
Шибил, човек от планината , хайдутин и разбойник, се променя, но крачката към света на човешката и любовна хармония става възможна единствено чрез неговата
смърт и тази на любимата му. Всеки грях ще бъде изкупен или оправдан. Същата логика следва и образът на Индже от едноименния разказ. Духовните терзания са
възнаградени и в разказа „Песента на колелетата” . Сали Яшар проглежда, че смисълът на живота му е да прави добро на другите и така успява да постигне хармония
между себе си и света.
Интересно е, че героите, които успяват да преминат пълноценно в света на съвършенството, отново се завръщат в действителността, за да разкажат за открития
смисъл. Своята мъдрост те се опитват да реализират като промяна на този свят към по-добро, да го доближат до света на идеала. Това е съществена характеристика
на двоичния модел на Йовковия свят, в който търсенето и полагането в идеала не означава бягство от действителността, а само търсене на алтернатива за нейната
промяна. В този смисъл, превърнал се в емблема на творчесвото му, е Серафим- човекът, дошъл „тук”, за да покаже какво значи да правиш добро и как това добро се
осъществява.
Проявлението на доброто и красивото в Йовковия свят е свързано и със проявлението на два топонима – център и периферия. В центъра е разположено доброто,
човешкото щастие, а в прериферията – злото и нещастието. И тук Йовков проявява предпочитание към двуизмерността. В разказите гората и планината присъстват с
традиционната си натовареност на територии на ужаса, а на нещастието. Противопоставени са им култивираните пространства – полето, селото, ханът, домът, които
означават щастие и добро. Но доста често тази универсална опозиция променя смисъла. Например, в повечето разкази от цикъла „Старопланински легенди” гората е
територия на доброто, а десекрализираният по силата на външни обстоятелства център е натоварен
с представата за зло – „ Шибил”, „ Индже”; „ На игликина поляна”. Най-ярък пространствен определител на нещастието при Йовков е границата. Тя маркира зоната
на разделението, на обезмислянето на човешкото съществуване. Тя се осмисля като реалистичен определител на човешката жестокост, на безмислието на войната –
„Вълкадин говори с Бога”, „Чифликът край границата”.
Устойчивото присъствие на героите в дадена пространтвсена зона е маркирано с хубаво богато облекло. Най-често това се отнася за героите, свързани с центъра –
ангелите от разказа „ Белите рози”, Шакире от „Песента на колелетата”. Окъсаните и бедни дрехи са белег за неустойчива пространствена позиция – Гунчо от „По
жицата”, другоселецът от едноименния разказ. Преминаването на границата между двата свята обикновено се означава от Йовков и с промяна на външния вид – най-
често това е преобличането- Индже и Шибил от едноименните разкази.
Особено място заемат героите без траен просттранствен модел. Това са хора с необичайна съдба и богата душевност – Люцкан и Рачо Самсара от „Последна радост”,
Серафим от едноименния разказ. Техен отличителен белег – „знак за „другосветство”- е чудната им външност. В тях е въплътена идеята за абсолютните истини и
добро, свързани със скитническата съдба и бездомничеството – разкрепостяване, освободило духовното от оковите на материалния свят.
Съдбата на човека и измеренията на неговата нравственост – това е обединяващата всички творби на Йовковата идея. Той поставя своите хора в различни ситуации,
за да покаже тяхната нравсвеност и духовност. Затова дори във военните разкази темата е не войната, а човекът.
Сам опознал ужасите на войната, Йовков показва нейните различни лица. Тя откъсва хората от тяхната естествена среда., разделя ги от близки и от корените им.
Станил Генчев (9 клас)
3. Подбор на ученически текстове
Добротворчеството на Йовковия герой Серафим от едноименния разказ
(съчинение разсъждение)
„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и търся у тях преди всичко доброто” – тези думи на Йовков насочват към хуманизма като
основна черта в неговото творчество. Доброто е вътрешна същност на неговите герои, тяхна основна природа. Правенето на добро е потребност на
душата, проява на нравствена сила и духовна красота на човека. Героите в това творчество помагат на другите, когато те самите имат нужда от
помощ и в това е тяхната неповторимост и висша етичност.
Копнежът за щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран оригинално в образа на Серафим от едноименния разказ на
цикъла „Женско сърце“. Дори изборът на името не е случаен – според християнската митология, серафимите са ангели от висш чин, на които е
дадено правото да прославят Бога. Серафим е герой, който идва в обикновеното ежедневие като божествена добронамереност. Това личи не само от
името на героя и символното му библейско значение, но и от причината, поради която дава пари на Павлина – болестта на мъжа ѝ. Това го поставя
в ролята на лечител, което още повече засилва значението на постъпката му.
Писателят разграничава характеристиките на героя според две различни позиции: тази на кафеджията Еню - човек с равнодушна, чисто търговска
душа и на разказвача. „Един чудноват човек, нито селянин, нито нито гражданин, дрипав, окъсан... Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек
беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули”. Така по
външните белези, Еню възприема знаковите сигнали за битовата принадлежност на непознатият. Думите само допълват данните за усещането за
чужденеца, и най-после чудакът е разпознат от Еню и предизвиква шеговит презрение, недвусмислено заявено с думите – сравнения „таласъм”,
„плашилото от даскал Тодоровата бахча”, „изпаднал германец“.
У Йовков чудноватата външност на героя Серафим е отличителен белег. Той е „нито селянин, нито нито гражданин”. Тази раздвоеност е между
физическо и духовно битие, тя символизира абсолютната доброта, абсолютната красота, истината, която показва освобождението на духа и
духовното от оковите на материалното и материалният свят.
Чудатите дрехи само подсказват особената постъпка на Серафим, неговото благородство да предложи на Павлина скътаните си след дълга ангария
парички, за да лекува болния си мъж. Йовков описва с тънко майсторство не само окърпеното му палто, но и жестовете на героя, който се храни и
то така, че да не пропъди подскачащите наоколо врабчета. Очите му са учудени, те светят с такава нежност и топлота, с такава доброта на човек без
дом, дори и без семейство. „Божия птичка”слязла да донесе небесната хармония на земята. Серафим носи съзнанието за преходността на човешките
страсти и за универсалността на моралните закони. Да разпознаеш чуждия, другия, да бъдеш съпричастен към болките и трудностите му, означава
да надмогнеш земното и да постъпваш в хармония с универсалното.
Отказът на Еню да даде пари на Павлина, предизвиква великодушната реакция на Серафим. Неговото желание и воля за добротворство е далеч от
сковаващото разсъждение. Усмивката му, в контраст с неговото окъсано палто, е обратното на всекидневието и пресметливостта на Еню.
Доброто, което Серафим прави, е негова душевна потребност, вътрешна необходимост, отговаря на неговата съвест и същност. Тъжен е светът, в
който живее Йовковият герой. Въпреки неправдата и злото, той и другите Йовкови герои притежават като вътрешни черти добротворчеството,
съчувствието и милосърдието.
Йовков е писателят, който по най-добър начин представя хуманистичните търсения на българските писатели през 20 век. В разказа си той изгражда
един специфичен нравствен свят, където доброто и красотата търсят своите истински места.
Бони Миткова (6 б клас)
3. Подбор на ученически текстове
Анализ и коментар на езиковите средства в разказа „По жицата“
Йордан Йовков е един от най- талантливите български писатели, създал прекрасни художествените творби, които въздействат върху читателя посредством специфични художествени
изразни средства и похвати. В разказа „По жицата“ творческото въображение на автора свързва спомена за Добруджа с мита за бялата лястовичка, за да превърне една случка от живота във
вълнуващ разказ за безкрайната човешка мъка, за милосърдието и състраданието, за вярата в доброто и в надеждата.
Разказът е наситен с противоположни символни образи и асоциации.
Змията в библейски и във фолклорен смисъл е символ на злото. Този образ в разказа е противопоставен на образа на бялата лястовичка.
Бялата лястовичка – прекрасен символ на човешката надежда и вярата в спасението, на вечния стремеж към красивото и доброто.
Белият цвят е символ на надеждата и вярата в доброто.
Черният цвят е символ на мъката, на страданието.
Цветовият детайл в разказа – „черни селски възглавници“ въздейства потискащо, внушава неизбежността на нещастието.
Телеграфната жица, натежала като броеница от черните лястовици, създава асоциации за житейския път на човека, за неизменността на неговото битие, протичащо в страдание и надежда.
Kонтрастът между черния и белия цвят поражда богати асоциации - като борба между отчаянието и надеждата, между безверието и вярата.
Заглавието на разказа („По жицата“) създава асоциация за пътуване и път.
ПЪТЯТ- движението напред „все по теля“ е символ на безкрайното страдание, но и на усилията на човека да се противопостави на съдбата си. Това е път по дирята на надеждата и
въплъщава идеята за полета на мечтата.
Каруцата, спряла на пътя, говори за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица.
Времето на случката - наближава празникът Преображение господне, който хората свързват с подготовката на птиците за отлитане към топлите страни. С тяхното заминаване болното
момиче ще загуби последната надежда за спасение.
с. Надежда - името на селото, откъдето е Гунчовото семейство, достатъчно красноречиво говори за основанията и целите на пътуването. По някакъв странен начин, това име буди тревога у
читателя – героите не са намерили лек и спасение в своето село Надежда и са тръгнали да я търсят по прашните добруджански пътища. Дали ще я намерят?
Неясният край на разказа /авторът не уточнява дали семейството е видяло бялата лястовичка/ подхранва надеждата, която умира последна.
За Йовков са важни чувствата и преживяванията на героите.
ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ - Гунчо и Моканина - са литературните образи, които имат най-голямо значение за развитието на сюжета и пълното разкриване на авторовия художествен и идеен
замисъл.
Второстепенни герои – Нонка и майката - допълват образите на главните герои, създадат условия авторовите идеи да изпъкнат още по-ясно.
Авторът използва редица художествени средства и похвати, за изграждане образите на литературните герои.
Диалогът между Гунчо и Моканина разкрива болката на бащата и плахата му надежда за изцеление.
През проницателния поглед на Моканина читателят възприема и душевното, и физическото състояние на героите.
Нонка – сравненията, епитетите, метафорите и контрастът при изграждане образа на Нонка разкриват болката и страданието, но и пазената надежда за живот и щастие. Момичето съхне
„като вейка“, снагата ѝ е „стопена“ от болестта, лицето ѝ е бледо като восък. В аналогичните метафори „съхне“ и „стопена“ се усеща идеята за човешкия живот, който се топи като свещ. Но
очите на момичето са „още светли, още млади и усмихнати“.
Майката - „жълта и сломена от тегло жена“, мушнала ръце в пазвите си, превита, с отпуснат ръченик. Епитетите жълта, сломена, превита, художествените детайли – ръцете в пазвите,
отпуснатият ръченик, красноречиво говорят за болката на майката.
Много силен е цветовият детайл - жълтият цвят на болката на майката хармонично се допълва от жълтия цвят на есента. В разказа пейзажът има ограничена роля, но е наситен с много
експресивност и психологизъм - есента, сезонът на тъгата, е в унисон с основното тъжно чувство в разказа. Един детайл сравнение - натежалата като броеница жица, илюстрира сезона на
есента. Много са лястовичките, но все черни – писателят намеква за един контраст - между безбройните черни лястовици, семейството жадува да види бялата. И този техен копнеж по бялата
лястовичка е копнеж по доброто.
4. Анализ и коментар на езикови средства
в конкретна творба
5. Изложба на рисунки
по Йовкови произведения
„Серафим“, Бони Тодорова, 6 б
съдържание край
съдържание край
Трима от големите в българската
литература:
• критикът проф. Боян Пенев,
• поетът Николай Лилиев,
• поетът Йордан Йовков;
съдържание край
Майката на поета Йордан
Йовков.
съдържание край
Деспина Колева - съпругата на Йордан Йовков и тяхната дъщеря Елка
1922 г.
съдържание край
Семейство Йовкови – Деспина, Елка
и Йордан Йовков през 1924 г.
съдържание край
Йордан Йовков със своята
дъщеря Елка Йовкова.
съдържание край
 Йордан Йовков като военен в София, 1919 г.
съдържание край
Кабинета
на поета,
където
твори
съдържание край
Йордан Йовков сред актьори след
представление на своя пиеса
съдържание край
Ръкопис на "Индже",
собственоръчно написан
от Йордан Йовков
съдържание край
Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги
Вълчев и самият Йовков, 1909 г.
съдържание край
Седящи (от ляво на дясно): Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк.
Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов.
Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни),
Георги Райчев, Добри Немиров и
Йордан Йовков, София 1917 г.
Редакционната
колегия на списание
“Отечество” и
вестник “Военни
известия”
съдържание край
Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна – сега и преди.
съдържание край
В двора на
музея има
паметник на
поета, седнал
и потънал в
мисли
съдържание край
Погребението на Йордан Йовков
в София, октомври 1937 г.
съдържание край
Керамично пано на Стоимен Стоилов
„В света на Йовковите герои“ в Дом-
паметник „Йордан Йовков“
съдържание край
Иван Грозев, Петко Грозев,
сестра им Мина Грозева и
майката на М. Кремен, Катя
Икономова
 Открий родното място
 Познай кой е Йовков?
 Кръстословица
съдържание край
съдържание край

More Related Content

More from souhs

Forum
ForumForum
Forumsouhs
 
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛ
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛОтчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛ
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛsouhs
 
Храни се здравословно!
Храни се здравословно!Храни се здравословно!
Храни се здравословно!souhs
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден крайsouhs
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден крайsouhs
 
Билките в моя роден край - липата
Билките в моя роден край - липатаБилките в моя роден край - липата
Билките в моя роден край - липатаsouhs
 
Билките в моя роден край - липа
Билките в моя роден край - липаБилките в моя роден край - липа
Билките в моя роден край - липаsouhs
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден крайsouhs
 
Билките в България
Билките в БългарияБилките в България
Билките в Българияsouhs
 
Сребърна - кътче от рая
Сребърна - кътче от раяСребърна - кътче от рая
Сребърна - кътче от раяsouhs
 
Вазовата България
Вазовата БългарияВазовата България
Вазовата Българияsouhs
 
Кукерите - борци срещу злото
Кукерите - борци срещу злотоКукерите - борци срещу злото
Кукерите - борци срещу злотоsouhs
 
Наръчник за първокласници - 2015
Наръчник за първокласници - 2015Наръчник за първокласници - 2015
Наръчник за първокласници - 2015souhs
 
Наръчник за първокласници - 2013
Наръчник за първокласници - 2013Наръчник за първокласници - 2013
Наръчник за първокласници - 2013souhs
 
12 class
12 class12 class
12 classsouhs
 
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...souhs
 
УСПЕХ (2012-2013)
УСПЕХ (2012-2013)УСПЕХ (2012-2013)
УСПЕХ (2012-2013)souhs
 
Върви, народе възродени
Върви, народе възродениВърви, народе възродени
Върви, народе възродениsouhs
 
Любовта в нас
Любовта в насЛюбовта в нас
Любовта в насsouhs
 
История на програмирането
История на програмиранетоИстория на програмирането
История на програмиранетоsouhs
 

More from souhs (20)

Forum
ForumForum
Forum
 
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛ
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛОтчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛ
Отчет за работата на групата МОЯТ ЧАС ПО БЕЛ
 
Храни се здравословно!
Храни се здравословно!Храни се здравословно!
Храни се здравословно!
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден край
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден край
 
Билките в моя роден край - липата
Билките в моя роден край - липатаБилките в моя роден край - липата
Билките в моя роден край - липата
 
Билките в моя роден край - липа
Билките в моя роден край - липаБилките в моя роден край - липа
Билките в моя роден край - липа
 
Билките в моя роден край
Билките в моя роден крайБилките в моя роден край
Билките в моя роден край
 
Билките в България
Билките в БългарияБилките в България
Билките в България
 
Сребърна - кътче от рая
Сребърна - кътче от раяСребърна - кътче от рая
Сребърна - кътче от рая
 
Вазовата България
Вазовата БългарияВазовата България
Вазовата България
 
Кукерите - борци срещу злото
Кукерите - борци срещу злотоКукерите - борци срещу злото
Кукерите - борци срещу злото
 
Наръчник за първокласници - 2015
Наръчник за първокласници - 2015Наръчник за първокласници - 2015
Наръчник за първокласници - 2015
 
Наръчник за първокласници - 2013
Наръчник за първокласници - 2013Наръчник за първокласници - 2013
Наръчник за първокласници - 2013
 
12 class
12 class12 class
12 class
 
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...
Миграцията към Европа: можем ли да превърнем предизвикателствата във възможно...
 
УСПЕХ (2012-2013)
УСПЕХ (2012-2013)УСПЕХ (2012-2013)
УСПЕХ (2012-2013)
 
Върви, народе възродени
Върви, народе възродениВърви, народе възродени
Върви, народе възродени
 
Любовта в нас
Любовта в насЛюбовта в нас
Любовта в нас
 
История на програмирането
История на програмиранетоИстория на програмирането
История на програмирането
 

Йордан Йовков - електронна литературна карта

  • 3. 1. Житейски и творчески факти 2. Творческа история на представителни творби – „По жицата“ 3. Подбор на ученически текстове – есета, интерпретативни съчинения 4. Анализ и коментар на езикови средства в конкретна творба – „По жицата“ 5. Изложба на рисунки по Йовкови произведения 6. Презентация
  • 4. Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902–1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (в. „Съзнание“, бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание„Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920–27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност. Творчество Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“,„Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“— Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците„Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с„Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг. Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците„Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“(1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936)[1] и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите„Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“„Милионерът“. 70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23. 1. Житейски и творчески факти
  • 5. Творческа история на разказа „По жицата“ В народните вярвания бялата лястовица е известна като носител на надежда. Появява се когато и където има най-голяма нужда от нея, зареждайки виделите я с позитивност и увереност. За нея се носи мита, че се вижда веднъж на 100 години. През 1965 г. в. „Добруджанска трибуна“ помества информации под заглавие „Бялата лястовица не е легенда”, в която очевидци разказват, че са наблюдавали полета на бяла лястовица: „Сред ятото се открояваше със своята грация една снежнобяла лястовица. Крилете й блестяха на слънцето. Летеше плавно и весело и се спускаше ниско-ниско, на един-два метра над главите на учениците, които възкликваха радостно и си спомняха за Йовковия разказ.“ За първи път разказът е отпечатан във в. „Зора“ от 26. XI. 1927 г. На следващата година Йовков го включва без промени в сборника „Вечери в Антимовския хан“. Пред професор Спиридон Кaзaнджиев, близък приятел нa писaтеля, Йордaн Йовков споделя кaк е създaден рaзкaзът „По жицaтa“: „Един понеделник бях взел предпрaзничния вестник, вървях по пътя от къщи зa грaдa и четях. В хроникaтa (aз винaги я четa) се рaзпрaвяше, че в Кaзaнлъшко (мисля, че тaм беше) се появилa бялa лястовицa и нaродът вярвaл: aко болен я види – оздрaвявa. Тръгнaли от селaтa в оня крaй дa я търсят. Товa нещо ми зaседнa кaто мотив в съзнaнието. Кaзaх си: от товa нещо може дa излезе хубaв рaзкaз. Пренесох се в нaшия крaй (Добруджa). Видях шосето крaй Добрич, Кaрaлезкaтa чешмa – полскaтa шир и някaквa беднa колa, впрегнaтa в мaлко слaбо конче, селянин сиромaх подир нея – кaкто съм ги виждaл в действителност… Свързaх товa видение с мотивa зa бялaтa лястовичкa. Помислих си – в тaкaвa кaручкa лежи болен – тръгнaли дa търсят бялaтa лястовичкa. Зa дa бъде по-трaгично положението, нaпрaвих болното дa е момa и – кaкто нaродът в тaкивa случaи измисля или несъзнaтелно мотивирa – че болнaтa не е от сaмо себе зaболялa, но че когaто жънaлa, змия спaлa нa гърдите ú. Тоя обрaз по-рaно ме е зaнимaвaл. Сегa връхлетях нa него кaто нa нещо готово. Тъй рaзкaзът беше построен.“ 2. Творческа история на представителни творби
  • 6. ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ на разказа „Серафим“ Публикуван през 1934г. във в.”Зора”, а през 1935 г. включен в сборника „Женско сърце”. Заглавието насочва към идеята за възстановената Божия стправедливост на земята . Серафим означава „горящ ангел”, най-високият от деветте ангелски чина. 2. Творческа история на представителни творби
  • 7. Човекът и доброто в разказа ''Серафим'' от Йордан Йовков (есе) Йордан Йовков е ненадминат връх в родната ни белетристика. Творчеството му, създадено през 20-те и 30-те години на XX век, не е пряко свързано със социалните стълпновения на времето, а по-скоро е опит да се надникне в душата на човека и се разкрие порива му към красота и хармония, доброта и човещина. Неговата професия е докосването – докосването до човешката душа! Авторът изследва онези устойчиви черти от българския национален характер, които дават шанс на човека да оцелее в един свят, лишен от хуманност. Серафим е странен човек, своеобразен чудак със свой душевен свят, различен от тоя на останалите. Прост, обикновен, той е необикновен по силата, богатството на изживяванията. Странността му изпъква по-силно на фона на жестоката и сива делничност. Йовковият човек живее съобразно свои принципи, в които водещи са добротата и човечността. Затова оцелява. Чрез героя си Серафим Йовков доказва идеята, че доброто, заложено у човека, е живо – само трябва да бъде намерен пътя към него. Скитник и несретник Серафим е простодушен до наивност, но притежаващ някаква вътрешна устойчивост, която го издига над обикновеното, над всекидневното. С отказа си от материалното, Серафим надмогва преходното и достига до пълна свобода на духа. За творец като Йовков висша ценност е човекът. Писателят не се интересува от случката, нито от реакцията на отделния човек в нея, а от отражението й върху отделната личност. Серафим е типичен Йовков герой. Неповторимата отзивчивост на героя разкрива очарованието на неговата душа, някаква неосъзната вътрешна свобода, която го отличава от другите. Състрадателно - милостив и смешно наивен, тихо и без излишни думи, Серафим помага на окаяната жена – дава си всичките спечелени пари... Тези качества на Серафим са съзвучни и с името му, което свързваме с Бога и наместниците му на земята. Героят е беден – облеклото, фигурата и лицето навеждат към сравнения с библейски праведник и аскет. ‘’Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.’’ Чудноватият селянин изненадва Еню с постъпката си – дава всичките си пари на непознатата Павлина, за да може тя да заведе болния си мъж в града. Всичко това той го прави без показност. Работил цяла година, за да си купи ново палто, Серафим в миг го забравя, когато чува отчаяния разказ на жената. Добротата и човечността на героя са внушени чрез поведението и жестовете му. Нещо неповторимо и очарователно има в усмивката на Серафим – тиха и беззвучна. Той умее да цени мига, усърден е в труда, а умерен в почивката, той е побратим на всички божи твари. Серафим впечатлява със своята мъдрост и вяра. Всяка кръпка на окъсаното палто е спомен за сторено добро, затова му остава успокоението, че на ‘’онзи свят’’ може да му дадат ‘’ново палто, златно, тъй да се каже скъпоценно...’’ А поведението на Еньо след постъпката на Серафим е знак за промяна, за настъпило раздвоение. Йовковите герои са истински и достойни хора, съхранили нравственост и морал, чужди за останалите. Те са ценители на красотата и любовта и като Серафим носят авторовата вяра, че красотата ще спаси света. ‘’Твоят учител не е този, който те учи, а този, при когото ти се учиш!’’ Създавайки идиличен и съвършен свят, към който се стремим, учителят, чиято професия е докосването, обяснява нестихващия интерес към Йовковото творчество и в новото хилядолетие. Изабел Богданова Динева (11 клас) 3. Подбор на ученически текстове
  • 8. Красотата и доброто в Йовковото творчество (есе) Йордан Йовков е автор, с чието име се свързва развитието на българския разказ. Неговите герои мълчат, разсъждават, но тяхното бездействие е съпроводено с напрегнат живот, който разкрива богата духовна същност. В своята действителност те търсят очертанията на света на съвършенството, на нравственото. Затова казваме, че за творчеството на този автор са емблематични хуманизмът и стремежът към красотата във всички нейни направления. Йордан Йовков търси човека дори и в звяра. Защитава идеята, че дори и в най-големия злодей живее искрица доброта. Необходим е малък тласък, за да се превърне той от насилник в човек, както се случва с неговите герои от „Старопланински герои” Индже и Шибил. Йордан Йовков изобразява света не какъвто е, а такъв какъвто трябва да бъде. Той тръгва от видимото, от онова, което е „тук” и „ сега”, за да прекрачи границата към другото, което е „ там”, другаде в света на идеала и хармонията. Неговият герой е герой на преодолените граници. От индивид, принадлежащ към действителността, той прави крачка към своето превъплъщение в света на съвършенството. То е мотивирано от разбудената природа на героя, която не му позволява да съблюдава рамките, наложени от сегашността. Персонажът преминава през дълбоки душевнин промени, за да стане готов за света, към който тръгва. Това прекрачване на границите е предшествано от проглеждане и прозрение.Често пъти, обаче, изправен пред прехода, Йовковият човек не успява да преодолее същността си на човек от „този свят” и заплаща за това със смъртта си. Така например Шибил, човек от планината , хайдутин и разбойник, се променя, но крачката към света на човешката и любовна хармония става възможна единствено чрез неговата смърт и тази на любимата му. Всеки грях ще бъде изкупен или оправдан. Същата логика следва и образът на Индже от едноименния разказ. Духовните терзания са възнаградени и в разказа „Песента на колелетата” . Сали Яшар проглежда, че смисълът на живота му е да прави добро на другите и така успява да постигне хармония между себе си и света. Интересно е, че героите, които успяват да преминат пълноценно в света на съвършенството, отново се завръщат в действителността, за да разкажат за открития смисъл. Своята мъдрост те се опитват да реализират като промяна на този свят към по-добро, да го доближат до света на идеала. Това е съществена характеристика на двоичния модел на Йовковия свят, в който търсенето и полагането в идеала не означава бягство от действителността, а само търсене на алтернатива за нейната промяна. В този смисъл, превърнал се в емблема на творчесвото му, е Серафим- човекът, дошъл „тук”, за да покаже какво значи да правиш добро и как това добро се осъществява. Проявлението на доброто и красивото в Йовковия свят е свързано и със проявлението на два топонима – център и периферия. В центъра е разположено доброто, човешкото щастие, а в прериферията – злото и нещастието. И тук Йовков проявява предпочитание към двуизмерността. В разказите гората и планината присъстват с традиционната си натовареност на територии на ужаса, а на нещастието. Противопоставени са им култивираните пространства – полето, селото, ханът, домът, които означават щастие и добро. Но доста често тази универсална опозиция променя смисъла. Например, в повечето разкази от цикъла „Старопланински легенди” гората е територия на доброто, а десекрализираният по силата на външни обстоятелства център е натоварен с представата за зло – „ Шибил”, „ Индже”; „ На игликина поляна”. Най-ярък пространствен определител на нещастието при Йовков е границата. Тя маркира зоната на разделението, на обезмислянето на човешкото съществуване. Тя се осмисля като реалистичен определител на човешката жестокост, на безмислието на войната – „Вълкадин говори с Бога”, „Чифликът край границата”. Устойчивото присъствие на героите в дадена пространтвсена зона е маркирано с хубаво богато облекло. Най-често това се отнася за героите, свързани с центъра – ангелите от разказа „ Белите рози”, Шакире от „Песента на колелетата”. Окъсаните и бедни дрехи са белег за неустойчива пространствена позиция – Гунчо от „По жицата”, другоселецът от едноименния разказ. Преминаването на границата между двата свята обикновено се означава от Йовков и с промяна на външния вид – най- често това е преобличането- Индже и Шибил от едноименните разкази. Особено място заемат героите без траен просттранствен модел. Това са хора с необичайна съдба и богата душевност – Люцкан и Рачо Самсара от „Последна радост”, Серафим от едноименния разказ. Техен отличителен белег – „знак за „другосветство”- е чудната им външност. В тях е въплътена идеята за абсолютните истини и добро, свързани със скитническата съдба и бездомничеството – разкрепостяване, освободило духовното от оковите на материалния свят. Съдбата на човека и измеренията на неговата нравственост – това е обединяващата всички творби на Йовковата идея. Той поставя своите хора в различни ситуации, за да покаже тяхната нравсвеност и духовност. Затова дори във военните разкази темата е не войната, а човекът. Сам опознал ужасите на войната, Йовков показва нейните различни лица. Тя откъсва хората от тяхната естествена среда., разделя ги от близки и от корените им. Станил Генчев (9 клас) 3. Подбор на ученически текстове
  • 9. Добротворчеството на Йовковия герой Серафим от едноименния разказ (съчинение разсъждение) „Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и търся у тях преди всичко доброто” – тези думи на Йовков насочват към хуманизма като основна черта в неговото творчество. Доброто е вътрешна същност на неговите герои, тяхна основна природа. Правенето на добро е потребност на душата, проява на нравствена сила и духовна красота на човека. Героите в това творчество помагат на другите, когато те самите имат нужда от помощ и в това е тяхната неповторимост и висша етичност. Копнежът за щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран оригинално в образа на Серафим от едноименния разказ на цикъла „Женско сърце“. Дори изборът на името не е случаен – според християнската митология, серафимите са ангели от висш чин, на които е дадено правото да прославят Бога. Серафим е герой, който идва в обикновеното ежедневие като божествена добронамереност. Това личи не само от името на героя и символното му библейско значение, но и от причината, поради която дава пари на Павлина – болестта на мъжа ѝ. Това го поставя в ролята на лечител, което още повече засилва значението на постъпката му. Писателят разграничава характеристиките на героя според две различни позиции: тази на кафеджията Еню - човек с равнодушна, чисто търговска душа и на разказвача. „Един чудноват човек, нито селянин, нито нито гражданин, дрипав, окъсан... Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули”. Така по външните белези, Еню възприема знаковите сигнали за битовата принадлежност на непознатият. Думите само допълват данните за усещането за чужденеца, и най-после чудакът е разпознат от Еню и предизвиква шеговит презрение, недвусмислено заявено с думите – сравнения „таласъм”, „плашилото от даскал Тодоровата бахча”, „изпаднал германец“. У Йовков чудноватата външност на героя Серафим е отличителен белег. Той е „нито селянин, нито нито гражданин”. Тази раздвоеност е между физическо и духовно битие, тя символизира абсолютната доброта, абсолютната красота, истината, която показва освобождението на духа и духовното от оковите на материалното и материалният свят. Чудатите дрехи само подсказват особената постъпка на Серафим, неговото благородство да предложи на Павлина скътаните си след дълга ангария парички, за да лекува болния си мъж. Йовков описва с тънко майсторство не само окърпеното му палто, но и жестовете на героя, който се храни и то така, че да не пропъди подскачащите наоколо врабчета. Очите му са учудени, те светят с такава нежност и топлота, с такава доброта на човек без дом, дори и без семейство. „Божия птичка”слязла да донесе небесната хармония на земята. Серафим носи съзнанието за преходността на човешките страсти и за универсалността на моралните закони. Да разпознаеш чуждия, другия, да бъдеш съпричастен към болките и трудностите му, означава да надмогнеш земното и да постъпваш в хармония с универсалното. Отказът на Еню да даде пари на Павлина, предизвиква великодушната реакция на Серафим. Неговото желание и воля за добротворство е далеч от сковаващото разсъждение. Усмивката му, в контраст с неговото окъсано палто, е обратното на всекидневието и пресметливостта на Еню. Доброто, което Серафим прави, е негова душевна потребност, вътрешна необходимост, отговаря на неговата съвест и същност. Тъжен е светът, в който живее Йовковият герой. Въпреки неправдата и злото, той и другите Йовкови герои притежават като вътрешни черти добротворчеството, съчувствието и милосърдието. Йовков е писателят, който по най-добър начин представя хуманистичните търсения на българските писатели през 20 век. В разказа си той изгражда един специфичен нравствен свят, където доброто и красотата търсят своите истински места. Бони Миткова (6 б клас) 3. Подбор на ученически текстове
  • 10. Анализ и коментар на езиковите средства в разказа „По жицата“ Йордан Йовков е един от най- талантливите български писатели, създал прекрасни художествените творби, които въздействат върху читателя посредством специфични художествени изразни средства и похвати. В разказа „По жицата“ творческото въображение на автора свързва спомена за Добруджа с мита за бялата лястовичка, за да превърне една случка от живота във вълнуващ разказ за безкрайната човешка мъка, за милосърдието и състраданието, за вярата в доброто и в надеждата. Разказът е наситен с противоположни символни образи и асоциации. Змията в библейски и във фолклорен смисъл е символ на злото. Този образ в разказа е противопоставен на образа на бялата лястовичка. Бялата лястовичка – прекрасен символ на човешката надежда и вярата в спасението, на вечния стремеж към красивото и доброто. Белият цвят е символ на надеждата и вярата в доброто. Черният цвят е символ на мъката, на страданието. Цветовият детайл в разказа – „черни селски възглавници“ въздейства потискащо, внушава неизбежността на нещастието. Телеграфната жица, натежала като броеница от черните лястовици, създава асоциации за житейския път на човека, за неизменността на неговото битие, протичащо в страдание и надежда. Kонтрастът между черния и белия цвят поражда богати асоциации - като борба между отчаянието и надеждата, между безверието и вярата. Заглавието на разказа („По жицата“) създава асоциация за пътуване и път. ПЪТЯТ- движението напред „все по теля“ е символ на безкрайното страдание, но и на усилията на човека да се противопостави на съдбата си. Това е път по дирята на надеждата и въплъщава идеята за полета на мечтата. Каруцата, спряла на пътя, говори за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица. Времето на случката - наближава празникът Преображение господне, който хората свързват с подготовката на птиците за отлитане към топлите страни. С тяхното заминаване болното момиче ще загуби последната надежда за спасение. с. Надежда - името на селото, откъдето е Гунчовото семейство, достатъчно красноречиво говори за основанията и целите на пътуването. По някакъв странен начин, това име буди тревога у читателя – героите не са намерили лек и спасение в своето село Надежда и са тръгнали да я търсят по прашните добруджански пътища. Дали ще я намерят? Неясният край на разказа /авторът не уточнява дали семейството е видяло бялата лястовичка/ подхранва надеждата, която умира последна. За Йовков са важни чувствата и преживяванията на героите. ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ - Гунчо и Моканина - са литературните образи, които имат най-голямо значение за развитието на сюжета и пълното разкриване на авторовия художествен и идеен замисъл. Второстепенни герои – Нонка и майката - допълват образите на главните герои, създадат условия авторовите идеи да изпъкнат още по-ясно. Авторът използва редица художествени средства и похвати, за изграждане образите на литературните герои. Диалогът между Гунчо и Моканина разкрива болката на бащата и плахата му надежда за изцеление. През проницателния поглед на Моканина читателят възприема и душевното, и физическото състояние на героите. Нонка – сравненията, епитетите, метафорите и контрастът при изграждане образа на Нонка разкриват болката и страданието, но и пазената надежда за живот и щастие. Момичето съхне „като вейка“, снагата ѝ е „стопена“ от болестта, лицето ѝ е бледо като восък. В аналогичните метафори „съхне“ и „стопена“ се усеща идеята за човешкия живот, който се топи като свещ. Но очите на момичето са „още светли, още млади и усмихнати“. Майката - „жълта и сломена от тегло жена“, мушнала ръце в пазвите си, превита, с отпуснат ръченик. Епитетите жълта, сломена, превита, художествените детайли – ръцете в пазвите, отпуснатият ръченик, красноречиво говорят за болката на майката. Много силен е цветовият детайл - жълтият цвят на болката на майката хармонично се допълва от жълтия цвят на есента. В разказа пейзажът има ограничена роля, но е наситен с много експресивност и психологизъм - есента, сезонът на тъгата, е в унисон с основното тъжно чувство в разказа. Един детайл сравнение - натежалата като броеница жица, илюстрира сезона на есента. Много са лястовичките, но все черни – писателят намеква за един контраст - между безбройните черни лястовици, семейството жадува да види бялата. И този техен копнеж по бялата лястовичка е копнеж по доброто. 4. Анализ и коментар на езикови средства в конкретна творба
  • 11. 5. Изложба на рисунки по Йовкови произведения „Серафим“, Бони Тодорова, 6 б
  • 13. съдържание край Трима от големите в българската литература: • критикът проф. Боян Пенев, • поетът Николай Лилиев, • поетът Йордан Йовков;
  • 14. съдържание край Майката на поета Йордан Йовков.
  • 15. съдържание край Деспина Колева - съпругата на Йордан Йовков и тяхната дъщеря Елка 1922 г.
  • 16. съдържание край Семейство Йовкови – Деспина, Елка и Йордан Йовков през 1924 г.
  • 17. съдържание край Йордан Йовков със своята дъщеря Елка Йовкова.
  • 18. съдържание край  Йордан Йовков като военен в София, 1919 г.
  • 20. съдържание край Йордан Йовков сред актьори след представление на своя пиеса
  • 21. съдържание край Ръкопис на "Индже", собственоръчно написан от Йордан Йовков
  • 22. съдържание край Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев и самият Йовков, 1909 г.
  • 23. съдържание край Седящи (от ляво на дясно): Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни), Георги Райчев, Добри Немиров и Йордан Йовков, София 1917 г. Редакционната колегия на списание “Отечество” и вестник “Военни известия”
  • 24. съдържание край Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна – сега и преди.
  • 25. съдържание край В двора на музея има паметник на поета, седнал и потънал в мисли
  • 26. съдържание край Погребението на Йордан Йовков в София, октомври 1937 г.
  • 27. съдържание край Керамично пано на Стоимен Стоилов „В света на Йовковите герои“ в Дом- паметник „Йордан Йовков“
  • 28. съдържание край Иван Грозев, Петко Грозев, сестра им Мина Грозева и майката на М. Кремен, Катя Икономова
  • 29.  Открий родното място  Познай кой е Йовков?  Кръстословица съдържание край