Новият експеримент на Мона Чобан                                        От автора                                        Т...
Пабоб***Още се не бе вдигнала мъглата, обвила като        Нямат време съселяните му да разгадаватямурлук баирите, още не б...
Катерина***Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като насън...
ДостаВ този октомврийски ден слънцето вече не беше         Двамата разговаряха шепнешком, а в люлкатасилно, но някак тежко...
МаноФранцузинът изплашено гледаше ту жена си и сина си, ту местните хора и тихо шепнеше: „que qui se passe”. Той небе прив...
Upcoming SlideShare
Loading in …5
×

Доста

571 views

Published on

"Доста" е заглавието на новата книга на Мона Чобан.
Авторката отново експериментира и ни предлага едно романтично-мистично изживяване.

Published in: Education
0 Comments
0 Likes
Statistics
Notes
  • Be the first to comment

  • Be the first to like this

No Downloads
Views
Total views
571
On SlideShare
0
From Embeds
0
Number of Embeds
2
Actions
Shares
0
Downloads
5
Comments
0
Likes
0
Embeds 0
No embeds

No notes for slide

Доста

  1. 1. Новият експеримент на Мона Чобан От автора Тази книга е роман, защото почти всичко в нея е въображаемо, но и не съвсем всичко е измислено. Познавам хора, които са чували тази история и други, които я считат за напълно невъзможна. Самата аз съм преживявала част от написаното, а други са преживявали останалото. Тази книга е написана спонтанно, след много идващи въпроси, оставащи си все без отговори. Дали тази книга ги намира? Какви отговори дава? Надявам се за всеки читател те да са различни, но истински и „ДОСТА” нужните му. Въображаемото и енергията заложени в нея ще поведат читателя между реалното и невъзмож- Автор: Мона Чобан ното, между истината и измислицата, но при Издателство: Адвъртайз ООД всички положения, накъдето и да тръгнете ще вър- Жанр: Съвременни романи вите с много честност. И ако в някакъв момент ви се стори, че всичко това е ISBN: 978-954-92868-1-6 невъзможно, спомнете си, че най-често в живота ни Година: 2012 най-интересното, най-ненадейното и най-случващо- Страници: 168 то се е именно онова, което сме считали за невъз- можно. Цена: 10,00 лв. Тази книга е за всеки, който пие кафето си с канела или карамел, който обича миризмата на горящо дърво в камината, на изгнили листа есен, на прегоря- 1111, гр. СофияВ книжарниците от 16 февруари, ул. „Христо Максимов” 45А ла трева през лятото. За онези, които имат мерака www.advertise.bg да се учат цял живот, които искат да вярват, кои- благодарение на издателство E-mail: mona.choban@advertise.bg то заспиват усмихнати. Phone: +359 2 873 90 67 Mobile: + 359 898 458 329 Fax: +359 2 873 90 67
  2. 2. Пабоб***Още се не бе вдигнала мъглата, обвила като Нямат време съселяните му да разгадаватямурлук баирите, още не бе пробило душата ни на Пабоб, ни чия да е друга, ислънцето през върховете на боровете, когато така набързо, лекомислено му бяха далигласовете на чинките се извисиха и се определението „луд”. Какъв и що е илисблъскаха с вика на Пабоб “ Bonjour à tous le пък какво му е, хич и не ги е еня. Обичат гоmonde!”. И макар в света да е двадесет и и такъв.първи век, то тук, между трите хълма,времето още се ниже някъде в двайстото ***столетие. Всяка сутрин почти в един и същи Още като малък, когато били много бедни,час селото се събужда с тия два поздрава – на го питали какво готви майка му, а тойчинките и Пабоб. И ако пеенето на птиците се отвръщал: “Пак боб”. По тия краища бобътпроменя през сезоните, то вторият поздрав от бил основно ястие, лесно се гледал игодини остава неизменен. Пабоб, човек ставал голям - с една шепа три къщи данезлоблив, кротък, даже благ и прекомерно нахраниш, пък момчето го обичало, тадобър, има странни навици, но привикнали оттам му излязло и името. През годинитекъм тях, съселяните му се радват и не му той съвсем сдъвкал думите, дали отпридирят. Никой в селото не знае какво точно повтаряне или на шега та станало “па боб”,казва този странник, но и никой не се накрая съселяните го слели на “пабоб” изамисля. Отдавна са приели особеностите му - така му останало име за цял живот.това, че говори на всякакви неразбираемиезици, че говори на себе си. Старите считат, че ***лудият фъфли на някакъв си негов език. А от Пред портата на Стана шашавия понамаличестото повтаряне той така слива думите, че крачка, но не влезе веднага. Загледа се вдори и някой чужденец да дойде, няма да го гърбовете на вървящите пред него, а най-разбере. Но чужденци по тия места не бяха вече се загледа в жената. Той към женитеидвали никога, или ако са идвали то е било не изпитваше отдавна нищо, ни гитолкова отдавна, че никой вече не помни, а търсеше, ни го вълнуваха, но тая жена сегатия, дето можеха и да помнят, отдавна ги привличаше погледа му като залепен сняма, за да разкажат. дъвка. Кога чуждоземците стигнаха доСетне Пабоб сяда на пейката и чака Митко Чолаковата къща, Пабоб само извикаЧочев да отвори кръчмата-магазин и да му силно и пищящо “Достааа” и влезе в двораразреши да премете стълбите срещу една по своите си работи.вафла или чете някоя от своите си книги. В Така почна тая пролет в Буйново. Дългоселото го смятат за странен, за малко смахнат, гадаеха после старците, дълго разказвахаотнесен. Така си и беше. Но в едно с това той какво ще е, ту спореха, ту се събирахабе и човек образован, пътувал и свят видял, около общо мнение. Дълго–дълго няма ипък завърнал се, говори български, турски, седмица, докато не разбраха, чеоправя се на гръцки, чете френски книги и Чолаковата къща я купили чужденци.даже пише стихове.
  3. 3. Катерина***Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като насън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна таястара къща в дом.И домът й се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.На двеста и четиридесетия ден от третата година обживената къща продължаваше да се гизди с все по-нови инови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – порецепти и разписание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него седобавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръкатаот малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзнателно старание да използвадоколкото е възможно само естествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка кравемляко – току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе,се настъргва от пръчка, донесена й някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца смагазинерски етикети. Кухнята й е пълна с какви ли не подправки, билки, тревички от всички краища на света.Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглеждапо тези места.След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, обличакенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите.Краката й са боси, украсени единствено от ярко червения педикюр.На огромната дъбова маса се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито кравемасло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли сенаблюдава отстрани, защото това, което следва е ново за нея, но интересно, примамливо като непознатии далечни страни. Тогава, като по часовник, в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си чернозапочват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина неяизбра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква свърха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи даусеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето нахляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В единхляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когатотестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш идушата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.Това опитване на най-различни занимания я омагьосва, кара я да се чувства полезна и можеща, дава инякакви други сили. Ето научи се и неуменията си спокойно да приема, че и уменията. Научи се безвълнения и прегорелия хляб да прегръща, както и бухналия, дето целия живот е събрал в себе си.
  4. 4. ДостаВ този октомврийски ден слънцето вече не беше Двамата разговаряха шепнешком, а в люлкатасилно, но някак тежко печеше, задушно и скрито. Ту в ъгъла спеше малко момченце с руси къдрички.го затулваха облаци, ту го отвиваха, ту вземе та се Взе го младата жена в ръце, залюля го, целунасмръчи, ту се избистри. И аха да завали, пък го по челото пък продължи.размисли и капка не капва. Тежко време беше тоя . Взе го младата жена в ръце, залюля го, целунаследобед, изедно. И на Пабоб му беше такова тежко го по челото пък продължи.на душата и ни му се стихове лееха, ни му се книги - Виж го, тате, колко е мъничък, как без животчетяха. Полегна той, позагледа играта на облака и да го оставя? Един път съм го довела на тояслънцето, пък позачака и сам не знаеше какво. А то свят, как тъй малък да го пратя обратно? Отсамо го споходи. тоя изедник не можеш ме скри, на мира няма- Няма живот за мен, татю, веке, няма да има, никой да остави. Вгради ме в моста мен, дасамо ти си ми едничка надежда – младата жена, живеете вие.почти дете още гледаше мъжа право в очите. От очите на стария мъж капеха сълзи. НеТой не смееше да я погледне, но тихо нареждаше и хлипаше, сам не усещаше, че плаче, погалине беше ясно кой кого повече умолява. заспалото дете и стисна длани така силно, чеНе мога, Досто, такова нещо да сторя. Не мога. Ти камък можеше да счупи.си ми едничка. Такова не мога на никого да Цял живот камъни съм редил и кога са падали снаправя, на тебе пък хич. тия ръце съм ги вдигал. Що къщи съм построил,Татенце, моля те, татенце, – гласа й се извиваше хората в тях децата да си гледат, що мостовевсе по-висок и притаен. да минават и ни на реката да пречат, ни тя наКак на душата си грях да взема, дъще, не можеш тях. Честно живях, на малко се радвах, къдеме за това моли. С какви очи утре майка ти ще съм сгрешил, че това на моята глава да дойде?гледам, с какви думи мъжа ти ще срещна, с кои Една си ми ти Досто, една радост, една утеха.ръце детенцето ти ще прегръщам. Кой ще ме на стари години гледа, кой ще миЗа мен живот няма вече, тате, ни мъжа си ще пее, кой ще ме радва? Що ме Господ такапрегръщам, ни на детенце ще си пея. Каза изпитва? Щото те на чужденец дадох, затовачеркезина, връща се след месец мен да вземе. ли ме Господ наказва? Добър човек е Жан,Няма да те дам, Досто, няма. Ти си ми едничка никому лошо не е сторил, обичате се, кой бащарадост, няма да те дам на черкезина, нека мен да ще троши на детето си хатъра, кога такъввземе, нека мен да коли, нека да ме беси. мъж го иска? Затова ли ме тая проказаНедей така, тате, видя го какъв е, чул си какво застигна. Никому дума напреко не съм казал,правят черкезите – той мен иска. Теб и мама ще никому нищо не съм отказал, защо на мене,затрие, детенце ще ми заколи и пак ще ме вземе. Господи, детенцето си да не мога да опазя!Моля те, тате, вгради ме в тоя мост, дето го на Благословия ми беше занаята, сега станареката правиш, детенце ми спаси. проклятие. Как се на дете смърт обещава, когаНе може, дъще, от мен това да искаш. си му живот давал?Майсторлъкът ми не е за смърт даден. Кандилото припука, припука пък угасна. ВНе е смърт това, тате, живот е това. Кога дойде стаята стана съвсем тъмно.черкезина, аз вече сама ще съм си тръгнала. Изпъшка Пабоб от това дето беше бълнувал,Мъртва защо съм му? Вие живи ще останете. Мен стресна се и видя, че е още светло, че деня ощеиска той, не друго. Вгради ме, тате, детенцето не си е тръгнал. Тежко му беше преди да легне,ми пожали. Ти си ми тейко, аз на мойто детенце два пъти по-тежко се събуди. Какво беше това,съм майчица... отде идеше, защо го мъчеха тия хора и в главатаКандилото припукваше в малката стаичка и му влизаха той не знаеше, но като камък натишината тежеше. сърцето му висяха.
  5. 5. МаноФранцузинът изплашено гледаше ту жена си и сина си, ту местните хора и тихо шепнеше: „que qui se passe”. Той небе привикнал на такива шумотевици и силни страсти. Дъщерята на Катерина грабна сина си и влезе с него в къщата.-Какво става, не се стърпя Мано, какво става с тази къща, да му се невидяло?Той за пръв път повишаваше глас. Хрисим на пръв поглед, досега никой не го беше виждал така ядосан.Доне, кажи, какво става с плевнята. -Дори Катерина този път бе по-настоятелна от обикновено.Няма какво да казва. Тоя нож да го изхвърлите веднага. Децата се плашат, плевнята пука, Пабоб крещи. Не меинтересува ни къде сте го намерили, ни за какво ни е. Само го скрийте, заровете го.- Мано нареждаше бързо,изплашено, като в транс.Самият той вече бе забелязал как с новия живот, с новите навици, бе се сдобил и с нови виждания. Бе разбрал заживота повече, отколкото през всички години до тук. Или поне бе разбрал всичко различно и друго, което незнаеше. Но изведнъж, грижата му на баща, градската му кръв, старите му навици си казаха думата и страхът излезена повърхността.-Няма да го хвърлим, ни да го заровим – отсече твърдо Дона. - Кръв има по тоя нож, кръв стара. И душа има. Не знамни какъв e, ни отде иде. Но на него има поличба и жена клетва е хвърлила. Далечна клетва усещам, тежка,чужбинска. Ако ножа заровим, клетвата ще остане.Дона говореше твърдо и убедено. Нищо, че беше в чужда къща, нищо, че ножът ни беше нейн, ни в нейнатанамерен. Самата тя знаеше, усещаше, виждаше с нейното си виждане, че ножът е на всички и за всички.Сега ще остане там, на камината. Като му дойде времето, той сам ще ни покаже какво да го правим. Не ти пречи,Мано, ни ножа, ни поличбата му. На теб не пречи, не е тя за теб нареждана. На теб най ти пречи страхът. Като назаек ти се е свило сърцето. Цял живот така го носиш, цял живот все след страха си тичаш, цял живот той за носа теводи. Ти мен ще ме прощаваш, че такива работи ти думам, ама човек един живот има и ако не ти кажа, че сал единкосур имаш, ама голям, колкото за целия свят – грях ще сторя. А, да ме прощаваш.КъщатаЕдна къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшамето,значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа иискреност, като й хитруваш и само от време на време я спохождаш, тя вземе та те почака,почака пък почне и тя да ти хитрува. Я покрива ще прокапе, я мишки ще я населят, я някоякатеричка от гората уж случайно ще приюти, я паяжини ще я обвият.Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да сеприласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пъквземат някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да гимислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дългоняма да ги имаш.

×