НАУЧНО—ХВълшебнитеобувкиВСИЧКО започна от една дреболия. Петя си обувашеобувката и мама забеляза, че подметката се е скъса...
НАУЧНО-ФАНТАСТИЧЕНРАЗКАЗметки той да не скъса за месец. Това ще бъде някаквочудо.Петя обидено смръкна. Наистина нима е вин...
Игнатиевна. — Та той ходи цяла година все с едни исъщи!— Хайде де, вие за будала ли ме мислите! — обидисе Маря Петровна. —...
ИЛЮСТРАЦИИСТОЯНАНАСТАСОВРадваше я точно това, което някога така я възмуща-ваше: нали цялата история започна от скъсанитепо...
П. П. Тези дни влезе в действие първата експеримен-тална фабрика, където «вълшебните > обувки ще сепроизвеждат конвейерно....
лавният лекар беше вечетръгнал да си отива, когатонеочаквано се върна и каза:— Щях да забравя нещо,колега. Тук по нашите м...
Но кобрите и гърмящите змииса далеч на юг. А у нас? Внашата страна няма много от-ровни животни. Пепелянкатаи усойницата вс...
Пепелянкажат стрелите си, но на рискада отидат край анчара се съгла-сяват само осъдени на смърт.Ако донесат смола — смъртн...
«атропа»? Атропа е една от три-те орисници в древногръцкатамитология,която«срязва с голя-ма и ужасна ножица нишкатана чове...
Това са нашенски черни паяции ВСЕ ПАК, кои САНАЙ-ОТРОВНИТЕ?Мнозина биха потърсили от-говора на този въпрос не меж-ду отров...
Стенли седеше заедно с всички в общата каюта ипиеше вече трета чашка кафе, когато най — после се поя-ви навигаторът. Хемри...
каютата влязоха Стенли и Торн. — Слушайте, капи-тане, вие нали разглеждахте тези снимки! Как мисли-те, прав ли е Леман? Ни...
ФАНТАСТИЧЕНРАЗКАЗАЛАН ИНЕСЗатова мисля, че темпе-ратурата в тях е по-ви-сока, отколкото на по-върхността.— Но не забравяйт...
Той седеше прегърбен в креслото. По лицето му бле-стяха капчици пот.— Не мисля — възрази Стенли. — Войната означаваразруше...
— Това не ми харесва. Във всеки случай умрял еот някаква неизвестна болест: нямаше болки, нитовъобще някакви симптоми. — Т...
— Не може да бъде! Градът беше просторен, тунели-те грамадни, а тези същества са така малки, че севиждат само под микроско...
17Знак за старт и оглушителниятрев на ракетните мотори изпълвакабината ни. Всичко наоколо тре-пери, сякаш заразено от вътр...
сочина от 300 км над земната по-върхност. С въвеждането ни атом-ните двигатели при ракетите ста-на възможно космическите к...
ние сме на Луната! Обличаме ко-смическите скафандри. Тези лунникостюми съдържат в себе си апаратиза кислород и за поглъщан...
Изминаване на разстоянието от Земята до Луната: пешеходец «5 км/час» за 8 години и97 дни; автомобил «100 км/час» за 145 дн...
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Списание "Космос", 1962, бр.5
Upcoming SlideShare
Loading in …5
×

Списание "Космос", 1962, бр.5

948 views
853 views

Published on

Published in: Education
0 Comments
0 Likes
Statistics
Notes
  • Be the first to comment

  • Be the first to like this

No Downloads
Views
Total views
948
On SlideShare
0
From Embeds
0
Number of Embeds
2
Actions
Shares
0
Downloads
13
Comments
0
Likes
0
Embeds 0
No embeds

No notes for slide

Списание "Космос", 1962, бр.5

  1. 1. НАУЧНО—ХВълшебнитеобувкиВСИЧКО започна от една дреболия. Петя си обувашеобувката и мама забеляза, че подметката се е скъсала:от кръглата като медна монета дупка надзърташе под-ложката. Също такъв «петак», само че малко по-голям,имаше и на другата обувка. Петя отдавна беше забе-лязал, че десните обувки, кой знае защо, се късат по-бързо от левите. Ето защо това откритие съвсем не гоудиви.Затова пък мама едва не се задъха от учудване.— Помислете само, Иван Иванович — по липса надруги слушатели тя се обърна към случайно влезлияв кухнята гост на съседите, пристигнал от някакъв да-лечен град, — това момче просто съсипва обущата. Тезиобувки купих преди месец. Виждали ли сте някога та-кова момче?Иван Иванович постави на кухненската маса чайни-ка, който държеше в ръка, и внимателно огледа Петя.— Момче като всички момчета — каза сдържанотой. — Обикновено момче.— Обикновено! — плесна с ръце майката на Петя. —Та къде сте виждали такива момчета? Само едни ядовес него! Не се свърта със здрави обуща.— Аз също бях та-къв — каза примири-телно Иван Иванович.Той взе чайника и го по-стави под чешмата. —И, както виждате: да-же професор станах . ..Той е просто много по-движен.— Но обувките сеправят за нормални де-ц а — възрази майката на Петя.— Нали няма спе-циални обуща за такива живаци.— И жалко — сериозно каза Иван Иванович. —Напразно не се произвеждат такива обуща. Нали имаспециални спортни обувки, например за футболистите,и никой не ги обвинява, че тичат много. И за момче-тата е също така естествено да тичат, затова и на тяхтрябва да се дадат специални обуща.Майката поклати недоверчиво глава:— Бих искала да видя такива обувки, чиито под-СЪДЪРЖАНИЕВ И К Т О Р С А П А Р И НВ ъ л ш е б н и т е обувки . . . 1Д-Р С В Е Т О С Л А В С Л А В Ч Е ВОтровни, по-отровни, най-отровни 6АЛАН И Н ЕСПътешествието ще бъдедълго 11ПРОФ. ИНЖ. НИКОЛАКАЛ И Ц И НК ъ м Л у н а т а . . . . 1 7К И Р И Л К Р Ъ С Т Е ВГробницата край Севтопо-лис 22СТЕФАН Д И Ч Е ВОстров Бали 26В Л А Д И М И Р Г А Н Ч Е ВКорабът на капитан Мисон 30Д И М И Т Ъ Р Ф Р А Н Г О ВПламтящите камъни . . 35Д И М И Т Ъ Р П Е Е ВП л а н е т и — г и г а н т и . . . 3 8АЛЕКСАНДЪР СОКОЛСКИТайната на далечната звез-да 41СТОИЛ СТОИЛОВРьонтген 44* Забавна страница . . 47* Н а п р а в и сам . . . . 4 7* Любопитни факти . . 48* Шахмат 48* Хумор 48На корицата — Индонезий-ска маскаГръб на корицата — нарисуваБогдан БеневПриложение — Нашата плане-та — Земята
  2. 2. НАУЧНО-ФАНТАСТИЧЕНРАЗКАЗметки той да не скъса за месец. Това ще бъде някаквочудо.Петя обидено смръкна. Наистина нима е виновен,че е подвижно момче? Какво, да не искат да седи с вър-зани крака? Вместо да разгледа въпроса научно, катопрофесора, мама се кара на Петя за всяка дупка. Танали той не ги къса нарочно.Иван Иванович постави чайника на печката и се за-пъти към вратата. На прага се спря и още веднъж огле-да Петя, сякаш нещо преценяваше.— Добре, аз ще ви изпратя вълшебни обувки —каза той просто. — Изглежда, момчето е подходящо,ако само е истина всич-ко, което разправяте занего. Но имам едно ус-ловие: нека ходи с тяхтака, както си иска инай-важно, да ги носивсеки ден. Не се безпо-койте, Антонина Игна-тиевна, моите обувкитой никога не ще скъса.Антонина Игнатиевна, едва сдържайки раздразне-нието си, се засмя. Какъв шегаджия е Иван Иванович!— Е, ако са вълшебни. . .Петя беше уверен, че Иван Иванович нарочно изми-сли всичко това, за да утеши мама. Та Иван Ивановичникак не приличаше на вълшебник, щом вече ставадума за това. Нито има чалма на главата си, какватоносеше фокусникът в цирка, нито особения проницате-лен поглед, нито многозначителните движения на ръ-цете. Обикновен човек със сиво сако, с очила, същокаквито има чичо Серьожа, обущарят от втория етаж,с остричка бяла брадичка. И даже по нищо не личи, чее бил подвижен на младини.Но две седмици след като си замина Иван Ивановичза своя далечен град, от него пристигна колет.Петя очакваше да види някакви особени обувки сдебела подметка, с металически шипове и с подкови натоковете, като обувките за алпинистите, каквито бевидял веднъж във витрината на един магазин. Но вколета имаше най-обикновени кафяви обувки съвсемпрост модел.Той ги премери, бяха му точно по крака.— Мъжка работа — каза мама. — Умен човек еИван Иванович, а не знае, че за децата всичко се ку-пува по-голямо. А още казваше, че дълго ще ги носиш.Е хайде, ходи с тях! Подарък са, би трябвало да гипазим, но все едно, скоро ще ти станат малки. Пък инали обещах. . .От този ден започнаха необикновените приключенияс обувките.Най-необикновеното беше, че въпреки всички законна природата, обувките си оставаха все нови.Отначало Петя ходеше с тях предпазливо, сякашнаистина бяха вълшебни и можеше да се очакватвсякакви изненади, но постепенно свикна с новитеобувки, а след това престана и да мисли за тях. Той ти-чаше по двора както преди и също така разпаленоиграеше на футбол.Една вечер, когато Петя си лягаше, мама взе от подаобувките и започна внимателно да ги разглежда.— Сигурно вече са се скъсали — мърмореше тя, катоги поднасяше към светлината. — Не, цели са! Простоневероятно. . . И подметката е съвсем като нова. Зна-чи, можеш да ходиш внимателно, когато поискаш.Тази вечер мама целуна Петя особено нежно за леканощ. Но момчето смътно усещаше, че не е заслужилпохвалата.«Разбира се — успокояваше се той, заспивайки, —много зависи от самите обувки. Ето Маря Петровна сеоплаква, че все й попадат обуща, които се изтриватотстрани. Не бива всемен да обвиняват!». . . Минаваха месецслед месец. Обувките несе късаха, сякаш наис-тина бяха вълшебни.Антонина Игнатиевназапочна да ги поглеждас известен страх. Разби-ра се, тя знаеше, че про-фесорът не е Мефистофел, а обикновен човек, но в по-даръка му имаше нещо свръхестествено. Не се касае-ше само до необяснимата здравина на обувките. Случ-ваха се и други странни явления.Веднъж Антонина Игнатиевна забеляза драскотинана върха на лявата обувка. Изглежда, Петя я бешеожулил в някакво парче желязо, когато децата събира-ха из двора отпадъци. А след това тази драскотина из-чезна. На обувката не остана и следа от нея.И как да се обясни, че Петя никога не лъскаше обув-ките, а те винаги изглеждаха като нови!Най — после, макар че на времето обувките бяха наПетя точно по мярка, те не му окъсяваха.Наистина кожените обуща при носене се разширя-ват. Но особеното беше, че обувките имаха вид, каточе ли току — що са донесени от магазина.Маря Петровна, която живееше в отсрещната квар-тира; обичаше да прави на всички бележки. Когатосрещаше Антонина Игнатиевна, тя й четеше нотации:— Напразно глезите момчето! В празник, в делник,всеки ден все с нови челици. Бихте могли и за нещодруго да си харчите парите. Ще има да плачете после!— Какво говорите — възрази й веднъж АнтонинаВИК Т ОРСАПАРИН
  3. 3. Игнатиевна. — Та той ходи цяла година все с едни исъщи!— Хайде де, вие за будала ли ме мислите! — обидисе Маря Петровна. — Страхувате се да признаете?Ех тези майки! Съвсем се побъркват. . . И на какво лисамо не са способни за децата си! С това само ги иразвалят. . .Горката Антонина Игнатиевна се мъчеше да обяснина Маря Петровна, но всъщност какви обясненияможеше да даде Антонина Игнатиевна?Заради тези обувки животът й невероятно се услож-ни. Да казва на хората истината? Никой не вярваше.Да «признае», че всяко първо число купува на Петянови обувки? Глупаво.. . .Когато изминаха още два месеца и всичко про-дължаваше по старому, Антонина Игнатиевна бе обхва-ната от тревога.— Виж какво — каза тя един прекрасен ден, —остави тези обувки, нека си починат малко. Поносистарите.Тя даде на Петя старите обувки, онези същите,които станаха причина навремето си за разговора спрофесора. Чичо Серьожа им беше поставил новиподметки.— Добре, че ги купихме по-големи — каза тя. —Трябва да се носят, иначе ще ти умалеят. А тези щеприбера в долапа.Искаше ли тя да се убеди, че синът й се е научил даноси внимателно обуща? Или тези нескъсваеми обувкибяха почнали да я плашат? Трудно е да се каже каквоточно имаше предвид майката на Петя. Но тя си отдъх-на с облекчение, когато Петя обу обикновените, а невълшебните обувки.На Петя те се сториха тежки. През последната го-дина бе свикнал с леките обувки, които почти не усе-щаше на краката си. Скоро той ги разнебити и АнтонинаИгнатиевна се принуди отново да ги занесе на обущаря.И така, подвижното момче си оставаше както и пре-ди — подвижно! Тайната на дългото носене съвсем независеше от Петя. Но Антонина Игнатиевна упоритодаваше за поправка старите обувки, докато най — послечичо Серьожа не каза:— Сега вече са само за боклука. А на момченцето ку-пете нови.Да купи нови? Когато в долапа стояха съвършеноздрави обувки!Със свито сърце Антонина Игнатиевна издърпа чек-меджето, където ги беше оставила тогава. Не беше гоотваряла вече няколко месеца.— Какъв прахоляк — въздъхна тя и подаде на синаси обувките. — Премери ги: не са ли ти станали малки?Петя взе обувките; те радваха окото с предишнияси блясък.Бяха му по мярка, както в онзи далечен ден, когатоги обу за пръв път.Но не това порази Антонина Игнатиевна. С такивачудесии тя беше вече свикнала. Смути я друго. Помнешеотлично, че когато прибираше обувките в долапа,подметките им се бяха леко изтрили. Тогава това я за-радва: драскотините и ожулванията показваха, че теса обикновени обувки, и че както всички други вещии на тях действуват природните сили. Чудно нещо!
  4. 4. ИЛЮСТРАЦИИСТОЯНАНАСТАСОВРадваше я точно това, което някога така я възмуща-ваше: нали цялата история започна от скъсанитеподметки. А сега, като обърна обувките с подметкитенагоре, тя видя същата равно пореста повърхност.Но най-невероятното се разкри, когато погледна под-метките отстрани. Горката жена си сложи очилата,свали ги, после пак ги сложи. Не, не й се беше сторило:подметките наистина изглеждаха по-дебели, отколкотобяха преди. Винаги я учудваше, как Петя не може даскъса тези тънки подметки, но сега те бяха дебели.Антонина Игнатиевна даже се страхуваше да мислиза това, което й мина през ума. Нима съществувахаобуща, които растат?Боеше се да даде на Петя тези растящи обувки и всъщото време не знаеше какво да прави с тях. Можеби просто да ги изхвърли?Намери се изход. Този път Петя не можа да се перчис обувките. Той заболя. За щастие имаше грип в лекаформа, но все пак се наложи почти цяла седмица да ле-жи в легло. При все то-ва знаменитите обувкине оставаха без работа.Славата им се бе раз-несла из целия двор иприятелите на Петя,които също често по-страдваха от майките сиза скъсани обуща, гиизмолваха да поиграятс тях на футбол. Малко ги смущаваше обстоя-телството, че нескъсваемостта на обувките нямашенаучно обяснение. Напротив, повече се развихряше фан-тазията им. По този повод те разправяха най-невероят-ни истории, твърдо вярвайки в неограничените въз-можности на техниката. Някои пък, най-малките, ненапуснали още света на приказките, мислеха, че «про-фесорските обуща» са наистина вълшебни. За обувкитена Петя чакаха на опашка. Младите футболисти сесменяваха и в буйните игри понякога си изранявахаколената и лактите, но обувките оставаха цели. Теиздържаха и това изпитание. Нямаше, изглежда, сила,която да ги надвие.Тогава Антонина Игнатиевна не издържа и, като узнаот съседите адреса на Иван Иванович, му написа писмо.И ето какъв отговор пристигна.ПИСМОТО НА И В А Н И В А Н О В И Ч«. . .Да, те растат! И в това, уважаема АнтонинаИгнатиевна, няма никакво чудо. Аз разбирам Вашетоизумление и ще се постарая да Ви обясня всичко.Защо растат? Чували ли сте някога за епифитите,растения, които не живеят на земята, а във въздуха?Те нямат обикновени корени, могат да живеят и наограда, без да се опират на земята, и даже на телеграф-ната жица. С какво се хранят? Не с телеграми, разбирасе, извинете за шегата. Всичко необходимо за своеторазвитие те вземат от въздуха. В него нали винаги имавлага и прах, съдържащ минерални частици. И тезирастения много добре са се приспособили към такова«въздушно» хранене.В резултат на няколкогодишен труд в нашия инсти-тут бяха отгледани съвсем малки растителни организ-ми — епифити, които живеят като коралите на големиколони. Те образуват плътна маса, издръжлива, лекаи огъваща се като гума, но пропускаща въздух — по-лучените от нея листове с нищо не отстъпват на кожата,като притежават при това такова свойство, което няманито една кожа — те растат. Растителните организми,от които тя се състои, бързо се размножават, а хранатаси, както всички епифити, вземат от въздуха. За под-метките ние изработихме особен бързо растящ «гьон» —нали тази част на обувките се къса по-лесно. Ще забе-лежа веднага, че подметката се храни ипо— добре отдругите части на обувката: при ходене тя влиза в до-пир със земята, там има повече влага и минералнивещества. Усиленото хранене способствува за по-бър-зото възстановяване на гьона. За човешкото око товастава съвсем незабележимо и, ако не бяхте прибралиобувките в долапа за цели четири месеца. Вие вероятнотака и не бихте открили, че растат заедно с Петя.Разбира се, растящите обувки имат и свои неудобства.Те не могат да се държат дълго в склада, ще менятразмера си. Освен това, ако голям човек си купи та-кива обувки по мярка, ще открие след време, че са мустанали големи. Затова при обувките за големи ще на-мери приложение само специалният гьон. Но и това нее малко: вече ни благодариха за вечните подметкионези пощенски раздавачи, кантонери и други хора сподобни професии, на които раздадохме обувки запробно носене.Детските обувки са друго нещо. Те могат да се правятизцяло от растяща кожа. Ние имаме много «подшеф-ни> ученици, които носят наши обувки, но тези наПетя са от първата ни партида и всички сведения затях ще бъдат много ценни.За опитите избираме особено подвижни момчета. Нотова не значи, че с нашите обувки човек може да сеотнася как да е. Напротив, както и всяка вещ, те изиск-ват добри грижи. Нашите обувки се правят за хора,които много ходят, и за деца, които много тичат, ноне и за немарливците. Ако Петя иска да стане шам-пион и да постигне рекорд за дълго носене, а той иматакава възможност, длъжен е да спазва някои простиправила. Това също е опит и аз ще Ви моля да изпълня-вате условията. Правилата за носене прилагам към пис-смото. Разчитам на Петя. Пишете.
  5. 5. П. П. Тези дни влезе в действие първата експеримен-тална фабрика, където «вълшебните > обувки ще сепроизвеждат конвейерно.»След седмица Петя беше с майка си на кино и видя впрегледа, как в опитната фабрика се произвежда «са-мовъзстановяваща се подметка», така я нарече дик-торът.— Има самонаточващи се резци — казваше той, —има самонавиващи се часовници — те се навиват при хо-дене и никога не спират: това са часовници за разсеянии, най — после, появи се подметка, която не се износва.Ето я пред вас.Зрителите видяха огромни плитки каци. Тук в хра-нителен бульон се развъждаха най-малките растителниорганизми, които под микроскопа приличаха на жълтизвездички.На екрана се виждаше как се срастват и образуваттънка ципа, такава лека, че тя свободно плуваше.Ципата постепенно надебеляваше.— В зависимост от развитието на микроорганизми-те — казваше дикторът — материалът все повече сеуплътнява. Сега «гьонът» е готов. Може да се крои.В кроячния цех станове — автомати скроявахаотпо-стъпилия изкуствен гьон хиляди подметки с различниразмери.— Но подметката продължава да расте — съобщидикторът.И всички видяха огромна колкото целия екран под-метка, заснета забавено. Тя надебеляваше просто предочите.— Всъщност изминали са два месеца —обясни гла-сът. — Подметката е нараснала с толкова, с колкотоби се износила при постоянно и дълго ходене. Ноглавното, тя ще расте сега безкрайно, както напримерчайната гъба, която вероятно някои от вас отглеждат.Вие можете да износите обувките, но тази подметка —никога.— Най — после всичко е ясно — каза с облекчениеАнтонина Игнатиевна.Тя вече без страх срещна Маря Петровна.— Идете на кино — посъветва тя съседката си —и вижте как се правят обувките, които има Петя. То-гава най — после ще повярвате, че не му купувам всекимесец нови.— Ами — възрази Маря Петровна, — в киното каквили не трикове показват. Моят племенник учи в инсти-тута по кинематография и там са им чели специалналекция. Така и се нарича: «оптически измами».— Но нали обувките съществуват — възрази май-ката на Петя и побутна сина си по — близо към МаряПетровна. — И Петя също. Това не е оптическа из-мама.— И така да е — важно подхвърли Маря Петровна,без дори да погледне Петя. — Всички момчета са из-мамници. И вашият съвсем не е по-добър. Какво гоглезите толкова, не разбирам! Някакви особени обув-ки му направили. . . Можеше и с обикновени да ходи!Едва сега Антонина Игнатиевна разбра, че никоганищо не ще докаже на Маря Петровна и че напразносе е страхувала от нейното мнение.А обувките? Петя и досега ходи с тях.Преведеотруски: ЦветаХристова5
  6. 6. лавният лекар беше вечетръгнал да си отива, когатонеочаквано се върна и каза:— Щях да забравя нещо,колега. Тук по нашите местаможе да Ви се случат някоинеприятни изненади през вре-ме на дежурството. Честичкоидват хора, ухапани от паяк.— От паяк?— Не сте чували, нали? То-ва го няма в учебниците.Той се усмихна хитро и про-дължи:— Змиите не са толковастрашни, срещу тях имаме се-рум. Пък и нашите отровнизмии — пепелянката и усой-ницата — не са всъщност тол-кова отровни. Всичко зависиот сезона, от състоянието назмията и от мястото на ухап-ването. Колкото по-гладна езмията и по-близко до глава-та ухапе човека, толкова по-голяма е опасността. Но поначало нашите змии бягат отхората. . .Помислих, че главният ле-кар пак се разприказва, как-то друг път, но той погледначасовника си и довърши с ня-колко думи:— . . . а черният паяк —«кара-курт», което значи «че-рен вълк» — не бяга! Нападаи хапе. Отровата му е три пътипо-силна от отровата на гър-мящата змия, но за щастиеотровните му жлези са мал-ки. Все пак картината е теж-ка. Помнете: морфин в двой-на доза и сърдечносъдови ле-карства. Довиждане.Той излезе, а аз, млад лекар,попаднал веднага след завър-шването си в този южен крайна нашата Родина и, кактоповечето млади лекари — уве-рен, че всичко знае, започнахда прехвърлям през ума сичетеното за отровните живот-ни. . .Змиите. . . Какви ли не ле-генди и истории бях срещалв книгите за тях! И сухи ис-торически редове, в които сесъобщаваше, че със змийскаотрова се е самоубила египет-ската владетелка Клеопатра. Ионя чудесен разказ на РъдиардКиплинг за мангустата, изляз-ла на смъртен двубой с кобра-Бях виждал картини от Бу-тантан. Истински град на от-ровните животни, събрани тукот четирите краища на света!По пясъците на фермите го-леми кобри лениво размотаватпръстени, из храстите се криятотвратителни стоноги, зад ка-мъните изпълзяват скорпионис вдигнати жила. В хралупи-Д р С В Е Т О С Л А В С Л А В Ч Е Вта, за да спаси малкото детеДа. . . Всъщност отровнитезмии са главно от два рода:колубриди, от които най-опа-сен е видът найа (кобри), ивипериди— с най-страшен пред-ставител бразилската гърмящазмия. Между най-отровнитезмии на света са очилататазмия и една мъничка пустинназмия, не по-голяма от червей,която арабите наричат «Прок-лятие на пустинята». Най-из-вестни са кобрите, тяхната от-рова действува светкавично.Един грам от главната й състав-на част — невротоксинът —може да убие 150 души.За южните страни спасява-нето на ухапаните от -змии еважен проблем. С тази задачасе занимават големи и бога-то обзаведени институти: най-големият от тях се намиракрай градчето Бутантан в Бра-зилия. В този институт работятнад 70 хиляди души и произ-веждат всеки месец с тоновепротивоотровни серуми..те на дърветата са изплелимрежи грамадни космати пая-ци — тарантули. Дебне жерт-вите си •— малки птички —и «птичият паяк», не по-мал-ко опасен от змиите. Всредтози гъмжащ, пълзящ и със-кащ ад могат да се видят каккрачат бавно хора с гуменишлемове на главите, в дебе-ли каучукови костюми и бо-туши. Една кобра бързо сеизправя и се готви. . . но еднамрежа я захлупва светкавич-но. Ръката в гумена ръка-вица прави ловка хватка задглавата на влечугото. До зи-налата уста на кобрата се под-нася чаша, овързана в марля,и змията ядно впива зъбите сив нея. На дъното на чашата сестичат няколко капки жълте-никава прозрачна течност. То-ва е скъпоценната отрова накобрата. Скъпоценна? Да, отнея ще се получи противоотро-вен серум и някои други ле-карства, например препаратиза потискане на силната болка.6отровнипо-отровнинай-отровни
  7. 7. Но кобрите и гърмящите змииса далеч на юг. А у нас? Внашата страна няма много от-ровни животни. Пепелянкатаи усойницата всеки познава.Пепелянката — по начупена-та черна линия на гърба, аусойницата — по рогчето наглавата. По Черноморието мо-же да се срещне опасната ри-ба «дракон», която има еднаотровна гръбна перка. Убож-дането с нея е извънредно бо-лезнено, наблюдавани са исмъртни случаи. Имаме и от-ровни насекоми, от които най-известен е стършелът. Лятновреме из житата в южнитерайони на страната се въдиедно паякообразно същество —Галеодес грекус, — което същое опасно. А за черния паякчух едва сега от главния ле-кар.Кога съм задрямал — незная. Събуди ме силно хло-пане по вратата на поликли-никата и висок мъжки говор.Скочих. И както става само вприказките и сънищата, случисе невероятното. Двама мъжевнасяха на носилка трети ипървите им думи бяха:— Доктор е, бързо! Ухапа гочерен паяк!Докато пръстите ми пълне-ха спринцовката с морфин, чухсъщо като на сън собственитеси думи:— Сложете болния на кушет-ката! Аз съм вече готов!ОТРОВАТА НА ДЖУНГЛИТЕЕдно стихотворение от Пуш-кин винаги ми е правило сил-но впечатление. То се нарича«Анчар». Ето няколко куплетаот него:В пустиня страшна, в пек и зной,в пръстта от жега разтопена,Анчар, самотен часовой,стои сам в цялата Вселена.Природата във ден на гнявсред степите го бе родилаи корен, и зеленинас отрова адска напоила. . .И ако облак изведнъжоблей листата му заспали,от клоните отровен дъждсе стича в пясъка запален.Откъде е чул Пушкин тазилегенда? Дървото съществува.То расте в Малайския архипе-лаг и се нарича от местнитехора с разни имена: ипо, упа,Кобра и змиеукротителантиар или анчар. Научнотому име е «Антиарис токсика-риа». Много пътешественици гоописват под името «погоносу-апсе» — дърво на смъртта.Птиците не летят край него,даже господарят на джунгли-те — тигърът — заобикаляотдалеч с недоволно ръмженестрашното дърво. С отровнатаму смола местните жители ма-
  8. 8. Пепелянкажат стрелите си, но на рискада отидат край анчара се съгла-сяват само осъдени на смърт.Ако донесат смола — смъртнотонаказание им се опрощава.Отровни дървета има многопо света. В Мексико, Панамаи Венецуела расте «Хиноманеманцинела». Край него можеда се работи само в защитнидрехи както срещу бойни от-ровни вещества. За да бъдеотсечено дървото, около негосе наклажда голям огън, из-гарят се листата и клоните,изсушава се дънерът.Тропиците са особено бога-ти с отровни растения. Ко-гато испанските конквистадо-ри нахлули, жадни за злато идиаманти, в Южна Америка,местното население излязло на-среща им със стрели и копия,напоени с кураре. Тази от-рова била извличана от ня-кои пълзящи растения. Сега,петстотин години оттогава, ку-рарето намери своето прило-жение в медицината. С неговапомощ станаха възможни слож-ни операции на сърцето и бе-лите дробове, защото курарепарализира временно мускули-те на гръдния кош и диафраг-мата. Даже химиците отидохапо— нататък —създадохаизкуст-вени съединения с подобно дей-ствие.А нашите отровни растения?Те не са малко. Заслужава дасе познават някои от тях —сънотворният мак, беладоната,напръстниците, вълчето гроз-де, бучинишът, есенният мин-зухар. Отровно е даже еднонежно растение, което не по-дозираме — момината сълза.В стъблото и листата й се на-мира алкалоидът конвалама-рин с много силно действиевърху сърцето. Извлек от мо-мина сълза се използва в ме-дицината като сърдечно лекар-ство.Но все пак кои са най-опас-ните от тях?Да почнем с беладоната или«лудата череша». Името не едадено напразно. Случва се попогрешка деца, а даже и въз-растни да опитат плодовете му.Две — три от малките «черепно»са смъртоносна доза за дете.На латински растението се на-рича «Атропа беладона». Защо8
  9. 9. «атропа»? Атропа е една от три-те орисници в древногръцкатамитология,която«срязва с голя-ма и ужасна ножица нишкатана човешкия живот». Колкокартинно! И все пак медици-ната цени много беладоната.С малки дози от нея се лекуватстомашно— чревни, бъбречни ижлъчни страдания, както и дру-ги, по-специални заболявания.Друго силно отровно расте-ние е свирчовината или бу-чинишът, твърде разпростра-нено у нас. В древността с из-влек от бучиниш са били из-пълнявани смъртни присъди.Такава участ постигнала елинс-кия мислител Сократ и ора-тора Демостен.Отровен е и есенният минзу-хар, на латински — «Колхи-кум аутомнале». Думата «Кол-хикум» означава «от Колхи-да». Това име е дадено, за-щото някога князете на Кол-хида, днешна Грузия, са от-глеждали специални градини сесенен минзухар — за да уби-ват своите противници. Сегас отровата на това цвете селекуват успешно някои формина кожен рак.Първенец обаче между отров-ните растения у нас е расте-нието «Сама китка». Отглеждатго само за украса в някоиградини. Една легенда говори,че първата Сама китка поник-нала някога от кръвта на едингрешен монах. Затова и ла-тинското име е «Аконитум на-пеллус». Аконита значи калу-герска качулка, а Напеллусе било името на монаха. В ле-гендата, разбира се, няма нищовярно, но растението наисти-на е страшно отровно. Негова-та отрова — аконитин — есмъртоносна за възрастен чо-век в доза пет десетохилядниот грама!Кобрата напада. . . но стига до чашата, където ще даде отровата си
  10. 10. Това са нашенски черни паяции ВСЕ ПАК, кои САНАЙ-ОТРОВНИТЕ?Мнозина биха потърсили от-говора на този въпрос не меж-ду отровните животни и расте-Плодни кутийки на макания, а сред съединенията, съз-дадени от химиците. В това от-ношение злокобна слава имаарсеникът (двуарсенов трио-кис). Той е бил известен ощеот Средновековието. С арсе-ник са били напоявани кър-пички, книги, ръкавици илибил примесвай към храната ивиното. Не случайно виночерп-ците на владетелите са билизадължени да опитват пред гос-подаря си виното от чашатаму!Но арсеникът като отровае нищо пред съвременните бой-ни отровни вещества. Три оттях — табун, сарин и соман —превъзхождат всички останали.Предполагаемата отровна дозаза човека например на сари-на е 1—2 десетохилядни от гра-ма. Най-интересното в слу-чая е, че противоотрова срещутях е отровата на беладоната,за която споменахме.И все пак и тези бойни от-рови отстъпват пред най-сил-ната отрова, известна засега.Това е токсинът на ботулич-ния бацил. Неговата мощ е фан-тастична. С един грам ботули-нов токсин могат да бъдат от-ровени 30 000 души! Колкотои страшна да изглежда тазицифра, тя не бива никого даплаши. Всяка отрова има про-тивоотрова. Така е с ботулино-вия токсин, така е и с всичкиостанали опасни вещества. Ме-дицината днес е непобедима.Тя има могъщи средства, неиз-черпаеми възможности за спася-ване на всеки човешки живот.Това нежно цвете може да бъде отровно
  11. 11. Стенли седеше заедно с всички в общата каюта ипиеше вече трета чашка кафе, когато най — после се поя-ви навигаторът. Хемридж беше мрачен. Той носешелистчетата с изчисленията.— Ако и това е улов: от трите планети едната е твър-де далеч, другата — твърде близо, само последната еподходяща — той взе чашката, която му подаде инже-нер Леман. — След двадесет и три седмици пътуванетова съвсем не е много.— И по — добре — забеляза Леман. — По-малко ра-бота,по— скоро ще се върнем в къщи.— Да, но колкото повече открием, толкова по-го-ляма ще е премията — възрази Клайен. Той се усмихнавъпросително на Торн. — Нали, докторе?Торн не отговори. Той гледаше през рамото на ка-питана листчето с цифри.— Е, как ти се струва? Подходяща ли е, капитане? —запита той.— Ще видим — Стенли разглеждаше намръщен дан-ните. — Средна температура — тридесет и пет градусапо Целзий. Ледени върхове няма, океани също, самопустиня и останки от планини. Големи площи с рас-тителност не се виждат — той погледна астронавига-тора. — Успели сте всичко да забележите. Сигурно смеминали съвсем близо край нея.— Твърде близо — отговори Хемридж, — провър-вя ни.— Какво ще предприемем? — Леман се приближикъм тях. — Ще я обиколим и ще направим телевизион-ни снимки или ще кацнем и ще се заемем с изследване?Колко време ни остава още, капитане?— Не е много. Насам пътуването беше дълго, а ничака и връщане. Трябва да пестим запасите — Стенлиотмести листчетата и се облегна в креслото. — Вярно,остава ни още само една планета. Вие какво предла-гате, Торн?— Да обиколим планетата — веднага отвърна док-торът, — както обикновено. Няма да бързаме, ще пра-вим снимки. Може даже да се изпрати трасиращ сна-ряд и ще получим точния спектрален анализ на въз-духа и на почвата. Не е необходимо да кацаме.— Не съм съгласен — раздразнено каза Клайен. —От какво се боим, дявол да го вземе?! Лесно ще отбиемвсяко нападение. Ако там има разумни същества, на-лага се да узнаем повече за тях, а ако не, няма и откакво да се страхуваме.— Позволете да ви напомня, че нашият кораб е раз-узнавателен — спокойно каза Стенли. — Нашата целе да намерим планета от типа на Земята, годна за за-селване. А за това съвсем не е нужно да кацаме на нея.Ако тя има нормална атмосфера и силата на тежесттане се отличава много от нашата, ако има вода за пиенеи климатът е подходящ за живеене, ние ще отбележим,че може да бъде заселена. И това е всичко, което сеиска от нас.— Вече шест месеца седим затворени в тази кутияи най-малко още толкова ни предстои. Време е понеза разнообразие да се поразтъпчем — Леман погледнас надежда капитана. — Ще вземем всички предпазнимерки. Не сме деца — знаем какво правим.— А какво е вашето мнение, Хемридж?— Съгласен съм с Леман — отговори астронавига-торът. — Аз съм за кацане.— Те са полудели — каза ядосано докторът. — Дяволда го вземе, Стенли, та те много добре знаят, защо небива да кацаме. Това не е наша работа, а на колони-стите.Да, докторът, разбира се, беше прав. Това не е тях-на работа. Стенли въздъхна и се поизправи.— Ще обиколим планетата и ще я филмираме — казатой твърдо.Той се престори, че е зает с изучаване на данните:така можеше да не гледа изражението на лицата им.Ако се съди по фотографиите, планетата не представ-ляваше някаква особена находка: нито по-лоша, нитопо-добра от другите. Силата на тежестта беше малко по-голяма, отколкото на Земята, кислородът във въздухамалко по-малко, вода имаше съвсем малко. Този новсвят не беше особено привлекателен за заселване:пустиня, оскъдна растителност, незначителни природ-ни богатства. И все пак фотографиите показаха ощенещо.— Цивилизация! — Леман вдигна очи от снимки-те. — Гледайте, цивилизация!— Къде? — Клайен се наведе над масата. — Нимаима градове? Не може да бъде.— Погледнете сами — Леман му подаде една сним-ка. — Виждате ли? Ето тук има вдлъбнатина, а тамдълга линия, права, прекалено права. В природататакива няма. На тази планета има живот или — 9 0 -прави се той — е имало. Момчета, изглежда, най — послеулучихме.— Чакайте — Хемридж се стараеше да не се поддадена ентусиазма, който завладяваше и него, ентусиазмана човек, посветил целия си живот в търсене на разум-ни същества по другите планети, но който никога небеше ги откривал.— Ето ги — Леман побутна снимките към Хе-мридж. — Е, какво ще кажеш? Прав ли съм?— От къде да зная? — Хемридж вдигна глава: в11
  12. 12. каютата влязоха Стенли и Торн. — Слушайте, капи-тане, вие нали разглеждахте тези снимки! Как мисли-те, прав ли е Леман? Нима това наистина са здания?— Възможно е — предпазливо отговори Стенли, —но не можем да бъдем напълно уверени.Той взе няколко снимки.— Обърнете внимание на кръговете с неправилнаформа, те действително приличат на постройки. Авиждате ли линиите, които се отдалечават към пери-ферията на кръга и постепенно изчезват? Напомнятмарсианските «канали» — той сви рамене. — Но «ка-налите», както е известно, се оказаха естествени пук-натини, образували се при свиването на кората на Марс.— Тези в никакъв случай не са естествени — настоя-ваше Клайен. В него заговори ученият. — Товане са пукнатини, та тук няма никаква ерозия и освентова линиите са необикновено прави.Клайен погледна фотографиите.— Приличат на тунели — бавно произнесе той, —на подземни тунели, които някога са били дълбоко подповърхността, а сега частично са се оголили. Ясно севиждат на лентата, чувствителна към топлинните лъчи.
  13. 13. ФАНТАСТИЧЕНРАЗКАЗАЛАН ИНЕСЗатова мисля, че темпе-ратурата в тях е по-ви-сока, отколкото на по-върхността.— Но не забравяйтемащабите — запротести-ра Хемридж. — Кой мо-же да построи такиватунели?— А тези гигантскиздания . . . — промър-мори Клайен.— Същества, способни да строят такива грандиоз-ни съоръжения, трябва да са неизмеримо по-високо-развити от нас. — Леман изглеждаше потресен от от-критието. — Какви размери!— Това е стара планета — напомни Клайен, — некато Марс, но много по-стара от Земята. Напълно е въз-можно, цивилизацията да се е породила, разцъфтялаи угаснала. — Той погледна замислен фотографиите. —Бих искал да знам какво се е случило с обитателите натази планета.— А защо да не предположим, че те и сега са там? —запита Леман. — Дори да допуснем, че са в стадий наотмиране, това съвсем не означава, че са вече измрели.Този свят е още способен да поддържа живот.— Все пак ние не можем да твърдим, че тези линииозначават изкуствени съоръжения и че на планетатаима разумни същества. — Стенли замълча. — Въввсеки случай ние не сме достатъчно подготвени засамостоятелни изследвания. След нас ще дойдат ек-спедиции, ще докарат екскаватори, специалисти. . .— И така, кацаме — прекъсна го Леман. Това незвучеше като въпрос, а като твърдо решение.— Няма да кацаме — решително каза Торн.Стенли въздъхна. Всеки път, когато заставаха предпрага на нов свят, възникваше един и същ спор. Ин-стинктът и чувството бяха за кацане, искаше им седа погледат, да докоснат; искаше им се да вдъхнатсвеж въздух вместо газове без миризма, да усетят подкраката си истинска, твърда почва, да се насладят нааромата на растенията. Логиката заповядваше да седържат по — далеч от чуждата атмосфера, от възмож-ността за заразяване. Хладният разум казваше същото.Но бил ли е някога разумът по-силен от чувството?— Ако решим да кацнем, рискуваме много — бавнозапочна Стенли. — Вие знаете, че не можем да се пред-пазим както трябва и, ако там, долу, има някакваболест, непременно ще се заразим. Вярно, на връщанеще бъдем и без това в шестмесечна карантина — тойпомълча малко. — Е, какво пък, рискувате собственатаси глава. Щом настоявате, ще се спуснем.Те се спуснаха.Кацнаха на полюса и веднага пристъпиха към ра-бота. Забравил колебанията си, Стенли също се раз-пали.— Те са имали огромен ръст — каза една вечерКлайен, когато почиваха. — Не по-малко от пет метра,ако се съди по височината на помещенията и на съеди-нителните тунели.— И при това са били превъзходни инженери — съсзавист произнесе Леман. — Не разбирам как са успя-вали да строят такива здания без опорни колони.Само Торн не споделяше общия ентусиазъм.— Но къде са все пак самите строители?ИЛЮСТРАЦИИБогданБ Е Н Е В— Това не знаем —Клайен не скриваше раз-дразнението си. — Тезиразвалини са много ста-ри. Нима не разбиратетова? Половин милион,а може би един милионгодини. За това време инай-здравият скелет бисе превърнал на прах —той погледна Хемридж.— Направихте ли анализ на метала?— Нищо не излиза — Хемридж беше явно раз-строен. — Получи се съвършено непозната спектро-графска картина. Мога да различа отделни метали, носплавта не ми е известна. Тя няма никаква якост иповече прилича на пчелна пита, отколкото на плътнопарче метал. При най-слабото нагряване се разтопии почти нищо не остана. — Той се замисли. — А иматели някаква представа как са изглеждали обитателитена тази планета? — обърна се той към Клайен.— Споменах вече: те са се отличавали с голям ръст.Стълби нямат; това ме навежда на мисълта, че са ималиняколко крайници. Стълбите са удобни само за двуноги:ако някога сте наблюдавали как се изкачва куче постълба, ще разберете защо.— Не е ли време да прегледаме осцилограмите? —намеси се Леман.— По-късно — капитанът се обърна към Клайен. —Как напредва анализът на минералите?— Както и предполагах, планетата не е богата наминерали — отговори геологът.— Колонисти едва ли ще дойдат тук, но ученитеще построят изследователска станция — Стенли се за-мисли. — Бих желал да остана и да видя какво ще из-лезе от това, но боя се, че дотогава ще успея да умра.Във всеки случай, скоро отлитаме.— Как? — Хемридж беше поразен. — Това е не-възможно!— Корабът ни е разузнавателен и не може да го дър-жим вечно тук. Колкото по — скоро се върнем, толковапо-бързо ще излети истинска експедиция. В края накраищата това не е наша работа — капитанът се усмих-на, като видя посърналите им лица. — Много жалко,разбира се, но няма какво да се прави. Остават ни ощепет дни, така че побързайте и направете за това време,каквото е възможно.Всичко беше готово за излитане. Щом шумът от дви-гателите наруши тишината, Хемридж се зае с инстру-ментите си. Набеляза звездите, които трябваше да имсочат пътя към Слънцето, и като свери курса, дадезнак. Стенли натисна бутона на таблото. Напрегнатисекунди, едва забележимо завъртане, после пронизващзвук, въртяща се дъга на екрана — и ето отново се по-насят из пустошта.Сега летят към Земята.Естествено, разговорите се въртяха все около забеле-жителното откритие.— За разкопките ще са нужни около десет години —каза Клайен. — Ще помоля да ме прехвърлят на ту-кашната станция. Вие не искате ли да се присъедините,Леман?— Разбира се. На мен също ми е интересно да узнаякакво се е случило с планетата.— Може би война? — уморено попита Хемридж.13
  14. 14. Той седеше прегърбен в креслото. По лицето му бле-стяха капчици пот.— Не мисля — възрази Стенли. — Войната означаваразрушение, а съоръженията. . . са напуснати, изоста-вени, но не унищожени. Жалко, че не ни се удаде данамерим още някакви следи на материална култура.— Ние едва докоснахме горния слой, но и сега еясно, че градът е построен на голяма дълбочина. По-надолу може да се открият складове, цехове. . . ин-ститути, музеи, библиотеки. . . — Клайен се усмихнапри мисълта за това. — Никой досега не е откривалтакъв голям подземен град. Нашето откритие озна-чава. . . аз даже не мога да кажа колко е голямо то.Преди всичко сега знаем, че не сме единствените ми-слещи същества във Вселената; оказва се, интелектътне е някакво изключение, появило се само на нашатапланета. А това означава, че неведнъж още ще срещнемразумни същества.— Господ да им е на помощ, ако това се случи —раздразнено каза Торн. — Ако само познаваха нашатаистория! Отдавна биха измрели.— Циник — подхвърли Леман. — Не отричам, чесме вършили много грешки, но сега това е минало.Да, хората много са страдали, но в края на краищатачовечеството от това само е спечелило. Как мислитевие, Хемридж?— Не зная — тихо каза навигаторът. — Не съм твър-де запознат с древната история. — Той се прозина. —Нещо съм уморен, ще отида да полегна.Навигаторът стана с мъка и сега стоеше, като се по-клащаше и често мигаше.— Утре, като се почувствувам по — добре, ще довър-шим разговора.Но на другия ден Хемридж беше мъртъв.Той лежеше по гръб в леглото си. Едната му ръкависеше надолу, колената му бяха леко повдигнати,лицето спокойно, както у всички умрели по времена сън.— Кога се случи това? — попита потресен Стенли.— През нощта — гласът на Торн звучеше дрезгавои напрегнато. — Леман спи с него в една каюта. Насутринта го повикал, Хемридж не отговорил. Леманведнага изтича при мен.Торн тежко пое дъх.14
  15. 15. — Това не ми харесва. Във всеки случай умрял еот някаква неизвестна болест: нямаше болки, нитовъобще някакви симптоми. — Торн се навъси. — Ча-кайте, забравих снощната вечер. Тогава той е бил вечеболен, а аз нищо не съм забелязал. Помните ли какизглеждаше?— Каза, че се чувствува уморен — спомни си Стен-ли. — Но това е обяснимо. Имаше много работа. А бол-ката. . . той би могъл да не й обърне внимание, простода я забрави в разгара на работата. Това се случва.Опитайте се да изясните коя е причината за смъртта му.— Ще се опитам — неохотно отговори Торн. — Товане ще е лесно. Имам само необходимото за лекуване,патологично изследване не е предвидено. Ще трябва даотворя трупа, да взема проби, да отгледам култура ивсичко останало. За това е нужно време.— Цялото време е на ваше разположение — мрачнопроизнесе Стенли. — Зная само едно: ние не ще се вър-нем на Земята, докато не изясним от какво е умрялХемридж. С какво мога да ви помогна?— Помогнете ми да го пренесем в лазарета.Стенли съобщи за случилото се на останалите членовеот екипажа.— Хемридж умря — каза рязко той. — От какво —засега не знаем. Не е нужно да ви казвам какво озна-чава това.Да, те разбираха всичко без обяснения; рискувахаи сега навярно ще трябва да заплатят за това.— Вие сте се допирали до него! — завика Клайен,отдръпвайки се от Леман. — Били сте с него в еднастая, не се доближавайте до мен.— Какво да правим, капитане? — Леман поблед-ня. — Какви начини има да се предпази човек?— Никакви.— Не може да бъде — Леман се разтревожи. — Товае глупост. Ако Хемридж е умрял от някаква болест,не значи, че ние също трябва да заболеем.— Откъде знаете? Може би вече сте заболели —припряно каза Стенли. — Ядохме и пихме заедно, ди-шахме един и същ въздух. Ако Хемридж е умрял отнякакъв неизвестен вирус, не ще можем нищо да на-правим. Тогава ние вече сме заразени. Ако не, той не еопасен за нас. Във всеки случай остава ни само дачакаме.Наложи се дълго да чакат.Най — после се появи Торн. Очите му се бяха зачер-вили от напрегнатата работа без сън и почивка, лицетому беше отслабнало. Той постави мълчаливо на масатамикроскопа и сложи под обектива предметното стъкло.- Е? — Стенли се стараеше да не мисли за благо-получен изход. — Знаете ли от какво е умрял Хемридж?— Да, зная.— От какво?— Не е вирус — Торн криво се усмихна, като чу въз-дишка на облекчение. — Но от това няма да ни бъдепо-леко.— Защо? — лицето на Леман пламна и се покри скапчици пот. — Чувствувах, че това не може да бъдечужд вирус. Твърде много се различаваме от обита-телите на тази планета, за да ни действуват технитеболести. Идеята за вируса беше съвсем безсмислена.— И от какво е умрял Хемридж? — нетърпеливопопита Клайен.Торн кимна към микроскопа.— Погледнете. И вие, Леман. За вас също ще бъдеинтересно.Когато Леман се изправи, на лицето му бе изписанонедоумение. Той отново се наведе над окуляра.— Насекоми — каза той. — Като мравки, паяци илибръмбари. . .— Нещо средно — кимна Торн.— В тялото на Хемридж ли ги намерихте?— Да.— Те ли са го убили?— Да, те.— Тогава сме спасени — с облекчение възкликнаКлайен. — Можем да ги унищожим — той се засмя. —Дявол да го вземе, на Земята ние цял живот се боримс насекоми и винаги побеждаваме.— Винаги ли? — Торн сви рамене. — Вие забравятеедно: тези твари са големи колкото вируси. Размножа-ват се със страхотна бързина, а главното, могат да серазмножават в човешкото тяло. — Торн преглътна бу-цата в гърлото си. — Хемридж просто гъмжеше от тях.— Не разбирам, откъде са се взели — безпомощноказа Леман. — Защо ни нападнаха? Торн, кажете забога, ако знаете, има ли някаква надежда?— Не — Торн погледна със съжаление Леман. —Вие все още не разбирате ли? Тези насекоми. . . Татова са обитателите на планетата, които търсехме. На-мерихме ги, без сами да знаем. А те са били там презцялото време.
  16. 16. — Не може да бъде! Градът беше просторен, тунели-те грамадни, а тези същества са така малки, че севиждат само под микроскоп. Според мен, това е глу-пост.— Големи, малки — уморено каза Торн, — какъв еистинският смисъл на тези понятия? А това, което из-граждат термитите в Африка? Не са ли много големипостройките им за такова малко насекомо? А корало-вите рифове, а целите острови, изградени от малкиорганизми? И то в нашия собствен свят. А тук. . . всъщ-ност, целият този град и даже самата планета, всичкотова е един колосален коралов риф. Ние бродихме всамия му център.— Но там всичко беше от метал — запъвайки се,проговори Клайен. — Хемридж прави анализ.— Затова и умря. Пръв. Той работеше с голи ръце.А ние бяхме с ръкавици, ето и цялата разлика. Това есамо отсрочка, но не спасение.— Но нали това беше метал?— И какво от това? — с горчивина каза Стенли. —Ето ви още един пример, колко са ограничени нашитепредстави. У нас металът не съдържа насекоми и ниене допускаме дори мисълта, че това е възможно принякакви съвсем други условия — той погледна ръцетеси. — Те имат друг обмен на веществата, хранят се сметал, съоръженията им са построени от мъртви тела,също като кораловите острови.— Да — каза Торн, — проникнали са през порите втялото ни и там, вътре, заобиколени от хранителнасреда, са започнали да се размножават. В човешкототяло има желязо, има и други метали, с които те могатда се хранят. Но само защо не чувствуваме болка?Вероятно отделят някаква течност, правят нечувстви-телни нервите и тъканите. При това са толкова малки.Тъй или иначе, в края на краищата те предизвикватсмърт и пълно разрушаване на тъканите — той потръп-на. — Тялото на Хемридж се беше превърнало буквал-но на пихтия.— Значи, ние всички ще умрем! — изречението несъдържаше въпрос. Още преди Торн да кимне, Стенлизнаеше отговора.— Да. Те са изпълнили целия кораб. Металът не-съмнено е заразен. След време те ще превърнат корабав безформена буца гъбеста сплав. Нищо не можем данаправим. Ако се спуснем на Земята, ще се размножати на нея. Срещу тях не може да се изработи имунитет,както срещу вирусите. Единственият изход е пълнаизолация на кораба — Торн погледна капитана. —Пълна.. . .Стенли влезе в машинното отделение и дългостоя там, вторачен в бучащия двигател. После насочикораба така, че да се движи не към Земята, а в обрат-ната посока. Силовото поле, което го направлявашекъм набелязаната цел, щеше да се запази много дълго.Много по-дълго, отколкото е необходимо да се изведекорабът от нашата Галактика. За да се унищожи товаполе, трябваше сила. А ако не се окаже такава сила. ..Стенли се погрижи да няма такава сила. Сега веченищо не ще може да унищожи създаденото поле. Следтова бавно премина в командната кабина, седна в кре-слото и вторачено загледа въртящите се на екрана дъги.Тяхното пътешествие ще бъде дълго.Най-дългото от всички, които хората са извършвали;го щеше да продължава до края на живота им.
  17. 17. 17Знак за старт и оглушителниятрев на ракетните мотори изпълвакабината ни. Всичко наоколо тре-пери, сякаш заразено от вътрешнияни трепет, над който въпреки уси-лията на волята си не можем дасе наложим. Това са вибрациитена ракетния корпус, за който сеподготвяхме тъй дълго време вспециалните камери, наречени виб-ростенди. Многостепенната раке-та, на върха на която се намиранашата кабина, постепенно се от-късва от земната повърхност иполита вертикално нагоре. Това ниечувствуваме по нарастващото тег-ло, което плътно ни притиска къмлеглата. Не можем да вдигнем ръ-ка, за да изтрием потта от че-лата си. Не можем дори да си за-въртим главата настрани и дакажем няколко думи на нашия съ-сед, тъй като тя дълбоко е потъ-нала във възглавниците и тежикато камък. Дишането ни е по-върхностно и често, пулсът същое ускорен. Увеличаването на те-жестта ни трае само четири ми-нути след старта, но тези минутипи се струват цяла вечност.Многостепенната ракета завиваот вертикалното в хоризонталнонаправление и ние забелязваме зем-ния диск, който изплува в странич-ния илюминатор на кабината. Кри-вината на земното кълбо вече яс-но се забелязва. Но странно нещо.Силата на тежестта действува некъм това кълбо, а успоредно нанего. Земята сякаш виси над ня-каква черна пропаст и блестящитеповърхности на океаните стоят«залепени» по нея, без да се излеят«надолу». Приборите показват, ченашият космически кораб се бом-бардира от много силно космическолъчение. Преминаваме през радиоак-таените пръстени около Земята —тези опасни космически рифове, кои-то няколко години не позволявахана човечеството да пусне обитаемкосмически кораб на по-голяма ви-
  18. 18. сочина от 300 км над земната по-върхност. С въвеждането ни атом-ните двигатели при ракетите ста-на възможно космическите корабида бъдат снабдени с мощна защит-на броня, която предпазва пътни-ците от страшния порой космиче-ски частици около Земята.Настъпва очакваният момент. Ра-кетният двигател се изключва инашият кораб полита по инерциякъм Луната. Ние разбираме товане само по прекратяването на шумаи вибрацията. В същия момент из-чезва и нашето тегло. Нищо вечене ни притиска към леглата и ниеувисваме като балони над тях.Освобождаваме поясите, които нипривързваха към леглата, и литвамеспокойно из кабината. Не можемда се задържим нито по стените,нито по тавана, нито върху пода.Част от Морето на дъждоветеДостатъчно е да се отблъснем, лекоот стената и литваме към другатастена, от там с леко допиране накрака се понасяме към тавана, следтова към пода. Това състояние бибило твърде забавно, ако не бешенеприятното чувство на виене насвят и повдигане подобно на морскаболест.Спазваме строго установения редна работа, почивка, хранене, гим-настика, забавления, четене на кни-ги. Така минават две и половинаденонощия при пълна тишина ибезтегловност. Макар че нашияткораб се движи със скорост 40 хи-ляди километра на час. ние не чув-ствуваме това движение и ни сеструва, че се намираме в абсолютенпокой. Наоколо звездите стоят същотака неподвижна, както ги виждамеот Земята. За нашето движение нинапомня само Луната, която катоогромно кълбо изплува в илюмина-тора. Тя заема вече почти половина-та от небето. Нейната повърхностсякаш се върти срещу движениетона ракетата. Летим към Лунатасъс скорост около 3,3 км на секун-да. В този момент се включват ра-кетните двигатели. Но струята наизтичащите газове се насочва напредпо движението. Тази струя създавареактивната сила, която сега дей-ствува като спирачка.Летим успоредно на повърхносттана Луната. Тя изглежда като от-весна стена, покрай която ние бавнопадаме. Планините са разположенисякаш хоризонтално и като че ли ейсега ще се откъснат и ще полетятнадолу заедно с нас.Струва ни се, че повърхността наЛуната се движи все по-бавно, на-клонява се, като преминава от верти-кално в хоризонтално положение, замиг замира и изведнъж започва далети насреща ни. Облак от прах игазове се вдига от мястото, къдетослед миг ще се прилуни ракетата.Внезапен удар ни разтърсва здравои след това настъпва спокойствие —
  19. 19. ние сме на Луната! Обличаме ко-смическите скафандри. Тези лунникостюми съдържат в себе си апаратиза кислород и за поглъщане на въгле-родния двуокис, издишван от нас.В тях има електрическа отоплител-на инсталация, за да не измръзнемпрез студената лунна нощ, когатостудът достига 160°С под нулата.В скафандрите са поставени и хла-дилни инсталации. Те ще ни охлаж-дат през жаркия лунен ден, когатотемпературата достига до 120°Снад нулата. Този костюм е покритотгоре с тежка защитна броня, пред-назначена да ни пази от обилнотоколичество космична лъчение, пада-що върху Луната, и от ултравио-летовото и рентгеново лъчение наСлънцето. Бронята ни предпазваи от ударите на малките метеори,които макар и по-малки от пясъчнозрънце, но имат такава страшнаскорост, че като куршуми бомбарди-рат непрекъснато лунната повърх-ност. На Луната телата тежат6 пъти по-малко, отколкото наЗемята. Костюмът е толкова те-жък, че ние не можем да се движим.Ето защо в него са монтирани малкидвигатели, които облекчават нашетодвижение.Плътната врата на космическиякораб се отваря и ние един след другвнимателно слизаме по спуснататастръмна стълба на космическия ко-раб. За пръв път стъпваме върхугъбестата повърхност на Луната.Краката ни потъват малко в тазипореста, мека почва. Пред очите нисе разкрива фантастично зрелище.Целият пейзаж на Луната като чели е разделен на две части: местата,осветени от Слънцето, блестят сослепителна светлина, така че безтъмни стъкла е трудно да се гле-дат, и съвършено тъмните места —сенки от планините, кратерите ивсички предмети. Синевината нанебето, здрачът, розовата утрин,мигането на звездите — всичко товасе поражда от земната атмосфера.На Луната атмосфера няма. И лип-сва всякакво разсейване на светлина-та. Това създава необикновена ряз-кост на сенките — те изглеждатсъвършено черни. Като попаднем,в сянката на някоя скала и застанемс гръб към Слънцето, ние добивамевпечатлението, че сме попадналив някакво мрачно подземие. Голиостровърхи скали, на места ослепи-телно блестящи на Слънцето, наЗемята, гледана от Луната (горе);Луната, гледана от Земята (долу).19
  20. 20. Изминаване на разстоянието от Земята до Луната: пешеходец «5 км/час» за 8 години и97 дни; автомобил «100 км/час» за 145 дни и 20 часа; самолет «500 км/час» за 29 дни и 4 часаместа тъмни и неприветливи, ли-шени от всякаква растителност, сеиздигат почти отвесно нагоре ипостепенно преминават в чернотокато сажди небе. А то е украсенос невиждано количество красиви не-мигащи звезди. Слънцето ослепи-телно свети на звездното небе. Тованепрекъснато, постоянно съжител-ство на Слънцето и звездите е тол-кова необикновено за земното око,че ние не знаем как да назовем тазистранна картина — слънчева нощили звезден ден. Хубавото синьо не-бе, което наблюдаваме на повърх-ността на родната планета — товае осветената от Слънцето атмосфе-ра. Тя се състои от огромно числоизвънредно малки частици — моле-кули, микроскопически прашинки иводни капки във вид на пара. Катопопаднат в атмосферата, слънче-вите лъчи с различни цветове серазсейват различно. Разсейването за-виси съществено от големината начастиците и при тези размери, кои-то имат молекулите и частицитена въздуха, най — много се разсейватсините лъчи, създаващи картинатана великолепното синьо небе. Ако ня-маше атмосфера около Земята, не-бето би било съвършено черно извездите щяха да се виждат и денем,и нощем. Вследствие движението наатмосферата, образите на звездитенепрекъснато мигат. На Лунатазвездите светят ясно и спокойно.Около Слънцето се виждат съзвез-дията и звездите светят също така,както и през лунната нощ. Слънце-то свети с изключителен блясък ипросто е невъзможно да се гледакъм него без тъмни стъкла. Но тукможем да си направим изкуственослънчево затъмнение. Поставяме ме-жду очите си и Слънцето една кръг-ла черна пластинка и я местим на-пред и назад, докато тя точно съв-падне с видимия диск на Слънцето.Около черната пластинка блясваалената хромосфера на Слънцето.Над хромосферата се виждат високоизвиващите се огнени езици — про-туберансите, които се гърчат и го-нят като пипала на октопод. Околохромосферата сияе бисерната слън-чева корона, която като пеперуда еразперила крилата си далеч от вла-стелина на Слънчевата система.Слънцето се движи на лунното небе,обаче лунният ден е много по-дълъгот земния. Той трае около 15 земниденонощия. Това се дължи на обстоя-телството, че Луната се завъртяваедин път около оста си за времето,за което се върти около Земята, т. е.тя е обърната към Земята винагис едната си страна.Освен Слънцето и звездите, налунното небе виждаме и роднатаЗемя. Ние сме попаднали в такъвмомент на лунната повърхност,когато към нея е обърната нощнатастрана на Земята. Тя се виждакато огромен тъмен кръг, заобико-лен със силен сияещ, бисЀ

×