Successfully reported this slideshow.
We use your LinkedIn profile and activity data to personalize ads and to show you more relevant ads. You can change your ad preferences anytime.
Не е поезия светът Росица Петрова под редакцията на д.ф.н. Валери Рибаров
1. Какво е за тебе светът?
Какво ни даде демокрацийо от лъскавите си витрини? Онези наши светли блянове умряха във ограбените ни години. Гласувахме з...
В живота вече всичко е така В живота вече всичко е така: игра на зарове и ход на пешки, залагаш себе си в ези-тура, не се ...
Едно безумие се ражда Животът ни следи, подвежда и зъби се подобно куче, в очакване на следващата жертва, на смирение да я...
Между изгрева и запада Пътят ни  на Запад ни повежда, ние пък  натам се все стремим с уморената надежда своята мечта  да с...
И вървим –  това ни е съдбата, с рикошети от вини все напред  и все нататък... Докрай  дали ще издържим? Ще издържим,  аз ...
Пътища Пътища, пътища... Пътища много. Кой ли от всичките тях да избера? Все във обратна посока ги извървявам, дето отдавн...
Как да запаля в сърцето огнище? Огнище без дом е похарчен живот. Пътища кални  душата ми нищят. Где да те срещна - спасите...
Във този век, на злоба тъй свиреп Под напора на мъката безкрайна във любовта открих пътека трайна, която към спасението во...
Вървял ли си по моя път след мене? Вървял ли си по моя път след мене, когато ален залезът гори, когато се прегръщат студов...
И все така било е Денят се стапя, иде мрак пред портата на селската ми къща, годината оставя своя знак на челото ми в след...
Дали или не би? Самотна гара, скършен коловоз, а влакът път към бъдещето няма, забравата отдавна вири нос, вратти затръшва...
Какво е за тебе светът? Годините тежка умора на плещите мои тъчат, когато любимите хора поемат обратния път, когато коварн...
Аз искам сега да те питам: “Какво е за тебе светът? Дали е вода лековита или омразен недъг, във който сълзи и любови се ши...
Видях отчаян скитник през нощта Отчаян скитник - паднала звезда, блуждаеше във мрака без надежда. Очите му- угаснала искра...
Заблудата, когато се разсее Заблудата, когато се разсее и приповдигне свойта пелена, навярно на часа ще онемея пред истинс...
Не е поезия светът Не е поезия светът, не са и с обич пълни дните, но ти живей в доброто на мигът- със устрем смел като ор...
Дали съм някога била... Дали съм някога била на този свят, под този свод огромен във друг живот, във други времена, та спо...
Страшно е по гънките на здрача „ Не е страшен ножът на палача, страшно е да нямаш поглед скъп.” Марко Недялков  Страшно е ...
Щом на плесника отвръщаш с юмруци Срещаш се с хора различни, срещаш усмивки и тъжни лица, срещаш души като извори чисти, д...
2. Душата ми е каменна отломка
Душата ми е каменна отломка Душата ми е каменна отломка от исторически народ. Не съм испанка, ни мормонка, а българка от А...
Дори морето с пристъпи любовни ухажва непрекъснато брега и Изгревът с лъчите си гальовни целува тежките лозя. А днес от За...
Напукват се душите от омраза Напукват се душите от омраза, от черни мисли и желание за мъст, щом ничия любов сърцата им не...
Търся ти взора Гледам нагоре и търся ти взора,  гледам към тихия син кръгозор.  Денем изпращам ти нежна отмора,  шушна в к...
Тежка жътва Забуча разлюляно небето, тежки облаци сбраха накуп своя гняв и присвиха сърцето на селяка, прегърбен от труд, ...
Ще стана пак дълбока тишина -Не си отивай... Моля те! Не тръгвай на онзи дълъг и самотен път,  от който пак, ще чакам да с...
Аз и тъмнината... Най-обичам да се сгушвам в прегръдката на тъмнината, че тя умее да ме слуша и познава ми тъгата. Щом душ...
Ето ме отново в нея, пак споделям си тъгата, тя ме гали и мъдрее, нежно шушне ми в косата. Капка парна ми лицето- небето е...
Прошка Простих ти аз годините самотни, на които ме обрече ти, където дланите ми тъжни и сиротни очакваха от тебе да ги при...
Ранена Ранена съм... Душата ми ридае, по пътя на сансара безпаметно блуждае, но любиш ме такава -  прекършена и слаба, от ...
Как? Как да потърсиш  за дни неприлични  прошката,  щом като нея  ти не си дал?  Как да запазиш  в сърцето доброто,  щом о...
Целувката на Юда Познаваш ли душата  на гнусният предател на лицето с маска наречена “приятел”? Почувстваш ли в гърба си н...
Посрещаш го с усмивка, изпраща те с прегръдка – целувката на Юда на челото ти лъсва. Но няма тук  виновен. На себе си сам ...
3 . Вина
Защо? Омръзна ми от срещи със сластта, в очите на случайните мъже, импулсът зноен на плътта да пари техните ръце. Омръзна ...
Роди ме... Ти идваш тихо и греховно с плахи стъпки от една вина. И в тишината чувам вик: "Роди ме!" Дете съм на ...
Отредено Очакваше ли днес да се родиш или тъй ни беше отредено- само в сън да се явиш и да си тръгнеш с утрото студено, да...
Прощавай моя неродена Прощавай моя неродена,  недокосната от светлина,  от ласки майчини лишена –  свидна, моя дъщеря! Про...
Вина Как нощите се тъй изнизват- една след друга, без следа и само спомени пронизват, копнеещата ми душа? Часовникът тикта...
Красива съм, когато ... Красива съм, когато ме втъкаваш във гънките на свойте светове, душата ми когато разлюляваш в прегр...
Цял живот не пристигнах Цял живот не пристигнах, но към тебе вървях. Като храм те издигнах, като рана болях... Занемялата ...
Казах си: "Сбърках!" Години те чаках  самотна и крачех в живота  с надежда в душата и казвах си:"Нека! Ще ч...
Казах си:"Сбърках!" и плахо си тръгнах, скътавайки в мене тъгата по спомен за тебе от минало време на обич, за н...
Не можах да остарея с теб Четейки " Старата любов" от Александър Калчев Не можах да остарея с теб- днес годините...
Ти си отвързана лодка в морето Знам,че кафето го пиеш горчиво. Знам,че виното го пиеш - пелин, знам, че душата ти бавно уб...
Забият ли камбани на раздяла Забият ли камбани на раздяла и небето ти заплаче ли за мен, не тръгвай ти по път прощален, не...
4 Не ме разпитвай чувства дали имам!
Ще се сбогувам с тебе през октомври Ще се сбогувам с тебе през октомври, когато ме оголи есента. Ще видиш ти очите ми огро...
Все тъй - откакто свят светува  Че твоя съм – било е все така, от първата ни среща под звездите. Минаваха лета подир лета,...
Не си ли ти, когото съм възпяла Не си ли ти, когото съм възпяла във всеки стих, в куплет подир куплет? Не си ли ти, та дне...
Къде е мястото за мен? Ти знаеш ли какво е да препускаш като жребец в пустиня от тъга, с напукана душа да вкусваш единстве...
Жестоко любовта те наранява Не бих могла, докато свят светува, със думи прости аз да облека сърце, в което пламъкът лудува...
От где се взехте всички вие От где се взехте всички вие копнежи, блянове, мечти? Не виждате ли,че съдбата ми е невежа, зло...
Самотна къщичка видях Една открехната врата очаква нечие завръщане. Затръшва я среднощна тишина, а утрото отваря я с проск...
А казваха раздялата, че не боли А казваха раздялата, че не боли! Болели само парещите длани. Болели, както никога преди, о...
Душата ми без тебе е сиротна Защо се бави толкова години? Къде отсяда в дните си без мен? Отваряха ли се врати лениви, под...
Мои мигове - буйни коне Мои мигове - буйни коне, със развети от вятъра гриви, вас ви времето алчно краде и превръща във сп...
Не те попитах По текст на Дафни Бавно пада мракът уморен. Чуваш ли? Китара тихо плаче Не те попитах никога: "Във мен ...
5. Гледам през бинокъла на мрака
Гледам през бинокъла на мрака Будя се от сън и недоспала, връщам се в годините назад: колко шансове съм пропиляла, колко п...
Самотни ще са дните ми човешки Приятелю...Виж там, онуй дърво! Отлитат птиците от неговите клони. А то отчаяно, останало с...
Отронвам се като премръзнал лист Не ти ли дадох всичкото, което съхраних за теб, оставайки без дъх, та днес в прибоя на съ...
Самота “ ...като река е буйна самотата...” Р.Рилке Под лепкавата влага на мъглата самотните души крещят, жестоко ги притис...
И те търся в замрели копнежи Все политам назад като вятър, полетял над гори и усои, като някакъв таен ваятел, завладял си ...
Всяка мисъл за теб е утеха Всяка мисъл за теб е утеха, а пък утрото тежка поличба, щом клепачите бавно, полека те изпускат...
Номад по душа Може би ме обичаш, може би ти простих... Не, недей да се вричаш, аз съм тъй некрасив. Неприлично съм мургав,...
По фината нишка По фината нишка любовна въздишка изпращам и тръгва, но где ли? Къде се изгуби по пътища сиви на моите съни...
Душата ми е птица с прекършени криле. Броя зърна на броеница: едно за мен, едно за теб, но нямам взор за небесата с невижд...
Мечтата е затуй, за да я гониш И да мълчиш и да крещиш, света не ще да промениш! Не ти е нужно заклинание, за да отхвърлиш...
Мислите си в пасианс редя Тръгват си. С деня се разминават моите среднощни сетива. Птицата, която им припява, литна със ра...
Хвърлям зар, възкръсват срещи, разпилявам куп с лъжи, миналото ми се блещи, настоящето ръмжи. Ех...да можех да разместя вс...
Под златната ви полировка на поети  Къде сте истински поети,  събрали в шепите си жар? Звездата ви, която свети  сълза отр...
Нощем ми говори тишината Сред своите се чувствам чужда, сред чуждите съм тъй сама... Навярно да съм никому ненужна е предв...
Аз не мога в теб  да оцелея Аз не мога в теб да  оцелея, твоите окови ме  гнетят. С мечтите си обичам  да се рея, да усеща...
Не отминавай! Дочувам скърцащите клони на сухото дърво, което рони сълзи по своята премяна, а вятър в клоните навява преси...
Да помълчим Да помълчим! Да помълчим във тишината като звездите хладни и студени, но виж лицето на Луната и моите очи смут...
6 . Душата ми в душата ти прогледна
Кога душата се преражда Какво би бил един Граал,  без съградения му свят олтар?  Една забравена и празна чаша  горчилото о...
От волния си полет ще ти дам Каза ми: “Душата ти е волна...” и сякаш, че се натъжи, сърцето ми пък доброволно, заключено е...
Погали ме Погали ме ,когато посърне във очите онази искра, дето двама ни в тихите нощи приютява в прегръдка една. Приласка...
По зъберите на живота скитах По зъберите на живота скитах - прокудена, презряна, в самота, проклинайки, че мога да обичам,...
Щом слънцето зад хребета залезе Ни в славата се вглеждаш, ни в пари, ни в трепета на слънцето прилежно, но следваш погледа...
Дали ще ме опазиш в паметта си Дали ще ме опазиш в паметта си- това не знам и не гадая, но някой ден ще ме потърсиш в сърц...
Ще продължаваме да бъдем Старееш ти, сребреят ми косите, по бръчките годините броим, отколешният блясък във очите във влаг...
Да имах дарбата да те възпея Да имах дарбата да те възпея, едва ли ще повярват на това. Навярно ще си кажат,че живея в илю...
Защо ти е разкош недълговечен И цветето, балсам когато дава,  с дъха на любовта остава, но също като литналото ято ще потъ...
Тъй, докато чувствам, че те има Бледоликата наднича зад пердето, облакът ми носи спомен благ. Ти нали, нали си там, където...
Остани... Не ми се спи тази нощ. Тук при мен остани! Нека твоите длани горещи, да ме галят до късни зори! Нека пак да потъ...
На Титаник Lycki & Mojsei   Lycki: -Дочуваш ли сирената на кораб,  порещ ледената океанска мощ?  Обхващаш ли със поглед зо...
Разперени ръце-криле могъщи  прегръщат тъмнооката небесна шир.  Океанът в дълбините смръщен,  очаква пак победоносен пир. ...
Mojsei: -Тебе те измолих от вълните  и потънах във отвъдност бяла,  щом ледът скова гърдите  в нашата, запомнена от теб ра...
Отхвърлих твоята тъга,  разкъсвайки вериги на годеж,  защото с теб създадохме дъга,  спасила те от друг един младеж.  Пъту...
Но стигнахме и своята Голгота  в това, с любов дарено плаване,  а ти пренесе през живота  силата на нашето отдаване.  Тебе...
Душата ми в душата ти прогледна  Късно идвам ... Късно ме повика. Отдавна залезът кърви. Със жадни устни ни събличат несбъ...
Времето не ни пожали Четейки “Случайна среща” на Ванилин Гавраилов Не отричам, бяхме твърде млади, носехме се със крилатит...
Шушнат във пазарската ми чанта изживени мигове - звезди, преминава по лицата сянка, трепкат във очите ни сълзи. И отново н...
7. Посвещения
Житейска клоунада На Панаьотис Каква е таз житейска клоунада? Върти те в кръг животът ти нелек. Съдбата ли към теб е безпо...
На Музата О, виждам...Музата ми е сърдита. Какво? Защо? И аз не знам. Най-дръзката мечта сега ме пита къде угасна моят пла...
На болката Ти ли ме съблече като дреха, аз ли те изтрих като следа, та се чувствам, като полъх лека и пречистена като сълз...
Дали си спомняш, че ти бях съпруга Дали си спомняш, че ти бях съпруга в онази нощ с атлазени мечти? Луната беше гола до по...
Зная...Време е да тръгваш Тежки нощи, тежки изневери, пагубно душата ми тежи, цял живот, преследвала химери днес откривам ...
Ще можеш ли така да ме обичаш Ще можеш ли така да ме обичаш: безмълвна като нощна тишина и само в римите да чуваш гласа на...
Ти беше скитникът бездомен r Ти беше скитникът бездомен с китара бродещ по света, любов стаил за свят огромен и пеещ с жар...
На поета Каквото и да кажа аз, поетът вече го е казал с отправен към небето глас, търсещ за душата си пощада. Той от незри...
Наследство Какво да ви  оставя дъщери, с какво ще ме  запомните не зная? Навярно с г невните очи, отправени към  хорската ...
Едно наследство искам да ви дам - света на стиховете ми сърдечни. По нишката им тръгнете ли знам, ще бъда във сърцата ви, ...
Не стори нищо "Часовникът върви. И иде смърт! А аз не съм направил нищо още." Д. Дамянов   Не стори нищо. С думи...
Прозорецът, открехнат те очаква и листа бял на старото бюро, с конец закачената крушка полюшва се за зло и за добро. Часов...
Най-тежките ми мигове са тез На Тони Порасна, дъще! Времето тече, от мойте ласки те изтръгна. Най-тежките ми мигове са тез...
Не те познавах... “ Вися сега на кръста и със жал от него гледам вашта паплач мръсна. И с устни питам: кой ме е предал, не...
Но вижте там в очите на скръбта, как лумнали огньовете ми светят! Прокудена се връща любовта, а злобата по дирите ви крета...
Предсватбено пожелание Вий тръгвате в съвместния си път. Бъдете като гълъбите бели, които в полет влюбено кръжат под трепе...
Съкровено Ти беше съкровената ми тайна  и най-възвишената ми мечта. Поезийо, във мене си живяла преди появата ми на света.
Към Ботев Где да те търся, войводо? Как да те викам по име? Дни се занизаха клети в мала ми свидна родина. Где ти е сабята...
Ти за народа погина- теб те народът създаде. Днес: ни народ,ни Родина... в тръне селата обрасли. Само в душите байрака нос...
Мамо, докога? Посветено на всички български майки-имигрантки Земя далечна,чужди небосводи кога на теб любими са били, та е...
Земя далечна, чужди небосводи... Родината ти - мащеха мълчи, а нуждата от къшея пороби животът ти и залъкът горчи. И скъта...
Потомъко...Бъди благословен! Ти идваш в този свят на нищета, дете невинно с поглед на мъдрец, понесъл аромата на зора, с д...
8. Смехът кънти като кристал
Любов, достойна за похвали За любов, достойна за похвали  няма никакви прегради,  че животът безметежен  е към влюбени при...
Тъй плаха съм и тъй несъвършена Тъй плаха съм и тъй несъвършена… Сравнена с нея просто съм една не будеща желание и земна,...
Ще бъда песен в птиче ято Клони към заник слънцето и с тебе вървиме успоредно все натам в различни пътища, в различно врем...
Аз те срещам, отдаден и верен В туй дъждовно разкъсано време, в тази облачно сива тъма, аз те срещам, отдаден и верен, сгр...
Смехът кънти като кристал Смехът кънти като кристал и свети в озарение лицето, а римите от листа бял възкръсват цели в бит...
Окаляно небе Четейки  "Сълзите на небето"  от Надя Христова   Душата ми се мъчи с векове от злобата, от користта...
Булото на младостта Колко много ми донесе булото на младостта: пълни арки с птичи песни необянти небеса. Подарявах, разпил...
Колко много ми отнесе булото на младостта, спусна своите завеси  и помаха със ръка. Птицата далеч отлитна, ситият не помни...
За тебе пазя чиста топлината Могат, знам, сърцата занемели пак да се почувстват оцелели, да литнат на крилете на Пегас, що...
Мъжът е мъж, когато е обичан Мъжът е мъж, когато е обичан и на кладата на две очи той себе си...той себе си обрича готов з...
Не те познавам, просто те обичам Не те познавам, просто те обичам загадъчна магия си и свян, в проблясъка на погледа ти ти...
Там навън разцъфтели божурите Всяка нощ е изпълнена с мистика, всяка мистика - с обич и свян, а животът, с реалната истина...
 
Upcoming SlideShare
Loading in …5
×

Не е поезия светът

6,770 views

Published on

Published in: Education, Spiritual, Business
  • Прекрасно!!!
    Моите поздравления за тази презентация!
    Чудесни стихове!
    Но защо всичките тези 135 слайда наведнъж?
    Малко трудно е човек да премине през тях , през всичките тези емоции... на един дъх...
    Аз ще се връщам отново към тях, за да ги дочета докрай.
    От всеки от тези стихове би станала прекрасна презентация!!!....

    Приятна вечер и пожелания за успехи!!!
    С поздрав - Вили
       Reply 
    Are you sure you want to  Yes  No
    Your message goes here

Не е поезия светът

  1. 1. Не е поезия светът Росица Петрова под редакцията на д.ф.н. Валери Рибаров
  2. 2. 1. Какво е за тебе светът?
  3. 3. Какво ни даде демокрацийо от лъскавите си витрини? Онези наши светли блянове умряха във ограбените ни години. Гласувахме за теб и за Станишев, за Виденов, Доган и за Стоянов, да тънат във разкош и във излишък, а българинът? Псетата го яли… Усмихват се със погледи цинични на хорската наивност оглупяла, а нашите доверия комични, ни доведоха до просеща тояга. Полюшва се примамливо въжето- безславен край на наште тегоби и свива се притихнало сърцето: горчи ни хлябът от неволи. Какво ни даде Демокрацийо?
  4. 4. В живота вече всичко е така В живота вече всичко е така: игра на зарове и ход на пешки, залагаш себе си в ези-тура, не се вълнуваш от съдби човешки. Да вземаш не е никаква беда, но виж ... да даваш, туй е друго нещо- отслабваш духом, братко и това на твоя враг ще му се стори смешно. И срещаш в погледите лудостта на хората по пътя дето срещаш, но вгледаш ли се ще откриеш там и свойто отражение насреща. Навярно в тази луда надпревара, животното в човека натделява?
  5. 5. Едно безумие се ражда Животът ни следи, подвежда и зъби се подобно куче, в очакване на следващата жертва, на смирение да я научи. Пълзиш на колене пред него, срещу разпенената му уста, към радостта надничаш бегло с надеждата да стигнеш и до там. Едно безумие се ражда надвие ли в борбата с теб. Докопа ли те с тежката си лапа, не виждаш смисъла "напред". Но пак онази мъничка надежда ти дава сили да вървиш и в пътя тя напред повежда, нашепвайки:"Ще издържиш!"
  6. 6. Между изгрева и запада Пътят ни на Запад ни повежда, ние пък натам се все стремим с уморената надежда своята мечта да съхраним. Делникът ни овехтял и свъсен тътри се далеч зад нас, с благослов отдавна не поръсен- мен ли на плещите носи или го нося аз? Изгревът се шмугва рано, сутрин в нашите души и с дъха на вино отлежало ни шепти: "Върви! Върви!"
  7. 7. И вървим – това ни е съдбата, с рикошети от вини все напред и все нататък... Докрай дали ще издържим? Ще издържим, аз знам, когато по пътя си не се делим... Дори и Западът тогава многократно на силата ни ще се възхити.
  8. 8. Пътища Пътища, пътища... Пътища много. Кой ли от всичките тях да избера? Все във обратна посока ги извървявам, дето отдавна по тях са залезли слънца. Пътища с мраморни стълби, пътища прашни, някои с цветни алеи, други с бодли... Как във очите ми смях да изгрее, щом те не срещам по тях да вървиш?
  9. 9. Как да запаля в сърцето огнище? Огнище без дом е похарчен живот. Пътища кални душата ми нищят. Где да те срещна - спасителен брод? Гледа ме с чувство луната и сочи път към далечния, син небосклон, чувам в сърцето ми, радост клокочи... ангели бели ти правят кордон.
  10. 10. Във този век, на злоба тъй свиреп Под напора на мъката безкрайна във любовта открих пътека трайна, която към спасението води, далеч от неприятели и злоби. Тръгни след мен и ще почувстваш в душата си онези светли чувства, с които, във сърцето устойчиво, не ще допуснеш никога мъртвило, че там, под небосвода тих и мрачен, човекът, сам във себе си вторачен, от извор пие - жаден все остава, щом чувството любовно не познава. - Във този век, на злоба тъй свиреп със теб не ще допуснем миг нелеп.
  11. 11. Вървял ли си по моя път след мене? Вървял ли си по моя път след мене, когато ален залезът гори, когато се прегръщат студовете или когато утрото звъни от тихия проблясък на росата? Не бързай да открехваш ти вратата на моя свят, там дремят бури зли! Пробудиш ли ги в миг ще затрещи небето ти в което като ястреб разпервал си криле със дух могъщ. Светът за теб ще стане неприсъщ със своя лик, злокобен и свиреп... -Открехна ли на твоя свят вратата на бурята, ще върна красотата.
  12. 12. И все така било е Денят се стапя, иде мрак пред портата на селската ми къща, годината оставя своя знак на челото ми в следващата бръчка. Притихва селото, а там тревога от прозорците наднича, все утрешният залък неголям пред стъпките ни уморени тича. И дращи ни по босите крака борбата със нелеката ни участ, от ранно утро, та до късен мрак полето тъжните ни песни слуша. И все така било е. Откога? Дори и нашите предци не помнят, тук всяка нощ огромната Луна за приближаващия край напомня. А вгледаме ли се във детските очи с надеждата за по-добро начало – все по-жестоко ни боли за нашето потомство младо.
  13. 13. Дали или не би? Самотна гара, скършен коловоз, а влакът път към бъдещето няма, забравата отдавна вири нос, вратти затръшва...Губим дух и вяра. И е замряло времето във нас, секундите във нищото отсява- ни полъх тих, ни птичи глас душите ни във делника долавят. Но кълни във душите туй зърно- посятата любов от памти века... Дали ще израсте или в едно, ще легне в гроба със човека? Дали или не би? Това е то! В едни пониква в други гние. Намери ли в сърцето ти добро като вековен дъб ще се извие. Но сети ли на злобата дъха и вкаменелостите на сърцето, умира то, а любовта поема път в небитието.
  14. 14. Какво е за тебе светът? Годините тежка умора на плещите мои тъчат, когато любимите хора поемат обратния път, когато коварна раздяла докосне душата ми там, където подобно на клада любовен е огън горял. Угасват в очите звездите, тъй както угасва денят, когато дори за мечтите не достига ми даже дъхът, когато във моите длани пространството празно гнезди и мигове вечно желани, увисват в несбъднати дни.
  15. 15. Аз искам сега да те питам: “Какво е за тебе светът? Дали е вода лековита или омразен недъг, във който сълзи и любови се ширят по прашния път и склещени в общи окови сърцата ни вечно гнетят?” Когато в душата ми спираш, там искам любов да съзреш, но мъртво е моето име и всичко сковано от скреж! Студени са моите длани, в косите ми вятър бучи, проклето бездушие мрачно е скършило всички мечти. А ти си мечтание тихо, вълшебство във свят от лъжи и търсиш любов споделена във моите празни очи.
  16. 16. Видях отчаян скитник през нощта Отчаян скитник - паднала звезда, блуждаеше във мрака без надежда. Очите му- угаснала искра, душата - като дрипава одежа. Навярно бе загубил любовта, а вярата - далече отлетяла, та тази адска, глуха тишина обсебила го беше цяла. И спрял на пътя – как да продължи, сърцето му от болка ослепяло? В очите му солените сълзи не знаеха ни край, нито начало. -О, скитниче! На себе си повярвай ти и пътят ти напред, ще заблести!
  17. 17. Заблудата, когато се разсее Заблудата, когато се разсее и приповдигне свойта пелена, навярно на часа ще онемея пред истинския облик на света. Какъв е всъщност той, уви не зная: с неудържима прелест или зъл... За сетивата си единствено аз пазя необозримото, което би могъл да ми представи с цвят на ореола, с дъхът на необятен океан, с божествената тишина на синагога и волността на птичите ята. Заблуда ли е всичко туй, което изпълва ми със щастие сърцето?
  18. 18. Не е поезия светът Не е поезия светът, не са и с обич пълни дните, но ти живей в доброто на мигът- със устрем смел като орлите! Не ще почувстваш в нощните повеи надеждата с любов да те погали, но чуеш ли сърцето си да пее, любов раздавай без прегради - на птицата с прекършено крило, на дънера от червеи прояден, на злонамерения направи добро, дори на неприятеля продажен! За всичко туй отплата не търси- с обратно разписание е влакът, след добротата злобата върви, подире ти ще хвърлят камък! Но ти не спирай!Този кръстопът не бива във живота да те мами! Не е...не е поезия светът, но ти руши с поезия омрази!
  19. 19. Дали съм някога била... Дали съм някога била на този свят, под този свод огромен във друг живот, във други времена, та спомням си го тъй подробен със всеки лъч в косите затрептял, със всеки атом съградил безкрая, жетваря който тъжно е запял и клонката от вятър разлюляна? Навярно птица съм била с криле разперени кръжала, та тъй обичам да летя в мечтите си, като комета бяла или сълза в око на чучулига откъсната във буря посред нощ, та все повтарям:”Стига,стига! Не ме мъчи безумнице, Любов!” Аз дишам с дробовете на всемира и благославям всеки негов дъх там свойта същност преоткривам с пречистена във времето си кръв.
  20. 20. Страшно е по гънките на здрача „ Не е страшен ножът на палача, страшно е да нямаш поглед скъп.” Марко Недялков Страшно е по гънките на здрача да вървиш самичък в своя път и тъга в душата ти да лепне като черна угар подир дъжд, Да препускат пред очите ти, злонрави... Как се укротява този свят, който в лудостта си не пожали ни баща, ни майка, нито брат? Как да стъпваш в лумнали пожари, как със гневна муза се твори? Хей, Животе...в твоите олтари можеш ли любов да съхраниш? Можеш ли със ласката човечна ледове полярни да стопиш, та душа, пречистена и вечна огъня от пепелта да възроди?
  21. 21. Щом на плесника отвръщаш с юмруци Срещаш се с хора различни, срещаш усмивки и тъжни лица, срещаш души като извори чисти, други пък - в злоба, обвили сърца. Щом си към всичко това безразличен, кой ще очакваш до теб да се спре... Вечната истина, щом те отмине, в душата си значи - убил си дете! Доброто забравиш ли - много ти здраве! Превърнал си себе си в прах. Щом си подминал приятелско рамо, ще кажеш ли някога:"Бях и живях!" Щом на плесника отвръщаш с юмруци, щом не успееш да кажеш:"Простих!" как ще покажеш на своите внуци път към човечност в залеза тих?
  22. 22. 2. Душата ми е каменна отломка
  23. 23. Душата ми е каменна отломка Душата ми е каменна отломка от исторически народ. Не съм испанка, ни мормонка, а българка от Аспаруховия род. Не съм живяла в царственни палати, ни сторван ми е някога поклон, но гордостта бушува, затова че е точно тука моят дом, в едно парче земя - остатък, ранявано във хиляди войни. Чуй! Пеят се на Изток и на Запад легендите за моите деди.
  24. 24. Дори морето с пристъпи любовни ухажва непрекъснато брега и Изгревът с лъчите си гальовни целува тежките лозя. А днес от Запад портите разтварят, навярно възхитени от това, че в малкото парче земя - остатък пулсира вечно жива любовта!
  25. 25. Напукват се душите от омраза Напукват се душите от омраза, от черни мисли и желание за мъст, щом ничия любов сърцата им не сгрява, напукват се и губят хъс. Напукват се от онзи вечен зов на който даже ехо не отвръща, от корист, от интриги и от злост, щом любовта при тях не се завръща.
  26. 26. Търся ти взора Гледам нагоре и търся ти взора, гледам към тихия син кръгозор. Денем изпращам ти нежна отмора, шушна в косите ти с дъх на простор! Нощем поднасям ти ято въздишки, стъпвам на пръсти с душа на дете, нося ти спомени, сълзи и всички тайни надежди за тебе и мен.
  27. 27. Тежка жътва Забуча разлюляно небето, тежки облаци сбраха накуп своя гняв и присвиха сърцето на селяка, прегърбен от труд, че насъщният, пак недопечен, блъска с ярост вихрушката зла: в тежка жътва денят му обречен, отрони тежко солена сълза. И се люшна пред него просторът, с пот поил всяка педя земя - уж живот ще възражда пороят, а селяка обрича на глад.
  28. 28. Ще стана пак дълбока тишина -Не си отивай... Моля те! Не тръгвай на онзи дълъг и самотен път, от който пак, ще чакам да се върнеш, от който пак очите ще болят. Ще поболея вятъра от думи, Луната ще обсипя пак с молби, звездите ще поискам да ми бъдат, за сетен път, среднощните очи. Не си отивай... Чуваш ли? Не тръгвай! Ще стана пак дълбока тишина, в която само ехото ще чувам на моята прокажена душа. Но тръгнеш ли, не казвай нищо и не бърши сълзата ми без жал, че скъсаш ли последната ми струна... не ще останеш във живота цял?
  29. 29. Аз и тъмнината... Най-обичам да се сгушвам в прегръдката на тъмнината, че тя умее да ме слуша и познава ми тъгата. Щом душата ми е морна и копнее за милувка, с ръка невидима, гальовна ме утешава без преструвка. Повей ли косите ми разроши, знам - шегува се така. Хуквам по тревата боса в тъмнината на шега. Облаците вежди ли навъсят и светкавица ли изтрещи- гняв спотайва във дъха си, тъмнината ме кори.
  30. 30. Ето ме отново в нея, пак споделям си тъгата, тя ме гали и мъдрее, нежно шушне ми в косата. Капка парна ми лицето- небето е с отворена душа, щом заплаква, значи...ето, тъгува с моята тъга.
  31. 31. Прошка Простих ти аз годините самотни, на които ме обрече ти, където дланите ми тъжни и сиротни очакваха от тебе да ги приютиш. Простих ти неизречените думи и липсващите ласки ти простих. Отваря пропаст помежду ни разплаканият делник некрасив. И празния ти поглед безразличен, със който до болезненост привикнах простих ти аз, ала и ти прости ми, че не успях да те обикна.
  32. 32. Ранена Ранена съм... Душата ми ридае, по пътя на сансара безпаметно блуждае, но любиш ме такава - прекършена и слаба, от бури повалена, съм ледено-студена. А нежната ти ласка към нов живот ме тласка и пия зажадняла, до болка премаляла в чертога ти човечен, показващ пътя вечен и с поглед към зората, открила ведрината, чрез тебе се прераждам и в душата ти се вграждам...
  33. 33. Как? Как да потърсиш за дни неприлични прошката, щом като нея ти не си дал? Как да запазиш в сърцето доброто, щом отминавайки гръб си му дал? Как да запазиш лика си човечен, щом си на някому зло пожелал? Срещайки обич искрата угасваш, щом като нямаш в душата си жар.
  34. 34. Целувката на Юда Познаваш ли душата на гнусният предател на лицето с маска наречена “приятел”? Почувстваш ли в гърба си на ножа острието ще закрещиш в ума си: О,не... Не е! Но ето... Започва да те пари и болката нараства, но казваш си:-едва ли, той само ме одраска. И удар, втори,трети понасяш ти, геройски, а навик придобил е “приятелят” злодейски. Интригите забърква, поднася ти отрова, животът ти побърква, но, ах... нали сме хора!
  35. 35. Посрещаш го с усмивка, изпраща те с прегръдка – целувката на Юда на челото ти лъсва. Но няма тук  виновен. На себе си сам враг си предател щом греховен обичаш като брат си.
  36. 36. 3 . Вина
  37. 37. Защо? Омръзна ми от срещи със сластта, в очите на случайните мъже, импулсът зноен на плътта да пари техните ръце. Омръзна ми фалшив интериор, сатенен блясък, кадифе и руж, да ме замайва аромат на пот примесен със “Шанел” – парфюм. Омръзна ми безкрайната надежда да ме крепи в минутите на скръб и пак напред да ме повежда, от безизходица прокаран път. Пред бляскави величия да свеждам очи, в които зъби се гневът, но пак смирено да поглеждам на банкнотите в ръцете им цвета. А искам! Колко много искам “ Любима!” някой да ме нарече, до сърцето си да ме притиска, когато ме връхлитат страхове. За него да съм цялата Вселена, за мен да е единствен на света. Кажете ми защо все тъй от мене отвръща погледа си любовта?
  38. 38. Роди ме... Ти идваш тихо и греховно с плахи стъпки от една вина. И в тишината чувам вик: "Роди ме!" Дете съм на една мечта." Мечтите от утроби се не раждат. Мечтата... просто е мечта. А ти си истинко, реално, копнеещо с живот да те даря. И питам се: “Че кой ми дава право, да решавам пътя на една душа?” Но, щом в живота избор нямам - принудена съм с тебе да се разделя. Сълзите от въздишките се раждат. Чрез моя стон проплакваш ти. Дошъл е краят на едно начало - залог за бъдещите дни. Когато вечността ни срещне, душата ми, ще те познае. И цялата любов към теб стаена, ще ти предам от него и от мене.
  39. 39. Отредено Очакваше ли днес да се родиш или тъй ни беше отредено- само в сън да се явиш и да си тръгнеш с утрото студено, да почувстваш ледената тръпка, да те пронижа с мисълта си само, да те отрека от себе си-безпътна и от жадуваната дума "мамо", да притъпявам сетивата си, когато мисълта ми скришом те потърси и в спомен мил за тебе само да те погаля чрез дъха си? В душата ми понякога надничаш и търсиш погледа ми сведен, кажи ми тихичко, че ме обичаш, за да стоплиш полъха ми леден!
  40. 40. Прощавай моя неродена Прощавай моя неродена, недокосната от светлина, от ласки майчини лишена – свидна, моя дъщеря! Прости за стиснатите сълзи в миговете на раздяла и за душевните недъзи, които те онеправдаха, че беше време за любов и мигове за споделеност, а аз избрах за цял живот да чувствам майчина потребност, която като воденичен камък над душата моя да тежи и на делника ми жалък изтисква сухите сълзи. Превърнах се във нощтна птица с отчаяно разперени криле, а невъзможният ми писък броди из отвъдни светове .
  41. 41. Вина Как нощите се тъй изнизват- една след друга, без следа и само спомени пронизват, копнеещата ми душа? Часовникът тиктака неуморно, брои минутите, отчита ден, а моите ръце виновно не успяха да те спрат до мен. Обръщам се назад да видя оставям ли след себе си следа. Една голяма, тежка диря... криволичи след моята вина. Да искам прошка, себе си да моля... дали ще е достатъчно това, да мога някога да кажа: "Простих си таз вина!"
  42. 42. Красива съм, когато ... Красива съм, когато ме втъкаваш във гънките на свойте светове, душата ми когато разлюляваш в прегръдката на твоето сърце, а още по-красива съм, когато ме галят с обич твоите очи, тъй както само самородно злато недрата земни може да краси, но ставам трескава и грозна отвърнеш ли от мен очи и питам себе си тревожна: “Къде ли сбърках днес? Уви!” и огънят пламтящ, красив и светъл накрая става просто пепел.
  43. 43. Цял живот не пристигнах Цял живот не пристигнах, но към тебе вървях. Като храм те издигнах, като рана болях... Занемялата обич като клада гори, тя не знае посоки, но оставя следи. Все със длани разсичах на простора дъха, на живот те обричах свидна обич-сълза. Не присвивай крилете, моя път посрещни, че душата ми вече уморена пълзи!
  44. 44. Казах си: "Сбърках!" Години те чаках самотна и крачех в живота с надежда в душата и казвах си:"Нека! Ще чакам, додето за мене изгрее звездата." Но, щом ме погледна с очи благосклонни, прошепвайки: "Време е... ти си!" с пръсти железни сърцето ми стегна една непоканена мисъл: “Ще бъдем ли с тебе щастливи до време, когато смърта ни поиска или старото бреме в сърцата ще тегне и болка в душите, ще плиска?”
  45. 45. Казах си:"Сбърках!" и плахо си тръгнах, скътавайки в мене тъгата по спомен за тебе от минало време на обич, за нас непозната.
  46. 46. Не можах да остарея с теб Четейки " Старата любов" от Александър Калчев Не можах да остарея с теб- днес годините прелиствам. Аз ли бях почти дете или ти с момчешка мисъл? Ти пресече моя път, аз по твоя не посмях да тръгна и така пропуснахме мигът, който сред годините помръкна. А сега, набрала тиха мощ, старата любов се връща в целия си блясък и разкош с луд копнеж душите ни обгръща. И смутени, като в онзи ден, свеждаме глави във мрака нощен- допира от полъха ли бе или устните ти помня още?
  47. 47. Ти си отвързана лодка в морето Знам,че кафето го пиеш горчиво. Знам,че виното го пиеш - пелин, знам, че душата ти бавно убивам, но не можем в общ път да вървим. Ти си отвързана лодка в морето. Люшкаш се с вятъра, пориш вълни, мачта устойчива имаш, където знаме развяваш от волни мечти. Аз съм залостена порта, която няма ни твоята воля, ни твоят кураж, само при залез по птичето ято чувства изпращам ти - цял антураж, но само със чувства гнездо се не свива, трябва ти сила, решителност, хъс, та с тях да прескочиш над бездната сива за да можеш да тръгнеш в желаният път. Вятър попътен, моя лодко красива, но ако някога свиеш платната и ти... просто спомни си за порта унила, спомни си и пътьом край нея мини!
  48. 48. Забият ли камбани на раздяла Забият ли камбани на раздяла и небето ти заплаче ли за мен, не тръгвай ти по път прощален, не ме търси до камъка студен. Не се завръщай в спомени, където с целувки парех твоите очи и не тъгувай за детето, че в живота ни не се яви. Не се вини, че разделени в живота бяхме неведнъж. Не впивай нокти в дланите студени, не ставай бродник посред нощ. Търси ме, Обич моя, в тишината! Ще бъда там до сетния ти час, когато вечността ни необятна прегръдка ще разтвори и за нас.
  49. 49. 4 Не ме разпитвай чувства дали имам!
  50. 50. Ще се сбогувам с тебе през октомври Ще се сбогувам с тебе през октомври, когато ме оголи есента. Ще видиш ти очите ми огромни да се превръщат в неми езера. Тогава ще удавя тази песен- симфония от звуци в тежък пир, ще ме облъхне мириса на плесен ще се смаля... и най-подир, когато чуя воя на чакала, като вълчица, скитаща и зла, към сърпа лунен ще запратя свирепата омраза към света. И девет нощи ще проклинам да се затрие вдън земя... Не ме разпитвай чувства дали имам! Умряха те с последната сълза.
  51. 51. Все тъй - откакто свят светува Че твоя съм – било е все така, от първата ни среща под звездите. Минаваха лета подир лета, все твоя бях и в нощите и в дните. Но ти бе неин – тъй ме изигра съдбата и с насмешка ми намигна: “Подхвърляш ли къкмета си “ези-тура”, където и да си, ще те настигна!” Какво от туй? Нали все пак в сърцето ми царуваш, принц потаен и топлиш ми в душата онзи хлад, със полъха на спомена омаен. Все тъй - откакто свят светува нещастникът на спомена робува.
  52. 52. Не си ли ти, когото съм възпяла Не си ли ти, когото съм възпяла във всеки стих, в куплет подир куплет? Не си ли ти, та днешната раздяла не хвърля върху челото ти креп, та с бистър поглед и походка ведра изхвърлил сякаш стар товар, даряваш всеки със усмивка щедра като вселенски господар? И погледите пълни със възхита не спират да се сипят върху теб, но никой във душата ти пробита не желае и за миг да се поспре... Без изворът ми бистър и пречистен, животът ти ще бъде миг безсмислен.
  53. 53. Къде е мястото за мен? Ти знаеш ли какво е да препускаш като жребец в пустиня от тъга, с напукана душа да вкусваш единствено на болката жлъчта? Ти знаеш ли какво е да разлистваш денят след нощ, нощта след ден и нийде там да се не вписваш… “Къде е мястото за мен?”- да питаш себе си и този свят огромен тъй любим, за някой друг, пред теб положил живот и дух несъвместим. -Съдба не пожелавай като тази, че води тя в подводните талази!
  54. 54. Жестоко любовта те наранява Не бих могла, докато свят светува, със думи прости аз да облека сърце, в което пламъкът лудува, дордето го подклажда любовта. За нея вече кой ли не е писал и кой ли любовта не е възпял, но щом да я усетиш си орисан, на тебе ти се пада тежък дял. И колкото омаен е и сладък, когато е споделян и желан, той трижди по-омразен ще ти стане наемеш ли се да го носиш сам. Жестоко любовта те наранява, не е ли споделена и от двама.
  55. 55. От где се взехте всички вие От где се взехте всички вие копнежи, блянове, мечти? Не виждате ли,че съдбата ми е невежа, злобна и руши по пътя, де каквото срещне без капка жал, с един замах след нея всичко свежо вехне- днес пясък съм, а птица бях. Затуй кръжете там, където ще срещнете такъв синхрон, в чиято красота човекът да вкуси радостния плод! Останала без блянове и без мечти, душата моя умъртвена спи.
  56. 56. Самотна къщичка видях Една открехната врата очаква нечие завръщане. Затръшва я среднощна тишина, а утрото отваря я с проскърцване. Прозорците с прекършени криле от взиране крещят неистово, презрели всеки силует и даже сянката на нищото. Прогниващият праг навъсен, отдаващ чест на дървояди, надеждата отдавна е изгубил да чуе стъпките познати. Такава къщичка видях на сън ли бе или наяве и в нея себе си познах, самотна и без обитател.
  57. 57. А казваха раздялата, че не боли А казваха раздялата, че не боли! Болели само парещите длани. Болели, както никога преди, от допира на старите пожари. “Раздялата е тиха, не боли” - ми казваха. – “И няма да те мами. За сбогом бликвали сълзи, а нямало е кой да ги пожали.” Раздялата разбрах, че не боли. Боли светът, изгубен безвъзвратно. В опустелите ти друмища вали, щом няма път за връщане обратно. Раздялата е тиха и достойна и няма болка в нейните недра, щом дрехата си е свалила, тъй спокойно и е облякла в нея твоята душа.
  58. 58. Душата ми без тебе е сиротна Защо се бави толкова години? Къде отсяда в дните си без мен? Отваряха ли се врати лениви, подслон намира ли в дъждовен ден? Нейде срещна ли очи дълбоки, да потъваш в тях опиянен? Ускоряваше ли ритъма сърцето, при спомен мигновен за мен? Прескачаше ли прагове високи, ограбваше ли чувства, попада ли в любовен плен и търсеше ли в тъмното пътека, която да те отведе до мен? Не казваш нищо, все мълчиш... Една сълза отронва се самотна, но с нея сякаш тихичко шептиш: "Душата ми без тебе е сиротна!".
  59. 59. Мои мигове - буйни коне Мои мигове - буйни коне, със развети от вятъра гриви, вас ви времето алчно краде и превръща във спомени свидни. Вас ви блъскат и огън, и студ, и отнася пожар недолюбен, после следващи, в пагубен смут, ме приветстват из път непринуден. Мои чувства в безликия ден, не забивайте нокти орлови! Тези спомени, свидни за мен, са красили живота ми с обич. Всеки миг е във мене пулсирал като трепкаща, малка звезда и сълзата в очите ми сбирал и оставил в душата следа. Но един заблестял е над всички и живее в сърцето ми там, дето клони зелени разлистил следва дните ми с тиха печал.
  60. 60. Не те попитах По текст на Дафни Бавно пада мракът уморен. Чуваш ли? Китара тихо плаче Не те попитах никога: "Във мен повярва ли?" - в сърцето ми обаче останаха въпроси да ечат и дращят в гнойната ми рана, с юмруци блъскат цялата земя, разтърсват и се стапям като пяна. Не те попитах…Знам ли за какво? Навярно се страхувах затова, че в зеницата на твоето око душата ти от мъка ще заплаче. А днес е късно, мракът ни покри и този страх надмощието взема. Китарата със моите сълзи разказват нашата поема. fenix
  61. 61. 5. Гледам през бинокъла на мрака
  62. 62. Гледам през бинокъла на мрака Будя се от сън и недоспала, връщам се в годините назад: колко шансове съм пропиляла, колко пъти сам подвила крак ... Гледам през бинокъла на мрака: няма нищо, само силует сякаш със годините е чакал мене. Може би. Или пък теб? Ако туй си ти, то аз къде съм? Ако туй съм аз, къде си ти? Разпилени като листите на есен, даваме живот на всеки стих. -Как тъй силуета си съзряла, а душите наши там не разгадала?
  63. 63. Самотни ще са дните ми човешки Приятелю...Виж там, онуй дърво! Отлитат птиците от неговите клони. А то отчаяно, останало само- не може в полета да ги догони. Земята го е вкопчила ревниво в прегръдката на своите ръце, а душата му ридае мълчаливо и небето моли за криле. Приижда зима ... люти ветрове, студът със скреж ще го покрие и даже гарванът, с разперени криле, гнездо не иска в клоните да свие. И мен - подобно туй дърво, придържат ме вериги тежки. Без птича глъч и без гнездо самотни ще са дните ми човешки.
  64. 64. Отронвам се като премръзнал лист Не ти ли дадох всичкото, което съхраних за теб, оставайки без дъх, та днес в прибоя на сърцето глъхнат думите и мрат? Не ти ли сторих път по острието, оставило ме вече без душа, та ми поднасяш получувства, за което очакваш пак да ти благодаря! Не ти ли стоплих смръзналата зима и в зноя ти не те ли утолих, та в жажда днес неутолима отронвам се като премръзнал лист? Аз сто пъти от тебе се отрекох - ти сто пъти се връщаше по-цял, за да намразя синеоката ти мисъл, че цял живот за мене си копнял.
  65. 65. Самота “ ...като река е буйна самотата...” Р.Рилке Под лепкавата влага на мъглата самотните души крещят, жестоко ги притиска самотата и нямат сили да я победят. С отправен взор в небитието самите себе си кълнат и иска им се с острието да пронижат собствената гръд. Самотник съм, самотен като вятър, проклятието нося на плещи - не ме жалете, всичко без остатък между илюзиите поделих! С оглозгани мечти и глас пресипнал си страннико, до мен и ти, навярно вече си привикнал да слушаш ехото ти как мълчи. Не се огъвай, вече не остана- последни крачки в твоя апогей, с хриповете на душата си съдрана песента за самотата си изпей! -Случайният човек е черна врана, с душа от самотата изкълвана.
  66. 66. И те търся в замрели копнежи Все политам назад като вятър, полетял над гори и усои, като някакъв таен ваятел, завладял си ти чувствата мои. Сред море от лица и любови разпознавам единствено тебе- колко болки и колко тревоги се боричкат без жалост във мене. И те търся в замрели копнежи без надежда за ново начало, все по пътища ледено-скрежни съм вървяла без твоето рамо. И се питам дали като мене, полетял със крилете на мисъл, търсиш път към отминало време, със белязана обич орисан или тихо - сломен, безразличен тъжно крачиш към своя финал със утеха,че щом си обичал не напразно до днес си живял.
  67. 67. Всяка мисъл за теб е утеха Всяка мисъл за теб е утеха, а пък утрото тежка поличба, щом клепачите бавно, полека те изпускат във дневна гонитба. И през хребети в мисли те гоня да те върна отново в съня си, там, където аз няма да моля от съдбата да чувствам дъхът ти. Аз те гоня и стигам, когато сребролика Луната изгрее, на прозореца нежно мушкато пред мисълта ми за тебе немее и примигват със клепки звездите, осветили за нас небосклона- цял живот ли със тебе в мечтите, ще се гоним по пътища нови? Всяка мисъл за теб е утеха, а утехата - тиха надежда, че среднощната наша поема към ново начало повежда.
  68. 68. Номад по душа Може би ме обичаш, може би ти простих... Не, недей да се вричаш, аз съм тъй некрасив. Неприлично съм мургав, имам груби ръце, след късмета си псувам, с непокорен перчем. Ти с табуна замина и остави ме сам плаче в мен мандолина... Ще те видя ли там - във окото на птица, в неугаснал пожар, във гнездо на змиица, във потир на олтар? Не подгъвай коляно пред икона от скреж, със душа разпиляна... Пий от моя копнеж! Но недей да се връщаш, моят свят опустя! Със мечтите си дръзки съм номад по душа!
  69. 69. По фината нишка По фината нишка любовна въздишка изпращам и тръгва, но где ли? Къде се изгуби по пътища сиви на моите сънища неми? И вечно прокудена, от мъка принудена, в обръча лунен се врязвам и с бели къдели от мисли за тебе, в изгрева тих ще залязвам.
  70. 70. Душата ми е птица с прекършени криле. Броя зърна на броеница: едно за мен, едно за теб, но нямам взор за небесата с невиждащите си очи, прокудена от двата свята съм аз. Къде си ти? Къде си блеснал ореоле? Попътен вятър те отвя, притискам кръста си съдбовен сред наедрелите жита, а всички ветрове и бури, притихнали във тишината, сърцето ми делят си помежду си, в окото вледенява се сълзата, аз нямам вече нищо свято, ни взор лъчист, нито криле, ала защо са ми, когато не ми оставиха дори сърце. Къде си ти?
  71. 71. Мечтата е затуй, за да я гониш И да мълчиш и да крещиш, света не ще да промениш! Не ти е нужно заклинание, за да отхвърлиш туй терзание, което тегне над душите и предизвиква сълзите в очите. Не са ти нужни ангели господни, нито крилете им подобни, щом волен е духът ти и свободен и чувстваш онзи миг върховен, когато твоята душа нашепва ти за любовта. Мечтата е затуй, за да я гониш- догонваш я, за другата се молиш, но пак за нещо Бог кориш, мечтаейки света да покориш.
  72. 72. Мислите си в пасианс редя Тръгват си. С деня се разминават моите среднощни сетива. Птицата, която им припява, литна със разперени крила. Въженият мост остана да се люшка сам над пропастта, аз старица побеляла мислите си в пасианс редя. Три житейски колонади: минало, сегашно...а една черна карта предвещава бъдещето ми във самота.
  73. 73. Хвърлям зар, възкръсват срещи, разпилявам куп с лъжи, миналото ми се блещи, настоящето ръмжи. Ех...да можех да разместя всички карти до една, миналото да е днеска, грешките да променя, но тогава пък едва ли щях така да оценя загубите, любовта си и всички дребнички неща.
  74. 74. Под златната ви полировка на поети Къде сте истински поети, събрали в шепите си жар? Звездата ви, която свети сълза отрони с тежка жал и с усет на самотна птица, кръжи в отчаяната нощ, затуй че поетичната десница, погуби свойта жива мощ, затуй че вашите химери простират жалки пипала към сводници и лицемери с угодническа суета... Напира гневната ми рима "безумци" пред чия врата търгувате душа ранима без срам, без свян и без вина? Под златната ви полировка на поети душата ви ръждясала не свети.
  75. 75. Нощем ми говори тишината Сред своите се чувствам чужда, сред чуждите съм тъй сама... Навярно да съм никому ненужна е предвещала моята съдба? Но нощем ми говори тишината с тъжен глас на четири очи: “Пиши” – ми казва – “за съдбата на разделените души!” И хукват по листата с тежки стъпки събрани вкупом болки и сълзи, дрънчат окови от сърдечни мъки, следата след раздялата кърви... Утеха търси само във смъртта, самотникът за своята душа.
  76. 76. Аз не мога в теб да оцелея Аз не мога в теб да оцелея, твоите окови ме гнетят. С мечтите си обичам да се рея, да усещам в дробовете си света, да изгрява във косите ми небето, аз да бъда слънце и луна, по магическите струни на сърцето да римувам „радост” и „сълза”. Ти не можеш в мен да оцелееш, мойта тишина ще те влуди, ветрове безмълвни ще отвеят гордостта на твоите очи, но попаднали в любовен плен- само аз във теб и ти във мен.
  77. 77. Не отминавай! Дочувам скърцащите клони на сухото дърво, което рони сълзи по своята премяна, а вятър в клоните навява преситена студенина... Защо така подменят се сезони и чувстваме душите си тъй голи, подобно туй дърво, без радост и палто, което на гърдите ни да топли и чакаме с въздишки и със вопли да срещнеме на утрото лъча? Ела, преди да дойде пролетта! Сега, когато е студено, когато е сърцето ми ранено, ми трябва жест и топлина. Не отминавай! Ръстът ми е нисък, но с моя силен писък ще проглуша света.
  78. 78. Да помълчим Да помълчим! Да помълчим във тишината като звездите хладни и студени, но виж лицето на Луната и моите очи смутени! Каквото съм докоснала ще пламне под огъня на мойте пръсти. Целунеш ли ме с устни жадни душата ми без страх, ще се прекръсти. Ухае на любов земята и тръпне цялата Вселена, търкулва се по бузата сълзата от тихата ми обич сътворена. Да помълчим, като във храм вековен, преди да тръгнем в пътя си съдбовен!
  79. 79. 6 . Душата ми в душата ти прогледна
  80. 80. Кога душата се преражда Какво би бил един Граал, без съградения му свят олтар? Една забравена и празна чаша горчилото от себе си поднася към устни плътни от печал без пристан тих и без олтар... Нали душата се преражда, когато утолява свойта жажда, отпивайки от чашата с балсам... и свят, когато си създал, където само две души да срещат своите лъчи. -На моето сърце си господар, щом правиш от душата ми олтар.
  81. 81. От волния си полет ще ти дам Каза ми: “Душата ти е волна...” и сякаш, че се натъжи, сърцето ми пък доброволно, заключено е в твоите гърди. Какво тогава да ти дам, за да изплатя дълга си, че ти си като храм, притихнал в светостта си? От волния си полет ще ти дам. Да бъдеш с мене волен като птица и в полет, към безкрайността, радостта да засияе кат зорница. Послушай тишината на нощта и ще узнаеш тайната на моята душа!
  82. 82. Погали ме Погали ме ,когато посърне във очите онази искра, дето двама ни в тихите нощи приютява в прегръдка една. Приласкай ме, когато почувстваш хладината на моята длан да пълзи към сърцето и чувства да изстиват в душата ми там. Целуни ме и нека докрая да те помня какъвто те знам - пристан мой,моя тиха омая, мой копнеж и мой сън изживян. -В сладкия ти плен аз пак се вричам, чрез безкраен миг да те обичам.
  83. 83. По зъберите на живота скитах По зъберите на живота скитах - прокудена, презряна, в самота, проклинайки, че мога да обичам, а наоколо ми глуха тишина, когато ти дойде - самотен ястреб - от битките по пътя, оцелял и блясъка си от очите ясни на моето сърце поднесе в дар, а общият ни пламък ни понесе в едно безкрайно блаженство, но неудържимите въпроси ни питаха: “Защо така? Защо?” - Затуй, че сме една съдба, ний носим пламъка на радостта.
  84. 84. Щом слънцето зад хребета залезе Ни в славата се вглеждаш, ни в пари, ни в трепета на слънцето прилежно, но следваш погледа на две очи, които в други нечии се оглеждат, а аз като кутре след твоя ден на поглед твой случаен се надявам: дори за миг минавайки през мен, но в този миг да му се наслаждавам. И в кръговрат на жажда безпощадна въртим се аз и ти, и тя, и той, и дращи по душите тази жажда сред прилива на вечния порой. Щом слънцето зад хребета залезе, аз търся погледа ти да ме сгрее.
  85. 85. Дали ще ме опазиш в паметта си Дали ще ме опазиш в паметта си- това не знам и не гадая, но някой ден ще ме потърсиш в сърцето си, там-точно преди края, защото дадох ти сърцето и за нов живот те възродих, защото дадох ти небето и в стиховете те обезсмъртих, а ти разбра какво е обич, чрез моя полет, устремен и си готов за всеки подвиг, защото се почувства прероден. -Ако паметта ми ти изневери, сърцето мое никога не би.
  86. 86. Ще продължаваме да бъдем Старееш ти, сребреят ми косите, по бръчките годините броим, отколешният блясък във очите във влага се превръща и горчи. Каквото сме посяли, днес го жънем: и радостти, и бликнали сълзи, създаде ти два дъба здрави, а аз родих две кичести брези. Чрез тях ще продължаваме да бъдем във вените им, в пулса им дори и в този свят, за нас така оскъден, Смъртта не ще ни нивга покоси. -На младини посяхме любовта: тя днес в душите ни се разцъфтя.
  87. 87. Да имах дарбата да те възпея Да имах дарбата да те възпея, едва ли ще повярват на това. Навярно ще си кажат,че живея в илюзии извън реалността. А тя – реалността е точно тука в пределите на чистата любов, останалото всичко е разруха, която гине и не дава плод. Но как да ми повярват те, когато ги злобата и користта души, превърнали живота си във блато, а любовта прокудена кръжи? - Не ме възпявай в рими и куплети! Душата ми за тебе цяла свети.
  88. 88. Защо ти е разкош недълговечен И цветето, балсам когато дава, с дъха на любовта остава, но също като литналото ято ще потъмнее неговото злато, парфюмът му тъй нежен и омаен ще изветрее в миг недълготраен и цялата му радостна възхита ведно със тихия ветрец отлита... Но погледни в душата ми човечна, за тебе скътала е обич вечна, не се мени с менящите сезони, ни вятър я като листата рони. Защо ти е разкош недълговечен, щом с мантия си във душата ми облечен .
  89. 89. Тъй, докато чувствам, че те има Бледоликата наднича зад пердето, облакът ми носи спомен благ. Ти нали, нали си там, където знам, че мога да те срещна пак? Там, където топлото ми утро ще отрони капчица роса, ти ще блеснеш в нея като чудо, сбрало в шепите си радостта! Там където лунните простори приютяват влюбени чеда, ще повдигнеш тежките декори, за да сбъднеш тяхната мечта. Тъй, докато чувствам, че те има себе си ще възприемам като жива.
  90. 90. Остани... Не ми се спи тази нощ. Тук при мен остани! Нека твоите длани горещи, да ме галят до късни зори! Нека пак да потъвам в забрава, впила поглед в твойте очи! Те ме водят, през мека морава и завличат ме в тъмни гори. Нека тътен от буря долавям и светкавица в мен да трещи, а когато затвориш вратата след себе си, да се окъпя във дъжд от сълзи!
  91. 91. На Титаник Lycki & Mojsei Lycki: -Дочуваш ли сирената на кораб, порещ ледената океанска мощ? Обхващаш ли със поглед зорък туй величие пред идещата нощ? А аз и ти сме пасажери, забравили останалият свят, душите ни са с ветровете полетели... Луната тази нощ ни е маяк. Напира нещо във гърдите, припламва, лумва и гори. Една магия ни оплита в талазите на своите мечти. Любов, родена сред бумтежа и грохота на свъсени вълни, с титАническа сила ни връхлита... О, мили мой! Летим... летим!
  92. 92. Разперени ръце-криле могъщи прегръщат тъмнооката небесна шир. Океанът в дълбините смръщен, очаква пак победоносен пир. На ужаса очите срещаме, но даже там се стеле радостта, защото нашите души в безгрешие не се страхуват даже от смъртта.
  93. 93. Mojsei: -Тебе те измолих от вълните и потънах във отвъдност бяла, щом ледът скова гърдите в нашата, запомнена от теб раздяла. Запознахме се на кораба “Титаник”- там на палубата – над вълните океански, в чудния за двамата ни заник, който щеше да кънти от крясъците кански. Когато те погледнах във очите, видях, че нещо си сърдита и още щом избърсах ти сълзите, сърцето ми любовно те попита.
  94. 94. Отхвърлих твоята тъга, разкъсвайки вериги на годеж, защото с теб създадохме дъга, спасила те от друг един младеж. Пътувахме в различни класи, но любовта е класата върховна, което потвърдиха старци беловласи, превърнали я в нишка на живота си – основна. С тебе, двама под Луната, изпяхме не една любовна строфа и сплетохме завинаги сърцата, надмогнали, познатата на всички катастрофа. От пенестите се вълни изгря любов над леден кръговрат и тя прерастна във заря над хората, готови да умрат. Дари ми ти огромна радост, когато в твоята каюта почувствах гордостта на младост, положила главата ми във скута.
  95. 95. Но стигнахме и своята Голгота в това, с любов дарено плаване, а ти пренесе през живота силата на нашето отдаване. Тебе те измолих от вълните и потънах във отвъдност бяла, щом ледът скова гърдите в нашата, запомнена от теб раздяла.
  96. 96. Душата ми в душата ти прогледна Късно идвам ... Късно ме повика. Отдавна залезът кърви. Със жадни устни ни събличат несбъднатите ни мечти и ни разказват с шепот ореолен какво пропуснахме със теб - преди да чуем призива съдбовен били сме само буци лед, една безчувствена материя, притихнала под бял покров, но тръпнеща пред старите поверия за смисъла на думата “Любов”. А днес, събудени и жадни, се топлим на последните лъчи, но залезът със пръсти хладни тъга събаря в нашите очи. Но, Обич моя, ти си ми потребна, за да мога да живея занапред. Душата ми в душата ти прогледна и вече виждам само теб. Не ме оставяй пак сред ледовете да заспя многовековен сън, че от сълзите ми потекли ще заечи печален звън, а той ще те прекърши на колене, ще отнеме от ръцете ти жарта, светлината от очите ти ще вземе, за да те превърне в каменна сълза.
  97. 97. Времето не ни пожали Четейки “Случайна среща” на Ванилин Гавраилов Не отричам, бяхме твърде млади, носехме се със крилатите мечти, нямахме ги днешните прегради, вярвахме, че вечно ще летим. Днес случайната ни среща връща спомени като стрели, а в сърцата лавата гореща къкри: ”Още ме обичаш ти!” Овехтяла днес е бялата ти риза, побелели моите коси, как мигът ни се изниза не разбрахме нито аз, нито пък ти. Моите похарчени надежди скътах във вързопче от мечти, твоите се скитат безнадеждни в този свят, необозрим.
  98. 98. Шушнат във пазарската ми чанта изживени мигове - звезди, преминава по лицата сянка, трепкат във очите ни сълзи. И отново нашите посоки тук ще се разминат. Накъде? Целите ни, някога високи, днес пълзят на колене. Още в шепите си пазим пламъци от допир стар, времето не ни пожали, ала кръсти се в душевния ни храм.
  99. 99. 7. Посвещения
  100. 100. Житейска клоунада На Панаьотис Каква е таз житейска клоунада? Върти те в кръг животът ти нелек. Съдбата ли към теб е безпощадна или пък ти към нея си свиреп? Не се спотайвай чуеш ли фанфари, засвирили победоносен марш! То значи тебе са признали за победител - да, а не за паж. И знамето, щом видиш да се вее, с прохладата на Беломорски бриз, запей разгърден адмирале, очите на потомъка си виж! Не е ли туй награда преголяма да бъдеш за сина си дух и вяра?
  101. 101. На Музата О, виждам...Музата ми е сърдита. Какво? Защо? И аз не знам. Най-дръзката мечта сега ме пита къде угасна моят плам. Но как? Нима не е разбрала, че музите понякога тъжат? Понякога си тръгват и в забрава потъват белите листа, а друг път гневни и сърдити, тъй както музата ми е сега, обръщат гръб с юмруци свити- за отмъщение ли? Ах, нима… -О, музо! Щом във мен си се родила, как бих могла да съм те наранила?
  102. 102. На болката Ти ли ме съблече като дреха, аз ли те изтрих като следа, та се чувствам, като полъх лека и пречистена като сълза? Няма да попитам как си тръгна, нито кой ли друг те призова, ала някога, щом пак те зърна, ще залостя своята душа. Не защото ме е страх от тебе, ни затуй, че пак ще ме боли - щом привикнала съм с твойто бреме носила те бих до старини, ала без прегръдката ти злобна, мога да се нарека "Свободна".
  103. 103. Дали си спомняш, че ти бях съпруга Дали си спомняш, че ти бях съпруга в онази нощ с атлазени мечти? Луната беше гола до полуда, блестяха и пулсираха звезди. Заливаха ни чувства отлежали... Дали си спомняш? Нашите ръце приличаха на сплетени дъбрави, душите - на разпенено море. Дали си спомняш или пък забрава посипала е стъпките ми с прах, а друга някаква любов такава разнежва нощния ти синкав мрак? О, нека! Знам, човек е сътворен любов да преоткрива всеки ден.
  104. 104. Зная...Време е да тръгваш Тежки нощи, тежки изневери, пагубно душата ми тежи, цял живот, преследвала химери днес откривам твоите очи. Те не лъжат, те не укоряват те не търсят грях, нито вина. Най красивата лъжа е тази, възкресила мъртвата душа. Зная...Време е да тръгваш, просто ще подвия колене. С плащ, когато младостта загърнеш да си спомниш този миг поне- как във тишината затрептяла, нечия душа осиротява.
  105. 105. Ще можеш ли така да ме обичаш Ще можеш ли така да ме обичаш: безмълвна като нощна тишина и само в римите да чуваш гласа на моята душа? Ще можеш ли все тъй да ме обичаш: недостижима, като несбъдната мечта, да париш с устни само мойто име и жаждата да те гори от самота? Ще можеш ли?Ще можеш ли Любими, в съня да ме откриваш всяка нощ, да галиш силуета на мечтите, когато болката те реже като с нож? Ще можеш ли или ще ме отминеш със хладен полъх в есенна тъга, а аз единствено със твойто име да осъмвам в свойта тишина..?
  106. 106. Ти беше скитникът бездомен r Ти беше скитникът бездомен с китара бродещ по света, любов стаил за свят огромен и пеещ с жар за обичта. Не спря за миг да си починеш, забързан в делничната суета, решил преди да си отидеш да отдадеш на всеки доброта. В душата ти мечта гореше догонваше я всеки ден, със вечно чакащи въпроси отговор за идващия ден. А днес те срещам променен- с коси сребристи, без китара… Достигна ли целта на своя ден, опазвайки мечтата стара?
  107. 107. На поета Каквото и да кажа аз, поетът вече го е казал с отправен към небето глас, търсещ за душата си пощада. Той от незримото направил зримо, на бездиханното дарил живот, в едно сърце до смърт ранимо побрал любов и нелюбов. А аз какво? Една мембрана чувствителна на всеки звук с душа подобна на камбана отекваща в горещини и студ..! Отново и отново препрочитам душата на един поет - той мен самата сякаш е цитирал във всеки стих, в куплет подир куплет.
  108. 108. Наследство Какво да ви оставя дъщери, с какво ще ме запомните не зная? Навярно с г невните очи, отправени към хорската неправда или със двете ми ръце, отрано още загрубели- те нивга не изглеждаха добре... Не ги помнете! Мътните ги взели! Самотната ми, пареща сълза навярно спомен ще събуди. Не бива да ме помните с това, сълзата значи неумение да губиш.
  109. 109. Едно наследство искам да ви дам - света на стиховете ми сърдечни. По нишката им тръгнете ли знам, ще бъда във сърцата ви, аз вечна.
  110. 110. Не стори нищо "Часовникът върви. И иде смърт! А аз не съм направил нищо още." Д. Дамянов Не стори нищо. С думите съдра на болката най-жилавите нощи. Разгърди свойта синева със жаждата за още, още... Не стори нищо! В томове събра любов и радост, горест и печал, дочуем ли на птиците гласа, ний чуваме гласа ти заечал. Изправен с ръста на Титан, глава опрял във небосклона, не стори нищо! Засия душата ти безумно гола.
  111. 111. Прозорецът, открехнат те очаква и листа бял на старото бюро, с конец закачената крушка полюшва се за зло и за добро. Часовникът на времето е спрял, ала смъртта не иде още, тя чува те дори и под пръстта да викаш: Още, още, още...
  112. 112. Най-тежките ми мигове са тез На Тони Порасна, дъще! Времето тече, от мойте ласки те изтръгна. Най-тежките ми мигове са тез, в които искам пак да те прегърна, а срещам погледа ти твърд, решен през бури да премине. Ще можеш ли ти този път без злоба във душата да изминеш? Ще можеш ли с изправени гърди насрещен вятър да посрещаш? Под нозете ти земята ще хрущи и често към небето ще поглеждаш. Ще стискаш зъби – пръстите в юмрук, горчилката в сърцето ще се трупа, а всеки следващ кръстопът от младите ти сили ще изсмуква. Но ти си горда... имаш синева и мойта свобода си наследила, закърмих те с човешка доброта и с честност съм очите ти измила. Напълниш ли сърцето си с любов и пазиш ли честта на свойто име, с тез дарове и моя благослов, ще минеш през живота си неповалима.
  113. 113. Не те познавах... “ Вися сега на кръста и със жал от него гледам вашта паплач мръсна. И с устни питам: кой ме е предал, не вярвайки,че утре ще възкръсна?” Д. Дамянов Не те познавах докат беше жив, но днес, ей тъй - от нищото изникнал, прочитам всеки твой написан стих и неусетно със гласа ти се провиквам: “Елате бури,вихри,студове! Торнадо извисете до небето! Със силата на ваште гласове разхвърляйте звездите из полето! Налейте във бокали мойта кръв, наздравици да вдигнат враговете, затуй че във часа на мойта смърт угасна и звездата на поета
  114. 114. Но вижте там в очите на скръбта, как лумнали огньовете ми светят! Прокудена се връща любовта, а злобата по дирите ви крета.” Не те познавах. Бях почти дете, но целият ти лик пред мене светва, и виждам те с душата на поет да шепнеш лютата си клетва.
  115. 115. Предсватбено пожелание Вий тръгвате в съвместния си път. Бъдете като гълъбите бели, които в полет влюбено кръжат под трепета на слънчевите трели! Бъдете като живата вода от старите предания поела преминала през всички времена, достигнала до радостта ви споделена! Пазете във душите любовта и тя ще ви се отплати стократно, че няма нийде, нийде по света по-ценно от любовното богатство!
  116. 116. Съкровено Ти беше съкровената ми тайна и най-възвишената ми мечта. Поезийо, във мене си живяла преди появата ми на света.
  117. 117. Към Ботев Где да те търся, войводо? Как да те викам по име? Дни се занизаха клети в мала ми свидна родина. Где ти е сабята гола? Где са ти думите тежки? Тръпне душата на роба в сухи години - мъртвешки. Клетва си давал Войводо, да браниш народ от душмани, а бели си кости прежали по скръбни самотни балкани. Чувам кръвта ти да вие в нашите спукани вени. Как ли срама да изтрием от челата си призрачно бели?
  118. 118. Ти за народа погина- теб те народът създаде. Днес: ни народ,ни Родина... в тръне селата обрасли. Само в душите байрака носим с гнева си препасан, а песента на сокака вятър далече отнася - там из земите далечни де са децата ни мили. Палим поредните свещи, мъка в душите си свили.
  119. 119. Мамо, докога? Посветено на всички български майки-имигрантки Земя далечна,чужди небосводи кога на теб любими са били, та ето вече всичките години от младостта си ти им посвети? Децата ти отрано помъдрели не питат вече: "Мамо, докога?" с вързоп от грижи, на плещи поели, посрещат свойта делнична съдба. А нощите...Ах, нощи носталгични, в които образът ти мил трепти, им връщат времената мелодични от техните безгрижни детски дни. Под ласките ти - пухени завивки притихваше спокойният им ден, а днес в тревожните усмивки наднича споменът смутен.
  120. 120. Земя далечна, чужди небосводи... Родината ти - мащеха мълчи, а нуждата от къшея пороби животът ти и залъкът горчи. И скътала в сърцето си голямо надеждата,че в утрешният ден, ще чуеш дълго чаканото: "Мамо!" изпращаш делникът си уморен. Земя далечна,чужди небосводи кога на теб любими са били, та ето вече всичките години от младостта си ти им посвети?
  121. 121. Потомъко...Бъди благословен! Ти идваш в този свят на нищета, дете невинно с поглед на мъдрец, понесъл аромата на зора, с душа, в одежда на светец. Дали ще стъпиш здраво, като войн на сцената на рухващия ден, като митичен, като приказен герой, с неправдата във битка устремен или с талант ефирен на поет и сладкодумието на Шехерезада, ще покориш света със жив куплет във името на любовта и свободата.... Потомъко...Бъди благословен! В душата не допускай черна мисъл, за да можеш да извикаш някой ден: -Живях достойно и със смисъл!
  122. 122. 8. Смехът кънти като кристал
  123. 123. Любов, достойна за похвали За любов, достойна за похвали няма никакви прегради, че животът безметежен е към влюбени прилежен. Щом от силата й пиеш, всяка мъка ще изтриеш, а дъгата засияла е пред двама онемяла, че сърцето благородно пази щастие върховно- цял светът се там побира и блаженството намира. – Любов, достойна за похвали, с тебе двама сме създали.
  124. 124. Тъй плаха съм и тъй несъвършена Тъй плаха съм и тъй несъвършена… Сравнена с нея просто съм една не будеща желание и земна, подобие на сянка на жена. Не съм красива с чар на Афродита, ни царствена осанка имам аз, но с радост е душата ми пропита от шепота на твоя нежен глас, от който и звездите се опиват, от който и земята се върти... Дорде го чувам, аз ще съм щастлива, бъди щастлив чрез мен и ти! -Във полета направихме крила, с които само мога да летя.
  125. 125. Ще бъда песен в птиче ято Клони към заник слънцето и с тебе вървиме успоредно все натам в различни пътища, в различно време ще стигнем края нежелан. А днес, когато пламналото лято поглежда те в очите със тъга, за мене сякаш времето е спряло и аз те виждам съвършено млад... Но ти си млад и аз съм млада – почти деца в очите на света, а твоята среднощна серенада се носи още с птичите ята. - Ще бъда песен в птиче ято, дордето ти си мойто лято!
  126. 126. Аз те срещам, отдаден и верен В туй дъждовно разкъсано време, в тази облачно сива тъма, аз те срещам, отдаден и верен, сграбчил ревностно пак любовта. Аз те срещам без завист, без злоба само светли мечти съхранил и отворил в живота си скоба ме посрещаш усмихнат и мил. Сто слънца да засветят за мене, сто царе да ми сторят поклон с тях едва ли, аз бих уловила този радостно-тих хоризонт, в който прилив и отлив се срещат, като вечност... като сълза и бездънни галактики сещат на любовния храм святостта. Сто живота да имам след този, сто любови и сто светила с всички тях, ще направя облози за мига, който с теб изживях.
  127. 127. Смехът кънти като кристал Смехът кънти като кристал и свети в озарение лицето, а римите от листа бял възкръсват цели в битието, когато се отърсиш от страха, на пластове, събран в душата и сетиш полъха на любовта, дори на пеперудата в крилата.
  128. 128. Окаляно небе Четейки "Сълзите на небето" от Надя Христова Душата ми се мъчи с векове от злобата, от користта, от нищетата и аз - едно окаляно небе от черни птици, чистя си душата. Сега проливам толкова сълзи, изтупвам се от хорските омрази, в очите ми се гърчи и тъжи светът във тинята нагазил, а там съзирам теб, дете- една самотна, бяла птица, ръцете ти досущ като криле протягат се в очакване да стигнат едно парченце чиста синева с една надежда- слънчево начало... Надникнеш ли във моята душа ще видиш всичко за което си копняло.
  129. 129. Булото на младостта Колко много ми донесе булото на младостта: пълни арки с птичи песни необянти небеса. Подарявах, разпилявах, не оставих ни едно въгленче, за да ме топли да я спомням със добро, че в наивната си глупост вярвах,ала вече не- щастие е, не е лудост, да дадеш на птицата криле, на пострадалият - обич, на гладуващият - хляб, на приклещения в обръч- тих простор и небеса...
  130. 130. Колко много ми отнесе булото на младостта, спусна своите завеси и помаха със ръка. Птицата далеч отлитна, ситият не помни глад... Някой тихичко ми вика, туй ще да е Старостта.
  131. 131. За тебе пазя чиста топлината Могат, знам, сърцата занемели пак да се почувстват оцелели, да литнат на крилете на Пегас, щом аз съм Ти, ти щом си Аз и тази гибелна разруха със своята прегръдка суха да се разпръсне на парчета със злобата си непредвзета, защото в този леден мраз ти викаш мен, теб викам аз и търсим огънят в очите душите ни да стопли със лъчите... Тръгни към мен не утре, днес, че утре е далечно, без прогрес и виж как още в тишината за тебе пазя чиста топлината!
  132. 132. Мъжът е мъж, когато е обичан Мъжът е мъж, когато е обичан и на кладата на две очи той себе си...той себе си обрича готов за любовта да изгори.
  133. 133. Не те познавам, просто те обичам Не те познавам, просто те обичам загадъчна магия си и свян, в проблясъка на погледа ти тичам, но в голата ти същност зъзна сам. Възторгът ми е плах, криле разперил, пред твоите са просто пипалца- човек когато е любов намерил, копнее за любов и топлина. Под дрехите ти лъсва ореолът загадъчно, примамливо, но там не мога да те стигна, тръпне взорът- от своето несъвършенство чувствам срам. Но грехопаднеш ли, политнеш ли към мене, крилете ми ще станат синева, ще можеш да почувстваш мене, до дъното на свойта голота.
  134. 134. Там навън разцъфтели божурите Всяка нощ е изпълнена с мистика, всяка мистика - с обич и свян, а животът, с реалната истина, носи тъй непосилен товар. И не жали той нито старицата с разтреперени сухи ръце, нито просяка, нито вдовицата, ни жената с невръстно дете. Там навън разцъфтели божурите, птича песен простора гласи... а душите – отчаяно лудите пак се хранят със светли мечти?

×