SlideShare a Scribd company logo
1 of 46
Download to read offline
ВИНСЕНТ ВАН ГОГ
ЖИВОТ, ТВОРЧЕСТВО И ИЗПИТАНИЯ
Изготвил: Веселина Атанасова,
Фак.№2110370004, спец. БМ, II курс,
ШУ „Еп. К. Преславски“
РОЖДЕНО МЯСТО И СЕМЕЙСТВО
• Винсент Ван Гог е роден на 30.03.1853г. в Грот-Зюндерт, Холандия в семейството на пастора Теодор Ван Гог и Ана-
Корнелия. Винсент е най-голямото от общо 6-те деца в семейството. Преди да се роди той, майка му ражда на
същата дата, само че година по-рано пак момче, пак Винсент, но мъртво… Мъката, скръбта по мъртвороденото,
разбираемо, е тежка. Възлаганите надежди върху това крехко създание са били големи, но попарени с неговата
смърт. За радост на всички година по-късно се появява жив и здрав Винсент Ван Гог! Ето, той ще оправдае и даже
надгради всички надежди, всички мечти, всички очаквания.
• Но Винсент сякаш има собствен план, неизяснен, разбира се, но негов. Той се вписва трудно и в родното си
семейство, и в училището, а по-късно и в обществото. Единствено близо до себе си допуска по-малкия с 4. години
свой брат Тео. Само с него се чувства себе си и добре. Но Тео не го съди, не го поучава, не го ограничава. Тео го кара
да гледа, да бъде открит, да съпреживява заедно с природата. А когато Винсент заговори, тогава пък Тео е този,
който слуша. Тео с учудване забелязва, че Винсент е дълбоко раним, съзерцаващ природата, мъчещ се да се
отъждестви с нея. Той е състрадателен, да, необщителен, саможив и груб на моменти, но това е само предпазна
черупка. Винсент прекалено рано е разбрал, че ще бъде трудно разбран и приет не само от семейството си
(родната му сестра Вилхелмина е страняла от него, изпитвала е явен страх, дори омраза към него), затова и не се
е опитвал да завърже по-топли взаимоотношения. В по-късен етап от живота си се е завръщал у дома, но скоро е
разбирал, че не е желан…
• На единадесет години го дават в пансион. Не се справя особено добре, не че не чете или не се старае, просто не е
неговото място. Учи, защото трябва! Трябва да стане достоен син, достоен член на обществото, достоен човек!
Само че тук се сблъскват две големи противоречия: трябва и искам! Да, трябва да учи, за да работи и да се
издържа, но с какво да се занимава?! С какъв труд да изкарва парите си?
• Семейна черта са две поприща: теологията и изкуството.
Къщата на Ван Гог в Монс, Белгия.
Живял в нея от 1879г до 1880г.
Тук решава, че ще бъде художник. Днес е
превърната в музей.
В теологията ще се впусне по-късно. Първата му работа е в художествена галерия като търговец на картини.
Неговият богат чичо и съименник Винсент му помага в това поприще. Племенникът се справя добре – пъргав,
съобразителен, акуратен… все черти, които се нравят на работодателя му.
Но! Ах, това но! Скоро характерът му се проявява. Та той е принуден да продава картини на хора с пари, но
нямащи нищо общо с изкуството. Просто богати хора, които се водят от модата. Не от характера на
художника, не от мотива в творбата, а…от модата. За чувствителния Винсент това е не просто
парвенющина, това е обида! Той също не разбира от изкуство, за пръв път се е сблъскал с него в дома на чичо
си. Само че той се самообразова на тази тема. В свободното си време посещава галерии, музеи, говори с
майстори за техника, за начин на изобразяване. И колкото повече научава, толкова повече разбира, че
клиентите на галерия „Гупил“ са дилетанти. Позволява си забележки, несъгласие с техния избор, с една дума
конфронтация. За радост, след 4. години вярна служба като чирак, го повишават и го изпращат в Лондон.
Двайсетгодишен, все още неудовлетворен и лутащ се в живота, Лондон му допада. Лондон е Дикенс! Той вижда
неговите герои от плът и кръв. Броди по тесните улици, посещава наред с музеи, галерии и антикварни
магазинчета местата описани в романите на Дикенс. Лондон вибрира на една честота с неговите
възпитание, ценности и желания... Меланхолия лъха от Лондон. Нищетата от бедните улици в покрайнините
го потриса. Но той не е и учуден. Знае как изглеждат от романите на Дикенс. Нищета, човешка нищета,
натъпкана в малки, грозни подобия на къщи. Воняща клоака…
Но тук, в Лондон, той среща любовта! Дъщерята на хазяйката му, Урсула, е едно младо, слънчево и усмихнато
момиче. Той я нарича „ангела с дечицата“. За първи път Винсент се чувства на правилното място. Той е
влюбен, чертае планове, вижда в мислите си съвместния си живот с Урсула. Ще работи, да, не получава много,
но по-важното е, че ще цари мир, любов и хармония… Блян, романтика, мечти…
Урсула естествено не знае. Все още Ван Гог не намира сили да признае чувствата си. Прекалено плах и
неопитен е. Задоволява се с копнежа по нея. В мислите му животът вече е подреден. Дом, съпруга, деца,
цветя… Идилия!
В деня, когато събира смелост да признае чувствата си, е жестоко разочарован. Урсула е сгодена!
Всички мечти са разбити, посипани с пепел. За Винсент това е шок! Трудно, много трудно го осъзнава. Не
приема, че всичко е свършило (преди дори да започне). Въобразява си, че ще я склони, че тя ще промени
решението си. Моли я да развали годежа си, но Урсула е непреклонна. Нейният смях дълго ще го преследва…
Винсент е сломен! Връща се в Хелвойрт при родителите си, а те не могат да го познаят. От устремения и
влюбен младеж няма и следа. Депресия, черногледство и мъка се настаняват в душата му. Викат го
отново на работа, заминава със сестра си Ана, за да не е сам и за да не направи някоя глупост.
В галерия „Гупил“ също недоумяват – това не е същият Ван Гог. Невъздържан, сприхав, на моменти груб и
каращ се с клиентите, те не знаят какво да правят. Намесва се чичо Сент. Скоро причината се изяснява и
местят Винсент в парижкия клон на „Гупил“.
Париж – градът на удоволствията и смеха. Къде другаде, ако не в Париж човек ще излекува сърдечната си
мъка. Да, но не и Винсент! Той не забравя Урсула, наред с работата си, посещава отново и галерии, и музеи,
чете много, все така безразборно. Търси „грешката“ си и призванието си, търси просветление… Спомня си
за младежкото си увлечение към религията, и решава! – това е пътят! Така или иначе светските работи
не вървят, защо да не опита да стане проповедник като баща си и чичовците си. Нищо, че баща му се
опитва да го предупреди като му припомня историята с Икар.
Но Винсент е решил!
Заминава отново за Англия, започва работа като
учител в Айлуърт, не се задържа дълго, тъй като е
слаб като учител, а и пастор Стоукс го натоварва със
задачата да събира такси дължими от родителите
на неговите ученици. Кандидатства за пастор, за
жалост е лишен от ораторска дарба, английският му
не е много добър, но той е уверен, че това е неговият
път. Наказание, смирение, служене на Бога. Отново
под давление на Дикенс, (Винсент приема всичко
буквално) решава да стане проповедник в
каменовъглените мини. Място наистина забравено
от бога. Но точно за него Дикенс казва, „че пътят
към светлината минава през мрака“. Не му
разрешават, защото няма 25 години…
Заровен в буквалния смисъл на думата в гръцки, латински граматики, посещаващ различни храмове, смесващ
религии, пишещ проповеди, Винсент признава в поредното писмо до брат си Тео, че докато учи прави по някоя
рисунчица.
Изкуството… Да те влече, да гориш в него, да можеш да претвориш природата на платното… Там е
неговата стихия, но не смее да се поддаде на този устрем. Нарочно го задушава, мисли, че не е достоен, че
първо трябва да изстрада увлечението и тогава да му се отдаде. Че неговото поприще е това на предците
му – баща, дядо…
Не завършва обучението си за пастор, въпреки че се мъчи 15 месеца. Отново се прибира при родителите си,
отново е на кръстопът. Слава богу с помощта на баща си, Винсент постъпва в практическа школа за
проповедници. За нея се искат не толкова теория, колкото въодушевление и емпатия, съчувствие към
страдалците и търсещите упование в бога.
И ето, Брюксел е негов. Отново устрем, отново блян, отново разочарование.
„Бясно люшкан от вихрушки, доведен сякаш до полуда от стихийния устрем на своя живот, той е
дружелюбен колкото река, която руши язовете си“, сам се сравнява с „котка попаднала в чужд дюкян“
Не го одобряват за проповедник от комисията, но Винсент заминава на свои разноски за Боринаж -
каменовъглените мини. Там е друг свят: сиво небе, порутени колиби, кална вода и робско теглило.
Надниците са нищожни, храната оскъдна, трудът тежък и изнурителен. Но какво са изпитанията за него,
нали там живеят хора? Щом те могат да работят от ранна детска възраст, той ще проповядва, ще им
вдъхва сили, ще стане един от тях!
Раздава дрехите си, прави си такива от амбалажна хартия, напуска топлата квартира, спи в
барака върху наръч слама, обикаля къщите, за да учи децата на четмо и на писмо и да помага с
каквото може. Абсолютно себеотрицание. Слиза в мината на 700м дълбочина, вижда слепите
коне, ежеминутната заплаха от взрив, по-късно във времето трагедията се случва, дори
говори с арендаторите на мините за надниците, за условията, за мизерията… Те ли не знаят
какви са условията?! Но и те го смятат за fou фр.(луд), за излишен. Винсент обаче е убеден, че
е на този свят с мисия!
„Има нещо у мен, но какво е то?“ След 6. месеца борба, след посещението на баща му в
миньорското селище (мадам Дени пише на баща му, че Винсент не е за там), след като му
отнемат правото да проповядва и го обвиняват в „извънмерна“ вяра, Винсент събира багажа
си в една носна кърпа, слага скиците си в един рисувателен блок, сбогува се с пастор Бонт, и
поема пеша за Брюксел. Дълги години хората в мините си спомнят за този „луд“ пастор. И те
го мислят за луд, как иначе да си обяснят тази грижа и това негово поведение. А Винсент е
взимал живият пример от Исус – пренебрегнал себе си, за да спаси хората!
След кратък престой в къщата на пастор Питърсен, на когото изкуството не му е чуждо,
самият той е любител художник, събрал малко сили и себе си, Винсент заминава за Етен при
родителите си. Мисли, че домът на родителите му ще му даде сили и път по който да
тръгне. Уви, упреците, че пропилява живота си не закъсняват. Не намира нито вяра, нито
опора в домашните си. Дори Тео го упреква, и той като пастор Питърсен го кара да рисува, но
Винсент продължава да мисли, че неговото призвание е да проповядва. Не може по такъв
„лесен“ начин да си изкарва хляба.
Напълно сам, изцяло отблъснат от всички се връща в Боринаж. Багажът му
вече е само рисувателния блок. Не проповядва, просто е наблюдател, който
обикаля и рисува. Живее от подаяния, често гладува, но не се оплаква, нито
проси!
„Има нещо у мен, но какво е то?“ – този въпрос не спира да го терзае.
Винсент не мисли, че е по-различен от останалите хора, но защо не го
приемат, защо го отблъскват? Дори и евангелското лоно не е за него. Не
проумява защо проповеди и реалност се разминават. Защо църквата не
достига до това себеотрицание като него и не помага на наистина
нуждаещите се! Винсент, Винсент! С присъщото си простодушие, наивност и
липса на его, не можеш разбра лицемерието и привидното съчувствие. Думи,
само думи - прочетени, наизустени, но не и припознати като път…
Той не спира да обикаля тази пустош, да яде каквото му дадат или намери,
чете Шекспир, Юго, Дикенс, „Чичо Томовата колиба“, рисува. Снове между
дома на родителите си, градчето Куриер и Боринаж.
Нямащ вече нищо общо с рудниците в Боринаж, Винсент – гол, бос, окъсан,
спящ по полета и каруци, разбира, че рисуването е неговата стихия, от
която толкова много се е боял. Държана в клетка години, тя вече е на път да
отприщи, да счупи доброволно наложените от него окови, за да приеме
съдбата, таланта и радостта от намирането и помирението със себе си.
Вече е наблюдател, и то безпристрастен, не е участник в тежкия миньорски
живот.
„Френски романи“, 1887г.
Миньорски жени, носещи въглища, 1881г. Миньори през снежна зима, 1882г.
Търси себе си, приема себе си, възкръсва в себе си. Подновява писмата с брат си, не са си писали
от 9. месеца, завръща се бавно към себе си, преоткрива се, и вече е решил! – ще се отдаде изцяло
на този вихър, ще рисува, ще изучи техника, анатомия на човешкото тяло, ще спре да се
обвинява и ще твори!
Миньори, тъкачи, сеячи… с една дума труд! Трудът на обикновения човек, трудът, който храни
семейства. За пръв път от много време Винсент е щастлив!
Има нова цел – да прави „сносни и продаваеми“ рисунки. Да се реабилитира пред семейството.
Съобщава на брат си, че спира с търсенията, намерил е себе си. Устрем, въодушевление,
непознат огън бушуват в него! Рисува, прерисува, чете, образова се на тема живопис, вече е
спокоен. Това лутане, този хаос, това самообвинение са на заден план.
Рисува почти непрекъснато, търси подходящи модели, моли брат си Тео да го свърже с
художници, за да види техните рисунки, да овладее техниката. Ядосва се на природата, която
се мени непрекъснато. „Укротяване на опърничавата“ нарича той борбата с нея.
Две селянки на торфено поле, 1883г. Две селянки, копаещи картофи. 1885г.
Скици за картината „Селяни,
ядящи картофи“
„Селяни, ядящи картофи“ 1885г.
Не иска рисуването да му бъде професия! Не иска пасторството да му бъде професия! Той гори в
това, което прави, той влага душата си, доброволно се отказва от себе си в полза на другите.
Оттам идва и противоречието – материалната потребност, чисто физическото оцеляване и
храната за душата. Период на възход, на подкрепа, на затвърждаване на вярата в себе си.
Посещава художници, учи за пространствената перспектива, допуска чуждо мнение за рисунките
си. Ето, вече е на прав път. От тук насетне само труд, учение и последователност… Но понякога
съдбата обича да си прави шеги и се изпречва на пътя с други планове…
При родителите си в Етен той се влюбва отново… Този път в братовчедка си Ке. Но Ке скоро е
овдовяла, има четиригодишно дете, и на всичкото отгоре са първи братовчеди. Той е
настоятелен, нищо че среща твърд отпор с нейното „никога“. Принудена е да се върне при
родителите си в Амстердам, но Винсент не се отказва така лесно. Пише, настоява, дори я
посещава лично. Баща му и нейният баща не са съгласни естествено. Отново отхвърлен, Винсент
за пореден път разбира, че няма да бъде като „обикновените“ хора – с дом, жена и деца в него…
След този неприятен и потискащ епизод се захваща с още по-голямо ожесточение към
рисуването. Отчуждава се напълно с баща си „добричкия пастор“, когото доскоро едва ли не е
боготворил, днес го има за фигура, която просто проповядва.
Като феникс, отново възроден от пепелта за нов живот,
заминава за Хага при Антон Мауве и жена му Ариет. Приет е
ласкаво и радушно, самият Мауве го е окуражил миналото
лято. Подарява му палитра, учи го да рисува с цвят, попада в
кръг от художници. Винсент обменя опит, идеи, чувства, и
мисли, че сред художниците трябва да царуват само
„взаимопомощ, доверие и честно съревнование“. Много бързо
разбира, че това е просто химера… В тези среди битуват най-
вече завистта, злословието и лицемерието.
Настъпва разрив във взаимоотношенията между него и Мауве.
Мауве му помага много, но е тесногръд. Не се и опитва да се
надскочи, а Винсент е огнено кълбо. Какво е това тъпчене на
едно и също място? Какво е това рисуване на гипсови отливки?
– та истинският живот е навън, не в тясното ателие с
бездушните гипсови модели.
Винсент не забравя добрината му. Въпреки несъгласието с
него, той му е благодарен.
Когато през 1888г. Мауве умира, Винсент рисува в негова
памет картината „Спомен за Мауве“ – цъфнало бадемово
дърво.
Угнетен, самотен, неразбран за сетен път, Ван Гог
обикаля бедняшките квартали. В една кръчма среща
истинската несрета! Една окаяница, жена на 32.
години, бременна и изкарваща хляба си с
проституция. Казва се Кристина, той я нарича Сиен.
След Ке не може да обича повече, нещо в него се е
скъсало, но може да бъде състрадателен и помагащ.
Това негово caritas лат.(милосърдие) се проявява в
грижата му към Сиен.
Отново е в устите на хората, отново е одумван,
страдащ, само работата го успокоява и
съзерцаването на природата.
Труден характер – чепат, прям, непризнаващ авторитети, несъгласен с изискванията за добър
и порядъчен човек, Винсент се примирява, приема съдбата си дори с благодарност; няма
смисъл да върви срещу себе си, за да угоди на всички. Затова искрено възкликва по повод
съжителството си със Сиен: „Кое е по-възпитано, по-прилично, по-мъжествено: да изоставиш
една жена или да се погрижиш за една изоставена?“
Терзанията са постоянен спътник в неговия живот. Свикнал с тях, с начина си на живеене, на
него не му остава нищо друго освен да продължи напред. Скъсва връзките с другите
художници, не успява да нарисува по вкуса на богатия си чичо поръчаните от него дребни
етюди…
Изповедник е само брат му Тео, единственият, който продължава да го подкрепя материално
и морално. Единственият, който въпреки несъгласието си за връзката му със Сиен, разбира, че
за брат му е от жизненоважно значение да има дом и семейство. Те са двама несретници,
които животът е срещнал. Винсент е на 29. години…
Сиен ражда поредното дете, Винсент е в болница по това време, но когато научава новината,
моли да го изпишат, приема я в дома си, грижи се за нея и за детето. Скоро, много скоро на
Сиен и омръзва да бъде порядъчна и грижовна майка. Животът, който е водила преди, се
завръща. Най-накрая след година на съжителство със Сиен, с прозрението, че не може да и
помогне, тя очаква поредното си дете (не знаем дали Винсент е бащата - едва ли), моли брат
си Тео да го посети и да му помогне да се махне оттам. Загубил е отново битката, но поне не
е бил безучастен свидетел. Вече е 30-годишен.
Както природата не търпи празно пространство, така и Винсент отново се втурва след 5-
годишно лутане по нов път. Бягал е от себе си, залъгвал се е, но ето! Открива живописта с
нейната необятност, с нейната щедрост, с нейното великолепие. Въодушевен, с бързи и
отривисти движения, рисува природата. Не може да спаси Сиен, но може да спаси себе си.
Надеждата за собствен, топъл дом, населен с любов, жена, деца и цветя, вече не е на дневен
ред. Ще рисува за себе си с помощта на Тео, който винаги е до него. Няма да се съобразява с
никого, да търси одобрение или похвала, а ще рисува – „художникът трябва да бъде художник
и нищо повече“. Ах, тази енергия и страст – ах, това нетърпение да изобрази най-правдиво на
платното, това, което вижда. Енергия, вихър е той! Никога по течението, винаги срещу него.
Няма колебание – има увереност, няма страх – има вяра. Всички предишни „грешки“ са му дали
увереността, че е на правилния път. Единственото, за което може би съжалява, че твърде
дълго се е опитвал да бъде друг – добър син, добър пастор, добър съгражданин…
Сложен и многопластов характер. Вечно недоволен и търсещ съвършенството.
За жалост историята познава твърде много творци, които остават непризнати приживе.
Напуска Хага, установява се в Северна Холандия. Отново скита, отново е
сам, но този път, о, този път „творчеството е неговата цел“. Тео за
пореден път го кани в Париж. Нека Винсент се докосне до високото
изкуство, нека свери часовника си с останалите, нека укрепи желанието си
да рисува. Винсент за пореден път отклонява молбата. Тук е близо до
земята, до хората, до природата, до корените си… Насища се бързо от
Дренте, не е успял да получи спокойствието, от което се е нуждаел. Не
може да забрави Сиен, въпреки всичко единствено тя го е карала да се
чувства нужен. Изпитва ужас и страх от това място, копнее за топъл
дом, отново е принуден да бяга, този път от себе си и страховете си. Къде
да се подслони, къде да намери поне малко топлина и съчувствие, ако не
при родителите си… Отива в Нюнен, поредното местоживеене на
родителите му и поредното прозрение, че не е на една вълна с домашните
си. Заблудата, че може да се разбере с тях го напуска завинаги. Приютява
се в едно помещение до къщата, облича се как да е, яде каквото има на
трапезата, дразни домашните си с малкото приказки, които изрича.
Получава откъслечна реабилитация в лицето на домашните и съселяните
си след една злополука с майка му. С нещастието той е другар, то му
помага да се изяви с пълна сила. Неотлъчно е до леглото на майка си,
всички са възхитени от неговата грижа и всеотдайност.
Не е трудно човек да се досети, че това е било просто
един епизод. След видимото подобрение на майка му,
старите проблеми се завръщат. Само че наред с тях се
случва и нещо неочаквано – влюбване! Да, точно така,
във Винсент се влюбва Марго. По-голяма от него, но със
същата нежна и чувствителна душа. Кроят планове за
съвместен живот, узаконен естествено, планират
сватба… и до там. Нейните родители са твърдо
против. Те са заможни, уважавани хора, а тяхната
дъщеря се кани да ги сроди с „този цапач и
непрокопсаник“. Винсент едва ли е бил учуден от това
отношение, но Марго е съсипана. Прави опит за
самоубийство, за радост неуспешен, и с това се слага
край на незапочналата им връзка…
Живее, скита в околностите, намира и рисува пейзажи
привлекли вниманието му.
Баща му умира внезапно на 26 март
1885. Винсент с присъщото си
чувство на справедливост и
честност, отказва полагащото му
се наследство с довода, че не го
заслужава, тъй като са имали
немалко пререкания приживе.
„Натюрморт с библия“, Нюнен, 1885г.
Напуска скучния и донесъл му толкова мъка Нюнен и се отправя
към Антверпен, градът на Рубенс, за когото пищността в
картините, в образите, в цветовете е очевидна. Цвят, много
цвят, голи, здрави тела, еротичност, но в никакъв случай
пошлост. А Ван Гог е готов да учи още, да добие впечатление
от първо лице, да изучи и други техники, да разчупи стила си.
В Нюнен освен огромно количество рисунки – над 240. оставя
страхът, болката, обидата и заминава свободен и пречистен
към Антверпен – „цветущият град, където блестят
златистите и пурпурни багри на Рубенс“.
Сравнявайки своите картини с тези на Рубенс, Винсент
открива, че неговите са прекалено тъмни, липсва контраст.
Преоткрива цветовете, започва да използва по-светли и ярки
цветове. Рисува катедрали, но предпочита хора, човешки очи,
защото според него в тях се крие нещо, което го няма в
катедралите. Винаги е искал да бъде правдив както в живота,
така и в картините си.
Записва се да учи в Художествената академия, но там трудно
се владее. Получава критики за метода си на рисуване, а това
никога не му е харесвало. Отново се мъчат да го поставят в
рамка. След кратък и спорен откъм полезност период,
погледът му е насочен към Париж – градът на свободата,
любовта, изкуството.
1616г. Рубенс
„Върби по залез“, 1888г.
„Натюрморт с грозде, круши и
лимони“, 1887г.
В този 3-годишен период от 1885 до 1888 год., Ван Гог
израства. Животът в лицето на татко Танги го среща със
Сезан. Пол Сезан – същият непокорен дух… Та тези двамата се
сблъскват. Сблъсък на мнения, на идеи, на възгледи за
живописта. Дори Сезан виждайки негови творби, възкликва:
„вие рисувате като луд!“
Но този „луд“ гори в живия огън, огънят който го изгори преди
време в буквалния смисъл, а сега се разгаря и в преносен. Луд е,
защото не може да помогне на всички и най—вече на себе си.
Луд е, защото светът, в който живее е по-луд от всички.
Бедност, нищета, студ, изнурителен и лошо заплатен труд –
всичко това спомага за разстройството на този
свръхемоционален и чувствителен човек. Той е гневен,
избухлив, невъздържан, не умеещ да крие чувствата си, но
когато се кае и извинява, той е искрен, чист и смирен като
дете. Трудно се съжителства с него. Вечно на тръни, вечно
бързащ, вечно търсещ – подходящ изглед, подходящ модел или
светлина, или одобрение, но най-вече разбиране.
Лятото е неговата страст, зимата е неговата меланхолия и
виновница за депресивните му състояния. Цитира Ришпен в
поредното писмо до брат си: „Любовта към изкуството ни
отнема истинската любов“, но пък допълва той: „Истинската
любов убива желанието за изкуство.“
Поредният „ангел“ в живота на Ван Гог.
Татко Танги, 1887г.
И Париж се оказва тесен за Ван Гог. Взел каквото е можал,
внесъл цвят и багра, и в платното, и в живота му, той е готов
да го напусне. Вечно търсещият му дух не му дава покой.
Импресионист? – едва ли! По-скоро експресионист търсещ
дълбоко скрития смисъл, искащ да покаже на света
посредством боите и платното своите чувства, разбирания и
талант.
Колебанието му е верен спътник. Лошото здраве също. Мечтае
за Япония, вдъхновен от изящните гравюри и нейната
светлина, отново го обзема мечта да сътвори „ателието на
бъдещето, братското сдружение на художниците“. Но това е
утопия, утопия периодично посипвана с пепел и периодично
възраждаща се като нещо, което е напълно възможно…
Реалността, бруталната реалност е друга. Винсент не успява
да продава картините си, които рисува в бесен устрем. Той не е
от художниците, които рисуват каквото им кажат или
каквото е модерно. Много от картините си продава на
вехтошари за жълти стотинки, много биват задържани от
кредитори и продадени на търг посред улицата (след като
кафето Тамбурен фалира и много от картините му са вътре).
Пристига в Арл, неговата Япония. Провансалска
Франция с топъл климат. Скоро и Арл го изморява, и от
него се насища, много бързо пролетта минава в лято…
Няма значение, югът е голям. Търси разнообразие в
Сент Мари, който е още по на юг. Изкарва седмица там.
Открива жълтия цвят, за него този цвят е
„върховното сияние на любовта“.
Рисува без да скицира, полага боята директно върху
платното, иска неговата живопис да бъде „като
музика свирена с вълнение“, като молитва. „За него
багрите са ноти – червени ноти, зелени ноти, жълти
ноти… ноти на оратория
„Рибарски лодки“ 1888г.
С голямо желание и нетърпение очаква Гоген. Най-
сетне е успял да го убеди, че това е точното
място за тях, че от тях двамата ще започне
това художническо обединение, тази комуна на
изкуството. Брат му Тео отново му изпраща
пари, погасил е дори дълговете на Гоген, плаща и
пътните му разноски само и само да угоди на
Винсент. Явно вижда бъдеще в тази негова идея.
Гоген пристига, Винсент е наел къща, и то
боядисана в жълто, приготвил е стая за Гоген,
обзавел я е, и е окичил стените с картини на
слънчогледи. Гоген също не е лесен. Свободолюбив,
омаен, невъздържан, с много и различни влечения,
е светъл лъч. Загърбил кариерата на успешен
борсов посредник, загърбил охолния си живот,
жена, деца, е бедняк по собствено желание и
убеждение, само и само да може да се отдаде на
страстта си да рисува.
„Жълтата къща“, 1888г.
Но Гоген не намира нищо вдъхновяващо и
заслужаващо да бъде рисувано в този край. Той
поучава Винсент, дава му съвети и наставления,
критикува храната, която готви и безпорядъка,
който цари в къщата. Гоген е човек на реда и
здравия разум. Слага ред както в къщата, така и
във финансите. Споразумял се е с Тео да му
изпраща по една завършена картина месечно в
отговор на неговата издръжка. Привидно всичко
тече спокойно, но само привидно… Скоро този ред
и упреци, тези съвети и наставления провокират
Винсент. Той премълчава, уж се съгласява с Гоген,
но бурята назрява. Разкъсва се вътрешно.
Научил, че Гоген смята да го напусне, Винсент
решава да го нападне в гръб с бръснача си.
Здравият и физически, и психически Гоген, който е
наясно със себе си и какво иска да постигне, не се
оставя на намеренията на Ван Гог…
„Нощно кафене в Арл“, 1888г.
В своето разкаяние от тази нелепа случка
Винсент се прибира, застава пред
огледалото и все още във владение на
силните емоции отрязва ухото си почти до
черепа, почиства го добре и го изпраща на
своята приятелка от местния публичен
дом Рашел. Превързва раната доколкото
умее и ляга в леглото си. На сутринта Гоген
се прибира, за да опакова нещата си и
намира полицаи в къщата. От тях разбира
какво е станало, разбира, че Винсент е жив,
а не обратното, както полицаят твърди, и
заминава… Винсент осъзнава, че е зле,
въдворен е в лудница, а за случката има
отделено малко каре в местния вестник.
„Столът на Гоген“, 1888г.
Започва последната година от живота му.
Поверен е на грижите на д-р Рей. С помощта на
силните лекарства върховната възбуда,
халюцинациите и песните затихват. Отново
рисува, но както той отбелязва предимно
натюрморти, за да му свикне ръката. Рисува и д-р
Рей, своя благодетел, който не разбира от
живопис, но му симпатизира и съчувства съвсем
искрено.
Д-р Рей не харесва портрета си, не намира прилика
със себе си. Но след години, след като този същия
портрет е служил за тапа в кокошарник, е изровен
и почистен, д-р Рей с учудване забелязва прилика.
Аналогичен е случаят и с портрета на дъщерята
на Раву, Адлин…
Посещението на Синяк в Арл е глътка въздух и
надежда за Винсент. Синяк е впечатлен от
неговите етюди по стените на някогашното му
ателие в Жълтата къща. Преди да си тръгне,
Синяк предлага на Винсент да отиде с него. Но той
отказва – много, много изморен и отчаян, Ван Гог
изпитва истинско чувство на вина, че неговият
брат Тео дълги години го е издържал с надеждата,
че най-накрая неговите картини ще се продават.
„Автопортрет“,
януари 1889г.
„Д-р Рей“, 1889г.
Адлин Раву, 1889г.
Напуска Арл на 8. май, градът на „слънцето, градът на
божественото, което го е поразило“ и се настанява в
приюта за душевно болни „Сен Пол дьо Мозол“. Боже,
какъв катарзис, какъв повратен момент. Там той вижда
истински луди, хора загубили разсъдъка си. Той знае, че не
е луд, просто твърде емоционален, наследство от майка
му, и твърде неразбран. Това го успокоява. Има ясна
граница между него и останалите обитатели. Плашещ се
вече от самотата, е доволен, че е под покрив, не е сам и
се храни редовно, въпреки че храната е оскъдна и често
негодна за ядене. Най-вече не е в непосилна тежест за
брат си.
Вече е като окастрено дърво, като окастрените върби
от Брабант. Няма го размахът, устремът, желанието да
покори всички с изкуството си.
„Върба с подкастрена корона“, Хага, 1882г.
Месец февруари е бил тежък месец. Наред с раждането на племенника му, със статията на
Орие, с изложбата на Независимите, където според Гоген картините на Винсент са били
„гвоздеят на програмата“, февруари е месец на кризите…прехвърлят се и през март.
Връхлитат го една след друга. Припадъци, прекомерна нервна възбуда, неясно и тревожно
състояние. Пие газ, боите от тубите също. За какво да живее?! Всичко е било, всичко е
отминало… По един начин си е представял живота, протекъл е по коренно различен.
Едва към края на април има някакво просветление и подобрение. Разбира, че този приют му
вреди повече, отколкото му помага.
Не след дълго, но след дълго увещаване на доктора от него и от Тео, напуска този приют,
където халюцинациите и тежките кризи се завръщат.
Прекарал в него 53. седмици, го напуска на 16. май и се отправя отново на север, а преди това
ще мине през Париж, за да се запознае с племенника си и снаха си.
Малкият Винсент е кръстен на него, въпреки неговото несъгласие и убеждението, че е по-
добре да носи името на дядо си – Теодор Ван Гог.
Утехата му е в това, че поне Тео е създал семейство с Йохана –
мила, състрадателна и любяща жена.
А страданието - че той ще му бъде в още по-голяма тежест.
Чувства се като воденичен камък, този толкова чувствителен,
а вече обезсърчен, смазан, отчаян човек. Осъзнаването, че е
болен, го погубва напълно.
Щастието е в дома на брат му. Жена, дете, уют, семейство…
Лелеяни мечти за Винсент. Много приятели идват да го видят,
много емоции преживява, а вълнението не е най-доброто, от
което се нуждае в този момент. На 20. май заминава за Овер,
където ще се срещне с д-р Гаше – следващият ангел и светъл лъч
в живота му.
И в Сен Реми въпреки болестта оставя богато наследство, над 150
картини и 100 рисунки.
За жалост, с присъщото си неразбиране много от картините
оставени на неговия лекар д-р Пейрон са били използвани за мишена,
други са били изстъргани от фотограф, за да ги използва отново.
За щастие Винсент няма да разбере съдбата им.
Д-р Гаше не съди, той не обвинява. Д-р Гаше изслушва и окуражава.
За него най-доброто лекарство е трудът. „Забрави и живей!“ –
тези думи са на точното място, нищо че са изречени преди седем
столетия по друг повод.
Д-р Гаше също живописва, но под псевдоним. Необикновен,
любопитен към всичко, доктор по неврологични и душевни болести,
но с интерес и към хомеопатията, той прилага нестандартни
методи за лечение.
Негови пациенти са били немалко известни личности като Домие и
Мане. Тази колоритна личност освен с децата и гувернантката,
съжителства с кучета, котки, паун, коза, костенурка…
Двамата се изучават мълком, но не се съдят. Те се
разбират добре. Има лек наклон към мизантропия,
природозащитник, хуманист… това е нужно на
Винсент. Интересна личност с различни интереси.
„Колко е трудно да бъдеш прост!“ – тези думи ще
изрече д-р Гаше след като вижда платната на Винсент
в малката стаичка. По ирония на съдбата едва в края
на този толкова бурно изживян живот, поне един -
напълно непознат, но разбиращ човека, ще го оцени, ще
го възвеличи и удостои с нужното признание. Престоят
в Овер е благотворен за него, запознава се с много и
добри хора.
Няма детски гласове, които да крещят след него - луд,
луд.
Тук твори отново, а как иначе!
Но кризите се завръщат отново, Винсент знае, че го
дебнат, не знае само кога ще го връхлетят. Клиниката „Сен Реми“, 1889г.
Известният критик Албер Орие е написал
много ласкава и възторжена статия за него. С
присъщата си скромност, Винсент не е
съгласен. По същото време е продадена и една
негова картина за 400. франка – „Червеното
лозе“. Нещо, което се случва само веднъж
приживе.
• Относно последните дни на Винсент битуват два варианта.
Единият, че се сдобива с пистолет и след поредното
умопомрачение, се прострелва в гърдите. Умира не от
кръвозагуба, а от невъзможност куршумът да бъде изваден.
Вторият, че група младежи го издебват, докато рисува в полята,
прострелват го, скриват платната и боите, а той не ги издава…
За десет години рисува окол 900-1000 платна, като е подписвал с
името си Vincent само тези, които му се струват добри.
Кореспонденцията с брат му наброява над 650 писма.
• На 29.07.1890г. На 37. години Винсент си отива „у дома“… И не, не е
тежка смъртта му.
• Тео умира само 6 месеца след него от бъбречна недостатъчност.
• Йохана запазва писмата, организира изложба с картините на
Винсент. 23. години по-късно мести тленните останки на Тео до
тези на Винсент в Овер, събира двамата братя и в отвъдното.
• Посмъртно Ван Гог получава признание, но вече в следващия ХХ
век.
• Племенникът му инж. В. В. Ван Гог през 1962г. прехвърля на
холандската държава цялата сбирка от 170 картини, 400 рисунки
на Ван Гог, както и рисунки на импресионисти, пост-
импресионисти, писма и документи, принадлежали на Тео.
• През 1973 г. в Холандия е открит музей, посветен изцяло на
Винсент и който разполага с най-богатата колекция от негови
картини.
• Много картини са пръснати из целия свят.
Винсент Ван Гог е преминал през рисуване с въглен, рисунки с молив, с бои в тъмна гама,
предимно жълто-кафяви, за да стигне до живописване с ярки и наситени цветове, след като
се „запознава“ с цвета, тона, полутона на Дьолакроа. Възхищава се от Миле, смята го за свой
учител, възхищава се на неговите илюстрации и пейзажи.
Различните периоди от живота на Ван Гог са белязани със строго постъпателно и почти
насилствено навлизане в различните стилове. Самоук в началото, но природно надарен,
блуждаещ, използващ различни техники на рисуване, през последните 10 години от живота си,
най-плодотворните без съмнение, можем да го причислим към пост-импресионистите.
Симбиоза от различни техники, акцент на които не е човека като цяло, а настроението,
чувството, което предизвиква картината. Не се рисува натюрморт, а натюрморт с душа.
През целия си кратък, но емоционално преситен във всяко отношение живот Ван Гог се
стреми да вдъхне живот, да вдъхне емоция и чувство.
Прованс го очарова, но отблъсква Гоген, а Гоген също е представител но пост-импресионизма.
Със Сезан имат различни виждания за дадена картина, но и Сезан е пост-импресионист… Тулуз
Лотрек също е тук, но той въпреки недъга си не се затваря, рисува, забавлява се. В различията
си те се допълват и тук е разковничето. Живеят по едно и също време, срещат се в кръчмите,
пият абсент в големи количества, творят… и всички са неразбрани от официалните критици,
за простолюдието няма да говорим. Противоположностите се привличат, допират и
изгарят – всеки поотделно и сам в себе си…
За пост-импресионизма накратко:
• Пост-импресионизма (Post-Impressionism – след импресионизма) е преобладаващо френско
изкуство, което се развива между 1886 и 1905г.
• Терминът пост-импресионизъм е използван за пръв път от критика Роджър Фрай през 1906
г.
• Пост-импресионизмът не е стройно движение на единомишленици. Всеки от неговите
представители има свои търсения, често противостоящи на другите. Отношението на
импресионистите към пост-импресионизма е противоречиво. Камиий Писаро, един от
създателите на импресионизма, е силно повлиян от поантилизма на Сьора.
• Пост-импресионизмът изиграва важна роля за възникването на модерното изкуство.
Особено голямо е влиянието на Сезан върху следващото поколение художници.
• Винсент Ван Гог е един от най-видните представители на пост-импресионизма.
„...Не тъгувай и не питай, аз не знам, не знам.
Не умирай, моя мъко, мъко ненагледна.
Няма да те дам, няма да те дам…“
Мъката съпътства Винсент от най-ранна детска възраст до трагичния му край през 1890 г.
Неговата биография е кратка като време, но наситена с перипетии и страст като за три живота.
Според Перюшо, в думата биография се съдържа думичката bios, което означава живот… най-
хубавата дума. А мъката е неизменна част от него.
Чия мъка си изобразил, Винсент? Твоята или тази на Сиен? Твоята тъга е, че си неразбран и хулен,
самотник, принуден да живее във време, което не го заслужава. А Сиен? Тя за какво тъгува? – за
отминалата младост, за пропиления живот, за това, че нейният живот ще се прехвърли и върху
децата и? А ти през целия си живот жадува за женска ласка, за обич, за дом…Черно-бели краски…
Толкова ли е предвидим животът? Няма цвят, няма колорит, само осъзнаване и печал.
Прав си! В тъгата няма цвят! Като се смеси бяло и черно става сиво. Сив, еднообразен, монотонен
живот, който е сведен до едно съществуване. Видя го в мините, видя го в Лондон, видя го и в Хага.
Жената тук е млада, личи си по телосложението, ръцете, краката. Но тази
жена от време на време, когато не пие, а тя пие, за да приеме по-лесно
положението си, тогава тя най-вероятно се разкъсва от самосъжаление.
Тялото е повехнало, употребено толкова пъти, дало живот, носещо живот в
себе си, а самото то сякаш е лишено от живец.
.. Не се научи да търгуваш, Винсент. Нито с душата, нито с творбите си. Не
направи компромиси и прие тъгата за своя спътница. Защо един Рулен - прост,
селски човек прозря и видя душата на картините ти, защо нещо го „бодна и
стегна за гърлото“? Дали защото си по-близо до обикновения човек, въпреки че
някои от тях те подиграват и наричат луд, дали защото те приемат и
разбират, че и ти като тях се блъскаш, само че с платното и те припознават за
свой?
От картината струи примирение, не гняв. Гневът е отминал като пролетен
цвят. Човек лишен от обич и топлина увяхва бързо. Тази картина обаче дава
плод. Дава размисъл и предупреждение… Твърде често привидно лесният път е
една наклонена плоскост без дъно и край. Подхлъзнеш ли се, не хванеш ли
подадената ръка за помощ, си изгубен.
Техниката е рисуване върху камък и после отпечатана на хартия. От
миньорския период, от посещението на университета е усвоил човешкото тяло
и неговите пропорции. На тази литография отсъстват дърветата и цветята,
останала е само мъката…
Слънчогледите на Ван Гог…
Една от многото картини посветени на любимото му цвете.
Рисувана през 1888г. в чест на Гоген, който най-после се е съгласил
до отиде в Арл при Винсент, но не защото е бил убеден в неговата
идея да създаде Ателие на Юга, а от простата и прозаична
причина, наречена безпаричие.
Много изследователи, експерти свързват тази картина и по-скоро
любимият жълт цвят, наред със синьото на Ван Гог, с проблеми с
психиката. Свързват прекомерно жълтото с аутизъм. Но тази
картина е слънце, тя е топла. Слънчогледите са оперени, свежи,
любопитни, те се „оглеждат“ едва ли не, за да разберат
местоназначението, предназначението си. Плотът е жълто-
кафяв, постоянен като земята, фонът е синкаво-сив, менящ се
като небето. Земя, небе и слънце. Тази толкова топла и
внимателно подредена картина е отколешната мечта на
твореца. Жадуващ за топлина, близост и емпатия, тук сякаш има
и от трите по много. Няма униние и как иначе! Идва Гоген, идва
надежда, идва устрем. Неслучайно картините са слънчогледи… За
него жълтият цвят е „върховното сияние на любовта“.
Композирани в различна големина и зрялост, рисувани с техниката на Винсент от онова време, а именно
директното, неразредено поставяне на боите върху платното, в това отривисто и припряно наслагване на
боята не виждаме хаос. Не, няма! Импресията е цвят, прозрачен въздух, ведрост, вглъбеност. Пост-
импресията подчертава геометричните форми, но няма пресилен или нереален цвят. Има душа! Когато
Винсент рисува, той е вглъбен, слива се с природата, става едно цяло с нея. Тези негови слънчогледи се
отъждествяват с неговата нагласа към света. Каквото и да става около него, щом хване четката, е вече
умиротворен.
Ван Гог обича слънцето, обича топлината. В неговите картини няма статичност, няма покой.
Движението, страстта, дори ураганният Мистрал са му приятели.
„Кои сме ние, откъде идваме, накъде отиваме?“ – този въпрос зададен и пресъздаден от Гоген по-късно на
платно, сякаш важи с пълна сила в тези слънчогледи.
Първите, свели глави, неосъзнати, по-близо до земята, другите се оглеждат плахо и се опитват да
проумеят мистиката на своето съществуване. Но и тук има движение, и то нагоре, отърсване и въздигане.
Лека, полека човек вдига глава като слънчогледа. Изучава света, събира сили, трупа опит и познание,
натежава от огорчение и мъдрост, и пак свежда глава към земята…
В тази картина няма и едно сухо, прегоряло листо или стъбло въпреки силното южно слънце предшествано
от Мистрала, който пък издухва и от небето, и от земята всичко старо, прашно и закостеняло. След него
небето е ведро и синьо, толкова синьо… След него платното е чисто. Кръговрат. Строг, пречистващ
кръговрат.
Използвана литература:
„Животът на Ван Гог“ – Анри Перюшо
„Жажда за живот“ – Ървинг Стоун, също и
едноименния филм
Филма на реж. Дж. Шнабел „Ван Гог: пред
портите на вечността”
Лекции на проф. Борисова

More Related Content

What's hot (20)

Silvije strahimir kranjčević moj dom
Silvije strahimir kranjčević moj domSilvije strahimir kranjčević moj dom
Silvije strahimir kranjčević moj dom
 
''Aналфабета'' - Бранислав Нушић
''Aналфабета'' - Бранислав Нушић''Aналфабета'' - Бранислав Нушић
''Aналфабета'' - Бранислав Нушић
 
Uvod u modernizam
Uvod u modernizamUvod u modernizam
Uvod u modernizam
 
Holokaust
HolokaustHolokaust
Holokaust
 
Usporedba logora Jasenovac i Auschwitz
Usporedba logora Jasenovac i AuschwitzUsporedba logora Jasenovac i Auschwitz
Usporedba logora Jasenovac i Auschwitz
 
Antun Branko Šimic - Antonia Oršolić
Antun Branko Šimic - Antonia OršolićAntun Branko Šimic - Antonia Oršolić
Antun Branko Šimic - Antonia Oršolić
 
djulici.pptx
djulici.pptxdjulici.pptx
djulici.pptx
 
Razdoblje novog apsolutizma
Razdoblje novog apsolutizmaRazdoblje novog apsolutizma
Razdoblje novog apsolutizma
 
Живот и обичаји народа српског
Живот и обичаји народа српскогЖивот и обичаји народа српског
Живот и обичаји народа српског
 
Branislav Nusic, Kirija
Branislav Nusic, KirijaBranislav Nusic, Kirija
Branislav Nusic, Kirija
 
Realizam
RealizamRealizam
Realizam
 
G l a g o lj i c a
G l a g o lj i c aG l a g o lj i c a
G l a g o lj i c a
 
186711177 power-point-prezentacija-o-vuku-karadzicu
186711177 power-point-prezentacija-o-vuku-karadzicu186711177 power-point-prezentacija-o-vuku-karadzicu
186711177 power-point-prezentacija-o-vuku-karadzicu
 
Barok
BarokBarok
Barok
 
Analiza lirske pjesme
Analiza lirske pjesmeAnaliza lirske pjesme
Analiza lirske pjesme
 
Kako sve uzraste podučavati o holokaustu?
Kako sve uzraste podučavati o holokaustu?Kako sve uzraste podučavati o holokaustu?
Kako sve uzraste podučavati o holokaustu?
 
Jovan Sterija Popovic
Jovan Sterija PopovicJovan Sterija Popovic
Jovan Sterija Popovic
 
Jezik test
Jezik  testJezik  test
Jezik test
 
Јован Дучић
Јован ДучићЈован Дучић
Јован Дучић
 
Epika
EpikaEpika
Epika
 

Similar to Vinsent Van Gogh.pptx

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде
"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде
"Къщата на духовете" - Исабел АлиендеRalitsa Yaneva
 
ханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенVаlentina Bikova
 
ханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенVаlentina Bikova
 
Народните будители
Народните будителиНародните будители
Народните будителиVeselka Veleva
 
асен босев. мимето
асен босев. миметоасен босев. мимето
асен босев. миметоdaniela velcheva
 

Similar to Vinsent Van Gogh.pptx (9)

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде
"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде
"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде
 
Доста
ДостаДоста
Доста
 
ханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсен
 
ханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсенханс кристиян андерсен
ханс кристиян андерсен
 
Christmas1
Christmas1Christmas1
Christmas1
 
Édouard Manet.pptx
Édouard Manet.pptxÉdouard Manet.pptx
Édouard Manet.pptx
 
Народните будители
Народните будителиНародните будители
Народните будители
 
асен босев. мимето
асен босев. миметоасен босев. мимето
асен босев. мимето
 
асен босев
асен босевасен босев
асен босев
 

More from Ralitsa Yaneva

"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд
"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд
"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот ФицджералдRalitsa Yaneva
 
Джон Ъпдайк
Джон Ъпдайк Джон Ъпдайк
Джон Ъпдайк Ralitsa Yaneva
 
Джек Лондон - "Дивото зове"
Джек Лондон - "Дивото зове"Джек Лондон - "Дивото зове"
Джек Лондон - "Дивото зове"Ralitsa Yaneva
 
Alfons Maria Mucha.pptx
Alfons Maria Mucha.pptxAlfons Maria Mucha.pptx
Alfons Maria Mucha.pptxRalitsa Yaneva
 
Henri de Toulouse-Lautrec.pptx
Henri de Toulouse-Lautrec.pptxHenri de Toulouse-Lautrec.pptx
Henri de Toulouse-Lautrec.pptxRalitsa Yaneva
 
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-Калистен
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-КалистенРоманът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-Калистен
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-КалистенRalitsa Yaneva
 
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовтаRalitsa Yaneva
 
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана Генчева
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана ГенчеваПрезентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана Генчева
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана ГенчеваRalitsa Yaneva
 

More from Ralitsa Yaneva (13)

"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд
"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд
"Нежна е нощта" "Великият Гетсби" Франсис Скот Фицджералд
 
Джон Ъпдайк
Джон Ъпдайк Джон Ъпдайк
Джон Ъпдайк
 
Джек Лондон - "Дивото зове"
Джек Лондон - "Дивото зове"Джек Лондон - "Дивото зове"
Джек Лондон - "Дивото зове"
 
Paul Gauguin.pptx
Paul Gauguin.pptxPaul Gauguin.pptx
Paul Gauguin.pptx
 
Alfons Maria Mucha.pptx
Alfons Maria Mucha.pptxAlfons Maria Mucha.pptx
Alfons Maria Mucha.pptx
 
Renoir.pptx
Renoir.pptxRenoir.pptx
Renoir.pptx
 
Gustav Klimt.pptx
Gustav Klimt.pptxGustav Klimt.pptx
Gustav Klimt.pptx
 
Henri de Toulouse-Lautrec.pptx
Henri de Toulouse-Lautrec.pptxHenri de Toulouse-Lautrec.pptx
Henri de Toulouse-Lautrec.pptx
 
Pieter Bruegel.pptx
Pieter Bruegel.pptxPieter Bruegel.pptx
Pieter Bruegel.pptx
 
Hieronymus Bosch.pptx
Hieronymus Bosch.pptxHieronymus Bosch.pptx
Hieronymus Bosch.pptx
 
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-Калистен
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-КалистенРоманът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-Калистен
Романът “Животът на Александър Македонски” от Псевдо-Калистен
 
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта
„Дафнис и Хлоя“ Лонг Силата на съдбата и любовта
 
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана Генчева
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана ГенчеваПрезентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана Генчева
Презентация Русе - Свещари - Добрич. Автори: Стела Генчева и Снежана Генчева
 

Vinsent Van Gogh.pptx

  • 1. ВИНСЕНТ ВАН ГОГ ЖИВОТ, ТВОРЧЕСТВО И ИЗПИТАНИЯ Изготвил: Веселина Атанасова, Фак.№2110370004, спец. БМ, II курс, ШУ „Еп. К. Преславски“
  • 2. РОЖДЕНО МЯСТО И СЕМЕЙСТВО • Винсент Ван Гог е роден на 30.03.1853г. в Грот-Зюндерт, Холандия в семейството на пастора Теодор Ван Гог и Ана- Корнелия. Винсент е най-голямото от общо 6-те деца в семейството. Преди да се роди той, майка му ражда на същата дата, само че година по-рано пак момче, пак Винсент, но мъртво… Мъката, скръбта по мъртвороденото, разбираемо, е тежка. Възлаганите надежди върху това крехко създание са били големи, но попарени с неговата смърт. За радост на всички година по-късно се появява жив и здрав Винсент Ван Гог! Ето, той ще оправдае и даже надгради всички надежди, всички мечти, всички очаквания. • Но Винсент сякаш има собствен план, неизяснен, разбира се, но негов. Той се вписва трудно и в родното си семейство, и в училището, а по-късно и в обществото. Единствено близо до себе си допуска по-малкия с 4. години свой брат Тео. Само с него се чувства себе си и добре. Но Тео не го съди, не го поучава, не го ограничава. Тео го кара да гледа, да бъде открит, да съпреживява заедно с природата. А когато Винсент заговори, тогава пък Тео е този, който слуша. Тео с учудване забелязва, че Винсент е дълбоко раним, съзерцаващ природата, мъчещ се да се отъждестви с нея. Той е състрадателен, да, необщителен, саможив и груб на моменти, но това е само предпазна черупка. Винсент прекалено рано е разбрал, че ще бъде трудно разбран и приет не само от семейството си (родната му сестра Вилхелмина е страняла от него, изпитвала е явен страх, дори омраза към него), затова и не се е опитвал да завърже по-топли взаимоотношения. В по-късен етап от живота си се е завръщал у дома, но скоро е разбирал, че не е желан… • На единадесет години го дават в пансион. Не се справя особено добре, не че не чете или не се старае, просто не е неговото място. Учи, защото трябва! Трябва да стане достоен син, достоен член на обществото, достоен човек! Само че тук се сблъскват две големи противоречия: трябва и искам! Да, трябва да учи, за да работи и да се издържа, но с какво да се занимава?! С какъв труд да изкарва парите си? • Семейна черта са две поприща: теологията и изкуството.
  • 3. Къщата на Ван Гог в Монс, Белгия. Живял в нея от 1879г до 1880г. Тук решава, че ще бъде художник. Днес е превърната в музей.
  • 4. В теологията ще се впусне по-късно. Първата му работа е в художествена галерия като търговец на картини. Неговият богат чичо и съименник Винсент му помага в това поприще. Племенникът се справя добре – пъргав, съобразителен, акуратен… все черти, които се нравят на работодателя му. Но! Ах, това но! Скоро характерът му се проявява. Та той е принуден да продава картини на хора с пари, но нямащи нищо общо с изкуството. Просто богати хора, които се водят от модата. Не от характера на художника, не от мотива в творбата, а…от модата. За чувствителния Винсент това е не просто парвенющина, това е обида! Той също не разбира от изкуство, за пръв път се е сблъскал с него в дома на чичо си. Само че той се самообразова на тази тема. В свободното си време посещава галерии, музеи, говори с майстори за техника, за начин на изобразяване. И колкото повече научава, толкова повече разбира, че клиентите на галерия „Гупил“ са дилетанти. Позволява си забележки, несъгласие с техния избор, с една дума конфронтация. За радост, след 4. години вярна служба като чирак, го повишават и го изпращат в Лондон. Двайсетгодишен, все още неудовлетворен и лутащ се в живота, Лондон му допада. Лондон е Дикенс! Той вижда неговите герои от плът и кръв. Броди по тесните улици, посещава наред с музеи, галерии и антикварни магазинчета местата описани в романите на Дикенс. Лондон вибрира на една честота с неговите възпитание, ценности и желания... Меланхолия лъха от Лондон. Нищетата от бедните улици в покрайнините го потриса. Но той не е и учуден. Знае как изглеждат от романите на Дикенс. Нищета, човешка нищета, натъпкана в малки, грозни подобия на къщи. Воняща клоака… Но тук, в Лондон, той среща любовта! Дъщерята на хазяйката му, Урсула, е едно младо, слънчево и усмихнато момиче. Той я нарича „ангела с дечицата“. За първи път Винсент се чувства на правилното място. Той е влюбен, чертае планове, вижда в мислите си съвместния си живот с Урсула. Ще работи, да, не получава много, но по-важното е, че ще цари мир, любов и хармония… Блян, романтика, мечти… Урсула естествено не знае. Все още Ван Гог не намира сили да признае чувствата си. Прекалено плах и неопитен е. Задоволява се с копнежа по нея. В мислите му животът вече е подреден. Дом, съпруга, деца, цветя… Идилия!
  • 5. В деня, когато събира смелост да признае чувствата си, е жестоко разочарован. Урсула е сгодена! Всички мечти са разбити, посипани с пепел. За Винсент това е шок! Трудно, много трудно го осъзнава. Не приема, че всичко е свършило (преди дори да започне). Въобразява си, че ще я склони, че тя ще промени решението си. Моли я да развали годежа си, но Урсула е непреклонна. Нейният смях дълго ще го преследва… Винсент е сломен! Връща се в Хелвойрт при родителите си, а те не могат да го познаят. От устремения и влюбен младеж няма и следа. Депресия, черногледство и мъка се настаняват в душата му. Викат го отново на работа, заминава със сестра си Ана, за да не е сам и за да не направи някоя глупост. В галерия „Гупил“ също недоумяват – това не е същият Ван Гог. Невъздържан, сприхав, на моменти груб и каращ се с клиентите, те не знаят какво да правят. Намесва се чичо Сент. Скоро причината се изяснява и местят Винсент в парижкия клон на „Гупил“. Париж – градът на удоволствията и смеха. Къде другаде, ако не в Париж човек ще излекува сърдечната си мъка. Да, но не и Винсент! Той не забравя Урсула, наред с работата си, посещава отново и галерии, и музеи, чете много, все така безразборно. Търси „грешката“ си и призванието си, търси просветление… Спомня си за младежкото си увлечение към религията, и решава! – това е пътят! Така или иначе светските работи не вървят, защо да не опита да стане проповедник като баща си и чичовците си. Нищо, че баща му се опитва да го предупреди като му припомня историята с Икар.
  • 6. Но Винсент е решил! Заминава отново за Англия, започва работа като учител в Айлуърт, не се задържа дълго, тъй като е слаб като учител, а и пастор Стоукс го натоварва със задачата да събира такси дължими от родителите на неговите ученици. Кандидатства за пастор, за жалост е лишен от ораторска дарба, английският му не е много добър, но той е уверен, че това е неговият път. Наказание, смирение, служене на Бога. Отново под давление на Дикенс, (Винсент приема всичко буквално) решава да стане проповедник в каменовъглените мини. Място наистина забравено от бога. Но точно за него Дикенс казва, „че пътят към светлината минава през мрака“. Не му разрешават, защото няма 25 години…
  • 7. Заровен в буквалния смисъл на думата в гръцки, латински граматики, посещаващ различни храмове, смесващ религии, пишещ проповеди, Винсент признава в поредното писмо до брат си Тео, че докато учи прави по някоя рисунчица. Изкуството… Да те влече, да гориш в него, да можеш да претвориш природата на платното… Там е неговата стихия, но не смее да се поддаде на този устрем. Нарочно го задушава, мисли, че не е достоен, че първо трябва да изстрада увлечението и тогава да му се отдаде. Че неговото поприще е това на предците му – баща, дядо… Не завършва обучението си за пастор, въпреки че се мъчи 15 месеца. Отново се прибира при родителите си, отново е на кръстопът. Слава богу с помощта на баща си, Винсент постъпва в практическа школа за проповедници. За нея се искат не толкова теория, колкото въодушевление и емпатия, съчувствие към страдалците и търсещите упование в бога. И ето, Брюксел е негов. Отново устрем, отново блян, отново разочарование. „Бясно люшкан от вихрушки, доведен сякаш до полуда от стихийния устрем на своя живот, той е дружелюбен колкото река, която руши язовете си“, сам се сравнява с „котка попаднала в чужд дюкян“ Не го одобряват за проповедник от комисията, но Винсент заминава на свои разноски за Боринаж - каменовъглените мини. Там е друг свят: сиво небе, порутени колиби, кална вода и робско теглило. Надниците са нищожни, храната оскъдна, трудът тежък и изнурителен. Но какво са изпитанията за него, нали там живеят хора? Щом те могат да работят от ранна детска възраст, той ще проповядва, ще им вдъхва сили, ще стане един от тях!
  • 8. Раздава дрехите си, прави си такива от амбалажна хартия, напуска топлата квартира, спи в барака върху наръч слама, обикаля къщите, за да учи децата на четмо и на писмо и да помага с каквото може. Абсолютно себеотрицание. Слиза в мината на 700м дълбочина, вижда слепите коне, ежеминутната заплаха от взрив, по-късно във времето трагедията се случва, дори говори с арендаторите на мините за надниците, за условията, за мизерията… Те ли не знаят какви са условията?! Но и те го смятат за fou фр.(луд), за излишен. Винсент обаче е убеден, че е на този свят с мисия! „Има нещо у мен, но какво е то?“ След 6. месеца борба, след посещението на баща му в миньорското селище (мадам Дени пише на баща му, че Винсент не е за там), след като му отнемат правото да проповядва и го обвиняват в „извънмерна“ вяра, Винсент събира багажа си в една носна кърпа, слага скиците си в един рисувателен блок, сбогува се с пастор Бонт, и поема пеша за Брюксел. Дълги години хората в мините си спомнят за този „луд“ пастор. И те го мислят за луд, как иначе да си обяснят тази грижа и това негово поведение. А Винсент е взимал живият пример от Исус – пренебрегнал себе си, за да спаси хората! След кратък престой в къщата на пастор Питърсен, на когото изкуството не му е чуждо, самият той е любител художник, събрал малко сили и себе си, Винсент заминава за Етен при родителите си. Мисли, че домът на родителите му ще му даде сили и път по който да тръгне. Уви, упреците, че пропилява живота си не закъсняват. Не намира нито вяра, нито опора в домашните си. Дори Тео го упреква, и той като пастор Питърсен го кара да рисува, но Винсент продължава да мисли, че неговото призвание е да проповядва. Не може по такъв „лесен“ начин да си изкарва хляба.
  • 9. Напълно сам, изцяло отблъснат от всички се връща в Боринаж. Багажът му вече е само рисувателния блок. Не проповядва, просто е наблюдател, който обикаля и рисува. Живее от подаяния, често гладува, но не се оплаква, нито проси! „Има нещо у мен, но какво е то?“ – този въпрос не спира да го терзае. Винсент не мисли, че е по-различен от останалите хора, но защо не го приемат, защо го отблъскват? Дори и евангелското лоно не е за него. Не проумява защо проповеди и реалност се разминават. Защо църквата не достига до това себеотрицание като него и не помага на наистина нуждаещите се! Винсент, Винсент! С присъщото си простодушие, наивност и липса на его, не можеш разбра лицемерието и привидното съчувствие. Думи, само думи - прочетени, наизустени, но не и припознати като път… Той не спира да обикаля тази пустош, да яде каквото му дадат или намери, чете Шекспир, Юго, Дикенс, „Чичо Томовата колиба“, рисува. Снове между дома на родителите си, градчето Куриер и Боринаж. Нямащ вече нищо общо с рудниците в Боринаж, Винсент – гол, бос, окъсан, спящ по полета и каруци, разбира, че рисуването е неговата стихия, от която толкова много се е боял. Държана в клетка години, тя вече е на път да отприщи, да счупи доброволно наложените от него окови, за да приеме съдбата, таланта и радостта от намирането и помирението със себе си. Вече е наблюдател, и то безпристрастен, не е участник в тежкия миньорски живот. „Френски романи“, 1887г.
  • 10. Миньорски жени, носещи въглища, 1881г. Миньори през снежна зима, 1882г.
  • 11. Търси себе си, приема себе си, възкръсва в себе си. Подновява писмата с брат си, не са си писали от 9. месеца, завръща се бавно към себе си, преоткрива се, и вече е решил! – ще се отдаде изцяло на този вихър, ще рисува, ще изучи техника, анатомия на човешкото тяло, ще спре да се обвинява и ще твори! Миньори, тъкачи, сеячи… с една дума труд! Трудът на обикновения човек, трудът, който храни семейства. За пръв път от много време Винсент е щастлив! Има нова цел – да прави „сносни и продаваеми“ рисунки. Да се реабилитира пред семейството. Съобщава на брат си, че спира с търсенията, намерил е себе си. Устрем, въодушевление, непознат огън бушуват в него! Рисува, прерисува, чете, образова се на тема живопис, вече е спокоен. Това лутане, този хаос, това самообвинение са на заден план. Рисува почти непрекъснато, търси подходящи модели, моли брат си Тео да го свърже с художници, за да види техните рисунки, да овладее техниката. Ядосва се на природата, която се мени непрекъснато. „Укротяване на опърничавата“ нарича той борбата с нея.
  • 12. Две селянки на торфено поле, 1883г. Две селянки, копаещи картофи. 1885г.
  • 13. Скици за картината „Селяни, ядящи картофи“ „Селяни, ядящи картофи“ 1885г.
  • 14. Не иска рисуването да му бъде професия! Не иска пасторството да му бъде професия! Той гори в това, което прави, той влага душата си, доброволно се отказва от себе си в полза на другите. Оттам идва и противоречието – материалната потребност, чисто физическото оцеляване и храната за душата. Период на възход, на подкрепа, на затвърждаване на вярата в себе си. Посещава художници, учи за пространствената перспектива, допуска чуждо мнение за рисунките си. Ето, вече е на прав път. От тук насетне само труд, учение и последователност… Но понякога съдбата обича да си прави шеги и се изпречва на пътя с други планове… При родителите си в Етен той се влюбва отново… Този път в братовчедка си Ке. Но Ке скоро е овдовяла, има четиригодишно дете, и на всичкото отгоре са първи братовчеди. Той е настоятелен, нищо че среща твърд отпор с нейното „никога“. Принудена е да се върне при родителите си в Амстердам, но Винсент не се отказва така лесно. Пише, настоява, дори я посещава лично. Баща му и нейният баща не са съгласни естествено. Отново отхвърлен, Винсент за пореден път разбира, че няма да бъде като „обикновените“ хора – с дом, жена и деца в него… След този неприятен и потискащ епизод се захваща с още по-голямо ожесточение към рисуването. Отчуждава се напълно с баща си „добричкия пастор“, когото доскоро едва ли не е боготворил, днес го има за фигура, която просто проповядва.
  • 15. Като феникс, отново възроден от пепелта за нов живот, заминава за Хага при Антон Мауве и жена му Ариет. Приет е ласкаво и радушно, самият Мауве го е окуражил миналото лято. Подарява му палитра, учи го да рисува с цвят, попада в кръг от художници. Винсент обменя опит, идеи, чувства, и мисли, че сред художниците трябва да царуват само „взаимопомощ, доверие и честно съревнование“. Много бързо разбира, че това е просто химера… В тези среди битуват най- вече завистта, злословието и лицемерието. Настъпва разрив във взаимоотношенията между него и Мауве. Мауве му помага много, но е тесногръд. Не се и опитва да се надскочи, а Винсент е огнено кълбо. Какво е това тъпчене на едно и също място? Какво е това рисуване на гипсови отливки? – та истинският живот е навън, не в тясното ателие с бездушните гипсови модели. Винсент не забравя добрината му. Въпреки несъгласието с него, той му е благодарен. Когато през 1888г. Мауве умира, Винсент рисува в негова памет картината „Спомен за Мауве“ – цъфнало бадемово дърво.
  • 16. Угнетен, самотен, неразбран за сетен път, Ван Гог обикаля бедняшките квартали. В една кръчма среща истинската несрета! Една окаяница, жена на 32. години, бременна и изкарваща хляба си с проституция. Казва се Кристина, той я нарича Сиен. След Ке не може да обича повече, нещо в него се е скъсало, но може да бъде състрадателен и помагащ. Това негово caritas лат.(милосърдие) се проявява в грижата му към Сиен. Отново е в устите на хората, отново е одумван, страдащ, само работата го успокоява и съзерцаването на природата.
  • 17. Труден характер – чепат, прям, непризнаващ авторитети, несъгласен с изискванията за добър и порядъчен човек, Винсент се примирява, приема съдбата си дори с благодарност; няма смисъл да върви срещу себе си, за да угоди на всички. Затова искрено възкликва по повод съжителството си със Сиен: „Кое е по-възпитано, по-прилично, по-мъжествено: да изоставиш една жена или да се погрижиш за една изоставена?“ Терзанията са постоянен спътник в неговия живот. Свикнал с тях, с начина си на живеене, на него не му остава нищо друго освен да продължи напред. Скъсва връзките с другите художници, не успява да нарисува по вкуса на богатия си чичо поръчаните от него дребни етюди… Изповедник е само брат му Тео, единственият, който продължава да го подкрепя материално и морално. Единственият, който въпреки несъгласието си за връзката му със Сиен, разбира, че за брат му е от жизненоважно значение да има дом и семейство. Те са двама несретници, които животът е срещнал. Винсент е на 29. години… Сиен ражда поредното дете, Винсент е в болница по това време, но когато научава новината, моли да го изпишат, приема я в дома си, грижи се за нея и за детето. Скоро, много скоро на Сиен и омръзва да бъде порядъчна и грижовна майка. Животът, който е водила преди, се завръща. Най-накрая след година на съжителство със Сиен, с прозрението, че не може да и помогне, тя очаква поредното си дете (не знаем дали Винсент е бащата - едва ли), моли брат си Тео да го посети и да му помогне да се махне оттам. Загубил е отново битката, но поне не е бил безучастен свидетел. Вече е 30-годишен.
  • 18. Както природата не търпи празно пространство, така и Винсент отново се втурва след 5- годишно лутане по нов път. Бягал е от себе си, залъгвал се е, но ето! Открива живописта с нейната необятност, с нейната щедрост, с нейното великолепие. Въодушевен, с бързи и отривисти движения, рисува природата. Не може да спаси Сиен, но може да спаси себе си. Надеждата за собствен, топъл дом, населен с любов, жена, деца и цветя, вече не е на дневен ред. Ще рисува за себе си с помощта на Тео, който винаги е до него. Няма да се съобразява с никого, да търси одобрение или похвала, а ще рисува – „художникът трябва да бъде художник и нищо повече“. Ах, тази енергия и страст – ах, това нетърпение да изобрази най-правдиво на платното, това, което вижда. Енергия, вихър е той! Никога по течението, винаги срещу него. Няма колебание – има увереност, няма страх – има вяра. Всички предишни „грешки“ са му дали увереността, че е на правилния път. Единственото, за което може би съжалява, че твърде дълго се е опитвал да бъде друг – добър син, добър пастор, добър съгражданин… Сложен и многопластов характер. Вечно недоволен и търсещ съвършенството. За жалост историята познава твърде много творци, които остават непризнати приживе.
  • 19. Напуска Хага, установява се в Северна Холандия. Отново скита, отново е сам, но този път, о, този път „творчеството е неговата цел“. Тео за пореден път го кани в Париж. Нека Винсент се докосне до високото изкуство, нека свери часовника си с останалите, нека укрепи желанието си да рисува. Винсент за пореден път отклонява молбата. Тук е близо до земята, до хората, до природата, до корените си… Насища се бързо от Дренте, не е успял да получи спокойствието, от което се е нуждаел. Не може да забрави Сиен, въпреки всичко единствено тя го е карала да се чувства нужен. Изпитва ужас и страх от това място, копнее за топъл дом, отново е принуден да бяга, този път от себе си и страховете си. Къде да се подслони, къде да намери поне малко топлина и съчувствие, ако не при родителите си… Отива в Нюнен, поредното местоживеене на родителите му и поредното прозрение, че не е на една вълна с домашните си. Заблудата, че може да се разбере с тях го напуска завинаги. Приютява се в едно помещение до къщата, облича се как да е, яде каквото има на трапезата, дразни домашните си с малкото приказки, които изрича. Получава откъслечна реабилитация в лицето на домашните и съселяните си след една злополука с майка му. С нещастието той е другар, то му помага да се изяви с пълна сила. Неотлъчно е до леглото на майка си, всички са възхитени от неговата грижа и всеотдайност.
  • 20. Не е трудно човек да се досети, че това е било просто един епизод. След видимото подобрение на майка му, старите проблеми се завръщат. Само че наред с тях се случва и нещо неочаквано – влюбване! Да, точно така, във Винсент се влюбва Марго. По-голяма от него, но със същата нежна и чувствителна душа. Кроят планове за съвместен живот, узаконен естествено, планират сватба… и до там. Нейните родители са твърдо против. Те са заможни, уважавани хора, а тяхната дъщеря се кани да ги сроди с „този цапач и непрокопсаник“. Винсент едва ли е бил учуден от това отношение, но Марго е съсипана. Прави опит за самоубийство, за радост неуспешен, и с това се слага край на незапочналата им връзка… Живее, скита в околностите, намира и рисува пейзажи привлекли вниманието му.
  • 21. Баща му умира внезапно на 26 март 1885. Винсент с присъщото си чувство на справедливост и честност, отказва полагащото му се наследство с довода, че не го заслужава, тъй като са имали немалко пререкания приживе. „Натюрморт с библия“, Нюнен, 1885г.
  • 22. Напуска скучния и донесъл му толкова мъка Нюнен и се отправя към Антверпен, градът на Рубенс, за когото пищността в картините, в образите, в цветовете е очевидна. Цвят, много цвят, голи, здрави тела, еротичност, но в никакъв случай пошлост. А Ван Гог е готов да учи още, да добие впечатление от първо лице, да изучи и други техники, да разчупи стила си. В Нюнен освен огромно количество рисунки – над 240. оставя страхът, болката, обидата и заминава свободен и пречистен към Антверпен – „цветущият град, където блестят златистите и пурпурни багри на Рубенс“. Сравнявайки своите картини с тези на Рубенс, Винсент открива, че неговите са прекалено тъмни, липсва контраст. Преоткрива цветовете, започва да използва по-светли и ярки цветове. Рисува катедрали, но предпочита хора, човешки очи, защото според него в тях се крие нещо, което го няма в катедралите. Винаги е искал да бъде правдив както в живота, така и в картините си. Записва се да учи в Художествената академия, но там трудно се владее. Получава критики за метода си на рисуване, а това никога не му е харесвало. Отново се мъчат да го поставят в рамка. След кратък и спорен откъм полезност период, погледът му е насочен към Париж – градът на свободата, любовта, изкуството. 1616г. Рубенс
  • 23. „Върби по залез“, 1888г. „Натюрморт с грозде, круши и лимони“, 1887г.
  • 24. В този 3-годишен период от 1885 до 1888 год., Ван Гог израства. Животът в лицето на татко Танги го среща със Сезан. Пол Сезан – същият непокорен дух… Та тези двамата се сблъскват. Сблъсък на мнения, на идеи, на възгледи за живописта. Дори Сезан виждайки негови творби, възкликва: „вие рисувате като луд!“ Но този „луд“ гори в живия огън, огънят който го изгори преди време в буквалния смисъл, а сега се разгаря и в преносен. Луд е, защото не може да помогне на всички и най—вече на себе си. Луд е, защото светът, в който живее е по-луд от всички. Бедност, нищета, студ, изнурителен и лошо заплатен труд – всичко това спомага за разстройството на този свръхемоционален и чувствителен човек. Той е гневен, избухлив, невъздържан, не умеещ да крие чувствата си, но когато се кае и извинява, той е искрен, чист и смирен като дете. Трудно се съжителства с него. Вечно на тръни, вечно бързащ, вечно търсещ – подходящ изглед, подходящ модел или светлина, или одобрение, но най-вече разбиране. Лятото е неговата страст, зимата е неговата меланхолия и виновница за депресивните му състояния. Цитира Ришпен в поредното писмо до брат си: „Любовта към изкуството ни отнема истинската любов“, но пък допълва той: „Истинската любов убива желанието за изкуство.“ Поредният „ангел“ в живота на Ван Гог. Татко Танги, 1887г.
  • 25. И Париж се оказва тесен за Ван Гог. Взел каквото е можал, внесъл цвят и багра, и в платното, и в живота му, той е готов да го напусне. Вечно търсещият му дух не му дава покой. Импресионист? – едва ли! По-скоро експресионист търсещ дълбоко скрития смисъл, искащ да покаже на света посредством боите и платното своите чувства, разбирания и талант. Колебанието му е верен спътник. Лошото здраве също. Мечтае за Япония, вдъхновен от изящните гравюри и нейната светлина, отново го обзема мечта да сътвори „ателието на бъдещето, братското сдружение на художниците“. Но това е утопия, утопия периодично посипвана с пепел и периодично възраждаща се като нещо, което е напълно възможно… Реалността, бруталната реалност е друга. Винсент не успява да продава картините си, които рисува в бесен устрем. Той не е от художниците, които рисуват каквото им кажат или каквото е модерно. Много от картините си продава на вехтошари за жълти стотинки, много биват задържани от кредитори и продадени на търг посред улицата (след като кафето Тамбурен фалира и много от картините му са вътре).
  • 26. Пристига в Арл, неговата Япония. Провансалска Франция с топъл климат. Скоро и Арл го изморява, и от него се насища, много бързо пролетта минава в лято… Няма значение, югът е голям. Търси разнообразие в Сент Мари, който е още по на юг. Изкарва седмица там. Открива жълтия цвят, за него този цвят е „върховното сияние на любовта“. Рисува без да скицира, полага боята директно върху платното, иска неговата живопис да бъде „като музика свирена с вълнение“, като молитва. „За него багрите са ноти – червени ноти, зелени ноти, жълти ноти… ноти на оратория „Рибарски лодки“ 1888г.
  • 27. С голямо желание и нетърпение очаква Гоген. Най- сетне е успял да го убеди, че това е точното място за тях, че от тях двамата ще започне това художническо обединение, тази комуна на изкуството. Брат му Тео отново му изпраща пари, погасил е дори дълговете на Гоген, плаща и пътните му разноски само и само да угоди на Винсент. Явно вижда бъдеще в тази негова идея. Гоген пристига, Винсент е наел къща, и то боядисана в жълто, приготвил е стая за Гоген, обзавел я е, и е окичил стените с картини на слънчогледи. Гоген също не е лесен. Свободолюбив, омаен, невъздържан, с много и различни влечения, е светъл лъч. Загърбил кариерата на успешен борсов посредник, загърбил охолния си живот, жена, деца, е бедняк по собствено желание и убеждение, само и само да може да се отдаде на страстта си да рисува. „Жълтата къща“, 1888г.
  • 28. Но Гоген не намира нищо вдъхновяващо и заслужаващо да бъде рисувано в този край. Той поучава Винсент, дава му съвети и наставления, критикува храната, която готви и безпорядъка, който цари в къщата. Гоген е човек на реда и здравия разум. Слага ред както в къщата, така и във финансите. Споразумял се е с Тео да му изпраща по една завършена картина месечно в отговор на неговата издръжка. Привидно всичко тече спокойно, но само привидно… Скоро този ред и упреци, тези съвети и наставления провокират Винсент. Той премълчава, уж се съгласява с Гоген, но бурята назрява. Разкъсва се вътрешно. Научил, че Гоген смята да го напусне, Винсент решава да го нападне в гръб с бръснача си. Здравият и физически, и психически Гоген, който е наясно със себе си и какво иска да постигне, не се оставя на намеренията на Ван Гог… „Нощно кафене в Арл“, 1888г.
  • 29. В своето разкаяние от тази нелепа случка Винсент се прибира, застава пред огледалото и все още във владение на силните емоции отрязва ухото си почти до черепа, почиства го добре и го изпраща на своята приятелка от местния публичен дом Рашел. Превързва раната доколкото умее и ляга в леглото си. На сутринта Гоген се прибира, за да опакова нещата си и намира полицаи в къщата. От тях разбира какво е станало, разбира, че Винсент е жив, а не обратното, както полицаят твърди, и заминава… Винсент осъзнава, че е зле, въдворен е в лудница, а за случката има отделено малко каре в местния вестник. „Столът на Гоген“, 1888г.
  • 30. Започва последната година от живота му. Поверен е на грижите на д-р Рей. С помощта на силните лекарства върховната възбуда, халюцинациите и песните затихват. Отново рисува, но както той отбелязва предимно натюрморти, за да му свикне ръката. Рисува и д-р Рей, своя благодетел, който не разбира от живопис, но му симпатизира и съчувства съвсем искрено. Д-р Рей не харесва портрета си, не намира прилика със себе си. Но след години, след като този същия портрет е служил за тапа в кокошарник, е изровен и почистен, д-р Рей с учудване забелязва прилика. Аналогичен е случаят и с портрета на дъщерята на Раву, Адлин… Посещението на Синяк в Арл е глътка въздух и надежда за Винсент. Синяк е впечатлен от неговите етюди по стените на някогашното му ателие в Жълтата къща. Преди да си тръгне, Синяк предлага на Винсент да отиде с него. Но той отказва – много, много изморен и отчаян, Ван Гог изпитва истинско чувство на вина, че неговият брат Тео дълги години го е издържал с надеждата, че най-накрая неговите картини ще се продават. „Автопортрет“, януари 1889г.
  • 32. Напуска Арл на 8. май, градът на „слънцето, градът на божественото, което го е поразило“ и се настанява в приюта за душевно болни „Сен Пол дьо Мозол“. Боже, какъв катарзис, какъв повратен момент. Там той вижда истински луди, хора загубили разсъдъка си. Той знае, че не е луд, просто твърде емоционален, наследство от майка му, и твърде неразбран. Това го успокоява. Има ясна граница между него и останалите обитатели. Плашещ се вече от самотата, е доволен, че е под покрив, не е сам и се храни редовно, въпреки че храната е оскъдна и често негодна за ядене. Най-вече не е в непосилна тежест за брат си. Вече е като окастрено дърво, като окастрените върби от Брабант. Няма го размахът, устремът, желанието да покори всички с изкуството си. „Върба с подкастрена корона“, Хага, 1882г.
  • 33. Месец февруари е бил тежък месец. Наред с раждането на племенника му, със статията на Орие, с изложбата на Независимите, където според Гоген картините на Винсент са били „гвоздеят на програмата“, февруари е месец на кризите…прехвърлят се и през март. Връхлитат го една след друга. Припадъци, прекомерна нервна възбуда, неясно и тревожно състояние. Пие газ, боите от тубите също. За какво да живее?! Всичко е било, всичко е отминало… По един начин си е представял живота, протекъл е по коренно различен. Едва към края на април има някакво просветление и подобрение. Разбира, че този приют му вреди повече, отколкото му помага. Не след дълго, но след дълго увещаване на доктора от него и от Тео, напуска този приют, където халюцинациите и тежките кризи се завръщат. Прекарал в него 53. седмици, го напуска на 16. май и се отправя отново на север, а преди това ще мине през Париж, за да се запознае с племенника си и снаха си. Малкият Винсент е кръстен на него, въпреки неговото несъгласие и убеждението, че е по- добре да носи името на дядо си – Теодор Ван Гог.
  • 34. Утехата му е в това, че поне Тео е създал семейство с Йохана – мила, състрадателна и любяща жена. А страданието - че той ще му бъде в още по-голяма тежест. Чувства се като воденичен камък, този толкова чувствителен, а вече обезсърчен, смазан, отчаян човек. Осъзнаването, че е болен, го погубва напълно. Щастието е в дома на брат му. Жена, дете, уют, семейство… Лелеяни мечти за Винсент. Много приятели идват да го видят, много емоции преживява, а вълнението не е най-доброто, от което се нуждае в този момент. На 20. май заминава за Овер, където ще се срещне с д-р Гаше – следващият ангел и светъл лъч в живота му.
  • 35. И в Сен Реми въпреки болестта оставя богато наследство, над 150 картини и 100 рисунки. За жалост, с присъщото си неразбиране много от картините оставени на неговия лекар д-р Пейрон са били използвани за мишена, други са били изстъргани от фотограф, за да ги използва отново. За щастие Винсент няма да разбере съдбата им. Д-р Гаше не съди, той не обвинява. Д-р Гаше изслушва и окуражава. За него най-доброто лекарство е трудът. „Забрави и живей!“ – тези думи са на точното място, нищо че са изречени преди седем столетия по друг повод. Д-р Гаше също живописва, но под псевдоним. Необикновен, любопитен към всичко, доктор по неврологични и душевни болести, но с интерес и към хомеопатията, той прилага нестандартни методи за лечение. Негови пациенти са били немалко известни личности като Домие и Мане. Тази колоритна личност освен с децата и гувернантката, съжителства с кучета, котки, паун, коза, костенурка…
  • 36. Двамата се изучават мълком, но не се съдят. Те се разбират добре. Има лек наклон към мизантропия, природозащитник, хуманист… това е нужно на Винсент. Интересна личност с различни интереси. „Колко е трудно да бъдеш прост!“ – тези думи ще изрече д-р Гаше след като вижда платната на Винсент в малката стаичка. По ирония на съдбата едва в края на този толкова бурно изживян живот, поне един - напълно непознат, но разбиращ човека, ще го оцени, ще го възвеличи и удостои с нужното признание. Престоят в Овер е благотворен за него, запознава се с много и добри хора. Няма детски гласове, които да крещят след него - луд, луд. Тук твори отново, а как иначе! Но кризите се завръщат отново, Винсент знае, че го дебнат, не знае само кога ще го връхлетят. Клиниката „Сен Реми“, 1889г.
  • 37. Известният критик Албер Орие е написал много ласкава и възторжена статия за него. С присъщата си скромност, Винсент не е съгласен. По същото време е продадена и една негова картина за 400. франка – „Червеното лозе“. Нещо, което се случва само веднъж приживе.
  • 38. • Относно последните дни на Винсент битуват два варианта. Единият, че се сдобива с пистолет и след поредното умопомрачение, се прострелва в гърдите. Умира не от кръвозагуба, а от невъзможност куршумът да бъде изваден. Вторият, че група младежи го издебват, докато рисува в полята, прострелват го, скриват платната и боите, а той не ги издава… За десет години рисува окол 900-1000 платна, като е подписвал с името си Vincent само тези, които му се струват добри. Кореспонденцията с брат му наброява над 650 писма. • На 29.07.1890г. На 37. години Винсент си отива „у дома“… И не, не е тежка смъртта му. • Тео умира само 6 месеца след него от бъбречна недостатъчност. • Йохана запазва писмата, организира изложба с картините на Винсент. 23. години по-късно мести тленните останки на Тео до тези на Винсент в Овер, събира двамата братя и в отвъдното. • Посмъртно Ван Гог получава признание, но вече в следващия ХХ век. • Племенникът му инж. В. В. Ван Гог през 1962г. прехвърля на холандската държава цялата сбирка от 170 картини, 400 рисунки на Ван Гог, както и рисунки на импресионисти, пост- импресионисти, писма и документи, принадлежали на Тео. • През 1973 г. в Холандия е открит музей, посветен изцяло на Винсент и който разполага с най-богатата колекция от негови картини. • Много картини са пръснати из целия свят.
  • 39. Винсент Ван Гог е преминал през рисуване с въглен, рисунки с молив, с бои в тъмна гама, предимно жълто-кафяви, за да стигне до живописване с ярки и наситени цветове, след като се „запознава“ с цвета, тона, полутона на Дьолакроа. Възхищава се от Миле, смята го за свой учител, възхищава се на неговите илюстрации и пейзажи. Различните периоди от живота на Ван Гог са белязани със строго постъпателно и почти насилствено навлизане в различните стилове. Самоук в началото, но природно надарен, блуждаещ, използващ различни техники на рисуване, през последните 10 години от живота си, най-плодотворните без съмнение, можем да го причислим към пост-импресионистите. Симбиоза от различни техники, акцент на които не е човека като цяло, а настроението, чувството, което предизвиква картината. Не се рисува натюрморт, а натюрморт с душа. През целия си кратък, но емоционално преситен във всяко отношение живот Ван Гог се стреми да вдъхне живот, да вдъхне емоция и чувство. Прованс го очарова, но отблъсква Гоген, а Гоген също е представител но пост-импресионизма. Със Сезан имат различни виждания за дадена картина, но и Сезан е пост-импресионист… Тулуз Лотрек също е тук, но той въпреки недъга си не се затваря, рисува, забавлява се. В различията си те се допълват и тук е разковничето. Живеят по едно и също време, срещат се в кръчмите, пият абсент в големи количества, творят… и всички са неразбрани от официалните критици, за простолюдието няма да говорим. Противоположностите се привличат, допират и изгарят – всеки поотделно и сам в себе си…
  • 40. За пост-импресионизма накратко: • Пост-импресионизма (Post-Impressionism – след импресионизма) е преобладаващо френско изкуство, което се развива между 1886 и 1905г. • Терминът пост-импресионизъм е използван за пръв път от критика Роджър Фрай през 1906 г. • Пост-импресионизмът не е стройно движение на единомишленици. Всеки от неговите представители има свои търсения, често противостоящи на другите. Отношението на импресионистите към пост-импресионизма е противоречиво. Камиий Писаро, един от създателите на импресионизма, е силно повлиян от поантилизма на Сьора. • Пост-импресионизмът изиграва важна роля за възникването на модерното изкуство. Особено голямо е влиянието на Сезан върху следващото поколение художници. • Винсент Ван Гог е един от най-видните представители на пост-импресионизма.
  • 41.
  • 42. „...Не тъгувай и не питай, аз не знам, не знам. Не умирай, моя мъко, мъко ненагледна. Няма да те дам, няма да те дам…“ Мъката съпътства Винсент от най-ранна детска възраст до трагичния му край през 1890 г. Неговата биография е кратка като време, но наситена с перипетии и страст като за три живота. Според Перюшо, в думата биография се съдържа думичката bios, което означава живот… най- хубавата дума. А мъката е неизменна част от него. Чия мъка си изобразил, Винсент? Твоята или тази на Сиен? Твоята тъга е, че си неразбран и хулен, самотник, принуден да живее във време, което не го заслужава. А Сиен? Тя за какво тъгува? – за отминалата младост, за пропиления живот, за това, че нейният живот ще се прехвърли и върху децата и? А ти през целия си живот жадува за женска ласка, за обич, за дом…Черно-бели краски… Толкова ли е предвидим животът? Няма цвят, няма колорит, само осъзнаване и печал. Прав си! В тъгата няма цвят! Като се смеси бяло и черно става сиво. Сив, еднообразен, монотонен живот, който е сведен до едно съществуване. Видя го в мините, видя го в Лондон, видя го и в Хага.
  • 43. Жената тук е млада, личи си по телосложението, ръцете, краката. Но тази жена от време на време, когато не пие, а тя пие, за да приеме по-лесно положението си, тогава тя най-вероятно се разкъсва от самосъжаление. Тялото е повехнало, употребено толкова пъти, дало живот, носещо живот в себе си, а самото то сякаш е лишено от живец. .. Не се научи да търгуваш, Винсент. Нито с душата, нито с творбите си. Не направи компромиси и прие тъгата за своя спътница. Защо един Рулен - прост, селски човек прозря и видя душата на картините ти, защо нещо го „бодна и стегна за гърлото“? Дали защото си по-близо до обикновения човек, въпреки че някои от тях те подиграват и наричат луд, дали защото те приемат и разбират, че и ти като тях се блъскаш, само че с платното и те припознават за свой? От картината струи примирение, не гняв. Гневът е отминал като пролетен цвят. Човек лишен от обич и топлина увяхва бързо. Тази картина обаче дава плод. Дава размисъл и предупреждение… Твърде често привидно лесният път е една наклонена плоскост без дъно и край. Подхлъзнеш ли се, не хванеш ли подадената ръка за помощ, си изгубен. Техниката е рисуване върху камък и после отпечатана на хартия. От миньорския период, от посещението на университета е усвоил човешкото тяло и неговите пропорции. На тази литография отсъстват дърветата и цветята, останала е само мъката…
  • 44. Слънчогледите на Ван Гог… Една от многото картини посветени на любимото му цвете. Рисувана през 1888г. в чест на Гоген, който най-после се е съгласил до отиде в Арл при Винсент, но не защото е бил убеден в неговата идея да създаде Ателие на Юга, а от простата и прозаична причина, наречена безпаричие. Много изследователи, експерти свързват тази картина и по-скоро любимият жълт цвят, наред със синьото на Ван Гог, с проблеми с психиката. Свързват прекомерно жълтото с аутизъм. Но тази картина е слънце, тя е топла. Слънчогледите са оперени, свежи, любопитни, те се „оглеждат“ едва ли не, за да разберат местоназначението, предназначението си. Плотът е жълто- кафяв, постоянен като земята, фонът е синкаво-сив, менящ се като небето. Земя, небе и слънце. Тази толкова топла и внимателно подредена картина е отколешната мечта на твореца. Жадуващ за топлина, близост и емпатия, тук сякаш има и от трите по много. Няма униние и как иначе! Идва Гоген, идва надежда, идва устрем. Неслучайно картините са слънчогледи… За него жълтият цвят е „върховното сияние на любовта“.
  • 45. Композирани в различна големина и зрялост, рисувани с техниката на Винсент от онова време, а именно директното, неразредено поставяне на боите върху платното, в това отривисто и припряно наслагване на боята не виждаме хаос. Не, няма! Импресията е цвят, прозрачен въздух, ведрост, вглъбеност. Пост- импресията подчертава геометричните форми, но няма пресилен или нереален цвят. Има душа! Когато Винсент рисува, той е вглъбен, слива се с природата, става едно цяло с нея. Тези негови слънчогледи се отъждествяват с неговата нагласа към света. Каквото и да става около него, щом хване четката, е вече умиротворен. Ван Гог обича слънцето, обича топлината. В неговите картини няма статичност, няма покой. Движението, страстта, дори ураганният Мистрал са му приятели. „Кои сме ние, откъде идваме, накъде отиваме?“ – този въпрос зададен и пресъздаден от Гоген по-късно на платно, сякаш важи с пълна сила в тези слънчогледи. Първите, свели глави, неосъзнати, по-близо до земята, другите се оглеждат плахо и се опитват да проумеят мистиката на своето съществуване. Но и тук има движение, и то нагоре, отърсване и въздигане. Лека, полека човек вдига глава като слънчогледа. Изучава света, събира сили, трупа опит и познание, натежава от огорчение и мъдрост, и пак свежда глава към земята… В тази картина няма и едно сухо, прегоряло листо или стъбло въпреки силното южно слънце предшествано от Мистрала, който пък издухва и от небето, и от земята всичко старо, прашно и закостеняло. След него небето е ведро и синьо, толкова синьо… След него платното е чисто. Кръговрат. Строг, пречистващ кръговрат.
  • 46. Използвана литература: „Животът на Ван Гог“ – Анри Перюшо „Жажда за живот“ – Ървинг Стоун, също и едноименния филм Филма на реж. Дж. Шнабел „Ван Гог: пред портите на вечността” Лекции на проф. Борисова