Successfully reported this slideshow.
We use your LinkedIn profile and activity data to personalize ads and to show you more relevant ads. You can change your ad preferences anytime.

Националният литературен конкурс „Моята родина и моето бъдеще” - Стара Загора 2013

14,170 views

Published on

Сборник с наградените есета.
Организатори на конкурса: Община Стара Загора, Народно читалище „Родина 1860”, Клуб „Млад писател”, вестник „TEEN’S PAPER”

Published in: Education
  • Dating direct: ❤❤❤ http://bit.ly/2Q98JRS ❤❤❤
       Reply 
    Are you sure you want to  Yes  No
    Your message goes here
  • Dating for everyone is here: ♥♥♥ http://bit.ly/2Q98JRS ♥♥♥
       Reply 
    Are you sure you want to  Yes  No
    Your message goes here

Националният литературен конкурс „Моята родина и моето бъдеще” - Стара Загора 2013

  1. 1. Организатори: Община Стара Загора Народно читалище „Родина 1860” Клуб „Млад писател” вестник „TEEN’S PAPER” НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА ЕСЕ „МОЯТА РОДИНА И МОЕТО БЪДЕЩЕ” Стара Загора, 2013 г.
  2. 2. Националният литературен конкурс „Моята родина и моето бъдеще” се организира за втора поредна година. Конкурсът е посветен на празника на Стара Загора 5 октомври. Макар и млад, той твърдо набира все по-голяма популярност сред младежите, изкушени от словото, от цяла България. Тази година участваха над 60 деца и младежи от всички краища на родината, разделени в две възрастови групи – до 12 години и до 18 години. Журито, под председателството на изтъкнатия и уважаван старозагорски поет Таньо Клисуров сподели, че е изключително впечатлено от високото ниво на творбите, участващи в конкурса. Затова и присъдените награди са много. В тон с амбицията и целите на конкурса наградите са книги. Есетата се публикуват без редакторска намеса! 2
  3. 3. Жури под председателството на Таньо Клисуров присъди следните награди: Категория до 12 години: Първа награда – Кирил Димов, Казанлък, 8 г. Втора награда – Анжела Наку, Стражица, 12 г. Трета награда - Асия Чобанова, Казанлък, 12 г. Поощрителни награди: Айсун Мехмед, Кърджали, 9 г. Валерия Русева, Айтос, 12 г. Категория до 18 години: Първа награда - Мария Гаралова, Ракитово, 17 г. Първа награда - Антония Левонтова, Монтана, 17 г. Втора награда - Нанси Борисова, Монтана, 16 г. Трета награда – Анжела Гюрова, Дупница, 16 г. Трета награда – Антония Тодорова, Бургас, 17 г. Награда за високо художествено-творческо постижение и на вестник „TEEN’S PAPER” - Християн Трифонов, Варна, 13г. Поощрителни награди: Гергана Раденкова, Шумен, 17 г. Стоян Бенев, Пазарджик, 17 г. Моника Митева, Димитровград, 13 г. Анна Първанова, Пловдив, 15 г. Крум Илиев, Гоце Делчев, 17 г. Калина Вълчанова, Хасково, 15 г. 3
  4. 4. Категория до 12 години Първа награда Кирил Димов, гр. Казанлък, 8 години Моята родина и моето бъдеще Аз имам много мечти. Когато бях малък исках да стана пилот. Карах мама да ми чете много за самолетите. Сега вече мога да чета. Харесвам книжки, комикси и енциклопедии. Искам да стана изобретател, затова чета много. Рисувам почти всеки ден, защото рисуването е важно за едно изобретение. Когато порасна, ще знам много повече от сега и със сигурност ще мога да изобретя нещо важно. Ще го направя тук в България, защото аз съм българин. Живея тук, тук се уча и тук са моите приятели. Мама има много приятели в чужбина. Те работят там за повече пари, но някой трябва да остане и тук. Някой като мен, който иска да помага на хората. Мисля да създам технология, която да прави от всичко храна. Например от камък или от пясък. Също така да прави и дрехи и предмети. Дрехите ще направя така, че да се почистват сами и да не се хаби ток за прането им. Изобщо, има начин да се направят нещата по-лесни, а тогава всички българи ще искат да живеят в България, защото тук е много красиво и спокойно. Веднъж бях нарисувал рисунка с летящи къщи. Измислих ги, защото така мога да променям мястото на което живея, а и няма да имам нужда от кола. Рисунката ми спечели награда и така разбрах, че рисуването е важно. Всичко което правим е важно за нашето бъдеще. Аз мисля обаче, че най-важно е да го правим с приятели. Затова искам да изобретявам и да имам цял екип, който да ми помага. Като сме повече ще измислим повече изобретения. Ето защо ще остана в България. Тук са хората, които обичам. Тук моите изобретения ще бъдат най-полезни и аз ще съм много щастлив. 4
  5. 5. Втора награда Анжела Наку, гр. Стражица, 12 години Моята родина и моето бъдеще Аз се гордея да кажа, че съм българка. Обичам България. Обичам всяко нейно кътче. Тя за мен е земен рай, създаден от Бог и досътворен от човека. Гордея се с миналото на България, с всеки българин, който е посветил живота си за своята родина. Няма друга като моята България. Дори да е най-малката страна на света, аз пак ще я обичам, защото е моята Родина. В коя малка държава са събрани толкова красоти? Кой странник, който е посетил нашата малка родина, е успял да не се възхити? Като започнем от изтока с медено-златистите пясъци и солените пенести вълни на Черно море, с прелитащите чайки и с примамливия блясък. На запад - величественият щит от планини, пазел България през вековете от войните. На север дълбокият тих бял Дунав мие бреговете на плодородната Дунавската равнина и житните нивя на Добруджа. На юг Родопа планина, огласяна от песните на Орфей, Долината на розите, с която сме прославени по целия широк свят. В България има толкова прелестни кътчета. България е китка цвете от един голям букет. За мен България е част от Райската градина. През пролетта тя разцъфва и се окичва с най-красивите и неустоимо ароматни цветове. Ароматът на синьо-лилавите люляци запленява всеки човек. Прелитащите лястовици чуруликат тъй сладко. През лятото, когато се разбунтуват вълните на Черно море и се слеят със златната пясъчна ивица, розите разнасят гъстия си и силен аромат. През есента, когато златни и рубинени листа покрият земята, когато дъждът измие и освежи всичко наоколо и слънчевият лъч погали нежно обагрените корони на дърветата, под звука на красивия дъжд нашите птички отлитат в топлите страни на юг. А през зимата! Тогава е снежна приказка. Кристалният блясък на снега омагьосва. Винаги е красиво в България. Толкова много поети са писали за нея, но винаги нещо липсва. Може би защото 5
  6. 6. красотите на България са безкрайни. Писали са за нейните красоти, за нейните сладки звуци, за нейната свобода и герои, но не могат да опишат всичко. В моята Родина има толкова красиви градове, а някои от тях са със славно историческо минало. В град Пловдив се намира античният амфитеатър, в град Плевен е Панорамата на Освободителната война, в град Велико Търново се намира Царевец, над град Габрово е прочутият връх Шипка. Аз не обичам България само заради красотите й, а защото тя е моя Родина. В нея съм израснала, в нея се уча, тя е моето бъдеще. Не е важно къде си се родил, а къде избираш да прекараш живота си. Аз отдавна съм направила своя избор. Ето аз съм една българка и се гордея с това. За нищо на света не бих предала своята родина. Аз не мога да опиша безкрайната си любов към Родината на лист хартия. Тези силни чувства, които изпитвам, са дълбоко в сърцето ми. Моята Родина за мен е наймилото. Тя е светлина, показваща пътя ми. Тя е моето бъдеще. Трета награда Асия Чобанова, гр. Казанлък, 12 години Моята родина и моето бъдеще Аз съм ученичка от СОУ „Екзарх Антим I“, град Казанлък. Уча в паралелка със засилено изучаване на български език. Казвам се Асиа и съм на дванадесет години. Наесен ще бъда в шести клас. Не съм писала досега есета, защото моята учителка по литература ми обясни, че „есе“ означава „опит“ – с други думи текст разсъждение, който изисква натрупан житейски опит. Е, какво пък толкова – ще опитам! Децата нямат богатия житейски опит на възрастните, но те са надарени със способността да усещат доброто и злото със сърцето си и да виждат красивото и грозното с душата (както казва моята баба – те са искрени и не могат „да си кривят душата“). Страната, в която съм родена и живея, е малка по територия, но много красива. Тя е страната, в която съм 6
  7. 7. направила първите си стъпки и съм научила първите си думи; тя е мама и татко , сестра ми, приятелите, училището. Тя е страната, в която се изграждам като личност. Много още имам да уча и проумявам, много още имам да търся и намирам. Бъдещето е една огромна вселена с безброй възможности и може би някой ден ще бъда далеч от мястото, където съм родена. Може би! Но никога няма да забравя моята малка България, защото една част от сърцето ми е свързана с нея, а тази връзка е вечна. Не бих могла да я заменя с друга, защото родината като майката е единствена. Тя ни свързва с нашите предци, с корените на рода ни. За нея са проливали кръвта си най -славните й синове, нея са прославяли творците в своите художествени творби. В моята родина живее един народ с вековни традиции и култура, със славна история. Българският език е вековно наследство, с което само можем да се гордеем. В един учебник по български език пише: „Заслушайте се в песните, в стиховете, в приказките, в говора край вас и ще доловите колко звънлива и омайна е българската реч, колко богата е на думи и тонове. С нея можем да изразим радост и болка, обич и омраза, възхищение и удивление, гняв и презрение – всичко, което ни вълнува.“. Така е – българският език е звучен, богат и изразителен. В часовете по литература разбрахме, че в дните на робството и в мигове на върховни изпитания той е бил важна духовна опора на българите, наред с вярата. Моята страна има и красива, божествена природа. Колко е хубаво, когато изкачим някой планински връх и пред очите ни се разкрие прелестна гледка! Колко е хубаво, когато отпием глътка вода от бистър, планински ручей! Колко е хубаво, когато вдишваш въздух с дъх на борова свежест! Да, това е моята малка България – в миналото и настоящето. А в бъдещето?! Като си помисля за него , сякаш ми става тъжно. Липсва ми топлата дума, вдъхваща надежда. Липсва ми магията на усмивката – истинска и от сърце, искрена, по детски наивна, завладяваща. Виктор Юго е казал: „Смехът е слънце – той прогонва зимата от човешкото лице“. Но вместо усмивки аз виждам тъжните лица на много родители, загрижени за хляба, дрехите и образованието на децата си. По улиците се разминавам често с хора с овехтели дрехи – студени, безразлични – сякаш черен облак е закрил това слънце на смеха. 7
  8. 8. Все по-често срещам възрастни хора, които бълват димни облаци, безразлични и замислени - сякаш не ни виждат, сякаш ние, децата, не съществуваме за тях. Материалните стремежи и вярата в силата на парите днес стоят на първо място. Хората са вперили поглед в своите компютри, таблети, мобилни телефони и телевизионни екрани. Мислите им се въртят само около сивия, обикновен делник, хляба, сметките за тока и парното. Очите им са пълни с болка и горчивина. Често лицата им издават, че те са самотни и отчаяни от подигравките на съдбата. Колко ми се иска те да са усмихнати, ведри, вярващи в доброто, изпълнени с любов и надежда за по-светло бъдеще. Колко ми се иска те да не прекъсват връзката си с природата и да не подминават с безразличие красотата на българската реч. Защото, какъвто и да станеш в бъдеще, може би това е формулата на успеха. Ще кажете, че всеки човек сам решава в каква посока да завърти кормилото на живота си. Всеки от нас има правото да избира своите житейски ценности, да следва свои принципи. Иска ми се да мисля, че докато аз порасна, всичко ще бъде по-различно, по-красиво, по-примамливо. Може би повече млади хора, виждайки всичко това днес, бързо ще проумеят, че трябва да се придържат към изконните български ценности, да познават своите корени, да носят в сърцата си доброта, човечност и много любов,да бъдат по- отговорни, за да ориентират живота си в правилната посока. Казвам си:„Дано това да стане! Дано!“. Но веднага се сещам за нашумелия напоследък музикален хит на Графа (любимец на тийнейджърите) „А дано, ама надали!“. 8
  9. 9. Категория до 18 години Първа награда Мария Гаралова, гр. Ракитово, 17 години Бъдещето обещава да бъде безоблачно Рано сутрин, когато слънцето се събужда, безброй искрици грейват в тревата. Росните капки горят, докоснати от магията на новия ден. Само в тези мигове е възможно да се почувства вълшебството на пробуждането. Животът тихо пулсира в гръдта на земята. Бъдещето обещава да бъде безоблачно... Когато наблюдавам този пъстър спектакъл, в кръвта ми се влива слънчевата сила и усещам, че мога да се справя с всичко и да постигна това, което желая... Разликата между бъдещето и настоящето е това, че бъдещето е съставено от мечти, а настоящето – от сбъднати мечти. Когато човек се бори за победа, той трябва да живее и гори за мечтата си. Не трябва да спира за почивка, не трябва да губи вярата си, не трябва да се отклонява от пътя, защото в противен случай ще загуби целта си и ще се откаже. Родината трябва да бъде арената, на която ще превърнем бъдещето в реалност, защото ще бъде ли сладка победата ни, ако сме я постигнали, обърнали гръб на родното?! Всеки човек си има мечта, която очаква да се осъществи. От нас самите зависи дали ще предизвикаме тази метаморфоза и дали гъсеницата ще се превърне в пеперуда, която ще полети. Искрено вярвам, че моята мечта ще се сбъдне и аз ще стана сърдечен хирург, който ще спасява живота, надеждите и мечтите на другите хора. За мен няма нищо по-ценно от живота и ще бъда безкрайно щастлива, когато виждам благодарност в очите на пациентите си. Мразя смъртта. Това за мен е единствената „болест”, която е нелечима. Но аз ще се боря за всеки човек, за всяка една душа, дори и краят да е неизбежен. Чудеса стават всеки ден, но ако се откажем, чудото няма как да се случи. Моята мечта е да спасявам мечти и да връщам изгубени надежди. Силна съм, дотолкова, че да не ме е страх да вляза в 9
  10. 10. пряк двубой със смъртта. Тя не е по-силна от мен, тя не е помогъща от духа ми, поне не сега... „Истинското решение се измерва с факта, че сте предприели ново действие. Ако липсва действието, не сте решили нищо.” (Тони Робинс) Вярвам, че човек сбъдва мечтите си, разбира се с Божията помощ. За това аз упорито уча, за да се представя успешно на изпитите в медицинския университет... ще ме приемат. Българка съм и искам да остана такава. За мен родината означава всичко. Не мога да си представя, че ще оставя България и ще тръгна да търся богатство и престиж в някаква си чужда страна. Това ще бъде бягство, предателство, обида... Да напуснеш родината е равно да се откажеш от майка си и да си потърсиш друга. Много млади хора завършват образованието си в България и отиват да работят в чуждите земи, само защото там плащали по-добре, там стандартът на живот бил по-висок, там управлението на държавата било на нужното ниво, там..., там..., там... Аз ще кажа на такива хора, че там те са нищо, дори и да имат всичко. Как очакват България да се развива, когато всички я напускат?! Как очакват тя да живее, като останалите българи съветват децата си да отиват в чужбина, защото искат „найдоброто” за тях?! В България положението е трудно. Много усилия се искат, за да си намериш работа, за да живееш нормално, но все пак е възможно. Който иска, ще намери начин, ще се труди макар и за по-малко пари, но ще остане, защото във вените му тече българска, родолюбива кръв, а не чуждопоклонническа кръв. Хората вървят по най-малкото съпротивление. Защо да се борят и да защитават родината, като могат да отидат и да слугуват на чужденците?! Моята родина, моята България е всичко, което искам да имам. Аз мога да обиколя цял свят, но семейството ми, живота ми ще бъде тук, където съм се родила. Моята родина е моето бъдеще. Не бих си простила, ако напусна България, защото тя има нужда от мен. Надявам се, че ще открия още хора, които с гордост ще останат тук и заедно ще спасим България. Бъдещето може да съществува, единствено когато се борим за мечтите си. България ще съществува, единствено когато тя има място в нашите мечти. Нека останем на кораба и 10
  11. 11. не позволим той да потъне. Горда съм, че съм българка, гордейте се и вие... Рано сутрин, когато слънцето се събужда, безброй искрици грейват в тревата. Росните капки горят, докоснати от магията на новия ден. Само в тези мигове е възможно да се почувства вълшебството на пробуждането. Животът тихо пулсира в гръдта на земята. Бъдещето обещава да бъде безоблачно... Първа награда Антония Левонтова, гр. Монтана, 17 години „Моята родина и моето бъдеще” Моята Родина ... Тя е неизменна част от самата мен, защото е кодирана в идентичността на всеки човек още при самото му раждане. Тя е мястото, където не просто съм родена. Това е мястото, където съм отгледана и възпитана с обич и мъдрост. То се отразява в цялата ми личност. Неговата същност задава рамката на моето аз, а в нея се наслагват нюанси на миналото и настоящето, на нашето и чуждото. Моята родина е в мен, така както и аз живея в нея. Обичам себе си, затова обичам и България. Не съм я избрала, защото никой не избира къде да се роди и към кой народ да принадлежи. Бог ми е дал България. И така ме е обрекъл на нея. Чувствам някакъв дълг - необясним и непреодолим, да бъда вярна на отечеството си. За да не предам и себе си. Не бих изоставила своята родина, за да отдам ума, таланта, енергията си на друга държава. Струва ми се егоистично. И малко страшно. Убедена съм, че Родината е единственото място, където винаги ще се намери кой да ме подкрепи и да ми подаде ръка, когато съм в трудност или в беда. Или най-малкото - да бъде до мен, за да сподели тежките мигове на изпитания и нещастия. В чужбина няма кой да ми помогне с такова разбиране и да ме окуражи с очакваното съчувствие. Да, интернет направи света глобално село, но нима един разговор по скайп с близък човек, намиращ се на хиляди километри, може да се сравнява с истинска 11
  12. 12. прегръдка и топлия глас на близки до сърцето ми и разбиранията ми хора? Само тук, само в тази малка държава, са тези, които истински могат да проумеят тревогите и радостите ми, защото мислят като мен и мерят света с моя аршин. Присъствието им не само ми дава смелост, защото знам, че винаги ще се грижат за мен. То дава смисъл на живота ми, защото знам, че те се нуждаят от мен, че ме обичат, че знаят, че аз ще съм им полезна, когато имат нужда. Тази близост ни обвързва по между ни и с Родината. Да, тук кризата е поосезателна, животът - по-сложен, народът - по-беден, но роднините и приятелите, които са тук са истинското ми богатство. Близостта, топлотата и искреността на тяхната обич ми дава сили да надмогвам трудностите. За мен Родината е там, където е семейството ми. Това са хората, които най-много ме обичат и винаги биха ме поставили на първо място сред важните неща. Те са щастливи, че ме имат и аз съм щастлива, че споделям живота си с тях. Точно тук – в България, където ни е омайвал най-истинския дъх – този на топлата бабина погача, опиянявал ни е най-българския аромат – този на дядовото червено вино, настръхвали сме от космическата мелодия на „Излел е Дельо Хайдутин” и сърцата ни са отмервали ритъма на Дунавското хоро. Тук е Домът ми. Всяко друго място е просто квартира, временно приютила мен и спомените ми за Родината. Краткотрайно убежище, където съм заставена да бъда заради някаква цел – било образование, било работа, било приятелства. Всеки миг в чужбина ми помага да се почувствам още по-привързана към България, защото осезателно чувствам липсата й. Когато съм далеч от моята Родина оценявам богаството, с което ме е дарила нейната култура. Спомените за традиции и обичаи, до които съм се докоснала, дори и без да разбирам сакралния им смисъл, ме карат да се чувствам уникална по свой собствен начин. Спомням си как в детството ми на Цветница, ставах рано и под вещите наставления на баба, с приятеликте ми отивахме на реката. Там пускахме парчета хляб като във всеки залък имаше различно цвете. Тичахме по поречието, за да видим чии залък ще бъде отнесен по-напред от водата. Това беше добра поличба, че победителят ще е жив и здрав цялата година. Дали по Сена, Темза, Рейн, Хъдсън и навсякъде по 12
  13. 13. света, където има българи плуват на пролетния празник късчета от колачетата и китки от венците на момите? Или те си остават само в спомените на напусналите Родината, подправени с горчивия привкус на носталгията... И с катастрофичното предчувствие, че България все повече се отдалечава, защото зее пропаст между мрачните прогнози за нейното бъдеще и представата на хиляди млади и талантливи хора са собственото им бъдеще. Омерзени от липсата на морал в родната политическа действителност, отчаяни от липсата на перспектива и смазани от непосилната битка, която трябва да водят със средата, те избират да потърсят своето щастие другаде. За тях това е спасение от несправедливо устроеното общество, от бариерите пред реализацията им и алтернативата за живот в оскъдица. Моята Родина е тази, която искам да бъде, но не е каквато искам да е. А всъщност, дали България е толкова лоша държава? Все пак жителите й са сред онези 5% от населението на планетата, което се радва на привилегията да се храни 3 пъти на ден и да има покрив над главата си, да има чиста питейна вода и медицински грижи. Да, държавата има своите остри проблеми, но ... не е ли черногледството на българина един от найсериозните? И ниското му самочувствие! И лошата му самооценка! Принос за нихилизма му имат и медиите. Тяхното огромно влияние върху собственото му мнение за държавата ни, както и върху образа на България зад граница. Те акцентират на лошите новини и пропускат добрите. Това създава усещане за трагична действителност и чувство за безнадеждност. Когато постоянно се втълпява, че държавата се разпада няма как да не е насади песимизъм и хората да престанат да забелязват положителните примери около себе си или да ги омаловажават. Но нима в другите страни няма престъпления? Нима липсва корупция? Нима гражданите там са доволни от всичко? И още една вина тежи на медиите освен с поток от лоши новини: те ни облъчват денонощно с чужди (най-вече американски) филми и песни. Сигурна съм, че всеки знае новата песен на Псай, но малцина могат да изпеят националния ни химн. Всички са изгледали поредицата от филми „Американски пай“, но много малко са гледали „Козият рог” и „Осъдени души”, „Господин за един ден“ или „С деца на море“. Да, българинът проявява 13
  14. 14. интерес към чуждото, защото в сравнението с него по-лесно намира себе си. Да, той има вкус за модерното, защото то е антипод на изостаналост. Но не загърбва ли своята идентичност, вторачвайки се само в „образците” на съвременната вносна култура. Сигурна съм, че почти нито един мой връстник не знае поне 5 български народни певци, но всички знаят цялата автобиография на поне 50 американски супер-старс. Счита се за срамно да харесваш нашият фолклор и за старомодно да четеш нашите класици, а не чик-лит, фентъзи или толкова модерният и не чак толкова понятен на всички Паулу Коелю. В изопачената ценностна система на масата млади хора това да се интересуваш от собствената си култура те прави „задръстен“ в очите на твоя социален кръг, но не и родоотстъпник, дезертирал от себе си. За тях българската култура принадлежи на миналото, но не и на бъдещето. Бъдещето. Кога и как започнах да мисля за бъдещето си? Като малка и аз като повечето деца бях уязвима и податлива на това, което ми внушаваха всички около мен. Често ми се повтаряше, че в чужбина ще съм по-добре, по-богата и пощастлива. Няма как това да не остане в съзнанието ми, но когато пораснах подложих на съмнение тази псевдоаксиома за благополучие. Не всички обаче подхождат критично към подобни внушения. Мнозина планират бъдещето си на принципа „Където отиде най-добрата ми приятелка, там отивам и аз!“ и не се замислят дали това е правилният избор за тях. В наивността си и в недоволството си мнозина си представят чужбината като рай, където възможностите са необятни и всички те очакват с отворени обятия. Не си дават сметка за предразсъдъците в отношението към чужденците, за дискриминацията и ксенофобията в много от цивилизованите държави. За болшинството млади хора е валиден принципът “Живей за мига!”. За тях бъдещето е тема табу. Те са много объркани, не само, защото попаднали в ценностен вакуум и увлечени от турболентостта на безпътицата не знаят какво искат, респективно как да го постигнат. Те не са свикнали да планират живота си, защото са живели по „график”, програмиран от родителите и от училището и не са научени да мислят перспективно. За тях „бъдеще“ е еквивалент на „утре“. Мислят от ден за ден. И изведнъж се оказват на прага на съдбовно 14
  15. 15. решение, от което буквално зависи бъдещето им, целият им живот, а не само следващите 24 часа. Първичен инстинкт е, когато са объркани да се вслушат в другите, вместо в сърцето си, и да се вкопчат в съветите им, вместо в здравия разум. А найчесто другите предпочитат да избягат в чужбина. Нерядко мнозина докато осъзнаят колко самотни и нещастни се чувстват там, далеч от Родината, вече са вложили луди пари за такси в престижен университет и нямат право на поредното бягство – този път в обратна посока, към дома, за да не ги набедят за провалени. Остават там, макар и да не искат... А тези терзания и доброволно изгнание може да бъдат избегнати, ако пред децата се чертаят планове с по-дълъг времеви хоризонт и с тях се обсъжда бъдещето от рано. Така те ще имат време да помислят и да направят самостоятелен избор на посоката, без да им се казва „какво трябва“ и „какво е най-добре“, защото за всеки човек тези неща са различни. Моето бъдеще аз откривам в България. Доскоро бях повлияна от масовите настроения на бегълците, мечтаещи за чужбина, че да остана да следвам страната си би било недалновидно, дори срамно. Според преценката на повечето мои съученици от елитната ми гимназия този избор е доказателство, че не съм достатъчно умна и смела, упорита и амбициозна и за това оставам в наш университет. Да, бих получила конвертируемо образование в страни с хилядолетна академична традиция като Великобритания, Италия, Германия или Холандия. Но ако моята цел е да работя в България и за България, нима най-подходящото образование няма да получа тук? Убедена съм, че който е способен да успее у нас, успява и в чужбина. Който е лишен от качества да се утвърди в родината си, едва ли ще постигне много зад граница. Когато мисля за моето бъдеще, не мога да не си задам тревожния въпрос: „Какво ще стане с държавата ни, ако елитът от умни, талантливи и амбициозни млади хора се насочи към Терминал 2 на Летище “София” веднага, след като грабне дипломата си за средно образование?“. Ще се развива ли държавата ни, ако в нея останат полуграмотни, мързеливи и алчни хора? Какво прави държавата, за да задържи ценния си човешки капитал? Защо политиците нехаят пред този проблем? Защо не полагат усилия да задържат това поколение и да мобилизират усилията му за 15
  16. 16. доброто бъдеще на страната? За да се развива пълноценно икономиката, здравната и образователната система, както и всички други сфери на обществения живот, трябва да се даде път на младите хора, които имат не само знания и умения, енергия и дързост, но и иновативните идеи и прозорливите стратегии за развитие на България. Сега светът е различен и непознат за предходните поколения. Той обаче е обчайната среда за младите хора. Те имат и мотивация да направят живота в Родината си по-добър, защото знаят, че макар и преуспял, не може да си щастлив в едно провалено общество, защото чувстват своята отговорност пред бъдещето на България като отговорност пред самите себе си и своите бъдещи деца. Нека и техният дом да е тук, в тази прекрасна страна. Нека не търсят Родина другаде, защото България е само тук и ... в сърцата им. Според мен младите имат бъдеще в България стига да са склонни да се борят и да отстояват мечтите си. Същото ги чака впрочем и в чужбина, ако искат да постигнат нещо сериозно. За мен смелите и истинските хора са тези, които не предават Родината си, когато е в критично състояние, а остават, за да дадат приноса си за общото бъдеще. Не бих винила и другите, защото в съвременния свят границите падат и всеки има право да бъде там, където му е добре. Но нима в България, където небето е най-синьо, горите най-зелени, водата – най-бистра, слънцето – най-ярко за нас, в чиито вени тече българска кръв, не е най-добре? Колко много всъщност означава този благословен къс земя! Имаме ли право да го изоставим? Бих се решила само, ако си отговоря положително на няколко важни въпроса. Наказвам ли себе си като загърбвам приятелите, с които съм играла на жмичка и „Сляпа баба”, споделяла съм за първата си любов и за първите си разочарования? Наказвам ли родителите си, лишавайки ги от себе си, т.е. от бъдеще, защото откакто съм се появила на белия свят аз съм тяхното утре? Може ли претъпканият хладилник в емигрантската ми квартира да напълни душата ми като магическата мелодия на родопските сто каба гайди и да развълнува сърцето ми като ритъма на нестинарския танц? Миговете от живота ми осребрени в спечелените във валута пари по-ценни ли са? Възможно ли е гордостта от славата в очите на чуждите да е по-значима от удовлетворението, че имам уважението и признанието на 16
  17. 17. своите? Ще бъда ли по-щастлива, ако съм далеч от България, жертвайки частица от себе си? Като се замисля, в тази малка, но богата на духовно наследство и природни дадености страна, имам всичко, от което се нуждая. Справедливата социална система не е даденост, а трябва да бъде изградена с общите ни усилия. Готова съм да инвестирам своите. Убедена съм, че ние младите сме способните да променим България. Начинът да решим проблемите е като се изправим срещу тях, а не като ги заобиколим или като избягаме. Можем. Ако сме заедно. Още Левски го е прозрял и то преди да възкръсне от пепелта на робството Третото Българско царство: "Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от собствените ни задружни сили!". Затова моята Родина е моето бъдеще. Втора награда Нанси Борисова, гр. Монтана, 16 години Моята родина и моето бъдеще (есе) Някои казват, че родината е там, където е сърцето. Аз се чудя дали точно сърцето не следва родината? То е този удивителен човешки орган, който идентифицираме с чувствата. А те обагрят по специфичен начин нашите очаквания, стремежи и мечти за бъдещето. Сърцето опосредства връзката на Родината с бъдещето. Понятието „Родина” според моя тълковен речник е пространството на сигурност, където се чувствам неуязвима, защитена от опасностите и подкрепяна от близките си хора. Представям си България като макрокопие на моя собствен дом. Както всички знаем - у дома е най-хубаво, най-уютно, найспокойно. Най-скъпи са ни обикновените делнични действия гледането на филм вечер пред телевизора, топлият чай от любимата порцеланова чаша, мотаенето по халат или просто вечерята с близките на семейната трапеза, когато споделяме за 17
  18. 18. радостите и предизвикателствата на изминалия ден, искаме съвет или просто се шегуваме. Сравнявайки родината ми с дома, започвам да намирам все повече прилики. Разбира се, в чужбина винаги мога да отида на кино. Но дали емоционалният ефект в голямата зала, където съм заобиколена от чужди хора, ще бъде същият като у дома пред телевизора, където съм с родителите ми? Бих могла да пия чая си в някой от луксозните шантани в Париж. Но ще мога ли тогава да си направя от любимите ми сладки, или да се наслаждавам на вкусния бабин кекс? Как ще обсъдя с приятелите си, ако изобщо срещтна съмишленици, последната серия на „Стъклен дом” или „Столичани в повече”? Е, сигурно ще има далеч повече магазини и редица модни линии измежду, които да избирам. Ала нали съм гостенка в чужата страна - няма да мога спокойно да се разхождам с удобните си домашни дрехи по улицата, докато отида до съседката и я помоля да ми услужи с липсваща подправка за манджата. Живеем във века на неограничените възможности. Пред нас се откриват хиляди, дори милиони алтернативи за бъдещето. Ето защо критериите за личния избор са от толкова голямо значение. А основният сред тях е сърцето. Трабва да слушаме неговите повели. Единствено от нас самите зависи целият ни съзнателен живот. Тази свобода неизменно е последвана и от голяма отговорност, защото утрушният ден е изпълнен с рискове и стряскаща липса на сигурност. Наша задача е да открием подходящо, собствено и сигурно пространство за своето бъдеще. А какво по-добро от родината? И, ако действително страната е родния ми дом... Винаги мога да изляза от него и да отида до библиотеката, например, но би ми било далеч по-приятно да прочета книгите си у дома. Когато се почувствам гладна ще протегна ръка към трапезата, и найвкусната домашна храна. Далеч съм от мисълта, че човек не бива да напуска дома си за известно време. Не ми допадат и твърденията, че патриотизъм означава да се затворим в пределите на страната. Защо да го правим? Толкова е хубаво човек да излиза, да посещава различни места, да се среща с нови хора, да обменя информация, опит, идеи... Това обогатява представите му и разширява кръгозора му. Но според мен човек трябва да се връща у дома... А българинът е воден от инстинкта за 18
  19. 19. самосъхранение, да „люби, тачи и най-вече да милее” за бъдещето на родината си, където и да странства трябва отново да идва тук – в тази “земя като една човешка длан”. Също така негов дълг е да показва на чуждите на какво е научен, на какво е способен и да се гордее, че е потомък на славен народ. Българинът е доста адаптивен и точно това му помага да се реализира в чужбина, но изглежда е недостатъчно постоянен в националната си обич. Може би звуча като хленчещо малко момиче, защото не мога да си представя бъдещето си без родина или по друг начин казано – без дом. Ще кажете, че тук няма развитие, че имаме редица икономически и политически проблеми, че нищо не е като хората, че само глупак би разсъдил така. Но, ето, че споменах думата „бъдеще” вече няколко пъти. И защо е толкова важно, какво възлагам на него, защо толкова искам да е успешно? Разчитам на бъдещето си да ми осигури сигурност, спокоен и щастлив живот. Където и да се намирам по света едва ли бих привикнала към всяка разлика от общоприетия живот, какъвто за мен е този в България. Във връзка с това всяко едно колебание би било спънка по пътя към мечтания от мен живот, следователно крие своите големи рискове. Нима съм склонна да заложа успехите си, само защото очаквам в чужда държава от чужд народ да получа по-изгодни алтернативи, отколкото в собствения си дом и сред свои хора! Много млади заминават „на гурбет в чужбина” и получават нови знания, срещат нови модели на подражание, навярно по-добри. Ползата от това е във взаимното преливане на идеи, опит и познания между чуждите и нашата страна. По този начин светът разбира предимствата на България, а тя от друга страна черпи от отношенията си с него. Не в това е проблема. Важното е тези млади да не губят родното в себе си и да пренасят топлината на бащиното си огнище в новата среда. Също така да се връщат в България и да прилагат в страната си новото и модерното. Средата на развитие в нашата държава в момента не е една от най-добрите. Май тя наистина повече пречи, отколкото помага на младите. Но нека не забравяме, че заобикалящата ни обстановка зависи главно от самите нас и ние трябва да си я изградим достатъчно привлекателна за самите нас. Изглежда от мен зависи и бъдещето на родината и мястото на родината в 19
  20. 20. бъдещето ми. Какъв е изводът? Тези две понятия са неразривно свързани. Толкова е трудно да изградя своята визия за бъдещето, в този така динамично променящ се свят... Е, все пак мога приблизително да я скицирам и това, което знам със сигурност е, че животът ми ще продължи в България. Убедена съм, че ще срещна много проблеми, като се започне от подходящ университет и премине през мечтаната работа. Навярно ще бъда възпрепятствана и от проблемите на самата страна – бедност, корупция, политическа нестабилност и ред други трудности, произтичащи от тях. Мисля си обаче, че подобни неудобства има и навсякъде другаде, едва ли съществува безпогрешна система за държавна организация. Вярвам, че именно тук ще намеря далеч по-лесно решения, именно защото вярвам, че мястото ми е тук, сигурна съм в моята родина и избирам за нея моето бъдеще. Трета награда Анжела Гюрова, гр. Дупница, 16 години Моята родина и моето бъдеще Една земя. Един народ. Родина. Родопски гайди. Слънце. Свобода. История и тягостни години. Бъдеще. Простор и синева. България – нашата толкова красива родина, която трудно откриваме на световната географска карта, но затова пък ще я пазим винаги в сърцето си. Тя е страната започваща от красивите изгреви на Дунавския бряг и с писъка на чайките над Черно море. Там където изгрева се плъзга нежно над високите планини и равни поля, за да се превърне в пурпурен залез е скрита моята Родина. Трябва обаче сами да видим всичката й красота, за да я оценим. Живописно обагрена с цветя, златно обгърната от 20
  21. 21. жълти пясъци, които от векове са плискани от солените и пенести вълни на красивото Черно море. Оградена от високи зелени баири, които като верен щит са пазели народа през вековете. Всяко кътче на Родината си има своите тайни, своята красота, своето минало, но славно време, своето настояще и бъдеще. Красотата на българската природа се крие в нейното многообразие и величие, в българския фолклор, в трибагреника и в аромата на маслодайната роза. Нишка от нашата малка България е вплетена и в онези малки червено - бели Пижо и Пенда, които са се превърнали не само в символ на идващата Пролет, но и на цялата ни Родина. Тя е скрита и в шарените ракли на моята прабаба, сгушена е там – измежду старите престилки, снежно белите ризи с пъстротъкани шевици, сукманите с алени гайтани, и всички те са сякаш не бродирани и ушити, а нарисувани. Частица от нашата Татковина отеква в ударите на тъпаните, красивата и величествена мелодия на гайдата и онази стара родопска песен, която лети в Космоса и разказа за величеството на нашата малка и чудна страна. Неравноделните ритми и бързи хора карат всички чужденци да затаяват дъх гледайки и слушайки изпълненията на талантливите българи. Песните и танците всъщност винаги са били важен момент от живота на всеки. Чрез езика на танца и музиката нашия народ разказва за миналото, което е и бурно и радостно, пее за настоящето и мечтае за бъдното. Нашето Отечество са и всички онези наши писатели и поети. От гневния родолюбец Паисий, през бунтовника Ботев и възрожденеца дядо Вазов до стихията Багряна. България и красотата на българката са вплетени в платната на Майстора, мелодиите на Петко Стайнов и песните на Паша Христова. Такъв е образа на Родината! Всеки го носи в сърцето си. Недоизказан. И ето, поетите от всички поколения са създали една мозайка от съкровени думи за родната земя. Тази мозайка е изграждана десетилетия. Допълвана е от век на век, продължава да се допълва и до днес… Татковината е име сладко, земя рай, земя пълна с добрини, майка мила, родна свята… Тя е китна пролетна градина, зорница ясна, свидна люлка за народа. Тя е първата, но и последната обич. За враговете е стоманена преграда, а за синовете си - една 21
  22. 22. Вселена. Родината е шепа нагънати черги и се побира в една човешка длан. Тази земя на орли и орлици е голяма като преградката на татко и усмивката на мама. Тя е отронена трошица от божия хляб на Живота, свята като селска Богородица. България е пъстра книга и стълба от паметни плочи. И още толкова безименни неща, неречени с едно и също име… Отечество! Цялата тази мозайка, съградена от много образи се слива в един. Сякаш идва да ни внуши една проста истина: Родината не се избира, а се обича. И Вечният огън – този жертвеник и светилник на духа- продължава да гори чрез всеки от нас… България е моята родина. Тук съм родена и пораствам. Тук се развивам и усъвършенствам като личност, тук са найхубавите мигове и спомени от моето вече отлитащо детство. Тук е и моето бъдеще! Сигурна съм, че всеки от нас поне веднъж се е питал „Какво е за мен родината? Къде е България?” За мен България е нашата природа, нашето минало, героите ни, езикът ни, всичко това, което човек обича и цени, което му е родно и скъпо… Частица от Отечеството ни беше събрана и в песента, която прабаба ми пееше докато бях малка: „Ти си българка в люлка люляна под светли звезди от Балкана, ти си българка – вечна и свята, като майката родна - Земята…” Всеки път щом заговоря за България, неусетно свързвам името й с това на Вазов. Всеки от нас има своите срещи с неговото творчество, у всекиго народния поет запалва искрата на родолюбието. Аз още си спомням първата си среща с Вазовото творчество. В къщата на прабаба съм. Седнала в скута й намотавам едно пухено кълбенце с алена прежда докато слушам как по- голямата ми братовчедка рецитира „Аз съм българче”. Мъничка съм, едва четиригодишна, все още не мога да чета, но повтарям след нея тези силни слова. Година по- късно все още съм малка, но вече познавам буквите и отново в пъстрото Букварче на братовчедка ми 22
  23. 23. откривам Вазово стихотворение – „Молитва”. Думите наредени в броеници ме пленяват, чета ги отново и отново – научавам ги. Това стихотворение е една истинска молитва за един по- добър и красив свят. Помня редовете и до днес. Минава време… Вече съм в първи клас. Пея за България, за нашата земя, пълна с добрини. Пред погледа ми все повече израства Вазовата България с белия Дунав, тихата Марица и гордата Стара планина… Пораствам… Зачестяват срещите ми с творчеството на този велик българин. Обзема ме истинска гордост, че имам такава прекрасна земя, че съм се родила българка. Чета „Немили- недраги”. Там са хъшовете – мъченици и герои, посветили себе си на отечеството. Пътувам във времето… Ето я баба Илийца! Една истинска българка, поела по пътя на саможертвата. Пренасям се и на Орловото гнездо, на Шипка. Тръпна пред подвига на героите, разбрали, че цяла България ги гледа. Една незаличима следа в историята и в нашата памет! Рецитирам силните Вазови слова, прекланям глава пред подвига на героите, на всички онези знайни и незнайни прадеди дали живота си в името на Отечеството! На свободна България! Пораснах с Вазовото творчество и до днес препрочитам творбите му и продължавам да преоткривам Родината. Нося в сърцето си обичта към езика ни, нашата природа към миналото, към Отечеството. Преди повече от десет година именно чрез словата на този велик българин получих първия си урок по родолюбие… Това е истината за родината ни, за историята, за героите ни – това е цялата ни родина… Това е България! Тук е моето бъдеще! 23
  24. 24. Трета награда Антония Тодорова, гр. Бургас, 17 години Моята родина и моето бъдеще Есента нахлува внезапно със своите страсти и неволи, за да разбие безгрижните жеги. Просмуква се до костите на мозъка и дава нареждания за година напред. Тя поставя началото на кроежите и плановете, които цяло лято са си отдъхвали на сянка под чадърите. Господарката Есен ме облича в надежди и следвам предначертания ми от нея път към сърцето на родината, даряваща безброй мечти. България полага основите на паралелни светове, за да бъде уютът на дома винаги с нас. Бъдещето е възможността да реализираме себе си, а родината е средството. Линията на живота ги преплита в скъпоценен накит за децата на родината. Септември води след себе си есента в изящна каляска от цветни листа и шишарки, с дъх на смърт и прераждане. И сякаш във всеки един от нас има частица есен, която ни подмамва да направим остър завой от досегашното си съществуване, само за да можем след това да настъпим газта и да излетим с пълна скорост напред, към нови хоризонти. Лятото вехне и загнива, а надеждите ни се възпламеняват от гръмотевиците на пречистващия дъжд. Той измива пороците и окаляната съвест, за да започнем всичко отначало. Има нещо магично в сезона на гроздето и хубавото вино. В него преоткриваме себе си, и в прилив на адреналин вярваме, че можем да постигнем всичко. Светът е прекалено малък за смелите мечти. Есента е началната точка на линията на времето. След нея стои само димната завеса на бъдещето. Но, ако всяка причина в света си има следствие, то бъдещето съществува заради движещата сила в живота ни – есента. Подреждаме света си така, че да сме в хармония със самите себе си. Майката родина полага здравите основи на пространство фикция, в което сме способни да творим истина, стига да повярваме в това, в което другите се съмняват. И тази истина ще е валидна за нашите собствени представи, но 24
  25. 25. изглежда е необходимо да приемем чудото, за да вървим по пътя си. Необозримият мой свят ме крепи да не падна от ръба на вселената. Това, което ни подтиква напред, би довело до катастрофа, ако не държим здраво волана. То ще се блъска по белите стени на света ни и накрая ще излезе, за да го пръсне на парчета, точно както игла би спукала сапунено мехурче, а то е неспособно да се събере отново. Изчезваме в пространството, а родината ни подава ръка. Показва ни как да си изградим сапунено мехурче, за да творим себе си и да не изчезнем като сенки в тъмното. Можем да съединяваме световете си с други, ако имат допирни точки, и да ги разделяме, в случай, че са се отдалечили прекалено много от нас. Където и да отлетя, вятърът винаги връща сапуненото ми мехурче в родината. А може това да го прави съвестта ми. Може дори да са спомените и носталгията към България или пък ценностната ми система. В моята вселена съм побрала цялата красота на родината, от Черно море на изток до Краището на запад и от Дунава чак до Родопите. Отмъкнах всичките блага на родината и фауната, и флората. Бих ли могла да се откажа от тях, за да диря щастието в непознати страни? Да бъда чужда в един студен свят, с нищо ненапомнящ за детство, за дом и за мелодията на родния език. „Немили, клети, недраги” ще скитаме ние чужденците в една нова реалност, където и сапунените мехурчета не си намират място. Тогава какво ще остане за нас? Не бих се отказала от красотата и гостоприемството на България, от майчината й милувка и бащиното й огнище. Някои я смятат за хищник, който изсмуква живота им от вените, но те са прекалено слаби, за да я обичат. Пръскат вселените си на милиони парченца и хващат първия влак за чужбина. Години наред сбъдват мечти, но скришом поглеждат назад, за да зърнат прашинки от родината донесени по вятъра. Утешават се в спомени. Тежък е животът в чужбина. И след натрупаните успехи през дългите дни там, дали са по-щастливи или през цялото време копнеят да зърнат пак родината за сетен път?! Понеча ли да тръгна, знам – съвестта ми отново ще ми заповяда: „Остани!”. Послушно ще се подчиня, защото трудният път е най-славен. Там полагам старание, страдам и живея, за да изградя скулптура на себе си, такава, каквато искам да бъда, за 25
  26. 26. да запомнят и мен. Родината не забравя. Тя обича и дарява щастие на тези, които й се отплащат за гостоприемството. България е моето сапунено мехурче. Научих се да я разбирам и тя заживя в мен. Вече не мога да си тръгна. Тя ражда блянове за щастие и ни превежда по хлъзгавия път към бъдещето, където мечтите се сбъдват, за да ги заместят други. 26

×